Нора Робъртс
Последният любим (16)

Шестнадесета глава

Оуен реши да работи в цеха. Така имаше време да мисли — добре де, да се мръщи, беше по-точно казано, но смяташе, че има право на това. Точно когато бе тръгнал да прави следващите стъпки, тя се бе отдръпнала. Какво значеше това? Докато той полагаше усилия да не се носят по течението, да не допуска да я приема за даденост, да се отнася към връзката им като към истинска такава, тя изведнъж бе решила, че е прекалено заета, за да му отдели и десет минути от скъпоценното си време.

— Що за глупости са това? — попита той Къс и получи в отговор съчувствено тупване с опашка.

Премери дъската, отбеляза мястото, после автоматично премери отново, преди да я сложи върху триона.

— Тя обича да е заета — продължи той, надвиквайки писъка на машината. — Обожава неистовия хаос на натоварения график. Но изведнъж се оказва, че няма време, нито да излезе, нито да си остане у дома, нито да поговорим, за бога.

Изключи триона, подреди нарязаните дъски, свали предпазните си очила.

— Жените са като трън в задника.

Но Ейвъри никога не се държеше така, не беше в природата й. Затова всичко бе толкова объркано.

Нещо бе станало с нея. Не разбираше ли тя, че той го виждаше? Избягваше го, намираше си извинения, затваряше се в себе си, макар винаги да бе пряма. Държеше се, сякаш…

— Опа!

Беше започнал да я води на срещи, да прави планове. Господи, беше й подарил бижута. Той бе наклонил везните — това ли беше? Тя не искаше тази следваща стъпка. Всичко беше чудесно, нещата вървяха гладко, докато той не бе започнал да се отнася с връзката им като със сериозна.

Свободни и необвързани, няма проблем. При появата на малко по-сериозно отношение обаче тя бе дръпнала шалтера. Само секс, чудесно, но като добавим и малко — романтика, би могло да се каже — и тя му бе тръшнала вратата.

И го бе накарала да изглежда и да се чувства като пълен идиот.

Не можеше ли просто да му каже, че иска нещата да си останат по-прости? Нима той и дългогодишното им приятелство не го заслужаваха? Освен това, по дяволите, нямаше ли и той думата в цялата работа?

Имаше, и още как.

— Не съм й някаква сексуална играчка.

— Думи, които всяка майка иска да чуе от любимия си син.

Оуен потръпна и напъха ръце в джобовете си.

— Здрасти, мамо.

— Здрасти, Оуен. — Джъстин затвори вратата на работилницата зад гърба си и потърка замръзналите си ръце. — Какво правиш?

— Реших да поработя по библиотечните рафтове за къщата на Бек.

— Като добър брат.

— Ами, да. Имам малко време. Не видях колата ти, когато дойдох.

— Тъкмо се прибирам. — И двете кучета отидоха да се гушнат в краката й, размахали весело опашки. — Бях у Уили Би. Занесох му нещо за хапване, изслушах го. Учудвам се, че се правиш на добрия брат, вместо да направиш същото за Ейвъри.

— Какво? Защо?

— Те… Хмм. Ейвъри не ти ли е казала нищо?

— Точно това е. — Ядосан, той свали рязко предпазните си очила. — Не ми казва нищо. Абсолютно нищо. Прекалено е заета. Няма време. Какво става, по дяволите?

— Това е въпрос, който трябва да зададеш на нея. Иди я попитай.

— Мамо, хайде.

— Скъпи, това е нещо, за което трябва Ейвъри да ти разкаже. Ако тя не го направи, тогава аз ще ти кажа. Но трябва да го стори тя. Истината е, че според мен тя вече трябваше да ти е казала.

— Почваш да ме плашиш. Болна ли е?

— Не, не. Упорита е, бих казала дори голям инат. — Приближи се до него и въздъхна леко. — Ти си практичен човек, Оуен. Само Бог знае откъде си го наследил. Не знам дали да те посъветвам да бъдеш практичен, или не, когато говориш с нея, но ще те помоля да се опиташ да бъдеш търпелив.

— Загазила ли е?

— Не, но е разтревожена. Иди, говори с нея. А после двамата с теб също ще си поговорим. Върви — подкани го тя, докато той вземаше палтото си. — Аз ще угася тук.

