Нора Робъртс
Последният любим (6)

Шеста глава

Помъкнала тежки пазарски торби, Ейвъри бутна с рамо вратата към стълбището, после намести товара си. По навик спря за миг на площадката, за да провери дали е заключена задната врата на ресторанта, след което се отправи нагоре към апартамента си.

И спря, мръщейки се на картинката, която представляваше Оуен, облегнат на вратата й, със затворени очи и с телефон в ръка.

— Какъв е този номер? — попита тя и когато той не отговори, разбра, че е дълбоко заспал. — Мили боже — измърмори под нос, пристъпи по-близо и го подритна.

— Ох! Какво? По дяволите.

— Какво, за бога, правиш тук?

— Чакам те. — Ядосан, той потърка хълбока си, където го бе улучила с върха на обувката си — този път патешкожълта. — Къде, по дяволите, се губиш?

— Имах доставки, после се отбих до магазина. Случайно се видях с една приятелка и… — Тя спря и го изгледа гневно. — Защо ти давам обяснения? Ти защо спиш на пода пред апартамента ми?

— Защото те нямаше у дома. Не спях. Просто… мислех. — Изправи се на крака и примигна насреща й. — Косата ти е мокра.

— Прехвърча мокър сняг. Няма ли да мръднеш? Торбите ми тежат.

Той отново примигна, после се пресегна и взе чантите. Тя отключи вратата и влезе покрай него.

Той прекоси всекидневната, отиде направо в кухнята и остави чантите на плота. Тя го наблюдаваше, докато сваляше палтото си и развиваше шала от врата си.

— Колко време си стоял навън?

— Колко е часът?

Докато той гледаше часовника си, тя само вдигна вежди.

— Точно време да разбера какво, по дяволите, става. — Ейвъри метна палтото и шала си на облегалката на един стол, докато отиваше към кухненския плот.

— Точно това искам да знам.

— Ти си този, който спи на прага ми — изтъкна тя и се зае да прибира покупките си. За разлика от всекидневната, която той смяташе за разхвърляна, а тя просто наричаше „обитаема“, кухненските й шкафове и хладилникът бяха педантично подредени.

— Не спях. Може да съм задрямал за секунда, но това не е важно.

— А кое е важно?

— Знаела си. Знаела си какво става и не си ми казала.

— Не ти казвам много неща. — Изгледа го с присвити очи и започна да вади яйцата от картонената им опаковка и да ги подрежда в хладилника. — Бъди по-конкретен.

— Знаела си, че баща ти спи с майка ми.

Яйцето се изплъзна от пръстите й и пльосна на пода като малка бомбичка.

— Какво?

— Добре де, не си знаела. — Оуен пъхна ръце в джобовете си. — Е, вече знаеш.

— Я повтори това, което каза!

— Моята майка, твоят баща… — Объркан, той просто извади ръце и ги размаха във въздуха.

— Я, стига. Сериозно ли? Не. — Тя се засмя леко, откъсна няколко листа домакинска хартия и ги намокри, за да почисти счупеното яйце. — Сънувал си някакъв странен сън, докато си лежал пред вратата ми.

— Да, двамата са… не, не съм.

Тя продължи да клати глава, докато мокреше поредната кърпа, за да изтърка плочките.

— Откъде ти хрумват такива неща? Да не си мръднал до някоя паралелна вселена?

— От мен самия. Лично. Видях ги със собствените си очи. — Изпъна два пръста и посочи към очите си. — Отидох в къщата тази сутрин. Заварих ги.

Ейвъри остана със зяпнала уста и бавно се изправи.

— Заварил си майка си и баща ми? В леглото?

— Не. Слава богу. Бяха в кухнята.

— Исусе! — Тя преглътна сухо и отстъпи крачка назад. — Правили са секс в кухнята!

— Не. Млъкни. — Ужасен, Оуен притисна длани върху лицето си. — Сега наистина разбирам какво имаше предвид Бекет, като говореше за живи картини в главата си. О, боже.

