Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (12)

13.

По природа Пол дьо Лансел не беше злоблив човек. Спокойствието, което се стелеше като мараня над облите склонове на плодородната провинция Шамнан, бе повлияло сякаш на характера му. Беше възмъжал в мирните години преди Световната война, а професията му го научи на артистичните компромиси на дипломацията. На всичкото отгоре беше живял щастливо с жената, която обожаваше, почти две десетилетия.

Сега, след хладнокръвния бунт на Фреди, Пол бе обхванат от ярост; безпощадната и заслепяваща разума ярост на добрия човек, който не проумяваше, че е безсмислено да се самоизяжда толкова продължително време. А гневът го променяше до такава степен, че и Ив не беше в състояние да поговори с него; Пол не й разрешаваше дори да спомене името на Фреди. Окопаваше се в яростта си със същата сляпа решимост, с която затворникът прави тунел, за да избяга, понеже и той като затворник нямаше друг начин да се измъкне от създалата се ситуация.

Трябва да й се даде урок. Урок, който да помни за цял живот. Все някой трябваше да му се подчинява! Цялата му ярост се заключваше в тези няколко думи, сякаш беше третостепенен звероукротител, а не интелигентен представител на прагматична професия. Налагаше си да не мисли повече.

Фреди плащаше за всичко: за сдържания, неуталожен гняв на Пол към Бруно, сина, който продължаваше да се отнася към него с любезността, дължима на непознат, сина, който го беше отблъснал поради някакви болезнени и твърде неясни причини. Фреди плащаше и за цялото горчиво разочарование, причинено на Пол от Делфин, дъщерята, чието поведение беше толкова двулично и съмнително, дъщерята, която го бе направила безпомощен в усилията му да разтрогне договора й с Гомон.

Бащините му неудачи и с трите деца дотолкова влудяваха Пол дьо Лансел, че той не можеше да си наложи да мисли за безсилието си трезво. По-лесно беше да изхвърли изцяло Фреди от живота си, да я отблъсне веднъж и завинаги. Тя не заслужаваше нищо. Можеше да мине и без семейството си, нали? Така да бъде тогава. Някой трябваше да му се подчинява!

Фреди се превърна във фокус на цялата му преглътната немощ по отношение на Бруно и Делфин. Поведението на Фреди и по-точно непростимото й неподчинение беше последното предизвикателство, срещу което той щеше твърдо да се изправи, каквото и да му струваше това.

В седмиците, след като Фреди напусна, Ив не можеше да познае съпруга си. Ставаше призори и тръгваше за консулството преди закуската; тя научаваше за това от Софи, готвачката. А господин консулът се връщаше вкъщи и се заравяше във вестниците; мълчеше, докато станеше време за вечеря. На масата изпиваше три пъти повече вино, отколкото си спомняше да е правил някога; това пък му позволяваше да поддържа незначителен разговор с нея за обичайните им задължения. След вечеря Пол поемаше на дълга самотна разходка, прибирайки се вкъщи само колкото да я информира, че е уморен от безсънието на предишната нощ и възнамерява да си легне. Не беше се смял, откакто Фреди напусна, и дори когато целуваше Ив, вършеше това по задължение.

Дали не се сърди и на нея, чудеше се Ив. Изглежда, бе така, макар че Пол никога нямаше да го признае. В края на краищата тя го придума да позволят на Фреди да продължи с уроците си по летене след нейния дебют; тя й беше давала на заем и колата си. Пол сигурно я смяташе за виновна, но след като не допускаше абсолютно никакъв разговор за Фреди, Ив не можеше да приеме своя дял от събитията, които бяха довели до своеволната постъпка на дъщеря им.

Не можеше да предаде на съпруга си дори новини от Фреди, при все че дъщеря им се обаждаше по телефона почти всяка седмица набързо и по времето, когато Пол беше на работа. Фреди не съобщаваше на Ив подробности за живота си. Не казваше къде е на квартира, но успокояваше разтревожената си майка, че е жива и здрава. По гласа й личеше, че е щастлива. Ив се бе опитала да съобщи новината на Пол, но щом разбра какво се готви да му каже, той я спря веднага.

— Не ме интересува — рече с такава убийствена ярост, че Ив излезе от стаята, без да продума повече, ужасена за първи път в живота си от мъжа, за когото се бе омъжила.

Малко преди Коледа на 1936 година Ив реши, че не може повече да понася този мрачен живот. Пол бе в състояние да открие къде работи Фреди, трябваше само да се обади по телефона на някой от познатите си из студията. Той обаче нямаше да го направи, осъзна Ив, дори и за да не признае, че не знае къде е собствената му дъщеря. Но след почти три месеца неизвестност повече не можеше да пази реномето на гордостта му, помисли тя сърдито и се обади сама. Копнееше да види лицето на момичето, имаше нужда да подържи детето си в ръце. Получи отговора на следващия ден и се отправи с колата към една ферма близо до Окснард, където работеше екипът на Tail Spin.

— Кажете, госпожо? — поинтересува се пазачът до телената ограда; явно тази ограда държеше любопитното местно население настрана от поляните, където се снимаше част от филма.

— Очакват ме — отвърна Ив бързо. Човекът отвори широко вратата без повече въпроси. Остави колата си зад някакви навеси, където имаше паркирани и други коли, и с твърда стъпка се упъти към една голяма барака. Не изпитваше никакво безпокойство, че нахлува на територията на киностудиото. Човек, който е бил някога звезда в „Олимпия“, завинаги е освободен от трепетите при попадане на мястото за артисти — табу за любопитната публика. Кулисите си бяха кулиси, когато и да се озовеш сред тях, и днес те си оставаха толкова част от нейния свят, колкото и по времето, когато там властваше Жак Шарл.

— Дали Фреди дьо Лансел не е някъде тук? — попита тя първия човек, когото видя.

— Фреди? Попитайте отсреща. Не зная каква е програмата на каскадьорите — отвърна мъжът, посочвайки към друго помещение, където явно се намираше импровизираният офис на продукцията.