Загледа се след него, докато галеше главите на кучетата, застанали от двете й страни.

— Влюбен е в нея. По всичко личи. Но той още не го е осъзнал, а и тя определено не е наясно с това.

Застанала сред миризмата на прясно нарязана дървесина и масло, Джъстин сякаш можеше да усети докосването на Томи по бузата си — и затвори очи, за да го задържи само за миг.

— За теб и мен беше по-лесно, нали, Томи? Не мислехме толкова много. Е, хайде, момчета, да затваряме работилницата.

 

 

Първо провери в ресторанта. Дейв беше зад бара и разточваше тесто.

— Ейвъри в кухнята ли е? — попита го Оуен.

— На доставка е. Още си нямаме човек за разнасяне на поръчките.

— Ти ли затваряш тази вечер?

— Ейвъри.

— Ще затвориш ли ти?

Дейв повдигна вежди и черпак със сос.

— Добре, стига да…

— Чудесно. — Оуен измъкна телефона си и се дръпна настрани от бара, докато набираше номера на Бекет. — Трябва ми услуга.

Когато Ейвъри се появи на вратата след двайсет минути, зачервена от студа, Оуен седеше на бара и отпиваше от бирата си.

— Навън вече прехвърчат снежинки — започна тя. — За сега не се задържат по земята, така че не би трябвало да имаме проблем с доставките…

Той видя, че щом тя го забеляза, се поколеба. И мислено изруга.

— Здрасти, Оуен.

— Трябва да поговоря с теб.

— Отговарям за доставките по домовете. — Тя махна към големите термоизолирани чанти, които носеше, преди да ги остави до плота. — Чакай само да…

Той стана, остави бирата си.

— Оттук — каза й той, хвана я за ръката и я затегли към вратата за стълбището.

— Трябва да занеса поръчките на хората.

— Бекет ще те замести.

— Какво? Не, няма, аз…

— Ти ще говориш с мен. Сега.

— Ще говоря с теб по-късно. Отговарям за доставките, а и трябва да затворя ресторанта, така че…

— Бекет ще поеме доставките, Дейв ще затвори.

Разпозна войнственото пламъче в очите й и в този момент то го зарадва.

— Аз решавам какво става в ресторанта. Не ти.

— Вече е решено и можеш да се върнеш към работата си, след като поговорим.

— Това са пълни глупости.

Тя понечи да го избута от пътя си.

— Да, така е. — За да опрости нещата, той я повдигна и метна през рамо, след което тръгна нагоре по стълбите.

— Да не си си изгубил ума? — Тя се опъна, бутна го. — Ще ти сритам задника.

— Продължавай в този дух и ще те пусна да паднеш на глава. Може да ти е от полза. — Стисна здраво краката й, извади със свободната си ръка ключовете и намери тези за апартамента й.

— Оуен, предупреждавам те.

Той бутна и отвори вратата, затвори я с крак.

Отлично познаваше гневните й изблици. Тя можеше да удря, рита и не се свенеше да захапе противника си. Тъй като не искаше да си тръгне със следи от зъбите й по тялото си — отново — и не искаше да я нарани, се замисли какъв избор му остава.

Да разчита на по-голямото си тегло и обхват, отсъди той и я замъкна в спалнята.

— Дори не си помисляй да…

Останалите й думи бяха заглушени от рязкото издишване, след като той я тръшна на леглото, легна отгоре й и прикова ръцете й.

— Просто се успокой — предложи той.

— Друг път!

Можеше да е бърза като змия и коварна като акула, затова се постара всички части от тялото му да са далеч от зъбите й.

— Успокой се, за бога, и ще поговорим. Няма да те пусна да станеш, докато не обещаеш да не удряш, да не хапеш и да не риташ — нито да хвърляш каквото и да е.

Войнственото пламъче се разгоря до буен огън и това означаваше истинска война.

— Какво ти дава правото? Да не си въобразяваш, че просто можеш да дойдеш в ресторанта ми, да ми даваш заповеди, да ми казваш какво да правя и кога точно? Пред служителите ми?

— Не, и съжалявам. Но не ми остави друг избор.

