Нора Робъртс
Последният любим (3)

Трета глава

В мига, в който успя да се откъсне от ресторанта, Ейвъри се загърна в платото си, надяна шапка върху главата си и хукна през улицата.

Забеляза камиона с мебели на паркинга и забърза крачка, както от вълнение, така и за да избяга от студа. Влезе и се озова насред шума от кипящия наоколо труд — работници, покачени на стълби, довършваха боядисването на стените, други работеха с пневматични чукове в салона и трапезарията, чуваше се и бормашина.

Мина под голямата централна арка и занемя, когато забеляза парапета на стълбището. Райдър надникна откъм прага на трапезарията.

— Направи ми услуга. Не се качвай оттам. Лутър работи по парапета.

— Много е красив — измърмори тя и прокара длан по извивките на тъмния бронз.

— Да, така е. Разположил е инструментите си на стълбището по-нагоре и е прекалено любезен, за да ти каже да заобиколиш. Аз не съм.

— Няма проблем. — Приближи се към вратата на трапезарията и вдигна поглед. — Господи, разкошен е. Виж колко много лампи.

— Дяволски тежък е. — Но и той вдигна очи към големите кълба с форма на жълъд, стоящи върху дъбови клони с гравирани листа. — Изглеждат добре.

— Невероятни са. Както и аплиците по стените. Не съм идвала тук от няколко дни и виж какво става. Нямам много време, но искам да видя всичко. Хоуп тук ли е?

— Сигурно е на третия етаж, занимава се с мебелите.

— Мебели! — Ейвъри нададе тържествуващ вик и хукна обратно към фоайето и навън.

Дъхът излизаше на облачета от устата й, докато тичаше нагоре по стълбите към третия етаж. Отвори вратата на стаята „Уесли и Лютиче“ и остана на място за миг, докато гледаше с усмивка запалената камина на стената, тъмните дървени щори на прозорците. Искаше да разгледа наоколо, да обърне внимание на всеки детайл, но повече искаше да се види с хората.

Хукна към вратата на верандата и побърза да влезе, ориентирайки се по гласовете, които идваха откъм „Мансардата“.

И остана с отворена уста.

Джъстин и Хоуп наместваха два леки фотьойла, тапицирани в коприна. Синьо-златните шарки на десена подхождаха на наситеното старо злато в дамаската на изящното канапе, върху което Каролий нагласяше декоративни възглавнички.

— Мисля, че трябва да… Ейвъри — Джъстин изправи гръб. — Иди до прозореца. Искам да проверя дали човек може да се движи свободно.

— Не мога да мръдна. Мили боже, Джъстин. Великолепно е.

— Но дали е функционално? Не искам гостите да се блъскат във фотьойлите или да се налага да ги заобикалят и да се промушват край тях. Представи си, че тъкмо си се настанила и сега искаш да минеш през стаята и да погледнеш през прозореца към църквата.

— Добре. — Тя вдигна ръце и за миг затвори очи. — Е, Алфонс, предполагам, че това ще ни свърши работа за тази нощ.

— Алфонс? — учуди се Хоуп.

— Любовникът ми. Тъкмо пристигаме от Париж. — Тя мина бавно през стаята и си придаде надменно изражение, докато поглеждаше през прозореца. Което мигновено се превърна в широка усмивка, когато се обърна и затанцува на място. — Прелестно е. Няма никакво блъскане и заобикаляне. Наистина ли ще разрешите на хората да сядат по тези мебели?

— За това са предназначени.

Ейвъри погали с пръсти заоблената облегалка на канапето.

— Знаете, че няма само да седят по тях. Само отбелязвам.

— По-добре е да не мисля за някои неща. Искам една малка лампа за този скрин. Елегантен искрящ абажур.

— Видях подобна в магазина на Баст — увери я Хоуп. — Мисля, че ще подхожда.

— Отбележи си, става ли? Някоя от нас ще изтича и ще донесе няколко сувенира, за да видим как стоят.

— Забележително е — обади се Ейвъри. — Точно както е сега.

— Още нищо не си видяла. — Хоуп й намигна. — Доведи Алфонс в спалнята.

