Нора Робъртс
Последният любим (20)

Двадесета глава

Украсен с цветя и искрящи лампички, хотелът грееше като в приказка. От всичко, което бе виждал и което се бе случвало в дългия му живот, това тържество на любовта, вярата и всеотдайността блестеше най-ярко.

Въздухът ухаеше на рози, с лек привкус на орлови нокти и сладкия аромат на лилиуми. Небето бе ясно и синьо.

Във вълшебната беседка на „Титания и Оберон“ Клеър облече сватбената си рокля. Пое си дъх и се усмихна на майка си, докато Хоуп нагласяше диплите на роклята.

— Без сълзи, мамо.

— Толкова си красива, момичето ми. — Роузи примигна, за да прогони сълзите, и улови ръката на Клеър. — И толкова щастлива.

— Идеално. — Хоуп направи крачка назад и застана до Ейвъри.

— Точно такова е всичко в този момент, точно сега. — Клеър отново си пое дълбоко въздух, докато се обръщаше към огледалото. — Идеално.

— И точно по график. Излизаме на верандата за снимки — нареди Хоуп, — така че да не закъсняваме.

— Сигурна ли си, че Бекет не е наблизо? Не искам да ме вижда преди церемонията. Знам, че е глупаво, но…

— Не е — поправи я Ейвъри. — Ще изтичам до „Джейн и Рочестър“, за да се уверя, че мъжете са от другата страна.

— Трябваш ни за снимките — напомни й Хоуп.

— Ще се върна. Тъкмо ще доведа момчетата и Джъстин. И ще ви докладвам как вървят нещата в младоженския лагер. Започвайте и ми дайте само пет минутки — каза тя и хукна.

Забеляза, че вратата на „Елизабет и Дарси“ е отворена.

— Не мога да се отбия точно сега. Гоня график. Но ще се върна.

Токчетата на официалните й обувки потракваха и тя наистина се харесваше в роклята си — с цвета на пенливо шампанско — която нежно галеше краката й, докато тичаше към задната страна на хотела. Мина през вратата и прекоси верандата.

Чу гласовете, преди да почука — възбудените възгласи на момчетата и дрезгав смях.

— Всички ли са прилично облечени? — извика тя, докато лекичко отваряше вратата.

— Съвсем прилично — обади се Райдър.

Развеселена, тя пристъпи вътре.

Джъстин, чиято коса бе пусната свободно назад, стоеше редом с Бекет. Още един от тези идеални моменти, каза си Ейвъри, докато Райдър и момчетата — всички в официални тъмни костюми — седяха на леглото и хвърляха карти в явно безкраен маратон на играта на война.

— Време е! — Лиъм понечи да скочи от леглото, с което предизвика групово боричкане.

— Не още. Първо ще направим малко снимки, после фотографът ще дойде тук, ще снима и вас. Къде е Оуен?

— Да донесе освежаващи напитки — осведоми я Райдър.

— Изглеждате добре. Господи, всички изглеждат чудесно. Трябва да взема за малко Джъстин и момчетата за снимки, после ще ги пратя пак тук. Останалите от лагера на младоженеца трябва да стоят в задната част на хотела. Никакво надничане отпред.

— А може ли да ни доставят пица тук? — попита Райдър, което отново предизвика весело сборичкване сред по-малките.

— После. — Джъстин се обърна и изгледа момчетата с поглед, който Ейвъри подозираше, че е потушавал безброй бунтове през годините. — Да вървим, народе. До след малко — прошепна тя на Бекет, докато го целуваше по бузата.

— Но аз съм много жаден. — Мърфи изгледа умолително Джъстин и се усмихна очаквателно.

— Аз ще се погрижа. Ще ви настигна — обеща Ейвъри на Джъстин.

— Печеля служебно.

Хари мигновено се завъртя и зърна самодоволната усмивка на Райдър.

— Аха. Войната свърши за теб, слабако.

— Мораториум — обяви Джъстин. — Спиране на бойните действия — обясни тя на Хари, докато ги водеше към вратата. И изгледа Райдър със същия смразяващ поглед, преди да затвори.