— Говориш пълни безсмислици. Пълни.

Трябваше да започне отначало, скастри се той мислено, защото тя беше права.

— Отидох в къщата, те бяха в кухнята. Баща ти беше по боксерки. Майка ми беше с някаква… такава, прозрачна… сещаш се. И те двамата бяха… ръце, устни, езици.

Тя остана зяпнала за миг, после вдигна показалец. Обърна се, отвори един шкаф, извади бутилка отлежало уиски и две ниски чаши. Без да продума, сипа по два пръста във всяка чаша и подаде едната на Оуен.

Изгълта своята на екс, внимателно си пое въздух.

— Още веднъж. Родителите ни спят заедно.

— Това ти казвам.

— И ти си ги заварил, оскъдно облечени, да се целуват и опипват в кухнята на майка ти.

— Нали ти казвам. — Сега и той изгълта уискито си наведнъж.

Когато тя започна да се смее, Оуен предположи, че е изпаднала в истерия, но само след миг разпозна истинския смях.

— Мислиш, че е смешно ли?

— Отчасти. Заварил си ги? — Тя притисна корема си с ръка. — О, о! Ще ми се да бях там, за да видя лицето ти. Сигурно е било… — Тя изобрази на лицето си преувеличен шок и ужас, после отново избухна в смях.

Оуен имаше ужасното подозрение, че е отгатнала съвсем точно. За да компенсира това, той оголи зъби в зловеща усмивка.

— Ти сигурно щеше да им подвикнеш да сложат още малко бекон в тигана и за теб.

— Тя е приготвяла закуска. Много мило.

— Мило ли? Мислиш, че е мило?

— Да, определено. Ти не мислиш ли?

— Не знам какво да мисля.

Ейвъри кимна леко и се върна към подреждането на продуктите.

— Нека те попитам нещо. Смяташ ли, че майка ти трябва да остане сама до края на живота си?

— Тя не е сама.

— Оуен. — Ейвъри извърна глава и го погледна кротко.

— Не знам. Не. Не. Просто никога не съм мислил за това — за нея — по този начин.

— Сега, след като вече си помислил, смяташ ли, че тя има право да има близък човек в живота си?

— Аз… да. Сигурно.

— Имаш ли нещо против баща ми?

— Знаеш, че нямам. Уили Би… е страхотен.

— Несъмнено — съгласи се тя. — Тогава защо не си доволен, че майка ти е с най-страхотния човек?

— Аз… — Той млъкна объркан. — Щом искаш да гледаш на това напълно рационално и уравновесено…

— Извинявай. В този случай се налага. Те са добри приятели от много време, най-добри приятели при това. Затова си подхождат чудесно. — Усмихната, тя сгъна пазарските си торби. — Няколко пъти се опитвах да му уреждам срещи. Никога не се получи. Не ми беше приятно да знам, че си няма никого. Майка ми му погоди такъв номер.

Важеше и за двама им, помисли си Оуен.

— Мама ми каза, че двамата са… — Той отново размаха ръце във въздуха. — От няколко години.

— Няколко години? — Ейвъри отново поклати глава и наля уиски в чашите. — Уили Би, толкова си потаен. Кой би могъл да предположи? Нямах никаква представа. Как така не съм разбрала?

— Никой от нас не е знаел. Бях започнал да си мисля, че ти си знаела и не си ми казала.

— Щях да ти кажа, освен ако не ме бяха помолили да не го правя.

— Ясно ми е. — Той вдигна чашата с уиски и се загледа в напитката.

— Какво каза баща ми, когато влезе там?

— Че е най-добре да иде да си обуе панталон.

Тя се задави от смях, после отметна глава назад и здравата се разсмя. Оуен усети, че се усмихва.

— Вече е малко по-лесно да видя смешната страна на положението.