— Програмата на каскадьорите! — възкликна Ив, съумявайки да потисне изненадата в гласа си.

— Точно така!

— Ами прецизното летене? Не трябва ли да попитам там?

— То е същото, госпожо.

— Като… висшия пилотаж? Показно летене?

— Каскади — показни! Където едното, там и другото.

— Благодаря ви. — Ив зави към бараката, която й беше посочил непознатият. Не трябваше да се тревожи, докато не научи повече, реши тя, все още объркана от изненадата. Техническата терминология за онова, което вършеше Фреди, каквото и да бе то, изглеждаше толкова неясна, че винаги можеше да се сбърка.

В офиса я упътиха към съседна сграда, един хангар на няколкостотин метра по-надолу. Ив се запъти към него, усещайки как сухият вятър на Санта Ана развява полата на модерния й тъмнозелен костюм и почти повдига меката й филцова шапка. Небето беше някъде далеч, боядисано в еднообразното безоблачно синьо, нанесено в тънък равен пласт от вятъра, който за Калифорния беше това, което е мистралът за Френския юг, и полето, проснато наоколо, носеше сухия, леко мъхнат жълт цвят на калифорнийската зима преди идването на януарските дъждове — далечни предвестници на пролетта. Докато вървеше, толкова впечатляваща и елегантна, както и когато бе на двадесет години, със същите тъмносиви очарователни очи и коса, все още запазила романтичния цвят на зрееща ягода, Ив предизвика истинска вълна от одобрителни, любопитни погледи на заетите с работата си механици; те винаги успяваха да отделят време, за да огледат някоя хубава жена.

Ив надникна в хангара; изглеждаше сумрачен след ярката слънчева светлина. Вътре имаше няколко човека; те разговаряха около един самолет — стори й се толкова модерен и мощен, като онези, които беше виждала по вестникарските фотографии за въздушните състезания. Щом ги приближи, разпозна известната Алис Фей; носеше кремава риза с толкова много декоративни капаци и джобове, че приличаше на военна униформа. Напъхана бе в подходящи панталони, най-тесните, които Ив бе виждала някога. Кремав колан от велур опасваше малката й талия, бял копринен шал беше небрежно преметнат през врата й, а забележителната й платиненоруса коса се къдреше изпод кожения шлем. Очилата й бяха издърпани върху шлема, откривайки цялото й лице, познатите черни вежди, големите очи, засенчени от подсилени с грим мигли, ярко начервените сладки устни, които така интригуващо контрастираха на агресивната й руса прическа.

Заедно с нея над кабината на самолета се бяха надвесили още двама мъже, единият пълен, почти на средна възраст, а другият — почти младеж, в когото Ив разпозна Спенсър Трейси. Беше по-висок, отколкото изглеждаше на екрана. После, като се приближи, все още незабелязана, тя видя, че това в края на краищата не беше Трейси, а просто актьор, който приличаше на него. Двамата мъже разговаряха оживено за предпазните колани, които трябваше да задържат пилота към седалката на състезателния самолет; по-младият явно не ги одобряваше.

— Пет пари не давам, Суид, ако ще това да е най-доброто оборудване в целия свят. Направете ново. Трябва да са три пъти по-здрави, или Фреди няма да лети — настояваше той, докато Ив приближаваше.

— Ще загубим един ден — протестираше Суид Кастели, — може би даже два.

— Чу човека, Суид — намеси се Алис Фей. — Пък и днес е твърде ветровито за летене. Самолетът с камерата ще подскача наоколо.

— Фреди — избъбри Ив.

Алис Фей се извърна рязко.

— Мамо! О, боже, радвам се да те видя! Ох, мамо, мамо, как си? Дай да те целуна. Как е татко? Как е Делфин? Разкажи ми всичко! Как ме намери? Дай пак да те целуна. Ох… това е Суид Кастели, а това е Мак — Терънс Макгайър. Момчета, това е моята отдавна изгубена майка. А ти мислеше, че нямам майка, нали, Суид? Ох, цялата съм те оплескала с червило, мамо. Нека го избърша. Дай ми на заем кърпичката си; в тая тъпа екипировка няма място за нищо друго, освен мен.

Фреди танцуваше радостно около Ив, прегръщаше я и след това я задържаше на разстояние от себе си, за да може да я разгледа по-добре, после пак я прегръщаше. Детето очевидно не умира от глад, помисли Ив объркано, понеже Фреди, изглежда, не само се бе издължила, но се беше и закръглила, така че върлинестата й фигура съвсем приличаше на чувствената звезда от екрана. Фреди забеляза изненадата й.

— Това е пълнеж, мамо, не съм аз. Под костюма е все още твоето малко момиче.

— Заблуди ме — рече Ив задъхано. — Не те познах. Помислих, че си Алис Фей.

— Това е идеята, госпожо Дьо Лансел — намеси се Суид Кастели сияещ. — Трябва да я видите като Кони Бенет, абсолютно копие е.

— Суид, хайде да заведем майка ми на чашка кафе. И бездруго вече свършихме тук, нали? — попита Фреди.

— Трябва да уредя да направят тези предпазни колани, Фреди. Имам да поговоря за някои неща и с Рой дел Рут. Вие с Мак тръгвайте. Ще се видим утре сутринта дори ако трябва аз да ги шия.

— Суид, защо е това бързане? Имаш време за чашка кафе — настояваше Фреди, докато четиримата излизаха от хангара, поели към временния бюфет.

— По-добре е да вървя. Приятно ми беше да се запозная с вас, госпожо Дьо Лансел. Надявам се пак да се видим. — Той се отдалечи забързано. Имаше си грижи човекът. Откакто Мак се беше заел с екипировката за каскадите на Фреди, продукцията бе изгубила вече сума снимачни дни, за да отговори на изискванията му за безопасност и на удвоените предпазни мерки. От друга страна, щом Фреди полетеше веднъж, те наваксваха изгубеното време и в историята на бизнеса им нямаше каскади, за които да се притесняваха по-малко. Нито пък беше имало по-убедителни кадри на жена пилот в историята на киното.

