Хана Хауъл
Шотландска съпруга (3)

Две

— Скоро ще са тук.

Джилиан погледна към сър Джордж, преди отново да насочи вниманието си към храната и задачата от време на време да хвърля по парче сирене на Дрипльо и Мърла, които се бяха излегнали под масата. Умът й бе толкова зает с мисли за това, какво трябва да промени в новия си дом, че дори не бе видяла кога мъжът бе дошъл до масата при нея. Лицето му бе набраздено с повече от обичайните бръчки, затова Джилиан реши, че е разтревожен. Но тъй като това чувство се излъчваше непрестанно от него, вече два дни след пристигането й, тя не се обезпокои. Очевидно Джордж постоянно бе угрижен.

— И кои са те, Джордж? — попита тя, карайки Мърла да се изправи на задните си крака, предлагайки й парче пилешко.

— Леърдите — отвърна той.

— Кои леърди?

— Тези, които никога не сме виждали и които не искаме да виждаме.

— О, тези леърди.

— Скоро ще почукат на портите ни.

— И трябва ли да ги отворя?

Джордж въздъхна тежко и сви слабите си, тесни рамене.

— Чудя се защо са дошли, милейди, след като никога досега не са идвали. От време на време пресичат земите ни, но нищо повече. Няколко пъти изпращаха пратеници, за да питат кой управлява тези земи, и аз им казах, че това е кланът Макмилън. След това не чух нито дума от тях и реших, че вестта не ги е притеснила. По тази причина се питам защо идват сега? Защо точно сега?

— Много добър въпрос — каза Джилиан. — И тъй като те са единствените, които могат да дадат отговор, смятам, че трябва да попитаме именно тях.

— Да ги пуснем да влязат?

В гласа на Джордж отчетливо се долови нотка на страх, но Джилиан предпочете да не й обръща внимание.

— Само тримата леърди… сами и без оръжия. Ако са дошли само да си поговорят с нас, това условие би било приемливо.

— Да, това е добър план.

— Повикай сър Джеймс да дойде с теб — викна тя след Джордж, който вече бързаше навън, за да изпълни нарежданията й.

— Още един добър план — провикна се мъжът от вратата.

Да одобряват действията й беше приятно, реши Джилиан, но знаеше, че едва ли ще се съгласяват винаги с нея. Подозираше, че Джордж остана доволен, тъй като тя позволяваше само на тримата мъже да влязат в крепостта и по тази причина щяха да ги превъзхождат числено. Мъжът скоро щеше да осъзнае, че заради плана й Ал-давок щеше да се окаже обграден от мъжете, които придружават леърдите си.

Виждайки как младата Мери влиза в голямата зала, грациозно заобикаляйки тичащите наоколо котки, Джилиан й даде нареждания да подготви храна и напитки за гостите им. Само часове след като бе пристигнала в Ал-давок, Джилиан бе разбрала, че Мери има потенциала да стане много добра домашна помощница, макар да бе все още на дванадесет. Смятайки, че нарежданията й ще бъдат чинно изпълнени, тя насочи мислите си към неканените гости.

Беше почти невъзможно да състави план, преди да се изправи лице в лице с тримата леърди и да разбере какви са намеренията им. Докато не стане това, тя щеше да се държи като господар — сдържано и с достойнство, и все пак не толкова, че някой от тях да се почувства обиден. Джилиан се настани на стола на леърда, погледна надолу с надеждата никой от мъжете да не забележи, че краката й не докосват пода, а висят от грамадния стол. Когато чу звука от хора, приближаващи се към залата, тя изпъна гръб и започна на ум да си повтаря, че Ал-давок е неин.

Джеймс вървеше начело на трима непознати мъже, а плътно зад тях пристъпваха двама мъже от охраната й. Джордж пристъпваше след тях, само за да се шмугне в сенките в мига, в който влязоха в залата. Тримата мъже погледнаха към нея, след което заоглеждаха залата в търсене на някой друг, и след като не видяха никого, отново насочиха вниманието си към нея. Двамата по-ниски мъжете открито се опулиха срещу нея, докато другият, най-високият, бавно и подчертано вдигна едната си светлокафява вежда към нея.

