Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (18)

19.

Делфин излезе решително от къщата си на „Вила Моцарт“, но щом видя огромния черен „Мерцедес“, паркиран върху тясната уличка, спря рязко; като че ли някаква вътрешна сила й забраняваше да влезе в автомобила, изпратен за нея от генерал Фон Щерн. Носеше на ръка черна шифонена наметка, поръбена със сребърна лисица. Метна я бързо на раменете си и се загърна плътно, сякаш леката дреха можеше да я защити.

— Госпожице, ако обичате — рече учтиво шофьорът в нацистка униформа и отвори вратата. Само благодарение на познатата учтива форма Делфин се насили и се качи в колата. Докато пътуваха към къщата на Рю дьо Лил, тя седеше вдървена, колкото може по-навътре в седалката, тъй че да не я видят през прозорците. Дишаше учестено, погледът й, изпълнен с отвращение, бе прикован върху каските на шофьора и на седналия до него въоръжен войник.

Обстоятелствата я бяха принудили да позволи на генерала да изпрати колата си. От началото на окупацията Делфин не разполагаше с кола; през пролетта на 1942 не стигаше бензин за такситата, придвижването беше възможно единствено с велосипед, пеша или с метрото — начин крайно неподходящ за една дама във вечерна рокля с голи рамене и с диаманти. Бруно й бе обещал, че културният и изненадващо порядъчен генерал, реквизирал къщата му, ще изслуша нейните опасения и ще задвижи издирването на Арман. Освен това, увери я Бруно, нямаше защо да се притеснява — очакваха я като почетен гост, присъстващите щяха да бъдат хора от нейния свят.

Щом пристъпи прага на къщата на Рю дьо Лил, Делфин не само не се отпусна, но дори изтръпна от неприязън — макар всичко да бе наредено така, че тя да се чувства като у дома си. Беше й неловко не от нерви, а от погнуса. Жорж, камериерът на Бруно, когото Делфин познаваше добре, я поздрави топло и без никаква изненада, но докато поемаше наметката й, тя сякаш не посмя да го погледне в очите. Самият Бруно, усмихнат, понеже планът му бе успял, я чакаше в преддверието; подаде й покровителствено ръка, за да се изкачи по стълбите към салона, ала ефирната й черна шифонена рокля й тегнеше, сякаш бе желязна ризница. Генерал Фон Щерн я поздрави със старомодна учтивост и вежливо се приведе над ръката й, но устните й едва се подчиниха и леката й усмивка се дължеше единствено на нейната опитност.

По време на вечерята Делфин седеше със скованата осанка на принцеса от времето на крал Едуард върху същия стол, който бе заемала при толкова други случаи; оглеждаше масата с тъжно и дълбоко изумление. Като че ли нищо не бе в състояние — казваше си тя — освен явния канибализъм да помрачи светския блясък на една парижка вечеря.

Арлети, очарователна тъмнокоса актриса, говореше шеговито и остроумно за проблемите около следващия й филм — „Децата на рая“. По график той трябваше да се снима в Ница след няколко месеца. На другия край на съвършено подредената маса Саша Гитри, режисьор на един от филмите за Наполеон, в който бе участвала и Делфин, напразно се опитваше да привлече вниманието към себе си, докато Албер Прежан, Жуни Астор и Вивиан Романс — тя пък щеше да играе в „Кармен“ с Жан Маре — слушаха с интерес как Арлети описва приготовленията за най-скъпата продукция, планирана някога в историята на френското кино.

Докато пиеше виното си от чашата, принадлежала някога на Бруно (ръката й толкова добре познаваше тежестта и формата й), Делфин си мислеше, че ако очарователният млад офицер, известен в Париж като любовник на Арлети, не носеше нацистка униформа, можеше да се приеме, че времето е спряло и че годината е 1937. Тогава сигурно щеше да вечеря във веселата компания на свои колеги, но, уви — Жуни, Албер и Вивиан бяха сред малкото звезди на „Континентал“, отишли в Берлин да се срещнат с Гвобелс, за да демонстрират френско-германското единство. Само мисълта за Арман я възпираше да не стане и побегне надолу по стълбите. Ах, как й се искаше да напусне тази къща, в която „хората от нейния свят“, подбрани по преценка на Бруно, бяха и най-известните колаборационисти в киното.

След вечерята Бруно я заведе в библиотеката, където се бе усамотил генерал Фон Щерн; седеше във фотьойла с чаша коняк. Той се надигна, докато Делфин, прихванала с една ръка диплите на полите си, се настаняваше в посочения от него съседен стол.

— Госпожице, аз съм голям поклонник на вашето изкуство — рече генералът патетично и с поклон й предложи цигара.

— Благодаря, генерале, пуша само във филмите, когато го изисква сценарият.

— Предполагам, че имате договор с „Континентал“. Браво, госпожице. — Очите му се плъзнаха по бюста й тъй бързо, че тя почти не успя да изпита смущение.

— Да, генерале. Работя за „Континентал“ — отвърна Делфин сухо.

— Гревен е мой добър приятел. Прави чудеса, нали? — Немецът с удоволствие и някак мимоходом докосна голата й ръка.

