Хана Хауъл
Шотландска съпруга (23)

Двадесет и две

— Конър, мисля, че имаш проблем.

Изтръгнат от прекрасния спомен, в който Джилиан му казва, че го обича, докато е дълбоко заровен в нея, на Конър му отне няколко секунди да осъзнае какво му казва Дърмот.

— Проблем?

— Да. Мъри се завърнаха.

Бавно затваряйки счетоводната книга, върху която така и не бе успял да се концентрира, Конър погледна брат си.

— Къде е Джилиан?

— Излезе навън, за да ги посрещне. — Дърмот бързо се отмести от пътя му, когато Конър скочи на крака и излезе забързано от малката слънчева стая, служеща им за кабинет. — Беше пред портите още преди да са успели да спрат конете си. Знаела е, че идват.

И сега Конър разбра пълното значение на миналата нощ. Джилиан или се е сбогувала с него, или е искала нещо, което той не е успял да й даде. Бързо пропъди идеята, че всичко може да е било само за сбогуване, макар че и другата възможност не му допадаше. Една жена не говори на мъж така, както му говореше тя, не правеше любов, както бе правила тя, и не разголваше душата си, както бе направила тя, ако от самото начало е била решила да си отиде. Тя се е опитвала да го накара да й даде причина да остане, нещо повече от страстта, която кипеше между тях, а всичко, което бе направил той, бе да взима.

Пред портите се закова на място, виждайки вече приготвения й багаж. Котките й го гледаха от кошницата си. Конър помисли, че го гледат с обвинение, дори с разочарование, но после си каза, че това са глупости. Това бяха собствената му вина и страх, които си играеха с мислите му. Погледна към мястото, където Джилиан говореше с баща си, с една дребна жена, която вероятно бе майка й, с Джеймс и дразнещо красивия Пейтън. Игнорирайки тихите думи на Дърмот да бъде внимателен, Конър се насочи към Мъри, бегло осъзнавайки, че братята му и Кноби са на крачка след него.

* * *

— Е, дъще, мога да те отведа от тук — каза Ерик, когато Джилиан прегърна и целуна майка си.

— Може ли брака да бъде анулиран? — попита Джилиан, опитвайки да преглътне болката вътре в себе си.

— Да. — Той се усмихна леко към жена си, когато тя пъхна ръка в неговата. — Как е раната ти?

— Лекува се добре.

— Джили, скъпа — каза Бетия, — отговори ми само на три въпроса.

Джилиан въздъхна и погледна към краката си, чудейки се защо дори си е помислила, че може да скрие чувствата си от майка си.

— Трябва ли?

— Да, трябва. Обичаш ли го?

— Да.

— Искаш ли да го напуснеш?

— Не.

— Носиш ли детето му?

Това бе въпрос, който Джилиан дори се боеше да си зададе. В мига, в който майка й зададе въпроса, тя се почувства така, сякаш стомахът й бе паднал в ботушите й. Опита се да си спомни кога бе получила последното си кървене и единствения спомен бе малко преди да се омъжи. За момент тя опита да удави подозренията си с оправдания, че може да се е забавила заради пътуване и раняването, но оправданията бяха мизерни.

Тя продължи да гледа в земята, представяйки си се там долу, ритайки и крещейки като разярено дете. Не беше честно, помисли си тя. Да си омъжена за мъж, който обожаваш и който не те, или не може, да те обича по начина, по който го обичаш ти. Баща й имаше начин да я освободи от тази жалка съдба, но сега тя не бе сигурна дали може да използва вратичката за бягство.

— О, Джили — промърмори Бетия, след което въздъхна и поклати глава.

— Не мога да съм сигурна — възрази Джилиан, но знаеше, че протестът й е толкова слаб, колкото слаба се чувстваше и тя в момента.

— Сигурна си. Мога да го видя на лицето ти. Сега няма да е толкова лесно.

— И преди това не беше лесно — промърмори тя и скръсти ръце на гърдите си, борейки се с желанието да заплаче.

— Не можа ли да ти каже поне нещо, което да те накара да останеш? Наистина ли няма надежда да започне да го е грижа за теб, ако не сега, то по-късно?

