Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (21)

23.

Мари дьо Ларошфуко беше удивителна французойка. Бруно никога не си бе представял, че е възможно във варварското сборище, наречено Манхатън, да срещне една толкова безупречна, толкова завършена представителка на френската нация. Всеки нюанс от поведението й се усещаше като благоухание наоколо. Тя носеше Франция — старата Франция — в себе си; когато влезеше някъде, хората извръщаха глави към нея, после се споглеждаха и започваха да се разпитват един друг, а в погледите им прозираше завист. Трябваше да знаят коя е дамата тези груби обитатели на студения каменен град, защото тя олицетворяваше всичко онова, за което те не можеха и да мечтаят. Да я опознаят, вече означаваше да придобият нещо от нейната изключителност.

Мари дьо Ларошфуко бе една от многото дъщери на най-плодовитата благородническа фамилия в цялата френска история. Списъкът на имената под герба на Ларошфуко надхвърляше една пълна страница в Bottin Modain, тази библия на аристокрацията. Родът беше толкова голям, че мнозина от наследниците на Ларошфуко в течение на векове се бяха женили за наследнички на Ларошфуко. А този род беше свързан и с всички големи имена на Франция. Или както с реверанс се изразяваха английските издания по повод на някой техен херцог, „корените на неговия произход се губят във времето“.

Бруно се запозна с Мари чрез един от братята й, с когото бяха съученици. Тя бе пристигнала в Щатите, за да се сдобие с научна степен по ориенталско изкуство в Колумбийския университет. Защо й бе необходима? Това бе една от загадките на невероятно сдържаната й личност.

Беше ли очаквал, че може да се влюби някога? Откъде идваше тази сигурност, че е различен от останалите мъже, питаше се Бруно? Досега той не познаваше любовта, нито подозираше какво може да представлява. И ето че през пролетта на 1951 година го изпълни смайващо чувство. Смайващо и болезнено, защото беше на тридесет и шест, а Мари само на двадесет и две.

Тя живееше в просторната каменна къща на семейство Джон Алън — приятели на родителите й от много години. Впрочем двете семейни двойки бяха свързани от общата им страст към китайската керамика. Джон Алън бе поканил Мари да остане при тях, докато следва. Тя имаше на разположение няколко стаи и всекидневна, в която от време на време приемаше новите си американски приятели, въпреки че поради липса на време рядко можеше да си позволи такива събирания.

С миниатюрното си, изваяно телосложение Мари приличаше на скъпоценен камък в кралска корона. Блестящата й черна коса бе почти винаги прибрана назад и завързана на тила с копринена панделка. Очите й под тънките кафяви вежди излъчваха сив блясък и бяха с такава прекрасна форма, сякаш създадени от Леонардо; финият й нос бе изрисуван с деликатен щрих, а устата й — нежна и недокосната от червило.

Обличаше се почти по детски, със семпли пуловери, блузки и поли, обединени от дантелен шал, кадифена жилетка или бродирано сако, и изглеждаше чаровно старомодна в един град, където тайорите бяха закон. Бруно копнееше да й купи луксозни дрехи и разкошни бижута. За рождения й ден се опита да й подари купа от бяла керамика от времето на династията Сунг, но тя отказа да я приеме — знаеше стойността на това седемвековно произведение на изкуството. Сега антиката стоеше върху камината в спалнята му, за да му напомня, че не бива да се държи като оглупял новобогаташ с Мари дьо Ларошфуко.

Мари никога не споменаваше, но Бруно, превърнал се в онзи копой, който влюбеният мъж открива в себе си, установи, че тя ходи на богослужение всяка сутрин. Веднъж, подранил с няколко минути за чая и оказвайки се единственият гост в салона, погледна през открехнатата врата към спалнята й; пред скромно разпятие бе поставен износен клир. Не посмя да отвори повече вратата, представата за невидимото й легло остана за него свещена загадка, за която знаеше, че е недостоен да размишлява.

Когато се будеше посред нощ, а напоследък му се случваше все по-често, Бруно се питаше, как е могъл да се влюби така дълбоко и неочаквано в едно неопитно, религиозно, добродетелно момиче, чийто млад живот е преминал спокойно в манастири, класни стаи и музеи? Мари не се интересуваше от светския живот, нейното желание бе да прекара по-голямата част от времето си в натрупване на знания заради чистата радост от ученето. От чувствена гледна точка тя бе като празна страница, очакваща без припряност съдбата си, която щеше, или нямаше, да й донесе съпруг и деца.

Не беше ли това завой към една идеализирана девственица, компенсиращ толкова години на най-скрити, обременени от срам преживявания със зрели светски жени? Или отклонение, породено от сексуална преситеност? Можеше ли да се обясни като сляпо увлечение по съвършената й френска природа, която го караше, него, изгнаника от родината, да вярва, че Мари и само Мари може да спаси живота му от опустошение?