— Ти направи ли пак онази физиономия? — Тя повтори своята интерпретация на неговия шок и ужас. — И сигурно си заекнал, нали? „Мамо! Какво! Ти!“

Оуен се опита да я измери с хладен поглед, макар че тя отново бе улучила в десетката.

— Може да съм изпаднал в моментно недоумение.

— Моментно недоумение.

— Поне не ударих баща ти по лицето. Райдър искаше да го направи, когато казах на него и Бекет.

Ейвъри леко вдигна рамо.

— Той си е такъв по природа, но не би ударил баща ми. Рай може да пребие всеки негодник или хулиган, но обича Уили Би.

— И мен ме обича, но ме е удрял.

— Е, Оуен, понякога се държиш като негодник.

Каза го с мила усмивка, после леко чукна чаша в неговата.

— За нашите родители.

— Добре. — Той отпи от уискито. — Странен ден беше — въздъхна той. — Вече не си ми ядосана.

— Не ти бях ядосана. Не много. А сега ми стана ясно, че имаш проблем със секса.

— Какво? — Изражение много близко до нейната имитация на шок и ужас премина по лицето му. — Нямам такъв. Защо?

— Видя ли? — Тя вдигна показалец от чашата си и го насочи към него. — Само споменах думата и ти вече настръхна. Имаш проблем.

— Нямам проблем със секса. Вярвам в секса. Харесвам го. Много.

— Странно. Целуваш ме и мигновено замръзваш. Видял си родителите ни да се целуват и си изпаднал в паника.

— Не. Да. Може би. По дяволите, това няма нищо общо с проблема. Всеки нормален човек би имал…

— Моментно недоумение.

Много хитро, отбеляза мислено той. Такава си беше открай време.

— Всеки би реагирал, ако види майка си да се целува страстно с дългогодишен семеен приятел. А ние двамата? Знаеш, че онова беше много неочаквано.

— Всъщност на мен не ми се струва толкова неочаквано. Но пък аз нямам сексуални проблеми.

— И аз нямам сексуални проблеми.

— Хмм. — Тя отпи глътка от чашата си и бавно отиде до прозореца. — О, снегът се е засилил. Красиво е. Господи! Трябва да довърша коледното си пазаруване. Най-добре е да си тръгнеш, преди да натрупа.

— Чакай малко.

Тя погледна през рамо.

— Какво да чакам?

— По дяволите, Ейвъри, не може да изтърсиш подобно нещо и после просто да ми кажеш да си вървя.

— Само изразих мнение. — Когато той заобиколи кухненския плот, тя взе чашата от ръката му. — Не бива да пиеш повече. Знам, че носиш на алкохол, но все пак. Уиски, шофиране и сняг не са най-добрата комбинация.

Той повтори с цялото търпение и убедителност, които успя да събере:

— Нямам сексуални проблеми.

— Още ли сме на тази тема? Добре, сбъркала съм. Ти нямаш никакви сексуални проблеми.

— Не се опитвай да ме умилостивиш.

— Господи, Оуен, какво искаш от мен? — Очите й го пронизаха като лазери, когато я сграбчи за лактите и я повдигна на пръсти. — Внимавай — предупреди го тя.

— Сега го очакваме — заяви той и рязко я дръпна.

Знаеше кои са слабите му места и как да ги използва — и можеше да си признае, че го е направила. Нямаше нищо против да го подразни толкова, че да я целуне. Искаше да повтори преживяването по един или друг начин, за да види как ще реагират и двамата.

— Добре. — Бавно постави ръце на врата му. — Сега го очакваме.

Тя направи първата крачка, преди той да е размислил и да се отдръпне.

Този път нямаше експлозия, помисли си тя, по-скоро дълго и бавно пропадане, което набираше скорост. Ръцете му се спуснаха от лактите към талията й, после сантиметър по сантиметър се придвижиха нагоре по тялото й. С нарастването на напрежението той я завъртя така, че тя се озова притисната между тялото му и плота.

