Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (8)

9.

Ив предпочиташе да отпразнуват рождения ден на Фреди в Перино, най-елегантния френски ресторант в Лос Анжелос, но Фреди вече бе ходила веднъж в холивудския „Браун Дерби“ и се беше влюбила в умело имитираната делова атмосфера, в ситно нарязаната пастърма и пилето със сметана, бутилките кетчуп редом с приборите и телефоните, които можеха да се включат на всяка маса, удобство, което Ив все още намираше за екстравагантна приумица.

Нещо повече — Ив се питаше дали майка й или пък свекърва й щяха да си помислят да заведат на подобно място млади момичета. Можеше ли изобщо да си представи всяка от тези изискани дами от старата школа, ресторант, в средата на който се мъдреше рекламната фигура на мъж в каубойски дрехи, поглъщащ огромна купа рибена чорба, и в чиито сепарета, наредени като влакови купета от двете страни, седяха мъже и жени с вечерно облекло; ресторант, където постоянно се появяваха филмовите звезди, сподирени от тълпи от ловци на автографи; ресторант, много от посетителите на който, както и тази вечер, щяха да се отправят към холивудския „Лиджън Стейдиъм“, само една пряка по-долу, за боксовите състезания с парична награда, пропускайки понякога прословутите юмручни свади, редовно избухващи между някои от най-известните клиенти на Дерби?

Как ли беше отпразнувала собствения си шестнадесети рожден ден, мъчеше се да си спомни Ив. Сигурно е имало специална семейна вечеря; навярно са й разрешили и една празнична чаша „Дон Периньон“; възможно е да е имало дори парти с чай, с еклери и петифури за няколко от приятелките й.

Наистина не можеше да си спомни, понеже французите не обръщаха толкова специално внимание на шестнадесетгодишните. На тази възраст момичето все още се смяташе за дете; тогава тя все още носеше косата си спусната по детски до талията й, не беше ходила никъде без придружител, никога не беше посещавала ресторант.

И все пак… и все пак… на шестнадесет тя май беше вече твърде далече от детството?

Ив се усмихна тайничко на себе си, докато наблюдаваше дъщерите си, изпънали гърбове в ниското сепаре и хвърлящи дискретни погледи към звездите, които вечеряха навсякъде наоколо. Мнозина от тях бяха поздравили Пол и Ив, спирайки до масата им, понеже френският консул и жена му бяха известни вече в цял Лос Анжелос. Докато се запознаваха с Делфин и Фреди, артистите ги даряваха с одобрителни погледи, а имаше и много кимвания, много приятелски намигания, адресирани към Ив и Пол по адрес на дъщерите им.

Тази вечер и двете я караха да се чувства горда, помисли Ив доволно. Делфин, само на седемнадесет и половина, изглеждаше смайващо изтънчена в семплата си вечерна рокля от бял шифон; единствените й украшения бяха гердан от перли и перлени обици. Но дори да носеше фалшиви диаманти, никой нямаше да забележи, защото щеше да е завладян от грацията, с която тя държеше главата си, и от съвършената красота на чертите й.

Макар че се беше прибрала късно от училище, тази вечер Фреди като никога бе успяла да подчини косата си; тя падаше сега в относително дисциплинирани вълни около пламналото й щастливо лице. Ив винаги беше знаела, че ще може да го направи, ако поиска — а първата й вечерна рокля, ушита от тъмносиньо кадифе и украсена с широк бордюр от бял сатен, я правеше да изглежда някак внезапно пораснала. Галавечерята сигурно наистина означаваше много за нея, продължаваше размислите си Ив, понеже Фреди излъчваше и някаква особена възбуда, съвсем различна от онази, която демонстрираше ежедневно в иначе изпълнения й с шумни открития и вечно завладян от ентусиазъм живот. Всъщност, осъзна Ив, Фреди бе толкова развълнувана, че почти не обели дума през цялата вечер, а вече очакваха десерта. Тя докосна ръката на Пол и кимна обично към тяхната ослепителна по-малка дъщеря — едно засияло момиче, с огромни учудени сини очи и пламтяща клада от коси.

— Къде ли е тя в момента? — рече Ив тихо.

— Никога няма да разберем — отвърна Пол.

— Е, поне знаем, че не е момче.

— И слава богу — въздъхна Пол.

Делфин, първокурсничка в университета в Лос Анжелос, излизаше на срещи прекалено често според баща си и дори тази вечер не ги остави насмалко, за да отиде с най-добрата си приятелка, Марджи Хол, на някакво студентско парти. Може би Фреди също се интересуваше вече от момчета, но още не го беше показала. Сега, когато ставаше на шестнадесет, те трябваше да й позволят да излиза, щом я поканят, както постъпиха с Делфин. Бащата французин у Пол се съпротивляваше на тази идея, ала след петте години, прекарани в Калифорния, той си даваше сметка за различния стил на живот в страната и знаеше, че не би могъл да направи нищо. Делфин побутна Фреди по лакътя.

— Виждаш ли отсреща? Погледни кой влезе току-що! Марлен Дитрих и двама мъже — трябва да са съпругът й и принц Феликс Роло от Египет… ходят навсякъде заедно… Фреди!

— А?

— Гледай, за бога, преди да отидат на бара. О, вече ги изпусна. Щом излязат след няколко минути — ще те смушкам.

— А забелязваш ли някъде Хауърд Хюз^[1]? — попита Фреди разсеяно.

На Делфин можеше да се разчита да разпознае само човек, чиято фотография бе излязла във вестниците, независимо дали е филмова звезда или не.

— Не. Не разбирам защо ще искаш да го видиш?

— Просто любопитство — отвърна сестра й някак неопределено.

— Изглеждаш особено — отбеляза Делфин критично. — Мамо, не ти ли се струва, че Фреди има треска?

— Да не ти е топло, скъпа? — попита Ив. — Делфин е права… бузите ти са зачервени, очите ти блестят и гледаш някак странно. Може би се разболяваш от нещо. Пол, как мислиш?

— Съвсем естествена реакция на момиче, което тук наричат „рожденичката“, скъпа — Фреди просто е очарована, че най-после навършва шестнадесет. Това не е треска, пораснала е просто — повече или по-малко.

Ала в момента, когато тримата се обърнаха към нея, за да я дарят с поредната порция нежни погледи, Фреди разбра, че не може вече да сдържа триумфа си само за себе си нито секунда повече.

— Днес летях сама — обяви Фреди с треперещ глас.

— Какво? — трепна Ив.

— Какво? — попита и Делфин.

— Какво? — извика най-накрая и Пол, понеже беше единственият на масата, който знаеше какво иска да каже дъщеря му.

— Издигнах се със самолет във въздуха, обиколих летището три пъти и се приземих.

— Сама? — Пол почти зяпна.

— Трябваше да съм сама, татко. Иначе нямаше да е дебют. — Фреди насилваше гласа си, за да звучи успокояващо и зряло.

— Но това е просто невъзможно, Фреди, просто невъзможно! — извика Ив. — Ти не знаеш да летиш. Как можеш да излетиш със самолет без подготовка? Как можеш да рискуваш живота си? Да не си полудяла напълно?

— Фреди, мисля, че е по-добре да обясниш — намеси се сърдито Пол, взимайки ръката на съпругата си, за да я успокои.

— Съвсем законно е — настоя Фреди припряно. — Всеки може да излети сам, щом навърши шестнадесет.

— Това все още не е обяснение! — Пол никога не бе изглеждал толкова сърдит.