Около Мари имаше и други мъже. Семейство Алън я бяха запознали с някои от най-подходящите млади господа в Ню Йорк, но според наблюдателното и ревниво око на Бруно малката не показваше предпочитание към никого. Най-напред, нито един от тези, дето претендираха за вниманието й, не беше французин, нито един не говореше сносно френски, а Бруно бе сигурен, и в това нямаше две мнения, че Мари не възнамерява да прекара остатъка от живота си в Ню Йорк. Тя му бе доверила, че голямото й семейство ужасно й липсва. Бруно познаваше Мари дьо Ларошфуко от Коледа на 1950 година, а сега, в късната пролет на 1951, момичето с нетърпение очакваше лятото във Франция.

— Ще отплавам с „Lle de France“ веднага щом свърша училище, и няма да се върна до началото на есенния семестър, цели три месеца! — възкликна веднъж щастливо тя. — Ти ще си бъдеш във Франция през лятната отпуска, нали, Бруно? Дори и нюйоркските банкери трябва да си взимат няколко седмици почивка.

— Разбира се — отвърна той, понеже не можа да измисли обяснение как така един французин няма да си отиде вкъщи през отпуската. Това бе нещо традиционно и щеше да прозвучи странно, ако кажеше, че има други планове.

Мари го покани да й гостува в замъка близо до Тур, където семейството й прекарваше всяко лято. Каза й, че ще се опита да отиде, макар да знаеше — през цялото лято щяха да са разделени и през всеки ден от това лято той щеше да потиска в себе си страха от угрозата Мари да се влюби в някой друг. Мари можеше дори да не се върне в Ню Йорк, за да завърши следването си, изглеждаше почти невъзможно сърцето й да се запази свободно през веселите, изпълнени с удоволствия, гостоприемни дни и нощи на цяло едно лято.

Бруно не смееше и да помисли за Франция, даже за да гостува няколко седмици на Мари. Замъкът на Ларошфуко не беше близо до Валмон, но тамтамите на френската аристокрация веднага щяха да прогърмят новината, че Бруно дьо Лансел след продължителното си, странно отсъствие се е завърнал на родна земя. Баща му неизбежно щеше да научи, а Бруно знаеше, че Пол не се е отказал от заплахата си. Щеше да направи, каквото е казал. Бруно опипа белега, който все още личеше на горната му устна.

Защо не я помоли да се омъжи за него сега, преди да си е тръгнала, за хиляден път се запита Бруно и както винаги, отговорът бе един и същ. Мари не бе влюбена и щеше да му откаже очарователно и категорично, както бе отказала бялата керамична купа от времето на династията Сунг. И тогава нямаше да може да я вижда често, нямаше да може да спечели любовта й. Правилата, по които живееше Мари, правила, уважавани от него, понеже бяха част от техния свят, щяха да я възпират да му дава фалшиви надежди. Щом разбереше чувствата му, щеше скрупульозно да избягва да прекарва времето си насаме с него. Щеше най-деликатно и твърдо да го отстрани от живота си. Бруно дьо Лансел не беше мъж, който тя можеше да превърне в обикновен приятел.

Трябваше да поеме риска да я загуби през лятото, тъй като алтернативата беше да я загуби сега — веднъж и завинаги. Писмата от Жан продължаваха да идват. Със семейството му всичко бе наред, радваше се да го уведоми тя. Да, господин Бруно, можете да бъдете доволен, във Валмон всичко е както трябва.

 

 

— Господин Хемптън, няма смисъл да оставате повече тук — рече доктор Дейвид Вайз на Джок, който не бе напускал коридора пред стаята на Фреди в болницата Седърз ъф Лебънън, откак я докараха тук на количка преди осемнадесет часа. — Обещавам да ви се обадя по телефона веднага щом има и най-малка промяна в състоянието на госпожа Лонгбридж.

— Ще се навъртам наоколо — твърдоглаво за десети път отвърна Джок.

— Невъзможно е да ви кажа кога ще излезе от комата. Може да продължи с дни. Може да продължи със седмици. Може да минат месеци, господин Хемптън. Не сте разумен.

— Знам. — Джок се извърна, усещайки поредната вълна от нелогична враждебност към Дейвид Вайз. Човекът е твърде млад, упорстваше Джок, за да отговаря за сериозни неща; беше телефонирал на Суид да събере референции за лекаря.

Вайз беше на четиридесет и две, най-младият шеф на отделението по неврология, назначаван някога в болницата. Всички лекари, с които говори Суид, му казаха, че имат късмет, задето Фреди е попаднала при него.

