Нора Робъртс
Последният любим (13)

Тринадесета глава

От хапещо студеното утро на откриването на хотела, та чак до ледения следобед Ейвъри пресметна, че е пробягала поне двайсет мили напред-назад, пресичайки главната улица.

Не би си спестила дори и метър от това разстояние.

През целия ден Хоуп и Каролий лъскаха и подреждаха в хотела, докато накрая всеки сантиметър блестеше. Всеки път щом Ейвъри притичаше дотам, заварваше още цветя по масите, на поставката над камината, дори и по первазите на прозорците в трапезарията. Маси и столове бяха подредени във вътрешния двор и на верандите, а вътре огънят весело грееше в камините.

В един момент, докато Ейвъри тичаше с табли с храна, забеляза Хоуп — по джинси и пуловер — да се разписва за доставката на взетите под наем съдове и чаши.

— Ще се върна — увери я Ейвъри. — Някой от хората ми ще донесе останалото, както и допълнително храна, ако ни потрябва.

— Движим се точно по график. Каролий тъкмо се прибра да се преоблече.

— И аз отивам да го направя, но ще се върна — след най-много час.

— Не бързай — успокои я с деловия си тон Хоуп. — Имаме време.

— Защо съм толкова нервна? Хотелът не е мой. — Бърза като светкавица, Ейвъри хукна и прекоси главната улица.

След петдесет и пет минути, понесла чантата с нещата си за преспиване и крайно самодоволна, че е успяла да се приготви рано, тя завари Хоуп да подрежда бара. Облечена в убийствена червена рокля.

— Облечена си! Изглеждаш великолепно. Не е честно. Пак те мразя.

— Освежих се набързо. Не исках да се налага да тичам горе и да се обличам, след като всички от семейство Монтгомъри пристигнат. Което ще стане всеки момент.

— Трябваше аз да съм готова първа. Дразнещо е.

— Свиквай. — Хоуп повдигна вежди високо под скосените кичури на бретона си и махна с ръка. — Редно е да изтъкна, че си с различни обувки.

— С кои да остана? — За проба Ейвъри пристъпи напред-назад, завъртя се. — Не мога да реша. А и роклята не е както трябва, нали? Сива е.

— Не е сива. Лунен прах. Харесва ми блясъкът по корсета. Откъде намери тези сапфирени обувки? Искам ги.

— Купих си ги миналата година в момент на слабост. Не съм ги обувала още. Не бях сигурна дали…

— Да, сигурна си. Ще ти кажа какво е дразнещо. Краката ти са цял размер по-малки от моите. Иначе щях да ти ги открадна. Все още не е изключено.

— Значи, остават сините. Може ли да оставя тези неща заедно с отхвърлените черни обувки в твоя апартамент?

— Върви.

— Веднага слизам, ще ти помогна.

Свали и двете си обувки и изтича нагоре боса. Остави чантата си, както и единия чифт обувки, до вратата в апартамента на Хоуп, после си обу сините.

И понеже вратата към „Мансардата“ беше отворена, влезе в благоуханното помещение. Цветята обсипваха первазите на прозорците в салона, красяха елегантния плот в банята, приковаваха вниманието в спалнята. Всичко сякаш блестеше и искреше.

Не можеше да си представи как се чувстват братята Монтгомъри и майка им, след като тя самата изпитваше такава гордост и задоволство, а само бе наблюдавала цялото начинание. И бе дала скромния си принос към тежкия труд.

Тръгна надолу, плъзгайки длан по железния парапет.

Искаше нещо повече, затова се запъти към стаята „Ник и Нора“. Тази вечер щеше да спи тук, каза си тя, с Оуен. В това красиво легло, сред уханието на цветята и искрите на кристалните полилеи.

Щяха да се любят тук, в кристалния мрак, първите двама, които щяха да посегнат един към друг в тази стая. Стори й се като магия.

Обърна се при звука на стъпките и се усмихна на Оуен.