— Ами… Мамо, нима не помниш колко пъти си ни разказвала как си се измъкнала тайно от къщи и си се издигнала с балон; отгоре на всичко си била само на четиринадесет години? — започна Фреди.

— Това няма нищо общо с твоя случай! Мари-Фредерик, чакам фактите! — настоя Пол високо, ала не толкова, че да привлече вниманието на препълнения ресторант.

— Самолетът беше „Тейлър Къбс“.

— Фактите! Как си се научила да летиш?

— Взимах уроци. Осем часа.

— Кога? Кога имаше време за уроци? — продължи Пол през стиснати устни.

— Следобедите в петък.

— Но ти казваше, че тогава боядисвате декорите за училищната пиеса — намеси се и Ив.

— Излъгах ви.

Сега беше ред на Делфин да зяпне. Ив невярващо поклати глава, а Пол атакува отново:

— И откъде взе парите да платиш уроците?

— Ами… Работих в Улуърт през съботите на щанда за бонбони. Изкарах си парите.

— А какво стана с отбора по плуване, приятелката в Бевърли Хилс… всичките онези тренировки в нейния басейн? — заизрежда някак обидено Ив.

— Излъгах и за това. — Фреди гледаше майка си право в очите.

— Добре… къде взимаше тези уроци по летене? — настояваше Пол.

— В Драй Спрингс.

— От мъжа, с когото летя преди четири години?

— Да.

— Как е могъл този негодник, без да ни уведоми? — Лицето на Пол се стегна още повече.

— Аз излъгах и него. Казах му, че вие плащате за уроците ми. Човекът изобщо не е виновен.

— И как точно, обясни ми как успяваше да стигнеш чак до онова малко летище в долината, и то в петък следобед? — Пол вече не можеше да сдържа гнева си; по дяволите — Фреди се бе надявала, че никой няма да я попита точно за това.

— Аз… ами всеки го прави, съвсем безопасно е… возех се на стоп… но само с хора, които изглеждаха много, много мили.

— НА СТОП? — Сега вече Пол и Ив избухнаха едновременно.

— Няма друг начин да се добереш дотам, освен с кола — измърмори Фреди; чувстваше, че се смалява на масата, и не можеше да откъсне погледа си от покривката.

— О, Фреди! — включи се в атаката най-после и Делфин. Това, че сестра й лъжеше, не беше нещо особено, всяко дете го правеше при някакви обстоятелства, но стопът, това беше наистина, ама наистина лошо. Кое хубаво момиче си позволяваше да се вози на стоп! Делфин забеляза Джими Кегни^[2] да минава покрай масата им, но дори не го проследи с очи. Това, което ставаше в тяхната компания, беше много по-интересно.

На масата се възцари зловеща, пълна, продължителна тишина. Ив и Пол изглеждаха прекалено ядосани и явно се въздържаха да проговорят.

— Виж ти! Ив! Пол! И красивите госпожици Дьо Лансел! Каква изненада само, каква приятна гледка! — Пред тях стоеше Морис Шевалие, зарадван от срещата с очарователното семейство.

— О, господин Шевалие, днес е рожденият ми ден, не е ли вълнуващо? Ставам на шестнадесет и ние празнуваме — забърбори Фреди отчаяно.

— Я виж! Ами тогава ще се присъединя и аз към компанията! Позволяваш ли, Пол? — Певецът седна в края, до Ив. — Келнер, шампанско за всички. „Лансел“, разбира се. Розово, ако имате. Да, Пол, настоявам. — Шевалие се обърна към Фреди: — Това е голям случай, госпожице Фреди. Трябва да сте много щастлива тази вечер. Очакваме големи неща от вас, нали, Пол? Не е ли вълнуващо, Ив? — Той се наведе към Ив и прошепна в ухото й: — Дали някогашната Мади нямаше да е доволна, ако можеше да погледне в бъдещето и да се види тази вечер, заобиколена от своя галантен съпруг и прелестните й дъщери? — Келнерът се появи с бутилка „Лансел“ в кофа лед. — А, добре, ето го шампанското. Сега всички трябва да вдигнем тост — за госпожица Фреди дьо Лансел и нейното бъдеще! Дано бъде славно!

Фреди пресуши чашата си. Каквото и ужасно нещо да й се случеше оттук нататък, нямаше да й се стори толкова неприятно след чаша шампанско. Да летиш с Вечерницата под Козирог — нима можеше да има достатъчно висока цена за всичко това?

 

 

Ив лежеше будна дори и след като Пол беше заспал най-после. Вечерята по повод рождения ден на Фреди беше приключила скоро след появата на Морис; по взаимно съгласие те не говориха повече за невероятното поведение на Фреди. „Браун Дерби“ не беше място за военен съд и нещата можеха да почакат до утре — и още как. Тя и Пол бяха твърде изтощени и обезпокоени, за да ги обсъждат преди лягане, но ето че въпреки умората Ив не можеше да заспи. Измъкна се тихо от леглото, облече халата си и отиде да седне на перваза на прозореца; дръпна завесите и се загледа към градината.

Как бе възможно, питаше се Ив, толкова директно дете, честно и открито, каквото Фреди изглеждаше винаги, спокойно да съчини такава сложна серия от лъжи? Тя бе водила нещо, което всъщност беше двоен живот, и то в продължение на месеци, от самото начало на учебната година. Как можеше да лъже родители, които винаги, както й се струваше поне на Ив, й бяха давали с пълни шепи най-добрите неща от живота заедно с неотслабващата си любов. Значи Фреди бе успяла да запази тайните си дори от Делфин, нещо съвсем не толкова лесно, а очевидно беше излъгала и човека, който я е учил да лети.

Интересно, как ли си е представял нещата той? Що за безотговорна и безразсъдна особа трябва да си, за да учиш едно петнадесетгодишно момиче да прави такова опасно нещо само заради парите? Как смее да се нарича учител? Ив изпружи свитите си крака и привърза още по-здраво халата около талията си.

Не можеше да подреди всичко случило се, имаше толкова неща, които не разбираше. Фреди бе седяла в ресторанта, нахална колкото си иска, изглеждайки ни повече, ни по-малко горда от себе си, като се опитваше да сравни своя куп лъжи с безобидното малко пътуване на майка й в пълния с топъл въздух балон над Дижон през — кога точно беше? — през 1910. Да, преди двадесет и пет години, или четвърт век, ако броеше нормално времето. Само че това беше една дата, която принадлежеше на друг свят, отишъл си отдавна, подобно на Атлантида, Едуардовият свят отпреди Световната война.

На каква възраст беше тогава, чудеше се Ив. На четиринадесет, припомни си тя, изчислявайки набързо. Значи не е била кой знае колко голяма… Но да се изплъзнеш от гувернантката си — госпожица Елен, тази педантка — и да вземеш шапката на майка си, беше съвсем дребно нещо в сравнение с това да се учиш в продължение на месеци, и то месеци, изпълнени с измама и неистини, как да летиш със самолет… Само една-единствена подробност, неочакваният изблик на вятъра, тогава беше причина да загуби шапката си. Ако не се беше случила тази история, никой нямаше да разбере и щеше да се размине без сръдни. Във всеки случай Ив Кудер не беше навредила никому.

В тъмното устните на Ив се извиха в несъзнателна усмивка, щом си спомни за огромния шок и връхлетялата я смайваща изненада при вида на пейзажа, разкриващ се от гондолата на балона. Наистина каква гордост беше изпитала — да бъде от малцината, които действително са успели да се издигнат високо над тълпата; и да види със собствените си очи как изглежда големият свят от въздуха.