Информацията успокои Джок само за минути. Човек едва на четиридесет и две раздаваше заповеди, извикваше специалистите, от които се нуждаеше, взимаше множество решения, без да има време да ги обяснява на Джок, освен по типичния за лекарите стенографски начин. Животът на Фреди беше в ръцете на този мъж, което означаваше, че Джок е напълно зависим от Вайз, и той го мразеше за това. Искаше му се да хване високия млад лекар за раменете и да го разтърси, докато увереното, напрегнато изражение напусне лицето му, докато очилата му паднат и се счупят; искаше му се да изкрещи, че трябва да излекува Фреди, да я излекува напълно; искаше му се да изплаши копелето до смърт, да му покаже, че ако не си свърши работата, ще го убие с голи ръце… И в същото време не смееше да го обиди.

Ходеше нагоре-надолу по коридора, мислейки злобно и за сестрата; тя пък се бе опитала да му спомене, че е цяло чудо, дето Фреди е оживяла след катастрофата. Какво знаеше тази жена? Естествено, че беше оживяла. И не беше катастрофирала, за бога, нима не знаеха, че не трябва да използват въпросната дума? Беше се приземила зле, грубо кацане, с прекалено голяма скорост. Хората не умират от лоши приземявания, просто се поразтърсват, чупят си крак или ключица, дори няколко неща наведнъж, но костите накрая зарастват, никой не умира от счупени кости. Какво искаше да каже Вайз с това „затворено черепно нараняване“? Ако черепът й не е счупен, какъв е проблемът тогава?

Джок се насили да се отпусне за минута на един от столовете в коридора. Беше извървял толкова километри, че едва вдигаше натежалите си крака, но седенето беше по-лошо. Докато се движеше, поне му се струваше, че прави нещо, вместо да чака безпомощно. Приседна в същото фалшиво отпуснато положение, в което чакаше близо до самолета си заповедта ескадрилата му да се приготви за въздушен бой.

Проклети да са тия некомпетентни, престъпни идиоти от летището Върбанк, мислеше Джок. Защо са й позволили да излети в такова време? Проклети да са и добронамерените, непохватни идиоти от кафето на летището в Каталина, слезли по склона да я спасяват. Един господ само знае колко още са я наранили, друсайки я по пътя надолу до пристанището? Господи, какво лошо място за приземяване в мъгла! Да върви по дяволите летището Каталина, как е възможно изобщо да съществува! Четиристотин и петдесет метра високо, без кула, без радиовръзки — трябва да го сринат със земята, та никой вече да не се изкушава да каца там! Фреди сигурно е излязла от курса, загубила се е във внезапната мъгла — нямаше друго възможно обяснение защо се е озовала близо до онази предателска скала убийца. Фреди беше внимателен пилот. Не бе смачкала и стръкче трева през шестте години в Помощните части, още по-малко пък хвърчило.

Но какво я бе прихванало да лети вчера при зазоряване? Що за луда идея, питаше се Джок в отчаяние, мислейки си за всички онези неща, дето си бе обещал да обясни на Фреди, за всички думи, репетирани през дългата, безсънна нощ. Възнамеряваше да отиде у тях по време на закуска и да я накара да го изслуша, да разбере и да му прости. И тя щеше да го разбере, беше уверен в това… Не можеш да загубиш истинската любов точно когато почти си я намерил. Нали?

 

 

В лампата на тавана има умряла муха, помисли Фреди, прозирайки смътно, че тази мисъл вече е минавала през ума й, докато вихрени кръгове от изтекло време бомбардираха съзнанието й — вечност след вечност, живот без начало и без край. Навярно това бе адът — да живее вечно обездвижена, самотна, неспособна да извика, в дъното на някаква бяла вдлъбнатина, пълна догоре с тъмни, опасни води, и да наблюдава тъмното петно на една умряла муха в лампата, която, изглежда, не преставаше да свети. Дали пък не гледа в огледало? Дали не е тя това тъмно, мъртво петно, уловено в капана на лампата? В слепоочията й заблъска неизпитвана досега паника, знаеше, че никога няма да може да извика за помощ. Очите й се отвориха, ала устата й бе закрита, не можеше да движи ръцете си. Беше жива заровена.

— Събудихте се — рече нечий мъжки глас, — добро момиче! — Една ръка взе китката й и палецът умело напипа пулса й. Това бе спасение. Не беше в ада. Не беше обречена.