— Тъкмо си мислех за теб и ето че се появяваш. Колко си красив само. — Бе толкова хубав в тъмния си костюм, с вратовръзка, отново като по магия, почти в същия цвят като роклята й.

— Непрекъснато ме изненадваш, Ейвъри.

Усмивката й стана още по-топла.

— Вечерта изисква стилен тоалет и двамата с теб определено сме стилни. Питах се как ли се чувствате ти и роднините ти. Сигурно е прекрасно, защото аз самата съм толкова горда и щастлива, а не съм направила нищо.

— Напротив. Носеше материали, хранеше ни, почистваше. Помогна ни да намерим Хоуп.

— Прав си, така е. И съвсем сама сглобих онзи бляскав лампион. — Тя леко побутна една от искрящите му висулки. — Сериозно постижение.

— Така мисля и аз. Имам нещо за теб.

— За мен ли?

— Нещо, с което да ти благодаря за всичко, което направи, за да ни помогнеш да стигнем дотук.

— Подарък? — възкликна изненадано тя и пристъпи към него. — Не съм направила нищо, за да го заслужа — дори и като броим сглобяването на лампиона, но много обичам подаръците. Така че ще го приема. Дай го насам.

Той извади малка кутийка от джоба си, после взе хартиената опаковка, която тя бе разкъсала, и я сви на топка, докато тя отваряше капака.

— О! О, боже, много е красиво.

Малкото платинено ключе висеше на тънка верижка и искреше, обсипано с мънички диаманти.

— Видях го и веднага си казах, това е. Символично е. Ключът за хотел „Бунсборо“. Можеш да го използваш, когато си пожелаеш.

— И това е красиво, тази символична покана. Благодаря ти. Благодаря — повтори тя и се приближи за целувка. — Много ми харесва. Първите ми диаманти.

— Наистина ли? Доста са дребнички.

— Няма дребни диаманти. Искам да го нося тази вечер.

— Ще ти помогна да го сложиш. — Застана зад нея, за да закопчае верижката. Тя се пресегна и улови малкото ключе, загледана в отражението им в голямото огледало на сребърната поставка.

После вдигна ръка към неговата, която лежеше на рамото й.

Не можеше да намери думи, не и когато видя как изглеждат двамата заедно, отразени в огледалото.

Трепетът в сърцето й отново се появи, когато погледът му срещна нейния. После нещо ново, като бавен и уверен пулс, обхвана цялото й тяло, разпростря се навсякъде и можеше да го усети дори в стъпалата си.

— Оуен. — Каквото и да се канеше да каже или би могла да каже, остана неизречено, когато забеляза силуета в огледалото. — Оуен — повтори тя.

— Да, виждам.

Тя преглътна.

— Какво виждаш?

— Нея. Елизабет.

— Аз виждам някаква сянка. Силует.

— Виждам я. Усмихва се, но в очите й има сълзи. Тя… маха ли ни? Това е… не, показва ми ръката си. Лявата. Пръстен. С малък червен камък.

— Рубин?

— Не мисля, струва ми се по-тъмен.

— Гранат?

— Може би. Да, вероятно. Дали е годежен пръстен?

В главата му прозвуча лек като въздишка шепот. Били.

— Чу ли това?

— Не. Усещам уханието на орлови нокти, виждам фигурата й, предполагам. Или я виждах — добави Ейвъри, когато сянката избледня. — Ти какво чу?

— Отново каза името му. Били.

Ейвъри се обърна.

— Пръстен, годежен пръстен, казваш.

— Само предполагам.

— Тя ти показа пръстена, а после я чу да казва името му. Обзалагам се, че е годежен пръстен. Двамата с Били са щели да се оженят. Трябва да го открием заради нея, Оуен.

Настойчивостта в гласа й, докато се обърна и сграбчи ръцете му, го изненада.

— Ще направя каквото мога.

— Толкова дълго — отрони Ейвъри. — Толкова дълго е чакала.