— Вероятно филмите са добри, както и трябва да се очаква — отвърна Делфин, после изящно се наклони към другия край на стола си и притисна длани в скута. — Генерале — прекъсна тя малко неочаквано светския разговор, — моят брат ми каза…

— Обясних на генерала, че си имаш голяма тревога, Делфин — прекъсна я рязко Бруно. — Той разбира положението ти.

— Както знаете, госпожице, ние винаги сме насърчавали талантите в киното. — Фон Щерн се усмихна право в лицето й.

— Генерале, можете ли да ми помогнете да открия Арман Садовски? — Гласът на Делфин бе твърде висок, въпросът й — твърде особен, държането й — твърде рязко за деликатната сделка, подготвена от Бруно.

— Бих искал да ви спестя грижите, госпожице, стига да е по силите ми. — Генералът се усмихваше все така настойчиво.

— Сестра ми иска да каже, че ще е дълбоко благодарна за всяка информация, която би й позволила да се надява, генерале — намеси се Бруно, като стисна рамото на Делфин.

— Вие безспорно разбирате, че да се получи такава… обнадеждаваща… информация е по принцип невъзможно — поклати глава генералът. — Дори за мен.

— Сестра ми съзнава проблема, генерале. И естествено ще ви бъде задължена много — отвърна Бруно. — Наясно е, че онова, за което моли, е крайно необичайно.

— Ще се опитате ли да установите къде е той? — Делфин рязко се освободи от предупредителните пръсти на Бруно. — Мога ли да се надявам?

Генерал Фон Щерн замислено стисна устни и вече открито огледа Делфин от главата до петите — преценяваше дълбочината на нейното отчаяние; изчака да мине известно време така, в мълчание, и колебливо, сякаш тя бе продавачка, а той премяташе в ръцете си стара сребърна вещ, оглеждайки достойнствата й, пресмяташе: на определена цена това би могло да се окаже интересна покупка.

— Разбира се, нищо не е невъзможно — съгласи се най-сетне Фон Щерн и отново се усмихна. — Само че е въпрос на време… на изключително внимателни проучвания… въпрос, който изисква такт… деликатност… личната ми заинтересованост. Ще се наложи да моля за услуги… важни услуги… услуги, които ще трябва да се връщат. Уви, в наши дни надеждата не идва лесно. Но вие сте светска жена, нали? Приятелят ми, вашият брат, без съмнение ви е изяснил всичко достатъчно добре. Междувременно ще ми бъде изключително приятно да ви приемам тук често, госпожице Дьо Лансел. Наистина много често. Вие озарявате всяка стая, в която влезете. Вие сте чест за моя дом.

— Благодаря, генерале, а за господин Садовски…

— Няма да забравя нашия разговор.

Той докосна отново ръката й. Властно. Заповеднически. Ласкаво.

— Пийнете малко от коняка. Не сте го опитали дори. Каза ли ви г-н Бруно, че съм гледал всичките ви филми? Не? Е, сбъркал е. Сигурно съм сред вашите най-искрени почитатели. Може би… кой знае… бих могъл скоро да имам вести за вас… ако нещата вървят както трябва. Впрочем, госпожице Дьо Лансел, желая да ви поканя на театър другата седмица. Ремю открива сезона в „Комеди франсез“. Местата са прекрасни, надявам се, че мога да разчитам на вас?

После Бруно пожела да я изпрати. Пресякоха Сена мълчаливо. Той нареди на шофьора да почака, докато се увери, че Делфин ще се прибере безпрепятствено вкъщи.

— Една минутка, Бруно. — Тя се обърна на самия праг на отворената врата.

— Трябва да вървя. Не обичам да закъснявам много след полицейския час.

— Няма да те задържам. Кажи ми само, каква подла и мръсна търговия въртиш с този генерал, Бруно?

— Как смееш! Нямаме обща работа.

— Отнасяше се с мен, като че ли съм за продан. Не, като че ли съм вече продадена и очаква доставката.

— Генерал Фон Щерн беше напълно коректен. С какво е засегнал твоята свръхделикатна чувствителност?

— Бруно, ти чу и видя. Не се прави, че не знаеш какво очаква той от мен.

— А да не мислиш, че ще тръгне да издирва твоя евреин за нищо? Толкова ли си наивна? Или си толкова специална, та някой да ти се чувства длъжен за твоите надежди? Естествено, че трябва да му дадеш нещо в замяна.

— Значи това си имал предвид, когато ми предложи да използвам влиянието си? — възкликна тя с такова горчиво презрение, че Бруно побесня.

— Не заслужаваш помощта ми. Въобразяваш си, че можеш да си позволиш да бъдеш горда в тези времена? Е, трябва да ти кажа, глупачке, гордостта е за завоевателя, не за победения! А нищо чудно и да си въобразяваш, че онази ти работа е безценна и че не можеш да я използваш за подобни цели? Помоли ме да ти помогна, дойде при мен, готова на всичко — „Помогни ми, Бруно, помогни ми, има ли надежда, Бруно, има ли надежда?“ — а когато ти предоставям възможност, каквато никога повече няма да имаш, никога, ти я отхвърляш. Ще ти кажа нещо, Делфин — ако търсиш помощ, трябва да си готова да платиш за нея! Щом държиш на надеждата, предложи се, докато добрият купувач не се е отказал.

