Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (19)

20.

— Онова, в което съм ненадмината и всички са на това мнение, е да продавам сладки — рече Фреди на Делфин с широка, ентусиазирана усмивка. — Имам ценен опит от магазина на Ван де Камп в Лос Анжелос, а майсторията да продаваш сладкиши е нещо, което трудно се забравя. Свекърва ми беше много доволна; каза, че откакто се помни, не са имали подобен успех в нито една от досегашните зимни църковни разпродажби. На масата не остана дори едничка кифличка, но първо се разграби ябълковият пай, който опекох сама. Спечелихме двайсет и пет лири за доктор Барнардо.

Делфин лежеше отпусната върху мекото канапе във всекидневната на просторния нов апартамент, който тя и Арман, най-сетне женени, бяха наели на Рю Гинмер, срещу Люксембургската градина. Фреди и Тони Лонгбридж им гостуваха за няколко дни, преди да отидат при Пол и Ив във Валмон. Това бе първото им пътуване извън Англия след края на войната.

— Кой е доктор Бернардо? — с лениво любопитство попита Делфин.

— Поддържа сиропиталища. Парите са за коледни подаръци на децата. Освен това участвах и в благотворителния базар за нов покрив на селската църква. Седяхме там всяка неделна сутрин, пеехме химни колкото може по-тихо и чакахме старият покрив да се срути върху ни. Една проповед на висок глас би била цяло нещастие.

— Какъв ужасен начин да си отидеш, след като си оцелял през бомбардировките! — мързеливо отбеляза Делфин.

— Именно! Затова се съгласих да помогна в организирането на базара — разгорещи се Фреди. — Тъй като още няма бензин дори и да си се снабдил с купони, впрегнах кон в една каруца и обиколих навсякъде. Не можеш да си представиш какво ми даваха хората! Преобърнаха таваните си — купища вехтории, стари книги, порцелан, какъвто изобщо не помнеха, че имат, носени дрехи… не може да се изброи всичко. Не отказах нито едно дарение, никога не знаеш какво ще се хареса на хората, продадохме почти всичко. Просто не е за вярване какво може да се постигне само с един стар кон… Тони беше много горд с мен.

— Така и трябва да бъде, баронесо Фреди — съгласи се благосклонно Делфин.

— Летният църковен празник ще се състои през юни на поляната пред къщата на свещеника. Твърдят, че е невероятно колоритно — не спираше Фреди, искряща от нетърпение. — Ще има танци около майското дърво, надбягвания с понита и изложба на кучета и котки, но всъщност главната атракция ще бъдат състезанията за най-добри цветя и зеленчуци. Както чувам, надпреварата ще е наистина разгорещена. Въпрос на престиж! Още не съм решила с божури ли да се заема или с домати, но почвам да се чудя дали да не направя и едното, и другото. Ще реша веднага щом се приберем, чака ме работа. Не мислиш ли, Делфин, че е предизвикателство да специализираш в различни области?

— Напълно съм съгласна. Аз лично бих участвала в танците около майското дърво.

— О, Делфин, това е за децата, а не за стари омъжени дами като нас.

— Внимавай кого наричаш стара омъжена дама — промърмори Делфин лениво и самодоволно потупа корема си.

— Стара, омъжена, много, много бременна дама.

— Откажи се от „стара“ и ще се съглася с останалото.

— Винаги си била суетна… може би имаш право на малка отстъпка… двайсет и осем не са чак толкова много.

— Нито пък двайсет и шест — отбеляза кисело Делфин. — Въпреки че имаш малката Ани.

— О, никога не мисля за възрастта — засмя се Фреди. — Просто в имението има страшно много работа. Уроците по бридж, а сега, след връщането на част от прислугата, Пинелъпи ме запознава с всички тънкости при организирането на вечери, уча се да бродирам и да плета, за да мога да правя покривчици, калъфи за чайници и поставки за яйца за следващия базар, ябълковият пай е твърде лесен — и, разбира се, неделното ми училище.

— Ти имаш собствено неделно училище? — изненада се Делфин дотолкова, колкото й позволяваше нейното легнало положение.

— Напълно. Това е традиция на Лонгбридж; всяка неделя следобед от три до четири, само за децата до десет години. После отиват при свещеника, за да се готвят за конфирмацията. Присъствените книжки са у мен и ако детето идва шест последователни седмици, слагам в книжката му хубав печат, но ако някое от тях пропусне и една седмица, трябва да започне всичко отначало, за да получи печат.

— Струва ми се твърде сурово — възрази Делфин.

— Последователен значи последователен — настоя разпалено Фреди. — Освен това така характерът се калява отлично. Пинелъпи свири химни на пианото, децата пеят, а пък аз им чета библейски истории. Справям се вече доста добре.

— Никога не съм мислила, че си религиозен тип… но все пак хората се променят, нали? А и не сме се виждали толкова дълго… започваш да ставаш съвършена английска лейди.

— Надявам се… в края на краищата омъжена съм за благородник! О, почти забравих да ти кажа най-вълнуващото — правя смес от сушени листенца за есенция. Пинелъпи има тайна рецепта, секрет на семейството вече няколкостотин години, така че реших да си измисля своя. Започнах естествено с лавандула и рози, а после направо полудях: листенца от невен, метличина, пирен, пламък, ралица, карамфили, върбинка, мащерка, лайкучка, листа от мента, лазаркиня, кора от мускатово орехче, цветчета от лайка, смлени корени от перуника — съвсем малко, — теменужки, листа от здравец, мъничко индийско орехче… чакай да видя, забравих ли нещо? Господи! Канела на пръчки! Не се и опитвай да го правиш без канела на пръчки. Тайната, разбира се, се крие във времето, когато се берат цветята за сушене — само сутрин, след като се изпари росата, и само ако цветето е съвършено. После ги смесваш съвсем, съвсем внимателно и накрая добавяш етерични масла. Целият процес е много по-сложен, отколкото изглежда. Сместа ще стане чудесна, щом отлежи достатъчно. Сега все още мирише малко… на недовършено… но свекърва ми е много оптимистично настроена. Ще ти пратя, стига само да съм доволна. Делфин… Делфин?… Спиш ли?

 

 

След един час, когато Арман се върна от разходката си с Тони, Делфин, освежена от следобедната дрямка, решеше косата си преди вечерята.

— Поприказвахте ли си хубаво с Фреди? — попита той.

— Прекрасно. А вие с Тони?

— Научих сума неща! Знам повече, отколкото някога съм искал да зная, за глупостта на лейбъристкото правителство, за дефицита, за липсата на фондове и контрола на цените, за ниската производителност, високите данъци и изобщо невъзможността да се направи каквото и да е в Англия. През цялото време изпитвах желание да съм тук и да слушам как двете се прехласвате в изчерпателното споделяне на интимни клюки.

— Не се чувствай пренебрегнат, не си изпуснал много. Освен ако ти е приятно да гледаш играта на много лоша актриса.

— Каква лоша актриса?

Делфин се прозя с наслада.

— Малката ми сестра, идиот такъв. Аз бях блестяща, преструвах се, че й вярвам.

— Блестяща както винаги?

— Можем да се обзаложим, Садовски. Мисля, че в крайна сметка ще ти позволя да се навърташ наоколо ми.

 

 

Фреди вдигна поглед от бродерията, щом Тони почна да къса някакво писмо на ситни парченца и да ги хвърля в малката камина в спалнята им в Лонгбридж. В този дъждовен априлски следобед на 1946 влагата се просмукваше до костите. Беше неприветлива пролет, с едва напъпили дървета.

— Не беше ли от Джок? — възнегодува тя. — Хубаво беше и аз да го прочета.

— Не исках да ти губя времето — рече Тони, явно ядосан от писмото на приятеля си.

— Още нещо за неуморния му любовен живот? Доста се забавлявам с пикантните подробности.

