Хана Хауъл
Шотландска съпруга (4)

Три

— Ето ги, идват.

Чувайки думите на Джеймс, Джилиан изпрати една благодарствена молитва към Господ. Въпреки силно парфюмираните дрехи, които бяха завързали на лицата си, смърдящата смес, която бяха изсипали в кофи и саксии, бе трудна за понасяне. Тя бе удивена от смрадта, която бе успяла да сътвори. Отварата бе толкова силна, че тя не бе особено сигурна дали няма да разяде съдовете, в които бе изсипана. Освен това Джилиан бе убедена, че ако още веднъж помоли някой от крепостта да й помогне за приготвянето на тази смес, те или щяха да побегнат с викове, или да паднат на колене и да я умоляват да не им го причинява отново.

— Кой леърд е? — попита тя Джордж, който стоеше от лявата й страна, добре скрит зад стената.

— Сър Дейвид — заяви той, след като надникна бързо над укритието си.

— О, много добре.

— Да, този заслужава проклятието, което ще му се изсипе на главата.

— Надявам се да е достатъчно лепкава.

— Младият Питър се окапа леко с нея и отвратителната смес не изчезна дори след обилно поливане с вода и зверско търкане.

— Опитаха ли отварата ми за почистване?

— Да, и не се получи, но от толкова опити да я изчистим, туниката чак се скъса.

— О — намръщи се Джилиан, — отварата мина направо през туниката и полепна по кожата му, нали?

— Да, но не това го разтревожи. Той каза, че кожата му започнала да пари и се наложи да се облее с вода.

— Изгори ли го? — Гласът на Джилиан бе изпълнен с ужас.

— Не. Веднага щом започна да го мокри, ужасното чувство изчезна, но кожата му стана изключително зачервена. Предполагам, че заради цялото това чесане — Джордж потърка сивата си брада, — има само лек обрив.

Джилиан се отпусна облекчена.

— Слава богу. Не искам да нараня някой. И все пак трябва да внимавате да не изсипете сместа на главите им. Може да нараните очите им. — Джилиан забеляза, че Джордж й хвърли същият отвратен поглед, който и Джеймс.

— Тези, които се приближават към нас, не са особено загрижени за здравето ни — напомни й Джеймс. — Определено изглеждат готови да се бият и да убиват. И тъй като те са там долу, а ние тук горе, е почти невъзможно да не излеем от тази помия върху главите им.

— Възможно е. Просто кажете всеки да изкрещи „Покрийте си очите!“, преди да изсипе съда си. — Когато Джордж и Джеймс предадоха заповедта й на останалите, Джилиан не бе изненадана да чуе няколко стона, малко смях и куп коментари за това колко са меки жените. — Надявам се някой тук да успее да изсипе голямо количество от тази гадост върху глупака, който предвожда нападението — добави тя, виждайки приближаването на леърда.

Сър Дейвид Гауди дразнеше Джилиан като обрив от коприва. Той бе заслепен от собствената си персона и тя бе сигурна, че е от типа мъже, които смятат, че жената има само едно предназначение, и вероятно смяташе, че й прави голяма услуга, отнемайки й управлението на Ал-давок. Джилиан с радост би го заключила в една стая с жените от нейното семейство за няколко дни на мъчения и проповеди.

— Значи ако всичко това се провали и си принудена да избираш съпруг измежду тези тримата, обзалагам се, че ще избереш него — сухо заяви Джеймс.

— Този простак? Не мисля така.

— Лейди Джилиан — кресна съм Дейвид, — готова ли сте да се предадете?

— Защо да го правя? — попита го тя.

— Защото цялата ми проклета армия е под стените ти!

— Само след миг наистина ще се почувстват прокълнати — промърмори тя, карайки Джеймс и Джордж да се разсмеят. След това викна: — Стените ми са много високи и здрави, сър Дейвид, а освен това армията ви не ми се вижда много голяма.

— Нима ще рискуваш живота на хората си, за да запазиш моминството си?

— И земята си. Но да ви призная, много ценя моминството си. Всъщност обмислям да стана монахиня и да дам тези земи на църквата.

— Само през мъртвото ми тяло!