— Цената е твърде висока! — Думите й сякаш го удариха в лицето. — Ще се справя и без това. Макар че, доколкото разбирам, никоя цена не е твърде висока за теб, така ли, Бруно? Още не си ми казал с какви мръсни дела се занимавате вие двамата. Не може да си му само сводник. Каква е тази ценна валута, в която ти плаща, та си готов да вкараш и сестра си в леглото му?

— Ти си луда! Втори път няма да имаш подобна възможност.

— Това е единствената добра новина, която съм чула от доста време насам. — В тъмнината Делфин погледна нагоре към красивото озлобено лице на Бруно и се изсмя подигравателно, преди да го блъсне с всичка сила, тъй че той залитна назад; после тресна вратата под носа му.

Презрението към Бруно донесе на Делфин временно удовлетворение. Каза му, че ще се оправи и без предлаганата помощ, тя дори повярва в това, но надеждата не можеше да бъде захвърлена като стара рокля. Липсата на надежда стана нейното мъчение, обземаше я като треска, безразсъдна, изтощителна, която се усилваше или намаляваше без предупреждение и не можеше да бъде овладяна с никакво лечение.

Нощем се будеше внезапно, сякаш някой я бе повикал по име, и чувстваше как желанието й да намери Арман се разгаря така силно, че косите й чак овлажняваха от пот. На следващата сутрин, докато й пробваха някой костюм, усещаше отново тази крехка, упорита, глупава надежда, само че тя се изцеждаше от нея, а шивачката с карфиците в устата внезапно се превръщаше в призрачно видение, дарено с властта да я осъди на смърт. Една песен: „Симфонията на дървените подметки“ — Шевалие я пееше весело по радиото, за да отбележи факта, че вече няма кожа за обувки, — неочаквано разгаряше надеждата й тъй силно, че Делфин се чувстваше способна да изхвръкне като искра през прозореца на спалнята си и да се понесе над Париж. Ала още същата нощ, докато слушаше мелодичното оплакване на Шарл Трене „Какво остана от нашата любов?“, сърцето й се обливаше във вълни от непреодолима безутешност, от терзание, каквото никога не бе изпитвала, и тогава десетократно заплащаше всеки миг на безразсъдно и безсмислено очакване.

Изгревът или новолунието дори хвърляха неоправданите й светли помисли в агония; усещаше безнадеждност във всяко увехнало цвете, чуваше я в птичето писукане, виждаше я в праха по стълбището. Измъчваше се между неразумните изблици на вярата и действителността — суха и спокойна като гроб.

Стана суеверна както никога преди: взе да не чете вестници и докато американците дебаркираха в Анцио, а руснаците освобождаваха Ленинград, посети десетина гадатели. Издирваше астролози, когато германците окупираха Унгария, а Луфтвафе загуби четиристотин и петдесет самолета само за една седмица през февруари 1944. Щом генерал Де Гол стана главнокомандващ през април същата година, Делфин хукна из цял Париж да търси хироманти и ясновидци. Можеше да понесе само прекрасните измислици, само лъжливи пророци можеха да облекчат болката на неугасимата надежда в сърцето й. Слабееше и ставаше все по-красива. Беше на границата на лудостта.

Никоя чума, никоя коронация, никоя революция, никоя вълна на всенародно поклонение, никой терор през цялата дълга история на Париж не можеше да се сравни с масовата истерия и лудост, обхванала града към средата на август 1944 година. Само необузданите слухове и неподвластната на нищо несигурност имаха свободата да се втурват като глутница бесни кучета по наелектризираните от очакване и от силното лятно слънце улици. Германски части бяха барикадирали мостовете, движението изглеждаше невъзможно и все пак навсякъде гъмжеше от хора; появяваха се, без да знаят защо, и изчезваха също тъй бързо, както и бяха изникнали. Очакване, страх, объркване се четеше по всяко лице.

Освобождението идваше! Повече от два месеца, след като американците, англичаните, канадците и свободната френска армия дебаркираха на брега на Нормандия; все едно — освобождението най-сетне наближаваше!… Не, нямаше да има освобождение! Айзенхауер щял да заобиколи града, за да преследва германците към Рейн. Ами, нищо не можеше да спре освобождението! Генерал Льоклерк нямало да се подчини на Айзенхауер и щял да настъпи към Париж!

Слуховете се носеха от уста на уста. На всичко се вярваше и същевременно не се вярваше на нищо. И все пак навсякъде се усещаше ликуване, усещаше се обърканото надигане на въстание. Железничарите стачкуваха. В метрото стачкуваха. Полицията завладя отново собствения си щаб, въпреки че нови хиляда души бяха депортирани по реда си към германски концентрационен лагер. Френски момчета, току-що въоръжени с пушки, бяха избивани по уличните ъгли, където бяха играли като деца. Пукотевицата от стрелбата — германска или френска, никой не знаеше — се чуваше от покриви, от прозорци, от улицата. По тротоарите, по паважа блестяха локви кръв. Несдържана лудост се носеше из летния въздух. Какво ставаше? Знаеше ли някой?