— Любимото му място. Човекът е истинска машина.

Последва Хоуп навътре и щеше да се отбие първо в банята, но приятелката й я дръпна за ръката.

— Първо това. — И Хоуп грейна от удоволствие като горда майка, когато Ейвъри зяпна.

— Леглото! Видях проектите, но те са нищо в сравнение с действителността.

— Много ми харесва дърворезбата. — Хоуп прокара пръсти по един от високите странични стълбове. — А със завивките вече наистина изглежда величествено. Кълна се, че Каролий се суети с бельото, възглавничките и завивките цял час.

— Обожавам ги — бежовите възглавнички изпъкват върху бялата завивка и одеялото.

— Кашмирено. За малко разкош.

— Определено. Нощните шкафчета, лампите. Ами тази тоалетка!

— Деликатният златист лак наистина подхожда тук. Искам да довърша целия апартамент тази вечер. С бележника, книгите, видеодисковете, всички дребни детайли. Трябват ни снимки за уебсайта.

— Много ми харесват малките плюшени табуретки и възглавнички в долния край на леглото. Всичко тук говори за лукс. Дори и Алфонс би се впечатлил.

— А бог ни е свидетел, че той не се впечатлява лесно. Момчетата от магазина на Баст тъкмо си тръгнаха. После ще донесат мебелите за стаята „Уесли и Лютиче“. Никак не е лесно да се домъкнат всички тези неща по стълбите.

— Радвам се, че няма да ги нося аз. Сега не мога да остана дълго, но Дейв се връща следобед, така че няма да съм на работа довечера. Мога да помогна.

— Наета си. Мислех да пренеса тук някои от вещите си, които не са ми крайно нужни за момента. Трябва да започнем и с избора на картините и произведенията на изкуството и съм хвърлила око на няколко неща в магазина за сувенири.

— Наистина се случва.

— Трябва ми твоето меню за папките за стаите.

— Ще ти го донеса. — Ейвъри излезе от спалнята и се озова в банята. — Сложила си разни неща! Сапунчета, шампоани и всякакви такива. Дребните неща.

— За снимките, или поне такова е оправданието ми. Наистина искахме да видим всичко подредено. Ще извадя и хавлиите, ще окача халатите. Райдър ще направи снимки. Явно го бива в това.

— Така е — потвърди Ейвъри. — Още си пазя една снимка, която ни направи на двамата с Оуен, когато бяхме тийнейджъри. Хубава е, забавна. Знаеш ли, че той дойде снощи и сервира по масите в ресторанта?

— Райдър ли?

— Не. Оуен. После се наложи направо да ме пренесе до горе. Бях изкарала две двойни смени, дойдоха цял автобус туристи, имаше импровизирано парти на училищния хор, временно беше блокирал компютърът и какво ли още не. Когато стана време за затваряне, бях като зомби.

— Много е мил.

— Да, през повечето време.

— Бекет — също. Какво му е на Райдър?

Ейвъри се засмя и прокара пръст по овала на една от мивките.

— О, той също е мил посвоему. Просто трябва да му влезеш под кожата.

— Мисля, че за целта ще са ми нужни експлозиви. Но върши чудесна работа. Можем да обзаведем страхотно това място, но нямаше как да стане без здрава основа. И обръща страхотно внимание на детайлите. Затова го уважавам. Както и да е, трябва да се хващам на работа.

— И аз. Би трябвало да се освободя към четири, най-късно — пет. Ще дойда да помогна.

— Говори се, че би трябвало да можем да подреждаме библиотеката по някое време днес. Поне някои от рафтовете. И вероятно стаята „Елизабет и Дарси“.

— Ще бъда тук. Хоуп! — Ейвъри подскочи леко, прегърна здраво приятелката си и отново подскочи. — Толкова се радвам за теб. Ще се видим после.

Ейвъри излезе тичешком и хукна надолу по стъпалата точно когато Оуен се появи на вратата между бъдещата пекарна и вътрешния двор на хотела.

— Здрасти — викна му тя.