— Не беше дори и това, скъпа. Просто поредната му налудничава идея. Сега е решил да наеме няколко допълнителни самолета и да се захване с превоз на товари по въздуха.

— Това трябва да значи, че Джок още няма работа — изрече замислено Фреди. — За колко време очаква да му стигне спечеленото на покер?

— Няма да е за дълго, ако я кара така. Адски се е запалил по тази идея. Казва, че може да наеме няколко ДС-3 за четири хиляди долара на година, специална тарифа за ветерани — само четири хиляди, представи си, — и предлага да се махнем оттук, да се преместим в Лос Анжелос и да му станем съдружници. Ние! Просто така! Казва, че там гъмжи от демобилизирани пилоти и наземен персонал, които са готови да работят почти за нищо, само и само да са в авиацията. Твърди, че сме щели да положим основите на цяла нова индустрия.

— Някои неща никога не се променят — съгласи се Фреди. — Казва ли какъв вид товари има предвид?

— Знаеш го Джок — мисли за пресни продукти. Представи си ДС-3, пълен със зеленчуци? Джок пише, че самолетът побира три и половина тона товар. Съвсем в стила на Хемптън… летящия зарзаватчия.

— Всъщност, колкото и да е странно — продължи вече замислено Фреди, — това ме подсеща за нещо.

— Как така? — Тони бе изненадан от непривично сериозния й тон.

— На Западния бряг се отглеждат толкова много плодове и зеленчуци, които на Източния бряг вече са извън сезона и освен това са твърде нетрайни за влак… А трябва да им се намери пазар! — Фреди бе оставила бродерията и гледаше огъня със замечтани очи на ясновидец, взрял се в страна, чието истинско съществуване Тони Лонгбридж никога не би си представил.

— Почакай малко, скъпа. Първо, второ и трето — дори да беше идеален планът ти и ние да искахме да го осъществим — а той не е и ние не искаме, — не бихме могли да изнесем никакви пари от тази страна, за да влезем в съдружие дори и с Джок, този глупав нехранимайко. Валутни ограничения, нали се сещаш? Нямаше да можем да отидем и до Париж, ако не гостувахме на Садовски.

— Прекрасно знаеш, че имам петнайсет хиляди долара в Лос Анжелос, които трупат лихви от 1939 година.

— Това са си твои спестявания.

— Парите са моята зестра, моят дял от общото! Ти не си се оженил за жена с празни ръце.

— Никога не сме били на едно мнение по този въпрос. Парите са си твои собствени и аз нямам нищо общо с тях.

Фреди не обърна внимание на „познатото“ й възражение.

— Ако — рече тя, — казвам само „ако“, Тони, само „например“, така че не се нахвърляй върху мен, ако например използваме тези пари, бихме могли да наемем два самолета и пак да ни остане достатъчно за текущи разходи, преди да почнем да печелим. При положение, че Джок наеме други два, може би три, тъй че например да имаме всичко пет…

— Стига толкова!

— Нека да си довърша мисълта: чудя се, какво иска да каже Джок с това, че хората щели да работят практически без пари, „без“ колко пари по-точно?

— Фреди! Защо, по дяволите, бълнуваш? Пет транспортни самолета! Не го вземаш сериозно, нали?

— М-м… мисля си някои нещица, просто за разнообразие, дето се казва, прехвърлям ги в ума си.

— Така ли?

— Не те ли боли, Тони, като си представиш, просто като си представиш тези ДС-3, натоварени до козирката, да излитат за Ню Йорк или Бостън, или Чикаго, но, разбира се, аз само си фантазирам, не можем да напуснем имението.

— Дяволски права си.

— Прекарал си тук целия си живот. Как би могъл да помислиш да изоставиш Англия и да се преселиш в някакво странно място, където слънцето свети всеки Божи ден, иначе ти връщат парите? — Фреди бе отишла до прозореца и се взираше навън в погребалния, неумолим дъжд, който се изсипваше вече седмица наред през тази английска пролет. — Чудя се, какво ли е небето над облаците? — промълви тя. — Дали Вечерницата все още е там?

— Какво означават думите ти, скъпа?

— Нищо. — Тя му се усмихна нежно. — И без това Джок няма нужда от нас, щом се залавя с тези товари. Както сам пише, в Калифорния бъка от пилоти. А ние си имаме свой живот тук — ти трябва да се справяш със земята, аз — с Ани и с моите разпродажби, и с уроците ми по бридж, и с неделното училище. И все пак… ако и двамата не получаваме заплати… не, няма значение.

— Няма значение — две от най-дразнещите думи в английския език, както знаеш. Ако не получаваме заплати, тогава какво? — настоя Тони.

— Само се чудех за… печалбите. Няма да има никакви, и то дълго време. Не е лесна работа. Първо трябва да отидем там, да намерим къде да живеем, да купим кола, да наемем офис, да уредим хангари, да плащаме на хората в офиса, да наберем пилоти и наземен персонал… само горивото на пет ДС-3 ще струва куп пари… — Гласът й заглъхваше, докато се взираше в подгизналите от дъжда тисове под прозореца; в тоя миг беше далеч от затоплената стая, обзета от тъй осезаем копнеж, че сякаш трептеше като мъглица във въздуха.

— Пет ДС-3? Толкова реални ли са вече за теб? — попита Тони с тайнствена нотка в гласа.

— Просто си припомням финансовите проблеми, които имах с училището за летене.

— Трудно беше, нали?

— Да. Наистина трудно. — Когато тя се обърна, за да му отговори, едно пламенно, лудо, изпълнено с надежда дете погледна от очите й само за секунда, преди да притвори клепачи, ала беше късно — Тони бе видял.

— Е, добре де — по-трудно ли беше от продаването на сладкиши?

— Нивото е различно…

— Не, отговори ми!

— Значително.

— Но го правеше добре, нали?

— Справях се.

— А дали беше и толкова вълнуващо, колкото е приготвянето на смесите от ароматични листенца?

— Тони, престани да се подиграваш. Това е все едно да сравняваш… летенето с… с… няма нищо, което да може да се сравни с него, нали? — Фреди стисна решително устни, закопча жилетката си догоре, седна и отново взе бродерията.

— Скъпа, кого си въобразяваш, че заблуждаваш? Ти умираш да се хвърлиш в тази транспортна авантюра. Да не мислиш, че не виждам как зарязваш всичко, дето вършиш, в мига, когато над нас прелети самолет?

— Навик! — отсече Фреди и се изчерви ядосана.

— Глупости! Цялото ти същество е там!

— Добре, дори и да ме е заинтересувала идеята на Джок — повиши тон Фреди, — как бихме могли изобщо да мислим за такава решителна стъпка? Това значи да се отделим от семейството ти — цялостна промяна в начина ни на живот! Няма да ти хареса, Тони, знам, че няма да ти хареса. Тъй че да не говорим повече по този въпрос!

— Но умираш да опиташ, нали? Опитай се да ми кажеш, че не е вярно.

— Не ме бива в лъжите, знаеш. Но времената са други. Войната свърши, Тони. Аз… заседнах в този кралски остров… в този втори Едем… в този почти рай.

— Дрън-дрън, мила. Забрави „тази земя на величието“ и „това царство на Марс“. Не върви. О, дяволски добре играеш, честна дума, макар че какво общо има войната със страстта ти към летенето? Нещастното ми приземено момиче, ограничено с една скапана конска сила, при това — стара фермерска кранта.

— Никога не съм се оплаквала.

— Не си, ето кое ме тревожи. Толкова не ти отива да си покорна, че се изнервям. Виж, Фреди, честно казано, не бих имал нищо против малко промяна. Тук само се мотая из краката на баща ми. Той е много по-търпелив с бюрокрацията от мен и е дяволски по-опитен. Ако наистина се нуждаеше от помощта ми, не бих и помислил, просто не бих могъл, знаеш го, но това няма да е завинаги. Искам да кажа, защо пък не, по дяволите! Старият Джок не е глупав, има усет за такива неща, момчето наистина има усет. А когато профукаме всичките пари и се върнем с подвити опашки…

— Значи ще използваме моите пари? — възкликна Фреди, като все още не вярваше на ушите си.