Трябваше да признае, че бе склонна да оправдае до известна степен Фреди, ако и тя бе пожелала да надникне оттатък хоризонта. Винаги беше разбирала тази нужда, помисли Ив с неохота. Съвсем нормално беше да поискаш да се почувстваш свободен и различен, още повече на нейната възраст.

Но чак пък да управлява сама самолет? Имаше и жени пилоти, разбира се. Кой не беше слушал за Амелия Еърхарт, Ан Линдберг и Джеки Кокрън. Подвизите им винаги се съобщаваха сред най-важните новини, но те не бяха млади момичета, а зрели жени и принадлежаха към онова необичайно женско племе, което обичаше да мери сили с мъжете. Останалият дамски свят им се възхищаваше, ала не ги разбираше.

Само че Фреди винаги бе искала да „лети“. Освен, че го повтаряше често, тя го бе и демонстрирала с дръзките си чудатости, ала те ги приемаха за обичайни детски приумици, които всяко момиче трябваше да загърби веднага щом порастнеше.

Ив въздъхна. Рядко се бе чувствала така глупаво. Фреди, такава, каквато им се разкри снощи, не беше сякаш тяхната дъщеря, а това трябваше да означава и че нейна милост е ненаблюдателна и лекомислена майка. Най-глупаво стана, когато Морис седна при тях и настоя да празнуват; представяше си навярно, че семейство Лансел преливат от радост. Какво й бе прошепнал? Тогава не обърна внимание, шокът и гневът и бяха прекалено големи. „Дали някогашната Мади нямаше да е очарована…“ Някогашната Мади.

Зашеметена от спомена, Ив се отдръпна от прозореца. Стоеше абсолютно неподвижно, вслушана в силните удари на сърцето си. Мади! Мади, която съвсем безразсъдно беше предизвикала оня просъществувал с години печален скандал, донесъл навремето толкова болка и срам на всички в семейството й. Ами като се прибавеше и провалената кариера на Пол?… Мади с червената рокля и червените обувки; с любовните песни, дивите аплодисменти, горещия, пламтящ оранжев блясък на прожекторите; същата Мади, която накрая копнееше за цялата бляскава слава на великия мюзикхол.

Тогава беше почти на годините на Фреди и нощ след нощ бе мамила родителите си в Дижон, за да изтича до „Алказар“ и да изслуша за пореден път песните на Ален Маре. Невероятно — срещала се бе с Маре по нейно желание. Ив се изчерви дори в тъмнината при спомена за нощта, когато беше отишла в пансиона му. Двете чаши червено вино не можеха да бъдат извинение за това, което му позволи там — и все пак, и все пак той й беше искал разрешение за всяка своя стъпка. Не! Не биваше да мисли за събитията от онази нощ, макар че никога нямаше и да ги забрави.

А нима бе много по-възрастна от Фреди, когато изчезна и замина за Париж. И живя там в грях, одумвана навярно от мнозина… в най-черен, най-дълбок грях, макар че тогавашното безгрижно момиче Мадлен, което обичаше да се разхожда по Големите булеварди, съвсем не разбираше осъдителната страна на постъпката си. Същата Мадлен, която се беше осмелила да отиде на прослушване при Жак Шарл и го бе накарала да й изпрати възторжено писмо; Мади, преименувана после отново, звездата в „Олимпия“ с нейните песни, толкова сигурна в себе си и в правото си да решава съдбата си, че на практика беше изхвърлила дори леля си Мари-Франс от своята гримьорна. На седемнадесет ли беше все още тогава или на осемнадесет?

Кога, в кой момент през всичките тези години, питаше се Ив, тя бе станала госпожа съпругата на френския консул, която си позволяваше да пее само за приятелите си на частни събирания или на официални благотворителни концерти в Лос Анжелос? Къде впрочем беше загубила Мади?

Замаяна от събудените спомени, Ив ходеше напред-назад из спалнята, едва осветена от луната. Беше останала за дълго загубена в миналото си. Върна се постепенно в настоящето. Пол все още спеше, но тя просто със сетивата си усещаше, че Фреди е будна.

Ив излезе от спалнята и се запъти към стаята на дъщеря си. Под вратата се процеждаше светлина. Тя почука и отвътре се чу едно слабо „Влез“.

— Не можах да заспя — рече Ив, а дъщеря й остана свита на кълбо върху кревата, нещастна и смалена във фланелената си пижама, стиснала виновно малка книжка с корица в синьо и червено.

— И аз.

— Какво четеш?

— Наръчник на пилота за ученици.

— Добра ли е?

Фреди опита да се засмее.

— Няма сюжет или диалог, само подробни описания.

— Фреди, кажи ми… този мъж — този твой инструктор по летене, — той… млад човек ли е?

— Мак? Никога не съм мислила за това. Участвал е във войната с ескадрилата на Лафайет, така че трябва да е, ох, не знам. Мога да се заинтересувам.

— Не, няма значение. Питах само защото се чудех… колко опит има.

— Повече от всеки друг. Започнал е да лети като хлапе. Подготвил е страшно много хора. Знаеш ли, мамо, наистина няма нищо необичайно в това да направиш полетен дебют на шестнадесет. Много момчета го правят. Питай, когото искаш.

— Сигурна съм, че е така. Но изненадата беше толкова… голяма.

— Вече не изглеждаш сърдита — обади се Фреди нерешително.

— Не съм. Мислих дълго. Сигурно летенето означава много за теб, така ли е?

— Повече, отколкото мога да обясня. Нямаше да изфабрикувам всичките тези лъжи, ако имаше друг начин. Знаех, че щом попитам, ще ми забраните да се подготвям — почти вдъхновена заобяснява Фреди.

— Хм. — Ив обмисляше отговора си.

— Нямаше да ми позволите, нали?

— Не, права си. Щяхме да те накараме да изчакаш.

— Не можех да чакам.

— Знам.

— Откъде… откъде знаеш?

— Просто знам. И аз съм била млада някога все пак!

— Все още си млада — избърбори Фреди.

— Е, не чак толкова. Никога отново няма да бъда на онези години… и може би така е по-добре. Да, със сигурност е по-добре и във всеки случай е неизбежно. Ох, какво ще те правим сега, скъпа моя?

— Трябва да взема документ за правоспособен пилот. Не мога да лъжа повече. Първо, защото обещавам да не го правя изобщо… и второ, защото имам нужда от писменото ви разрешение за изпита. Това са минимум още десет часа уроци.

— А какъв беше планът ти? Да работиш, докато изкараш парите за обучението?

— Да. Смятах да измисля и някои други… неща… Е, ясно де, лъжи, нали трябваше да се оправдавам за времето, когато не съм вкъщи или на училище.

— Отборът по тенис? Представлението за Великден? Или Майската царица^[3]?

— Всичките идеи са добри — с изключение на Майската царица. Ако не бях толкова горда с дебюта си в летенето и не си бях признала за него, обзалагам се, че щях да измисля нещо.

— Дори писменото разрешение?

— Фалшификат — кимна Фреди мрачно. — Налагаше се да го направя.

— Не се съмнявам — промърмори Ив. — Но сега вече знаем. Погледнато от всички страни, мисля, че така е по-добре.

— А това означава ли, че ще ми разрешите да работя в Улуърт? — нетърпеливо попита Фреди.

— Трябва да говоря с баща ти. Но вярвам, че ще успея да го убедя. Само че вече абсолютно никакъв стоп, Фреди. Никакъв. С когото и да е. Обещаваш ли ми честно?

— Да, разбира се, но как ще стигам до летището?

