Хана Хауъл
Шотландска съпруга (6)

Пет

Решения, решения, мърмореше си под носа Джилиан, загледана в тавана на голямата зала. Тя разсеяно погали двете котки, които се бяха настанили до нея на стола на леърда, докато обмисляше следващия си ход. Когато за пръв път дойде в Ал-давок мислеше, че най-важният й проблем щеше да бъде да намери човек, който да почисти тавана на залата от праха и полепналата мръсотия от пушека. Определено имаше нужда някой да се заеме с това. Вместо това бе принудена да вземе решение, което можеше да промени бъдещето й. Мислеше си, че всичките й проблеми ще се решат, когато най-после се преместеше в Ал-давок.

Но не стана така. Тя, която никога не е била дори ухажвана, сега имаше трима леърда, които се опитваха да се венчаят за нея. Не беше нужно нищо повече от това да подпише сделката. Но не бе сигурна кое е по-унизително — да бъде отбягвана от мъжете или сегашното й положение.

И все пак тя бе победила по веднъж всеки от тях и се чувстваше горда от постижението си. Освен това ги бе унизила и макар да смяташе, че го заслужават, подозираше, че скоро ще си плати за това. Мъжете не приемаха лесно унижението, особено когато са били унизени от дребничко момиче.

„Те няма да простят толкова лесно, колкото аз.“ Сър Конър отказваше да се махне от мислите й. Бе изненадана от факта, че той бе толкова любезен след всичко случило се. Тъй като не можеше да прочете нито една негова мисъл или чувство, Джилиан реши, че той е твърд мъж, много горд и много упорит. Забележките му относно брака показваха, че притежава много от дразнещите „мъжът-е-господарят-на-дома“ гледни точки. Такива като него приемаха трудно унижението. И все пак се бе подготвил да бъде победен и изглежда оцени начина й на действие, дори малка част от него бе развеселена. И което бе по-странното в случая, макар тя да не можеше да го разбере напълно, и въпреки не особено ласкателното й мнение за погрешните му възгледи, бе убедена, че ще й прости за това, което му причини. Както вярваше, че той бе прав, казвайки й, че другите двама леърди ще търсят отмъщение.

Което значеше, че скоро щеше да има истинска битка, помисли си тя въздишайки, а триковете й се бяха изчерпали. Мирът, на който са се наслаждавали толкова време, щеше да приключи. Щяха да пострадат хора. Дори можеше да има убити. Всичко, което бяха съградили, щеше да бъде унищожено. И за какво, запита се тя. Защото не искаше да се омъжи за един от тримата доста приемливи леърда? Защото не искаше да загуби контрола над наследствените си земи? Защото цени толкова много девствеността си, че да не е склонна да я жертва за благото на хората й, докато сър Ерик дойде и й помогне да се измъкне от тази каша? Макар да бе ужасно нечестно, че е принудена да приеме подобно нещо, нищо не струваше толкова, колкото живота на хората. Това бе грозната действителност и тя не можеше да я игнорира.

— Да не би отговорите, които търсиш, да са изписани на тавана?

Джилиан се усмихна вяло, когато Джеймс седна до нея.

— Ако е така, значи са добре скрити под мръсотията — въздъхна тя. — Ако онези глупаци зад портите ни се готвят за истинска битка, в действителност има само един правилен отговор, нали?

— Поне аз не успях да се сетя за друг, а, повярвай ми, блъсках си главата над този проблем толкова много време, че чак ме заболя. — Той поклати глава. — Дразни ме и е доста силен удар по гордостта ми, но единственият, който може да реши този проблем, е баща ни. Той е този, който има силата да спре това, и то не само, защото ни е баща, а защото е приближен на краля.

— Който очевидно е пуснал тези хрътки по следите ми.

Джеймс направи гримаса.

— Най-малкото това е много добро решение на проблема. Малко бащи биха отхвърлили подобно предложение, а и те първо ни дадоха избор. Единствено защото сме от клана Мъри, смятаме случващото се за по-странно. — Той се усмихна. — Много биха казали, че ти е предоставен избор, който е даван на много малко девойки.