Това й даваше надежда, осъзна тя. Надежда, че любовта наистина може да е най-важното нещо. Да е толкова важна, че да устои на времето.

— Нямах много време напоследък, за да се опитам да разнищя случая, което вероятно е причината да не съм стигнал доникъде. Ще имам повече време след днешното парти. И вече трябва да слизаме долу. Ще прережем лентата след двайсетина минути.

— Казах на Хоуп, че веднага ще сляза, за да й помагам, а се разсеях. — Тя отново докосна ключето. — Благодаря ти отново.

— Подхожда чудесно на роклята ти. — Разсеяно погали рамото й. — Ти върви. Слизам след минутка.

Искаше само още миг, само един последен миг, затова се запъти към стаята „Елизабет и Дарси“.

— Съжалявам. Бях толкова зает с подготовката за тази вечер и бях погълнат от… — „Живота“ му се стори неподходящо в случая. — Разни неща. Но обещавам, че ще продължа с опитите да го намеря. Трябва да те предупредя, че тази вечер тук ще има много хора, ще обикалят наоколо, ще влизат в стаята. Това е парти, разбираш ли? А след това майка ми ще спи тук. Говорим за майка ми, затова… Само исках да знаеш.

Замисли се и само поклати глава.

— Бекет сигурно вече ти е казал. Това е голямо събитие за моето семейство, за целия град. Трябва да ида при тях.

Стори му се, че усеща леко докосване по ревера — както правеха жените, преди мъжът да излезе навън.

— О… благодаря.

Надникна през рамо, докато излизаше, но не видя нищо. Затова слезе долу при светлините и гласовете.

 

 

След векове на промени, война и бури, забрава и тежък труд старият хотел на площада отново посрещаше гости. Те обикаляха стаите, които предлагаха топлина и уют, събираха се на групички пред огъня в камините и си бъбреха със съседите в откритата кухня.

Светлина изпълваше пространства, потънали в мрак от години, гласовете пробуждаха за живот мълчаливия покой. Хората стъпваха по красиви плочки и излъскан паркет, почиваха си на дивана с жълта като масло кожа или отпиваха от чашите си под голямата арка. Онези, които бяха достатъчно смели да се изправят срещу студа, излизаха навън да се порадват на вътрешния двор или да се насладят на гледката от красивите веранди.

Някои доловиха лекото и напомнящо за лято ухание на орлови нокти, но не му обърнаха никакво внимание. Неведнъж се случи някой да усети леко докосване по рамото, а да не види никого, след като се обърне. На два пъти, докато развеждаше приятели наоколо, Оуен завари вратата към верандата в „Елизабет и Дарси“ отворена. Той просто я затвори, докато гостите коментираха леглото или плочките в банята, или красивия абажур от рисувано стъкло.

— Престани вече — измърмори той под нос и отмина нататък.

По-късно през нощта отново провери стаята и се зарадва, че вратата е затворена. Сигурно беше прекалено заета да се весели, каза си той, за да му върти номера.

Тъкмо се обръщаше да си върви, когато се появи Франи. Беше с черен панталон и набрана риза, вместо с обичайните си джинси и тениска, а отгоре бе добавила вталено черно сако.

— Здрасти! Донесох още няколко табли с храна и се възползвам да разгледам на свой ред.

— Изглеждаш чудесно, Франи.

— Благодаря. Реших да се понаглася малко, след като обикалям сред гостите. Господи, Оуен. — Франи сякаш се опитваше да обхване всичко наведнъж с погледа си, докато галеше с пръсти тапицираната табла на леглото. — Толкова е красиво. Честно ти казвам, знам колко много време и усилия вложихте тук, но се кълна, че ми се струва истинско чудо.

— Благодаря. Много се гордеем с резултата.

— Така и трябва. Досега съм видяла стаите само на този етаж, но вече се чудя коя ми е най-любимата.

Бе чул подобни коментари от почти всички тази вечер и все пак се усмихна на думите й.