— Милорди, добре дошли в Ал-давок — каза Джилиан. — Аз съм лейди Джилиан Мъри. Моля, заповядайте и седнете на масата. Всеки момент ще донесат храна и напитки.

Пръв напред пристъпи чернокосият леърд и се поклони.

— Аз съм сър Робърт Далглеш, леърд на Дънспайер. Земите, с които граничите на изток и север. — Той седна от дясната й страна, оставяйки място на Джеймс, който побърза да седне до нея.

Следващ пристъпи червенокосият леърд, чийто поклон беше толкова кратък, че граничеше с обидата.

— Аз съм сър Дейвид Гауди, леърд на Абъруелън, земите, с които граничите на запад и север. — Мъжът се настани срещу сър Робърт, но не откъсваше острия си поглед от Джеймс.

Бавно и високият мъж пристъпи напред. Смръщвайки се леко, той направи скован поклон.

— Аз съм сър Конър Макенрой от Дайхладах. Леърд съм на останалите земи, които ви обграждат — заяви той, настанявайки се от лявата й страна.

Мери, следвана от младите си братя, които изпълняваха ролята на пажове, внесе храната и питиетата, давайки възможност на Джилиан да си поеме дъх. От тримата мъже се излъчваше странна смесица от предпазливост, напрежение и войнственост, и тя се бореше да не бъде засегната от тези техни емоции. Но й стана пределно ясно, че мъжете не са тук просто, за да я приветстват с добре дошла в Ал-давок. Искаше й се незабавно да им заповяда да кажат за какво са дошли, но знаеше, че това щеше да я направи слаба в очите им и щеше да разкрие несигурността й. Докато отпиваше от виното си, тя се опита да извлече сила от Джеймс, да попие от спокойствието му.

Сър Робърт не изглеждаше толкова лош. Поклонът му бе елегантен, изрече думите си спокойно и след първоначалната му изненада, погледът му започна да излъчва само бегъл интерес. Сър Дейвид я разтревожи. Беше очевидно, че оспорва правото й да седи на стола на леърда. Джилиан имаше чувството, че той никак не харесва идеята жена да управлява тези земи или каквото й да е стойностно нещо. Сър Робърт имаше изискани обноски, а сър Дейвид бе първобитен воин. Джилиан знаеше, че не е правилно да им слага етикети, преди да ги опознае, но докато това се случеше, щеше да си служи с тях.

Мъжът, седящ от лявата й страна, я притесняваше най-много. Джилиан не можеше да почувства нищо, когато насочи вниманието си към внушителния, огромен сър Конър. Нищо, освен бегла нотка на предпазливост, насочена към другите двама войни. Тя дори не бе сигурна дали тези чувства не са лично нейни или просто предположение от нейна страна, направено на базата на начина, по който той гледаше към другите двама. Мъжът рядко поглеждаше в нейната посока.

Той я караше да се чувства несигурна, макар да не знаеше дали причината за това се криеше в размерите му, неспособността й да прочете чувствата му, или — тя въздъхна вътрешно — невероятната му красота. Сър Конър Макенрой бе висок, с широки рамене и мощно мускулесто тяло, което придаваше неподправена грация на всяко негово движение. Косата му бе наситено златиста и падаше малко под раменете му. Видът му бе достатъчен да накара всяка жена да въздиша, въпреки огромния белег, който започваше от ъгъла на лявото му око, пресичаше едната му висока скула и се губеше точно под лявото му ухо. Никоя жена не би обърнала особено внимание на леко изкривената дъга на правия му нос, свидетелстваща, че е бил чупен неведнъж. На силната му челюст имаше малък белег и още един на челото му. Беглият поглед към очите му накара сърцето й да затупти малко по-бързо. Не вярваше някога да е виждала толкова прекрасно сини очи. Тя бяха с цвета на синчец — цвете, което тя винаги бе харесвала най-много. Бърз поглед надолу към ръцете му й показа, че и те също са много красиви. Силни, добре оформени, с дълги грациозни пръсти. Белезите по ръцете му й показваха, че въпреки младостта си, той е мъж с голям опит в битките.

— Значи вие сте предявили претенции към Ал-давок? — попита сър Дейвид с глас, който караше въпроса да звучи по-скоро като заповед.