— Знам това. И със сигурност няма да получа симпатия, ако се оплача на някой извън клана ни. — Тя въздъхна. — Хората тук изпитват симпатия, но не е особено голяма. Мисля, че разбират защо не искам да дам земите си на мъже, които дори не са се опитали да ме ухажват, но от друга страна те виждат, че трима леърди ми предлагат брак. Не са грозни, не са стари, не са слаби, нито са бедни. Истината е, че всеки от тях е точно това, което може да иска едно момиче. Веднага щом дадох да се разбере, че не искам да бъде пролята кръв, хората от Ал-давок се съгласиха да ми помогнат да удържа глупаците за известно време. Помогнаха ми да спечеля три дни. Не мога да искам повече от тях. Ако мъжете решат, че искат истинска битка, ще трябва да сложа край.

— Преди да падне нощта, би трябвало да знаем какъв е планът им.

— О? Така ли?

— Изпратихме едно момче да видим дали ще научи нещо, може да успее да подслуша някой разговор. Не е нужно да се тревожиш. Дори Джордж сметна, че е безопасно. Най-лошото, което може да се случи, е да заловят момчето, и ще продължим да гадаем какви са плановете им. Да, ако леърдите решат да се бият, хората ще пострадат, но Джордж смята, че ако заловят момчето, няма да му направят нищо. Все пак, ако искаха да минат през портите, без да ги е грижа за хората или имота, щяха да го направят от самото начало.

— Истина е. Надявам се да се върне скоро. Нещо ми подсказва, че ще е най-добре да си поспя хубаво тази нощ, за да съм свежа на сутринта. Ако ми се наложи да предприема огромна промяна в живота и щастието си, няма да е прилично да се прозявам, докато го правя.

* * *

Конър се облегна на дървото, скръсти ръце на гърдите си и се намръщи към другите двама леърди. Дейвид и Робърт оставяха гнева им да ги води. Ако излееха яростта си върху Ал-давок, нямаше да остане много, което да получат. Много лесно можеха да ранят или дори убият жената, за която смятаха да се венчаят. Истина бе, че да бъдеш победен и унижен от дребна жена, беше трудно за преглъщане, но Конър не смяташе, че това щеше да си струва унищожаването на наградата, която искаха. Все пак тя имаше всички права да защити себе си и земята си по всички възможни начини. Тя биха направили същото.

— Мислиш ли, че на сутринта ще са по-спокойни? — попита Дърмот, заставайки до Конър.

— Не — отвърна Конър, умишлено говорейки тихо, за да не го чуе някой. — Смятат, че мъжествеността им е накърнена. И мислят, че ще поправят това, като се докопат до жената и земята й.

— Може би ще ги убедиш да ти позволят да отидеш пръв. Или хвърлете пак зарове като първия път. Ако стените и портите трябва да бъдат съборени, смятам, че ти ще причиниш най-малко вреди на Ал-давок и на хората вътре.

— Няма да нападнат отново поотделно от страх да не ги победи за втори път. — Конър поклати глава. — Ако Дейвид преживее още една загуба от малките ръчички на лейди Джилиан, няма да се учудя ако от устата му започне да излиза пяна и той започне да си скубе косите. Няма да преживее краха.

— Не съм си мислел, че може да е толкова трудно.

— Не? Имаме си работа с жена.

Дърмот се ухили.

— Истина е. И все пак колко момичета могат да се похвалят, че трима леърди се бият за ръката й?

— Ах, но тук не става дума за нея, а за земята й, а и момичето си има гордост. Задача на всяко момиче е да се омъжи и ако има земи, да ги даде на съпруга си. Може би трябваше малко да я поухажваме.

— Някога ухажвал ли си девойка?

— Не, но колко да е трудно? Няколко целувки, няколко мили думи. Мисля, че е достатъчно.

— Мисля, че Робърт би се справил по-добре. Затова най-добре да не стигаме до крайности. Иначе ще изгубиш играта.

Конър предположи, че има частица истина в това, което казваше Дърмот и все пак беше леко обиден. Бил е с жени. Не прекалено много, признаваше, но това вероятно се дължеше на факта, че не излизаше често от Дайхладах. У дома имаше няколко, които винаги бяха готови да си легнат с него. В редките случаи, в които пътуваше донякъде, той се наслаждаваше на компанията на различни жени, откликвайки на гостоприемните им усмивки.

Замисляйки се сега, той осъзна, че като отвръщаше на похотливите им покани, той не ги бе ухажвал. Не бе любезничел и с курвите около Дайхладах. Реши, че не е нужно да се тревожи за това. Скоро или щеше да се ожени за лейди Джилиан, или не. Нямаше да му се налага да ухажва собствената си жена и би било умно от негова страна да не прави това и с чужда съпруга.

