Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (22)

24.

Беше началото на октомври 1951 година.

След лятото, прекарано в долината на Лоара, Мари дьо Ларошфуко се върна свободна и необвързана. Бруно ангажираше времето й почти всеки уикенд със следобедни екскурзии и тихи вечери в малки ресторанти. Тя му каза, че семейството й е било разочаровано, задето неочакван бизнес не му позволил да дойде във Франция.

— Маман искаше да те опознае след всичко, което й разказах, а братята ми разчитаха на теб за тениса… Накратко, липсваше ни, Бруно. Не бива да ни разочароваш отново — рече Мари полушеговито и му хвърли бърз, срамежлив поглед; Бруно, способен да отчете всяко загатване на интимност в изражението й, осъзна, че това бе най-топлият поглед, който тя някога му бе отправяла.

Тази вечер в семейство Алън празнуваха рождения ден на Мари. Бруно цяла седмица беше търсил подарък не прекалено голям, но достоен за това царствено момиче. Накрая се спря на едно чудесно издание на „Приключенията на Алиса в страната на чудесата“. Мари обичаше тази книга, но защо той не можа да я разбере, въпреки че я прочете със старателно внимание на влюбен мъж, сякаш там щеше да открие скъпоценни указания за характера й. Посрещна го Сара Алън, поздрави го и обясни, че Мари още се облича.

— Имало задръстване в това ужасно метро на връщане от Колумбия, и то точно тази вечер… Уж давам официална вечеря, а тя ми позволи да поканя само дванадесет от приятелите и освен вас… Искаше ми се да организирам бал, с толкова много хора се е сприятелила, но тя не желае много шум.

Значи освен него щеше да има дванадесет други гости, помисли си Бруно. Четирима от тях се оказаха двамата любими професори на Мари с жените си; другата двойка бяха дъщерята на семейство Алън, Джоун и годеникът й; още две двойки — нейни женени приятели от университета; и някакъв неженен мъж, но той дойде с момиче, близка приятелка на Мари. Единственият необвързан гостенин тук беше той. Какво означаваше това? Специален избор или случайност? Познавайки Мари, най-вероятно беше да допусне, че тя съвсем невинно е подбирала поканените — близки, с които и в Ню Йорк можеше да се почувства у дома. Но така ли беше? Или с поканата искаше да му покаже, че е само един приятел, както всички останали, и нищо повече?

Бруно седеше в един ъгъл намръщен, малката му пълна уста бе ясно стисната, задето се е озовал в такова идиотско положение. Мари влезе в стаята, облечена в елегантна, дълга до земята рокля от тежка бяла коприна без презрамки. Черната й коса бе сплетена в корона около безупречно оформената глава. От ушите й висяха дълги обеци с диаманти розетки в центъра с големи изпъкнали рубини; едра брошка беше закопчала и на деколтето си.

Бижутата й бяха великолепни; тя ги носеше със същата непринуденост, с която носеше незабележимите златни обеци, златната верижка и часовника от ежедневието й. Бруно захапа устната си. Колкото и да бе влюбен, фактът, че Мари притежава бижута, които нямаха нищо общо с него, го вбесяваше. Не биваше да й разрешава да слага нищо, даже чифт обувки, ако не са й подарени от него; не трябваше никога да го изненадва с неочаквани и неконтролирани превъплъщения, независимо колко са красиви. О, ако я притежаваше, тя щеше да се научи!

Озовал се на другия край на масата, далеч от Мари, за Бруно вечерята се превърна в дълго и изтънчено мъчение. Мари седеше между Джон Алън и един от професорите и изглеждаше по-щастлива и по-одухотворена от всякога. С толкова много хора около овалната маса общият разговор бе невъзможен; наложи се Бруно да забавлява дамите отдясно и отляво. Мари не го бе поставила до себе си. Очевидно тя бе подредила местата, както бе подбрала и кого да покани. Докато привършваха тортата за рождения ден, дори не се опита да улови погледа му. И най-опитната флиртаджийка нямаше да се отнесе с него така изкусно, както уж простодушната Мари дьо Ларошфуко. О, ако той й беше господар, щеше да я научи да не му играе такива номера!

След вечерята сервираха в гостната кафе и бренди. Бруно се опита да седне до Мари, но мястото на малкото канапе вече бе заето от по-младия й професор. И докато разклащаше чашката с кафе, Бруно свирепо изучаваше този учен, посветил живота си на китайската керамика. Очевидно бе добре възпитан и ако се съдеше по елегантността на жена му, сигурно притежаваше солидни лични доходи. Мари не преставаше да се смее на думите му по адрес на университета, докато накрая Бруно се извърна, за да скрие гримасата на отмъстителна ревност, която чувстваше, че се изписва на лицето му.

Не беше ли възможно професорът да е причината тя да се върне след лятната ваканция, без да се е сдобила с някой френски ухажор? Не се ли подразбираше, че е влюбена в този мъж, споделящ най-дълбоките й интереси? Какво богатство от възможности притежаваха те да са заедно всеки ден, помисли си Бруно, припомняйки си колко лесно любовниците му мамеха съпрузите си. Сигурно се срещаха тайно между стелажите в библиотеката, в работните стаи, където се изучаваха фрагменти от керамиката, обядваха заедно, а след обяда… Не!

Ако Мари му принадлежеше, тя нямаше да има такава отвратителна свобода! Той, Бруно, щеше да разполага с нея всяка минута, щеше да поеме контрола върху нощите и дните й бавно, стъпка по стъпка, така ловко, че малката никога да не заподозре как е била дресирана. Виконтеса Бруно дьо Сен Фрейкур дьо Лансел никога нямаше да си позволи да седи в гостната и да се кикоти като ученичка.