— Здрасти и на теб. — Стиснал папка в ръка, той се приближи към нея. — Изглеждаш по-добре.

— От какво?

— От някое зомби.

Тя леко го удари с юмрук в корема.

— Бих използвала повече сила, но съм ти длъжница. Забравих да те питам колко изкара от бакшиши.

— Не беше зле. Към двайсет и пет долара. — Инстинктивно посегна и закопча палтото й. — Само ми кажи, че Франи и Дейв се връщат днес.

— Дейв, да, или поне би трябвало да дойде след малко. Франи — не. По-добре е, но искам да си почине още един ден. Току-що останах слисана от вида на „Мансардата“. Господи, Оуен, направо е прелестна.

— Не съм се качвал горе. — Вдигна глава. — Какво са докарали?

— Всичко. В салона, в спалнята. Сега ще докарат и нещата за „Уесли и Лютиче“, или поне след малко. И аз ще дойда по-късно да се включа в забавлението. Ти тук ли ще си?

— Изглежда, че все някой от нас или всички ще бъдем тук денонощно, докато приключим.

— Значи, ще те видя. — Но пристъпи обратно заедно с него, когато камионът с мебелите зави към паркинга. — О, толкова искам да остана. По дяволите, защо трябва да си изкарвам прехраната?

— И бездруго не бива да стоиш тук на студа. — Той хвана ръцете й и ги разтри. — Къде са ти ръкавиците?

— В джоба.

— Мисля, че вършат повече работа, ако ги носиш.

— Може би, но тогава нямаше да получа разтриване. — Надигна се на пръсти и звучно го целуна по бузата. — Трябва да бягам, ще мина по-късно — каза тя и хукна като сърна.

Беше много бърза, отбеляза той. Открай време беше такава. Винаги се бе чудил защо не бе станала състезателка по бягане, вместо мажоретка. Спомни си, че когато я бе попитал, тя само го погледна насмешливо. Униформите били по-готини.

Трябваше да признае, че бе изглеждала адски готино в униформата си на мажоретка.

Зачуди се дали още я пази.

И се запита дали изобщо е редно да мисли за Ейвъри в униформата й на мажоретка.

И тогава се зачуди защо, по дяволите, виси на студа и се пита каквото и да било.

Влезе вътре и работата го погълна.

 

 

Часовете отлетяха и когато работниците си тръгнаха, Оуен беше готов за бира.

Но не и майка му.

Вместо да надигне студена бутилка, сега мъкнеше кашони с книги нагоре по стълбите в хотела.

Джъстин стоеше най-отгоре, стиснала парцал, докато го гледаше, с ръце, опрени на хълбоците.

— Занеси ги направо в библиотеката. Момичетата са там и лъскат рафтовете. Двете с Каролий сме в „Ник и Нора“.

— Да, господарке.

Затътри се нагоре с пухтене, следван от Райдър, който също мъкнеше тежък кашон, а най-отзад се качваше и Бекет.

— Адски много книги — измърмори Райдър, когато майка му вече не можеше да чуе.

— Адски много рафтове за запълване — отбеляза Оуен.

В библиотеката миришеше на препарат за полиране и на парфюм. Ейвъри стоеше на малка табуретка в далечния край и бършеше най-горните рафтове на етажерките, които се намираха от двете страни на камината и полицата отгоре й.

Той и братята му бяха направили всичко това в семейната работилница.

Спомни си колко труд бяха вложили — рязане, рендосване, лепене, лакиране. Много усилия, каза си, но и голямо удовлетворение.

Още повече сега, когато гледаше как дървото блести след търкането с парцалите.

— Изглежда прекрасно, дами — обади се Бекет, след като остави товара си. Обви ръцете си около Клеър и я придърпа към себе си, за да я целуне по врата. — Здрасти.

— Кой си ти? — Тя завъртя глава и се засмя. — О, да. Моят човек.

— Никакво натискане, докато не свършим. — Райдър посочи с палец към вратата. — Имаме още за качване.

— Има два кашона в „Джейн и Рочестър“. — Приклекнала, Хоуп бършеше вратичките под рафтовете. — Маркирани са с етикет „Библиотечни рафтове“.