На двайсети август генерал Дитрих фон Холтиц преговаряше за отстъпление, като обеща да не разрушава Париж, противно на Хитлеровата заповед, ако в замяна се дадеше възможност на хората му да се оттеглят. Но въстанието неудържимо се разрастваше, ставаше по-мощно отпреди. Изолирани германски отряди биваха нападани от неопитни стрелци. Вестниците на Съпротивата, печатани нелегално от години, се продаваха вече посред бял ден на смелите минувачи, докато на по-малко от километър водеха сражения за кметството.

На деветнайсети „Континентал“ бе завзет и работата из студията бе прекратена. Делфин — домът й беше съвсем близо до щаба на Гестапо на Авеню Фош, където се водеше ожесточено сражение — се оказа сама. Виолет, Елен и Анабел, твърде благоразумни, за да рискуват да излязат на улицата, изоставиха своите задължения, съседите й, в същото неведение като самата Делфин, бяха затворили плътно капаците на прозорците си. Из пустата улица не се забелязваше никакъв признак на живот.

На двайсет и втори Делфин вече нямаше нищо за ядене, освен няколко бутилки вино, нямаше дори парченце баят хляб. Късно следобед на следващия ден тя така огладня, че реши да излезе, за да потърси някакви продукти. Не беше пазарувала от години. Дори не знаеше къде е хлебарницата. Потърси сред дрехите си нещо по-малко очебийно и откри забравена предвоенна синя памучна пола с червен колан и стара бяла блуза без ръкави. Инстинктивно предпазлива, тя не сложи грим, а косата си среса така, че да пада като засенчващо крило над лицето й.

След като мина покрай празната, необяснимо защо затворена къща на пазача и сви по главната улица, тя се почувства изложена на опасност, застрашена от неестествената, сюрреалистична тишина в квартала. Зачуди се, дали е възможно всички да са напуснали града? Или разумно седяха по домовете си и чакаха да видят какво ще стане? Сигурно и на тях им се е свършила храната. А може би предвидливо бяха скътали някакви, макар и нищожни запаси?

Бяха отворени само два магазина и срещу купоните си Делфин успя да купи две повехнали репи, глава лук и три корави франзели. Започна гладно да дъвче едната от тях, докато подтичваше към дома си, прилепвайки гръб към сградите. С облекчение зави по „Вила Моцарт“ — относително сигурна в този хаос — и се втурна към укритието на собствените си стени. Останала без дъх, извади от джоба си ключа за входната врата и почти го беше пъхнала в ключалката, когато иззад ъгъла на къщата внезапно се появиха двама мъже. Сърцето й примря от страх — те бяха скитници, облечени в парцали, брадясали, отчаяни и ужасни.

— Не, моля ви, недейте — прошепна Делфин със стиснато гърло; не можеше да извика. Огледа се, обезумяла за помощ, макар и да знаеше, че няма да я намери. Протегна пазарската си чанта, опитвайки се да отблъсне заплахата, като им предложи храна, но непознатите неотстъпно приближаваха. Усещаше дори миризмата на нечистите им дрипи.

— Наред е — рече дрезгаво един от скитниците.

— Кое? — Делфин се отдръпна, но знаеше, че те са видели ключа от къщата в ръката й и че вече е твърде късно.

— Премяната ти — отвърна скитникът и гласът му затрепери, — просто, патриотично — точно както трябва, душко…

— Арман?

— … да посрещнеш войника… да го посрещнеш у дома… — И той припадна в ръцете й.

 

 

На двайсет и пети август генерал Омар Брадли заповяда: втора френска дивизия под командването на генерал Льоклерк и дванайсети полк от четвърта американска дивизия заедно със сто и втори американски кавалерийски отряд да влязат в Париж.

Разплакани от възторг, в прилив на екстаз, надвишаващ всякаква лична радост, гражданите на Париж се изсипваха от домовете си и запълваха улиците. Църковните камбани не спираха да бият, докато в кметството, поканен да провъзгласи съществуването на Републиката, Де Гол отговори: „Републиката никога не е преставала да съществува.“

Полковник Пол дьо Лансел беше в групата, придружаваща Де Гол. Той бе помогнал за осъществяването на великолепната идея на Гюстав Муте картите от неговия пътеводител Michelin от 1939 година да се използват в операциите на десанта в Нормандия. От тези карти обединените сили почерпиха изключително ценна и подробна информация. Пол не успя да се свърже по телефона с Шампан, областта беше все още в ръцете на германците. След три дни, веднага щом разбра, че Трета армия на Патън е освободила Еперне, с един американски джип полковникът се отправи да търси родителите си.

Успя да види Делфин само за няколко часа. Когато звънна без предупреждение и тя широко отвори вратата, силата на радостта й бе такава, че почти го повали. Възторгът й обаче бе някак си вторичен и защо бе така, Пол разбра, когато дъщеря му го поведе бързо нагоре по стълбите, за да го запознае с Арман Садовски.