— Още кафе, Бруно? — стресна го гласът на Мари дьо Ларошфуко. Така бе потънал в мисли, че не бе забелязал приближаването й.

— Благодаря, Мари, не. Харесва ми как си сплела косата си… изглеждаш почти на петнадесет.

— Мисля, че изглеждам прекалено важна. Не се опитвай да ме дразниш — нареди му малката спокойно, самоуверено и в същото време така очарователно, че сърцето му закопня за нея; държането му, солидно, непринудено, невидимо бронирано както винаги, с нищо не го издаде. — Благодаря ти за „Алиса“ — продължи Мари, — това е най-приятният подарък, който съм получавала… Как я откри?

— Тайна.

— Бруно, моля ти се, кажи ми! Книгата не може да се намери във всяка книжарница. А знаеш, че мразя тайните!

— И все пак ти май имаш някакви тайни с оня професор там — нехайно рече Бруно и кимна към русия учен.

— Джо? Нали е забавен? Обожавам го, всъщност всички го обожават. А жена му, Елин, е една от най-чаровните жени, които съм срещала. Успя ли да поговориш с нея? Не? Срамота! Те са женени едва от година, тя току-що ми каза, че чака бебе! Чудесно е да видиш двама души толкова щастливи. Може би…

— Може би какво?

— Следващата седмица Джо и Елин устройват парти за група студенти. Ще ти бъде ли приятно да дойдеш с мен? Предупреждавам те, всички останали гости ще са от отдела за ориенталско изкуство, но мисля, че ще ги харесаш. Знам, че и те ще те харесат.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Бруно. — Не споделям специалните им интереси.

— Бруно, понякога си толкова… толкова недосетлив! Ще те харесат, защото ти си ти и… — Малката се поколеба и на Бруно му се стори, че се въздържа да изрече думите, които й бяха дошли наум.

— И — настоя той, — и какво?

— За бога, Бруно… те са слушали за теб. — Мари някак притеснено се усмихна. — Предполагам дори, че… любопитстват… Някои от тях смятат, че не съществуваш, смятат, че съм те измислила.

— Значи си говорила за мен на колегите си?

Малката повдигна глава, за да срещне очите му с неизразимо искрения си поглед, спокойната увереност отстъпи на прямотата й. Тя заговори със сериозност и плам, каквито не бе виждал в нея.

— Не издържах, Бруно. Как можех да те пазя в тайна?

 

 

— Ти си най-съвестният шофьор, когото познавам — рече Фреди на Дейвид, докато той управляваше тъмносиния си кадилак по почти безлюдния булевард „Сънсет“. — Превишавал ли си някога ограничението за скоростта?

— Навярно в колежа, но не нарочно, скъпа. Когато си видял толкова пострадали от автомобилни катастрофи в интензивното отделение, губиш желание да стигнеш някъде минута по-рано или да изпреварваш отдясно.

— Много добре те разбирам — съгласи се Фреди. Преди два месеца тя предполагаше, че той шофира толкова внимателно заради нейния страх от света извън болницата. Сега, когато виждаше Дейвид поне три пъти седмично, знаеше, че автомобилното му благоприличие е част от неговия характер.

Фреди снизходително се усмихна на себе си. Той бе прекрасно организиран човек. Когато готвеше (как да допуснеш, че това е хобито на доктора), никога не си служеше с мерките „щипка“ или „капка“, без да поспори за каква точно „щипка“ или „капка“ става дума. Книгите в библиотеката му бяха подредени по азбучен ред не само по автор, но и по заглавие, точно както думите в речник. Изключено беше да остави една книга да лежи отворена дори за няколко минути, обърната с лицето надолу, отразяваше се зле на подвързията й?

Ами грамофонните му плочи! Научи Фреди да ги държи винаги от края с дланите на ръцете си, за да не се зацапа повърхността им, обясни й защо трябва да се поставят отново в хартиените обложки след старателно избърсване със специално парче плат. И после да се пъхнат между кориците на албума. Единственото им несъгласие бе дали една плоча трябва да се държи на грамофона, докато свърши. Понякога по една или друга причина Фреди искаше да спре музиката по средата, но Дейвид настояваше да изчакат, докато автоматът на неговия „Магнавокс“ не повдигне сам иглата от плочата.

— Невъзможно е да не издраскаш плочата, ако повдигнеш иглата с ръка! — настоя той.

Дейвид наистина я бе моделирал по свой образ, помисли си Фреди, докато докторът намали скоростта много преди червената светлина и кадилакът спря толкова гладко, че не можа да го усети. Винаги бе имала едно малко, разхвърляно ъгълче в спалнята си, „убежището на плъшока“, там захвърляше списания, пуловери, писма, статии от вестници, неплатени още сметки, обувки, нуждаещи се от поправка, моментални снимки, дето някой ден трябваше да сложи в албума си. Тази ужасна бъркотия се оказа изненадващо ефикасен „шкаф за документи“. Винаги щом не можеше да открие нещо, Фреди поглеждаше в „убежището на плъхова“ и го намираше там. Но когато започна да си прави друго малко „убежище на плъхова“ в спалнята на Дейвид, той прояви възхитителна твърдост.

— Това е лошичък навик, скъпа — рече й. — Няма да се затрудниш, ако веднага прибираш дреболиите. Знам, че е досадно. Знам, че съм цяло чудовище по отношение на реда, но в операционната трябва да си наясно къде точно се намира всеки предмет във всяка една минута.