— Готова съм с моята част. — Ейвъри скочи от табуретката. — Ще донеса единия. Ще ми помогнеш ли? — обърна се тя към Оуен.

— Разбира се.

Когато стигнаха до стаята, Ейвъри забеляза, че купищата кашони бяха намалели и изглежда, бяха преподредени.

— Останали са малко. Да не би да си подреждал наново?

— Така е по-лесно да се намери каквото и да било.

— Трябва да дойдеш да подредиш и моя апартамент. Тогава може и да намеря лилавия шал, който си купих от магазина за сувенири миналия месец.

— Може да ти е от полза, ако първо разопаковаш.

— Почти съм готова.

Той запази коментара си за себе си.

— Кашоните за библиотеката са ей там.

Заобиколи купчините, за да стигне до ъгъла пред банята.

— Какво ще правиш, когато приключите с това място? — попита го тя.

— Имаш предвид, освен работата по сградата на пекарната, къщата на Бек, поддържането на имотите, които даваме под наем, и започването на ремонта в кухнята на Лин Барни?

— Лин Барни ще прави ремонт в кухнята си? Не знаех.

— Не знаеш всичко.

— Почти всичко. Хората приказват, докато хапват пица или спагети. — Наведе се и взе един кашон, четливо надписан от Хоуп с печатни букви „Библиотечни рафтове“.

— Този е прекалено тежък. Вземи онзи.

— Какво ще кажеш за помещението под апартамента на Хоуп? Сегашният й апартамент.

— Ще измислим нещо. Стъпка по стъпка.

— Понякога обичам да правя много стъпки наведнъж.

— Така може да се спънеш. — Той премести тежестта на кашона си и подпря вратата с бедро.

— Но стигаш по-бързо до целта.

— Не и ако се спънеш. — Затвори вратата след тях.

— Умея да балансирам нещата. Мястото си го бива — добави тя, докато той повтаряше упражнението и с вратата на верандата.

— Най-напред пекарната и къщата на Бек. Сградата няма да избяга.

Искаше да поспори. Защо да държат празно помещение на главната улица, ако могат да го запълнят? Но отклони поглед към стаята „Ник и Нора“, откъдето се чуваше гласът на Джъстин. Вероятно бе най-добре да се обърне към най-старшия в този случай, реши тя.

В библиотеката се зае да изпразва кашоните заедно с Хоуп и Клеър, подреждайки книги и разни дреболии по рафтовете. Любовни романи, криминалета, книги за местната история, класически произведения. Колекция от стари бутилки, стар модел на автомобил, който някога бе принадлежал на бащата на Оуен, както и железните свещници, направени от нейния баща.

— Мислех си, че имаме купища — отбеляза Хоуп. — Чудех се дали не са прекалено много. Но ни трябват още.

— Имам разни дреболии в книжарницата, а и винаги можеш да купиш още в магазина за сувенири.

— Ще сложим таблата с гарафата с уиски и чашите ето там, на долния рафт. — Хоуп отстъпи крачка назад и огледа всичко. — Но да, още няколко дреболии. Книгите са достатъчно. Справи се страхотно, Клеър.

— Беше ми забавно.

— Знаете ли какво му липсва? — Ейвъри се облегна на далечната стена. — Трябва да накараме всички работници да се подредят на предната веранда и да ги снимаме. Да сложим снимката в рамка и да я окачим тук. Екипът на хотел „Бунсборо“.

— Перфектно. Отлична идея. Всичко ще придобие завършен вид, когато сложим мебелите и картините. — Хоуп се озърна наоколо. — Бюрото ще е ето там, под прозореца, с лаптоп за гостите. И голямата, подвързана с кожа книга за гости. Страхотното кожено канапе, фотьойлите, лампите.

— Ще викна Джъстин и Каролий — обади се Клеър, — да видим какво мислят те.

Но тъкмо понечи да тръгне, когато откъм стълбите отекнаха бойни викове.

— Явно моите момчета са нахлули. Казах на Алва Райденур, че ще ида да ги взема и ще ги доведа за пица. Изглежда, тя е решила да ги докара при мен.