Беше го манипулирала — Оуен го знаеше, но нямаше нищо против. Вкусът на уиски по езика й, уханието на лимон от косите й, горещият пулс на тялото й, притиснато в неговото, всичко това атакуваше сетивата му и се превръщаше в гореща нужда.

Леко погали с длани външната страна на гърдите й, нежно докосна с пръсти зърната й и усети как пулсът й се ускори под дланите му.

Дишането й стана накъсано със задълбочаването на целувката.

Леко се отдръпна и се помъчи да проясни мислите си, докато тя го гледаше вторачено със замъглените си сини очи.

— Сексуални проблеми, друг път.

По лицето й за миг се изписа развеселено изражение и тя се засмя.

— Объркала съм се.

— Е… какво сега?

Тя въздъхна и обхвана с длани страните му, остана така за миг.

— Оуен — прошепна тихо тя, после се плъзна встрани и се отдръпна.

— Оуен, какво?

— Какво сега? — Тя отново вдигна чашата си с уиски. Нали нямаше да шофира, по дяволите. — Разкъсваме си взаимно дрехите и се хвърляме в леглото. Доколкото мога да преценя, сексът ще бъде изключителен. Но след като питаш, явно вече обмисляш и многобройните „ами ако“, както и „ами след това“ в допълнение към „какво сега“ — държиш се рационално и отговорно. Затова си върви у дома и обмисли добре всички варианти и последици, докато накрая измислиш всичко.

— Вариантите и последиците са важни, Ейвъри.

— Прав си. Абсолютно си прав.

— Ти си важна. Двамата с теб — всички ние — сме важни.

— Знам. Фактът, че мислиш за това, вместо да разкъсваш дрехите ми в момента, е част от онова, което те прави Оуен, и също така е причината, която щеше да ме накара да ти разреша да ми разкъсаш дрехите.

Сега в главата му имаше нови картини и той откри, че не му се иска особено да се държи рационално и отговорно.

— Ти си много сложен характер, Ейвъри.

— Не съвсем. Просто мога да оценя по достойнство факта, че ти обмисляш важните неща, и въпреки това да съжалявам, че не изчака с мисленето, докато приключим с изключителния секс.

— Обичам те.

— О, господи, знам. — Тя се извърна, мъчейки се това да изглежда съвсем нормално, ужасена, че сълзите й ще бликнат и че той ще ги види. — И аз те обичам.

— Знам какво мисля по този въпрос и какво да правя. Не знам какво да правя и какво да мисля, след като те желая толкова силно. Ужасно силно те желая.

Ейвъри си пое внимателно въздух, обърна се и се усмихна.

— Това е добре, много добре. Голяма промяна е. Никога не си гледал на мен по този начин.

— Не бих казал „никога“.

— Наистина ли? — Вече по-уверена, тя го изгледа над ръба на чашата си. — Така значи?

— О, по дяволите, Ейвъри, естествено, че съм мислил за това понякога. Ти си прелестна.

— Не, не съм. Хоуп е прелестна. Аз съм симпатична и мога да изглеждам страхотно, ако разполагам с малко време и нужните средства. Но благодаря. И какво сега? — Тя седна на облегалката на фотьойла и го загледа. — Ти се прибираш у дома, преди снегът да натрупа прекалено много и правиш онова, което е в природата ти. Обмисляш всички страни. И аз ще помисля.

— Добре. — Той отиде до нея, наведе се и леко докосна с устни нейните. — Ако беше някоя друга, щях да остана. И това не прозвуча никак добре. Исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш, за твой късмет. Върви си у дома, Оуен.

Той спря до вратата и погледна назад, докато я отваряше.

— Ще се видим скоро.

— До скоро.

Тя остана да седи, заслушана в стъпките му, заглъхващи по коридора. Стана, отиде до прозореца на фасадата и се загледа в падащия сняг.

И за миг й се стори, че през леката бяла пелена вижда жена, застанала на прозореца на хотела, загледана навън също като нея.