Всъщност „ако“ те се оженят, помисли тя, бърчейки нос, по-добре да започне веднага да свиква с реда, също да стегне юздите и на Ани, която бе наследила навика й.

Щом излезе от болницата, Фреди реши, че Ани не може да остане повече в Англия. Липсваше й прекалено много. Въпреки че не беше лесно да се поддържа любовна връзка, когато едно наблюдателно деветгодишно дете всеки ден те очаква за закуска. Не бяха прекарали с Дейвид заедно дори една-единствена цяла нощ, никога не се събуждаха в едно и също легло — закарваше я до вкъщи в приемливо време през нощта, особено след като и сам почти винаги трябваше да е в Седърз рано на следващата сутрин.

Дейвид бе най-съобразителният любовник, за когото би могла да мечтае една жена, мислеше тя, докато наблюдаваше профила му. Нежен, мил, внимателен, толкова загрижен за удоволствието й, колкото и за своето… Или може би по-загрижен за нейното? Бе имала само двама любовници и не можеше да си спомни дали Тони или Мак, толкова години оттогава, държаха да са напълно уверени в удовлетвореността й както Дейвид. Може би Дейвид притежаваше уникална, вродена чувствителност към жените или всичко се дължеше на познанията му за неврологичните й реакции? Но не беше ли малко отвратително да мисли по този начин, след като винаги оставаше толкова доволна, когато той я любеше?

Дейвид удържа на думата си, както обеща; не й проговори повече за женитба. Не упражни и най-малък натиск върху нея да вземе решение. Тогава защо се чувстваше така, сякаш някаква невидима сила я караше да се наведе напред и му каже „да“? Навярно, помисли си Фреди, защото която и да е жена нямаше да е с всичкия си, ако не се омъжеше за човек като него.

А причината да е така нервна беше предстоящата вечеря с майката на Дейвид. Два пъти досега се бе измъквала, но накрая трябваше да приеме поканата. Да вечеряш с нечия майка, още не означаваше официално да обявяваш намерението си за бракосъчетание. Да бъде поканена, означаваше по-скоро комплимент. Нищо повече. В края на краищата Дейвид не я беше запознал със сестрите си, макар тя да смяташе, че е толкова добър с Ани именно защото имаше сестри.

Уверяваше я, че тази вечер не е никакво изключение, просто от години един ден от седмицата вечеряше с майка си.

— Аз съм онова смешно старомодно нещо, познато като добрия син — каза й Дейвид с оживени от самоирония очи. — Не съм виновен, че тя е една добра малка майка, нали?

Сузън Грунвалд Вайз, вдовица от три години, живееше на една от зелените, тихи улици на луксозния уединен Бел Еър. Завиха от „Сънсет“ и скоро стигнаха до елегантна бяла къща, добре скрита зад високи порти.

— Хм — измърмори Фреди, впечатлена и доста изненадана. — Мислех, че и баща ти е бил лекар?

— Неговото хоби беше да инвестира: нефт и недвижими имоти. Съумяваше да съвмести интересите си.

— Каква хубава градина — отбеляза Фреди, ала изостана назад; все още изпитваше известно нежелание да се запознае с майката на Дейвид, без значение колко е добра и малка.

— Градината е хобито на маман. Хайде, скъпа, няма да те изяде! — Той поздрави прислужницата, която отвори вратата и ги поведе към всекидневната. Фреди веднага бе привлечена от картините, скулптурите и вазите с огромни букети цветя, пръснати навсякъде из салона. Едва после осъзна, че добрата малка майка, с която тя се бе приготвила да се запознае не е сама във всекидневната.

Сузън Вайз, висока почти колкото сина си, се надигна, спокойна и приветлива, за да ги поздрави. В гладката й пепеляворуса коса не се забелязваше дори една-единствена сива нишка, перлите й бяха най-хубавите, виждани някога от Фреди, синята й рокля — по-семпла и по-скъпа от всяка друга, носена от жените в Лос Анжелос. Първата мисъл на Фреди бе, че сигурно си е поръчала роклята в Париж. Миг по-късно реши, че Сузън Вайз трябва да е била втората жена на покойния доктор, тъй като определено не изглеждаше достатъчно възрастна, за да е майка на Дейвид.

След като я представиха на останалите, Фреди трябваше да признае, че трите омъжени сестри на Дейвид приличат на Сузън Вайз, както и на Дейвид. Със съпрузите си те представляваха една извънредно привлекателна група от искрено сърдечни хора. Фреди нямаше усещането, че я разглеждат по някакъв прикрит или многозначителен начин. Просто присъстваше на една обикновена семейна вечеря.

— Мамо, ти не ми каза, че и момичетата ще са тук — запротестира Дейвид изненадан.

— Ами, скъпи, сестрите ти бяха свободни и умираха от желание да дойдат; знаеш, че не мога да им устоя.

— Говорил съм ти за моите малки сестри, нали, скъпа? — промърмори Дейвид на Фреди. — Извинявай, че стана така.

— Май са пораснали, откак ми разправи за тях.

— Аз съм най-големият, изпреварил съм ги със светлинни години. Майка ми ме е родила, когато е била на осемнадесет. За мен те винаги ще си останат деца. — Цялата тази тирада Дейвид изрече, докато й подаваше чаша с питие.

Семейство Вайз (Фреди мислеше за тях като за едно цяло, понеже не успя да улови нито едно от имената на сестрите му), та семейство Вайз водеха непринуден разговор, в който най-естествено включиха и гостенката.

След веселата вечеря всички се върнаха във всекидневната, където Фреди бе атакувана от Барбара, представяйки се за бебето на семейството.