— Жалко е, че съм прекалено добродушна, за да приема предизвикателството — промърмори Джилиан и щом видя, че сър Дейвид заповядва на хората си да нападат, тя извика: — Сега, мъже! Преди някой от тях да е пратил стрелата си към нас!

— Пазете си очите! — креснаха всички в един глас.

Джилиан бе доволна от начина, по който всички й се бяха подчинили. Тя може и да беше дребничка жена, но хората в Ал-давок не се поколебаха да й покажат, че я приемат за свой леърд. Вероятно от голяма помощ бе фактът, че мъжете, които доведе със себе си, приемаха за най-правилно да им заповядва, но това не й попречи да се почувства опиянена от сегашния миг.

Когато смрадливата отвара бе изсипана през защитните стени, изведнъж настана изумителна тишина долу при мъжете под тях. Джилиан се зачуди дали причината за мълчанието им бе ужас, когато мъжете може би са помислили, че върху тях е излято врящо масло, или зловонието ги бе накарало да останат безмълвни. Тогава започнаха крясъците и проклятията. Поглеждайки надолу, тя почувства лека симпатия към мъжете. Защитниците на крепостта бяха изсипали течност по цялата дължина на стената и възможно най-далеч. Тя забеляза как няколко странни предмета полетяха във въздуха, за да ударят мъжете, които бяха прекалено далеч от стените, за да бъдат залети от сместа. Джилиан празнуваше с останалите на стената, когато някои от летящите предмети улучиха сър Дейвид.

— Какво беше това? — попита тя сър Джордж.

— Някои от жените се сетиха, че част от отварата може да бъде напълнена в свински пикочен мехур и хвърлена по-далеч от стената — отвърна сър Джордж. — Първо го изпробвахме с вода. Получи се добре, не мислите ли?

— Много добра идея. Колко прасета жертвахме за тази кауза?

— Не много. Използвахме и останалите черва, не само мехура. Сега май е по-добре да не гледате, милейди. Някои от мъжете на Гауди започнаха да свалят дрехите си.

— Да, доста голи задници тичат нагоре по хълма. Срамота е, че оставиха тук дрехите си, тъй като това ще задържи вонята по-близо, отколкото бихме искали.

— Мога да изпратя няколко момчета да ги съберат на купчина и да ги изгорят. Не мисля, че в момента има някаква опасност. Обаче може би ще ни замърсят реката.

— Течението е бързо, тъй че не мисля, че има за какво да се тревожим.

— Мислите ли, че следващият леърд ще се появи скоро?

— Не — отвърна Джеймс. — На сутринта. Изглежда смятат да действат директно. Приближават се, питат дали Джили смята да се предаде и след това нападат. Днес беше ред на сър Дейвид. Останалите ще изчакат да видят дали той ще пробва още нещо тази вечер.

— О, значи мислиш, че са си дали по един ден на човек? — попита Джили.

— Да. Един ден за всеки да опита късмета си. Ще оставим стража на стените за всеки случай, но смятам, че тази нощ няма да се случи нищо повече.

— Мислиш ли, че сър Дейвид ще се върне?

— Може би ще иска да опита отново, но ще му е трудно да накара мъжете си да застанат още веднъж под тези стени, докато очите ги болят от силната миризма.

— Тогава нека да се оттеглим някъде, където не мирише толкова ужасно и да измислим какъв ще е следващият ни ход.

* * *

— Мислиш ли, че ги заля с врящо олио? — Дърмот се обърна към Конър, докато гледаха хаотичния бяг на мъжете на сър Дейвид.

— Не мисля, че би била толкова брутална — отвърна Конър, усмихвайки се щом видя, че голяма част от войните на Гауди тичат голи по поляната. — Ако бе направила нещо толкова жестоко, почти всички щяха да са се превърнали в живи факли, и макар отчаяно да се опитват да свалят дрехите си, не виждам никакъв дим.

Покрай тях задуха лек бриз, докарвайки ужасна воня. Очите на Конър се разшириха, когато Дърмот сложи ръка на носа си и започна да проклина. Той също закри носа си и забеляза, че и мъжете от малката му армия са направили същото в отчаян опит да се защитят от зловонието, което се приближаваше към тях.

— Изсипала е съдържанието на ямите от нужника върху тях — каза Дърмот.