Сякаш цяло стадо бизони трополяха нагоре по стълбището. Жените излязоха тъкмо навреме, за да видят как тримата синове на Клеър тичат по коридора.

— Мамо! Госпожа Райденур каза, че тя и съпругът й също искат пица. Дойдохме да видим хотела. — Хари, най-големият, се хвърли към нея за кратка прегръдка, после понечи да изтича нататък.

— Чакай, чакай. — Клеър го сграбчи за ръката и успя да обвие длан около кръста на средния си син, докато Лиъм прегръщаше краката й. След като стисна леко ръката на Хари, тя вдигна Мърфи, най-малкия, и го опря на хълбока си.

— Здрасти! — Мърфи млясна звучно майка си. — Написахме си домашните и хапнахме закуска, и играхме на домино, а после нахранихме Бен и Йода и господин Райденур каза, че всеки ще получи по два долара, за да играем на „Мегатъч“, защото сме били послушни.

— Радвам се да го чуя.

— Искаме да видим хотела. — Лиъм вдигна глава. — Също и госпожа Райденур и господин Райденур. Може ли да идем, мамо? Може ли да разгледаме?

— Никакво тичане и никакво пипане. — Тя разроши вече рошавите златисти къдрици на Лиъм.

— Мисля, че чух момчетата.

— Бабо!

Хлапетата като един се втурнаха и заобиколиха Джъстин. Тя се наведе, прегърна ги и вдигнала грейналото си лице към Клеър.

— Аз съм баба. — Целуна всяко момче по бузките. — Най-великото нещо на света.

— Може ли да видим твоя хотел, бабо? — Мърфи използва ангелската си усмивка и големите си кафяви очи. — Моля те. Няма да пипаме нищо.

— Разбира се.

— Какво ще кажете да почнем от горе? — Бекет се подаде откъм стълбите и улови Клеър за ръката. — Рай е на долния етаж и показва трапезарията на семейство Райденур. След малко ще се качат.

— Ще дойдеш ли и ти, бабо? — Хари задърпа ръката на Джъстин. — Искаме да дойдеш с нас.

— Не бих пропуснала.

— Бекет казва, че можем да останем тук, след като всичко е готово. — Лиъм сграбчи другата ръка на Джъстин, докато Мърфи вдигна ръчички към Бекет. — И можем да спим в някое от големите легла. Ти ще останеш ли също?

— Така ще направим. Още първата нощ всички ще останем да спим тук.

Когато се отправиха към третия етаж, Ейвъри се облегна на Оуен.

— Не са ли прекрасна картинка? Нали са много, много сладки? Клеър и момчетата, Клеър и Бекет, Клеър и Бекет и момчетата. Майка ви с всички тях. — Тя се усмихна и сложи ръка върху сърцето си. — Разчувствах се.

— Това отнема натиска от мен и Рай. Шегувам се — добави той, когато тя го изгледа с присвити очи. — Мама е луда по хлапетата.

— Какви щастливци. Вече си имат три баби.

— Баща ми би ги обикнал.

— Знам. — С леко присвито сърце тя потърка с длан гърба му. — Винаги беше страхотен с децата. Помня всички онези барбекюта у вас и как той тичаше заедно с нас. Бях луда по него. Всеки път, когато идваше при баща ми, обичаше да казва: „Хей, Червенокоске, какво става?“.

Тя въздъхна.

— Явно съм настроена сантиментално тази вечер. Ела, погледни какво сме свършили в библиотеката.

— Татко те смяташе за едно от своите деца.

— О, Оуен.

— Така е. Баща ти му беше като брат, така че и ти беше една от нас. Винаги ми повтаряше да се грижа за теб.

— Не е вярно.

— Да, вярно е. — Той леко дръпна късата й червена конска опашка, преди да пристъпи в библиотеката. — Уха. Отлична работа — и за толкова кратко време.

— Всичко беше организирано — каза тя и се засмя. — Както много добре знаеш. Има нужда от още малко запълване и ми хрумна, че може да направим снимка на всички работници на предната веранда. Ще я сложим в рамка и ще я окачим ето там. Вече е част от историята на това място.