Докато пиеше кафето си и отхапваше от датската паста^[1], горещо препоръчана й от Фреди, Ив осъзна, че се бори с поредица от впечатления, които я объркваха. Не само яркият грим и платинената перука преобразяваха Фреди. Имаше нещо — тя не можеше да каже какво… но нещо различно у нея. Гласът й беше същият, любвеобилното й поведение беше същото, но нещо основно се бе променило. Не и просто това, че е пораснала, че сама изкарва прехраната си и води свой собствен живот — две теми, които Фреди и Ив инстинктивно избягваха, — имаше нещо друго, което Ив не можеше да определи. Нещо ново.

Ив рискува да зададе няколко въпроса на господин Макгайър; може би отговорите му щяха да й подскажат нещо за промяната в дъщеря й, но думите му бяха точни, премерени, спокойни и разумни — какво друго трябваше да очаква от инструктора, който беше научил дъщеря й да лети. Той й обясни механизма на няколко от каскадите така, че да може да разбере. Този човек вдъхва изключително спокойствие, помисли тя, докато го слушаше; ако го беше срещнала по-рано, докато Фреди взимаше уроците си, щеше да е сигурна, че тя е в добри ръце.

Ще дойде пак някой друг ден, помисли Ив, и ще се опита да поговори с Фреди насаме, когато тя няма да е с този грим, който наподобява маска. Но беше сигурна поне за това, че Фреди наистина е добре. Може би щеше да измисли някакъв начин да разкаже нещичко и на Пол. Дори и да не успееше, важното бе поне, че тя и Фреди бяха установили контакт.

Ив внимаваше много да не прекали с майчиното си внимание. Освен трите месеца, откакто Фреди живееше като независим човек, тук присъстваше и един непознат, господин Макгайър. Никога нямаше да си позволи да обсъжда семейни въпроси, ако тя и дъщеря й не бяха сами. Не попита Фреди къде живее или кой й приготвя храната, или как се пере, или какви са плановете й, щом работата по този филм свършеше. Беше доволна просто да седи в своето странно объркване, заливана на вълни, на вълни от очевидното щастие на детето си. Фреди работеше онова, което обичаше, и според господин Макгайър го вършеше блестящо. Тази информация беше достатъчна за днес, помисли си Ив, и пое обратно към къщи.

Направи опит да се концентрира върху шофирането, докато гумите изсвистяваха по обратния път към Лос Анжелос. Все още се чувстваше малко объркана от емоциите на отминалата среща и решително прогони от съзнанието си всичките мисли за Фреди; трябваше все пак да продължи пътуването и да възстанови нормалното си поведение, преди да се прибере и да се срещне с Пол; нямаше да му казва къде е била през целия ден.

Започна да тананика песни, които почти беше забравила, и в съзнанието й някак хаотично нахлуха и спомените за техните първи изпълнители в мюзикхола. В един дълъг момент изчезна дори и самата Ив и като че ли някой възкреси Мади. Спомни си Шевалие и един от първите му хитове — „Не мога да живея без любов“. Je n’peax pas vivre sans amoure — запя Мади. — J’en reve la nuit et le jour.^[2] Неканени случки почти от преди двадесет и пет години я докоснаха и затрептяха наоколо. Ив спря рязко колата встрани от пътя. Остана неподвижна в красивия малък двуместен автомобил, а сърцето й биеше силно, бузите й руменееха, ръцете й трепереха.

Колко глупава беше, за бога! Беше толкова ясно, сякаш й го бяха казали направо. Толкова очевидно, колкото и червилото върху устните на Фреди. Тези двамата бяха лудо влюбени. Любовници. О, не можеше да има съмнение. Очевидно… Бе очевидно от всеки разменен поглед, от всеки миг, в който ръцете им не се докосваха, от всяка неизречена дума. Как можа да не забележи една толкова явна страст? Толкова… истинска. Естествена. Неоспорима. Дали маската на Алис Фей върху лицето на Фреди не я беше заблудила? Или може би защото Ив все още виждаше в нея само своето малко момиче? О, но тя, нейната дъщеря, беше съвсем погълната от тази си връзка, съвсем погълната, съвсем отнесена, отлетяла надалеч в земя, където майките нямат достъп. А той, клетият мъж, никога нямаше да се оправи с Фреди. Толкова за него.

С въздишка на примирение, но и на облекчение Ив отново подкара колата. Как се е случило, не беше важно. Какво щеше да се случи? Нито тя, нито който и да било друг на света можеше да знае. Фреди беше ослепително щастлива. А тя самата… да, трябваше да си го признае, изпита лека завист. Признай всичко, докато си далеч от къщи, докато имаш време… завист заради спомена за лудостта на първата страст, която се случва само веднъж в живота… и дори… да, признай си го, докато все още си онемяла от шока на откритието… завист, съвсем мъничко нормална женска завист за притежаването на този мъж. Този невероятно привлекателен мъж, с неговия тих, сдържан чар и силното му мускулесто тяло, този изключително… желан… мъж. Да, дъщеря й беше направила добър избор.

 

 

La matine grasse, помисли Делфин със смътно удоволствие, лежейки полузадрямала в леглото, не беше чисто френски патент, но името беше иначе сполучливо и много точно изразяваше идеята за „тлъста“, сочна утрин, изпълнена само с леност и безделие; нещо повече, сполучливият израз придаваше на въпросното утринно безделие снизходителния привкус на традицията. Във всеки случай, ако някой заслужаваше да има matine grasse, то това беше тя след цялата поредица от филми с нейно участие, заснети през последните месеци. Беше предупредила личната си прислужница Анабел, че ще прекара сутринта в стаята си и че не желае да я безпокоят дори и ако някой донесеше цяло дърво орхидеи.