— Да, той е мой — сладко отвърна Джилиан. — Земите са ми оставени в наследство от прачичо ми. Много мило от негова страна.

— Жените дават наследствените си земи на съпрузите си. Вие омъжена ли сте, или сте сгодена?

— Нито едно от двете. — Това бе един от малкото въпроси, по които Джилиан не можеше да говори спокойно. — Прачичо ми ме увери, че нямам нужда от съпруг, за да предявя претенциите си върху Ал-давок. Това са моите земи! — Когато сър Дейвид я изгледа косо и изсумтя, на Джилиан й се прииска да го удари с всичка сила, но в същия момент Джеймс я спря, слагайки ръка върху стиснатия й юмрук.

— Имаш нужда от съпруг, момиче — обяви сър Дейвид, — и точно по тази причина сме дошли днес тук.

— За да ми намерите съпруг?

— Не, не е нужно да търсим. Ние ще се оженим за теб.

— И тримата? Не смятам, че църквата би одобрила подобен съюз. — Джилиан чу леко грухтене от лявата си страна, но реши да не откъсва погледа си от сър Дейвид, което се оказа огромно усилие, защото така не можеше да разбере какво точно значи грухтенето на сър Конър.

— Не. Ти ще избереш един от нас.

Макар сър Дейвид да говореше с напълно сериозен глас, Джилиан за малко не се разсмя. Сър Робърт изгледа мъжа така, сякаш се чудеше дали да се засмее, или да го събори на пода. Бърз поглед към сър Конър й показа, че сега той я наблюдава много внимателно, макар тя да не смееше да предположи защо.

— И защо да правя подобно нещо? — попита Джилиан.

— Едно момиче не може да има собствена крепост — каза сър Дейвид. — Имаш нужда от мъж, който да управлява всичко това.

— Милейди — бързо се намеси сър Робърт, преди Джилиан да е успяла да отвърне на арогантната забележка на сър Дейвид, — моят другар може да не умее да си служи с мили думи, но трябва да призная, че има истина в това, което казва.

Джилиан помисли, че сър Робърт се опитва да я успокои, но не се справяше особено добре.

— Времената не са мирни, милейди — продължи сър Робърт. — Всеки клан трябва да бъде силен и готов за битка във всеки един момент. Тъй като ми изглеждате умна и разсъдлива, ще се съгласите с мен, че това е мъжка работа.

— Съгласна съм. Точно по тази причина се чувствам в безопасност тук… като леърд. Не само че имам неоценимата помощ на братовчед си, сър Джеймс Дръмънд, леърд на клана Дънкрейг, и на мъжете, които са тренирани от баща ми, сър Ерик Мъри, но и до мен е сър Джордж, който е един много опитен воин, избран лично от прачичо ми. — Джилиан повдигна поглед от масата и се усмихна на всеки от тримата леърди. — Освен това имотът ми е обграден от земите на трима силни леърда, за които сър Джордж ме увери, че не биха ми причинили неприятности и не биха ме предали.

— Милейди… — започна сър Робърт.

— Остави, Роби — озъби се сър Дейвид. — Пределно ясно е, че момичето отказва да види причините.

— Причини? Беше ми казано, че имам нужда от съпруг и аз просто не се съгласих с вас — каза Джилиан. — Нито повече, нито по-малко.

— Не се прави на глупачка. Много добре знаеш, че искаме земята, искаме един от нас да я притежава, а не някакво нисичко девойче, което я е получило като подарък от лековерен роднина. Избирай един от трима ни за съпруг, или ние ще решим вместо теб — заяви сър Дейвид, докато се изправяше.

След леко колебание сър Робърт и сър Конър също се изправиха, а Джилиан въздъхна с очевидно съжаление.

— И всички вие държите на това? Всички ли сте съгласни? — Когато сър Робърт кимна, тя се обърна към русокосия воин. — Не казахте нито дума, сър Конър. И вие ли мислите като другите двама мъже? Съгласен ли сте с плановете им за мен и за земите ми?

— Това са едни много хубави земи, милейди — отвърна сър Конър, — и всеки от нас ги иска от много дълго време.