Той кимна.

— Юпии! Ураа! — Фреди така подскочи, че широко разтворените й пръсти докоснаха гредите на тавана.

На вратата тихичко се почука и вътре се вмъкна Ани, облечена за спане в дълга кошница от трико на цветя.

— Ура за какво? — попита тя.

— Познай, мъничка Ани, ще отидем на гости на твоя приятел Джок, там, където е отрасла мама — тя го нарича Града на ангелите — отвърна Тони.

— Като в неделното училище ли? — попита Ани нащрек, но готова да се зарадва.

— Нищо подобно. Като летен ден, като голямо, топло, синьо пътешествие по морето, и знаеш ли кое е най-хубавото? Татко повече няма да трябва да играе бридж с нещастната мама, защото — не й казвай, че съм ти доверил — тя още не е схванала разликата между козове и пики и се басирам, че никога няма да я схване.

 

 

— И така, как ще го наречем? — попита Джок, докато си наливаше бира в задния двор на малката къща, която Фреди и Тони най-сетне бяха намерили близо до летище Бърбанк.

— Мисля, че трябва да е нещо, вдъхващо доверие — отвърна Тони. — Какво ще речете за Нешънъл Еърфрайт Експрес Лимитид?

— Малко надуто, стари приятелю, ако не възразяваш.

— Без съмнение имаш по-добро предложение, старче?

— Доста ми се нрави Фаст Фрейт Форуърд — усмихна се Джок, горд от находчивостта си.

— Не бих си поверила работата на фирми с подобно име — възрази Фреди. — Звучи като школски футболен отбор… на второразредна гимназия.

— Защо, Фреди? Мисля, че името на Джок е направо страхотно — намеси се и Бренда, новото момиче на Джок и доброволна служителка в офиса. — Можете дори да го наречете Приказният Фаст Фрейт Форуърд, обзалагам се, че ще убедя Хеда Хопър да го включи в предаването.

— Бренда, ти всъщност нямаш думата тук — отсече Джок припряно, а на Тони и Фреди поясни: — Бренда познава доста хора от шоубизнеса!

Фреди разгледа Бренда с почуда. Тъмната й коса беше така дълга и лъскава, сякаш имаше на раменете си разтопен метал. Изумителният й бюст разкриваше пълна женска зрялост, но дали все пак беше достатъчно голяма, за да е завършила гимназия? Къде ги намираше Джок такива? Беше се заклел, че тя може да пише на машина, да стенографира, да води документация и да отговаря на телефонните обаждания, но малката изглеждаше така, сякаш никога не бе правила дори собствения си идеален тъмночервен маникюр. И защо имаше южняшки акцент, след като казваше, че е от Сан Франциско?

— Някакви идеи, скъпа? — обърна се Тони към Фреди.

— „Орлите“ — рече Фреди веднага.

— „Орлите“? Че що за име е това? — мигом се възпротиви Джок. Той все още не можеше да преглътне факта, че няколко дни Фреди бе обучавала него и Тони да управляват големите, непознати двумоторни самолети, след като самата тя бе излетяла само с половинчасов инструктаж. Беше служил шест години на „Спитфайър“, а му трябваха часове инструктаж от нея, сякаш бе дете.

— Вижте — Фреди все още не губеше търпение, — вие, момчета, сте герои и сте се срещнали в ескадрилата „Орел“, тъй че съвсем разумно е да се опитаме да извлечем някаква полза от този факт. „Орлите“ — кратко, ясно, лесно за помнене, без объркващи инициали.

— Влияе на чувствата — съгласи се Тони. — Изпратете карфиола си на пазара с „Орлите“. Незабравимо.

— Джок — рече Фреди, — кажи си мнението?

— Май съм в малцинство. Мисля, че „Орлите“ е добре.

— Джок, мили — провлече Бренда, — какво точно беше ескадрилата „Орел“?

 

 

— Къде е тази сутрин нашата покорителка на ДС-3? — попита Джок Тони. Двамата седяха в тесния офис, разлистваха „Универсалния справочник за Лос Анжелос“ и търсеха вероятните клиенти, докато в приемната Бренда се опитваше да обясни на тълпата от кандидат-пилоти, че все още не са започнали да наемат хора.

— Отсъства.

— Така изглежда. Сега, като си имате детегледачка за Ани, сигурно е отишла да пазарува. Би могла да си накупи нови дрехи, или не си забелязал подобни мераци? А може би е на фризьор или е с приятелка на обяд… или на матине, или играе някъде карти… жените са в състояние за произволно време да свършат по-малко работа и да похарчат повече пари, отколкото мислиш, че е възможно. Ще дойде ли следобед?

— Заминала е за няколко дни — стисна устни Тони.

— Така ли? Къде?

— Честно казано, не знам. Погледни каква бележка ми е оставила. — Тони подаде късче хартия и Джок го прочете на глас.

„Скъпи, моля те наглеждай вечерята на Ани и постой с нея, Хелга ще я приготви. Изкъпи Ани, почети й от червената книжка на нощното шкафче, не повече от двайсет минути, сложи я да си легне, остави лампата, ако иска. Хелга ще ти приготви ядене към седем и половина. Моля те, провери Ани няколко пъти вечерта, остави си вратата отворена, в случай че се събуди. Сутрин Ани да си изяжда цялата закуска, Хелга ще я води на детска градина и ще я взима. Казвай на Хелга какво ще искаш да ти приготви, преди да отидеш в офиса. Не се безпокой за мен. Ще се видим след няколко дни. Ани разбира. Обичам те, скъпи. Излитам.

Фреди“

— Намерих това сутринта, като се събудих — рече Тони ядосано. — Направо се побърках!

— Забеляза ли, че два пъти използва „моля“? Страшно възпитано! Какво иска да каже — излитам.

— Ако знаех, с радост бих го споделил с теб.

— И с кой самолет е излетяла?

— Не е с наш, веднага проверих. Може би е убедила някой да й даде назаем — отвърна мрачно Тони.

— Или пък е откраднала — добави замислено Джок.

— Никога не би направила подобно нещо у дома… дори за милион години. Немислимо е да изчезва така. Трябва да е от това идиотско място! Не е същата, откакто стъпи в Калифорния. Не мога да налучкам какво точно, но тя е просто… различна. Сякаш целият скапан свят е неин. Господи, иска ми се да я напердаша!

— Бренда страшно се плаши от нея. Казва, че я карала да се чувства по-непълноценна.

— Бренда не е толкова глупава, колкото изглежда.

— Хайде, Тони, глупава е.

 

 

С бързия състезателен самолет, който бе наела, Фреди спря на няколко места в най-южната част на големите земеделски области в Калифорния, после се отправи на север, към влажните земи край делтата, където аспержите и доматите се отглеждаха десет месеца в годината. Оттам отскочи до богатия Салинас, изстреля се обратно към Фресно за смокини и грозде. Където и да отидеше, летеше над огромни ферми и овощни градини, станали още по-големи и по-доходни, откакто ги бе видяла за последен път.