Пък и през този десети април на 1938 валеше, ала през последните две години Делфин, вече като истинска парижанка, беше започнала да свиква с дъжда и не му обръщаше внимание. Не я потискаше, понеже никога не й създаваше неудобства. Шофьорът й я водеше навсякъде с красивия й гълъбовосив Delahaye; повечето от дните си прекарваше в студиото, където нямаше атмосферни влияния; къщата й бе винаги пълна с подарени цветя и за разлика от толкова много френски домове винаги беше топла и уютна.

След огромния успех на Делфин в „Майерлинг“ тя си бе потърсила удобно жилище, докато новият й агент уреждаше с Гомон вече следващия, много по-изгоден договор. Оттатък Авеню Фош, в Шестнадесети район, най-богатата част на Десния бряг, имаше няколко малко известни и особено очарователни глухи улички, известни като Вилните райони. Къщите в тези нефренски улици бяха построени около 1850 година и наподобяваха английските домове: малки, удобни, изключително уединени, с градина зад всяка от тях и с конюшни. Делфин беше избрала една на „Вила Моцарт“, която й напомняше на викториански куклен дом, построен с розови варосани тухли и с боядисана в светлосиньо дървена част. По фасадата на къщата растеше стара глициния, засенчваща прозорците й, а в градината имаше розови храсти, хортензия и плачеща върба. Слънцето, когато денят се случеше хубав, огряваше сутрин предната част на жилището, а следобед помещенията откъм двора. На всеки от горните етажи имаше две стаи и баня; на първия етаж бяха разположени трапезария, салон, кухня и малко, но добре изолирано избено помещение. Отоплението беше ново и работеше добре. Делфин купи къщата незабавно, с първите пари, които беше спечелила.

Друго момиче на нейните години и с нейната неочаквана кариера на звезда щеше най-вероятно да похарчи парите си за кожи, бижута или кола; а може би, изумено от собствената си метаморфоза, нямаше да ги харчи изобщо.

Делфин искаше само едно: крепост. Винаги беше живяла в къщи, където някой по-възрастен следеше действията й. Къщата на „Вила Моцарт“ й даваше гаранция; че нарасналите нужди на тялото й могат винаги да бъдат дискретно задоволени. Освен това в къщата нямаше и портиер, любопитен и услужлив чичо, какъвто ще видиш на входа на всеки парижки блок да отбелязва посетителите. На „Вила Моцарт“ бяха наети само един пазач и жена му, Луи и Клодин; те живееха в началото на улицата, на няколкостотин фута от входната врата на Делфин, и не се виждаха изобщо, понеже улицата правеше чупка точно под прозорците им.

Когато и да ги уведомеше, че очаква гост, те отваряха портата, която откъсваше глухата уличка от обичайния трафик; правеха го веднага, без да искат повече информация. Даваше им добри бакшиши, и то много често, макар и да не живееха при нея. Вече беше достатъчно парижанка и съзнаваше необходимостта от тяхната добра воля.

Основното изискване към наетия от нея персонал беше никой от тях да не живее в къщата. Всички — шофьорът й Робер, личната й прислужница, готвачката й и камериерката — идваха рано сутринта и си тръгваха, щом свършеха работата си. Плащаше им щедро — много повече, отколкото ако им беше осигурила квартира и храна, но разходът си струваше. Когато и да намереха сутрин доказателства, че Делфин не е спала сама, те с нищо не й даваха да разбере за подозренията им; службата им беше добра, нека госпожицата се вживява в своето мнимо пълно усамотение. Помежду си обаче не пропускаха да споделят пикантната информация за връзката на младата им господарка с господин Нико Амбер. Луи с възхищение съобщи на жена си, че през миналата седмица Амбер беше прекарал пет нощи при Делфин. Да, режисьорът имаше дори собствен ключ за входната врата. Анабел, личната й прислужница, която получаваше новините директно от Клодин, още щом влезеше в уличката, ги прошепваше с намигане на Елен, готвачката. Клодин беше уредила сестра си, Виолет, да работи като камериерка; тя знаеше всяка подробност от спалнята на Делфин, като например колко пъти трябваше да сменя чаршафите на леглото и точно защо. Трябва да е силен и с гореща кръв като животно този Нико Амбер, беше заключила пред всички със завистлива гримаса. Не се задоволяваше бързо и беше груб като пристанищен хамалин, това се виждаше лесно. Е, беше млад.

В крепостта си на „Вила Моцарт“ Делфин беше в центъра на паяжина от информация, по-точна и по-подробна, отколкото ако живееше в задния двор на Хеда Хопър, и все пак тя не бе достатъчно парижанка, за да осъзнае това.

Връзката й с Нико Амбер продължи шест месеца — до завършването на „Майерлинг“. Амбер я бе научил на повече неща, отколкото бе възнамерявал; часове след като се измъкнеше от прегръдките му, Делфин бавно се разхождаше по филмовата площадка и се чудеше кой от множеството мъже, докато очите му проследяваха походката й, е започнал да се втвърдява от възбуда. От време на време се спираше, за да поздрави някой силен, млад филмов работник — очите й се взираха надолу към чатала му, измерваха незабележимо и обиграно големината на силно очертаващия се член, иначе тя разпитваше младежа за работата му. Докато той й отговаряше тя го гледаше спокойно и смучеше долната си устна в размисъл. Едва когато забележеше, че лицето му се изчервява от желание, бързо навеждаше надолу очи, за да види колко голям е пораснал и как изпълва панталоните му. След туй се сбогуваше с приятелска усмивка, а в представите й оставаше големият, налят член; тази чудесна твърдост на издутината от кръв и плът, която толкова лесно би могла да извади от скривалището й и която бе съвсем готова да приеме, самата тя узряла за това.

Но никога не го направи. Хранеше се с опиянение от похотта на персонала, възпламеняваше ги, без да им дава основателни причини да я заклеймят. Беше се пристрастила към секса. Обожаваше тази блажена, замайваща, доставяща наслада болка, причинена от растящото й напрежение, влудяващото й въображение; с радост прекарваше часове на мъчително желание, овлажняла и копнееща, докато запалят светлините, докато стане време да се включат камерите, докато режисьорът я освободеше. Едва тогава можеше да си позволи оргазмите, които криеше така добре.