Джилиан едва не изруга, когато тримата мъже се отдалечиха, а Джеймс побърза да ги изпрати до портите и да се погрижи да бъдат здраво затворени след гостите им. Бе в крепостта си само от два дни и вече се бе скарала с всичките си съседи. Това бе обезпокоително кратък период за края на онова, която тя виждаше като десетки мирни години. Младата жена бързо напълни отново чашата си с вино и отпи голяма глътка.

— Смятам, че ще имаме проблеми — сухо заяви Джеймс, връщайки се в залата.

— Сериозно? — промърмори тя.

Джеймс я погледна лошо, преди да седне на стола си и да си налее вино.

— Искат те.

— Искат земята.

— Обречени сме — заяви Джордж, показвайки се от сенките до вратата, и се срина на стола вляво от Джилиан. — Отвън има много мъже.

— Много? — Джилиан се обърна към Джеймс.

— Да, но не мисля, че ще ни нападнат едновременно — отвърна той.

— Не? Защо не?

— Както няма да спрат някой от леърдите да се опита да предяви претенции над теб, така и няма да помогнат на този леърд да успее. Мисля, че всеки сам ще се опита да се добере до теб.

— Чудя се как ще решат кой да е пръв.

— Ще теглят жребий, ще използват монета, ще хвърлят зарове? — сви рамене Джеймс. — Има ли някакво значение?

Джилиан поклати глава.

— Не. Изглежда благословеният подарък на прачичо не е чак толкова благословен. — Джеймс се разсмя и едва успя да избегне жалкия й опит да го удари.

— Защо просто не приемете един от тях, милейди? — попита Джордж. — Всеки от мъжете е заможен рицар и леърд, освен това, според всички моми, те хващат окото. Млади и силни са. С хубави земи.

— Сигурна съм, че всеки от тях е добър мъж — каза Джилиан, усмихвайки се на описанието, което им направи Джордж. — Но те не искат мен, нали? Те искат само земята. Очевидно е, че не искат да се бият помежду си, за да могат да грабнат това, което желаят, и в мен виждат шанс да го получат, без да си причиняват прекалено много тревоги. Ако избера някой от тях, ще ги спра да се избият помежду си. Но ще стана и награда в нечии игри. Това не е точно мечтата на всяко момиче.

— Някои момичета получават точно това.

— Сигурна съм. — Тя въздъхна и започна да барабани с пръсти по масата. — И все пак не искам това да се превърне в кървава разправа.

— Не виждам как ще се избегне това, щом имате намерение да ги накарате да се бият за вас.

— Като за началото не мисля, че ще се бият наистина. Ще искат да изпробват силата и уменията ни. Не вярвам, че искат да видят Ал-давок разрушен, а хората, живеещи тук, наранени.

— О, не. Освен това трябва да внимават да не ви ранят или дори убият.

— Ще им е малко трудно да се оженят за мен и да вземат земята ми, ако съм мъртва. Освен това, ако го направят, ще разгневят прачичо ми. Да не говорим за собствения ми клан. Определено не съм в опасност. Но е странно, че са готови да си навлекат гнева на прачичо, като ме принудят да се омъжа за един от тях.

Джеймс се намръщи и потърка брадичката си.

— Освен ако, след като са научили, че земите са собственост на неомъжено момиче, да се боят, че тя скоро може да се омъжи за някой, който ще има желание да увеличи земите си. Макмилън са показали, че са добри съседи, и че нямат истински врагове. Но сега съществува възможността да се омъжиш за някой воин, който да не споделя вижданията на семейството ти.

— Като забелязвам колко е спокойно наоколо, бих предположила, че леърдите първо ще опитат да се договорят с нас — каза Джилиан.

— Невинаги е било толкова мирно тук, милейди — каза Джордж. — Бащите на тези леърди, както и дядовците им, и другите преди тях, всички са били кръвожадни и алчни мъже. Ал-давок също е страдал от войнствените им наклонности, но най-вече от преминаващите оттук бойни отряди. Освен това дълги години са използвали земите ни като килер за провизии, ограбван от тези глупаци. Съставяха се договори и се нарушаваха непрестанно. Много често се срещаха предателства. Земите ни са попивали кръвта на много мъже от трите клана, както и на нашите войни.

— Как свърши всичко това? — попита Джилиан.