— Определено не виждам никаква, а се опитах много силно, и то няколко пъти.

Бетия се усмихна леко.

— Сигурна съм, че е така.

— Каза ми, че е твърд мъж, който упражнява железен контрол — каза Ерик. — Може би не си гледала достатъчно силно. Не можеш да почувстваш мислите и чувствата му. Да не би да очакваш да се държи като мъж от семейството ни? — Той погали лицето й. — Не си имала голям късмет с мъжете досега.

— Не съм имала никакъв късмет, татко — сухо заяви Джилиан.

— Всички те са глупаци. И все пак може би това разочарование влияе на преценката ти. — Той направи гримаса, прокарвайки пръсти през косата си. — Ах, любима Джили, знам от какво се боиш, знам защо се боиш да се изправяш пред това година след година, и все пак, абсолютно сигурна ли си, че точно пред това ще се изправяш? Ти обичаш този глупак. Това не е нещо, от което можеш да си тръгнеш просто така. Ако имаш дете…

— Това променя всичко — довърши тя вместо него. — Какво искаш да направя, татко? Не мога и няма да бъде редно да го напусна, ако нося детето му, и все пак, ако остана, докато се убедя… — Тя сви рамене. — Ако остана и не нося дете, скоро ще забременя.

— О, скъпа — промърмори Бетия. — Значи така стоят нещата? — попита тя, но погледът й не бе насочен към Джилиан. — Определено е доста голям.

Джилиан въздъхна.

— Той идва насам, нали?

— Да. А кои са хората, които вървят след него?

— Братята му и Кноби — отвърна Джилиан, след като хвърли поглед през рамо, виждайки, че съпругът й се е насочил към нея. — Дърмот, Нанти, Ангъс и Дрю. Не виждам Фиона. Освен това изглежда всеки мъж, жена и дете в Дайхладах гледат насам. Изглежда е било глупаво да мисля, че случващото се може да остане скрито. И Конър определено не изглежда така, сякаш е доволен.

— Всеки мъж ще се подразни, когато жена му реши да го напусне — промърмори Ерик, поглеждайки намръщено към жена си и дъщеря си.

Конър спря на крачка от Джилиан и семейството й. В очите й отново се бе настанил онзи тъжен, наранен поглед и той знаеше кой е виновен за това. Това, което не знаеше, бе как да го прогони. Тя искаше от него нещо, което не бе сигурен, че може да й даде. Чувствата, които искаше от него, бяха там и той не можеше повече да ги отрича, но не знаеше как би могъл да ги пусне на свобода, без да разголи душата си. Беше приемливо една жена да говори за това, но не и мъж, не и леърд. Да позволи на всички да узнаят колко много се нуждае от нея, щеше да го направи да изглежда мек и слаб. Тя трябваше да разбере, че не би могъл да го направи.

— Съпруго — каза той, — ела тук! — заповяда и протегна ръка към нея.

Джилиан направи крачка към него, преди да осъзнае какво прави. Тя отстъпи и го погледна.

— Защо?

— Защо? Ти си моя съпруга.

— Не за дълго.

— Дала си клетви.

— Под принуда.

— По дяволите, Джили!

Думите му бяха прекъснати от братята му и Кноби, които го обградиха и принудиха да направи няколко крачки назад. Той видя раздразнението в погледите им. Конър знаеше, че е на крачка да избухне, но да бъде ядосан бе много по-добре, отколкото да изпитва този страх, който го поглъщаше жив. Крясъците определено бяха по-добрия вариант, отколкото да падне на колене и да я моли да остане.

— Не си се вслушал в това, което ти казваха всички, нали? — ядосано попита Дърмот.

— Тъй като никой от вас не е женен — озъби се Конър, — прости ми, че не смятам за добра идея да следвам съветите ви.

— Леърд — намеси се Кноби, — няма да я спрете да си тръгне, ако стоите и й крещите.

Конър си пое дълбоко дъх, за да се успокои, но опитът се оказа много жалък. Беше изпълнен с желанието да грабне Джилиан и да я заключи в спалнята им. Тогава щеше да има време да измисли как да бъде силния леърд, от който се нуждаеше Дайхладах, и да даде нежността, от която имаше нужда жена му. Но вече нямаше никакво време. Чувстваше се така, сякаш е притиснат в ъгъла и това никак не му хареса.