— И с мен е същото. Искаш ли да ти покажа всичко?

— Не, добре съм си и сама. Като приключение — засмя се тя, — и много ми харесва, пък и навсякъде се натъквам на хора. Преди малко видях Дик в „Ник и Нора“.

— Дик бръснаря или Дик банкера?

— Много смешно. Бръснарят. Видях и Джъстин и родителите на Клеър в библиотеката. — Мина покрай него и надникна в банята. — О, виж само каква вана. Като извадена от английски роман.

— Такава е идеята.

— Отлична идея. Бих искала да живея в тази баня, но казах същото и за всички останали, които видях досега. Не се притеснявай за мен. Отивай при гостите си.

— Хубаво е да си почина малко.

— Сигурно. След като съм те хванала насаме за минутка, исках да ти кажа колко се радвам, че двамата с Ейвъри сте заедно.

— О. Ами…

— Бях свикнала да ви виждам само като приятели, предполагам, че за всички е било така и отначало леко се изненадах. Много приятно.

— Беше… изненадващо и за нас. Така мисля.

— Хубаво е. Тя заслужава малко щастие и може би ти си достоен за нея.

— Старая се.

— Харесва ми старанието ти. Тя значи много за мен.

— Знам.

— И само за информация. — Тя се върна към него, тупна го леко по гърдите. — Ако я нараниш, ще сложа солидна доза слабително в пицата ти. Изобщо няма да разбереш кога.

Тя повдигна вежди, кимна.

— И понеже ти също си важен за мен, а и съм справедлив човек, ще постъпя по същия начин и с нея, ако ролите са разменени.

Може би, просто за всеки случай, щеше да хапва само сандвичи за известно време.

— Малко ме плашиш, Франи.

— Страхувай се. Отивам към следващата стая.

Докато тя излизаше, Оуен долови тихичък смях и полъх на орлови нокти зад гърба си.

— О, да, вие жените сте страшно забавни.

Отново понечи да излезе и отново спря. Този път Уили Би стоеше в рамката на вратата. Оуен реши, че ако вождовете на шотландски кланове носеха костюми и вратовръзки на точки, със сигурност биха изглеждали точно като Уили Би Мактавиш.

— Здрасти. Аз всъщност търсех Джъстин.

— Чух, че била в библиотеката. Може още да е там. Надолу по коридора и вляво.

— Да, помня. — Уили Би пристъпи сковано от крак на крак, което бе сигурен признак, че се кани да подхване тема, която го притеснява. — О, ами след като те сварвам насаме за малко…

— Явно често се случва.

— Моля?

— Нищо. Станало ли е нещо?

— Няколко неща. — Той пристъпи неуверено навътре, погледна зад гърба си. — Мислех, че е редно да ти кажа — на теб и на братята ти — че Джъстин… Тя ме помоли да… — Той отново не довърши изречението си, само се огледа наоколо. — Тук. Тази нощ. Да остана тук. Нали разбираш.

— О! — О, мамка му, помисли си Оуен. Трябваше да го очаква. — Ами — отрони той и напъха ръце в джобовете.

— Разбирам, че може да се почувствате малко… аз се чувствам малко… но. Ами.

— Да. Трябва ли да попитам дали ти — дали това е — какви са ти намеренията? Или нещо подобно?

— Тя означава много за мен, майка ти. Обичах баща ти.

— Знам. Знам, че го обичаше.

— И съм сигурен, че той би искал да се грижа за нея известно време и така и направих. А после… Страхотна жена е майка ти. Изпитвам огромно уважение към нея. Никога не бих направил нещо, с което да я нараня. По-скоро ще си отрежа ръката.

— Добре, Уили Би.

— Добре. — Малко от червенината се оттегли от лицето му. — Ще поговоря с Райдър и Бекет.

— Аз ще се погрижа. — Иначе щеше да отнеме още час и половина неловко увъртане.