— Наистина изглеждате добре — обади се Ейвъри с ръка на дръжката на вратата. — Но само почакайте да видите Клеър.

— Само ми кажи, че няма да чакам дълго.

— Почти сме готови — обеща тя на Бекет и излезе.

Ейвъри погледна към вътрешния двор, докато слизаше надолу. Снежнобелите тенти искряха под меката слънчева светлина, имаше много цветя и лампички.

Хоуп би казала „идеално“, помисли си тя. И щеше да е права.

Оуен излезе навън, понесъл в ръце табла с напитки. Очите им се срещнаха, тя бе на стълбището, той — долу. Мигът застина — романтичен, вълшебен — и сърцето й потрепери.

Той не можеше да откъсне поглед от нея.

— Изглеждаш зашеметяващо.

— Чакай само да видиш булката.

Оуен само поклати глава, загледан в играта на слънчевите лъчи по ярката й коса.

— Фантастично.

— Всичко е толкова красиво — тя продължи да слиза. — Помисли си само какво беше преди година. Трудно е да повярваш какви промени настъпиха, какво се случи и в какво се превърна.

Очите му останаха приковани в нейните.

— И аз си мислех за същото.

— Джъстин заведе момчетата при булката за снимки. Аз ще им занеса напитките.

Той погледна разсеяно таблата, която носеше. Странно, но за миг я бе забравил, бе забравил за сватбата, за целия свят.

— Добре. „Спрайт“, който Лиъм твърди, че е същият на вкус като шампанското. Истинско такова за мама.

— И бира за теб и братята ти. Ще ни трябват около петнайсетина минути — според ужасяващия график на Хоуп. После фотографът ще дойде да се занимае с вас, момчета.

— Ще бъдем готови. И аз имам същия график.

— Естествено.

Той качи таблата до верандата, подаде й нужните напитки.

— Наистина изглеждаш фантастично — добави той и я разсмя, докато бързаше нататък.

Той отвори вратата, влезе вътре.

— Нали се сещаш, че ти казах, че ако Ейвъри беше бременна, щях да искам да се оженя за нея?

— Господи, Ейвъри е бременна? — Райдър бързичко грабна една бира от таблата.

— Не. — Но сега разбираше какво е било онова странно чувство, което бе изпитал, когато разбра, че тестът е на Клеър. Съвсем леко разочарование.

— Работата е там, че го разбрах преди малко — не го разбирах, но сега — да.

— Изплюй камъчето — посъветва го Райдър, — иначе ще объркаш собствения си график.

— Просто искам да се оженя за нея. — Малко слисан, той погледна от Бекет към Райдър, после обратно. — Искам да се оженя за Ейвъри Мактавиш.

— Добре. Да пием за това. — Бекет си взе бира, после взе и бутилката на Оуен, остави таблата настрани. — Ето, вземи.

Оуен се намръщи на бирата.

— Не сте ли поне малко изненадани?

— Не. Ни най-малко.

— Чакай. Чакай. — Райдър се дръпна назад, присви очи.

— Ти каза, че искаш да се ожениш — да се ожениш? Първо Бекет, сега и ти? — Изгледа подозрително бирата си. — Да няма нещо в бирата? Някакъв опиат, който подтиква към женитба? Това адски ще ме вбеси.

— Не е в бирата, идиот. — Бекет се ухили на Оуен. — Трябва да й предложиш тази вечер. Предложение за женитба по време на сватба носи късмет.

— Трябва да го обмисля. — Оуен издиша шумно. — Трябва да реша как и кога, и всичко останало.

— Ще го обмисли. — Райдър отпи от бутилката си. — Ще бъде забавно.

 

 

След като тяхната фотосесия от предсватбени снимки приключи, Роузи отново прегърна Клеър.

— Ще помогна за момчетата, после ще доведа баща ти.

— Около двайсет минути. — Хоуп вдигна телефона си.

— С Оуен си разменяме съобщения, така че ще знам кога са приключили снимките при тях. После ще разберем точно кога Бекет и шаферите му ще излязат на двора.

— Ще питам Оуен, не се притеснявай.

— Разменяте си съобщения? — възкликна Ейвъри, когато Роузи излезе. — Нали всичко щеше да е съвсем непринудено?