Лека и крехка като лебедов пух, Делфин неуморно се грижеше не само за своя завърнал се войник, но и за приятеля му — един нормандец на име Жул. Пращаше жените от своето домакинство да сноват навсякъде из квартала, за да търсят продукти за супата, после с лъжица хранеше високия, ужасно слаб, ужасно изтощен мъж, който лежеше като затворник в спалнята й; не му позволяваше да прави нищо друго, освен да яде и да почива.

— И вкъщи ли командваше така? — попита Арман Садовски Пол дьо Лансел по повод желанието му въпреки огромното изтощение да се обръсне все пак сам.

— Да — отвърна Пол, — но в общи линии намеренията й винаги са били добри.

Той веднага почувства като свой този човек, за чието съществуване току-що бе научил. Делфин настоя Арман да му опише бягството си, но единственото, което Садовски успя да каже, преди да се унесе и да заспи, беше: „Имахме дяволски късмет…“ По-късно Делфин сама разказа на Пол за измъкването на Арман от огромния завод за сачмени лагери в Швайнфурт, където бе работил години, избягнал смъртта единствено защото германците се нуждаеха от робски труд. По време на една от редовните американски бомбардировки над завода Садовски и приятелят му Жул — и той също като Арман понаучил малко немски — облекли униформите на убити германски пазачи и се отправили пеша на опасно пътешествие през Германия и Франция. Били почти незабележими сред хаоса на военновременната паника и милионите тълпи от бегълци, останали бездомни поради денонощните съюзнически бомбардировки. Щом стъпили на френска земя, получавали помощ от селяни и от отрядите на местната Съпротива; прехвърляли ги от едно звено на Съпротивата до друго. Ето така те напредвали болезнено бавно към Париж, криейки се от германските патрули.

— Не късмет, татко, а чудо — заключи Делфин, извисена в любовта си към Арман, и Пол разбра, че неговата лекомислена, капризна и твърдоглава дъщеря е изчезнала завинаги, за да се превърне в една двайсет и шест годишна жена, с чиято сила тепърва трябваше да се съобразява.

Полковник Дьо Лансел успя да изпрати на Ив в Лондон кратко съобщение, че Делфин е жива и здрава, после много рано на следващата сутрин пое към Шампан. Пътуването излезе доста по-дълго от очакваното: във всяко село ликуващи тълпи спираха джипа му и го приветстваха, сякаш бе приказен герой, възседнал дракон. Когато най-накрая Пол се озова пред портите на Шато дьо Валмон, беше следобед. Забави се за миг, преди да скочи от колата, припомняйки си един разговор с Ив през 1938, когато бе решил, небрежно и глупаво, сякаш светът разполагаше с неограничено време, да отложи връщането си във Франция за следващата пролет. Работата в консулството го бе принудила да забави и това решение с още няколко месеца, а после, докато светът гледаше изумен и безпомощен, страната му бе потопена в дългата, тъмна, ужасна нощ на окупацията.

Значи бяха изминали повече от десет години, откакто за последен път бе стъпил на земята на Шампан. Изглежда, през това време във Валмон се беше случило нещо твърде сериозно, край пътя се простираха пусти лозя, дори дете не се мяркаше из тях. Входната врата зееше отворена на здравите си панти. Наоколо нямаше жива душа.

Пол прекрачи прага на родния си дом и се затича направо към кухнята, сърцето на къщата; не намери никого и там. Бързо претърси салоните, после спалните. Безуспешно. Замъкът бе смълчан и празен, непокътнат и непроменен, сякаш омагьосан, ала във всички стаи личаха следи, които говореха, че в тях продължават да живеят хора. Ясно беше, че Валмон не е бил обитаван от германци. Върна се на входната врата и постоя така, дълбоко озадачен, около минута; едва тогава забеляза дългата редица от облечени в черно мъже и жени, които бавно се приближаваха. Една стара жена се откъсна от редицата и тромаво затича към него.

— Господин Пол, вие ли сте? — извика тя, извърнала към него набръчканото си лице, почти с убеждението, че се е излъгала. — Нима наистина сте вие?

Полковникът позна Жан, икономката — някога, преди повече от четирийсет години, тя бе закръглена млада прислужничка в къщата, а той — съвсем млад.

— Жан, Жан, моя скъпа Жан, разбира се, че съм аз! Какво се е случило, защо замъкът е празен? Къде са родителите ми?

— Идваме от църквата. Днес погребахме майка ви, господин Пол — изхлипа жената и се обля в сълзи.

— А баща ми къде е, Жан, къде е? — попита той, макар да бе разбрал вече отговора по разплаканите й очи.

— Има повече от две години, откакто ни напусна, мир на праха му.

Пол се извърна. Пустите лозя, изоставеният замък вече му бяха нашепнали истината. Така бе винаги, когато хората от Валмон погребваха някого от своите. Бе дръзнал да се надява, че и този път злата участ бе отминала родителите му. Жан го дръпна за ръкава.

— Господин Пол, не забравяйте, че поне господин Бруно е жив — обади се старата прислужница, опитвайки се да го утеши.