— Щом си се научила да управляваш самолет, би трябвало да се допусне, че си достатъчно способна и да шофираш. Повечето от момчетата взимат шофьорските си книжки на твоите години, нали? Спомням си времето, когато Делфин не говореше за нищо друго.

— О, мамо!

— Щом се научиш да шофираш, Фреди, можеш да взимаш колата ми.

— О, мамо — толкова си добра с мен! — Фреди се хвърли върху Ив и я стисна в прегръдката си. Макар да бе по-едра от майка си, тя се сгуши колкото можеше по-близо до нея; имаше нужда от облекчението и успокоението, което носеше този контакт. Е, какво пък — значи не е била толкова лоша и явно нямаше да я изхвърлят от семейството, нещото, от което впрочем се бе страхувала най-много.

В очите и на двете плуваха сълзи.

— Да кажем, че ти се отблагодарявам за някои услуги… големи и малки. Сега трябва да спиш, скъпа. Ще се видим на сутринта.

— Лека нощ, мамо — отвърна Фреди, ала ако се съдеше по вида й, тя възнамеряваше сякаш да стои будна цяла нощ, грейнала от доброто развитие на нещата.

— Лека нощ, скъпа. А твоят дебют в летенето е бил сигурно чудесен, нали? Мога да си представя… По-точно спомням си… да, спомням си, във връзка с нещо от моя живот… как трябва да си се чувствала. Поздравления, скъпа. Гордея се с теб.

 

 

— Хайде, Фреди, време е — подвикна Делфин. Фреди погледна през прозореца: зимният дъжд, завалял след рождения й ден, не прекъсваше вече цяла седмица. Делфин беше пристигнала тази неделя от общежитието си, обявявайки, че е време да направи „префасонирането“, което беше обещала на Фреди като подарък за рождения й ден. Фреди не виждаше начин да отклони експеримента; извинението, че има много домашна работа, щеше да отпадне веднага. Очевидно трябваше да приеме този подарък на Делфин; в противен случай щеше да бъде обвинена, че е неблагодарна, че не се държи, както подобава на сестра, и изобщо, че е необщителна.

— Ще ти сложа хавлия около врата — рече Делфин, щом успя да настани Фреди пред огледалото на тоалетката в нейната стая. — Донесе ли си четката за коса? — Фреди й я подаде с мълчалива въздишка на нетърпение, макар че повечето от приятелките на Делфин сигурно биха дали всичко за подобно специално внимание.

Съсредоточена и сериозна, Делфин обърна Фреди така, че да гледа встрани от огледалото. После прибра с четката водопада на косите й и ги закрепи назад с големи пластмасови фиби. Взе шише с почистваща течност, навлажни с нея парче памук и избърса лицето на Фреди; по тена й личеше, че госпожицата не се задържа много вкъщи. Когато свърши, памукът остана съвсем чист, защото Фреди не слагаше нищо на кожата си.

— Така — констатира Делфин. — Сега мога да започна. — Тя взе една от своите кутии с фон дьо тен и започна да тушира силните черти на Фреди с тънък слой, умело придавайки им блед нюанс, няколко степени по-светъл от естествения цвят на кожата й. Напудри цялото лице на Фреди в същите меки бежови тонове и проучи резултата мълчаливо, като не преставаше да се върти около сестра си.

Фреди изглежда като статуя, помисли Делфин. Но все пак момчетата, било съвсем нормалните или изключителните гении, просто не излизаха на срещи със статуи, колкото и великолепни да бяха. Те просто търсеха съвсем други неща в едно момиче.

Макар да не бе казала нищо на Фреди по този въпрос, Делфин беше загрижена от факта, че момчетата не си падаха достатъчно по сестра й. Достатъчно? Всъщност никак. Ако една госпожица не е станала популярна до шестнадесет, като че ли не можеше да разчита повече на някакво особено бъдеще. А Фреди си седеше вкъщи през повечето съботни вечери, опитвайки се да изглежда напълно щастлива, че е останала сама със своите невъзможни книги за летене. Ала Делфин знаеше, че сестра й се тревожеше, и само гордостта й пречеше да си го признае. Фреди танцуваше майсторски, те често разучаваха заедно модните стъпки, но кой друг можеше да допусне колко лека и ритмична е тя. Всичко ставаше с излизания, със срещи и това си е!

Делфин извади пухче за пудрене и кръгла плоска кутия руж. С няколко леки потупвания тя деликатно положи ружа, смесвайки го така, че да изглежда абсолютно естествен. След това изрови от чекмеджето си остър молив за вежди и върху оцветените в бакърен цвят вежди на Фреди се появиха светлокафяви линии. Направи ги нарочно по-плътни, за да придават драматичен оттенък на неопитомено сините й, нетрепкащи очи. Фреди се размърда неспокойно.

— Не знаех, че имаш всички тези неща. Използват ли ги?

— Разбира се. Всички момичета се гримират.

— Нямах представа.

— И там е тънкостта на гримирането. Ако се набива на очи, значи не съм го направила както трябва. Но запомни — от макиажа идва промяната в израза. Фреди, толкова е добре да свикнеш. Ще те науча точно как да го правиш, щом свърша. Ще сваля всичко и после ще направя половината от лицето ти, а ти можеш да гримираш другата половина. Ще се упражняваме, докато го усвоиш напълно… Няма значение времето. Важното е да се отпуснеш и да не се безпокоиш, че ще сгрешиш. Винаги можеш да се избършеш.

— Това… това наистина е… много мило и великодушно от твоя страна, Делфин.

— Веднъж се става на шестнадесет. Рожденият ден е голямо събитие и трябва да ти дам нещо важно — каза Делфин с удоволствие. Известно време тя работи в тишина, после добави нехайно: — Момчетата в гимназията са хапльовци.

— И аз така мисля.

— Имаш късмет, че спечели една година. Следващата есен ще си в университета, а това вече е друга история. Колежани. С хиляди. И болшинството са съвсем свестни.

— Добра новина. — Фреди й се усмихна с възможно най-невинната си усмивка. Делфин можеше да бъде много сладка и изискана, стига да пожелаеше.

— Колежаните знаят как да оценят добрия събеседник. Направо ще те нападнат!

— Това е още по-добра новина.

— Само донякъде. — Делфин използваше думите с умението на пикадор и в същото време отваряше малката кутийка с туша за мигли — най-скъпоценното й притежание.

— Значи само донякъде?…

— Е, знаеш какви са мъжете. Обичат да приказват те през повечето време дори и с добър събеседник.

— Виж, това вече е глупаво. Какво печели другата страна?

— Не си съвсем права. Добрият разговор кара и партньорът ти да се чувства блестящ. Нали разбираш — помагаш му да се изяви, окуражаваш го, слушаш го съзидателно. — Делфин потопи четката в чаша вода и я втри опитно в черния туш.

— Ако намекваш, че говоря твърде много, аз и сама си знам — прекъсна я Фреди.

— О, Фреди, за съвсем друго става въпрос. Просто момчетата — дори мъжете колежани — не са в състояние да говорят интелигентно за авиация. Не знаят нищо за нея и положително не биха искали да го научат от момиче.

— Е, ами за какво друго мога да говоря с тях?

— За коли — тържествуваща произнесе Делфин. — Опитвала съм се. Наистина, ама наистина съм се опитвала, само че колата е такова смешно нещо. Искам да кажа, че тази тъпа машинария може да се движи само напред-назад по своите глупави пътища. При нея измерението е едно! Какво толкова има около колите? — заключи Фреди едва ли не с погнуса.