— Ако нужниците на Ал-давок миришат така, никой не би останал зад стените му — промърмори Конър, забелязвайки, че след първоначалния шок, смрадта остана да се носи около тях.

— Развалени яйца — каза един от мъжете, посмял да подуши въздуха.

— Не, това е свински тор — обади се друг.

— Все още мисля, че е съдържанието на нужника — каза Дърмот.

— А аз мисля, че е всичко това, което изредихте. — Конър поклати глава. — Момичето сигурно е събрало всяко вонящо нещо в крепостта и го е изсипало в дяволската си смес. И между другото, мъжете си свалят дрехите, от което подозирам, че е направено с цел да полепне бързо.

Ходът й бе много умен, помисли си Конър. Беше победила врага, без да му позволи да пусне нито една стрела. Напълно безкръвна победа. От самото начало Конър бе мислел, че лейди Джилиан няма да позволи хората й да пострадат, и беше доволен да разбере, че не е сгрешил. Сега вече бе станало очевидно, че тя ще опита всичко, без да пролее кръвта на мъжете, опитващи се да се домогнат до земите й.

— Мислиш ли, че сър Дейвид ще се пробва отново? — попита Дърмот. — Има време до изгрев-слънце. Остават още няколко часа.

— Може и да иска, но не, не мисля, че ще нападне отново. Мъжете му няма да рискуват да бъдат полети отново. А и като ги гледам, повече от половината от тях са голи. Вярно е, че сме свикнали да се бием и голи, но подозирам, че мъжете ще искат да облекат нещо, преди отново да нападнат.

Дърмот се засмя, след което се намръщи, поглеждайки към стените на Ал-давок.

— Мислиш ли, че тя има още от дяволската си отвара? Може да има достатъчно, за да отбие още две атаки.

— Съмнявам се. Но така или иначе утре ще научим отговора, когато сър Робърт и мъжете му приближат към стените. Подозирам, че ще го направят много, много внимателно. Сър Робърт може да не изпитва такова пренебрежение към дамата, колкото сър Дейвид, но все пак той смята, че няма да му е трудно да победи. По тази причина беше толкова ядосан, че не беше пръв. След това, което се случи, мисля, че той ще се държи с повече уважение към нея.

— Очакваш тя да го надхитри, нали?

Конър кимна.

— Истината е, че няма да се изненадам, ако първия път тя победи и трима ни.

— Е, поне ще се моля нашата загуба да не е толкова зловонна.

* * *

Джилиан скръсти ръце на гърдите си и погледна към двете купчини билки, сложени на масата в голямата зала. Втората победа над врага нямаше да е толкова лесна. В плана й имаше прекалено много неща, които можеха да се объркат. И все пак тя изпитваше отчайваща нужда да победи сър Робърт, ако той бе следващият, който щеше да застане пред портите й. Макар да не знаеше защо, тя имаше чувството, че той може да победи и да я замъкне пред олтара. Бе красив мъж и изглежда бе образован, но въпреки това цялото й същество се бунтуваше при мисълта да се омъжи за него.

— Е, нещастни ли ще ги направим — попита Джеймс, сочейки към едната купчина с билки, — или щастливи? — посочвайки към другата.

— Не съм сигурна — въздъхна тя, — ако се появи вятър и той задуха в нашата посока…

— Кълна ви се, милейди, по това време на годината — каза Джордж — вятърът винаги духа откъм реката зад нас.

— От което следва, че пушекът ще се насочи към тях — каза тя, потърквайки с пръсти слепоочието си.

— Разбира се, димът ще стигне и до другите двама леърда и техните мъже.

— Така им се пада. Не бива да стоят там и да умуват как да вземат това, което е мое.

— О, да, така е.

— И по тази причина не ме тревожи, че пушекът ще стигне до тях.

— Та какво да е? Добър или лош? — ухили се Джеймс, когато Джилиан му се оплези.

— Мисля да бъдем добри. Не че се съмнявам в думите ти, Джордж, но съдбата и времето може да се съюзят срещу нас и вятърът да насочи пушека в нашата посока. Затова, ако има опасност да го вдишаме, е най-добре да бъде този, който ще ни успокои и най-вероятно ще ни приспи. Другият може да причини доста щети дори само като се докосне до кожата ни.