— Непринудено не означава небрежно. Гостите вече пристигат, между другото.

— Предстартово броене. — Ейвъри грабна шампанското. — Някой друг?

— За мен — не — подхвана Клеър, после се намръщи. — О, само глътка. Мисля, че е редно да пийна една глътка за късмет.

— Една глътка за булката, пълни чаши за шаферките.

Хоуп взе своята чаша.

— За булката.

Клеър поклати глава.

— Не, за брака. За обещанията, компромисите, за всеотдайността. За това искам да вдигна тост.

— За брака тогава — съгласи се Хоуп и чукнаха чаши.

— И за семейството — добави Клеър след съвсем мъничка глътка. — Не става дума само за сватбата, децата, които ще създадеш, родителите, които са те отгледали. А и за хората, които правят живота ти пълен и богат, и стабилен. Вие двете го правите такъв за мен.

— Твърдо си решила да ни разплачеш — успя да изрече Ейвъри.

— Мислех, че аз ще се разплача. — Клеър отново отпи глътчица, после остави чашата си. — Но имам чувството, че виждам всичко много ясно. Снощи си мислех за Клинт. Доста мислих за него. И знам с абсолютна сигурност, че той щеше да е доволен, че срещнах Бекет. Че той сега е до мен и до момчетата. Това, че го знам, ме прави щастлива. И единственото, което искам сега, е да изляза на двора, да ида при Бекет и при момчетата, понесла това в мен — каза тя и докосна корема си с ръка, — и да разменим обетите си. После ще танцувам със съпруга и синовете си.

— След като ти оправя червилото — обади се Хоуп.

Докато тя се суетеше с булката, Ейвъри излезе на верандата. Искаше да остане сама за миг, каза си тя. Само за миг.

Но чу отварянето на врата и погледна към стаята „Елизабет и Дарси“. Все пак имаше компания. И нямаше нищо против, реши тя.

— Не мога да го разбера. Не съм тъжна, но не мога да реша дали съм и точно щастлива. За Клеър, да. Направо съм на седмото небе заради нея. Но иначе съм някъде малко по-надолу. Просто се чудя как става, разбираш ли? Гледам я и виждам колко е сигурна, изобщо не се притеснява, няма никакви съмнения или колебания. Какво ли е да се чувстваш по този начин? Как се стига дотам?

Погледна отсреща към „Веста“, надолу по главната улица към „Обърни нова страница“. Това го разбираше — тази отговорност и всеотдайност. Но какво караше един човек да отключи нещо вътре в себе си и да направи тези крачки заедно с някого другиго?

— Няма значение. Не става дума за мен. Днешният ден е щастлив. Днес е ден на Клеър.

Обърна се да влезе вътре и видя нещо на масичката между вратите. Намръщи се и отиде до нея, взе малкото камъче. Беше гладко като коприна и с формата на сърце. Лежеше в дланта й, докато тя се взираше в инициалите, издълбани в средата му.

„Л. Ф.“

„Б. Р.“

— Лизи Форд. „Б“ е Били, нали? Сигурно. — С разтуптяно сърце тя се загледа към стаята. Вратата беше отворена, лятното ухание бе нежно като цветен прашец. — Той ли ти го даде? Били? Сигурно е бил той. И то е… оцеляло във времето. Но как? Как така сега го държа в ръка точно тук? Как може…

— Ейвъри! — викна я Хоуп. — Последни минути.

— Това е денят на Клеър — повтори тя, докато стискаше камъчето в свитата си ръка. — Не мога да им го покажа сега, но ще го дам на Оуен. Обещавам. — Постави ръката с камъчето пред сърцето си. — Обещавам — каза тя отново.

— Ейвъри!

— Секунда! — Побърза да влезе и отиде право при чантичката си. — Червило.

Пъхна камъчето на сигурно място вътре и се запита дали ще го намери там, когато се върне.

 

 

Докато слънцето залязваше на западните хълмове, тя видя как приятелите й сключват брак, чу обещанията, които си дадоха един на друг и на децата, които бяха тяхното семейство, видя как проблеснаха пръстените, които си размениха — още едно обещание — под мекото сияние на свещите.