— Бащите на леърдите се избиха взаимно. От клановете не остана много, освен изстрадала земя и прекалено много гробове. Макенрой понесоха най-големите загуби. Младите момчета станаха леърди, измъкнаха се от руините на домовете си и сключиха пакт. Войната и кланетата свършиха там. Те не станаха добри и верни приятели, но се заклеха да не се нападат един друг. И ако единият от тях наруши клетвите и нападне някой, щеше да се изправи срещу другите двама. Никой от тях не би отишъл да защити друг, ако е нападнат от враг, но няма да помогне и на врага му.

— Мир, но без взаимопомощ.

— Точно, милейди. И е така от почти дванадесет години. Тримата се изправиха няколко пъти един срещу друг, когато бе извършвано престъпление или бе нанесена обида, но никой от тях не започна битка. Те просто се срещат и намират решение.

— Е, предполагам, че щом е било толкова зле… — започна Джилиан.

— Милейди, по времето, когато старите леърди умряха, бях изненадан, че въобще има някой е оцелял, който да се стегне, да загърби глупавата вражда и да започне да гради всичко наново.

— Аха. Това наистина обяснява защо не искат тук да пристигне някой непознат, който да се ожени за мен и да получи земите ми.

Джилиан се настани по-удобно в големия стол и се загледа в повърхността на масата, докато се опитваше да подреди мислите си. Това, което трябваше да направи, бе да спечели малко време, докато пристигне баща й. Интуицията й й казваше, че той ще хукне към Ал-давок в мига, в който свърши с поръченията на краля. Тогава щеше да насочи ораторските си умения към тримата леърди и щеше да се справи с тази каша. Докато се случеше това, тя трябваше по някакъв начин да удържи Ал-давок и статуса си на неомъжена жена непокътнати, и заедно с това да се погрижи никой да не бъде убит или ранен. Проблемът не бе най-лесният за решаване.

— Ще се биеш, нали, момиче? — попита Джордж, изглеждайки така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Не, просто ще се съпротивлявам — увери го тя. — Обещавам ти! Просто имам нужда от малко време. Баща ми ще дойде и ще реши този проблем за нула време. Сигурна съм, че леърдите ще се изплашат от него.

— Да — съгласи се Джеймс, — но не можем да сме сигурни кога точно ще пристигне.

— Точно затова казах на Джордж, че ще се съпротивлявам, при това дълго. Смятам да се влача едва-едва, чакайки татко да дойде и да ме спаси. Унизително е, но все пак наложително. Какъв ми е късмета само, първата пречка, пред която се изправям, са могъщи мъже, по-могъщи дори от теб, Джеймс — ухили му се тя.

— Значи да се подготвим да отбием една или две атаки.

— Но нежно. Не искам никой да бъде наранен.

— Ах, добре, тогава ще ги замерям с възглавници — засмя се той, шегувайки се с лекота, преди отново да стане сериозен. — Трябва да действаме хитро, момиче. Трябва да измислим умен начин, по който да спрем или отклоним всяка възможна атака.

— Мислиш ли, че ще предприемат първия си опит тази нощ?

— Да. Онези тримата искат въпроса да се реши колкото се може по-бързо, а нашата цел е да задържим позициите си, докато пристигне баща ти.

— Тогава най-добре да им подготвя първата си изненада — каза Джилиан и се изправи.

— Каква ще бъде тя, милейди? — попита Джордж, докато с Джеймс я следваха навън от залата.

— Нещо, което да мирише по възможно най-ужасния начин, и което да полепне върху всеки, върху когото бъде изсипано. Не е нужно да нараниш един мъж, за да го накараш да избяга с всички сили от теб.

— Но ако мирише толкова ужасно, че да избягат от вонята, няма ли и ние да се вмиришем, докато го приготвяме?

— Боя се, че за използването на подобна бойна техника трябва да платим определена цена. — Джилиан се засмя, виждайки гримасите на двамата мъже. — Няма да бъде толкова ужасно. Ще добавя най-миризливата съставка в последния възможен момент. А и не забравяйте, че ние ще можем да се отдалечим от миризмата. А те ще я носят върху себе си с дни, дори и да изгорят дрехите си.