— Права си. Ще се погрижим.

— Мога аз да я направя, особено ако успея да убедя Райдър да ми позволи да използвам неговия фотоапарат. Само ми кажи кога ще е удобно за всички и ще дойда. Къде е Хоуп? — зачуди се тя.

— Отиде в „Ник и Нора“ с Каролий, сигурно довършват там.

— Никога няма да приключи, освен ако някой не я принуди. Иди я накарай. — Тя го побутна с лакът. — Кажи й да дойде на вечеря заедно с Каролий. Вие с Райдър сигурно сте готови да пийнете по бира и да хапнете нещо.

— Отдавна съм готов.

— Иди да я доведеш тогава. Теб ще те послуша. Аз по-добре да изтичам да предупредя моите хора, че ще имаме голяма компания за вечеря. Ще видя дали мога да ви запазя задния салон.

— За нас. И ти трябва да ядеш.

Развеселена, тя наклони глава.

— Пак ли се грижиш за мен?

— Аз съм послушен син.

— Когато ти изнася. Ще се видим после.

Разделиха се, но докато минаваше край стаята „Елизабет и Дарси“, Ейвъри чу гласове. Предположи, че някои от приятелите й са вътре да разгледат. Тя леко отвори вратата.

В празната стая беше само Мърфи, застанал до отворената врата на верандата, и говореше оживено. Самичък.

— Мърф?

— Здрасти!

— Здрасти. Миличък, навън е студено. Не бива да отваряш вратите.

— Не бях аз. Не съм пипал нищо. Тя обича да излиза навън, за да разглежда.

Ейвъри предпазливо отиде до вратата, вдигнала рамене заради студа, докато се озърташе на едната и на другата страна на верандата.

— Кой обича да излиза?

— Дамата. Каза, че мога да я наричам Лизи, както прави Бекет.

— О. — Сега Ейвъри усети студ, който нямаше нищо общо с отворената врата. — О, боже. Хм… тя тук ли е?

— Ей там, точно до перилата. — Той посочи. — Каза ми да не излизам, защото мама ще се притесни.

— Има право.

— Тя чака.

— Така ли? Какво?

— Чака Били. Сега ще идем ли за пица?

— О… да, след мъничко. — Ейвъри подскочи като заек, когато вратата към коридора се отвори. После се засмя притеснено, когато Оуен се вторачи в нея. — Ние само… не знам. Мърфи, чувам гласовете на майка ти и Бекет горе. Качи се при тях, става ли? И ми обещай, че ще останеш с тях.

— Добре. Само исках да видя Лизи. На нея й харесва да има с кого да си приказва. Чао!

— Мамка му — отрони Ейвъри, когато момчето излезе. — Чух гласове… искам да кажа, чух някой да говори тук и надникнах. Видях само Мърфи и отворената врата. Но той каза, че дамата — Лизи — стои ето там отвън, до перилата. Той я вижда и си приказва с нея. Аз чух два гласа, Оуен, не само един. И…

— Задръж малко, поеми си въздух.

Той влезе, затвори вратата на верандата.

— Но тя е навън. Не трябва ли да изчакаш да се прибере вътре?

— Мисля, че тя ще се оправи.

— А може и да е вътре. — С широко отворени очи Ейвъри се облегна на вратата. — Това беше толкова… толкова готино! Мърфи Брустър — Говорещия с духове. Каза ми, че тя чака някого на име Били. Задължително трябва да остана да преспя в тази стая. Може би ще имам близка среща — само че така се казва за извънземните, нали? Уха.

Този път Оуен постави длани върху раменете й. Тя цялата потръпваше като навита пружина.

— Сега си поеми дълбоко въздух.

— Добре съм. Толкова е вълнуващо и леко стресиращо, но все пак е страхотно. Ти защо си толкова спокоен?

— Ти поглъщаш цялото вълнение. Чака Били, така ли?

— Така каза Мърфи, а той явно черпи информация от първоизточника. Може този Били да е съпругът й или любовникът й.

— Съпрузите обикновено са любовници.