Радост, чиста и безгранична, просто извираше от тях, осъзна тя, като пълноводна и топла река. Усети я как изпълва и нея самата като нещо красиво и истинско, стабилно и силно.

Сълзите, които бликнаха в очите й, бяха от радост, когато двамата се целунаха за първи път като съпруг и съпруга.

После имаше прегръдки, аплодисменти, музика. Оуен хвана ръката й и я поведе по пътеката между столовете към вратата на фоайето. Още прегръдки, малко сълзи, после много смях, когато Мърфи обяви — високо и категорично — че той трябва да пишка точно сега.

— Първо пишкане, после снимки — съгласи се Хоуп. — Булката, младоженецът, роднините и шаферите. После Клеър, Бекет и момчетата, след това само Клеър и Бекет. — Тя погледна фотографа. — Четиридесет и пет минути. Така ще спазим графика.

— Да нямаш хронометър в себе си? — попита Райдър.

— В главата й е. — Ейвъри чукна леко по челото й.

— Клеър и Бекет трябва да имат време да танцуват, да хапнат, да се забавляват — обясни Хоуп.

— Не мисля, че се притесняват за нещо — изтъкна Райдър, докато младоженците споделяха поредната дълга целувка.

— Спокойно, командире.

— Ти стой спокойно — измърмори Хоуп и се зае да подрежда всички за снимките.

Ейвъри се замисли дали да не дръпне Оуен настрани, но моментът не бе подходящ и обстоятелствата не го позволяваха.

Може да почака, каза си тя и се остави на мига. След снимките, след като младоженците отново дойдоха при останалите и изтанцуваха първия си танц, и след още няколко тоста тя все пак го дръпна навътре.

— Искам да танцувам с теб.

— И аз също — съгласи се тя, — но първо трябва да ти покажа нещо. Горе.

— Има и храна, която също изглежда добре.

— Ще хапнем, ще пийнем, ще танцуваме. Всичко ще направим. — Тя стискаше здраво ръката му, докато бързаше нагоре по стълбите. — Малко предистория. Стоях си на верандата точно преди да слезем долу. Чувствах се… малко натъжена може би. Днес е големият ден. И тя се появи навън. Или поне вратата на верандата се отвори. Мислех си за Клеър и Бекет, как се женят и разменят обети — неща от този сорт. Всъщност питах се как хората събират кураж или каквото там е нужно, за да направят такава крачка.

— Не е кураж — обади се той.

— Все едно. — Тя отключи „Титания и Оберон“, дръпна го вътре. — Хоуп ме извика и когато се обърнах, това беше на масичката между вратите.

Затвори очи за миг, бръкна в чантичката си и въздъхна с облекчение, когато пръстите й напипаха камъчето.

— Камък. Боже, разтърсващо откритие.

— Млъкни. Погледни го, Оуен.

Той го взе, след като тя му го тикна под носа, после го обърна. Изражението му от развеселено се превърна в учудено, после смаяно.

— Дала го е на теб.

— Остави го на масата. Не беше там, когато излязох навън. Сигурна съм. После се появи. Не бих казала, че ми го е дала, но искаше да го видя. Не смяташ ли така?

— Още се опитвам да схвана как е възможно да го има или да го накара да се материализира. Или… не знам какво.

— Реших да не мисля прекалено много за това, иначе мозъкът ми ще се пръсне. Сигурно той й го е дал. Виж формата, инициалите.

— Защо да й дава камък? Като се замислиш…

— Това е сърце с техните инициали вътре. Сантиментално е, нали?

— Предполагам. „Б“ е за Били. Уилям Р. Би могло да е от полза да знаем първата буква на фамилията му.

— Вие с Хоуп го издирвате, затова исках да ви го дам, възможно най-скоро. Хоуп е заета с организацията на цялото тържество долу, затова избрах теб. Но трябва да й го покажем след това.

— Тя го е дала на теб.

— Лизи ли? Не, просто го е оставила, така че да го намеря.

— Няма голяма разлика.

— Би искала Хоуп да го вземе. Хоуп е нейна потомка.

— Не го е оставила така, че Хоуп да го намери. — Подаде й го обратно в ръка. — Трябва да го задържиш.