Маршрутът й беше невероятно блуждаещ и зависеше само от каприза и настроението й. Тя бродеше, слизаше в бръснещ полет, правеше свещ, пикираше и си гонеше опашката, танцуваше със самолета от единия до другия край на щата. Не си правеше труда да изчислява; важното бе да има гориво, а навигацията й се основаваше на инстинкт, памет и на криволичещото й, лъкатушно въображение. Фреди бе фантастично свободна и свободна за всичко фантастично, и пееше, докато потъваше в лудостта да лети отново; да лети без правила и ограничения, да лети, отдадена на свободата, от която се бе отказала преди седем години, отново готова за дръзки приключения във висините с ветровете и небето, и облаците, и пространството. Пространството!Господи, как й липсваше пространство в Англия. Правилата на Въздушнотранспортните помощни части бяха така строги, че доставянето на самолет напомняше на промъкване през лабиринт; Калифорния беше истински екстаз с нейното ярко, безкрайно, бликащо небе, небе, което отново й принадлежеше. Тя се чудеше как бе живяла тъй дълго без този хоризонт. Как бе издържала, как се бе подлъгала да повярва, че нещо може да замени невероятната изумителност на синята необятност?

Щом мернеше главните постройки на някоя огромна селскостопанска компания, тя правеше един-два зрелищни лупинга, прибавяше няколко театрални имелмана, за да възвести появяването си, и едва тогава елегантно приземяваше самолета в наполовина изпълнения паркинг или ако не на паркинга, на полето, при условия, които всеки от Помощните части би сметнал за смешно лесни.

После с полюшваща се походка влизаше в офиса и питаше за шефа; носеше официална на вид тетрадка и хубава нова писалка „Паркер“ с дебел златен писец. Носеше още и измислена от самата нея униформа, състояща се от спретнатата й пола от Помощните части и синята риза на Кралските военновъздушни сили, без вратовръзка и разкопчана почти до сутиена, с широките десет сантиметра нашивки, зашити над десния джоб. Пламтящата й коса, вчесана делово назад, бе прибрана неумолимо на тила, но постоянно се изплъзваше от непривичната кадифена панделка. Полата й беше подкъсена няколко пръста, с което веднага привличаше вниманието, а червеният лачен колан — пристегнат толкова силно, че със сигурност би й донесъл дисциплинарно наказание в армията. Фреди бе сменила практичните си обувки с връзки и черни чорапи от Помощните части с прозрачен найлонов чорапогащник и червени обувки с най-високите токчета, които бе успяла да открие в целия Лос Анжелос. Ако шефа случайно го нямаше, се появяваше на часа, щом до ушите му стигнеше вестта за посещението.

За четири дни Фреди успя да спечели топлото приятелство и възхитата на основните производители на селскостопански продукти от най-високодобивната област в целия свят. Отклонявайки се възмутително от истината, тя деликатно им съобщаваше за създаването на голяма компания за въздушен транспорт на товари. Освен това споменаваше често за големия корпус пилоти от американската ескадрила „Орел“, до един сред героичното Малцинство, на което Множеството дължи толкова Много. На заинтересованите обясняваше, че „Орлите“ са в състояние да се справят с толкова продукция, колкото фермерите могат да отгледат, и се навеждаше напред така, че бюстът й опъваше ризата.

Тетрадката се пълнеше с евентуални поръчки, с ценни сведения и с имената на главните търговци на едро във всички големи градове на страната, готови да търгуват с калифорнийски плодове, зеленчуци и цветя, след като можеха да ги продадат на много добри цени, достатъчни да покрият и разноските на въздушния транспорт.

Седнала в кафенето на летището в Санта Паула, Фреди размишляваше над две парчета пай с пресни праскови преди последния кратък прелет към дома. Бе напълно наясно, че само жадният за цветя пазар на Ню Йорк, зависим иначе от оранжериите, би могъл да поглъща тонове свежи стръкове всяка седмица. Колко ли тона пресни праскови можеха да продадат в Чикаго? А ако тук се направи прасковен пай, да речем, от Ван де Камп, колко ли би спечелила от него верига магазини на Източния бряг посред зима? Как да се пренася прасковен пай, без да се натроши? Пази се от сладкарски изделия, тъпа глупачко. Кога ще се научиш? Добре, как тогава се пренасят праскови, без да се натъртят? Как се пренася грозде, ягоди, марули, прясна сьомга от залива Монтърей? Как се пренасят орхидеи! „Орлите“ могат да променят вида на абитуриентските рокли.

Фреди бодро заключи, че това са второстепенни проблеми, и се зае да изкопчи рецептата на пая от собственика на кафенето. Нека Тони и Джок се безпокоят за подробностите. Щяха да са толкова наелектризирани, когато се върне с цялата тази информация — но беше абсолютно необходимо да тръгне сама. Съпругът й безспорно бе участвал в цялата битка за Англия, но барон Антъни Уилмот Алистър Лонгбридж беше далеч от типа янки. Джок беше американец донемайкъде, ала той пък просто не бе участвал в битката за Англия. Тяхното присъствие, от една страна, щеше да подейства възпиращо на стила й, а от друга, би накърнило престижа на мощния пилотски корпус на „Орлите“. И то ако двамата само стояха с нея и слушаха. Не дай си боже да проговореха!

 

 

— Къде е новата Бренда? — провикна се отчаяно Джок, притиснал към гърдите си две телефонни слушалки, тъй че да не го чуят лозарите, с които се опитваше да говори едновременно. — Имам нужда от помощ, бързо!

Заклещена зад бюрото си, Фреди обясняваше на трима разочаровани, но все още настойчиви бивши пилоти изтребители, че двеста и петдесет долара на месец е максималното, което „Орлите“ могат да предложат сега-засега, и се провикна над главите им:

— Напусна вчера, нямах време да намеря друга.

Фреди с раздразнение се запита, защо тъкмо тя трябва да намира новите Бренди? За две седмици бяха сменили четири секретарки, откакто истинската Бренда бе счупила и последния си лакиран нокът и бе напуснала, разгневена до сълзи на враждебната към нея съдба. Такива като Бренда не издържаха на напрежението, а пътуването на Фреди бе породило лавина от преждевременни поръчки на клиенти, с които беше невъзможно да се справят без няколко опитни служители.

— Кой вдига телефоните в приемната? Оттатък сякаш има новогодишно тържество — изкрещя вбесен Джок. — Почти мога да се закълна, че чувам гласа на Ани.

— Чуваш го, командир на ескадрила. Хелга се обажда, Ани е с нея.

— А къде, за бога, е Тони? — изкрещя Джок.

— Командирът на полк се връща от Нюарк. Достави онези три и половина тона карамфили. Полковниците Левин и Карлути закараха ягодите и доматите в Детройт в Чикаго — и те се връщат.

— Нещо радостно? — попита Джок; това бяха двете думи, с които след кацане пилотите от Кралските военновъздушни сили се питаха дали са свалили вражески самолети.

— Не — отвърна Фреди и краткият й отговор означаваше, че никой от пилотите не е успял да „измисли“ товар за връщане; без обратен превоз доставките не носеха печалба. И трите самолета се прибираха в Лос Анжелос „гратис“, най-ужасната дума в тяхната работа след „катастрофа“.

— Приятелчета, бихте ли изчакали отвън за минутка? — помоли Джок пилотите. — Трябва спешно да поговоря със съдружничката си.

— Тази работа няма да тръгне, Фреди — избухна той, щом стаята се опразни. — Как може да отклоняваме поръчки и в същото време да сме на загуба? Как? Колко дълго мислиш ще продължава така? Ей ни на, затрупани с тонове канцеларска работа, въпреки че първоначалната идея беше тримата да летим без заплата. Твоите Бренди изчезват за един ден. Още не сме наели достатъчно механици. Пълен товар от зрели праскови чакат в Бейкърсфийлд — имаш ли изобщо представа колко бързо се развалят, — а не мога да използвам други пилоти освен Тони, Левин и Карлути. Получих поръчки за още три товара за утре — о, по дяволите! Аз и великите ми идеи! Няколко седмици, и ще сме на червено! Ще задлъжнеем.