— Добре. Съгласен съм. Няма да й крещя.

— Няколко думи за чувствата ти няма да навредят — каза Дърмот, когато Конър се премести напред отново да застане пред Мъри.

— Върни се с мен в Дайхладах, Джилиан — каза той, надявайки се гласът му да прозвучи спокоен. — Ще говорим. Не искаш да си тръгнеш.

— Нима? Какво ще получа, ако остана? — Джилиан бе изненадана, че успя да почувства нещо от него. Конър бе силно превъзбуден.

— Ти си ми съпруга. Обичаш ме.

— Да, чухме те да му го казваш — каза Дрю. — Почти всички в Дайхладах чуха вика ти.

Джилиан едва не благодари на Дърмот, че събори брат си на земята. Тя чу как баща й промърмори нещо и се насили да не поглежда назад към него. Сега най-важното бе дали Конър ще й даде причина да остане, или не.

— Да, не го забравяй — каза Конър и игнорира проклятията, които се разнесоха от мъжете зад него. — Мога да те накарам да крещиш.

Беше почти болезнено да устои на желанието да го удари, особено като чу как баща й се задави със смеха си, показвайки й, че чак сега е разбрал забележката на Дрю.

— Предполагам, че е време да потърся друг, който може да стори същото. — Въпреки болката и тъгата си, тя почти се усмихна на възмутените изражения на лицата на братята на Конър и на лицето на Кноби.

— Не, няма да го направиш — заяви й той през стиснатите си зъби. — Ти си моя съпруга.

— Конър — каза тихо тя, приближавайки се към него, — имам нужда от причина да продължа с това. Да, обичам те. Но колкото и да ме боли и да искам да остана, мисля, че е време да си вървя.

— В това няма никакъв смисъл.

— Напротив, има. Не мога да остана тук и да те обичам както сега, когато ти не ми даваш нищо от себе си. Не! — каза тя, когато той понечи да каже нещо. — Не говоря за страстта, която споделяме. По същия начин тази страст може да бъде открита навсякъде. Ако остана, любовта ми към теб скоро ще се превърне от благословия в проклятие. Виждах го и преди, когато ти давах всичко, което имам и бавно умирах от нуждата да получа поне частица от това в замяна. Не мога да го понасям повече. Може би съм егоист, но аз се нуждая да получа частица от теб. Не е нужно да е всичко или нищо. Искам само малка частица от сърцето ти.

Той огледа всички около тях и най-после погледна нея. Конър знаеше от какво има нужда тя, но думите просто не идваха. Вместо това се подразни, че го притиска така, че Мъри се опитват да му я отнемат, и че дори семейството му очакваше толкова много от него. Бе се превърнал в мъжа, от който имаше нужда Дайхладах и бе спасил всички тях, и въпреки всичко, сега сякаш те се опълчваха срещу това, което беше и искаха от него да се промени.

— Тогава върви! — каза й с леден глас. — Наруши клетвите си! — Обръщайки се, Конър закрачи към Дайхладах.

— Той ще се върне — каза Дърмот и заедно с останалите тръгнаха след Конър.

Джилиан почувства как майка й обвива ръка около раменете й, но не почувства нужда да я утешават. Мъжът, когото обичаше, току-що й каза да си върви и й обърна гръб. Трябваше да се чувства разкъсана на две, но не бе така. За нейна изненада тя се чувстваше обнадеждена. В този момент осъзна, че бе почувствала какво чувства Конър. За пръв път бе отворен за сетивата й. Чувствата не бяха от най-приятните, защото Конър се бореше с гнева, раздразнението, объркването и за нейна изненада — страха. Но самите чувства не бяха толкова важни. Важното бе, че може да почувства нещо от него, а това бе добра новина.

— Разстроена ли си, любима Джили? — попита майка й, мръщейки се леко, като видя замисленото изражение на Джилиан.