— Слушай… Ако… просто ако… не изтървеш нито една дума за самолети и се преструваш, да кажем, че се интересуваш от коли, ама съвсем за малко, колите, както се казва, ще поставят само началото. Повечето момичета не са и наполовина интелигентни по отношение на автомобилите или моторите, така че там печелиш по точки. После… ами после разговорът ще се завърти около други неща.

— Например? — Фреди беше искрено озадачена, но я човъркаше любопитството.

— Неговите състуденти, неговите предмети, неговите професори, футболният отбор и какво мисли за шансовете му, какви групи харесва, какви нови филми е гледал, кои са любимите му филмови звезди, какво възнамерява да прави, щом завърши, изобщо какво мисли за абсолютно всичко, дори какво чете от комиксите — о, Фреди, има милион неща, за които можеш да накараш един мъж да заговори, стига, разбира се, да започнеш с колите и да продължиш да задаваш въпроси.

Мигла по мигла Делфин положи черния туш с веща ръка, така както го обичаше тя — да не бъде твърде дебел, нито пък зърнест. Сетне провери още веднъж произведението си, намери го, че е по вкуса й, и бавно, с драматичен глас сподели със сестра си най-важното си прозрение:

— Ако един мъж престане да говори, а ти не знаеш какво да кажеш по-нататък, просто повтори последните негови думи с въпросителен тон, сякаш не си го разбрала, и той веднага ще продължи и ще ти разправя все повече и повече. Това успява винаги. Никога досега не съм го казвала на друго момиче, нито дори на Марджи.

Фреди изглеждаше впечатлена, но не и убедена и затова попита:

— Казваш значи, че само повтаряш последните му няколко думи? И това е всичко?

— Всичко. Съвсем просто е, но мъжете рядко могат да ти устоят, ако го правиш както трябва. Ще си спечелиш репутацията на страхотен събеседник и с твоя вид и сензационните ти крака — какво не бих дала да имам крака като твоите — ще бъдеш най-популярното момиче сред първокурсниците.

— А какво става с муцуната ми?

— Не поглеждай още в огледалото. Изтърпи, докато свърша. Не съм ти направила прическата. — Делфин освободи косата на Фреди и я среса с четката, докато гривата й се прибра, легна спретната като никога. Раздели яркото безредие на път и после с електрическата маша стисна няколко от най-немирните рижи вълни; косата се отпусна в елегантни къдри от двете страни на Фрединото лице и като че ли се подви в краищата. Накрая Делфин положи тънък слой розово червило върху устните на сестра си и неудовлетворена от цвета му, го смени със светлочервено. После взе от дрешника някакъв черен шал от шифон, махна чаршафа от врата на сестра си и майсторски нагъна шала, така че тържествуващите рамене на Фреди и дълбоката вдлъбнатина над гърдите й се разкриха в пълната си голота.

Делфин затаи дъх възхитена.

— Обърни се! — изкомандва тя и завъртя сестра си на стола, така че да застане с лице към огледалото.

Фреди се огледа в смаяно мълчание.

— Е? — промълви Делфин.

— Аз… не знам какво да кажа…

— Поразителна си! Просто си смайваща, Фреди, не мога да повярвам, че си ти!

— Не изглеждам ли твърде… голяма?

— Изглеждаш като филмова звезда — изрече Делфин с благоговение, дарявайки я с върховния комплимент, на който бе способна. После се наведе над произведението си и го целуна по главата. Имаше безпогрешен вкус, а и Фреди се бе оказала по-красива, отколкото смееше да се надява. Почувства дори леко завистливо бодване, но бързият поглед в огледалото я успокои. Бяха толкова различен тип, че се изключваха взаимно.

— Хайде да те покажем на някого — помоли Делфин, теглейки сестра си за ръка.

— Не, не мога. Аз съм… ами, малко е стряскащо. Дай ми време да свикна. Пък и на кого можеш да ме покажеш? Мама не знае, че използваш всичките тия гримове, нали? Татко ще те убие. И мен. Най-напред мен, обзалагам се.

— Права си… Така се развълнувах, че забравих тая подробност. Нищо, Фреди, щом постъпиш в колежа, ще те гримирам по всяко време, когато пожелаеш — това е втората част от подаръка ми. — Делфин се суетеше доволна наоколо, прибирайки арсенала от козметика; по-голямата част от него тя бе видяла за първи път в рекламите на киносписанията и си го бе поръчала по пощата.

— Чакай, нека погледна тези снимки. — Любопитството на Фреди бе пробудено от купчината лъскави фотографии, които мерна за миг на дъното на едно от чекмеджетата на сестра си.

— Не са интересни! — поиска да й попречи Делфин, но Фреди вече ги прехвърляше снимка след снимка; всичките показваха Делфин заобиколена от множество непознати кавалери. Фотографиите бяха рамкирани с картон, на който стояха имената на всичките известни нощни клубове в Холивуд. Личеше, че на масата пред Делфин имаше коктейли и, разбира се, цигара в ръката й. Сестра й седеше не къде да е, а в „Кокоунът Гроув“, „Трокадеро“, „Паломар“, „Сиркъс кефей“ и „Шатрата на Омар“.

— Но тези мъже… не са колежани, нали? — попита изненадана Фреди.

— Някои са, някои не са. — Делфин изглеждаше като че ли обезпокоена.

— Ей, я почакай… този образ трябва да е най-малко на тридесет. Макар че не изглежда зле. Делфин, ти пиеш и пушиш, така ли?

— Не много. Само колкото да не си мислят, че съм хлапе.

— И на колко допускат, че си? — зачуди се Фреди.

На фотографиите сестра й беше истинска чаровница, имаше вид на възрастна, хладнокръвна и флиртуваща дама, а мъжете, на които се усмихваше, никой от семейството им не беше срещал преди.

— На двадесет и една.

— Как успяваш? — възкликна Фреди възхитено.

— Имам фалшива лична карта, разбира се. Всеки има. — Делфин грабна фотографиите от сестра си и ги затвори с трясък в чекмеджето.

— Добре, отговори ми само на още един въпрос, Делфин!

— Щом е на един — може!

— Тези мъже? Извеждат ли те на танци в нощните клубове, купуват ли ти орхидеи, гледат ли те по същия начин като в онези филми, понеже си страхотен събеседник? И цялата вечер ли си прекарваш да ги разпитваш какво мислят за футболния отбор, за комиксите и каква марка кола притежават?

— Не съвсем — рече Делфин предпазливо, — но с това се започва.

 

 

Беше един обикновен неделен следобед през юни 1936 година, първият почивен ден, след като Фреди завърши гимназията, и тя бе излетяла сама за полет над пресечена местност, при това най-дългия, който бе правила досега — от Драй Спрингс до Сан Луиз Обиспо и обратно. Директният маршрут се простираше на север и малко на запад над планината Биг Пайн от веригата Сан Рафаел, после през долината, източно от Санта Мария, покрай водохранилището Туичъл и над Аройо Гранде, до летището на Сан Луис. Щеше да е много по-лесно, ако просто решеше да следва брега на север и при Пизмо Бийч да завие на изток, но това нямаше да разшири знанията й по навигация. А за да получи документ за правоспособен любител пилот, Фреди трябваше да бъде факир в тази сложна дисциплина.