— С нас ли си, или не? — поиска да узнае сър Дейвид.

Насочвайки отново вниманието си към темата за атакуването на Ал-давок, Конър погледна към него. Мъжът бе толкова ядосан, толкова нетърпелив да накара някой да плати за унижението му, че Конър не бе сигурен дали може да влее малко разум в главата му. Сър Дейвид все още малко вонеше, което, за нещастие, бе още едно напомняне какво му бе сторила дребничката лейди Джилиан. На този етап изглежда единственият, който можеше да спре кръвопролитието, бе дамата. Тъй като тя трябваше да се омъжи за един от трима им, Конър не бе напълно сигурен как това ще се отрази на Ал-давок и хората му.

— А какво ще стане, ако нараним или убием дамата по време на атаката? — попита Конър.

— Тогава всичко ще остане постарому.

— И не мислиш, че Макмилън, Мъри или клана на братовчед й, Дръмънд, няма да се ядосат?

— Жената започна тази битка. Отказвам да се върна у дома с подвита опашка, прогонен от едно недорасло момиче. С нас ли си, или не?

— С вас съм, но само защото за момента изглежда аз съм единственият, които иска момичето да оживее достатъчно дълго, че да се омъжи за един от нас.

* * *

— О, господи — промърмори Джилиан, когато Джордж поведе към нея момчето, което бяха изпратили да шпионира леърдите, — Джордж изглежда разтревожен.

— Джордж винаги изглежда разтревожен — промърмори Джеймс и си сипа вино.

— Открих, че той има много нива на тревожност. Сега изглежда безпокойството му е много силно. И момчето не изглежда особено щастливо. — Тя се усмихна на Джордж и на младежа. — Седни, Джордж, и ти, Дънкън, нали? — Махна им да се настанят на масата, докато петима воини на Мъри се приближиха към масата.

— Да, милейди, казвам се Дънкън. Чичо съм на малката Мери.

Тя позволи на Джордж и Дънкън да се настанят, преди да попита.

— Какво научи, Дънкън?

— Имах голям късмет, милейди — отвърна той. — Успях да се добера достатъчно близо, че да чуя разговора на тримата леърди.

— Много умно от твоя страна. Предполагам, че не са особено доволни от мен.

— Ами, да, милейди. Не са доволни. Сър Робърт и сър Дейвид са ви много ядосани, макар при сър Дейвид да е най-зле.

— Това не ме изненадва.

— Сър Робърт не възрази на нищо, което каза мъжът, и останах с впечатлението, че е съгласен със сър Дейвид. Планират да ни нападнат утре сутринта, милейди.

Джилиан въздъхна.

— Боях се от това. И няма да идват един по един, предполагам.

— Не. Сър Дейвид каза, че заедно трябва да превземат замъка и по-късно да решат кой ще ви получи.

— Ако съм жива след нападението. Не спомена нищо за сър Конър.

Дънкън се поколеба, отпивайки глътка вино.

— Той не каза много, милейди. Седеше там, мръщеше се към другите двама и от време на време разменяше по една дума с брат си. Когато сър Дейвид поиска да узнае дали сър Конър е с тях, или не, той най-после проговори. Спомена, че една мощна атака може да постави живота ви в риск. Сър Дейвид му отговори, че така нещата ще останат постарому. Сър Конър попита глупака дали не се е замислял, че това ще ядоса роднините ви, но сър Дейвид заяви, че вие сте започнали всичко това и няма намерение да се върне у дома с подвита опашка. Сър Конър им заяви, че е с тях, само защото той единствен се интересува дали ще останете жива достатъчно дълго, че да се омъжите за един от тях.

Макар сър Конър да се бе присъединил към атакуващата армия, колебанието му бе странно успокоително. Истина бе, че за тях няма да има полза да я завлекат пред свещеника, само за да й бъде дадено последно причастие. Но все пак бе някак успокояващо да знае, че мъжът се присъединяваше към другите, без да иска да я нарани.

— Очевидно времето ми свърши — каза Джилиан. — Очаквах го и все пак се надявах, че ще им отнеме повече време да решат да се бият. Време да се разберат помежду си, или последен опит да ме накарат да направя това, което искат и разни такива. Колкото да ми дадат още един-два дни.

— От това, което чух и видях, милейди, двама от тези леърди са прекалено ядосани, за да направят друго, освен да нападнат.