— Не — отвърна тя. — Мисля си, че съм била малко нечестна, очаквайки Конър да захвърли последните дванадесет години, през които е загърбвал чувствата си, само след два месеца и няколко дни. За пръв път успях да усетя какво чувства той, мамо — добави тя тихо.

— Което значи, че си запалила ушите на горкото момче — каза Ерик, скръствайки ръце на гърдите си и най-после се усмихна, когато видя Конър да излиза пред портите на Дайхладах следван от група жени. — Предполагам, че това са съюзниците ти.

— О, боже — промърмори Джилиан, виждайки Майри, Джоан и Фиона начело на това, което изглежда бяха всички жени и момичета в Дайхладах. — Това няма да го направи особено щастлив. Той е леърда. Това е всичко, което е той. Всичко каквото е той. Много цени това, което трябва да прави, за да изпълни дълга си на леърд. — Тя възкликна, когато баща й я хвана за ръката. — Какво има?

— Това е отговорът ти, момичето ми. Спомни си историята, която ми разказа за живота му — каза Ерик. — Той е наложил правила, които всички са следвали, макар все още да е бил момче. Тези правила са ги опазили живи, или поне той така вярва. Истината, скъпа, е, че гледах как той ти нарежда да се прибираш у дома и видях в него едно младо момче, което би искало да ти даде всичко, за което копнее сърцето ти, но просто не вярва, че би могъл.

— Не и ако иска да остане силен леърд и да опази Дайхладах.

— Именно — Ерик кимна към Конър. — А и не мисля, че можеш да го принудиш да се промени напълно. Задача на клана му е да му покаже, че няма да падне в очите им, ако бъде нежен с малката си съпруга.

— Може би те трябва да му покажат, че няма нужда повече да се бори за одобрението и лоялността им. Той вече ги има.

* * *

— Изглежда си забравил жена си след теб, Конър — каза Фиона, мръщейки се на брат си.

— Тя иска да си замине — каза той и очите му се разшириха, чувайки пренебрежителния шум, който се надигна от групата жени пред него.

— Иска да си тръгне само защото не си направил така, че да иска да остане. Защо просто не й казваш нещо мило от време на време? Кажи й, че е красива. — Останалите жени промърмориха одобрително.

— Казвал съм й го — възрази той, и реши, че гледката на толкова много жени, които си въртят очите към него в жест на женско отвращение, е леко притеснителна.

— Не е хубаво да й го казвате, само като сте в настроение да я отведете в леглото — каза му Джоан. — Всички знаят, че дори някоя жена да има брада, мъжът ще й каже, че е най-красивата, опитвайки се да се вмъкне под полата й. Трябва да го казвате и през другото време, за да знае, че го мислите наистина.

Конър се зачуди кога изпусна нещата толкова от контрол, че всичките му хора да се чувстват достатъчно смели, че да го поучават.

— Аз съм леърд. Мъж. Един мъж не… Ау! — Той изгледа удивен високата слаба жена, която го удари с една пръчка по крака.

— Майко Мери!

Кноби се опита да хване пръчката на майка си, само за да получи удар в корема.

— Майко, не можеш да го удряш. Той е нашият леърд.

— Много добре знам това. Освен това е достатъчно млад, че да ми бъде син — заяви жената. — Бях до майка му, когато се роди. Бях му дойка. И точно това ми дава право, правото на жена, която му е сменяла пелените и го е държала до гърдите си. — Тя хвана Конър за ухото. — Тази жена възнамерява да си поговори с теб, момченце — каза Мери, издърпвайки го на няколко крачки от останалите. — Ако чуя още една дума за това какво трябва и какво не трябва да прави един мъж, Конър Макенрой, ще те набия така, че да закървиш. Забрави глупостите, с които онзи зъл мъж е напълнил главата ти, дано отровната му душа гори в ада.

— Права си — отвърна Конър, търкайки ухото си. — Просто е трудно да забравя всичко, което съм учил, докато растях.

— Някои неща никога не бива да бъдат научавани. О, момче, това момиче те обича. Не те ли е грижа?

— Не разбираш. Трябва да съм силен заради клана. Един силен мъж…

— Не оставя жена му да го напусне.

— Майко Мери, леърдът не може да има слабости. Той мисли единствено за клана и за оцеляването му.