— Вие имате само една сестра, нали? — попита Барбара с възможно най-доброто си и усмихнато изражение.

— Да, и тя живее много далеч — отвърна Фреди със съжаление. Голямото, задружно семейство Вайз я накара да изпита копнеж по собствените си близки.

— Гледала съм много от филмите й. Направо е божествена. Дейвид ми каза, че дъщеря ви Ани прилича много на нея.

— Да, поразително. Но иначе доста се различават. Не мисля, че някога Ани ще стане актриса.

— Дейвид казва, че Ани все още иска да стане пилот. Радва ли ви подобна перспектива? Ако аз й бях майка, признавам, нямаше да съм очарована от нейните амбиции, особено след като и вие самата вече сте се отказали. Перспективата изглежда трудна за едно момиче, някак не съвсем… Ами не е съвсем женствена, ако разбирате какво искам да кажа. Вероятно бихте могли да я разубедите. Дейвид се надява, че ще можете, сигурно ви е казвал, нали? Насочете я внимателно към нещо друго, голф например. Или тенис. Това са такива полезни спортове. Поне не оставаш сам, както е при летенето. Лично аз съм много запалена по голфа. Вие играете ли, Фреди? Не? Срамота! Ако решите да се научите, веднага ще ви посоча най-добрия професионалист в града. С вашата координация или каквото там притежават пилотите, ще сте страшно естествена! Имам идея — защо не обядваме заедно в клуба, а после ще ви запозная с него? Може да поискате да си определите час за уроците. Но при всяко положение след няколко дни ще ви се обадя.

— Ще бъде чудесно! — Фреди се насили да се усмихне, макар че в себе си малко умуваше. От къде на къде Барбара си въобразява, че може да разубедиш някого да лети, ако той наистина го желае? Щяха ли да я спрат навремето смислените доводи или придумването, дори и най-деликатните и най-убедителните? След като изпитваш вече тази нужда — импулса да подгониш небето, превръщайки го в собствена територия, майка ти не може да те спре. И не бива. Но Барбара бе така мила и й желаеше доброто.

— Хайде, Бабс, изнасяй се — намеси се Даяна, другата сестра, и безцеремонно зае мястото на Барбара. — Сигурно ви е разправяла за нейния специалист по голф? Не й обръщайте внимание. Наистина стигна далеч. Шампион е на клуба, мила моя, три последователни години. Мисля обаче, че всичките тия отегчителни приказки за голф са ужасна скука. Но аз така или иначе нямам време за голф с тези пет деца и шестото на път. О, знам, че не личи още, но на мен рядко ми проличава преди шестия месец… Късметлийка съм! Разбрах, че сте само с едно дете? Това е много лошо.

— Ани се роди по време на войната. Тогава работех… — чу се да обяснява Фреди.

— Лош късмет! Но сте още толкова млада. Само на тридесет и една, казва Дейвид. Имате време за още дузина, стига да ги желаете. Господи, децата изискват сериозна работа, нали? Трябва да си видите изражението на лицето! Ама и вие, Фреди, аз само се пошегувах. Естествено, Дейвид умира за деца. При неговия първи брак… не бяха женени достатъчно дълго, за да имат бебе… сигурна съм, че ви е разправял за това. А чувам, че сте спрели и да работите. Имам няколко приятелки с деца, които продължават да се държат за кариерата си, но ги съжалявам… Какво ужасно разпъване в две посоки, никога не могат да са достатъчно добри нито в работата си, нито към децата си, колкото и да се стараят. Разбира се, повечето искат да работят, уважавам това, но все си мисля, че взимат неправилно решение и по-късно ще съжаляват. Вашето мнение какво е?

— Никога не съм се замисляла особено — отвърна Фреди. — Ани бе отгледана при същите условия и не виждам да й се е отразило. Поне още не.

— О, не, разбира се, че не! — извика Даяна. — В края на краищата имало е война и така нататък. После сте започнали бизнеса си. Не сте могли да постъпите по друг начин. Но тя сигурно е много доволна, че сега сте си вкъщи. А влезе ли в пубертета, наистина ще се нуждае от вас. Впрочем всичките ти деца винаги имат нужда от теб дори и когато са пораснали. Не ви ли е страшно приятно да сте бременна? Никога не съм изпитвала по-голямо щастие, чудя се защо е така? Навярно нещо примитивно и атавистично. Сега, като не работите, надявам се да намерите време за един обяд? Ще ви се обадя следващата седмица да се уговорим. Ще ми бъде страшно приятно да обядвате с мен вкъщи и да видите децата ми.

Кой, по дяволите, е оставил и у Даяна впечатлението, че никога няма да се върне на работа, чудеше се Фреди и в същото време отправяше към Даяна същите топли, приятелски погледи. Тя нищо не бе решила и относно „Орлите“. В момент на физическа слабост каза на Суид, че няма да се върне на работа, и макар че не бе променила решението си, беше си оставила една отворена врата. „Орлите“ все още бе… нейна рожба. А Даяна си е просто една ентусиастка. Сигурно е чудесна майка. И й желае доброто.