Докато Джилиан се готвеше да впусне своя план в действие, вътрешно се надяваше Макенрой да не бъде първият, който ще нападне и ще свърши залят с миризливата отвара. Той изглеждаше най-отдаден от тримата и можеше да се окаже, че е и най-опасният. Тя побърза да прогони странните си мисли, казвайки си, че просто ще е срамно да оскверни такъв образец на мъжката красота със смърдящата смес, която смяташе да приготви.

* * *

— Как така се оказа, че ти ще си третият, който ще отиде? — поиска да узнае Дърмот, навеждайки се към брат си Конър, който бе седнал до едно дърво. — Обикновено имаш повече късмет.

Конър не откъсваше погледа си от Ал-давок.

— Да си трети е на късмет.

— Късмет да дадеш на тези двама глупаци шанса първи да спечелят наградата?

— По-скоро шанса да паднат първи.

— Да не би девойчето да е довело армия със себе си?

— Половин дузина добре тренирани мъже.

— Не ми звучи като достатъчно.

— Ако са толкова добре обучени, както твърди тя, половин дузина войни могат да удържат крепостта доста време. Особено ако имат умен леърд. А това момиче е умно.

Дърмот седна и също се загледа към крепостта.

— Умната девойка може да е цяло проклятие. Може би трябва да оставиш някой от другите двама да спечели.

— Не. Искам Ал-давок. Земите са богати, раждат много повече, отколкото би имал нужда човек, който живее тук. Нямаме такава красота в Дайхладах. Освен това така ще ти осигуря място, което да защитаваш, и хора, които да водиш. Всеки от другите леърди има какво да даде на един или двама от братята си. Аз имам четирима братя и дори нямам свободна колиба, която да им предложа. Умна девойка или не, имам много причини да искам Макенрой да спечели тази земя.

— Откъде разбра, че девойчето е умно? Срещна я само за няколко минути.

— Бяха достатъчни. Сър Дейвид смята, че трябва да свали няколко човека, да се промъкне и да завлече момичето при първия изпречил му се свещеник. Сър Робърт не е по-добър, но поне има капка ум в главата, и ще го използва, за да спечели наградата. Но аз съм сигурен, че те ще се провалят, затова ще седя тук и просто ще гледам как падат. Точно в момента ме интересува докъде ще стигне момичето и колко висока цена ще поиска от хората си.

Конър се улови, че мислите му непрестанно се връщат към малката дама, държаща Ал-давок. Имаше нещо интригуващо в нея, в погледа й, макар той да не бе сигурен какво точно е. Лейди Джилиан бе дребничка, сигурно щеше да стига до мишницата му, ако се изправеше до него, а женствените й извивки бяха просто сенки в сравнение с очевидните извивки на останалите жени. Косата й не бе нито червена, нито кестенява, а странна смесица и от двете, докато очите й проблясваха в зелено и синьо. В едното имаше повече син цвят, а в другото повече зелен. Всичко в нея бе изтънчено — от ръцете й с дълги грациозни пръсти до малките й крака, които той забеляза да висят от стола, без да докосват земята. Тя не бе от типа жени, които го изкушаваха, и все пак го възбуди, което можеше да се окаже проблем. Освен това имаше чувството, че тези прекрасни очи ще му създадат доста неприятности.

— Значи може да очакваме, че ще се забавим тук няколко дни — каза Дърмот, прекъсвайки мислите на Конър за жената, която смяташе да покори.

— Да. Но гледай този свещеник да остане под стража — нареди Конър. — Не беше особено доволен да го довлечем чак дотук и може да се опита да избяга.

— Да, и аз мисля така. Ще наредя на едно от момчетата да го заведе в църквата на селото и да го задържи там. Имам чувството, че ако само хванеш момичето, онези двамата няма да са напълно съгласни, че ти си победителят.

— Така е. Ще ми се наложи да уловя момичето, да се оженя за нея, да я вкарам в леглото си и след това възможно най-бързо да я отведа в Дайхладах.

— Тъй като девойчето не желае никой от вас за съпруг, може би ще има едно-две оплаквания за бързата сватба и отвеждането в леглото.

Конър сви рамене.

— Това е без значение. Ще получа нея и хубавите й земи. Победата ще е моя.