— Ще ти дам избор. Махай се оттук веднага.

— Да не мислиш, че само ти си ядосана? Мога да остана така цяла нощ или можеш да се овладееш и да изгладим положението като нормални хора.

— Нараняваш ме.

— Не е вярно.

Брадичката й потрепери.

— Изгореното…

— По дяволите. — Той инстинктивно разхлаби хватката си.

Тя това и чакаше.

Бърза като змия и коварна като акула, тя заби зъби в опакото на дланта му.

Той изруга и си пое въздух през зъби, докато отново не я притисна здраво.

— Господи, пусна ми кръв.

— Ще ти пусна и още след малко.

— Добре. — Ръката го болеше като болен зъб и това го вбесяваше. — Щом така го искаш. Просто ще те държа мирна, докато аз говоря. Искам да знам какво не е наред с теб.

— Какво не е наред с мен ли? Ти ме отвлече от работното ми място, принуди ме с физическа сила, разиграваш ме…

— Не те разигравам. Засега. И имах предвид какво не беше наред преди всичко това?

Тя извърна глава и се загледа гневно в стената.

— Няма да говоря с теб.

— Точно така, и не си го правила по същество от почти седмица. Ако съм сбъркал нещо, трябва да го знам. Ако не искаш да бъдеш с мен както досега или да продължим нататък, заслужавам да го чуя. Заслужавам поне един разговор с теб, Ейвъри, и в единия, и в другия случай.

— Не става въпрос за теб, за нас или нещо такова.

Но нима не бе така наистина, запита се тя. На някакво ниво не беше ли и това проблемът — защото тя го бе допуснала да стане така.

Затвори очи. Беше й дошло до гуша. Мразеше себе си.

Беше го наранила. Сега, когато можеше да погледне отвъд своята болка, го виждаше съвсем ясно. А той не бе направил нищо, за да го заслужи.

— Има нещо. Трябва да ми кажеш.

— Пусни ме, Оуен. Не мога да говоря така.

Той се дръпна внимателно, предпазливо, но тя само се завъртя и седна. После отпусна глава върху ръцете си.

— За пицарията ли става дума? — Не можеше да се сети за нищо друго. — Ако имаш някакви парични затруднения или…

— Не. Не. Справям се. — Тя стана и свали палтото си, както и дебелите си дрехи. — Знаеш, че баба ми ми отвори онази сметка, след като майка ми ни напусна. Предполагам, че отчасти се е чувствала виновна, макар че тя няма за какво да се обвинява. И все пак аз съм й наследничка, така че… — Тя сви рамене. — Това значи, че можех да си позволя да отворя „Веста“, както и новия ресторант. Просто трябва да се погрижа бизнесът да върви.

— Баба ти болна ли е?

— Не. Защо… — Той питаше, защото тя продължаваше да не му дава разумно обяснение. — Никой не е болен. Ти не си направил нищо лошо.

— Тогава какво?

— Майка ми дойде да ме види.

— Майка ти? Кога?

— Чакаше ме на стълбите онази нощ, когато се прибрах след пазаруването с Клеър и Хоуп. Наистина не мина добре.

Върна се, седна на леглото до него, сплете пръсти в скута си, за да се успокои.

— Дори не я познах. Не знаех коя е, докато не ми каза.

— Мина много време.

— Не знам, може би съм блокирала образа й в съзнанието си. След като се вгледах внимателно, видях, че не се е променила особено. Каза, че искала да ме види, че съжалявала. Не й повярвах. Тя плака доста. Но това не ме развълнува.

— Защо да те вълнува?

— Била е бременна, когато са се оженили. Знаех го — бях си направила сметката. И говорих за това с баща ми преди много време. Обичали се, каза ми той, и от негова страна може и да е било вярно. Може би и тя си е мислила, че го обича. Все ми изтъкваше колко млада е била, само на деветнайсет, но татко е бил едва на двайсет и една. Бил е млад, но се е справил.

За да я успокои, Оуен погали с длан бедрото й.

— Уили Би е страхотен мъж.

— Да, добре, да. — Тя избърса една сълза с неприязън. — Била съм капризно бебе, тя имала прекалено много неща за вършене, не била щастлива. Мрън-мрън, за бога. И после хвърли онази бомба за това как била направила аборт, когато съм била на около три.