— Знаеш какво имам предвид. И тя го чака тук през всички тези години. Чака своя Били. Толкова е романтично.

— На мен ми звучи трагично.

— Но и романтично. Любов, която е вечна, която остава, защото това рядко се случва в действителност, нали?

— Не знам за това — обади се той, но тя продължи да бърбори.

— Държи я тук, защото тази любов е силна. Магическа. Тя е най-важното нещо. Тя е…

Вратата зад гърба й се отвори рязко и я бутна право в ръцете на Оуен. Той я прегърна здраво, за да й даде опора, докато тя наведе глава назад и го погледна в очите.

— … всичко — довърши тя.

Той не проговори. Стояха там, притиснали тела, докато вратата опираше в гърба й, а отвън по коридора се чуваше трополенето на тичащи крака и смях.

Оуен изруга мислено. Какво толкова, по дяволите?

И тогава устните му се озоваха върху нейните, а пръстите й се вплетоха в косата му.

Гореща и ярка — такава я виждаше той, така почувства сега целувката. Гореща и ярка, пълна със светлина и енергия. С Ейвъри.

Всичко се завъртя в лудешки танц, задъхан и с остра, режеща нотка на копнеж в центъра, като сгорещен поток под кожата му. Изгуби представа за всичко останало, освен за вкуса й и нейните движения, настоятелните й устни, уханието на лимони и орлови нокти.

Тя се надигна на пръсти и сякаш залепна здраво за него, докато тръпката и чудото на усещането я заливаше като буйна река. Тя се остави да я понесе като бурно и неудържимо течение, което я отнасяше към неизвестното, докато същевременно я приковаваше към мига.

Той се откъсна пръв, загледан в нея като човек, който излиза от транс.

— Какво беше това? Какво беше?

— Не знам. — Ейвъри не беше убедена, че я интересува, не и щом ръцете му отново стегнаха прегръдката си около нея. Остави се на този трепетен миг и се приближи към него.

Някой затропа по вратата.

— Оуен? Ейвъри? — извика Бекет. — Какво става? Отключете проклетата врата.

— Изчакай. — Оуен внимателно пусна Ейвъри. — Чакай — повтори той този път на нея. Пое си въздух и отиде до вратата. Която се отвори съвсем леко.

— Какво, по дяволите?… — викна Бекет, после се вторачи в отворената врата на верандата. — О!

— Няма нищо. Всичко е наред. Аз ще се погрижа.

— Мърфи каза, че двамата с Ейвъри сте тук. — Бекет хвърли око през рамо, за да се увери, че хлапетата не са наблизо. — Добре ли сте?

— Да. Супер. Ние, хм, отиваме за пица.

— Добре. Постарай се да затвориш вратата.

— Веднага. — Ейвъри внимателно затвори вратата към верандата и пусна резето.

— Чудесно. Ще се видим във „Веста“.

Бекет им хвърли още един поглед, преди да излезе.

Загледан в Ейвъри, Оуен остана на мястото си, стиснал дръжката на отворената врата.

— Предполагам, че беше малко странно — подхвана тя. — Не беше ли странно?

— Не знам.

— Предполагам… след всички тези приказки за романтична любов… Просто са провокирали нещо.

— Да. Сигурно. Добре.

Тя си пое дълбоко въздух, отиде до него.

— Не искам да е неловко.

— Добре.

— Сигурно е най-добре да се махнем оттук. От тази стая, искам да кажа.

— Добре.

— Ще ида да помогна на Дейв.

— Добре.

Тя го бутна с пръст в гърдите.

— Само това ли ще кажеш? Добре, добре?

— Засега ми се струва най-безобидно.

— Безобидно друг път. — Тя въздъхна шумно. — Няма да се чувстваме неловко и недей да казваш „добре“.

Излезе навън и тръгна надолу по стълбите.

— Добре — измърмори той под нос.

Затвори вратата. Когато направи крачка встрани, му се стори, че чува тих женски смях иззад вратата.

— Да, много смешно — измърмори той. Напъха ръце в джобовете си и намръщен тръгна да слиза.