Фреди наклони стола си назад, тъй че почти легна в него, качи великолепните си крака на бюрото, изтегли полата няколко пръста над коленете и кръстоса червените си лачени обувки с остри токчета. Сякаш мълчаливо се съветваше с тавана, докато Джок барабанеше нервно по бюрото и я чакаше да каже нещо. Тя обаче потърси пудриерата в чантата си, сложи внимателно нов пласт яркочервено червило и се погледна одобрително в огледалцето. После отново свали крака на пода, стана и тръгна леко, гъвкаво и закачливо към вратата.

— Не можеш да ме оставиш тук сам! Къде, по дяволите, си тръгнала? Пак да летиш? Това вече съвсем ще ни довърши.

— Командир на ескадрила Хемптън — Фреди го дари с една издевателска и пресилено ярка усмивка, — опитай се да се успокоиш, не ми е приятно да те гледам загубил ума и дума. Ще получиш язва. Дишай дълбоко. Мисли за хубави неща… дори и твоят ум трябва да ражда хубави неща от време на време. Всъщност ти наистина не изглеждаш добре! — опяваше тя, като рошеше косата му и нехайно подръпваше ушите му. — Добре ли се храниш, командире на ескадрила? Приемаш ли достатъчно витамини? Знаеш ли какво, можеш да изядеш обяда на Ани… ам, ам, изяж всичко. Аз ще я взема с мен и ще я нахраня.

— Наистина ли тръгваш? — Джок беше вече на границата на търпението. — Не мога да повярвам!

— Хелга ще те наглежда. Отивам да си купя палто от норка.

— Кучка, кучка, кучка! — изрева Джок при едновременния звън на неговите два телефона и телефоните на Фреди. — Сега разбирам защо не ме остави да умра, когато имаше възможност. Спасила си ме, за да ме ликвидираш сама!

— Хайде, не ставай параноик? Тогава още не те познавах — рече мило Фреди и леко затвори вратата зад себе си.

Джок остави телефоните да звънят. Тръсна русата си глава и някакъв ужас засенчи непокорното му лице. Защо внезапно се почувства така адски самотен! Защо се чувстваше така, сякаш са го изоставили? „Параноик“? Ако това беше обяснението, щеше веднага да се съгласи, че е просто параноик.

 

 

Офисът на Суид Кастели както винаги бе пълен със снимки, модели на самолети и реликви, но на Фреди й се стори, че не помни да е виждала някога самия Суид толкова отпуснат. Неочакваното й посещение го зарадва, ала дори под радостта лицето му остана унило. Той вдигна Ани, огледа с почуда детското й съвършенство и поклати глава; как летеше времето! После внимателно я сложи на стола.

— Сега малката лейди ще седне тук.

— О, аз не съм лейди — отвърна сериозно Ани. — Баба Пинелъпи е баронеса, баба Ив е контеса, а леля ми Джейн е сгодена за маркиз, което значи, че някой ден ще бъде херцогиня, но аз съм си просто малката Ани.

— Защо така, бедно дете? Та това е въпиеща неправда! Може би за теб ще се появи някой принц?

— Какъв принц? — попита Ани.

— Ани, не искаш ли да си поиграеш с моделите на самолети? — намеси се припряно Фреди.

— Предпочитам да си говоря с мистър Кастели, мамо.

— После, Ани — отпъди я Фреди.

— Чудех се, кога ли ще се наканиш да дойдеш да ме видиш, Фреди. Тук си вече няколко седмици. — В гласа на Суид се прокрадна лек упрек.

— Беше много сложно, Суид, стари ми приятелю. Не мога да ти опиша.

— Не се притеснявай, представям си. Трудно се намира работа, колкото и да се опитваш. Помниш ли ония години, когато бяхме така заети с каскадите, че се налагаше да спя в офиса? Помниш ли, когато от един филм влизаше в друг, без ден почивка, а така беше и с всички останали? Помниш ли онази малка, но славна организация, която ръководех? Свършено е с това, Фреди. Вече никой не прави филми за летене. През войната имаше много работа с продукции за военновъздушните сили, но сега, рожбо? Както и да е. Сега е времето на дървените огради, на вилите, потънали в рози, на романтичната любов и никой не ще да знае за онази стара луда синева горе. Седя си тук, зяпам стените и чакам да звънне телефонът. Вече месеци — ни звук. Някой ден ще го счупя!

— Толкова ли е зле, Суид? Наистина съжалявам.

— Или толкова добре, зависи. Искам да кажа, рожбо, никога не съм мислил, че можеш да имаш много пари и идиотски малко удоволствия. Нещо не е в ред. — Той се отпусна унило на стола зад бюрото.

— „Много пари“? Без работа? Как така?

— О, наистина си отсъствала дълго. Всички правеха пари през войната. Както и аз. Всичко, което вложих, се превърна в злато. Сега съм богат, рожбо, наистина богат. Изглежда, ми се удава да правя мангизи. Но да си седя кротко и да си наглеждам парите? Не е за мен. Не че се оплаквам, взел съм си своето.

— Значи идвам точно навреме! — усмихна се Фреди. — Като че ли имам работа за теб?

Суид повдигна вежди.

— Къде? Да не е в тази ваша компания за въздушни превози? Фреди, известно ли ти е колко много малки фирми като твоята започнаха в Лос Анжелос и колко изгърмяха през последната година. Стотици.

— Чух за това. Както излиза, Джок Хемптън не е бил единственият ветеран, осенен от подобна идея. Но някои от компаниите ще оцелеят все пак и ще станат по-големи. Неизбежно е, трябва да се случи! „Орлите“ ще бъде една от тях.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото аз го казвам! — постави го тя натясно с усмивката си и с триумфиращата увереност в сините си очи.

— Същата Фреди. Властна, вироглава, упорита, неотстъпчива — ако не беше така дяволски красива, щеше да си невъзможна! — Суид въздъхна, сякаш си припомни нещо. — Има неща, които никога не се променят, слава богу.

— Нуждаем се от теб, Суид.

— За какво? Не се виждам да товаря стока дори ако някога се появи такава. Твърде стар съм за това, рожбо, и твърде богат. И навярно твърде дебел.

— Искам да ръководиш „Орлите“, да поемеш сделките. Проблемът ни е, че сме затрупани с работа, и то все бърза. Имаме шест телефона, звънят по цял ден! О, Суид, това е само за теб! Ще ти доставя страшно удоволствие да ни оправяш бакиите — направо ти завиждам. Първо, трябва да решиш още колко самолета е необходимо да наемем и от колко още пилоти се нуждаем, защото, ако не грабнем работата, с която ни засипват, ще я грабне някой друг. После — проблемът с обратните полети; също — да намериш човек, който да отговаря за поддръжката и инженерната част, и друг — да се занимава с договорите. Трябва незабавно да наемеш персонал за офиса, внимателно да прегледаш чартърните ни тарифи до различните градове…

— Това ли е всичко? — Унинието изчезна от кръглото лице на Суид; той някак машинално изправи гръб.

— Само началото! Може също да вдигаш телефоните в свободното си време, но се страхувам, че няма да ти остава свободно време.

— Откъде пари?

— Намират ми се малко. Разбира се, като председател на нашия съвет ти ще искаш да участваш и с някоя друга акция, тъй като, както сам казваш, всичко, което докоснеш, се превръща в злато. А и естествено — ние сме многообещаващи.

Кастели внимателно се взря във Фреди.

Малката беше в такова настроение, че дори да скочеше от самолет без парашут, въодушевлението й щеше да я понесе по въздуха. Е, добре, защо да не опита? Никога не беше й отказвал. А и тя му бе донесла доста пари навремето. Какво най-лошо можеше да му се случи? Да загуби малко от скучните си мангизи. Би рискувал много повече за няколко телефона, които не спират да звънят.

— Е, по дяволите, пиши ме вътре. Нужни са ми няколко дена да се оправя тук…

Фреди го прегърна силно и звучно го целуна и по двете бузи.

— Няма да съжаляваш, обещавам. О, Суид, непременно ще ти хареса. Пълни сме с проблеми!