Тя притисна дългия си кокалест пръст към устните му.

— Ти си силен, Конър. Мисля, че ти си един от най-силните мъже, които познавам. Когато излязох от скривалището си, за да се изправя пред смъртта и разрушението, можех да видя как стоманата обгръща гръбнака ти. Една част от мен плачеше за момчето, което гаснеше пред очите ми, да, така беше, момче. Ти стана силен. Преведе ни през всичко това. Имахме нужда да бъдем силни. И бяхме. Имахме нужда да оцелеем в онези жестоки времена на глад и студ, оплаквайки толкова големите си загуби. Но, момчето ми, всичко това свърши. Оцеляхме. Живеем в мир. Вече не е нужно да бъдеш скалата, която ни задържа на повърхността. Вдовиците вече са отново силни, момчетата и момичетата вече са мъже и жени и почти всички от малките деца оцеляха.

— Но имаме нужда да останем силни. Аз трябва да бъда силен.

— Според теб бащата на момичето изглежда ли ти слаб мъж? Такъв, който лесно може да игнорираш?

— Не — отвърна той без колебание.

— Тогава погледни добре този леърд. Виж как гали косите на дъщеря си, как държи ръката на жена си. Той им се усмихва, целува ги пред мъжете си, шегува се с тях и момчетата. Цялата тази нежност е точно там. И все пак жените му имат пълна вяра, че може да ги защити. Той командва и мъжете му се подчиняват. Тези две жени знаят, че го е грижа за тях, може би дори, че ги цени, и все пак гледат нагоре към него.

— Налага им се. Те са по-ниски от него — промърмори Конър, но знаеше много добре какво майка Мери иска от него да види и той го виждаше. Можеше да види как Ерик гали бузата на дъщеря си, изражението му бе нежно и изпълнено с привързаност, но знаеше, че ако един ден се изправи в двубой срещу него, без значение, че бе по-млад, по-висок и по-тежък, щеше да се бори за живота си.

В тъмните очи на жената блеснаха весели искри.

— Клетият ти. Това момиче те обича, глупаво момче такова. Това е най-хубавият дар, който може да ти даде. От това, което чувам, се справяш много добре в спалнята. Нима си достатъчно глупав да загърбиш това? Тя стана от леглото, наранена, за да дойде и да те спаси, за да разкрие истината за чичо ти. Направи това, нали? Не седна да почине нито за миг, докато не изчисти името и честта ти. Изглежда малка, деликатна девойка, но от това, което съм чувала за нея, разбрах, че тя има толкова стомана в гръбнака си, колкото и ти.

— Да, тя е много силна — каза той. — Умна. Пълна с живот.

— Тя е идеалната жена за един леърд. А един добър леърд ще се замисли над това, че тя му носи добри земи и добри съюзници, които да направят клана по-силен.

Чуха се няколко звука на одобрение и Конър въздъхна.

— Всички са се довлекли зад мен, нали?

— Да.

— Кога изгубих контрола си?

— О, леърд, ние ти дължим живота си. Може би просто искаме да се погрижим да не съсипеш своя. Върви, момче! Кажи една-две мили думи и върни жена си у дома. — Тя погали бузата му. — Довери се на старата жена. Няма да те заболи толкова, колкото мислиш.

От тълпата зад него се разнесе лек смях, който стихна в мига, в който Конър погледна назад към тях.

— Ако успея да убедя упоритата си съпруга да се върне у дома, от клана Мъри ще имат нужда от храна и легла. Не бихме искали да са разочаровани от гостоприемството на Дайхладах, нали?

Той се почувства по-добре, когато всички се разпръснаха, а майка Мери ги последва куцукайки. След това изправи рамене и тръгна към жена си, намирайки лека утеха в това, че тя все още бе там. Беше малко унизително да му се налага да изтърпи поученията на майка Мери, за да види истината. Искаше му се да му бе дала куража да говори открито с Джилиан или поне правилните думи, които да й каже.

* * *

— Съпругът ти се връща — каза Ерик. — Чудя се коя беше жената, която го влачеше за ухото?