— Бруно… — Пол се обърна и го потърси в тълпата сред наобиколилите го хора; те чакаха да го поздравят и тъгата им бе примесена с изненадата от новата гледка, каквато представляваше за тях един френски офицер в униформа. — Да, Бруно, защо го няма тук?

— Тръгна си веднага след погребението. Имал работа в Париж, но ще се върне довечера. Той е добре, господин Пол, беше тук в безопасност от началото на примирието. Жестоко време, такова дълго и зло време… най-лошото, което помня… още не мога да повярвам, че отмина. Влезте, господин Пол, ще ви намеря нещо за хапване, трябва да сте гладен.

— След малко, Жан, благодаря Ги. Първо… трябва да отида до гробището.

След като се върна от мълчаливото едночасово бдение край гробовете на своите родители, Пол часове наред обикаляше с джипа по пътищата, ограждащи лозята на Лансел, и щом видеше работници, спираше, за да ги поздрави и да ги попита как са. На петдесет и девет години Пол дьо Лансел беше хубав мъж. Гъстата му руса коса вече бе посивяла, но иначе стоеше изправен, едрото му тяло бе жизнено както винаги, погледът му — решителен и същевременно скептичен, спокоен и повелителен. Мнозина от работниците никога не го бяха виждали. От Първата световна война преди трийсет години Пол почти не се беше връщал в Шампан. Но много от по-старите мъже го помнеха като младеж и независимо от възрастта си го поздравяваха като герой — той бе Лансел, а те всички — от бащите им и бащите на техните бащи — винаги бяха работили за Лансел.

Докато разговаряше с хората, Пол постепенно научи новините. В началото на 1944 година германците поели изцяло управлението на Мюе и Шандон и Пипер-Хайдзик. През последните години Гестапо арестувало много работници и собственици на други фирми за антигерманска дейност; няколкостотин членове на местната Съпротива били убити или депортирани; масирана съюзническа бомбардировка в Мейн унищожила цялата дивизия на Фон Щауфен, съсредоточена там преди настъплението в Нормандия; още по-разрушителна съюзническа бомбардировка имало в Рийн, където германците складирали ракети Фау-2 в тунел, прокаран в планината. Само преди десет дни цял влак, натоварен с шампанско, предназначено за Германия, напуснал Реймс. Сега в цял Шампан не достигали бутилки, но както всеки бързаше да му каже, през последните три години реколтите в областта били изключително качествени. Вярно, лозята пострадаха много през войната, не бяха подновени, но само погледнете, господин Пол, само погледнете зреещите гроздове — не са ли приятна гледка? Реколтата на освобождението щеше да бъде добра.

Да, мислеше Пол, да, Шампан е преживял още една война. Защото хората тук бяха непримирими. Пол усещаше сълзи да пълнят очите му, докато гледаше как хората плевят на ръка около деликатните корени на лозите, безропотно изпълнявайки предпоследната от двайсет и седемте задължителни обработки, които осигуряваха реколтата. Вчера освободени, тази сутрин погребали майка му, обичана и почитана от тях през целия й живот, следобеда, както винаги, за работниците нямаше нищо по-важно от отглеждането на лозята. Упорити, решителни и смели бяха тези северни лозари във Франция. Без привързаността им към земята, наречена Шампан, виното, наречено шампанско, отдавна би престанало да съществува.

Пол вечеря с Жан в кухнята и после остана сам с часове — да пуши, да премисля, да обикаля из замъка, отговорността за който сега, след смъртта на Анет дьо Лансел, падаше на неговите плещи.

Никога не беше и мислил, че тъкмо Бруно ще бъде опората на семейството, а той наистина трябва да е бил верен на традицията и куражлия, за да поеме ролята, изпълнявана толкова дълго от дядо му, и да успее да поддържа лозята, марката „Лансел“ и замъка през всичките трудности на последните четири години. С радост полковник Дьо Лансел осъзна, че дължи много на сина си. Как е могъл така да подценява момчето? Дали бе възможно най-сетне той и Бруно като баща и син, заедно да поемат тежката работа по възстановяването на лозята?

От мъжете Лансел само те бяха живи; да успеят бе техен дълг и тяхно родово наследство; трябваше да се справят със задачата заради семейството, заради марката „Лансел“, а и заради всеки верен работник в околността. Пол знаеше, че предстоят тежки години на възстановяване, но се почувства изпълнен с енергия. Трябваше да учи много — всичко! — защото правенето на шампанско не беше мистерия, то следваше строги закони, установени един по един, след като в 1688 Дом Периньон бе станал иконом на манастира в Отвийер. Главните работници на баща му, старшите сред лозарите, бяха още живи, здрави и работоспособни, готови да го научат на тънкостите, които бе необходимо да знае.