Сега Оуен сложи длан върху нейната.

— Не е лесно да се чуе подобно нещо.

— Да, сигурна съм, че е било много по-тежко за баща ми — след като е било факт. Тя просто е направила аборта, накарала е да прекъснат тръбите й и изобщо не е обсъдила това с него. Не му е казала, че е била бременна. Кой постъпва така? — попита тя, извръщайки насълзените си очи към него. — Как може да постъпва така с някого? Знаела е, че той иска още деца, но е сложила край на тази възможност, без дори да му каже. Това също е един ужасен начин да изневериш някому.

Той не каза нищо, само стана, намери кутия салфетки в банята и й ги донесе.

— Благодаря. Плачът не помага, но още не мога да го овладея напълно.

— Значи, може би помага.

— Според думите й стореното от нея излязло наяве, докато се карали за нещо, и видиш ли, той бил разстроен и ядосан. Представяш ли си? Съгласила се на семейна терапия, но пак се чувствала хваната в капан и нещастна. Затова започнала извънбрачна връзка. И после друга. Призна си за две, но бяха много повече, Оуен. Дори и аз се досещах за това.

Сега тя го погледна.

— Знаел си. Почти всички знаеха, че тя спи с чужди мъже.

Той се замисли за миг, загледан в съсипаното й от мъка лице. Тя не искаше утешителни увъртания.

— Да, почти всички.

— Майка ми, градската курва. Беше по-лесно наистина, когато си тръгна.

Този път той взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Никога не е лесно.

— Може би не, но поне не беше пред очите на баща ми и пред моите. Останала е с мъжа, заради когото ни напусна. Така каза и ми прозвуча като истина. Стив. Така се казвал. Отново ми повтори колко била нещастна и как искала нещо повече. Колко много обичала този Стив.

— Може да се опитва да се оправдае за онова, което е направила, макар и пред себе си. Ти не си длъжна да го приемеш. Нормално е да се чувстваш така.

— Бях коравосърдечна. Не ми беше никак приятно, но беше така. Много пъти я чух да казва, че съжалява и колко съм била хубава, колко се гордеела с това, което съм постигнала в живота си. Сякаш тя има някакъв принос за това. И после се оказа, че Стив бил починал преди няколко месеца.

— И е останала сама — измърмори Оуен.

— Да, и разорена. Това също стана ясно, когато ми поиска назаем няколко хиляди.

Той стана, отиде до прозореца, загледа се в падащия пухкав сняг. Не можеше да си представи, изобщо не можеше да разбере как един родител би могъл да използва детето си по този начин.

Но си представяше колко дълбока рана може да нанесе това, особено на някого като Ейвъри.

— Казах някои доста жестоки неща. Тя продължи да плаче, господи, дори да ме моли. Искаше да остане тук, при мен. За няколко седмици, каза отначало, после само за една нощ. Направо ми се повдигаше от всичко това, просто ми се гадеше. Дадох й каквото имах в портфейла си, и я изгоних.

— Направила си каквото е трябвало, а то е доста повече, отколкото биха сторили мнозина. — Той се обърна към нея. — Защо не ми каза, Ейвъри? Защо ме отблъсна, вместо да ми позволиш да ти помогна?

— Отначало не казах на никого. Просто не можех.

Той се върна и застана пред нея.

— Аз не съм случаен познат.

— Не можеш да разбереш, Оуен. Можеш да ми съчувстваш, а аз не търсех съчувствие. Не мисля, че бих понесла нечие съчувствие. Но ти не можеш да разбереш, защото никога не си се чувствал нежелан — нито за миг през живота си. Винаги си знаел, че родителите ти те обичат, че биха направили всичко, за да те защитят. Не знаеш, нямаш представа колко ти завиждах за семейството, дори преди тя да си тръгне. Колко много се нуждаех от всички вас и вие винаги бяхте насреща. Баща ми и семейство Монтгомъри. Вие бяхте моята пътеводна светлина.

— Това не се е променило.