— Идвам ви на помощ! — Боб, един от зетьовете, издърпа Даяна от стола и сам се настани в него. — Разправи ли ви вече за радостите от труда и за екстаза от контракциите? Не? Вие сте щастливка! — Той нежно плесна Даяна и я отпрати; извърна се към Фреди: — Аз съм мъжът на Елейн, средната сестра. Щом ви видя в майчините лапи на Даяна, веднага ме изпрати тук. Знам какво си мислите — че цялото им семейство е прекалено обсебващо. Имах същото впечатление, когато за първи път се запознах с Вайз. Не можех да ги различа… И начина, по който благоговеят пред Дейвид! Той е страхотен, не ме разбирайте погрешно, но не е всемогъщият Господ Бог. Внимавайте да не го кажете на сестрите или на майка му! И още — надявам се, знаете, че не е необходимо да се съобразявате с момичетата и интересите им, или мненията им, ако не желаете да го сторите. Вземете нас например — Елейн и аз имаме само две деца и не възнамеряваме да имаме повече, не играем голф или тенис, само по малко плуване, за да поддържаме формата. Ние сме златната среда на семейството. Обичаме камерната музика, ала не се опитваме да я натъпчем в главите на хората. Ако предпочитате опера, толкова по-добре, казваме ние. Ако предпочитате концертите, подкрепете симфонията. Ако духовната ви храна е балетът, чудесно, а щом мразите балета, има толкова други дейности и сфери, които се нуждаят от дейни покровители: музеят, университетът, болниците, според избора ви. Главното е действително да се запалите по някой обществен проект, не мислите ли, Фреди? Голямото нещо е, имаш ли достатъчно време и пари, да помагаш на обществото, да даваш, не само да взимаш.

— Съгласна съм. — Фреди започна да премигва пред атаките на този динамичен мъж. — Напълно.

— Елейн и аз имахме чувството, че ще мислите като нас. — Боб беше удовлетворен. — Надяваме се, ще можете да дойдете с Дейвид на вечеря следващата седмица. Интересна групичка сме. Едни се интересуват от музика, други от изкуство и всички умират да се запознаят с вас. Елейн ще ви телефонира утре. Ще ви се стори очарователно, ще видите. И помнете какво ви казах за семейство Вайз — макар и да изглеждаме еднакви, ние сме много различни хора.

О, не, помисли си Фреди, когато Боб бе сменен от Джими, другия от зетьовете… Вие всички си приличате: добри, мили, сърдечни, предани един на друг, щастливи, продуктивни, гостоприемни, наясно сте кои сте и какво искате от живота. За завиждане сте, истинска семейна крепост.

— Джими, всички вече успяха да поговорят с Фреди, освен мен — намеси се майката на Дейвид. — А тя все пак е моя гостенка, не ваша, не биваше да ви разрешавам да се самопоканите на вечеря.

Щом Джими се оттегли, Сузън Вайз се обърна към Фреди, лешниковите й очи бяха изпълнени с любов.

— Приличат на деца, сдобили се с ново кученце — рече тя. — Изненадана съм, че не скочиха отгоре ти и не започнаха да се лигавят и да ближат хубавото ти лице. Но толкова се радват да видят Дейвид щастлив, че не можеш да ги виниш.

— Изглежда, в очите на сестрите му слънцето изгрява и залязва с Дейвид — осмели се да каже Фреди.

— До такава степен, че дори аз го забелязвам — съгласи се Сузън Вайз със смях. — Мъжът ми често ме кореше, че съм пристрастна. Но когато имаш само един син и три дъщери, е трудно да не си такъв. Особено пък ако този син е Дейвид.

— Да — кимна Фреди. — Особено Дейвид.

— От години се чудех кога ще се влюби отново. Все говореше, че е прекалено зает, каква глупост! Знаех си, появи ли се неговото момиче, ще успее да намери време. Никога не сме си го представяли като заклет ерген. Така! Няма да те карам да се изчервяваш повече. Но ще дойдеш пак следващата седмица, нали, Фреди? Обещавам, че момичетата няма да са тук, само ние тримата, за да можем да се опознаем. Кажи, че ще дойдеш!

— Ще се постарая — отвърна Фреди. — Имате такива прекрасни картини, госпожо Вайз. — Тя посочи към стените.

— Благодаря ти, Фреди. Съпругът ми и аз започнахме колекцията и когато той почина, продължих да купувам произведения на изкуството. Така си намирам работа.

Фреди вдигна сребърната съдина, която стоеше на малката масичка отстрани до стола й, поднесе я към носа си и подуши:

— Вие ли сте го правили?

— Я виж ти! — възкликна Сузън Вайз очарована. — Откъде знаеш за това, Фреди? Аз си имам мой собствен, много, много специален начин за събиране на ароматични листенца. Всъщност тайната рецепта на майка ми. Естествено повечето хора изобщо не се досещат — мислят, че съм ги купила. Ако искаш, ще ти покажа как става. Необходимо е много време, но си струва.

— О, да — каза Фреди, — мисля, че разбирам.

 

 

В края на октомври 1951 година Пол и Ив дьо Лансел най-после можаха да си позволят почивка. Гроздоберът бе приключил навсякъде из Шампан; армиите от сезонни гроздоберачи, повечето от тях миньори и фабрични работници от други части на Франция, си бяха отишли. Сега настъпваха спокойните дни и за производителите на шампанско…

— Чувствам се като ученичка, която си е взела всичките изпити и няма за какво да се тревожи почти пет месеца — заяви Ив на закуска.

— Изглеждаш наистина като ученичка, само че доста изморена. Това, което трябва да направиш, е да спиш до късно. Искам да започнеш да се глезиш. — Пол се протегна през чинията си, взе ръката й и я целуна. Обичаше да гледа Ив сутрин, преди да си сложи грима или да направи косата си за през деня. За Пол лицето й в интимния свят на спалнята не изглеждаше на петдесет и пет, а много по-младо.