— Добре тогава, нека сме добри — съгласи се Джеймс. — Ако пушекът се насочи към нас, дебела превръзка пред лицето може да бъде достатъчна защита.

— Може. Ще се погрижим всеки да има такава, преди да започнем.

— Другият проблем е как да накараме врага да остане близо до огъня, който ще накладем. След като видяха какво се случи с първия от тримата, със сигурност ще очакват да ги изиграем. Все пак ще е сутрин и ще ни видят, когато подготвяме огньовете.

— Няма да ни видят, ако ги подготвим преди изгрев-слънце. Имаме ли достатъчно дърва, Джордж?

Мъжът кимна.

— Имаме, ще изчерпаме запасите си, но няма нищо. Ще съберем още.

— Все още не сме измислили начин да привлечем глупаците до огньовете — напомни й Джеймс. — Има един начин, но не бих искал да те притискам да го правиш.

— Да, нямаме друг избор. — Джилиан поклати глава. — Никога не съм разбирала защо действа така на хората, но това е неоспорим факт, и ще съм глупачка да не го използвам.

— Какво да използвате? — попита Джордж.

— Тя ще пее на следващия леърд и на мъжете му — отвърна Джеймс.

— Е, момиче, сигурен съм, че имаш хубав глас, но… — Джордж се скова, когато Джеймс го хвана за ръката.

— Попей малко на Джордж — каза той на братовчедка си.

Джилиан въздъхна, събра ръце пред себе си и изпя най-кратката песен, за която се сети. Тишината, която настана в залата, не я изненада. Това се случваше постоянно. Тя се обърна наоколо и забеляза, че не само Джордж слуша изпълнението й, нито пък бе единственият, който изтриваше сълзите от лицето си.

— Песента беше весела — промърмори Джилиан.

— О да, беше — съгласи се сковано Джордж. — Наистина весела.

Джеймс се засмя и целуна Джилиан по бузата.

— Не можеш да я чуеш така, както я чуваме ние, момиче. Дори да не довършиш песента, за нас тя пак ще е прекрасна. Песента ти гали ушите и покорява душите ни. Благословени сме от ангелите, и когато пееш, можем да усетим докосването им.

— Сега вече съм засрамена — прошепна тя, покривайки с длани пламналите си бузи.

— Гледай да не бъдеш толкова срамежлива, докато пееш на враговете ни по изгрев-слънце.

— Мисля да кажа на нашите момчета да си запушат ушите — обади се Джордж.

Джеймс кимна.

— Добра идея. Не искаме хората ни да се омагьосат от песента й и да не забележат, ако посоката на вятъра се смени, или ако леърдът се усети, че сме му поставили клопка. Със сигурност не искаме да се омаем от собствените си билки. — Той погледна към Джилиан и кимна. — Как ще действаме, момиче?

— Трябва да запалим билките. Пушекът ще успокои мъжете, ще ги накара да се чувстват така, сякаш сънуват. Някои от тях ще бъдат замаяни, а други ще мислят, че сънуват, затова няма да забележат, когато навън излязат нашите мъже, за да ги ударят по главите. Мислех да запалим няколко стрели и да ги запратим към билките. Но няма да се получи, тъй като веднага щом пуснем стрелите, те ще си помислят, че ги нападаме. Не мисля, че пеенето ми ще има ефект, ако са ядосани от летящите към тях стрели.

— Вярно е. Може просто да пуснем билките.

— И това ще привлече вниманието им. Мисля, че е най-добре да не привличаме внимание към огньовете.

— Може до всеки огън да оставим по едно момче — каза Джеймс.

— Дали ще е безопасно? — попита Джордж.

— Достатъчно безопасно ще е. Никой няма да намери за странно, че няколко момчета наглеждат огньовете. Само глупак би оставил огън без наблюдение. Когато момчетата видят приближаването на мъжете, ще хвърлят билките в огъня и ще побързат да се приберат зад стените.

Джордж кимна.

— Всички ще станат свидетели на бързото им оттегляне, и никой няма да сметне за странно, че не са изгасили огньовете — промърмори Джилиан.

— Достатъчни ли са, Джили? — попита Джеймс, взимайки едната торбичка с билки. — Не ми изглеждат много.