— Не е, но аз трябваше да постигна нещо сама заради себе си. Независимо колко лоши са нещата, а при нас понякога наистина бяха ужасни, едно дете винаги иска майка му да е до него, да го обича. И когато това не е така, тогава се чувстваш… недостоен.

Неспособна да измисли по-точна дума, тя само вдигна ръце и ги остави да паднат.

— Просто недостоен. Нямаше значение какво казва баща ми, какво казват родителите ти, а Бог ми е свидетел, че те казваха и правеха всичко нужно, но аз въпреки това имах чувството, че тя си е тръгнала заради мен. Че аз съм била лоша или недостойна, или просто не съм й била достатъчна. Истината е, че наистина не съм й била достатъчна.

— Не е заради теб, Ейвъри.

— Знам го. Но понякога знаеш едно, а чувстваш съвсем друго. Може би стореното от нея е отчасти причината да работя толкова много, да влагам толкова усилия и да имам онова, което имам сега. Така че браво на мен.

След миг колебание тя продължи смело напред.

— И при все това има и друго — понякога се питам защо не съм успявала да поддържам сериозна и дълготрайна връзка, защо никога не съм изпитвала достатъчно силни чувства, за да се задържа с някого, или защо се впускам във връзките толкова бързо, а после търся начин да се измъкна. Затова се тревожа, че това съм го наследила от нея.

— Не е така.

— Отблъснах теб. — Вече по-уверена, тя го погледна в очите. — Прав беше. Сблъсках се с неприятности и първосигналната ми реакция е да отблъсна всички, вместо да потърся помощ.

— Аз съм до теб.

— Защото си ти, Оуен. Защото ти не се отказваш. Просто работиш върху проблема, докато не получиш отговор.

Той седна.

— Какъв е отговорът, Ейвъри?

— Ти би трябвало да знаеш. — Но облегна глава на рамото му. — Съжалявам. Нараних те и те накарах да си помислиш, че си сбъркал в нещо, а не си. Предполагам, че и без това изпитвам съмнения, а срещата с нея само обърка всичко. Не само отношенията ми с теб — може би най-вече, но не само. Не казах дори на баща си. После реших да го направя. С много труд стигнах до това решение.

Той сложи ръка върху нейната.

— Какво сготви?

— Господи. — Тя примигна, за да скрие сълзите си. — Толкова съм предвидима. Супа. Занесох огромна кутия със супа в дома му и тя беше там.

Оуен леко се извърна, докосна с устни челото й.

— Още по-тежка среща.

— Не знам. Изведнъж сякаш някой драсна клечката. Бях толкова бясна, че е отишла там, че може да го е накарала да почувства макар и част от онова, на което бе подложила мен. Той изглеждаше толкова тъжен, когато нахлух вътре. Толкова бе тъжен, докато я гледаше как седи и плаче насреща му. Не можех да го понеса. Все същата песен, но работата е там, че след като имах време да помисля, не вярвам, че е лъгала. Или поне не за всичко. Мисля, че наистина съжалява, макар вероятно да съжалява, защото сега е сама и не може да се върне. Но там е работата. Тя е тъжна, съжалява и е сама, а добре знае, че не може да се върне обратно. Той й даде пет хиляди и й каза, че може да не ги връща, стига никога вече да не ми се обажда. Каза й да му изпрати телефона си, когато се установи някъде, и че ако някога аз поискам да я видя или чуя, той ще ми го даде.

— Такъв си е Уили Би — тихо каза Оуен.

— Не можех да разбера защо ще й дава парите, но след като тя си тръгна, той ми каза, че й ги е дал, защото тя скърби. Той има добро сърце. А и защото така затваряме една врата, която и двамата имаме нужда да затворим. Отново мисли за мен, показва ми любовта си.

— Няма втори като него. Но той не е единственият, който мисли за теб.

— Знам. Истинска късметлийка съм, дори благословена. Не можех да кажа на теб, нито на Хоуп или Клеър — на никого от важните за мен хора. Просто не можех да призная, че майка ми се е върнала след всичките тези години, само защото е сама и разорена. Независимо колко съжалява за стореното от нея, тя се върна, само защото се нуждаеше от нещо. Като знам това, отново се почувствах недостойна. Исках да се затворя и изолирам от всички, докато отново се почувствам себе си.