— По вида й мисля, че трябва да е майката на Кноби — отвърна Джилиан, потръпвайки от очакването и надигащата се надежда. Със сигурност той не се връщаше да й каже, че се е забавила прекалено дълго с отпътуването си.

— Изглежда малко суров, не мислите ли?

— Тръгнал е към нещо много сериозно. Момиче, няма да го притиснеш много силно, нали? Разбира се, ако не каже повече глупави неща.

Джилиан откъсна поглед от Конър достатъчно, че да се усмихне бързо към баща си.

— През последните седмици научих достатъчно, за да знам, че за Конър малко понякога може да е твърде много. Постоянно си напомням, че никой мъж не би могъл да направи това, което е направил Конър за клана си, ако няма наистина голямо сърце.

— Умно момиче — промърмори Ерик, когато Конър спря на крачка от тях.

— Да не си дошъл да се сбогуваме? — попита Джилиан, скръствайки ръце на гърдите си, посрещайки погледа му.

Както обикновено в погледа му не можеше да се прочете нищо, но тя лесно почувства бъркотията в мислите му. Въпреки дискомфорта, който й причиняваха тези негови силни чувства, тя се наслаждаваше на тях. Черупката му се пропукваше. Може да беше лека пукнатина, но нямаше по-добър момент, в който да се случи.

— Не, това, което казах, бе, защото бях подразнен — отвърна Конър, леко недоволен от спокойствието й.

— Подразнен?

Той игнорира сарказма в гласа й.

— Не искам да напускаш — каза Конър, протягайки ръка към нея. — Не искам да ме напускаш.

Копнежът в гласа му я накара да се приближи и да постави ръка в неговата.

— И аз не го искам, Конър.

— Защото ме обичаш.

— Да.

— Имам нужда от теб — прошепна той, придръпвайки я към себе си.

Джилиан бе дълбоко повлияна, но не заради думите, а заради емоциите зад тях. Странно, но той изглеждаше така, сякаш е болен. По челото му бяха избили капки пот, а лицето му бе бледо. Джилиан знаеше, че той никога няма да разбере, че веселието й е породено от любовта й, от радостта, че очевидно отвръща на чувствата й. Съчувстваше му и знаеше колко му е трудно да разкрие какво изпълва сърцето му, тъй като почти през целия си живот се бе учил да крие всяка своя емоция.

— Ти ме обичаш — каза той.

— Да, и вярвам, че вече всички научиха много добре това.

— Тогава не бива да бъде толкова дяволски трудно.

Симпатията надви всичките й нужди и Джилиан пристъпи напред, обвивайки го с ръце, за да го прегърне силно.

— Всичко е наред, мой викинге. Мога да почакам. Можеш да опиташ да ми го кажеш по-късно, когато останем насаме.

Предложението й бе много изкушаващо, но Конър устоя на желанието да го приеме. Джилиан открито бе признала любовта си към него. Най-малкото, което можеше да направи, бе да й отвърне със същото. Освен това отказваше да позволи на страха и объркването да го водят. Това бяха само две малки думи. Щеше да ги каже.

— Не, ще го направя. — Той си пое дълбоко дъх, хвана лицето й в ръце и каза: — Обичам те.

Джилиан издърпа лице от ръцете му и се притисна към широките му гърди. Не бе изненадана, че усети как очите й се пълнят със сълзи. Всичките й страхове бяха прогонени, а мечтите й се бяха възродили, чувайки тези две кратки думи. Единственото, което я спасяваше да не ревне като бебе, бе искрицата хумор. Конър изглеждаше доста позеленял, за да повърне веднага щом изрече думите през здраво стиснатите си зъби, а след това облекчената му въздишка бе толкова силна, че тя бе сигурна, че е издишал всичкия въздух в дробовете си.

— Всичко е уредено вече, нали?

Тя погледна нагоре към него и се усмихна.

— Да, уредено е.

Лек писък се изтръгна от гърдите й, когато Конър я вдигна на ръце и я понесе към Дайхладах, хуквайки да бяга след първите няколко крачки. Забеляза, че Фиона се насочи към семейството й, и знаеше, че тя ще се погрижи за тях. Наум й дойдоха няколко възражения, но щом осъзна, че са се насочили към спалнята им, тя реши да замълчи.