Дали чакаше някого, зачуди се тя. Това ли правеше и тя самата в момента? По природа не беше от онези, които стоят и чакат, а от тези, които вършат нещата, действат.

И все пак… може би беше точно така в известен смисъл, през цялото това време. Беше чакала Оуен. Тази мисъл я порази — беше сладостна, дразнеща и объркваща едновременно.

И какво сега, замисли се тя отново. Явно имаше да мисли за повече неща, отколкото бе предполагала.

 

 

Снегът валя цяла нощ и цяла сутрин. Оуен бе зает почти през целия ден с разчистването на собствената си алея, както и тези на майка му и на братята му. Работата му харесваше — поне в началото на зимата — ръмженето на джипа, натискът на снегорина, стратегията, която бе нужна, за да изтика снега в подредени купчини и подравнени просеки.

Докато разчистваше алеята към дома на Райдър, забеляза как брат му се мъчи с ръчната снегочистачка да проправи пътека навън пред вратата. Една отпред, отбеляза мислено Оуен, до мястото, където Райдър беше паркирал пикапа си, и една отзад, за да може Глупчо да изтича навън и да си свърши работата далеч от къщата. Двамата само си махнаха за поздрав и всеки продължи със задачите си, докато накрая Оуен спря машината си на разчистеното място до пикапа на брат си и изключи мотора.

— Това стига.

— Достатъчно е — съгласи се Райдър и прибра своята ръчна машина под навеса. — Искаш ли бира?

— Как да не искам?

Заедно заобиколиха къщата и влязоха в стаята, която служеше и за игрална зала, и за домашен фитнес на Райдър. Изтръскаха ботушите си и ги оставиха на плочките до входа. После всеки съблече дебелите си зимни дрехи и ги окачи на съответните куки по стената.

Глупчо се появи, за миг се отърка в крака на Оуен, после се загледа очаквателно в Райдър.

— Да, пътеката ти е разчистена. — Райдър му отвори вратата. — Това куче се търкаля в снега, тича из него, яде проклетия сняг, но не иска да мине през него, за да иде по голяма нужда. Ако не му разчистя пътека, върши работата си до вратата. Защо го прави?

— Заслужава си името.

— Да, вярно е. Само дето аз съм този, който мръзне навън да чисти снега.

Качиха се по стълбите към кухнята, където Райдър отвори две бири.

— Как мина срещата? — попита го Оуен.

— Значи, тя е адвокат, нали така? Умна е. Харесвам умни жени. С убийствено тяло. — Райдър отпи голяма глътка от бутилката. — Даже умее да води разговор за спорт, което е голям плюс. Та, питам се аз, защо не искам да стигнем докрай?

— И отговорът е?

— Момичешко хихикане. Разбрах го снощи. Тя се кикоти. Често. Мисля, че го смята за очарователно, но всъщност е адски дразнещо.

— Нейният кикот е голямата пречка?

— Непоносимо е, човече. — Райдър разроши с пръсти косата си, както правеше винаги, когато имаше нужда от подстригване. — Все едно някой да стърже с нокът по черната дъска. И се замислих, ами ако тъкмо сме се озовали разгорещени в леглото и тя се изкикоти? — Той вдигна показалец и после го сви надолу. — Знам, че ще стане така, затова защо да си го причинявам?

— Помислил ли си за тапи за уши?

— Добро предложение, но няма да се получи. Ще усетя кикота й или ще се питам дали няма да се изкикоти. Не си струва.

— Строг си, но справедлив. — Оуен се чувстваше като у дома си, затова безцеремонно се настани на един от столовете до кухненската маса с черен плот. — Имаш ли нещо за ядене?

— Имам сандвичи за микровълновата. — Той отвори един шкаф. — Имам и чипс и салса сос.

— Считай това за заплащане на услугите ми.

— Готово. — Райдър се зае да рови във фризера. — С пилешко месо или пържола?

— Пилешко.