Заряза Амбер заради режисьора на „Rendez-vous d’Amour“^[3]. Амбер неохотно върна ключа от входната й врата и тя никога повече не повтори същата грешка. Когато започна следващия си филм „Affaire de Coeur“^[4] с Шарл Бойе, прехвърли се в ръцете на продуцента. Режисьорът не я привличаше. Не обръщаше внимание на актьори. Бяха твърде егоцентрични, за да я интересуват. Колкото по-добре изглеждаха, толкова по-малко я впечатляваха. Целувките им за екрана не притежаваха чувственост, по-голяма от гледката на големите ръце на някой майстор електричар по време на работа.

Страстта, която изобразяваше пред камерата, се вдъхновяваше и от увереността, че мъжете от екипа, стига да имаха и минимален шанс, щяха да се нахвърлят върху нея и да я обладаят един по един. И тя, помисли Делфин алчно, все още наслаждавайки се на своята ленива сутрин в леглото, да, тя щеше да е готова за тях. Повече от готова. Но те бяха табу. После щяха да се похвалят. Едно подхлъзване, един погрешен ход, и всеки щеше да научи. За една звезда приемливи партньори бяха режисьори, продуценти, композитори, дизайнери или писатели; не можеше да рискува с работниците, въпреки че тяхната сурова, груба мъжественост я караше да трепери отвътре. Не беше намекнала за това дори пред Марджи. Приятелката й дойде на гости за Коледа; преди пристигането й Делфин си беше представяла, че ще й довери нещо от новия си живот. И слава богу, че не го направи, помисли тя с гримаса. Марджи Хол беше така видимо впечатлена от кариерата на Делфин, че вече не беше способна да се отнася към нея с предишната свобода и непосредственост. Дори още по-лошо. На двадесет, връстница на Делфин, Марджи беше останала девствена, продължаваше да живее в стила на „доброто момиче“, на който бяха верни в колежа. Последна година в университета на Лос Анжелос, Марджи беше сгодена за обещаващ лекар от Пасадена; на Делфин й се струваше, че тържествената перспектива за гигантска сватба през юни коренно е променила приятелката й. След едно или две посещения в студиото тя й бе признала, че предпочита да прекара времето си в Париж, за да премерва поръчаното за чеиза й бельо, да купува ръкавици и парфюми, ленени покривки за маса за бъдещата й трапезария. Масата в нейната трапезария, помисли Делфин невярващо. Да, Марджи беше на път след няколко месеца да стане примерна съпруга в Пасадена. Един ден, нямаше да мине много време, тя щеше да открие сива нишка в жълтите си къдрици и нямаше да вземе никакви мерки. В Пасадена не го правеха.

Как беше възможно да се отдалечат до такава степен, чудеше се Делфин. Влюбената Марджи й беше напълно непозната. Любов. Дали тя щеше да се влюби някога? Надяваше се, че не. Любовта променяше хората, а Делфин нямаше желание да променя нищо в живота си. Сега имаше толкова малко общо с Марджи, колкото и с хората, дето се редяха пред гишето за билети, за да видят филмите й. След „Майерлинг“ бе се снимала още в седем и всичките имаха успех. В очите на френската публика единствено равностойни й бяха Мишел Морган и Даниел Дарио.

Всъщност тъкмо тези две актриси бяха причината да не се изкуши от предложенията на Холивуд. И двете се снимаха във Франция. Бяха по-възрастни, но и двете очарователни и амбициозни колкото нея. Ако отделеше време, непременно щеше да им отмъкне роля, подходяща само за Делфин. Беше дълбоко разстроена, когато Морган получи ролята, която самата тя толкова силно желаеше, и стана партньорка на Габен в „Кеят на мъглите“. Премиерата на филма на Марсел Карне предстоеше и всеки от познатите й говореше за това от месеци, използвайки вбесяващата дума шедьовър.

Делфин взе броя на „Фигаро“, оставен от Анабел на таблата за закуска, и го отвори на интервюто с Карне — страница, вече прочетена от горе до долу. Още не беше работила с Карне, нито с Габен и докато не го стореше, нямаше да е доволна.

Интервюто я накара ядовито да се намръщи. За да отклони вниманието си, набързо прегледа първата страница. Деветдесет и девет цяло и седем процента от гласоподавателите в Австрия бяха дали гласа си в полза на Хитлеровото „повторно обединение“ на тяхната страна с Германия. Забеляза, че на Ото фон Хабсбург не са му разрешили да гласува, понеже бил арестуван по подозрение в държавна измяна; настоявал великите сили да реагират срещу Германия. Е, Хабсбургите не бяха никак мили с малката Мари Ветсера, нали така? Във Франция Леон Блум си беше отишъл, за да дойде Даладие — кой можеше да различи единия от другия? Щеше ли да има разлика? На кого му пукаше? Френските политици изглеждаха дори по-неразбираеми от световните, но тя бе решила, че трябва да се интересува от тях. Не вървеше да изглежда напълно невежа. В Тунис имаше някакво вълнение… но там не беше ли винаги така? Уилям Боинг беше пуснал на пазара огромен самолет, наречен „Боинг 314“. Това представляваше единствената интересна новост във вестника. Пасажерите можеха да слизат по вътрешна стълба и да се срещат в бар… Делфин се зачуди — какво ли правеше Фреди сега. Беше отишла да гледа Tail Spin и не бе забелязала нищо, свързано със сестра й, никакъв знак, колкото и да се бе опитвала да го открие. От писмата на майка си знаеше, че Фреди също като нея се снима във филми. Само че Фреди не беше звезда. Делфин захвърли скучния вестник на пода. Една matine grasse никога не биваше да включва и прочита на вестници. Ще инструктира Анабел.