— Не ми се струва редно.

— Мисля, че има причина да го остави на теб. Може би, ако го задържиш известно време, ще разбереш каква е тя. А междувременно аз ще търся Уилям Р. Ще разкажем всичко на Хоуп след сватбата.

— Добре, но се чувствам странно. — Прокара пръст по инициалите, преди да го пъхне обратно в чантичката си. — И ако си го вземе обратно, така да бъде.

— Казах ли ти, че изглеждаш зашеметяващо?

В очите й проблеснаха искри.

— Може да си го споменал случайно.

— Истина е. И аз… — Не, каза си той, нямаше да го направи импулсивно, не и в сватбения ден на брат си дори и да носи късмет. — Трябва да се връщаме долу. Брат ми не се жени всеки ден.

— Прав си.

— Какво имаше предвид за куража? — попита я той, докато слизаха надолу.

— Какво?

— Че е нужен кураж, за да се ожениш. Кураж ти трябва, знам ли, когато тръгваш на война или се разправяш с данъчните, или ще скачаш с парашут.

— Просто исках да кажа, че хората трябва да съберат сили, за да се решат на тази стъпка „докато смъртта или развода ни раздели“.

Прозвуча му не на място, просто не беше редно.

— Винаги ли си била толкова цинична?

— Не съм цинична. — Дори и само думата я притесняваше. — Просто съм реалистка, а и съм любопитна. Любопитна реалистка.

— Погледни — посъветва я той, когато отново излязоха навън, където двойките танцуваха на дансинга. — Клеър и Бекет, майка му, баща й, родителите на Клеър и много други. — Това е истинско.

Истинско, помисли си отново той, и точно това искаше. Искаше го с Ейвъри.

— И е хубаво. Много мило. Важен момент. Но има хиляди моменти след тържеството. И като заговорихме за това, защо не танцуваш с мен?

— Добра идея.

Той се постара да запази шеговития тон, но след нейните думи нещо се бе променило помежду им. И той знаеше, че и тя го е почувствала.

 

 

Нямаше никакво време да изпада в мрачни мисли или изобщо да мисли за това. Разполагаха само със седмица, за да довършат последните неща в къщата, да пренесат мебелите, да заредят кухнята.

Това напомняше на Ейвъри за последните усилени дни преди откриването на хотела, само че сега Бекет и Клеър бяха на меден месец и бяха с два чифта ръце по-малко.

И все пак усещането за дежавю не я напускаше, докато двете с Хоуп подреждаха в шкафовете чинии, чаши, тенджери, тигани, табли и кутии.

— Тя дали няма да е разочарована, че не е подредила всичко сама, а?

Хоуп поклати глава.

— Мислих за това, отхвърлих го като възможност, после пак се зачудих. После си я представих как се връща от почивката — колко работа я чака в книжарницата, с децата, с новата къща, а и е бременна на всичкото отгоре. Наистина вярвам, че ще се почувства облекчена, че не се налага да мъкне кашони, да разопакова и всичко останало.

— И аз така мисля, но понякога все пак се колебая. Много е хубаво, че момчетата са при родителите на Клинт за няколко дни. За всички е чудесно, но трябва да си призная, че ми липсват. Както и това, че не можем да използваме пъргавите им малки крачета за разни дребни задачки.

— Почти сме готови. След като Джъстин и Роузи подредят дрехите и спалното бельо, а Оуен и Райдър домъкнат тежките мебели, всичко ще е идеално за посрещането им у дома.

Хоуп спря за миг и посегна към телефона си.

— Трябва да проверя дали Каролий е поръчала цветята.

— Знаеш, че го е направила. Спокойно, командире.

— Ако пак ме нарече така, може да го сритам в слабините. — Хоуп се изправи и разкърши рамене. — Къщата е много красива — дървената дограма, облицовката, усещането за простор.

— Братята Монтгомъри вършат чудеса.

— Така е. И като заговорихме за тях, какво става с теб и Оуен?

— Нищо.

Хоуп погледна към стълбите.

— Джъстин и Роузи са горе на втория етаж. Оуен и Райдър отидоха да натоварят още мебели. Само двете сме тук.