— Лошото на ранното ставане в продължение на месеци е, че се превръща в навик; не ми е нужен дори будилник. Колкото до разглезването, не се тревожи, мили мой, имам планове и за двамата. След Деня на благодарността с Фреди в Калифорния и след Коледа и Нова година с Делфин и Арман в Барбадос ще се върнем в Париж, за да си поръчам новия гардероб; запазила съм един огромен скъп апартамент в Риц и, разбира се, театри, музеи, ресторанти… Възнамерявам да похарча цялата ни тазгодишна печалба. И ако не ме молиш да вкуся капка шампанско до следващата пролет, ще съм напълно щастлива.

— Хората, които оценяват истински шампанското, казват, че е най-добро пред обед, за предпочитане при закуска с яйца на очи.

— Звучи ми като лек срещу махмурлук — повдигна рамене Ив и си наля още една чаша чай.

— За да стане лек срещу махмурлук, трябва да го смесиш наполовина с бира… Или с една трета портокалов сок, една трета коняк и две капки коантро, или сироп от нар, поне така съм чувал.

— Хайде да не го изпробваме — предложи Ив.

— Дадено. — Обзет от прилив на щастие, Пол се облегна назад и загледа далечния хоризонт оттатък лозята на Лансел.

— Не е ли прекрасно, че Валмон сега е само наш? — рече Ив. — Вчера, когато си тръгна и последният представител на английското пишещо братство, ми се прииска да го разцелувам, толкова се развълнувах, като го видях да си заминава. Вече съм уредила да пребоядисат всички спални за гости и съм избрала тъканите за нови завеси и покривки за легла. Килимите ще издържат още една година.

— Не искаш ли да пояздиш с мен тази сутрин? Времето е превъзходно — каза Пол.

— Не. Трябва да наторя розите си.

— Защо да не го стори някой от градинарите?

— Всеки би могъл, дори и едно дете. Но предпочитам да го направя сама. Редно ли е да оставям цялото удоволствие на градинарите? — попита Ив.

— И майка ми винаги ги тореше сама — припомни си Пол. — Казваше, че ако натори розите както трябва през есента, престава да се тревожи за тях, без значение колко сурова ще е зимата. Затова не се доверяваше на никой друг за тази работа.

— И е била права, както винаги, или почти винаги. Отивам да си сложа работния комбинезон. — Ив го целуна по главата, там, където гъстата му коса все още бе повече руса, отколкото сива. — Приятна езда. Ще се видим на обед, скъпи.

Три часа и половина по-късно, когато част от розовата й градина бе потънала вече под дебелия слой тор, Ив се бе прибрала в стаята и се опитваше да изчисти ноктите си. Внезапно почука икономката.

— Госпожо! Госпожо! Елате в конюшните, бързо!

— Какво има, Люси? — запита Ив и затича надолу по стълбите.

— Не знам, госпожо. Момчето от конюшните ми каза веднага да ви извикам.

Ив се втурна към конюшните. Падане, помисли тя, падане, трябва да е падане. Дори и добър ездач като Пол винаги може да се озове на земята.

Пол лежеше пред широко отворените врати на конюшнята, под главата му вместо възглавница бе подпъхнат чул, наоколо стояха пет-шест души и виновно я гледаха.

— Телефонирахте ли на доктора? — извика тя още преди да е видяла какво точно се е случило.

Мъжете, с шапки в ръце, изглеждаха като заковани и мълчаха. Никой от тях не кимна утвърдително.

— Да не сте оглупели! Бързо, тичайте до къщата! Телефонирайте!

Нито един не й отговори. Нито един не помръдна.

— Пол? Пол? — Ив залюля главата му в ръцете си. Погледна към най-възрастния от работниците в конюшните: — Емил, за бога! Как падна?

— Господин Пол, госпожо… Ами яздеше насам, спря, каза ми, че го боли главата. Каза, че е започнало, щом излязъл от гората. Измъкна единия си крак от стремето, взе юздите в ръка и после, преди да мога да му помогна, той… той се изхлузи от коня и падна на земята… Ето така, нали виждате, ето така. Сложих му чула под главата.

— О, господи, не е трябвало да го пипате! Вие сте го наранили!

— Не, госпожо, никога нямаше да го пипам, освен ако не знаех… той вече беше…

— Вече? Вече какво! Полудял ли си, Емил? Повикай доктора!

— Щях, госпожо, щях, но докторът не може да помогне… Господинът си е отишъл, госпожо.

— Отишъл?

— Да, клета ми госпожо. Той ни напусна.

 

 

Единственото решение, което Ив можа да вземе в часовете след смъртта на Пол, бе, че погребението трябва да се извърши, когато всичките му деца се съберат във Валмон.

Делфин тръгна с кола от Париж и пристигна подир няколко часа. Тя пое грижата да телефонира на Бруно и Фреди. Онемяла от шока, Ив се скиташе безцелно, със сухи очи и безмълвна от една стая на замъка в друга. Галеше рамките на картините със студени пръсти, вглеждаше се в бродериите на възглавниците, сякаш се опитваше да разгадае някакъв мистериозен код, да открие тайнствения ключ, който да й обясни какво се е случило в живота й.

Полетът на Фреди щеше да е дълъг. В Ню Йорк щеше да се прехвърли в самолет на Еър Франс до Париж по полярния маршрут — със спиране в Гандер и Шанън. В Париж щеше да я посрещне Арман.

До летището я заведе Суид Кастели. Когато новината се стовари върху й, в мъката си Фреди осъзна, че Суид е най-близкото същество, което има в Лос Анжелос…

— Чуй ме, Фреди, опитай се да поспиш в самолета. Изглеждаш зле — посъветва я той; Фреди погледна през стъклото към мястото, където чакаше огромният четиримоторен „Локхийд Констълейшън“, от един отворен пикап бавно прехвърляха багажа в багажното му отделение.