Той изчака секунда.

— Искам да ти кажа няколко неща.

— Добре.

— Тя е недостойна и винаги ще остане такава, задето ти е обърнала гръб, задето е изоставила не само отговорностите си, но и възможността да те види как растеш. Никога няма да има дъщеря, която да я обича безусловно, безрезервно и с истинска радост. Така, както обичаш баща си. Тя е недостойна, Ейвъри, не ти.

— Да, но…

— Не съм свършил. Нима баща ти е недостоен човек?

— Господи, не. Той е много по-добър от повечето хора.

— Тя е напуснала и него. Тръгнала си е, без да му каже и дума. Предпочела е друг мъж пред него. Дори не му е показала нужното уважение, за да му каже истината или да приключи отношенията им чисто, с развод, но това не го прави по-малко мъж, нито по-лош баща или приятел. Върнала се е, защото се е нуждаела от нещо, и е взела парите му.

— Това говори зле за нея, не за него.

— Точно така. За нея. Не за него. Не за теб.

Дълбоко вътре в нея нещо сякаш се прекърши, нещо, което бе стегнато и кораво, и болезнено.

— Хубаво е да го чуя.

— Още не съм свършил. Независимо дали си щастлива или тъжна, ядосана или доволна, ти си оставаш ти. Ако смяташ, че ще бъда наблизо — или решиш, че ме искаш близо до себе си — само когато всичко върви гладко, значи си сбъркала много и си глупачка. За мен нещата не стоят така. Между нас двамата никога не е имало повърхностни отношения и независимо какво друго се е променило, това няма да стане. Това е важното.

Срам се прокрадна насред избледняващата мъка.

— Направих голяма грешка.

— Да, така е. Този път ще си затворя очите.

Успокоена, тя се опита да се усмихне.

— Значи, ти дължа същото, когато ти сбъркаш.

— Ще ти го напомня, когато дойде моментът. Следваща точка — лично аз не виждам смисъл да се ровим в предишни връзки и в това как и защо не са се получили нещата. Сега сме аз и ти. Ако решиш, че не се получава, постарай се да не търсиш начин просто да се измъкнеш, по дяволите. Кажи ми го право в лицето. Не съм някой нещастник, от когото можеш да се отървеш лесно.

— Никога не съм мислила…

— Вече се опита да се отървеш от мен.

Извинения и оправдания напираха на устните й. Проява на слабост, осъзна тя. Слабост и грешка.

— Не съм сигурна дали се опитах, защото смятах, че мога, или защото знаех, че не мога. Просто не знам какъв е отговорът. И в двата случая беше грешка, защото наистина сме аз и ти.

Нежно сложи длан върху бузата му.

— Давам тържествено обещание тук и сега. Ще ти кажа право в лицето, когато приключа с теб.

Това го накара да се усмихне.

— Същото важи и за мен.

Когато тя се извърна към него, той я вдигна в скута си. Тя се сгуши и го притисна здраво.

— Радвам се, че се държа като хулиган и ме домъкна насила тук горе. Липсваха ми разговорите с теб, близостта ти.

— Наложи се да се държа като хулиган, защото ти се държеше като идиотка.

— Да ме наричаш с грозни думи, не е кавалерско. — Тя се облегна назад. — И прати Бекет в снега да разнася пици.

— Човекът има вече три деца. Бакшишите ще му дойдат добре.

Тя се засмя, посегна да улови ръката му и я пусна рязко, когато той изохка.

— О, боже. — Тя отново я вдигна внимателно. — Сериозно съм те захапала.

— На мен ли го казваш?

— Сам си си виновен, задето се хвана на номера „о, нараняваш ме“.

— Няма да се повтори.

— Дай да почистя мястото.

— После. — Отново я притегли към себе си и останаха да седят така, докато светът отново се завъртя в правилната посока. — Дали не ти е останала малко от онази супа?

— Имам замразена крем супа от сушени домати. Мога да я стопля.

— Звучи добре. После. — Наклони главата й назад, завладя устните й.

— Определено ще остане за после.

Сантиментално настроена, тя обсипа лицето му с целувки, докато разкопчаваше ризата му. Той ухаеше на дървесина дори и надолу по шията.