— Щом така смяташ за добре. — Уили Би кимна, прокашля се, за да си прочисти гърлото. — Хм, ти и Ейвъри сте… Моята Ейвъри.

Същата лодка, помисли си Оуен, друг държи греблата.

— Всичко, което току-що каза за майка ми? Същото важи за Ейвъри. Тя е много важна за мен. Винаги е била.

— Знам, че това е истина. Тя винаги си е падала по теб.

— О, ами. — Господи, само след минутка той самият щеше да се изчерви и да запристъпя от крак на крак. — Не знам.

— Може и да не знаеш, но аз знам. Както и че още я боли дълбоко вътре заради майка й, заради начина, по който си тръгна. Искам да си внимателен с нея, Оуен. Имала е и други приятели, но ти си различен. Двамата имате общо минало и връзки, а и с това нейно увлечение от детинство. Кораво момиче е дъщеря ми, но има неща, които могат лесно да я наранят. Понякога е лесно да се забрави това, затова… недей. Предполагам, че това е всичко.

Уили Би въздъхна с огромно облекчение и се огледа наоколо.

— Това място определено е бляскаво като дворец. Справихте се отлично. Томи е там горе и направо се пръска от гордост заради Джъстин и момчетата си. Пръска се от гордост. Най-добре да вървя вече.

Сам в стаята, Оуен приседна на леглото. Много му се събра, каза си той. Определено си беше много. Майка му и Уили Би. И то тук, точно тук… Тази мисъл го накара да скочи светкавично на крака и да се загледа с неудобство в леглото.

Сигурно беше най-добре за всички да не мисли за това.

Вратата към верандата леко се открехна.

— Сега, като го споменаваш, май наистина ми е нужен малко свеж въздух.

Излезе навън и леко настръхна от студа. Прииска му се да има бира подръка.

Изглеждаше страхотно, помисли си той. Главната улица. Познаваше я открай време. Променяше се, естествено — нов магазин, нова боя на някоя сграда, нови съседи, децата порастваха, както бе станало и с него. Но тя винаги си оставаше нещо постоянно в съзнанието му.

Както и Ейвъри. Нещо постоянно. Като здрава опора.

Тя се бе променила. Вероятно се бяха променили заедно. Бяха пораснали, станали бяха зрели хора и бяха разширили хоризонтите си.

Загледа се във „Веста“, в светлините и хората, които се движеха отвъд стъклените витрини.

Тя го беше построила. Бяха й дали обвивката — каменните стени, дървените подпори — но тя бе превърнала ресторанта в това, което беше сега. И щеше да го направи отново.

Да, беше корава и умна и не се свенеше да работи усилено. Беше пуснала корени тук, докато майка й бе избягала. Останала бе с високо вдигната глава, макар той отлично да знаеше, че някои деца я бяха тормозили навремето заради това.

Спомни си, че той самият бе разменил някоя и друга дума с разни нахални хлапета по този повод. Не мислеше, че тя знае, че веднъж, скоро след като Трейси Мактавиш бе избягала от дома си, бе влязъл в кухнята им и бе заварил Ейвъри да плаче в прегръдките на майка му.

Тогава си бе излязъл тихо и следващия път, когато я видя, очите й бяха сухи и тя бе уверена в себе си.

Рядко беше иначе.

Но Уили Би имаше право. Сигурно имаше чувствителни места в нея и той трябваше да внимава.

Други приятели. Това означаваше, че той е — в очите на баща й — новият й приятел. Или настоящият. Или…

Наистина не бе мислил за това. Бяха се шегували, разбира се, че е бил първото й гадже. Сега, след заканите на Франи, а после и думите на Уили Би, се замисли за цялостната картина.

Никога не я бе канил на среща. Не беше я водил на кино, на концерт, на вечеря навън.

Никога не й бе купувал цветя.

Вярно, беше й купил подарък, така че все пак получаваше точки за това. Ако изобщо някой водеше сметка, което, естествено, не беше така. Не съвсем.