След като пъхна няколко от замразените сандвичи в микровълновата, Райдър подхвърли пакета с чипс на масата, сложи в купичка от соса. Откъсна няколко листа хартия от кухненската ролка, извади чинии и сметна, че всичко е готово.

— Ти си истинска Марта Стюарт^[1] в панталон — отбеляза Оуен.

— Кухнята е моят храм. — Райдър отиде до вратата, за да пусне кучето вътре, после се отпусна тежко на стола срещу брат си.

— Мисля за секс с Ейвъри.

— Каква е цялата тази истерия с връзките между семействата Монтгомъри и Мактавиш? — Рай метна парче чипс на кучето, преди да топне следващото в соса.

— Предпочитам да не намесваме мама и Уили Би. Още съм разстроен.

Райдър отпи глътка от бирата си.

— Какво мисли Ейвъри по въпроса за секс с теб?

— Освен ако не е променила мнението си от снощи насам, тя е навита.

— Тогава защо не правиш секс с нея?

— Защото говорим за Ейвъри.

След като топна ново парче от чипса в соса, Райдър леко го размаха във въздуха.

— Искаш ли първо аз да правя секс с нея? Нещо като тест драйв?

— Много щедро от твоя страна, Рай — иронично отбеляза Оуен. — Но мога да се справя и сам.

— Само се опитвам да помогна на брат си. — Когато таймерът на микровълновата изписука, Райдър стана и метна сандвичите в чиниите. — Моят съвет е да действаш.

— Защо?

— Освен очевидните причини ли? Защото говорим за Ейвъри. Винаги си си падал по нея.

— Не съм… добре де, може би.

— И тя винаги си е падала по теб, иначе щеше да ми се хвърли на врата много отдавна. — Райдър се ухили и захапа сандвича си. — Затова действай и виж дали става дума за нещо по-голямо. Какво имаш да губиш?

— Ами ако нещата се объркат? Ако това развали отношенията ни?

Райдър поклати глава, даде на Глупчо последната четвърт от сандвича си и посегна за нов.

— Това е Ейвъри, човече. Може нещата да се объркат. Случва се често. Но това няма да развали отношенията помежду ви.

— И защо не?

— Защото и двамата сте прекалено разумни и се харесвате достатъчно много. Може да има някой и друг препъникамък, но ще го преодолеете. Междувременно ще си правил секс с горещата Червенокоска.

Оуен загреба от соса.

— Тя не се кикоти.

— С това приключвам аргументите си.

— Ще си помисля.

Райдър се извъртя назад, отвори хладилника и измъкна още две бири.

— Гледай само колко съм шокиран.

 

 

Независимо дали го обмисляше, или не, имаше работа за вършене. През цялата следваща седмица Оуен ковеше корнизи, помагаше в довършването на боядисването, окачваше огледала. Разопаковаше кашони, сглобяваше лампи, подписваше се за доставки и се катереше по стълбите сякаш до безкрай.

Майка му го дръпна настрани и го накара да влезе в стаята „Елизабет и Дарси“.

— Открих перфектната малка картина в магазина за сувенири. Искам да я окачиш в банята.

— Но нали нямаше да окачваме картините, докато…

— Това е различно. Имам на разположение всичко необходимо, за да довършим изцяло тази стая. Огледалото ще стои ето там. — Тя посочи тясната стена между двата прозореца към верандата. — Плетените покривчици на баба ти ще сложим там, а тази чудесна малка картина ще стои точно тук.

Тя пристъпи в банята и почука на стената.

— Хоуп ще донесе всички принадлежности за банята, кърпите и халатите, както и всички останали дреболии, които сме избрали. Искаме да видим как изглежда. Искаме да видим поне една стая завършена.

— „Мансардата“…

— Липсват й картините по стените, така че не е напълно готова. Всички картини и дребни произведения на изкуството за тази стая са вече тук. Затова ще я подредим изцяло.