— Не знам точно. Нещата са малко странни след сватбата. Грешката е моя, предполагам — донякъде. Когато му показах камъчето с формата на сърце, направих някаква забележка за брака. „Докато смъртта или развода ни раздели“, нещо такова. Той мисли, че съм цинична.

— Чудя се защо ли?

— Не съм.

— Не, не си. Но прехвърляш върху себе си товара на майка ти. В крайна сметка ще се наложи да изхвърлиш всичко през борда.

— Не е така. Може би — призна тя, ядосана на себе си. — Но наистина смятам, че вече е съвсем мъничък товар. Сега помежду ни има някаква неловкост, а това е последното, което бих искала. Ние сме приятели открай време. Всъщност…

Тя се озърна наоколо, за да се увери, че наистина са съвсем сами.

— Онази вечер изрових това от кутията си с разни дреболии.

Ейвъри отвори чантичката си, бръкна в малък джоб вътре. И извади пластмасово пръстенче с розово сърчице отгоре.

— Той ми го даде, когато бях на шест и се бях увлякла по него.

— О, Ейвъри, толкова е сладко. Много е мило.

— От автомат за дъвки и бонбони. Само ми угаждаше, но тогава направо бях на седмото небе. Той прави такива неща. Мили жестове.

— Пазила си го толкова години.

— Разбира се. Първият ми годежен пръстен. — На шега тя си го сложи си и размърда пръсти. Но странно, като го видя на ръката си, се почувства малко тъжна. — А сега нещо не е съвсем наред между нас — продължи тя и отново го свали. — Мисля, че сигурно иска да направи крачка назад и…

Тя прекъсна изречението, когато чу отварянето на входната врата, и имитира затваряне на цип през устните си, докато прибираше пръстена в чантичката си.

 

 

Докато Глупчо лежеше на пода в кухнята очевидно изтощен, тя помагаше в подреждането на масите, лампите, възглавничките. Когато задълженията принудиха Хоуп да се върне в хотела, Ейвъри продължи да разопакова кърпи, да зарежда сапуни, движейки се от голямата баня към детската, после в малката баня на етажа, както и в тези на долното ниво.

Беше съвсем тъмно, когато отново се качи горе и усмихната спря на прага на голямата семейна стая. Уютна, каза си тя, комфортна и красива.

Чу ударите на чук и мина към съседната стая за игри. Оуен, въоръжен с колана си с инструменти, окачваше поставен в рамка плакат на Ексмен.

— Сглобил си шкафчетата за играчки.

Той й хвърли поглед през рамо.

— Райдър ги сглоби, преди да си тръгне.

— Вече си е тръгнал?

— Почти сме готови. Мама каза да ти предам, че тя и Роузи ще дойдат пак утре, след като минат през магазина за пресни плодове и зеленчуци.

— Супер. Май си прав. Не мога да се сетя какво още можем да направим. Не бях сигурна, че ще успеем, а се оказва, че сме готови един ден по-рано.

— Имахме много помощници.

— И вие с Хоуп бяхте насреща със списъците си. Тази стая е страхотна. Забавна. Весела. Цялата къща е такава.

— Да, така е.

— Искаш ли една бира след добре свършената работа?

— Няма да откажа.

Тя отиде и отвори две. И двамата бяха толкова противно любезни, помисли си тя. Държаха се делово. Адски странно.

Стига толкова, реши тя и остави бутилките на кухненския плот. Изчака го да си свали колана с инструменти.

— Ядосан ли си ми?

— Не. — Изгледа я спокойно с ясните си сини очи. — Защо да съм?

— Не знам. Но ние — ти — нещо не е съвсем наред още от сватбата насам.

Той продължи да я гледа замислено, докато отпиваше от бирата си.

— Може и да си права.

— Ако връзката ни не те устройва, бих искала…

— Защо отиваш натам? Защо автоматично предполагаш, че нещо не върви, че няма да продължи, че няма да останем заедно?

— Нямах предвид това. Аз… — Когато той само махна с ръка и отиде до далечния прозорец, тя стисна зъби. — Ядосан си ми.