— Ще стигнат да усмирят цяла армия. Просто не съм сигурна дали ще направят пушека достатъчно силен, че да ги приспи.

— Имаме още — каза Джордж.

Джилиан погледна към купчината билки, която би могла да замае всички нападатели, и се обърна към Джордж.

— Откъде?

— Ами една от жените в селото, старата Хилда, събира всякакви билки, когато им дойде времето. Без значение дали имаме нужда от тях, или не. Тя ги складира тук. Точно това определено цвете расте много свободно наоколо. Имаме цяла бъчва от него, изсушено и прибрано на сухо място. На старата Хилда й плащаме за всяка билка, която донесе. Не много, но последния път не искаше да ни го даде, тъй като не използвахме това, което бе приготвила. Освен това има позволението да идва тук всеки път и да си взима каквато билка пожелае. Мисля, че й допада идеята да има достъп до цял склад с билки, които лично е събирала.

— Донеси ги, Джордж. Ще се погрижим да не изхабим всичките, за да останат за лек против болка — увери го тя, като го натовари с билките, които нямаше да използват. — Ще направим няколко кесийки с билки за момчетата, които ще ги хвърлят в огъня и ще запазим няколко и за нас, ако решим, че воините имат нужда от по-голяма доза.

— Милейди, а ако плана ни успее и врагът заспи на земята, какво ще ги правим?

— Ами, ако никой от мъжете на леърда не е в състояние да се движи, ще излезем и ще вземем оръжията им.

— О, боже. Мисля си, че когато мъжете се опитат за втори път да се изправят срещу нас, няма да се заблудят толкова лесно.

— И аз мисля така, но се моля баща ми да е пристигнал дотогава. Ако се забави… е, както казах и преди, няма да позволя някой да пострада, само защото искам да се спася от нежелано пътуване към олтара.

* * *

— Готова ли сте да се предадете, лейди Джилиан?

Джилиан гледаше надолу към сър Робърт, който изглеждаше доста красив на огромния си черен жребец. Вятърът днес бе на нейна страна, помисли си щастливо тя, докато гледаше как нежният бриз издухва пушека към сър Робърт и мъжете му. Димът се вихреше около тях и нямаше как да избегнат да го вдишат, за което свидетелстваше и покашлянето, което се чуваше от време на време.

Поемайки си дълбоко дъх, тя се изправи на стената, а Джеймс побърза да я хване за глезените, за да я задържи на място. Братовчед й бе настоял да облече най-хубавата си рокля в златисто и слонова кост и да остави косата си пусната. Когато видя погледите на мъжете на сър Робърт, Джеймс разбра, че е направил правилния избор, смятайки, че видът й ще ги плени почти толкова, колкото песните й щяха да пленят умовете и душите им. Тя се молеше пушекът да си свърши работата ефективно.

— Не, сър Робърт, по-скоро смятам да не го правя — викна тя в отговор.

— Защо сте се качила там горе? Да не искате да ме привлечете по-близо до стените, за да ме залеете с миризливата си отвара?

— Разбира се, че не, сър. Използвахме тази техника вчера при сър Дейвид. Човек винаги трябва да бъде изобретателен и да не се повтаря.

— Разбира се. Е, слизайте от тази стена. Не искам да бъдете убита по време на атаката.

Той поклати глава, сякаш да прочисти мислите си. Джилиан забеляза, че няколко от воините са се ухилили глуповато, а други дори бяха насядали по земята. Димът от горящите билки вече вършеше работа.

— Цялата тази борба да спечелите правото да вземете бледата ми малка ръка и да ме обвържете в брачен съюз ми напомня за една песен, която някога бях чула. — Тя се усмихна надолу към сър Робърт и се развесели още повече, когато той отвърна на усмивката й, преди отново да разтърси глава. — Чух песента във Франция. Знаете ли френски, сър?

— Така мисля. Със сигурност трябва да знам. Майка ми е французойка.

— Звучи така, все едно се е напил — обади се Джеймс.

— Предполагам, че се чувства като пиян — отвърна Джилиан и започна да пее.