* * *

— Мислиш ли, че й го каза? — Бетия се обърна към съпруга си, гледайки как дъщеря им бива отнесена от мъжа си.

— Да — отвърна Ерик. — За един момент той изглеждаше доста пребледнял. — Двамата с Бетия се засмяха, преди да поздравят младото момиче, което спря пред тях. — Добра среща, момиче.

— Добра среща, милорд — каза Фиона. — Аз съм лейди Фиона Макенрой, сестрата на варварина, който току-що се отдалечи. Добре дошли в Дайхладах, моля, влезте вътре. — Тя направи реверанс, след което сложи ръце на кръста си върху тъмносинята рокля, с която бе облечена, и се усмихна на гостите. — Удоволствие е да ви посрещна в семейството ни. Джилиан е нашето съкровище. Тя ме учи да бъда дама.

Фиона премигна учудено, когато след кратко мълчание всички се засмяха, дори мъжете, които придружаваха семейството на Джилиан. Джили беше права, реши тя, семейството й наистина помисли, че идеята тя да учи някое момиче да бъде дама е крайно забавна. Фиона се ухили. Конър бе получил своята Джили, но от този съюз с клана Мъри, Макенрой бяха получили много повече от любяща господарка, хубави земи и силни съюзници. Тук имаше радост. Имаше любов към живота. Скоро и в Дайхладах щяха да се радват на тези дарове. Стисвайки ръцете на родителите на новата си сестра, тя ги поведе към Дайхладах, знаейки, че щастието им се е усмихнало, когато Конър бе решил, че иска да стане леърд на Ал-давок. Но тя вече подозираше, че той е наясно с това. Тъй като брат й понякога можеше да бъде изненадващо умен.

* * *

— Привидя ли ми се, или Фиона бе облечена с рокля? — Конър се насили да се подпре на лакти, за да се надвеси над жена си.

— Да — успя да каже само Джилиан, тъй като тялото й все още бе слабо и тръпнещо след любовната им игра.

Конър бе изкушен да се облече и да слезе в залата, за да стане свидетел на това чудо, но после погледна жена си и реши, че тя е много по-изкусителна.

— Наистина ли щеше да ме изоставиш? — неочаквано попита той, плъзгайки пръсти между гърдите й до изключително меката кожа на корема й.

— Така възнамерявах.

Тонът й го накара да попита.

— Променила си си решението?

Джилиан въздъхна и погали гърба му.

— Да. Майка ми ми зададе три въпроса.

— Какви бяха те?

— Дали те обичам?

— И ти каза да.

— Да, така казах. Дали искам да те напусна?

— И ти каза не.

— Да, така казах. Макар че се боях да остана и да те обичам толкова много, без да знам какво изпитваш към мен. — Тя прие нежната му целувка като извинение.

— И какъв беше третият въпрос? — попита той, целувайки шията й.

— Дали нося детето ти? — Джилиан се удиви леко, когато Конър сякаш замръзна.

— И?

— Тогава се замислих, че може би трябва да променя плана си.

Конър се изправи, подпирайки длани на леглото от двете страни на главата й.

— Щеше ли да заминеш, отнемайки детето ми?

Тя погали гърдите му.

— Не. Това не бих могла да сторя.

— И все пак ме притисна.

— Не би ли направил и ти същото?

Замисляйки се за миг, той промърмори.

— Да, бих. — Извъртя се, легна на една страна и сложи длан на корема й. — Сигурна ли си?

— Да. Не съм кървяла от деня, преди да се венчаем.

Той се настани над нея и хвана лицето й в ръце.

— Ти ще бъдеш добре.

— Да, защото ме обичаш.

— Както ме обичаш и ти.

— Да, както те обичам и аз.

Конър изгрухтя и я целуна. Вътрешно Джилиан се разсмя щастливо. Нейният викинг можеше никога да не бъде толкова умел в сладките и мили думи, но бе всичко, от което се нуждаеше. И когато започна да прави любов с нея, тя си помисли, че действията говорят много по-силно от всякакви думи. Освен това със сигурност биха могли да са много по-задоволителни.