След техниката на пилотиране навигацията, майсторската навигация беше другото съществено условие, за да станеш истински летец. При все че тя не се оказа толкова мистериозно нещо, колкото изглеждаше на Фреди в началото. Цялата работа се състоеше в това да знаеш къде се намираш по всяко време, а въпросното умение се добиваше с непрекъснато разчитане на земята и нейните ориентири, моменталното сравняване с картата върху коляното и с поддържането на стабилен курс по компаса съобразно решенията, които си взел преди полета. При невнимание ветровете, появяващи се във височина, можеха да изместят самолета от курса му за няколко минути, затова Фреди наблюдаваше зорко за контролни точки по земята, които следваше да се появят отдясно, отляво или право под крилете й. Ако забележеше и най-малко отклонение, тя веднага регулираше компаса, за да направи корекция по вятъра.

Минавайки над градчето Оджаи, което се появи точно там, където и трябваше да бъде, Фреди си разреши да помисли за бъдещето. От утре щеше да постъпи на работа за през летните месеци, шест дни седмично, в хлебарницата на Ван де Камп на „Бевърли“ и „Западна“. Веригата Ван де Камп, която беше започнала бизнеса си с продажбата на някакъв домашен сладкиш, наречен „Вкуснотията на Хенриета“, сега притежаваше стотина магазини из цял Лос Анжелос, всичките с формата на вятърна мелница. Трябваше да идва в шест сутринта, веднага след отварянето на хлебарницата, и да си тръгва в два следобед, когато застъпваше другата смяна. Плащаха добре заради неудобния график и заради това, че се работеше в събота — по двадесет и пет долара седмично; толкова, общо взето, изкарваше и една квалифицирана секретарка. За Фреди обаче това означаваше, че освен през уикендите ще може да лети и няколко пъти през седмицата.

Фреди въздъхна. Явно, беше й писано да продава бонбони, бисквити и сладкиши; ненавиждаше ги, но тези сладки нещица, изглежда, оставаха измежду малкото производства, незасегнати все още от Депресията. Трябваше да понесе някак си и задухът, и втръсналите й миризми на топена захар, но нали от тях щяха да идват парите за полетите й през лятото, а може би щеше да остане и нещичко, за да започне, само да започне, дяволите да го вземат, вече да отделя по някой долар за началната вноска за самолет.

Днес изпитваше истинска наслада, защото летеше с новия любимец на Мак, яркожълт моноплан „Райън СТА“ с мотор „Менаско С-4“, 125 конски сили, доста по-мощен от „Тейлър Къб“; това беше всъщност петият й полет с тази машина…

И така. По случай завършването баща й й беше подарил колие от истински перли, но майка й, благословена да е, я подкрепи със солидна сума; с нея можеха да се платят три от тези дълги полети над пресечена местност. Освен това перлите бяха първото ценно бижу, което притежаваше, размишляваше Фреди, би могла навярно и да ги заложи.

Знаеше, че не бива да очаква финансова помощ от баща си за в бъдеще. Той например изгаряше от желанието да й купи комплект скъпи пръчки за голф или да я запише за членство в някой тенис или бридж клуб, стига това да я увличаше. Благодарение на майка й консулът се беше съгласил накрая формално да не се противопоставя на летенето й, давайки да се разбере обаче, че няма да подпомогне и с цент начинанията й дори под формата на заем. Надяваше се очевидно, че финансовите затруднения ще ускорят момента, когато тя ще загуби интереса си към пилотирането.

Ето защо нямаше никакъв смисъл да му казва, че е решила твърдо да притежава собствен самолет. Най-евтиният от трите водещи с ниската си цена самолети, „Тейлър“, „Портърфилд Зефир“ или „Аеронанса Хайуинг“, щеше да струва приблизително около хиляда и петстотин долара с начална вноска от четиристотин и петдесет. Цяло състояние! За осемнадесетия си рожден ден Делфин беше получила нов шестстотиндоларов понтиак купе и предизвика с него завистта на половината квартални хлапета. Казано с жаргона на автомобилните салони, да си купиш евтин самолет беше равносилно на това да притежаваш „Пакард“, най-скъпата кола в Америка. Следователно тя трябваше да намери машина втора или трета ръка, която би могла да ремонтира. Тогава, естествено, щеше да успее да получи отстъпка в цената и условия за продължително изплащане.

Без собствен самолет, стресна се Фреди, мярвайки за миг върха на планината Биг Пайн вдясно на курса, което означаваше, че трябва да набере височина, та без собствен самолет какво бъдеще щеше да има тя като пилот? По-точно като пилот състезател?

Състезател. Знаеше, че нямаше да успее да се включи в някое от скоростните състезания, където машините се движеха на къси разстояния и с пълна скорост като състезателни коне. Нито пък можеше да се включи в облитанията по затворен кръг около фиксирани пилони. Шанс в подобни надпревари имаха само самолети с далеч повече конски сили, отколкото тя можеше да мечтае да притежава, и то управлявани от пилоти със състезателен опит. През последните няколко години интересът към този вид спорт се беше увеличил толкова много в света на авиацията, че някои рекорди се задържаха буквално само за дни. Съществуваха обаче и състезания по полети над пресечена местност, които се провеждаха в района на Лос Анжелос. В този случай самолетите летяха от летище до летище към цел, която можеше да бъде отдалечена на стотици мили. Всеки самолет преодоляваше препятствия, разбира се, на базата на собствените си възможности, така че победител ставаше пилотът, прекарал най-малко време във въздуха; отчиташе се професионализмът, умението да се използват ветровете, компасът и картите по най-остроумния начин. Сиреч, печелеше най-точният пилот, най-директният пилот, най-изобретателният пилот — и понякога най-големият късметлия.

По дяволите, беше се родила твърде късно! Ейми Джонсън, английската пилотка, чиято кариера Фреди следеше страстно, бе започнала още през 1928 година. Когато в дневника на момичето от Хъл се водеха само седемдесет и пет часа практика. Джонсън бе излетяла от Кройдън, близо до Лондон, в миниатюрен, неустойчив, „Де Хавиланд Мот“ — втора ръка, отправяйки се за Австралия. Пясъчна буря я беше принудила да направи аварийно кацане в пустинята; после в Багдад беше счупила стойката на един от колесниците; беше загубила болт по пътя за Карачи; беше й свършило горивото в Джанси, където пък й се бе наложило да се приземи на казармен плац сред група подплашени войници; прелитайки през мусон между Калкута и Рангун, се бе наложило да смени витлото си с взетото резервно. На последната й отсечка, покрай Индонезия, се пребори с прекъсванията на двигателя и лошата видимост над Тиморско море, за да достигне Дарвин; там беше приветствана шумно като първата жена, прелетяла сама от Англия до Австралия, и стана международна героиня.

Ето това се казваше летене, размишляваше Фреди и възхищението й се превърна в тъга, щом осъзна, че Ейми Джонсън беше извършила първия си подвиг точно когато тя, Фреди, е била само на девет години и дори не бе виждала самолет отблизо.

После Ейми Джонсън беше продължила първия си триумф, поставяйки рекорд с лек самолет от Лондон до Токио, а когато един неизвестен пилот на име Джим Молисън стана популярен с това, че прелетя от Австралия до Англия за девет дни, нейната любимка Ейми се беше омъжила за него. Техният двудневен меден месец завърши по странен начин — Джим Молисън прелетя над Атлантика от изток на запад, чупейки няколко рекорда по пътя, докато Ейми пък беше заета да счупи неговия собствен рекорд — самостоятелен полет Лондон — Кейптаун с време единадесет часа.

Какъв славен брак, помисли Фреди с въздишка. Не познаваше никой, който щеше да се съгласи с нея, но беше изцяло запленена от идеите на двамата смелчаци младоженци. Щастливката Ейми Джонсън, срещнала мъж, с когото имаха напълно сходни интереси.