Тя се обърна към леглото, чиито табли бяха тапицирани с лавандулов брокат.

— Окачи я, докато аз оправя това легло.

— Остават ни цели три седмици до партито за откриването… — подхвана той и си заслужи строг поглед. — Добре, добре.

Изрови кукичка за окачване, молива си, после мина през обичайното „по-нагоре, по-надолу, надясно“, което явно щеше да го съпътства всеки път, щом майка му искаше нещо да се окачи.

Но призна, че е направила добър избор с малката картина, която му се стори очарователна и много английска, мечтателно пастелно платно.

Хоуп влезе с лека стъпка, понесла огромна кошница с кърпи, тоалетни принадлежности и всякакви дреболии, на които се бяха спрели.

Сега имаше две жени, които да го насочват нагоре-надолу, докато накрая останаха доволни от мястото. Докато той ковеше кукичката, те се занимаваха с постелките и спалното бельо.

Слушаше с половин ухо как си приказват за партито за откриването, за вече направените резервации, за допълнителните неща, от които имаха нужда или искаха, или вече бяха поръчани.

— Джъстин, прекрасни са. — Хоуп излезе от банята и се възхити на сложените в рамки плетени покривчици.

— Наистина. — Джъстин спря за миг да подрежда декоративните възглавнички на леглото и кимна. — И тя щеше да е много доволна да ги види тук, както и в „Джейн и Рочестър“.

— Мисля, че е чудесно, че използваш част от семейните ви вещи. Така отношението е по-лично.

— Цялата сграда е нещо много лично. — Джъстин се протегна и потърка рамото на Оуен. — Само окачи и това огледало и ще те пусна да си вървиш.

— Ще погледнеш ли за миг дали ти харесва как съм подредила тук? — обърна се Хоуп към Джъстин.

Оуен реши да се възползва от възможността, докато майка му е в банята с Хоуп, да окачи огледалото, без да се съобразява с настойчивите им указания.

Премери, отбеляза мястото и отново одобри избора на майка си — рамката на огледалото бе морава, за да подхожда на дамаската на фотьойла, но все пак бе много изискано.

Мислите му бяха заети с настоящата задача, както и със следващите от списъка му, затова и не забеляза лекия полъх с ухание на орлови нокти. Започна да си тананика, докато ковеше, и неволно подхвана мелодията, която звучеше тихичко в ухото му.

Взе огледалото, окачи го на кукичката. И верен на себе си, измъкна от колана си с инструменти мъничък нивелир, за да провери дали го е поставил правилно.

И я видя.

За миг я зърна да стои там — в гълъбовосива рокля, скръстила ръце пред колана на дългата си до земята пола. Русата й коса бе сресана назад, прихваната в нещо като мрежичка на тила, а няколко нежни кичурчета се бяха отскубнали и леко потрепваха край страните й.

Тя му се усмихна.

Той се извърна рязко и видя Хоуп, чиято черна коса бе хваната на тила с шнола, забеляза парцала, който висеше от джоба на джинсите й, и тъмните й очи, които бяха разширени от ужас върху пребледнялото й лице.

— Видя ли това? — попита той.

— Аз…

Но тя не гледаше него. Беше се вторачила във вратата към коридора. В Райдър.

— Когато свършиш да си играеш на домакинство с жените, имам малко истинска работа за теб — обади се Райдър.

— Видя ли? — повтори Оуен. — Тя беше тук.

— Коя тя? Вече са навсякъде. — Той погледна за миг към Хоуп, докато говореше, после се намръщи. — Седни — нареди й той.

Когато тя продължи да го зяпа втренчено, той отиде до нея, хвана я за ръка и я замъкна да седне на красивия нисък фотьойл.

— Мамо! Твоята управителка се нуждае от помощ.

Джъстин излезе тичешком, хвърли един поглед и мигновено коленичи пред Хоуп.

— Скъпа, какво има? Райдър, донеси й малко вода.