Взе табелката, на която пишеше „Връщам се след пет минути“, и я размаха замислено.

— Запушила съм някаква кола. Хайде, Суид, трябва бързо да се махаме от тук! Ще закача това на вратата. Не искаш да ме глобят за неправилно паркиране, нали? А и след час трябва да откарам едни праскови до Ню Йорк. Като се върна, ще ти помогна да разчистиш офиса си.

 

 

Превзет из засада, бившият каскадьор последва Фреди, Ани подтичваше подире им. Бяха минали половината път до Бърбанк, когато Суид се сети, че Фреди не можеше да бъде глобена на служебния паркинг, но вече бе твърде възбуден, за да обърне внимание на това.

Измъквайки се грациозно от буика, Фреди си мислеше, че най-лошото в новата модна линия на Диор е дължината на полата: стигаше почти до глезена й. От друга страна, дребта подчертаваше тънката й талия и правеше по-заоблени бедрата и гърдите. Но господин Диор трябваше да е наясно, че краката, тъкмо краката приковават вниманието на мъжете. Въпреки че ако човек се замисли, щом една жена е в леглото вече, какво общо имат краката с любенето? Можеш да обгърнеш мъжа с тях, освен ако не е някакъв, някакъв фетишист, дето си пада по коленете, или чешит, който гледа само прасците и бедрата, какво всъщност им беше важното на краката?

Тя пристъпваше бавно, без да забравя сложното скеле, което крепеше изключително модерния й костюм. Той се състоеше от стегнато, закопчано сако от копринен шантунг и невероятно богата черна пола. Най-отдолу бе тюленият корсаж — служеше и за сутиен без презрамки, — една дреха, заблуждаваща с финия си вид, ала с неумолима собствена устойчивост благодарение на десетките гъвкави тесни банели, скрити в пластовете тюл. Подобно на желязна ризница, те я обгръщаха от зърната на гърдите до бедрата. Следваха кринолини с различна плътност, разкриващи истинското богатство на полата. Самата пола беше с двойна подплата — една от тюл и една от китайска коприна, за да не се драскат чорапите й. Чудеше се дали някога баба й е била така пристегната и ограничена от дрехите си. Ако се осмелеше да поеме дълбоко въздух, щяха да се изпокъсат половин дузина копчета. А да си вдигне ръцете над главата изобщо не можеше да става дума. Добре поне, че все пак свиваше ръце в лактите. В този костюм трябваше да се гъне и да ситни, а не да се перчи и да припка.

Такава беше цената на елегантността през 1949 година и Фреди разбираше защо при първото си посещение в САЩ самият Диор бе посрещнат от тълпи разгневени жени с плакати, на които пишеше „Кристиан Диор, върви си у дома“ и дори „Изгорете мистър Диор“. Когато откри, че в модата няма друго направление освен новата линия на Диор, Фреди я прие неохотно. От шапката обаче се отказа. Не беше слагала шапка, откакто свали униформата, и нямаше намерение да се променя. Косата й, само преди ден подстригана, сресана и нагласена от скъп фризьор, вече беше възвърнала собствената непредсказуема и неназовима форма, нещо средно между вълни, къдрици, бъркотия и претенциозност; ако не друго, то поне прическата си беше нейна и позната. Тя тръсна укорително глава и сякаш някаква огромна, ярка, с цвят на бакър гергина трепна в светлината на слънцето.

— Госпожо Лонгбридж? Входът е тук, госпожо Лонгбридж — рече Хал Лейн, посредникът на недвижими имоти. Вече втори ден я развеждаше и още не му се вярваше, че за разлика от други клиенти купуването на къща, изглежда, беше последното, което вълнуваше дамата. Важното в случая с госпожа Антъни Лонгбридж обаче беше, че тя непременно трябваше да смени жилището си. Не бе зяпач като някои жени, с които направо си губеше времето. Налагаше й се да напусне онази дупка, наета от нея и съпруга й преди три години. Не подхождаше на двама от съдружниците в най-голямата в страната компания за въздушен транспорт на товари да живеят в разнебитена тясна квартира. Като оставеше настрана собственото им удобство, там те не можеха да приемат гости. Как да поканиш хора на вечеря в жилище, по-лошо и от най-евтината типова къща? Според него семейство Лонгбридж бяха даже твърде закъснели да си намерят дом, отговарящ на положението им. Просто не проумяваше защо са чакали толкова дълго.

— Тази вероятно е една от най-хубавите къщи в Хенкок парк — поясни Хал Лейн, докато приближаваха входната врата. — Има особено европейско обаяние.

Фреди престана да гледа намръщено бухналата си пола, вдигна поглед и внезапно се закова на тротоара.

— Господин Лейн, вчера, когато тръгвахме, ви казах, че мога да посветя на търсенето на къща само два дни, и ви предупредих, че изобщо не бива да става дума за каквато и да е имитация на английски стил. Защо ми губите времето?

— Но… но… това не е имитация, госпожо Лонгбридж, това е истински… ъъ… стил кралица Елизабет. Чакайте само да видите интериора. Изключителен е. Банята е направо шедьовър.

— Виждам греди, които са напълно излишни, противни малки червени тухли, мънички прозорци, дето не пропускат светлина. Съжалявам, но не виждам дори смисъл да влизам вътре, господин Лейн — и тя погледна часовника си. — Разполагаме с още шест часа.

Е, добре! — помисли си посредникът, като отваряше вратата на своя „Буик“. В крайна сметка за предпочитане беше някоя добродушна, приказлива зяпачка. Защо бързаше толкова? Прелисти бележника си, отписа половината къщи — госпожа Лонгбридж явно не беше достатъчно изискана и не разбираше, че в Лос Анжелос една английска къща, за предпочитане стил Тюдор, веднага ще предизвика респект и ще разкрие положението на собственика. После посредникът подкара новата си кола.

Фреди се облегна назад, дори не поглеждаше улиците и ярките зимни цветя, пъстреещи по поляните в този ноемврийски ден. Изпитваше смесени чувства към необходимостта да се изнесат от сбутаното малко жилище в Бърбанк Толкова много неща се бяха случили там! Никога нямаше да забрави онези въодушевени, луди двайсет и четири дни, след като Суид Кастели пое офиса в свои ръце и ангажира петнайсет нови пилоти насред най-голямата следвоенна жилищна криза. Между полетите момчетата търсеха къде да настанят семействата си, като междувременно спяха на пода в гостната й — с изключение на късметлията, който успя да се напъха в леглото на Хелга; Фреди всяка вечер им готвеше яхнии, ако самата тя не летеше; Ани отговаряше за млякото, бисквитите и салфетките; Тони стана барман; Джок ръководеше игрите на покер.

Това бяха дните на „свободна борба“ за осигуряване на обратни превози: трагедията на три ценни товара живи омари от Мейн, умрели, доколкото можеше да се разбере, от страх по време на гръмотевична буря; вълненията около доставките на рокли и блузи последна мода — изпратени направо от фабриките на Седмо авеню, прелетели над цялата страна на закачалки, набързо инсталирани в самолетите, те се разпродаваха за минути; ежеседмичните пратки на „Лайф“ и „Тайм“, към които постепенно се прибавиха и десетина други важни списания; „нашите скъпи“, както в „Орлите“ наричаха внимателно опакованите мъртъвци, пътуващи към родните си места, за да бъдат положени, както трябва, в ковчези и погребани; състезателните коне — те се съвземаха много по-лесно след летене със самолет, отколкото подир дългите пътувания с влак или камион; и най-важното — чартърните полети.