Обикновено все тя му готвеше. Вярно, че обичаше да го прави, но не беше редно, нали?

Ако искаше тази връзка да е истинска, а той го искаше, трябваше да започне да полага повече усилия.

— Досега не съм положил никакво усилие — призна си той. — Голяма грешка.

Ново начало, реши той и се обърна да влезе вътре.

Забеляза бутилката „Хайнекен“ на масичката между прозорците.

— Как, по дяволите, го направи? — Макар по гърба му да се прокраднаха студени тръпки, той взе бутилката и отпи от нея. — Не знам дали е плашещо, или много удобно. Но благодаря.

Отново пийна глътка.

— Сега си седя тук, мръзна като куче и пия бира, поднесена ми от един призрак, докато си приказвам самичък.

Поклати глава, влезе вътре и затвори здраво вратата. Взе бирата и тръгна надолу да намери Ейвъри.

Трябваше да се досети, че ще е заета с нещо полезно. Завари я в салона да поднася шампанско на гостите.

— Къде е твоето? — попита той.

— Ето те и теб. Моето какво?

— Шампанско.

— О, вече пийнах малко. Мисля, че си оставих чашата в кухнята, докато сменях таблите.

— Не си тук по работа. — Взе бутилката, после улови ръката й и я задърпа към празните чаши. — Тук си, за да се забавляваш. — И й наля чаша шампанско.

— Забавлявам се. Ръцете ти са замръзнали.

— Бях навън за малко. Да намерим местенце да поседнем. Трябва да си починеш.

— Ти трябва да обикаляш сред гостите.

— Досега го правих. Сега искам да поседна с теб, да прекараме известно време заедно.

Наведе се и докосна с устни нейните.

Тя примигна насреща му. Връзката им не беше точно тайна, но все пак това бе първият път, когато я целуваше — по този начин — на публично място.

И на Нова година, спомни си тя, но по традиция всички се целуваха в полунощ, така че всъщност не се броеше.

Сега й се стори, че усеща въпросителни погледи върху двамата.

— Добре ли си?

— Супер. — Той я прегърна през рамо, за да я изведе навън от залата и нагоре по стълбите. — Ти как си?

— Страхотно направо. Само исках да проверя…

— Ейвъри, няма нужда да проверяваш каквото и да било. Има достатъчно от всичко, а и всички се забавляват. Отпусни се.

— Не мога да се отпусна на парти, освен ако не върша нещо. Ръцете почват да ме сърбят.

— Почеши ги — посъветва я той.

— Хей, Оуен.

Чарли Рийдър, стар приятел и началник на полицията в града, пресече пътя им.

— Трябва ми помощта ти за малко.

— Какъв е проблемът?

— Нали се сещаш за братовчед си Спенс? Готов е да си тръгва. Доста си пийна тази вечер. Не иска да си даде ключовете за колата. Опитах се да поговоря с него, но той се разгорещи. Не ми се иска да го арестувам. Може би ти ще успееш да го укротиш, преди да се стигне дотам.

— Да, разбира се. Сега се връщам.

Отне му двайсет минути, повечето прекарани с братовчед му на рамото му, докато изливаше чувствата си под влияние на алкохола, както и в напразни опити да върви по права линия, за да докаже, че не е толкова пиян.

След като падна по задник за трети път, Спенс най-сетне даде ключовете си.

— Аз ще го закарам до вкъщи, Оуен — каза му Чарли. — И без това трябва да тръгваме. Децата са с бавачката. Шарлийн ще кара след мен и двамата ще го заведем до входната му врата.

— Благодарен съм ти, Чарли.

— Няма за какво. — Той спря за миг, опрял юмруци на кокалестите си хълбоци, докато оглеждаше вътрешния двор и красивите веранди. — Хубаво е тук. Запазил съм стая за годишнината ни през май. Изненада за Шарлийн.

— Коя стая?

— Тя явно харесва най-много онази с балдахина на леглото и гигантската вана.