— И какво смятат, просто да срутят стените ли? — попита Джеймс.

— Да, макар да не съм сигурен как ще го постигнат. Леърдът на Макенрой не бе особено съгласен с тази идея, но Гауди и Далглеш нямат голямо уважение към бойните ни умения. — Дънкън се усмихна сковано. — Сър Конър им каза, че нямаме нужда от особени умения, за да свалим със стрелите си група идиоти. Каза им, че не трябва да носят стълби, ако не искат да се окажат паднали мъртви или потрошени на земята. Опитах се да остана, за да чуя повече, но някои от мъжете се приближиха много до мястото, където се криех. Но това, което разбрах, е, че сър Конър няма да ги води. Сър Дейвид и сър Робърт настояват за атаката, затова сър Конър трябва да ги следва.

— Но не от много близо — каза Джеймс и погледна към Джилиан. — Джили, нека ние…

— Не! — Тя се усмихна на обезсърчените погледи на Джеймс и петимата воини на Мъри. — Не се съмнявам в бойните ви умения, нито в уменията на хората от Ал-давок да защитят дома си — добави, кимайки към Джордж и Дънкън, — но това не е нещо, за което да се налага да се биете и да проливате кръвта си.

— Принуждават те да встъпиш в брак.

— И това тяхно предложение е много мило. — Кимна, виждайки гримасата на лицето на всеки един от мъжете. — И щом веднъж се пролее кръвта на някой от мъжете пред стените ни, това ще бележи краят на дълго поддържания мир. Същото ще се случи и в мига, в който някой от нас вътре в крепостта пролее кръвта си. Ще бъде сметнато за кръвна обида от клановете Макмилън, Мъри и Дръмънд. И от всички техни съюзници. И вместо проста уговорка между мен и онези трима идиоти, това може да се превърне в дълготрайна война, която ще даде много жертви.

— По дяволите — промърмори Джеймс и прокара ръце през лицето си.

— Именно. И за какво? Защото не искам да избера един от тримата за свой съпруг? — Тя поклати глава. — Не! Това би било лудост. Не искам да се омъжвам за никого от тримата, както никой от тях не планира да ме ухажва, за да ме накара да променя мнението си, но ще избера един от тях и ще сложа край на всичко това. Обещах, че няма да позволя това да се превърне в кървава разпра, и ще удържа на обещанието си.

— Но ще бъдеш омъжена за мъж, когото не си избрала.

Макар че можеше да разбере тревогата на Джеймс и отвращението му от тази ситуация, тя реши, че той започна дразнещо да се повтаря.

— По очевадна и доказана принуда. — Тя кимна, когато очите на мъжете се разшириха разбиращо. — Когато баща ми най-после пристигне, той ще оправи всичко това. Никой друг не може да го стори, дори ти, Джеймс. Вече спорихме по този въпрос… няколко пъти. Истина е, че може да не ми е особено весело, но това, което ще се случи, няма да е голяма беда. Не мисля, че това дори ще навреди на миниатюрната възможност сама да си избера съпруг. Но кой може да каже? Може би този, когото избера, ще докаже, че си заслужава да го задържа. — Джилиан неочаквано забеляза Мери да наднича през вратата. — Има ли нещо, Мери?

— Не, милейди — отвърна Мери, правейки няколко крачки напред. — Исках да видя, дали чичо е в безопасност.

Тя се усмихна, когато младото момиче изтича да прегърне чичо си, който бе почти на същата възраст като племенницата си. Дънкън се изчерви, изглеждайки доволен, но и леко засрамен от изблика на девойчето. Макар да не бе от много време в Ал-давок, Джилиан забеляза, че и тук хората са много близки и сплотени като в клана Мъри. Ако някой от тях бъде ранен или убит, всички щяха да страдат. Не можеше да им го причини. Не и просто защото не искаше да се венчае за непознат. Джилиан знаеше, че ще оцелее от един лош брак, и бе почти сигурна, че ще успее да се измъкне накрая.

— Мери, ти си жена — Джилиан прикри усмивката си, когато момичето се изправи, изпъчи гърди и кимна, — затова, кажи ми, ако беше изправена пред моя избор, кой от тримата би избрала?