Фреди знаеше, че никога нямаше да успеят без пътници — живи, дишащи човешки тела. Чартърните полети им позволиха да се справят в самото начало: футболни отбори; участници в събрания и конгреси; църковни хорове, тръгнали на конкурс; военни в отпуска; ученически групи; циркове с менажерията и всичко останало; монахини и медицински сестри. Бяха заменили самолетите ДС-3 с четиримоторни ДС-4, инсталираха сгъваеми седалки и подходящи кутии за обедния сандвич и продаваха билетите за маршрутните полети по деветдесет и девет долара на човек. Пътниците, готови да понесат суровия полет, за да стигнат там, където искат, евтино и сигурно, бяха неизброими…

Хал Лейн спря пред къща с бели колони.

— Госпожо Лонгбридж, мисля, че този великолепен дом напълно заслужава вашето внимание.

— Милостив е Бог — възкликна Фреди, — отново съм у дома в Тара.

— Тара е копие на тази къща.

— Ще я огледам — рече тя колкото можеше по-жизнерадостно; къщата попадаше в кръга, очертан от нея на градската карта, който трябваше да покаже на Лейн предпочитанията й. Докато преминаваше през многобройните празни стаи, без да обръща внимание на брътвежите на Лейн, сякаш чуваше шума на двигател, Фреди се питаше, за колко ли време щеше да се приспособи към тази необятна квадратура? От бащиното си жилище бе отишла в малкия дом на Мак, оттам — в претъпканите помещения на Въздушнотранспортните помощни части, после — в удобната спалня и дневна в имението Лонгбридж и най-сетне — в тясната къща в Бърбанк. Би ли могла някога да се чувства тук така уютно, както беше се чувствала през изминалите двайсет и девет години от живота си?

Дали и Джейн имаше същия проблем с приспособяването, чудеше се тя, откакто се омъжи за своя маркиз, любимия си Хъмфри, и се пренесе в Норфолк, в достопочтената и приличаща на феодална крепост грамада в стил Тюдор? Нямаше защо да се притеснява за Джейн. Половината от стаите вероятно беше превърнала в гардеробни, а сега, след като роди и наследник на херцогството за радост на цяла Англия и бе отново царствено бременна, тя без съмнение е реквизирала цяло крило за детски стаи, бавачки и всякакви достойни за почит слуги. Джейн си беше родена за замък. За Фреди имението бе само площадка за излитане.

— Госпожо Лонгбридж, мога ли да ви обърна внимание на този изключителен будоар? Изящен е, нали? Сигурен съм; знаете, че за една домакиня се съди по будоара й не по-малко, отколкото по гостите й.

— Защо не надникнем в сутерена? — предложи Фреди. Посредникът неохотно я поведе надолу по стръмните стъпала. Гледаше я как внимателно обикаля пещта, как я подритва на добре подбрани места, преди да разкопчае сакото си и щателно да огледа тръбите.

— Отоплението е сдало багажа! Боя се, че тази къща не представлява интерес за мен. Съжалявам, господин Лейн. Какво следва в списъка ви?

— Нещо съвсем модерно. Съвременна класика. Интуицията ми подсказва, че наистина ще ви хареса…

Модерната къща ги посрещна студена и неприветлива въпреки слънчевата светлина, проникваща от прозорците на покрива. Фреди замислено огледа единствената уютна стая — гардеробната, облицована с кедър; но, виж, пространство — дал Бог. Може би тъкмо това бе проблемът при Тони?… Ограниченото жилищно пространство? Една от причините, за да стане така… затворен? Кога за пръв път бе забелязала нарастващото разстояние помежду им? Дали всичко не бе започнало — без да му обърне достатъчно внимание — по време на двегодишната безжалостна война за цените с американските въздушни линии? Фреди с горчивина съзнаваше, че са били твърде заети, опитвайки се въпреки непрекъснатите загуби да се задържат във въздуха, за да се замислят за нюансите в личните им взаимоотношения. Толкова малко време им оставаше да бъдат семейство при това чудовищно напрежение.

Суид бе вложил в „Орлите“ цялото си богатство, но те се закрепиха през първите две години най-вече благодарение на подарения им от провидението договор със службата за въздушен транспорт — превозваха военен персонал от Калифорния до Хаваите, Гуам и Хонолулу. Когато управителният съвет на гражданското въздухоплаване най-сетне, мудно и убийствено бавно, през април 1948 сложи все пак край на борбата за цените, „Орлите“ се оказаха една от малкото оцелели независими компании сред повече от две хиляди подобни предприятия, основани от ветерани след войната.

Фреди примигна, излезе от кедровата гардеробна и се запъти към изхода.

— Продължаваме, господин Лейн, продължаваме — рече тя търпеливо, като изшумоля по дългия хладен коридор в пищните си кринолинови доспехи. Следващата къща, в колониален стил, беше приятна и не пораждаше опасения. Фреди я обходи колкото можеше по-внимателно, докато се мъчеше да си спомни кога точно бе забелязала, че Тони не само се грижи за бара, но и всяка вечер се почерпва добре дори без гости и често — в значителни количества.

От 1946 до 1949 водиха борба да получат сертификат за собствен маршрут. Тази последна и най-важна битка компанията спечели едва преди три месеца, през август 1949; от тринайсетте компании, кандидатствали за сертификати, само четири, освен „Орлите“, не бяха банкрутирали преди деня на победата.

Фреди се чудеше, кога, кога точно през въпросните дълги и напрегнати години, в кой точно миг Тони бе започнал да пие? Отчаяно и сериозно, без тя да разбере?

Не можеше да си спомни, но като че ли за пръв път бе установила, че мъжът й се успокоява и престава да беснее едва след като обърне една дузина чаши. Преди година или преди две той бе останал вкъщи с такъв махмурлук, че не бе в състояние не само да лети, но дори и да отиде до офиса.

Нищо не можеше да промени присъщото му добро държане, но в очите му денем и нощем вече се четеше някакво изнурено обвинение; то придаваше безжизненост на погледа му, потискаше добрия му характер, джентълменската му галантност и чувството му за хумор. Най-лошото беше, че сега, когато жънеха плодовете на своята борба, когато изкупуването на акциите им ги бе направило милионери, Тони продължаваше да пие както и преди, а дали не и повече? „Зарежи това, Фреди, просто го зарежи“, казваше мъжът й винаги щом тя се опиташе да поведе разговор, и нещо в непроницаемите му очи, разядени сякаш твърде дълбоко от спомените, я караше да замълчи.

— Е, госпожо Лонгбридж, какво ще кажете? — попита Хал Лейн.

Фреди свали сакото си и му го подаде, повдигна блузата си в кръста, отвори един от прозорците на колониалната къща, запретна поли до коленете, покатери се върху радиатора, наведе се напред и огледа сградата отвън. Няколко секунди по-късно скочи на пода, размахвайки дълго парче водосточна тръба.

— Целият покрив е отишъл — уточни тя. — А какво остава за прогнилата дървесина, която не мога да видя? Да побързаме, мистър Лейн.

Взе отново сакото си и енергично се отправи към колата, като се опитваше отново да напъха блузата си под колана. След малко буикът спря.

— Това вече е имот мечта, госпожо Лонгбридж. Наскоро е правен цялостен ремонт. Направо мечта.

— Надявам се — въздъхна Фреди и за кой ли път започна огледа. Не беше в английски стил, поне това трябваше да се признае, но прекалено имитираше френска къща. Все пак нейната неприязън към френския стил не беше така силна, както ненавистта на Тони към всички имитации на английския.

— Стълбището — бижу! — рече Лейн. — Имате дъщеря, нали, госпожо Лонгбридж? Представете си само как слиза по него като булка. Този изключителен дом сякаш е строен специално за сватби.

— Ани е само на седем години — уточни Фреди.

— О, в такъв случай да минем ли към всекидневната и мокрия бар…

— Мокър бар! И какво още, господин Лейн?

— В края на краищата живеем в Калифорния, госпожо Лонгбридж. Мокри барове, стаи гардероби, самостоятелни бани, нали всичко това търсим? Не е ли така?