— Не се опитвайте да задавате въпроси — предупреди мъжкият глас, когато тя се събуди за втори път. — Челюстта ви е счупена и сме я стегнали със скоби, за да оздравее. Затова не можете да говорите. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Не си хабете силите, нуждаете се от тях. Ще ви направим като нова, обещавам ви, но сега сте много слаба и съм убеден, че ви боли. Даваме ви всички възможни лекарства против болката, ала не можем напълно да я спрем. Аз съм доктор Дейвид Вайз. Вие сте Фреди Лонгбридж. Намирате се в болницата Седърз ъф Лебънън. Майка ви пристигна от Франция и се грижи за малкото ви момиченце. И двете са добре. От вас се иска само да оздравявате. За известно време не бива да имате посетители. Наложете си да не се притеснявате за нищо. Светът може да се погрижи за себе си, уверявам ви. Просто се отпуснете в прегръдките на съня. Докато спите, ще оздравявате. Когато се събудите, сестрата ще ме извика, където и да съм, и ще дойда веднага щом мога. Няма да оставате сама и за минута. Не се тревожете, всичко ще е наред. Сега поспете, госпожо Лонгбридж, просто затворете очи и се унесете. Не бива да се безпокоите. Аз съм тук, за да се грижа за вас.

Фреди се опита да му благодари с очи. Мъжът погледна към нея, усмихна се и тя видя, че е разбрал. Затвори очи и заспа.

 

 

— Днес може да се опитате да проговорите — предложи Дейвид Вайз на Фреди. Бяха я хранили интравенозно през трите седмици, прекарани в кома, после със сламка, докато накрая челюстта й оздравя. Вчера свалиха скобите, но тя все още се страхуваше да отвори уста.

— Ани? — попита тя, без да движи устни, с изтънен глас, който идваше от дълбините на гърлото й.

— Страхотна е. Точно сега е на училище. Майка ви ще дойде по-късно. Как се чувствате?

— По-добре.

— По-добре сте. Много, много по-добре.

— Колко… дълго?

— Колко дълго сте тук? Повече от месец, но това не е важно. Не изглежда дълго, след като вече можете да говорите.

— Колко… още?

— Не мога да ви кажа със сигурност. Ударена е главата ви, когато сте изхвръкнали от самолета. Така се е стигнало до онова, което ние наричаме затворено черепно нараняване — няма фрактура на черепа, но има внезапно нараняване на мозъка, като силно натъртване, и събиране на течност. Затова бяхте в кома. Тя обаче продължи сравнително кратко. Когато накрая течността изчезне, може да очаквате пълно възстановяване и може би — съвсем лека загуба на паметта. Но ние не знаем кога ще стане това. Бавна работа е, не разполагаме със средства да я ускорим. Междувременно имате доста други неща за лекуване. Два счупени крака, една ръка, една китка, счупен нос, счупена ябълчна кост — за щастие няма наранявания на гръбнака, нито счупен таз. Справяте се много добре.

Беше се зарадвала, че ще види майка си, но след краткото посещение се почувства изтощена. Нямаше сили да говори освен на доктора. До днес всяка преживяна минута бе гранична в живота й, едновременно въпрос и отговор. „Светът може да се погрижи за себе си“, бе казал Дейвид Вайз и през болката, през ужасните нощи и страховити дни, бинтована, със скоби на челюстта, с крайници в гипс, тя се бе вкопчила в смисъла на думите му. Повтаряше си ги отново и отново; в тях имаше магия, част от силата й се бе прехвърлила в нея. Изостави собствената си воля, захвърли я някъде встрани и правеше само каквото я молеше той, доверяваше му се напълно. Предаността му беше абстрактна, подчинена на лечението, и все пак лична — нали му беше пациентка.

С идването на Ив истинският свят отново бе влязъл в болничната й стая, но тя не го посрещна с добре дошъл. Беше твърде крехка, твърде натрошена, твърде болна, за да се занимава с него. Не желаеше да мисли, да разговаря с хора. Дори само да извие ъгълчетата на устните си в усмивка бе твърде много за нея. Ще кажа на сестрите, реши Фреди, че още е много рано да приемам посетители. Кога, чудеше се, ще се върне Дейвид Вайз отново да провери състоянието й?

— Сестрата ми каза, че не искате огледало — рече Дейвид Вайз на Фреди.

— He.

— He е толкова лошо, колкото си мислите. С помощта на възстановителната хирургия можете да очаквате, че ще изглеждате както преди. За щастие Калифорния е световната столица на пластичните хирурзи. Някои белези сигурно ще останат, зависи как ще оздравява кожата ви — но повечето от тях ще успявате да закривате с косата си. Колкото до свиренето на чело обаче…

— Кой е казал, че свиря на чело? Никога не съм се докосвала до подобен инструмент.

— Е, облекчен съм. Това е единствената функция, която не ви обещаваме, че ще възстановим.

Фреди се засмя за първи път от времето на катастрофата.

— Това лекарска шега ли е?

— Класическа.

— Ами ако я бяхте казали на челист?

— Нямаше. Попитах Ани, за да съм сигурен.

— Благодаря ви, че сте й обяснили как ще изглеждам. Страхувах се да не се ужаси, като ме види. Каза, че сте й нарисували скици, за да й покажете защо съм бинтована и гипсирана.