Нито едно от момчетата, с които Фреди бе излизала през тази година, не се интересуваше от самолети. Наистина изпробва и съвета на Делфин и той бе подействал. Като добър събеседник обаче трябваше да изслушва множество скучни житейски истории… Според нея тази мъка не си струваше… Разбира се, бяха я целували; всъщност няколко пъти. Не е нещо особено, помисли си Фреди, поклащайки глава при обезсърчителните спомени за сливането на влажни устни и непохватни ръце, мъчещи се да обгърнат също толкова непохватни рамене.

Беше позволила тези целувки, за да не разочарова Делфин, но имаше толкова други важни неща, за които бе закъсняла много, възропта наум Фреди, като не прекъсваше да изучава хоризонта… Ето, преди шест години Рут Никълз беше счупила скоростния рекорд на своята приятелка и съперничка Амелия Еърхарт; през 1932 пък Еърхарт прелетя сама Атлантика; през 1934 Мари-Луиз Дасти от Франция стана първата жена, прелетяла от Париж до Токио и обратно; през септември 1935 Лаура Инголз измина нонстоп от Лос Анжелос до Ню Йорк, счупвайки рекорда на Еърхарт за този маршрут с почти четири часа.

По дяволите, не беше ли направено вече всичко? Ейми Джонсън беше обиколила с по-малък и далеч не толкова мощен самолет в сравнение с този „Райън“ повече от половината свят, а ето я нея, цели дълги осем години по-късно… къде беше тя, Фреди? Поддържаше точен курс над водохранилището Туичъл, отвратително човешко творение, жалко подобие на океан или море; да не говорим, че това беше нищо пред пустинята или дори пред някоя голяма река. С тази скорост тя никога нямаше да може да напусне Калифорния!

На малкото летище в Сан Луиз Обиспо Фреди изяде сандвича, който си носеше за обяд, и дозареди гориво, отбелязвайки с тревога, че авиационният бензин струва двадесет цента за галон. Когато най-после взе документа за правоспособен любител пилот, майка й беше настояла да й плати за личната й застраховка при произшествие, както и за обществена отговорност и повреда на имуществото. Без застраховката, струваща допълнителни сто долара, Фреди нямаше да може да продължава да лети, но виж, за горивото трябваше да си плаща сама.

Ама че скъпа излизаше страстта й към самолетите, защото точно това чувство изпитваше Фреди към тях! Тя завидя на жените, които намираха кой да ги подкрепя в летенето им. Флойд Одлъм стоеше зад жена си Джеки Кокрън; Джийни Бетън, голямата пилотка от Нова Зеландия, пък беше спонсорирана от лорд Уейкфийлд, който беше помогнал и на Ейми Джонсън; Ан Мороу имаше за свой съпруг и инструктор Чарлз Линдберг; а Еърхарт разчиташе на поддръжката на мъжа си, предания Джордж Пътнам. Дали нямаше останал някъде мъж, богат и за предпочитане доста стар и лишен от романтични наклонности, разбира се, който можеше да пожелае да финансира каузата на американската авиация, плащайки сметките й?

Не, нямаше такъв, отговори си Фреди. Може би щеше да намери някого, ако се беше появила на този свят десет години по-рано, когато жените за първи път правеха паметните си постижения във въздуха, но сега великото време на пионерите беше само едно минало. Е, добре; може би бе твърде късно за слава, но все трябваше да има нещо, което оставаше да се направи, и тя възнамеряваше да го открие!

Знаеше го със същата сигурност, с която винаги бе знаела, че ще лети. И не се беше излъгала, помисли си тя, оглеждайки се из непознатото малко провинциално летище, което не беше виждала никога, но го бе достигнала и открила, без да загуби и миля от небето.

Ето, миналото лято тя още не се беше качвала на самолет, а сега се чувстваше като завършен пилот. Ако имаше време, карти и пари за гориво и храна, щеше да полети с „Райън“ право към Аляска или по обратния път до самия край на Южна Америка. Можеше да го стори още тази минута без никакви колебания. Просто знаеше достатъчно, за да го направи. Това беше основното. Другото ще си дойде на мястото — нямаше начин да не стане. Фреди благодари на момчето, което наля горивото, прекара един гребен през косата си и се качи с олекнало сърце обратно в жълтия „Райън“.

Няколко часа по-късно тя вече беше близо до Драй Спрингс. Обратният й полет беше толкова спокоен, че тя се подаде на изкушението да направи няколко отклонения и да спре в Санта Мария и Санта Барбара; искаше просто да се порадва на атмосферата им и да размени професионална приказка с някого. Но знаеше, че Мак е изчислил времето за полета над пресечена местност и ще се притеснява, ако закъснее. Само че бе управлявала толкова точно, а ветровете се случиха така благоприятни, че беше изпреварила разчета си за връщане с цели двадесет минути.

Значи имаше още време, осъзна тя и почувства, че я обзема трескава възбуда. Денят беше идеален, видимостта — неограничена. И се намираше все още достатъчно далеч от Драй Спрингс, така че никой нямаше да я види. Наоколо не се забелязваше друг самолет. Това е късмет, каза си Фреди, истински късмет, който й осигуряваше възможността да опита нещо, изучавано с месеци посредством ценния Наръчник на пилота от Джек Хънт и Рей Феринджър. Тя ясно си представи уводната страница на главата „Акробатична фаза“, сякаш беше пред очите й. Помнеше всяка дума.

„Преди всичко ученикът трябва да разбере, че винаги е «част от летателното средство», още от момента, когато затегне предпазния си колан. Оттам насетне, независимо какво положение може да заеме самолетът, изправен или наведен с носа надолу, пилотът винаги седи в същото положение като това на машината… и уредите реагират съответно. Щом се разбере тази зависимост, очевидно е, че пилотът трябва само да «наблюдава» къде лети и да «управлява». Точно това, което е правил през цялото време в нормален полет…“

Имаше ли нещо по-ясно от това? И по-успокояващо?

„… Лупингът е най-лесната за изпълнение акробатическа маневра, защото е и най-елементарната от всички… регулирайте ръчката за газта на нормални обороти. После направете внимателно гмуркане със самолета… веднага щом наберете достатъчно скорост, издърпайте леко лоста за управление към вас и започнете да изпълнявате горната крива от кръга…“

Беше направила мислено хиляди лупинги наум; тази мисъл се въртеше в съзнанието на Фреди, докато издигаше „Райън“ на хиляда и петстотин метра, абсолютно безопасна височина, на която трябваше да изпълни маневрата. Можеше да изрецитира насън, в прав и обратен ред, списъка от обичайните ученически грешки в нейния наръчник. Ясните схеми бяха като запечатани в нея. Но не беше изпълнявала лупинг на живо — със самолет. А днес управляваше машина от същата класа и двигател, каквито предпочиташе Текс Ренкин, националният шампион по висш пилотаж. Не принадлежаха ли на самия Ренкин думите, че прецизният пилотаж допринася за по-голямата безопасност? Пък и не дължеше ли на себе си някакъв по-специален подарък по случай завършването си? Трябваше освен това да отпразнува и получаването на документа за правоспособност през миналия месец, както и една друга малка нейна победа: факт беше, че извисяващите се фигури на Ейми Джонсън, Еърхарт и Кокрън не я смущаваха повече.

Фреди предпазливо гмурна „Райън“ в дълбочина и веднага щом набра необходимата скорост, започна да изтегля носа на самолета нагоре. Постепенно тя натисна надолу и докрай ръчката на газта, така че достигна максималната мощност. Сто двадесет и пет неизтощими конски сили тръпнеха за командата й, галопираха напред при най-лекия натиск на ръката й. Какво блаженство само след часовете педантично летене с неговите чисти, строги математически удоволствия да направиш това втурване, отнемащия дъха ти скок в небето.