Днес щеше да вечеря с Бруно, спомни си Делфин. Моментното й раздразнение изчезна. Чудесно беше да имаш брат, на когото може да се доверяваш. Между Бруно и нея съществуваха взаимоотношения, различни от тези, които поддържаше с останалите мъже. Той не любопитстваше, не задаваше въпроси за личния й живот, не я съдеше и не се опитваше да се държи покровителствено. Можеше да му поиска всякакъв съвет и да разчита, че той ще й даде безпристрастен отговор.

Бруно разбираше изтънчените нюанси на френския живот така, както Делфин — трябваше да си признае — никога не би могла. Знаеше кои изкусителни покани при никакви обстоятелства не трябва да си разрешава да приема; на какви шивачки да е редовна клиентка; къде да поръчва хартията си за писма; защо беше необходимо да присъствува на Prix de L’Arc de Triomphe^[5] и Prix Diane^[6], но не биваше да бъде виждана в Монте Карло. Той беше заредил избата й и беше препоръчал обущаря, който правеше най-добрите обувки в Париж; настоя да изхвърли американските си дрехи и избра най-подходящата кола за нейното положение. За нея беше истинска благословия, задето всички — от нейния агент, през слугите й, до продуцентите й — знаеха, че е под закрилата на брат си, виконт Дьо Сен Фрейкур дьо Лансел. Боже, французите наистина се впечатляваха от титли.

От своя страна тя помагаше на Бруно, когато му дотрябваше домакиня за някоя важна вечеря. „Cherie — имаше обичая да й се обажда, — би ли ми направила голямата услуга да домакинстваш на масата ми следващата седмица? Поканил съм на вечеря един възрастен господин, ще го туря от дясната ти страна — има огромни пари, още не е решил къде да ги вложи.“ Тя обличаше най-съблазнителната си вечерна рокля и очароваше дори себе си, траейки по време на вечерите с поразяващо умение двойна роля: Делфин дьо Лансел, филмовата звезда, и госпожица Дьо Лансел, дъщеря на древен аристократ от Шампан, изцяло зависеща от съветите на своя брат. Един поглед към Бруно от време на време й беше достатъчен да улови възхищението му от начина, по който изпълняваше ролята си. Беше си намерил чудесен партньор. Двамата си приличаха. И може би най-хубавото при Бруно беше свободното му отношение към любовта. Тази напълно безполезна, неудобна емоция, както я наричаше той, изобретена от някой с твърде силно въображение; някой дребнобуржоазен безработен трубадур.

Седмица след вечерята, а понякога и по-рано, тя получаваше великолепно малко бижу от Картие, придружено от бележка; в нея Бруно й съобщаваше, че господинът вече е решил — най-интелигентно — къде точно да вложи капиталите си. Тези малки игри й доставяха истинско удоволствие, размишляваше Делфин, а фактът, че бяха с Бруно от едно семейство, правеше интересите им общи.

В края на краищата един ден тя, Бруно и Фреди щяха да наследят дома на Лансел. За щастие Бруно щеше да знае какво да прави с лозята, защото повече от ясно е, че нито тя, нито сестра й биха се наели с тази отговорност. Макар че… ако се замислеше… може би е забавно да притежаваш замък. Мишел Морган нямаше замък. Нито Даниел Дарио. Дори и да си купеха, той нямаше да е наследствен. Все пак Валмон беше твърде отегчителна тема за обсъждане, реши Делфин, измъквайки се от леглото. Обичаше малката си къща и я напускаше само за кратка почивка между филмите в някой от курортите.

Докато звънеше на прислужничката си, осъзна, че „мързеливата й сутрин“ е свършила. Следобед й предстоеше първата среща с режисьора на новия й филм, „Jour et Nuit“^[7]. Името му беше Арман Садовски; в света на киното твърде много се шумеше около него и първите му три филма. Блестящ, казваха всички, но труден човек, гений, съгласяваха се, ала невъзможен характер. Но как ли изглежда, чудеше се Делфин, докато чакаше Анабел. Щеше ли да го пожелае в леглото си? Колко добър щеше да бъде? Въпроси, които тя едва ли би могла да зададе на агента си.

Обикновено първата среща между Делфин и новия й режисьор ставаше в ресторант, определен от агента й, Жан Абел. Абел обичаше да контролира всичко, свързано с бизнеса му; човекът, който избираше мястото за обеда, поръчваше виното и плащаше сметката, се превръщаше, ако го направеше добре, в господар на положението. Преговорите за участието на Делфин в „Ден и нощ“ отдавна бяха приключили. Разбира се, нямаше нужда от прослушване. Договорът беше подписан, но въпреки това в процеса на снимането винаги изникваха поводи за дребни конфликти, а Абел се опитваше да предвиди всичко. Режисьорът обаче беше зает и отказа да напусне снимачната площадка заради един обяд.

Вместо това определи среща на Делфин в края на деня в собствения си офис, нещо, с което Абел неохотно се съгласи. Възнамеряваше да вземе Делфин и да я придружи на тази прекалено работна среща, която щеше да бъде лишена от въздействието на храната и виното, но тя му каза, че не е удобно. Предпочиташе да я закара със собствената й кола; след това колата й трябваше, смяташе да отиде на проба при шивачката си на бельо.

Облече се внимателно за срещата със Садовски. В „Ден и нощ“ щеше да играе разсеяно богато момиче, заподозряно в убийство, което се влюбва в полицейски инспектор. Делфин беше усъвършенствала изкуството да се носи скромно. Колкото по-известна ставаше, толкова по-въздействащ се оказваше скромният стил на обличане, истинско оръжие във всякакъв вид взаимоотношения. Нали всеки очакваше филмовата звезда да изглежда като филмова звезда. И ефектът беше твърде лесен за постигане. Сега обаче… Филмовата звезда се облече с най-новата рокля от скъпия Жан Пату, сложи си най-екстравагантната шапка на Полет, от едната й ръка висеше сребърна лисица… Не, никога. Фасонът й бе чудесен за пред публика, но не и за началото на несигурна схватка, в която можеше да се наложи да ангажира цялото си въоръжение. Защо да алармира защитните механизми на режисьора толкова скоро? Можеше в крайна сметка да го намрази. Вече се беше случвало.