— Суид, има ли бар тук? — внезапно попита тя.

— На всяко летище има бар. Да го потърсим ли?

— Моля те.

Изпиха по един скоч в мълчание.

— Още по едно? — попита Суид. Фреди кимна.

— Защо напитките в баровете нямат ефект? Все едно че пиеш вода — оплака се тя след втората чаша.

— Ами най-напред вероятно са наполовина вода, прибави и всичките тия бучки лед. Количеството в чашата ти се равнява на една четвърт от нормалното питие. Да ти поръчам ли още едно? Така ще си сигурна, че ще спиш в самолета.

— Добра идея.

Суид никога не бе виждал Фреди да изпразва три чаши една след друга, но явно това беше начинът да се справи с чувствата си.

Фреди пиеше мрачно и бързо. Предстоеше й едно дълго, смазващо пътуване и макар да знаеше, че в самолета ще й предложат повече пиене и храна, отколкото може да поеме, изпитваше необичайна нужда от уиски тъкмо сега. Как й се искаше да не пътува сама…

Ако Дейвид можеше да остави пациентите си, щеше да й бъде истинска опора по време на полета. Това обаче беше невъзможно — особено след като му каза, че няма да се омъжи за него. Той помисли, че решението й се дължи на начина, по който неговото семейство приемаше женитбата им и на страха да се включи в организирания им съвместен живот.

— Нима не знаеш, че можеш да правиш каквото пожелаеш? Нима не знаеш, че никога няма да им разреша да те карат да се нагаждаш? — попита я Дейвид с болка в гласа. Трябваше да му обясни, че не това е причината — тя лесно можеше да се справи със семейство Вайз след опита й като шестнадесета баронеса Лонгбридж. Въпросът бе, че щом разбра, че бъдещето й се смята за определено, Фреди осъзна: не обичаше Дейвид. Всъщност обичаше го като добър човек, голям лекар, отзивчив приятел, но не по начина, който се съдържаше във френската фраза „Да обичаш с любов“. Сигурно щеше да е чудесен съпруг. Не се съмняваше, но това беше недостатъчно. Сега обаче й се искаше да е с нея. Може би щеше да й помогне да разбере защо баща й, иначе в отлично здраве, е трябвало да умре от нещо, наречено церебрален аневризъм. Така бе обяснил френският лекар — слабо място на артерия в мозъка, което може да те порази по всяко време без предварителни симптоми.

— Сигурно вече се качват в самолета — обади се Суид.

Фреди погледна часовника си.

— Защо да бързаме? Имаме още десет минути. Да не би да тръгнат без мен?

— Откога не си пътувала с гражданската авиация? — меко попита той.

— От години. Дори не си спомням откога.

— Щом искат да стигнат навреме, може да тръгнат и без теб. Хайде, моето момиче, да вървим.

— Моето момиче?

— Изплъзна ми се от езика, госпожо. Няма да се повтори.

— Без значение е. Все ми е едно! — Тя взе един фъстък от чинията пред себе си и го задъвка замислено.

— Фреди, не желаеш ли да станеш? И да се размърдаш?

— Всичко с времето си! — Фреди внимателно прибра палтото и чантата си, провери дали билетът е вътре, сякаш не го бе сторила пет минути преди това, и накрая се помъкна подире му. Като дете, за първи път тръгнало на училище, помисли Суид.

При изхода той я прегърна и се изненада, като усети как плътно се прилепи към него. Подаде й пътната чанта и буквално я изтика покрай билетния пропуск. Тя тръгна към Локхийда — самотна, приведена фигура под силния вятър, — движеше се толкова бавно, сякаш не бе последният пасажер, когото очакваха на борда.

Седна сковано до илюминатора, с лице към предната част на самолета. Отказа да предаде палтото си на стюардесата — трепереше от студ, макар да виждаше как останалите пасажери, повечето мъже, разкопчават саката си, разхлабват вратовръзките и се облягат назад в очакване на излитането.

Откри, че мястото до нея е свободно. Извади от пътната си чанта една от книгите, които бе взела да чете по време на безкрайното пътуване. Затегна колана, отвори първите страници и прочете няколко реда от тях. Звучаха й напълно безсмислено. Внимателно ги препрочете. Нищо нередно нямаше в думите. Просто умът й отказваше да ги превърне в някаква история.

Затвори очи и се заслуша в шума на току-що заработилите двигатели. Като че ли не звучаха обезпокояващо. Извърна се и надзърна през илюминатора. Крилото бе разположено твърде далеч, за да види витлата. Трябваше да приеме, че всичко е в изправност; да приеме, че механиците, отговарящи за поддръжката, са си свършили работата прецизно и внимателно, без да бързат или пренебрегнат някой малък, не съвсем изправен детайл; да приеме, че пилотът, вторият пилот и бордовият инженер са опитни, компетентни мъже, знаят си работата и я изпълняват съвестно, съзнавайки, че тяхната безопасност и безопасността на пасажерите им са еднакво изложени на риск.

Ето какво значи, когато знаеш много, помисли си Фреди ядно, а през това време книгата й незабелязано се озова на пода. Ако не бе посветена във всички тези неща, дето можеха да се повредят, нямаше да се тревожи. Ето защо лекарите не оперираха членове на собственото си семейство. Ето защо адвокатите не представляваха себе си в съдебни дела. Господи, изпитваше нужда да пийне нещо.