— Не, не. Добре съм. Аз просто…

— Мили боже, някой друг видя ли я? — Объркан и ядосан, Оуен размаха ръце във въздуха.

— Къде, по дяволите, е… — Бекет замълча, когато влезе в стаята. — Какво има?

— Видях я. Беше точно тук. Ти видя ли я?

— Кого? Хоуп? В момента я гледам. — После очите на Бекет се присвиха. — Елизабет? Видял си Лизи?

— Стоеше ето там.

— Видял си я? Защо пък ти? Това май ме дразни — реши Бекет.

— Ти видя ли я? — Без да обръща внимание на брат си, Оуен се обърна към Хоуп. — Беше ето там. И после ти беше там.

— Аз…

Райдър рязко измъкна бутилка от колана си и я тикна в ръцете й.

— Пий.

— Ще ти донеса чаша — обади се Джъстин, когато Хоуп само зяпна бутилката.

— Не. Добре съм. — Но вдигна бутилката и отпи голяма глътка. — Добре съм. Просто ме стресна.

— Значи, си я видяла.

— Да. И не. За секунда ми се стори, че я виждам, но беше по-скоро усещане. Звучи налудничаво. — Погледна право към Райдър. — Тя чака.

— Какво?

— Аз… не съм сигурна.

— Усмихна ми се. Окачвах огледалото и я зърнах в него. Отразена в него. Сива рокля, нещо като мрежичка за коса на тила. Руса е, красива. Млада. — Когато Хоуп вдигна бутилката, за да я върне на Райдър, Оуен я грабна и я довърши. — Уха.

— Тя си тананикаше — обади се Джъстин. — Чух тананикане и усетих миризмата на орлови нокти. За миг останах на мястото си и се зачудих дали… но не я видях. Хайде, мила, ще те заведа на долния етаж.

— Добре съм — повтори Хоуп. — Тя просто… Преживяването е необичайно, но не ме е страх от нея. Усещала съм присъствието й и преди. Този път беше по-осезаемо.

— Сградата е почти завършена. А тази стая? — Бекет се озърна наоколо. — В общи линии е готова. Има картини по стените, чаршафи на леглото, кърпи на поставките — отбеляза той. — Мисля, че й харесва.

— След като вече удовлетворихме нашия дух, може би е време да се заемем със списъка със задачи.

— Никаква романтика няма в душата на Рай — тъжно отбеляза Бекет. — Всички ли са добре?

Хоуп кимна.

— Аз съм…

— Добре — довърши Райдър. — Колко пъти трябва да го каже? Да се хващаме на работа. — Но на прага се спря и погледна за последен път към Хоуп. — Тук изглежда много добре.

— За това поне е прав. Почини си минутка, ако имаш нужда — обърна се към брат си Бекет, после тръгна след Райдър.

— Видях я. — Оуен се ухили, докато го изричаше. — Супер. Тя ми се усмихна — добави той и излезе с широки крачки.

— Имаш ли нужда от малко чист въздух, кратка почивка?

Хоуп поклати глава и погледна Джъстин.

— Не, но ти благодаря. Райдър беше прав — имах нужда от малко помощ. Предполагам, че подобни мигове ще се повтарят. — Хоуп се надигна на крака. — Бих казала, че стаята й харесва.

— Няма как иначе. — Джъстин продължи да разтрива рамото на Хоуп. — Ако си във форма, можем да започнем да подреждаме „Титания и Оберон“.

— Хайде.

Какво преживяване, мислеше си тя, докато вдигаше празната кошница. Оуен имаше право. Елизабет наистина му се бе усмихнала — за миг. Но Райдър бе този, който бе предизвикал онзи внезапен изблик на чувства, онази горчиво-сладка смесица от радост и тъга, толкова силна, толкова истинска, че Хоуп бе усетила как собствените й крака омекват под напора на чувствата.

Каквото и да означаваше това, предположи, че ще разбере, щом веднъж се настани да живее в хотела.