— Липсваше ми и това — прошепна тя. — Да те докосвам.

Само няколко дни всъщност, каза си тя, но отдалечаването им се бе разпростряло толкова много и толкова надълбоко, че й се струваха като няколко седмици. Сега той бе тук, ухаещ на дървесина, гръдният му кош бе топъл и силен под грубата вълнена риза, а загрубелите му длани бяха толкова уверени и ловки, докато повдигаше и захвърляше настрани пуловера й.

Пътеводната й светлина, помисли си тя. Постоянна и силна.

Той изпитваше болезнен копнеж. Не само физически, но и в сърцето си, заради болката, която тя бе понесла. И заради това, че се бе почувствала длъжна да я понесе сама.

Беше му казала, че не може да я разбере, но грешеше. Той никога не бе вярвал, че трябва да си изпитал болката лично, за да я разбереш.

Мислеше си, че познава всяка нейна черта, но тук бе сбъркал. Тази част от нея, която се съмняваше в собственото си достойнство, в смелостта и сърцето си, това бе ново за него, добавяше сложност към характера й и доза уязвимост.

За тази болка той й предложи нежното си докосване, бавно темпо, докато сам се наслаждаваше на извивките на тялото й, на забързания й пулс, на топлите й въздишки, които галеха кожата му.

Когато тя обхвана лицето му с длани и той видя как му се усмихва, преди устните им да се слеят отново, си помисли: „Ето. Това е Ейвъри. Цялата“.

Тя плъзгаше ръцете си надолу по гърба му, по хълбоците му и отново нагоре, сякаш му вземаше мярка. Искаше да му се отдаде, просто да му даде всичко, затова се премести леко, за да се обвие около него, и тогава го чу да изругава, когато рамото й се притисна до ранената му ръка.

— Опа. — Задавен смях се изтръгна от гърлото й и всичко сякаш се изпари. Цялата вина и мъка, извиненията и тревогите.

Само аз и ти, помисли си тя отново. Това сме аз и ти. Затова се обви около него и захапа лекичко рамото му.

— Вече знам колко си вкусен. — Тя го претърколи и отново го гризна.

— Искаш да играем грубо ли?

— Ти вече го направи. Домъкна ме тук горе, хвърли ме на леглото. Да видим дали на теб ще ти хареса. — Като внимаваше за ръката му, тя стисна китките му и ги вдигна над главата му.

— Много ми харесва.

— Защото сега сме голи.

— И това не е за подценяване.

Тя сведе глава, спря само на един дъх разстояние от устните му, дръпна се, после отново се наведе. И отново се дръпна.

— Търсиш си белята.

— О, мога да се оправя с теб.

Отново се наведе към него, после се плъзна надолу, за да прокара език по гърдите му.

О, да, помисли си той, докато кръвта му кипеше, знаеше как да се оправи с него.

Тя покори тялото му, всеки сантиметър от него, дразнеше го, възбуждаше го, прелъстяваше го и го караше да настръхва. Беше рязка и груба в един миг, бавна и нежна в следващия и го караше да губи ума и дума, останал без сили и напълно обсебен.

— Оуен, Оуен, Оуен. — Шепнеше името му отново и отново, докато се надвесваше над него, опиянена от силата си и от страст.

Пое го дълбоко, дълбоко в себе си и стисна здраво раменете му, докато тържеството и отмалата разтърсваха тялото й. Той обхвана гърдите й, притисна длан до препускащото й сърце.

Тя отново се наведе и този път устните й поеха неговите в дълга и разтърсваща целувка.

И отново се изправи, отметна глава назад, отдаде се изцяло на усещането за пълнота, което двамата споделяха.

После заедно препуснаха към върха.

 

 

По-късно тя се погрижи за ръката му, целуна малката раничка. Наметната в синия си кариран халат, претопли супата в кухнята, докато той сипа по чаша вино и за двамата.

Поддаде се на импулса си и запали свещи на масата. Не беше точно вечеря в полунощ, помисли си тя, когато хвърли поглед към часовника, но почти.

— Вече вали сериозно. Трябва да останеш.

— Да, трябва.

Доволна, тя се зае да сервира супа в белите купички, докато снегът затрупваше света навън.