— Натам върви. — Отпи нова глътка, после се приближи отново до нея, остави бутилката на плота. И я погледна право в очите. — Как ще се почувстваш, ако ти кажа, че връзката ни не ме устройва? Без увъртания, Ейвъри, голата истина. Как ще се почувстваш, ако ти кажа, че приключвам с теб?

Макар да бе стиснала зъби, брадичката й леко потрепна. И всичко вътре в нея се преобърна.

— Ще ми разбиеш сърцето. Това ли искаш да чуеш? Искаш да знаеш, че можеш да го направиш?

— Да. — Той затвори очи, издиша. — Да. Точно това исках да чуя и да разбера.

— Защо искаш да ме нараниш по този начин? Ти не си жесток човек. Не си студен. Защо би ме наранил така? Ако искаш да направиш крачка назад, можеш да се отдръпнеш, без да бъдеш жесток.

— Престани. — В гласа му звучеше безкрайно търпение. — Не се дърпам назад. Не искам да направя крачка назад. Точно това е. Но ти не вярваш в мен, в себе си. В нас.

— Вярвам. Защо си мислиш, че не вярвам? — Още докато изричаше думите, тя разбра. — Понякога говоря глупости. Мисля си разни глупави неща. Познаваш ме достатъчно добре, за да го разбираш.

— Познавам те, Ейвъри. Знам, че си лоялна и щедра, силна и амбициозна.

След сватбата на Бекет, Оуен бе търсил отговора, обмислял бе проблема. Смяташе, че го е открил.

— Ейвъри, твърде много се съмняваш в себе си, прекалено се тревожиш, че си такава, каквато не си. Защото изобщо не си като нея. Изобщо и никога не си била. Адски ме дразни, че не го съзнаваш.

— Работя по въпроса.

— Добре. — Понечи отново да вземе бирата си, но спря. — Не, не е добре. Пак ще почнем да обикаляме в кръг и няма да стигнем доникъде. Не е добре, защото съм влюбен в теб.

— О, боже.

— Вероятно винаги съм бил. Отне ми доста дълго време да го осъзная, затова предположих, че и на теб ти е нужно време да го разбереш. Но стига толкова. Виждаш ли това място?

— Да. Оуен…

— Не е само една къща — страшно хубава къща. Това е и място, където да градиш, да се връщаш тук, да разчиташ на него.

Всичко, което изпитваше към нея, изпълни гърдите му. Всичко, което искаше, го заобикаляше тук.

По дяволите обмислянето на проблема, трезвото анализиране.

— И аз имам много хубава къща. Ти трябва да си в нея с мен. Да градиш заедно с мен, да се връщаш в нея с мен, да разчиташ на нея — и на мен.

— Искаш да се пренеса при теб ли?

Беше мислил по въпроса, призна си Оуен, но това не бе посоката, в която планираше да поеме. По дяволите, каза си той. Всичко или нищо.

— Искам да се омъжиш за мен.

— О, господи. — След няколко накъсани вдишвания тя сведе очи. — Не си чувствам краката.

— Трябваше да знам, че ще реагираш особено.

— Съжалявам. Дай ми само секунда.

— Не. Мътните го взели. Не. Не е нужен кураж. Става дума за любов и вяра, и надежда може би. Видях как брат ми се жени за Клеър и разбрах, че искам точно това. Винаги съм го искал, но си казвах, да, някой ден. Някой ден ще се задомя, ще създам семейство. Този ден дойде, Ейвъри, защото другото, което осъзнах, е, че този някой ден нямаше да настъпи без теб. Винаги си била ти. Моята първа любов.

— Трябва да поседна за малко.

Направи го направо на пода. Стисна здраво ключето на шията си. Ключалки, каза си тя, които трябваше да бъдат отворени. И той не беше прав. Нужен беше и кураж. Но тя не беше страхливка.

— Как би се почувствал, ако кажа „не, не искам нищо такова“?

Той приклекна и отново я погледна право в очите.

— Ще ми разбиеш сърцето.

— Никога.

— Ще се омъжиш за мен, за да пощадиш чувствата ми?