— Не и сър Дейвид Гауди — заяви тя без колебание. — Не казвам, че е лош, но подозирам, че ако се венчаете за него, скоро ще ви се прииска да бяхте продължили да се биете. — Тя се изчерви силно, когато добави: — Мисля, че той е от мъжете, които смятат, че мястото на жената е под ботуша им.

— Имаш набито око, девойче — каза Джеймс. — Всичките са много добри причини Джилиан да не избира да се венчае за него, а и трябва да добавим още една причина.

— Каква? — попита Джилиан, когато Джеймс млъкна, за да й се ухили.

— Фактът, че ще опиташ да убиеш глупака само ден след сватбата.

— По-скоро часове — каза тя и се присъедини към смеха на останалите, преди отново да погледне към Мери. — Съгласна съм. Сър Дейвид не е добър избор. Мислех го от самото начало. А какво ще кажеш за сър Робърт Далглеш?

Мери се намръщи и прехапа устната си.

— Не съм сигурна за него, милейди. Когато дойде тук с останалите, ми се видя истински джентълмен, а и е красив мъж. И все пак, когато разбра какво сте му сторила, на него и на мъжете му, и че сте взела коня му, той започна да се държи като сър Дейвид. И нещата, които ви крещеше, това не са думи, които един джентълмен би казал на една дама. Не, един джентълмен дори не би ги помислил. Затова за него не мога да кажа нищо. Просто — тя сви рамене — не съм сигурна за него.

— Ти каза на глас почти всичко, което си мисля за мъжа. Което ни оставя със сър Конър Макенрой.

— О, милейди, ако избирахте мъжа по външния му вид, той трябва да е първият ви избор.

— Истина е. — Беше й трудно да не се засмее, като видя как мъжете извъртяха очи. — Той изглежда точно както си представям, че са изглеждали викингите.

— О, да. Огромен викинг. Прие това, че го изиграхте, спокойно и с достойнство, за разлика от другите двама. Никога не съм чувала нещо лошо за този мъж. Казват, че е добър леърд, съграждайки клана отново, правейки го проспериращ, въпреки че по онова време е бил само момче. Той би бил добър избор. Дори и да не беше толкова красив и силен, бих избрала него. Ако не друго, поне показа, че може да контролира темперамента си.

Джилиан кимна, мислейки си, че той контролира не само темперамента си, а всичките си емоции. Може би го правеше по време на битка, или когато се чувстваше застрашен. Обаче, ако се окажеше, че не може да усети нищо, тъй като просто той не изпитва никакви емоции, дори един кратък брак с него щеше да се окаже голямо изпитание. Но съществуваше вероятността Конър да е като Джеймс и да притежава някаква невидима броня, която да попречи на такива като нея да виждат чувствата им. Джилиан не можеше да повярва, че мъж, който е измъкнал клана си от руините и го е съградил наново, няма да притежава голямо сърце.

Тя погледна към мъжете, които я наблюдаваха.

— Е, господа, съгласни ли сте с Мери? — Всички кимнаха. — Значи сър Конър ще е този, който ще има честта да ме получи. Утре на зазоряване, когато армията тръгне към нас, със сър Джеймс ще излезем да се срещнем с леърдите и да им кажем какво е решението ми.

Джеймс се намръщи.

— Няма ли да е по-добре, ако още сега ги повикаш тук?

— След последните три дни не вярвам, че биха се съгласили да дойдат.

— Не, вероятно не. Но може да бъде опасно.

— Как? Те искат да се оженят за мен, за да вземат земите ми. Най-лошото, което може да стане, е да започнат да се карат помежду си и ние да се окажем по средата на кавгата. Освен това, ако отида при тях, няма да им се отдаде възможност да вкарат свои хора в крепостта. Тъй като, веднъж щом влязат, ще ни е трудно да ги прогоним.

— Но с този брак те целят да получат именно крепостта — каза най-младият от войните на Мъри.

— Вярно е, Иън — отвърна Джилиан, — но мисля, че мога да накарам мъжа да почака, преди да сложи ръце на земите ми. Освен това, той така или иначе ще стане леърд на всичко това. Не съм сигурна защо, но вярвам, че първото нещо, което ще направи мъжът, който избера за съпруг, е да се венчае за мен и да ме замъкне зад стените на собствената си крепост възможно най-бързо.

— Защото не вярва на другите двама леърди — каза Джеймс.