Джилиан вложи цялото си сърце в пеенето, избирайки песни, които харесва, истории и поеми, които караха кръвта й да кипи. Тъкмо бе свършила с петата си песен, когато Джеймс я спря. Докато братовчед й й помагаше да слезе от стената, тя погледна надолу към сър Робърт и мъжете му. Повечето от тях бяха налягали пред защитната стена на замъка. Малкото, които бяха успели да се отдалечат, или вече бяха паднали на земята, или се лутаха лениво наоколо, потънали в блянове.

— Джеймс, не мога да повярвам, че това наистина проработи — каза Джилиан.

— Нито пък аз — каза той, смеейки се, преди да я целуне по бузата. — Ела, нека да ги обезоръжим.

— Да, огньовете почти изгаснаха и не знам колко време мъжете ще останат в безсъзнание.

— Остана един.

— Да — съгласи се тя и погледна към лагера на Макенрой и към високата фигура, която едва се забелязваше на фона на гората. — Ще ни е много трудно да измамим точно този.

* * *

— Тя ги изби всичките — шокирано прошепна Дърмот.

— Не е. — Конър поклати глава отвратен, когато един от мъжете на сър Робърт, препъвайки се, стигна от един от хората на Конър и започна да му обяснява каква добра дружка е той. — Това е някаква отвара, която е отнела ума им, заслепявайки ги от щастие. — Той погледна към мъжа, който се бе сринал на колене, крещейки към небесата. — Или ги е хванала като в капан в сънищата им. Има късмет, че никой от мъжете на сър Робърт не е луд.

— Но те нито са яли, нито са пили нещо.

— От дима е. Когато той ни обгърна, не почувства ли… — Конър млъкна, тъй като не успя да се сети за думата.

— Мир? Мир навсякъде около нас?

— Именно. Димът и гласът й. Те уловиха горкия сър Робърт и мъжете му, както паяк улавя мухата в мрежите си.

— Да, това е странно. Едва не изгубихме стария Найджъл, който се опита да се приближи, привлечен от гласа й. Щом от такова разстояние бе трудно да й се устои, нищо чудно, че Робърт и мъжете му останаха като приковани там, докато димът ги обгръщаше. — Той посочи към портите на Ал-давок, които в момента се отваряха. — Ето сега ще ги убият.

Конър вдигна ръка, за да спре мъжете си, които мислеха, че ще станат свидетели на коравосърдечното убийство на безпомощни мъже.

— Не, погледнете. Взимат им оръжията. Слушай ме като ти говоря. Това момиче не иска кръвопролития. Щеше да им е много по-лесно да пронижат със стрела Гауди или Далглеш. Вместо това тя прекарва часове в приготвяне на отвари и билки, с които да отблъсне нападението, без да се пролее и капка кръв. И го стори два пъти.

— Разбирам защо взимат оръжията на сър Робърт и мъжете му, но защо ги събличат?

— Вероятно за да добавят и малко унижение. Тя трябва да внимава. Малко мъже приемат добре унижението, особено ако им е сервирано от такава дребничка жена. Можех да чуя как сър Дейвид проклинаше през цялата нощ. Подозирам, че скоро сър Робърт ще му приглася.

— И ще гледат внимателно какво е решила да ти причини.

— Да. — Конър наблюдаваше как мъжете се върнаха в Ал-давок, оставяйки зад себе си повечето воини напълно голи. Дори конят на Робърт изглеждаше полузаспал, докато го вкарваха зад защитните стени. — Ще са нетърпеливи да видят поражението ми.

Очите на Дърмот се разшириха леко.

— Нима очакваш да бъдеш победен от това зверче?

— Боя се, че да. Ако не друго, как човек би могъл да се предпази и да предвиди подобни хитрини? Воняща отвара, която се залепва за мъжа, и дим, който отнема разума му? Да, мисля, че триковете й ще доведат и до нашата загуба.

— Много си спокоен за мъж, който ще се изправи пред унижението.

— Ще се осланям на стратегията си, гледайки на нея като на необходима част от стъпките, които трябва да извървя, за да спечеля тази битка.

— Аха, ясно, стратегия. Много мъдро. И каква точно е тази стратегия?

— Всяко момиче, дори толкова умно като лейди Джилиан Мъри, по някое време ще изчерпи хитрините си.