Фреди водеше „Райън“ по кривата на кръга и щом той достигна частично обърнато положение, отхвърли назад глава, за да проследи как носът на самолета пресича хоризонта. Чувстваше се като дете на люлка, което може да мине оттатък билото и да избяга за един ослепителен, ликуващ миг от оковите на земното притегляне.

Щом райъна завърши лупинга и се залюля повторно нагоре, възстановявайки старото си положение, Фреди откри, че се смее с лекомислието на момиченце, ала продължаваше да държи самолета под пълен контрол. Направи втори лупинг. И още един. И още един. Успя да си наложи да спре едва след като станаха цяла дузина, и то само защото си спомни колко близо бе до Драй Спрингс.

Продължи да лети нормално, подобно на застаряващ господин, излязъл на неделна разходка с кола, като се изключеше, разбира се, тържествуващата усмивка върху лицето й; постепенно Фреди загуби височина и направи обичайното си безупречно кацане. Огледа се. Навсякъде из летището беше спокойно. Няколко други летци се суетяха наоколо, някои отлитаха за кръгче при залез-слънце, другите прибираха самолетите по местата им. Пред хангара на училището на Макгайър обаче не се виждаше никой. Тя привърза райъна и се отправи към офиса, тананикайки си „До утрото на новата ни среща“ в три четвърти такт. Вече попълваше бордовия си дневник, когато чу „Тейлър Къб“ да се приземява; миг по-късно изключи й моторът му.

— Какво точно си въобразяваше, че правиш, по дяволите! — изкрещя Мак, втурвайки се като фурия в офиса, вдигнал ръката си, сякаш за да я удари. Фреди се отдръпна ужасена зад бюрото му и инструкторът отпусна ръка. — Отговори ми! — изрева той бясно, по начин, за който Фреди никога не бе допускала, че е способен.

— Аз се упражнявах… за… лупинги — запелтечи момичето.

— Как смееш да правиш такива фигури! Можеше да се убиеш, глупаво, глупаво хлапе такова, не проумяваш ли?

— Книгата казва…

— Коя книга, да я вземат мътните?

— Моят „Наръчник за обучение на пилоти“… Мак, всичко е описано там, всичко, всеки детайл… Знаех точно как да го направя, това е най-лесната маневра в книгата, взех всички предпазни мерки, а и самолетът става и за най-трудния пилотаж… — Убийствената ярост в очите му я накара да млъкне.

— По дяволите, Фреди. На никого, ама абсолютно на никого не се разрешава да започне фигури без инструктор и без парашут! Не беше дори достатъчно умна да се досетиш, че всички самолети горе бяха в диапазон от петдесет мили и можеха да те видят ясно, тъпо, арогантно хлапе! Никога не съм бил свидетел на подобна престъпна небрежност! Можеш да изгубиш правоспособността си за това, което направи. Да не говорим, че ако изгубиш видимост, ще се разбиеш, проклета глупачка такава! В дъното на лупинга „Райън“ се движи с 280 мили в час. Да ти е известна случайно тази подробност, Фреди? Мътните да те вземат! — Мак скръсти ръце, ала юмруците му бяха все още свити, устните — стиснати, гледаше я свирепо в очакване на отговор.

Фреди потърси уплашена къде би могла да се скрие из голия офис и като не намери такова, се отдръпна към стената и захлупи с длани лицето си. Беше неспособна да спре бурята от разтърсилите я мъчителни ридания. Инструкторът беше прав, тя беше оплескала всичко и нямаше какво да каже за свое оправдание. Изпитваше само най-срамното и пълно унижение. Щеше да е безсмислено, ако кажеше, че съжалява. Провинението бе прекалено голямо. Мак я мразеше. Смазана от ужасното съзнание за вината си, тя се разрида още по-силно, удряйки с юмруци по стената в безполезно жалко разкаяние. Накрая, след тези безкрайно проточили се дълги минути, Фреди отново закри лицето си и започна да се препъва навън от офиса колкото може по-бързо; изпитваше единственото желание — да се добере до убежището на майчината си кола.

— Върни се обратно! — изрева Мак. Тя не спря. Не можеше да издържа повече яростта му. Инструкторът я настигна с два скока, обърна я към себе си и свали със сила ръцете от лицето й. — Възнамеряваш ли да правиш това отново! — запита той.

Тя не можеше да говори, но поклати глава така, че не остави място за съмнение, после се отдръпна от него и се насочи отново към колата. Мак отново я сграбчи.

— Няма да тръгваш никъде, докато не дойдеш на себе си, за бога. Хайде, седни и престани!

Фреди избърса очи и си издуха носа, все още потрепервайки от заглъхващите ридания. Инструкторът стоеше с гръб към нея, загледан през прозореца към самолетите, които се приземяваха един по един. Неделни летци, неохотно завръщащи се на земята. Най-после тя успя да проговори.

— Сега мога ли да си ходя?

— Не, не можеш. Не, докато не ми отговориш! Защо направи онези лупинги?

— Чувствах се… щастлива.

— И реши да правиш фигури?

— Да.

— А защо не спря след първия?

— Усещането беше толкова хубаво. Беше ми приятно.

— Обещаваш ли да не го повтаряш повече?

— Обещавам.

— Не ти вярвам.

— Мак! Кълна се, че няма! Как мога да те убедя? Научих си урока — не съм лъжкиня, не ми ли вярваш?

— Не, не ти вярвам. Не мисля, че си лъжкиня; напротив, сигурно искрено вярваш, че няма да правиш фигури отново, ала някой ден на някое безопасно място, когато знаеш, че съм на двеста мили от теб, изкушението ще те подведе и ти няма да му устоиш. След като веднъж си започнала, няма да можеш да спреш. Знам нещичко по тия въпроси. Непременно ще се случи, каквото и да ми казваш.

— Не мога да ти попреча да си мислиш… — обади се Фреди съкрушена. Думите му означаваха, че той няма никога повече да й позволи да използва райъна. Ще я върне назад към управляването на по-бавния и по-малко мощен „Тейлър“, ако изобщо й разрешеше да се качва на някой от неговите самолети.

— Висшият пилотаж е наука, Фреди, не глупашко изхвърляне и изфукване. Безразсъдството е нетърпимо. Неизвинимо, непростимо. Висшият пилотаж изисква повече работа, повече упражнения за прецизност от всяка друга форма на летене.

— Разбирам, Мак, няма и да помисля… — започна Фреди без никаква надежда. Инструкторът повдигна иронично вежди.

— Няма и да помислиш ли? Точно това ще направиш. Познавам те прекалено добре, хлапе. Ако има нещо, в което мога да съм сигурен, то е, че ще си помислиш. Ще те науча аз на висш пилотаж. Това е единственият начин да съм спокоен, че когато следващия път се заемеш с нещо подобно, ще знаеш какво вършиш, по дяволите.

— Мак!… Мак!

— А сега се омитай от тук. Върви си вкъщи.

И докато наблюдаваше как Фреди се отдалечава с колата си, Макгайър си помисли, че никога не е бил толкова близо до изкушението да удари същество от женски пол. А когато малката се бе разридала така ужасно, той бе поискал да я утеши като никоя друга досега. Господи! Това хлапе беше по-голямо главоболие, отколкото струваше. Но, дявол го взел, онези лупинги изглеждаха твърде добри. Пък и ако не я научеше той на висш пилотаж, щеше да го направи някой друг…