— Не напълно. Поне така усетих, когато и тримата бяха тук. Не мисля, че ще започне война, но подозирам, че някой може да се опита да отмъкне наградата. Затова всички вие ще трябва да затворите вратите и да ги държите залостени, докато не ви кажа да ги отворите… без значение какво ще се случи. Или ако Джеймс не ви нареди. Ако не друго, то баща ми ще иска отговори, когато пристигне тук и ще е най-добре вие да му ги дадете. И, Джеймс, ти ще се върнеш в Дъблин, за да кажеш на останалите какво се е случило, просто за всеки случай, ако татко отиде първо там. След това ще се радвам да дойдеш при мен в Дайхладах и да ми донесеш всичко, което може да съм принудена да оставя след себе си.

Имаше няколко кратки спора, но Джилиан най-после успя да ги накара да се съгласят с нея. Джеймс и войните на Мъри бяха дошли тук с нея, за да я защитят, и сега смятаха, че са се провалили. Тя просто не можеше да ги разубеди, че не е така. За щастие, планът й бе добър и въпреки наранената им гордост, те приеха решението й. Скоро тя остана насаме с намръщения Джеймс.

— Така трябва да бъде, Джеймс — каза му тя нежно. — Знаеш го, нали?

— Умът ми го знае. Но всичко останало се бунтува срещи тази идея. А и наистина не ми се иска да съобщя подобна новина на майка ни.

— Да. След като бедната Сорча беше изнасилена и пребита почти до смърт, преди да влезе в манастира, татко много се тревожи за здравето на майка. Разбира се, не е нужно. Тя е много по-силна, отколкото изглежда. Тогава бях взета за заложница заедно с братовчедката Ейвъри. Всичко завърши добре, тъй като Ейвъри ужасно много обича своя тъмен рицар, но майка се поболя от тревога. А сега и това. Боя се, че ще реши, че над дъщерите й тегне някакво проклятие.

— А татко ще побеснее. И то не само за това, което ти бе сторено, а и заради тревогата, която ще причини на майка.

— Накарай я да разбере, че съм добре, и че съм най-вече подразнена, но не съм пострадала по никакъв начин.

— А това истина ли е?

Джилиан се замисли за миг, преди да кимне.

— Да, истина е. Не мога да усетя нищо в сър Конър. Той беше близо до мен, както си ти сега, дори по-близо. И макар това малко да ме тревожи, мисля, че ме и заинтригува. Поглеждайки дълбоко в сърцето си, не откривам страх от него. Да, ще бъда принудена да легна до мъж, който не познавам, но когато се опитам да се тревожа за това, едно малко гласче в главата ми не спира да ми напомня, че той е много, много хубав.

Джеймс се засмя и поклати глава.

— Прекарала си прекалено много време покрай онзи нехранимайко братовчед ни Пейтън. — След това стана сериозен. — Ще предам на майка каквото ми каза. Ако татко е там, ще му разкажа за случилото се от безопасно разстояние.

— Той не би те наранил — възрази Джилиан, макар да долови нотка на черен хумор в гласа на братовчед си.

— Знам го, но гневът му ще е толкова силен, че вероятно ще ме събори на пода.

— Да, но след като се успокои, татко сам ще ти каже, че проблемите се решават с думи, а не с мечове. Освен това той знае, че един принудителен брак може да бъде разтрогнат, и за разлика от тези трима леърди, татко е ушите на краля. — Тя сви рамене. — А кой може да каже? Може би, когато ми се даде шанс да си отида, няма да искам да го направя. Поне, в самия край, ще имам правото да направя този избор. Малко момичета получават това. Не е нужно да е завинаги.

— И точно това е причината да го направим, нали?

— Само една част. Наистина не се боя от този мъж. Когато изрека клетвите, аз ще вярвам напълно в тях, но все пак ще имам успокояващото знание, че ако този брак не сполучи, ще мога да си тръгна от него.

— Смяташ ли да кажеш това на сър Конър?

— Ще го предупредя за татко, но нещо ми подсказва, че той няма да чуе и дума от това, което му казвам.

Джеймс се усмихна бавно.

— Горкият глупак. Татко ще му дойде като гръм от ясно небе. А подозирам, че и ти ще го изненадаш.

— Без никакво съмнение, братовчеде. Той мисли, че е нужно само да се ожени за мен, да вземе земите ми, и че всичко ще е уредено. Ще ми е интересно да видя колко време ще му отнеме да осъзнае, че когато си имаш работа с жена от клана Мъри, нищо никога не е толкова лесно.