— Великолепно дете е.

— Имате ли деца?

— Не, нямам. Разведох се, преди да имам деца.

— И аз съм разведена.

— Ани ми каза.

— Изглежда, доста сте си поговорили. За какво още си приказвахте?

— За баща й, за работата в училище, за плановете й да се учи да лети.

— Ще изляза ли оттук, когато започне лятната ваканция на Ани?

— Не мисля. Все още не сте готова да станете от леглото. Мускулите ви ще са твърде слаби от дългото лежане. Ще имате нужда от сериозна физическа терапия.

— Тогава ще я изпратя в Англия. Може да прекара лятото в Лонгбридж Грейндж с дядо си и баба си. Навярно и баща й е там.

— Там е. Няколко пъти говорих с него по телефона. Но не толкова често, колкото с господин Хемптън.

— Притеснява ли ви?

— Не повече от два пъти на ден. Понякога и три. Отказва да повярва, че не желаете никакви посетители. Сигурна ли сте, че не желаете да го видите?

— Абсолютно. Но ще се видя със Суид Кастели и ще му кажа Джок да престане да ви се обажда — рече Фреди решително.

 

 

— Имате ли представа колко по-добре сте, госпожо Лонгбридж?

— Благодарение на вас, доктор Вайз.

— Глупости. Вие сте борец. Онези първи седмици… тревожех се.

— А аз не се тревожех. Казахте ми да не се тревожа, това и сторих. Казахте ми, че сте тук, за да се грижите за мен.

— Значи си го спомняте, госпожо Лонгбридж?

— Фреди. Защо не ме наричате Фреди?

— Разбира се. Аз съм Дейвид.

— Знам.

— Трябва да вървя. Ще се върна да те видя по-късно, преди да си тръгна.

— Благодаря ти, Дейвид.

 

 

— За бога, Фреди, да не си си мислила, че още си каскадьор? Какво е това, по дяволите?

— Знам, Суид. Казаха ми, че изглеждам по-зле, отколкото е всъщност. Не съм си правила труда да се разглеждам. Но всичко ще е наред… просто въпрос на време и търпение. Не се тревожи. Как вървят нещата с „Орлите“?

— Бизнесът е страхотен. Всички самолети летят, пълни догоре и в двете посоки, и ощастливяваме притежателите си на акции. Духът в главната квартира обаче е нисък.

— В смисъл?

— Липсваш ни! Гледката от забавното ти личице и звукът от малките ти стъпки, малките ти дяволии, за да ни държиш нащрек…

— По-добре е да свиквате, Суид. Няма да се върна.

— Сега не си в състояние да взимаш решения. Не ти вярвам.

— Както желаеш. Не ме интересува. Виж, Суид, трябва да спрем Джок да се обажда на доктор Вайз. Той е много зает човек и не може да отговаря на досадни обаждания.

— Това ще е адски трудно! Джок е в лоша форма. По-зле е от теб, ако изключим гипса и превръзките.

— Пет пари не давам в каква форма е! Просто не желая да го виждам. Той обаче трябва да престане да безпокои доктор Вайз. Ще се опиташ ли да му го втълпиш?

— Мога да опитам. Но ти познаваш Джок.

— За съжаление, да. Прекалено добре.

— По дяволите, Фреди, не знаех, че гласът ти може да звучи толкова горчиво.

— Време е да се науча да се грижа за себе си, Суид.

— Как да разбирам това?

— Суид, стари приятелю, все още нямам достатъчно сили. Благодаря ти, че дойде. Разчитам на теб за Джок.

— Разбира се, Фреди. И се пази. Джок не е единственият разкапал се.

— Дай ми целувка, Суид.

— Пръстите на краката ти ми се виждат единствено подходящи.

— Знаех си, че ще намериш място.

Ив убеди Фреди да освободи Ани от училище по-рано, за да летят до Европа заедно; щеше да я остави на Тони в Лондон, преди да продължи за Париж. В Шампан ужасно се нуждаеха от Ив, настъпваше периодът на големите гостувания. Вече бе прекарала прекалено много време далеч от Валмон.

Джок ги закара с колата до летището, за да хванат самолета за Ню Йорк. Докато чакаха да обявят полета им, Ани разглеждаше летището, а Джок седеше оклюмал с Ив, никак не му се искаше да я види как си заминава.

— Дявол да го вземе, Ив, страшно ще ми липсваш, наистина — рече той, като сграбчи ръката й и я стисна.

— Скъпи Джок. Всичките онези вечери, филми, разходки с колата през уикенда, какво щяхме да правим с Ани без теб? Не ни остави да се почувстваме самотни и за секунда. Ти си превъзходен приятел. Каня те да ни гостуваш в Шампан, когато и колкото пожелаеш.