— „Титания и Оберон“. Добър избор.

— Хоуп ме убеди да взема пакетна услуга, която включва бутилка шампанско, вечеря за двама и какво ли още не. Ще отбележим десет години от сватбата, така че трябва да е нещо специално.

— Хоуп ще го направи специално.

— Ами, да ти помогна да заведеш Спенс до колата му.

— Ще се оправя. Иди и вземи жена си. Благодаря ти за помощта.

— За нищо.

Докато се върне при гостите, тълпата вече бе оредяла. Отново се зае да търси Ейвъри, но бе възпрепятстван от други гости, които се готвеха да си тръгват и искаха да му благодарят за вечерта, да изразят възхищението си от хотела, да му пожелаят късмет и всичко най-добро.

Оуен оценяваше вниманието им, наистина, но му хрумна, че току-що бяха присъствали на второто си парти заедно като двойка и той бе прекарал повече време без Ейвъри, отколкото с нея.

А тя бе прекарала повече време в обслужване на другите, отколкото в забавления.

Намери я в трапезарията, където разчистваше масите.

— Не знаеш ли как да се държиш като гост?

— Не съвсем. А и обещах на Хоуп и Каролий да им помогна в разчистването след това. Вече почти е време. Беше страхотно, Оуен. Всички много се забавляваха и наистина харесаха хотела. Направиха и доста резервации.

— Така чух. — Той взе чиниите от ръцете й. — Къде ти е шампанското?

— Оставих го някъде, но този път изпих повечето. Тъкмо изпратих майка ти горе до библиотеката. Ще занесем малко плодове и сирена, както и разни бисквити. Никой от вас не хапна почти нищо. — Твърдо решена да довърши, тя взе чиниите от него. — Хайде, върви горе. И аз ще дойда скоро. Ще довърша тук с Хоуп, после трябва да си взема чантата от апартамента й.

— Аз ще я взема. Къде е?

— Точно до вратата, но там е заключено.

— Ще взема ключа.

Той взе чантата й, сложи бутилка шампанско в кофичка с лед, добави и две чаши и грабна ключа за „Ник и Нора“. След като остави кофичката с лед и шампанско в стаята си за през нощта, завари близките си, включително и родителите на Клеър, разположени удобно в библиотеката, вече да похапват доволно от плодовете и сирената.

— Досега не бях усетила, че съм гладна. — Джъстин грабна няколко бисквити. — Ето го и липсващия ми син.

— Спенс — поясни той. — Ключове за кола. Нужно беше да го убеждавам известно време.

— Трябваше да ме потърсиш — увери го майка му. — Спенс ме слуша.

— Всичко е наред. — Той осъзна, че не е хапнал почти нищо, точно както бе предположила Ейвъри, затова си взе няколко маслинки в шепа, преди да седне на пода. — Дойдоха, видяха, ние победихме.

— И още как — подкрепи го Бекет, прегърнал Клеър на дивана, който деляха с майка му и Уили Би.

— Наистина е готово. — Джъстин въздъхна. — Само като се сетя за изминалите две години…

— Би ли го направила отново? — попита Роузи, майката на Клеър.

— Не й давай подобни идеи. — Райдър вдигна очи към тавана.

— Не бих, не и такова нещо. Това беше преживяване, което се случва веднъж в живота.

— Слава тебе, Господи.

Но тя се засмя и срита Райдър по крака.

— Имам други идеи. За по-нататък. За тази вечер? — Тя вдигна чаша. — Тост за моите момчета. Райдър, Оуен и Бекет. Вие сбъднахте мечтата ми.

Райдър се пресегна и сложи длан върху ръката й.

— Мечтаеш хубаво — каза той след малко. — Само ми направи услуга и гледай да спиш спокойно за известно време.

Съдейки по блясъка в очите й, докато майка му отпиваше от шампанското си, Оуен заподозря, че тя вече се е размечтала за нещо ново.