Пол крачеше нагоре-надолу по дългия салон и с всяка стъпка възторгът му нарастваше. Нов живот, ей богу, след всички тези години в чужбина! С цялото си сърце той приветстваше този живот, макар че щеше да изисква цялата му, все още неизчерпана сила и даровете на ума му. Двамата с Ив щяха да се подмладят в Шампан! Каква великолепна господарка на замъка щеше да е Ив! Четири години шофиране на линейка в бомбардирания Лондон бяха доказали, че няма нищо, с което тя да не може да се справи — не че изобщо някога бе имало. С Бруно щяха да възстановят живота, воден от Лансел век след век, живот, изпълнен с изящество, достойнство и труд.

Внезапно осъзна — защото редом с възбудата му нарастваше и изумлението, — че той, Пол дьо Лансел, е бил напълно лишен от предвидливост. Зает със собствените си проблеми, отдалечен от Франция за десетилетия, всъщност не беше си представял, че е възможно такова бъдеще. Не беше мислил за деня, когато внезапно щеше да се окаже единственият собственик на търговската къща „Лансел“, единственият господар на лозята, простиращи се докъдето стига погледът около този обичан замък, на гората, на конюшните, на всичко — чак до последното яйце, снесено от някоя кокошка в курниците, с които Жан бе така горда. Той бе напуснал Шампан твърде млад, твърде зелен, за да мечтае за бъдещето, предлагащо му се сега с изкусителната тайнственост на невеста.

Да поеме търговската къща „Лансел“ — това щеше да изпълни със смисъл оставащия му живот! Бе роден в Шампан и макар да бе странствал твърде дълго и твърде далеч от родната си земя, все още можеше да се завърне у дома. Цялото сърце на Пол се изпълни с решимост да посрещне новото предизвикателство. Наред с нея, както често се случва с истинските кореняци от Шампан, го обзе жажда и Пол тръгна да търси най-добрата бутилка шампанско, която можеше да се намери в областта.

 

 

Малко по-късно, когато нощта бе най-тъмна, час преди ранното августовско зазоряване, Бруно се върна във Валмон от Париж. Той бе заминал да провери какво става на Рю дьо Лил. Генерал Фон Щерн бе оставил къщата му така, както я и бе заварил. Всичко бе наред и Жорж, неговият иконом, вече даваше нареждания на прислугата, предчувствайки завръщането на Бруно.

Разбира се, сега генералът се намираше в плен на властите, приели капитулацията на германския гарнизон в Париж, но Бруно не се страхуваше за бъдещето му. Фон Щерн беше находчив и умерен и през последната година двамата с него бяха обединили съобразителност и връзки, за да направят няколко удара на черния пазар. Неуспехът с Делфин не бе попречил на Фон Щерн да направи изгодната сделка и сега парите му, както и тези на Бруно, стояха на сигурно място в Швейцария.

Докато влизаше неохотно в замъка, където бе прекарал войната, на Бруно му се прииска да е някъде другаде дори само за няколко седмици, но обстановката в Париж беше твърде взривоопасна. Различни фракции на Съпротивата бяха въвлечени в междуособици; разменяха се обвинения и контраобвинения; извършваха се арести на известни колаборационисти: групи от буйни младежи кръстосваха улиците, устройваха спонтанни съдебни процеси и което бе най-опасно, заплахите срещу всеки, заподозрян във връзка или приятелско отношение към бившия завоевател, нарастваха. Из цял Париж изригваха отчаянието и гневът, потискани през изминалите четири години.

Равносметка за действията през войната — това бе повелята на деня. Разбира се, Бруно нямаше от какво да се бои, двамата с Фон Щерн работеха дискретно, но можеше ли човек да е напълно сигурен? По някакъв странен и коварен начин хората винаги узнаваха повече, отколкото можеше да се очаква. Обикновените завиждаха на по-издигнатите, впрочем винаги бяха завиждали; сега донесенията ставаха един от начините да си отмъстят за породеното от обстоятелствата неравенство. Бруно се питаше, защо трябва да рискува, след като разумът му подсказваше, че предпазните мерки все още са желателни? Не, не беше безопасно да се върне в прекрасната си къща в Париж, още не бе дошло времето да изостави закрилата, осигурявана му от провинцията.

Как жадуваше за мига, когато всичко ще бъде нормално! Само няколко кратки седмици го деляха от бляскавото бъдеще. Париж отново щеше да бъде Париж, а той ще бъде отново там, за да се наслаждава на възраждането му. Той, виконт Бруно дьо Сен Фрейкур дьо Лансел, отново щеше да заеме мястото си в единствения свят, в който си струваше да се живее. Никога вече нямаше да му се налага да работи, никога нямаше да има други задължения, освен да остави парите си да се превръщат в повече пари, докато сам се радва на свободата, развлеченията и благородническия блясък. Предстоеше му прекрасен живот — посещение от един салон в друг по булевард „Сен Жермен“, забавления в собствената му красива къща, колекциониране на нови жени — пак парижанки след необходимата, но съвсем не безинтересна диета от провинциалистки, — колекциониране на шедьоври от живописта, изящни мебели и скъпоценности от глупавите нови бедняци, разорени от войната. Щеше да купи обратно един от замъците на Сен Фрейкур и да живее в него, сякаш никога не е имало революция. Докато се качваше бързо към стаята си във Валмон, Бруно си мислеше още, че всъщност той бе изкарал една много добра война и след седмици, само след седмици щеше да се завърне триумфално, като принц в деня на коронацията му, в света на старата аристокрация — единствената любов в живота му.