Избра едноцветен пуловер от тънка вълна с едва загатнат, ненатрапващ се нюанс на сиво, подчертаващ матовата белота на кожата й дори по-добре, отколкото би го направило черното. Към него добави изключително семпла, превъзходно скроена пола от сив туид, един нюанс по-тъмна от пуловера, светлосиви копринени чорапи, черни обувки с нисък ток без всякаква украса и английски класически модел шлифер е колан. Малки черни кехлибарени обици и черна кадифена барета, каквито носят ученичките, завършваха ансамбъла. Можеше да е анонимна, можеше да е никой; можеше да мине за всеки друг, ако човек не погледнеше лицето й, ако не беше една от най-красивите жени в света, помисли Делфин безпристрастно. Тя не беше суетна. В нейната кариера видът й трябваше да се претегля и обсъжда толкова хладнокръвно и сериозно, колкото и тримесечният отчет на голяма компания. Дори шлифовчикът на диаманти от Амстердам не преценяваше камъните по-сурово, отколкото Делфин ъгъла на носа си, съвършените извивки на горната си устна, сенките под скулите си. Удовлетворена, Делфин затегна колана на шлифера и дръпна баретата си надолу, така че да покрие триъгълника от коса, по който я разпознаваха веднага.

В студиото тя се отправи към редакторския отдел. Абел трябваше да я чака на паркинга, но навярно нещо го бе забавило; от дъжда движението беше объркано. Отмина неколцина, които познаваше бегло, но никой не я забеляза освен в случаите, когато тя нарочно улавяше нечий поглед, усмихваше се и кимваше. Този шлифер наистина я превръщаше в една от многото, помисли си Делфин доволно.

Господи, колко хубаво беше, че отново е в студиото! Не бе работила две седмици, от последния ден на последния си филм. Времето й беше необходимо да се погрижи за подробностите на богатия си личен гардероб; докато снимаше, не й оставаше и минутка за него. Сякаш за две седмици се беше оттеглила в прекалено парфюмиран и прекалено затоплен светски салон, помисли тя, свят на лекомислени, бъбрещи, възбудени жени. Беше се върнала отново в света на мъжете, слава богу.

Помая се при отворената врата на една снимачна площадка, където току-що бяха приключили работа. Усети специфичната миризма на изстиващите прожектори; електротехниците и другите сценични работници демонтираха масивните декори и тя се загледа с учестен дъх в животинската им сила; те издигаха, бутаха, издърпваха и прехвърляха, бързаха да свършат със задълженията си и да си вървят вкъщи. Делфин отстъпи назад от отворената врата, за да не я блъснат с голямата плоскост, която изнасяха от площадката. Изведнъж усети силен удар по лявото си рамо; бе я ударил някакъв тип, дето ръкомахаше широко, докато разговаряше с други трима.

— Ей! Заболя ме! — стресната възкликна тя; мъжът, който случайно я бе засегнал, вече доста далеч от нея, се извърна и строго поклати пръст.

— Съжалявам, но това е най-неудачното място за зяпане — извика той и се извърна, за да продължи оживения си разговор.

— Върви на майната си — каза високо на английски Делфин. Огледа се сърдито наоколо за съчувствие, но сега коридорът беше пуст. Закъснението на Абел е непростимо, помисли тя, вече недоволна, задето е успяла да остане незабележима. Продължи пътя си и най-после намери офиса. Без церемонии отвори вратата и рече бързо на секретарката:

— Господин Садовски, ако обичате.

— В момента е зает. По какъв въпрос?

— Той ме очаква — отвърна Делфин раздразнено.

— Името ви, ако обичате?

— Госпожица Дьо Лансел. — Гласът на Делфин беше леден; секретарката примигна.

— Извинете, госпожице, не ви познах. Веднага ще му съобщя. Защо не седнете?

— Благодаря, не искам. — Делфин нетърпеливо потропваше с крак по пода. Нямаше намерение да чака и да си губи времето пред кабинета на Садовски. Следваше незабавно да я въведат в офиса му. Абел трябваше да се е погрижил поне за това, да го вземат дяволите.

— Госпожица Дьо Лансел е тук, господин Садовски — каза секретарката по телефона. — Да, разбрах. — Тя се обърна към Делфин: — Ще ви приеме веднага щом свърши съвещанието, госпожице.

Делфин оскърбено се втренчи в нея. Погледна часовника си. Излиза, че е закъсняла. Приличам на глупачка, помисли си тя, и стоя тук като просителка. Седна на един неудобен стол и се загледа свирепо към вратата, очаквайки в следващия миг да види как Абел се втурва с безброй извинения. Изминаха в мълчание още пет дълги минути. Секретарката четеше някакво списание. Делфин се изправи. Не възнамеряваше да остане и секунда повече. Това минаваше всякакви граници. Няколко спорещи мъже изскочиха от офиса и минаха покрай нея, без да я погледнат.

— Сега ще ви приеме, госпожице — рече секретарката.

— Не може да бъде — сопна се Делфин.

В офиса, обърнат гърбом, някакъв мъж внимателно гледаше филмова лента срещу прозореца и непристойно ругаеше. Делфин спря пред бюрото му. Това беше мъжът, който я бе ударил в коридора. Изгаряше от нетърпение да се обърне към нея. Знаеше, че ще се почувства гузен, щом разбере колко невъзпитано се е отнесъл със звездата си. Тя вече държеше по-силния коз — нищо не можеше да промени случилото се.