— Може би някой ден. Ив, слушай, за Фреди…

— Опитах се, Джок, знаеш, че се опитах няколко пъти, но тя просто не иска да те види. Помислих си… възможно е да изчаква, докато започне да изглежда по-добре. Може би просто от суета…

— Фреди и суета? Хайде, Ив, знаеш, че това не може да има нищо общо. — Суровите черти на Джок бяха застинали в маска на безнадеждно страдание.

— Навярно си прав — въздъхна Ив. — Но не иска да говори… Не можах да изкопча думичка. Фреди не ми казва много неща, никога не сме имали такива взаимоотношения… И двете ми дъщери винаги са имали доста тайни. И аз си имам своите тайни. Ние сме такова семейство. Сега с Делфин е по-различно, говорим си доста, но Фреди… — Ив повдигна рамене; дори и в нараненото си, безпомощно състояние Фреди не бе пожелала да се довери на майка си.

— Онзи негодник Вайз знам, че ще се опита да я свали — рече Джок с мрачно подозрение; златистата коса, която падаше над челото му, сякаш бе потъмняла в унисон с отчаяното му настроение.

— Джок, ама и ти! Не позволяваш ли на въображението си да те отведе твърде далеч? Горката Фреди едва ли е обект на желание в момента.

— Ти си й майка, не можеш да го разбереш. Нейният… дух… ето по какво ще си падне той.

— Фреди е пациентка на доктор Вайз. Докторът е заинтересован от успешното й лечение. Лекарите не се „свалят“ с всяка жена, за която се грижат.

— Тя не е „всяка жена“. Тя е различна. Винаги е била. Нито едно момиче не е успяло да се доближи до нея.

— Няма да споря с теб, Джок. Виж, щом излезе от болницата, щом успееш да поговориш с нея, нещата между вас може да се променят. Но какъвто и да е проблемът, сега не си в състояние да направиш нищо. Дай й време.

— Имам ли друг избор? — попита Джок, като облегна чело на ръцете си и поклати глава.

Не, помисли си Ив, никакъв избор. Трябва да си я наранил ужасно по някакъв начин, Джок, колкото и обично, щедро, несвързано и бръмчащо мъжко същество да си, без да съзнаваш какво вършиш. Фреди отдава любовта си толкова пълно, толкова сляпо, толкова непоколебимо и толкова рядко — но щом веднъж те е изхвърлила от живота си, няма много надежда. Виж какво стана с Тони. Никога не спомена и дума за него. Точно както и оня мъжага Макгайър — сякаш и двамата бяха престанали да съществуват… сякаш никога не бяха живели. Ив погледна Джок, седнал до нея, потънал в почти материализирано страдание, и реши; нейната обична, непослушна, твърдоглава дъщеря Мари-Фредерик трябва да бъде освидетелствана като напълно невменяема. Ако някой мъж, така мил и свестен като Джок, бе влюбен в нея толкова дълго, колкото тя подозираше, че Джок е бил влюбен във Фреди, положително щеше да му даде шанс, без значение какво е извършил. Във всеки случай най-малко един скъпернически, оскъден шанс. А защо да не ги направи дузина? Какво има за губене?

 

 

Не можеше да се съмнява, сега изглеждаше добре, призна Фреди, разглеждайки се в ръчното си огледало през един следобед в края на август — с изключение на някакъв дълъг, тънък бял белег от ухото й почти до брадичката, който никога нямаше да може да се скрие с грим, тен или изкусно подреждане на косата. Физическата терапия в болницата беше погълнала повечето от дните й. Можеше да ходи без следа от накуцване; мускулите й бяха възвърнали предишната си сила.

Защо стоеше още в клиниката? Заемаше легло в единична стая, когато сигурно имаше наистина болни хора. И все пак мисълта да се прибере вкъщи, в голямата, самотна къща, бе смразяваща, плашеше я. Родителите й я бяха помолили да отиде във Валмон за гроздобера. Делфин я канеше в Сан Тропе, там си бяха купили вила, в която щяха да останат до октомври.

Само при мисълта да напусне болницата нещо сякаш се свиваше във Фреди. Тя не се осмеляваше да излезе от стаята до фоайето, а те я караха да пътува до Европа! Навярно Ани можеше да остане в Англия до края на годината. Да, една година на училище в Англия щеше да е добре за нея — при Пинелъпи, Джерълд и Тони. Така, помисли си Фреди, нямаше да й се наложи да напусне болницата; нямаше да й се наложи да напусне стаята си. Тук, в Седърз, се намираше в безопасност. Останалият свят беше отвратително несигурен. Нима Делфин и майка й не го осъзнаваха? Нима не бяха достатъчно наясно с опасността? Как е възможно да очакват да ги посети, сякаш живееха зад ъгъла? Не знаеха ли, както го знаеше тя, че човек трябва да стои в малко, познато, безопасно пространство, без необходимост от решения, без тревоги, ужаси, рискове, изненади. Най-дългият път, който можеше да се насили да извърви, беше от стаята й до центъра за физическа терапия, и то при пълните уверения, че отново ще се върне в безопасната си стая, в безопасното си болнично легло. Не използваше асансьора… Не искаше да го взима… Никога нямаше да го вземе, без значение колко я изморяваха стълбите… Това бе лошо място… Лошо и зло.