Влезе в стаята си, запали светлината и застина.

— Кой е тук, по дяволите! — възкликна.

От стола се надигна високата фигура на Пол.

— Господи!

— Уплаших ли те, Бруно?

— Не, това е невъзможно… как може да си… къде… кога? — смотолеви Бруно, потресен и вцепенен.

— Пристигнах тази сутрин.

— Прекрасно, да, чудесно, голяма изненада, идваш почти едновременно с Патън, значи си видял Жан? Сервирала ти е вкусна вечеря, надявам се?

Добрите обноски на Бруно, които никога не го изоставяха, му дойдоха на помощ в този миг, не беше виждал баща си, нито пък беше искал да го види вече единайсет години.

— Вечерята беше отлична. Няма ли да ми предложиш чаша шампанско, Бруно?

— Искаш да кажеш, че Жан не е отворила бутилка? Късно е за шампанско, почти сутрин е, но, разбира се, в чест на завръщането ти, защо не. Трябваше да продаваме почти цялото производство на германците, сигурен съм, че Жан ти е казала, но все пак останало е нещичко добро за пиене.

— Защо не розово шампанско, Бруно, розово шампанско от добра година, онова, с което дядо ти така се гордееше? Няма ли да отвориш бутилка от най-доброто шампанско „Лансел“?

— Татко, думите ти звучат странно, сякаш не си на себе си. Разбирам… шокът от смъртта на баба… тъжно завръщане у дома… трябваше веднага да разбера. Може би трябва да опиташ да си починеш.

Пол извади от джоба си ключ на златна верижка.

— Баща ми ми го даде, когато отидох на фронта през 1914 година, за да ми напомня за Валмон, където и да съм. Използвах го тази вечер, исках да отворя Съкровището.

Бруно неволно направи крачка назад.

— Няма нужда да ти казвам какво открих.

— Не — рече Бруно хладно, — не си прави труда.

— Там имаше половин милион бутилки, Бруно.

— Оползотворих ги, както би направил всеки разумен човек. Докато вие си карахте вашата лека война в Лондон, далеч от страната си, и се влачехте по петите на своя храбър, приказлив генерал, без изобщо да сте видели германец, аз направих това, което трябваше да направя.

— За кого го направи? — Сухият глас на Пол не изразяваше никакво чувство. Така можеше да звучи един любопитен човек.

— За себе си.

— Дори не и за германците?

— Повтарям ти, за себе си. Не смятам да си правя труда да те лъжа. — Презрението в гласа на Бруно изплющя като камшик.

— Черният пазар, разбира се.

— Щом казваш. Пазарът винаги е пазар — единствената разлика е кой продава и кой купува.

— А парите, които си спечелил?

— На сигурно място са. Никога няма да ги намериш.

— Какво те кара да мислиш, че може да се измъкнеш?

— Да мисля? Аз вече съм се измъкнал. Свършено е. Приключено е. Край. Не можеш да си върнеш онези бутилки, нали? И нищо не можеш да докажеш. Никой на този свят, освен нас двамата не знае, че те са били там.

— Значи твоето свидетелство срещу моето?

— Точно така.

— Напусни Шампан — заповяда Пол.

— С радост.

— Напусни и Франция.

— Никога. Това е моята страна.

— От сега нататък нямаш повече своя страна. Ако не напуснеш Франция, ще те разоблича и ще ми повярват. Обещавам ти такова опозоряване, каквото не можеш да си представиш. Ти си позор за името си, позор за семейството си, позор за традицията ни, позор за нашите мъртъвци. Никой във Франция не ще мисли за теб без ужас. А ние помним дълго. Считай твоята страна за загубена.

— Няма да успееш да накараш хората да повярват на думите ти. — Бруно все още се усмихваше подигравателно.

— Не се и опитвай да рискуваш. Човек, продал сърцето на Валмон на черния пазар, не спира дотук. Какви други престъпления си извършил през войната? Всички престъпници оставят следи, особено когато не действат сами. А може би си представяш, че правителството на свободна Франция няма да успее да се справи с хора като теб? Ти нямаш никакъв избор.

Бруно рязко се извърна и се хвърли към бюрото, където държеше пистолет. Вмъкна ръка в чекмеджето, ала не откри нищо — докато чакаше синът му да се върне, Пол бе претърсил стаята.

— Щеше да направиш и това, нали? — извика Пол. После вдигна камшика за езда, който бе взел от нощното шкафче, и с неестествената сила на човек, принуден да убие отвратителна, смъртоносна змия, замахна; разцепи горната устна на Бруно, тъй че през кръвта се видяха зъбите му. — Махай се! — без да повишава глас, заповяда виконт Дьо Лансел старши. — Махай се! — И тъй като Бруно не отстъпваше, Пол замахна с камшика отново и отново, докато синът му побягна надолу по стълбите, а той го последва с вдигната ръка, готов да разпори лицето му, ако подлият предател не напуснеше земята, която бе осквернил.