Все още разглеждайки филма, Садовски подхвърли през рамо:

— Делфин, душко, седни. Ей сега ще ти обърна внимание. Добре, че не те ударих силно, трябва повече да внимаваш. Удрям жени само с причина… — Гласът му заглъхна, докато съсредоточено разглеждаше лентата. — По дяволите! Да го вземат мътните тоя оператор. Кретен такъв, неандерталец. През носа му ще го изкарам, само да ми падне, копеле гадно. Но това просто е невъзможно, как е успял да направи такъв гаф и на всичкото отгоре вече е безкрайно късно, ще трябва наново да монтираме цялата сцена. Ще стоим тук и в събота, и в неделя. Идиотщина!

Остави филма, завъртя се със стола си, после се усмихна, рязко се наведе напред, протегна ръка през бюрото, здрависа се с нея набързо.

— Мръсен занаят, нали, душко?

Делфин смаяно видя, че Садовски е много висок. Кичури права черна коса, абсурдно дълга, се развяваха в разни посоки. Беше млад, на не повече от двадесет и пет, и лицето му, преливащо от енергия, отговаряше на представата й за ястреб — само очи и нос. Седнал зад бюрото си, той излъчваше повече енергия, отколкото ако, да кажем, се биеше на дуел. Носеше огромни очила с рогови рамки; в един миг ги свали и постави на бюрото, потривайки мястото на носа си, където го бяха притискали.

— Абел няма ли го още? Добре, и без това не го исках тук, но той настояваше. — Говореше бързо, напрегнато. Делфин онемя. Режисьорът използваше фамилиарната форма и се обръщаше към нея с малкото й име! Това можеше да се случи между режисьор и старши член на екипа, когато се познаваха добре, но не и в този случай. И абсолютно никога между режисьор и звезда, освен ако не са стари близки приятели. За какъв по дяволите, се мислеше?

Садовски отново се отпусна върху стола и правейки с ръцете си заслон, така че собственото му лице остана отчасти скрито, мълчаливо я проучваше през очилата си; взираше се в нея, сякаш беше сам в стаята, пред картина, купена в момент на разсеяност, без изобщо да е сигурен дали му харесва.

— Свали си баретата и шлифера! — рече накрая режисьорът.

— Не възнамерявам — решително отвърна Делфин.

— Студено ли ти е?

— Никак.

— Тогава свали си шапката и шлифера — повтори той нетърпеливо. — Искам да те видя как изглеждаш.

— Не сте ли гледали филмите ми? — Делфин наблегна на официалното „вие“, но Садовски не обърна внимание.

— Разбира се. Иначе не бих те наел. Искам да видя как ми изглеждаш на мен, не на другите режисьори. Хайде, душко, побързай. Не разполагам с цял ден.

Все още седейки, Делфин свали шапката си, изхлузи се от шлифера, позволи му да се свлече до талията й; очакваше да зърне как очите му се разширяват от възхищение. Неубеденото, подозрително, не особено одобрително изражение на Садовски не се промени. Той въздъхна.

— Стани и се завърти — нареди рязко. Очите изпод заслона бяха черни, ирисите огромни, зениците малки, сякаш беше хипнотизатор.

— Как се осмелявате? Аз не съм шоугърла!

— Очакваш да падна на колене и да те моля? — погледна я в лицето. — Така май би било по-приемливо, а? Ох, актриси! Нищо ново. Няма да мине, душко, сбъркала си адреса. Тук правя филм, не съчинявам сладки приказки. Без сутиен ли си?

— Никога не нося — излъга Делфин.

— Това ще реша аз. — Садовски я подкани с жест да стане. Делфин наклони глава присмехулно и реши да се надигне; знаеше, че красотата й ще е най-големият упрек за грубите му, безпардонни маниери. Завъртя се едва, оставяйки му време да се почувства жалък. Спести си изражението на триумф, дори лекото повдигане на веждата, когато отново се извърна към него. Беше свалил заслона от пръсти; подпря брадичката си с една ръка и кимна несигурно: — Не знам. Просто не знам… може би да, може би не… струва си да опитам, предполагам.

— За какво говорите?

— Целият този твой малък маскарад, тая ученическа щуротия. Пола и пуловер в стил Шърли Темпъл. Може и да стане. Не е толкова тъпо, колкото изглежда, може и да имаш нещо там… Ще направим костюм Хлое и съответния грим и ще разберем.

— Моля?

Той щракна с пръсти:

— Събуди се, Делфин! Хлое, героинята, която ще играеш, богатата кучка! Нали затова сме тук? Явно си разбрала, че тя трябва да си избере подходящо облекло, за да отклони инспектора от вярната следа след убийството. Това е идея. Симпатична. Детинска, признавам, и, разбира се, съвсем очевидна за хора с малко мозък, но, да, определено симпатична. Прави те да изглеждаш почти невинна. Харесвам актриси, които се опитват да допринесат нещо с въображението си. Разбира се, не прекалено често. Не се надувай, сладур.

— Аз…

— Чудесно. Е, добре, вече приключихме. Можеш да си вървиш. — Садовски се завъртя със стола и обръщайки й повторно гръб, отново се залови да разглежда лентата.

— Имате нужда от подстригване — смотолеви Делфин.

— Знам. Чух вече. Ще трябва да почакам, докато свърша с тая шибана, скапана работа! Донеси някакви ножици и сама го свърши, ако те притеснява. Ще ми направиш чудесна услуга.

— Задник! — изруга Делфин на английски. Садовски рязко се извърна, в погледа му блесна неподправено удоволствие.

— Точно така! Прекрасно! Бях забравил, че си американка. Имам братовчеди в Питсбърг — оттам някъде ли си? „Задник“ — във френския май няма толкова подходяща дума, а? — Махна с ръка, посочвайки към вратата: — Ще се видим в понеделник. Искам те тук рано-рано. И като казвам рано, душко, имам предвид рано. Не се успивай. Честно предупреждение. И последното, което ще получиш.

— А ако се успя случайно? — попита Делфин, задъхана от ярост.

— Не се притеснявай, няма. Няма да искаш да ми създаваш проблеми, душко, защото знаеш, че няма да мине. Прав ли съм? Сега си върви. Нали виждаш, че съм зает?