— Как се чувствате днес, госпожо Лонгбридж? — попита старшата сестра на етажа, щом влезе в стаята. — Божичко, изглеждате прекрасно!

— Чувствам се ужасно — отвърна Фреди. — Боли ме навсякъде. Не знам защо се чувствам толкова зле. Няма да вечерям тази вечер, госпожо Хил, нямам сили да ям.

— Чувам, че си имала лош ден — подхвърли Дейвид Вайз спокойно. — И няма да вечеряш?

— Всичко ме боли — избъбри Фреди, сви се на кравай в леглото и издърпа чаршафа до брадичката си.

— Абсолютно всичко? От главата до петите?

— Да.

— Ще ти дам два аспирина и ще те изведа на разходка с колата. Единственото познато средство, когато всичко боли.

— Не!

— Ти не искаш да излизаш от болницата, нали, Фреди?

— Не ставай смешен!

— Аха! Сигурния признак, че пациентът е добре. В момента, когато кажеш на лекаря си, че е смешен, вече си готов да напуснеш лечебното място. Никой лекар не е смешен в болницата. Това е против всички правила. Давам ти пет минути да се облечеш. Отиваме на брега да погледаме залеза.

— Не мога. Няма да дойда. Изобщо не мога да се облека! Чувствам се много зле.

— Пет минути. Или ще дойдеш по нощница и халат!

— Нямаш ли друга работа?

— Точно сега не.

— По дяволите!

— Даже от аспирин не се нуждаеш! Пет минути, засичам!

 

 

— За дамата пилешка супа, а за мен едно чисто мартини — рече Дейвид на бармана в крайбрежното заведение „При Джек“, където бяха седнали върху високите столчета в очакване на залеза.

— Нека бъдат две мартини — реши Фреди. — И моето да е двойно.

— Майка ми казва пилешка супа — запротестира Дейвид.

— Синът й казва, че съм достатъчно добре, за да напусна болницата. Да не би майка ти да е ходила в медицинско училище?

— Всички еврейски майки автоматично придобиват медицинска квалификация дори и синовете им да не са лекари. Дори и ако имат само дъщери.

— Мога да пия алкохол, нали? Няма да ми навреди. Искам твоето мнение, не на майка ти.

— Разбира се. Можеш да правиш всичко, което си правила преди злополуката.

— Имах късмет, нали? — Фреди изведнъж стана сериозна.

— Дяволски късмет.

— Все още не си спомням какво се случи.

— Напълно нормално. Загубата на паметта за действителното събитие често съпровожда затвореното черепно нараняване. Може да се възвърне, а може и не. Неконтролируемо е.

Фреди се умълча, загледана през огромния огледален прозорец. Двама мъже спускаха щори от тънка сива пластмаса, за да смекчат ярките лъчи на залязващото слънце. В далечината имаше лунапарк с увеселително влакче. Ясно различаваше хората, насядали във вагончетата. Зрението й не бе отслабнало. Извърна се към Дейвид Вайз и го загледа напрегнато, както той самият я бе гледал през всичките тези месеци. Смяната на ролите бе нещо справедливо. Тъмна коса, добре поддържана, с по някой сив кичур тук-там; дълбоки линии от двете страни на устата; продълговато красиво лице, напомнящо тъжен клоун — приликата изчезваше, щом се усмихнеше; широки, пълни устни, очила с рогови рамки.

— Непрекъснато ли носиш очила? — попита тя.

— Само когато искам да виждам. Доколкото си спомням, обикновено ги свалям под душа, щом открия къде е сапунът.

— Не знам нищо за теб, освен че сестрите те смятат за бог, и май са прави.

— Обичат да преувеличават. Е… само малко.

— И какво прави богът, когато не работи?

— Аз съм непредсказуем, сложен, напълно затворен и загадъчно противоречив. Всъщност много очарователен. Бивш футболен играч — обявен за най-ценния преден защитник в Айви Лийг. Също и гросмайстор по шах. Хобито ми обаче е поло. Шия си костюмите по поръчка при Севил Роу, имам сериозна колекция от младо бургундско във винарската си изба с климатична инсталация. Винаги чета по три страници от Сартър на френски, преди да заспя, мога да рецитирам по памет пълните събрани съчинения на Толстой, Кама Сутра, Джейн Остин и Хенри Милър.

— Хм.