— Щом казвате, господин Лейн. А къде е кухнята? — Фреди пъхна глава във фурната, прегледа хладилника, забеляза, че от умивалника тече вода. — М-м… Отивам да пусна водата в тоалетната. Не си правете труда да идвате.

Тя се върна след три минути.

— Господин Лейн, водопроводната инсталация се нуждае от цялостна подмяна. Да бяхте я извършили, преди да се изрисуват онези стенописи в тоалетната за гости. Боя се, че не ни остава много време.

— Да ви покажа някои нови сгради, госпожо Лонгбридж? — изсумтя посредникът. — Те поне няма да имат строителни недостатъци!

— Съмнявам се. Следвоенното строителство е по-лошо от предвоенното.

Фреди огледа едно копие на баварска ловна хижа, някаква италианска вила и друга сграда във фантастичен мавритански стил; проверяваше методично всички жизненоважни системи, докато Хал Лейн мълчаливо стискаше захвърленото от нея сако. Клиентката сновеше насам-натам, събрала небрежно шумолящите си поли, подритваше, оглеждаше, вдигаше, потупваше и ръчкаше всякакви неща и се усещаше някак странно неспособна да си представи как ще живее в някое от тези места с Тони, Ани, Хелга и все още ненаетата прислуга.

Каквото и да правеше обаче, тъкмо днес Фреди трябваше да избере къща. Остатъка от седмицата щеше да посвети на журналиста от „Лайф“, дошъл от Ню Йорк, за да напише голяма статия за „Орлите“. Репортерите обикновено съсредоточаваха вниманието си върху Фреди — тя се явяваше единствена жена в един мъжки свят, имаше награди от състезания, каскадьорско минало в Холивуд и на всичкото отгоре беше родена Лансел. Питаше се, дали тези идиотщини биха могли да разстройват Тони? Подобна дребнавост не му подхождаше. Или го смущаваше фактът, че вече имаше милиони, без всъщност да е вложил никакви наистина свои пари? Можеше ли да го притеснява подобна техническа подробност? Гордостта никога нямаше да му позволи напълно да се примири с положението и все пак Фреди не вярваше, че сама по себе си тази е причината за неговото пиене.

След като разбраха, че са победили, Джок изчезна за известно време и профука десет хиляди долара на покер — сигурно нарочно бе искал да загуби; Суид отлетя за Тиджуана и се губи цяла седмица; самата тя преброди отдела за поръчки на „Булок“ и си поръча десетина нови рокли и двайсетина чифта обувки… Тони не направи нищо особено. Само се скъта в задния двор и изпразни почти цяла бутилка уиски така вглъбен в чашата си, че дори Ани не успя да привлече вниманието му.

Тогава и Фреди излезе, наля си пиене и се отпусна в шезлонга близо до него; от време на време го поглеждаше крадешком, без той да я забележи, потънал в дълбока тъга, впил поглед в дългия залез на горещата августовска вечер. Хубавото му издължено лице излъчваше, както винаги, благородство, никаква калифорнийска волност не нарушаваше неговите британски черти, но се беше променило нещо съществено. Когато Фреди го срещна за пръв път, Тони бе безспорен въздушен ас в един критичен за съществуването на света момент. Ако не бяха пилотите на Кралските военновъздушни сили като Тони, Хитлер сигурно щеше да спечели войната. В онова време никой от тях не мислеше исторически, бяха прекалено заети с всекидневното си оцеляване, и все пак Тони олицетворяваше същността на чистата смелост, радостта от воинското умение и от безстрашното господство в небесата; беше отдаден на велик, опасен и поет с желание дълг.

А сега? Някаква жизненоважна част в душата му се беше прекършила, усещането за ясна цел бе изчезнало и явно нищо не можеше да ги замени. Той беше роден боец, но не виждаше противник — гладиатор без оръжие, командир без войници. Фреди се чудеше, дали просто тя е прекалено романтична, или съпругът й наистина още си спомня как славно е водил полка си в сражение? Дали в живота му някога е имало равностойна величина на огромното упоение през онези героични години? Той не говореше за това дори с Джок, за разлика от десетките военни пилоти, които с трепет описваха преживените от тях въздушни битки.

Не изпитваше ли носталгия по семейството си, останало в Кент? През 1949 година Англия все още не беше се съвзела достатъчно, за да позволява на поданиците си да пътуват в чужбина освен по работа. Тони не беше виждал родителите, братята и сестрите си повече от три години. Не беше ли възможно да е умислен заради децата, които нямаха? Фреди не можеше да си намери място, като гледаше безизразното му лице, мътните му очи, притъпения му поглед, вялата отпуснатост на хубавите му устни. Над какво ли разсъждаваше Антъни?… Но той бе пил толкова много, че й бе невъзможно да разбере.

Тя нямаше още трийсет; сега, когато бъдещето на „Орлите“ най-сетне бе сигурно, можеха да се опитат да създадат семейство, каквото Тони винаги бе искал. Най-сетне можеше да си позволи да имат второ дете, дори — няколко деца. За първи път от деня, когато бе решила да запази училището за летци на Мак до неговото завръщане, не се нуждаеха от помощта й. Можеше да се превърне в онова тъй чуждо на природата й същество — дама, която не работи.

Делфин и Арман имаха момчета близнаци и трети син и въпреки това Делфин си остана водещата филмова звезда във Франция. Децата не означаваха край на кариерата.

Но за да забременееш, трябва да се любиш. А тя и Тони не се бяха любили месеци. Много месеци. Толкова много, че не се осмеляваше да ги брои. Преместването в новата къща щеше ли да промени нещо? Може би мъничката претъпкана спалня им беше омръзнала и затова той всяка вечер заспиваше толкова бързо, нямаше време дори за целувка за лека нощ; целувката би довела до нещо повече? Или от пиенето? Дали пък по време на някой от многото товарни полети не бе срещнал друга жена?

Изневярата не беше правилният отговор. Тони отсъстваше, ала не по начин, който можеше да я накара да се усъмни за връзка с друга. Освен ако не проявяваше наивност? Или пък, без да разбере, беше станала непривлекателна за него? Тони не пропускаше да забележи всяка от новите й рокли, тъй женствени и романтични, тъй сложни и изтънчени в своята съблазнителност, и говореше за тях с меко, кавалерско възхищение, от което й се искаше да заплаче или да го удари, защото то съдържаше цялото бавно и безстрастно разпадане на съвместния им живот. Не можеше да си обясни липсата му на желание да се любят с камбановидните поли, скриващи краката й до глезена. Проблемът предхождаше деня, в който бе започнала да си купува дрехи Диор.

Ако съществуваше и най-малката вероятност един нов дом да възвърне близостта им, тя трябваше да се вкопчи в нея.

— Спрете тук! — възбудено извика Фреди на посредника. — При знака „Продава се“.

Мъжът спря колата до тротоара.

— Тази къща я няма в списъците ми — възрази спътникът й. — Боя се, че не можем да влезем. Госпожо Лонгбридж, това е просто… къща, не е имение или някакъв забележителен имот… просто обикновена… е, къща… голяма, разбира се, но нищо изключително. Има хубава градина, макар че вижте колко е занемарена. Не бих ви препоръчал да влагате пари точно в този район. Сравнително добър е, само че е твърде западнал. Сигурен съм, че мога да ви покажа нещо много по-подходящо, жилище, което отговаря на положението ви в обществото. Тази… тази къща е строена толкова отдавна, че сигурно няма дори мокър бар!

Фреди спря и от разстояние погледа къщата няколко минути, за да провери състоянието й.

— Взимам я — рече тя. — Обадете ми се утре за цената. Разбира се, ще направя и свое предложение, но смятам да я купя.

— Госпожо Лонгбридж, вие дори не влязохте вътре!

— Знам как изглежда — прекъсна го Фреди. — Отрасла съм в нея.