— Обичам те достатъчно много, за да направя точно това. Ти караш сърцето ми да тръпне, Оуен. Винаги е било така. Свикнах с това — и може би защото бях свикнала, не го ценях достатъчно. Когато започнахме да излизаме заедно, трепетът се превърна в нещо повече. Много повече, но не знаех какво да направя. Никой друг не ме е карал да се чувствам по този начин. Мислех си, че нещо липсва в мен, защото никога не можех да изпитам достатъчно силни чувства. Но единственото липсващо нещо си бил ти.

Той седна срещу нея.

— Сега нищо не липсва, за никого от двама ни. Кажи „да“.

— Само почакай. Това, което чувствам… — Внезапно нещо блесна вътре в нея. — Господи, същото е като с каменното сърце. Това ли се е опитвала да ми покаже? Толкова е силно, здраво, издържа на всичко. Никога не съм вярвала, че ще изпитваш същото към мен, затова просто не можех да отключа тази част от себе си и да я оставя да излезе наяве. И наистина се иска кураж. — Тя избърса една сълза. — Трябваше просто да намеря своя.

Оуен хвана ръката й.

— Влюбен съм в теб, Ейвъри. Кажи „да“.

— Сигурно няма да съм добра съпруга.

— Това ще е мой проблем, нали?

Тя се вгледа в лицето му, толкова познато и скъпо за нея. Не, каза си тя, нищо не им липсваше вече.

— Трябва ми чантичката ми.

— Сега ли?

— Наистина.

— Господи, нали не се опитваш да съсипеш момента? — Стисна зъби, изправи се, грабна чантата от плота и я пусна в скута й.

И зяпна, когато тя извади розовия пластмасов пръстен.

Подаде му го.

— Искам да съм твой проблем, Оуен, до края на дните си.

— Запазила си го — прошепна той. Ухили се и понечи да го сложи на пръста й, но тя сви ръка. — Не си играй с мен, Ейвъри. Кажи „да“.

— Почакай. Аз не притежавам — коя е думата? — самообладанието на Клеър, нито прецизността на Хоуп.

— Да съм тръгнал да предлагам брак на някоя от тях?

— Не, и не те съветвам. Нямам твоето търпение и благодаря на Господ, че ти го имаш. Ще го подлагам на изпитание често, но това вече го знаеш.

— Вече го знам. Кажи „да“.

— Обичам те. Ти си моят приятел, любовник, сродна душа. — Сега се усмихна, целуна го по бузата. — Моят първи любим ще бъде и последен. Да. — Тя протегна ръка за пръстена. — Определено и категорично „да“.

Той го сложи на пръста й.

— Става ти. Почти.

— Беше ми прекалено голям първия път. Изглежда, сега става. — Тя се настани в скута му.

— Дълго време ти трябваше.

— От мястото, на което съм сега, ми изглежда, че е било точно колкото трябва. — Тя протегна ръка, размърда пръсти. Сега не беше тъжна. Просто щастлива.

— Ще ти купя истински. — Взе дланта й и целуна пръста над розовото пластмасово сърчице. — Нали се сещаш, с диамант или какъвто поискаш.

— Този е истински, но ще взема диаманта. Вземам теб, Оуен, и благодаря на Бог, че ти вземаш мен.

Той я прегърна силно и здраво.

— Ейвъри. — Чувствата го завладяха и той пое устните й. Неговото бъдеще, каза си той, беше в ръцете му. — Най-сетне заедно.

— Ти и аз — прошепна тя. — Сега разбирам какво имаше предвид Клеър.

— За кое?

— За чувствата си точно преди сватбата. Каза, че не изпитвала нервност. Чувствала се с прояснено съзнание. — Дръпна се леко назад, обхвана лицето му с длани. — Аз, също. Сигурна и уверена. Ти също си моето бъдеще. Хайде да си вървим у дома и да започваме да го градим заедно.

Вдигна я на крака и заедно минаха да угасят лампите, да заключат вратите, а после излязоха хванати за ръце.

Тя мислеше за ключето на шията си и за каменното сърце, което още носеше в чантичката си. И за сладкия и смешен розов пръстен от автомат за дъвки и бонбони на пръста си.

Символи, всички бяха символи на отключени врати и вечна любов.