— Всъщност играех шах… в гимназията. Известен съм обаче със спортсменската си игра на пинг-понг.

— Какво си правил през войната?

— Служих в медицинския корпус. Не съм излизал от страната.

— Какво правиш в свободното си време?

— Имам къща в Брентуд и обикновено си седя у дома, когато имам възможност. Чета по малко, слушам по малко музика, понякога през уикенда идвам дотук с колата и се разхождам по брега, виждам се с неколцина стари приятели, определям си срещи — ресторанти, кино, — но през повечето време работя.

— Ако целта ти беше да прозвучи скучно, не успя.

— В сравнение с нещата, които чух за живота ти, звучи точно толкова неавантюристично и еднообразно, колкото може да бъде животът. Медицината обаче никога не е скучна, а аз се занимавам с нея.

— И всеки ден спасяваш по някой пациент?

— Не съвсем… За какво да ти разкажа?

— Вече ми разказа. Умирам от глад — леко изкокетира Фреди; знаеше, че в разкроената си бледолилава пола с висока талия и бялата ленена блуза с ниско деколте изглежда толкова добре, както не бе изглеждала от месеци насам.

— Специалитетът тук е помпано^[1], изпечено в намаслена хартия, но на мен ми се яде омар на пара. Да помоля ли бармана за менюто?

— И за мен омар, моля — усмихна се Фреди. Беше доволна от себе си. Лекарите винаги знаеха всичко за пациентите и това поставяше болните в неизгодно положение. Но ето че и тя научи подробности за живота на Дейвид Вайз. Досега й бяха известни неговата доброта, търпението му, чувствителността му към пациентите и страстта му към работата. Сега вече можеше да си го представи как чете книга в засенчената от дървета уютна къща в Брентуд, как се разхожда по пясъка досами вълните, бос, с навити крачоли на панталоните. И, разбира се, с очилата си, за да не се изгуби или препъне в някоя морска звезда.

Когато омарите станаха готови, те се преместиха на една маса. На всеки, желаещ да яде омари, му завързваха голям лигавник, независимо дали го искаше или не. Това беше първият омар на Фреди почти от година. Тя се зае с него; включи в действие трошачката и дългата, остра вилица, а когато и те не й вършеха работа — пръстите и зъбите си. На два пъти помоли за още разтопено масло.

Щом свърши, Фреди шумно въздъхна от удоволствие, изми пръстите си в голямата купа с топла вода и плаващи в нея резенчета лимон, развърза лигавника си и погледна към Дейвид. Бузите й блестяха като на току-що изкъпано бебе.

— Сладкиш с извара? — запита се тя на глас. — Или сладолед?

— И двете. — Дейвид се наведе напред и я целуна по устните. Фреди ахна от изненада. — Харесват ми момичетата, които знаят как да ядат омар — обясни той.

— Толкова много, че ги целуваш?

— Без проблем. — Той я целуна отново, а очилата му се удариха в носа й. — Съжалявам!

— Свали си очилата — предложи Фреди.

— Тогава няма да мога да те виждам.

— Знаеш чудесно как изглеждам.

— Не и сега, не когато си щастлива. Щастлива си, нали, Фреди?

— Да — изрече тя бавно. — Да, щастлива съм.

— Но не напълно?

— Не… не напълно… Но нищо не може да се направи. Предполагам, че съм… малко депресирана някъде дълбоко вътре… има много причини… сложно е… Надявам се, че ще си отиде от само себе си. Вероятно е въпрос на време. Дейвид, важното е, че съм щастлива точно в този момент, всъщност чувствам се щастлива, откак дойдохме тук; не си спомням да съм изпитвала такова щастие от много, много време насам. Другото… тази потиснатост, не е твой проблем.

— Само че е.

— Защо? Каза, че съм готова да си вървя вкъщи. Гониш ме от гнездото. След начина, по който атакувах омара, няма как да се преструвам, че съм още слаба. Нуждая ли се от лекарски грижи?

— Технически не. Само че аз искам да продължа да се грижа за теб.

— Как? — попита озадачено Фреди.

— Искам… Искам да се омъжиш за мен. Не казвай не. Изобщо не казвай нищо! Не ми казвай, че не знам какво говоря! Не ми казвай, че не може да молиш едно момиче да се омъжи за теб още след първата среща и две целувки. Може, току-що го направих, а никога не съм вършил нищо импулсивно в живота си. Познавам те по-добре, отколкото си представяш. Знам също, че е малко прекалено скоро и че не биваше да се раздърдорвам, но не издържах. Искам да си наясно какво изпитвам към теб… Ти ще разполагаш с достатъчно време да ме опознаеш и да решиш… когато решиш. Това е всичко, няма да кажа повече дума.

— Боже мой — изрече тихо Фреди. — За какво ще си говорим на втората ни среща?