Отвори очи и видя, че стюардесите са със закопчани колани. Самолетът все още бе на земята, спрял за малко в края на пистата, докато в пилотската кабина извършваха предполетния преглед. Тя също го проследи в ума си стъпка по стъпка. Щом голямата машина започна да набира скорост за излитане, Фреди си рече — твърде скоро, твърде скоро! Не бяха отделили достатъчно време за прегледа, бе сигурна в това, но нямаше на кого да го каже. Искаше й се да изкрещи с всички сили, да изкрещи на глупавите, разсеяни служители, на пасажерите, които не знаеха в каква опасност се намират, да крещи, докато не спрат излитането и не направят повторна подготовка. Но те вече бяха излетели. Под тях земята се бе отделила меко, но сега пък ъгълът на завоя бе прекалено остър. Много, много остър, опасно остър. При такъв ъгъл всеки момент могат да загубят скорост, не го ли знае тоя каубой в пилотската кабина? Самолетът изправи посоката и започна да се изкачва. Твърде бързо изкачване, прекалено бързо изкачване, защо, по дяволите, се е разбързал толкова, не знае ли, че ъгълът му на атака е твърде голям? Що за хора управляваха тези машини? Навярно някой хлапак, някой изхвърлящ се хлапак — всички по-възрастни пилоти се бяха пенсионирали, както бе прочела някъде, — някой хлапак, който не бе участвал във войната и нямаше достатъчно летателни часове на такъв тип самолети, за да знае какво да прави.

Надписът за коланите угасна и тя позвъни на стюардесата.

— Бихте ли ми донесли едно двойно уиски без лед, ако обичате?

— Разбира се, госпожо Лонгбридж. Искате ли още нещо? Списания, вестници? За нас е чест, че сте на борда. Скоро ще сервираме обеда. Ще ви донеса менюто заедно с уискито.

— Не, благодаря ви, само уиски!

Мътните ги взели! Тази проклета жена знае коя е тя, помисли Фреди, опитвайки се да откопчи пръстите си от дръжките на седалката. Пот се стичаше под блузата й, корените на косата й бяха мокри, но все още й бе прекалено студено, за да свали палтото. Сърцето й биеше учестено, не можеше да си поеме дълбоко дъх, струваше й се, че всеки момент ще повърне. Тук нямаше въздух! Това бе проблемът. По дяволите, нямаше въздух. Нищо чудно, че едва диша. Големият самолет бе изцяло изолиран от външния свят, без никакъв кислород, освен жалката струйка, дето свистеше през дюзите над седалката. Как може да се иска от хората да седят часове наред без чист въздух?

Самолетът се движеше тежко, шумът от четирите му двигателя бе ужасяващо подозрителен. Нещо се бе заклещило в тях, в една от стотиците жизненоважни части, всяка от които тя можеше да си представи и назове, нещо се бе заклещило и трябваше да се освободят от него или бяха обречени.

Фреди отново позвъни за стюардесата.

— Да, госпожо Лонгбридж?

— Трябва да говоря с капитана. Спешно е. Спешно.

— Не зная дали ще може да дойде веднага, но ще отида да го помоля.

Фреди се вслушваше в повредения двигател с плътно затворени очи, за да чува по-добре. Ето го — задавяне, задъхване, хълцане, всеки пилот щеше да го чуе, освен ако нищо не разбира.

— Госпожо Лонгбридж?

Фреди видя лъснатите черни обувки, сините униформени панталони.

— Капитане?

— Да, госпожо, какъв е проблемът?

— Нещо не е наред с един от левите ви двигатели. Не чувате ли?

— Не, госпожо Лонгбридж. Всичките работят отлично. Току-що проверих.

Да не е оглушал, глупакът му с глупак, запита се вбесена Фреди и вдигна поглед към него. Мъж на средна възраст, несъмнено старши пилот, очевидно компетентен, кален, с чувство за отговорност. Това си личеше веднага.

— Съжалявам, капитане. Навярно ми се е причуло! — насили да се засмее. Той не биваше да забележи страха й, не биваше.

— Няма проблем, госпожо Лонгбридж. Ще бъдем очаровани, ако след обеда ни посетите в кабината.

— Благодаря, капитане. Смятам да поспя.

— Когато пожелаете. Само кажете на стюардесата, ако си промените решението.

Отказа се от обяда, помоли за одеяло, възглавница и още едно уиски. Трябваше да се отпусне, но щом затвореше клепачи, ставаше по-лошо. Тя виждаше с какво удоволствие обядват хората, следователно самолетът нямаше да падне, защото, ако им предстоеше да умрат, те няма да се хранят, нали така?

Изведнъж Фреди се задъха от ужас. Самолетът влезе в един облак без предупреждение. Опасност, тук имаше опасност.

Докато машината заораваше все по-дълбоко в мръсната белота, внезапно си спомни минутите преди катастрофата. Провери висотомера и видя, че има достатъчно височина, за да се приземи на Каталина, но не се свърза с нито една авиокула в съседство, да разбере не е ли настъпила промяна в барометричното налягане след излитането й от Бърбанк. Всеки пилот щеше да го направи, освен ако не беше така сърдит на света и толкова сигурен в себе си, че да забрави най-елементарната предпазна мярка! И щом тя бе пропуснала нещо толкова основно, как да разчита на този вдъхващ сигурност капитан, с когото току-що бе разговаряла? Имаше ли гаранция, че лошото му настроение няма да съвпадне с лошото време? В нищо не можеше да бъде сигурна. Само да не се разкрещи!

 

 

След погребението на Пол дьо Лансел хората, дошли за церемонията, се върнаха във Валмон, за да изразят уважението си към вдовицата и децата му. Едва късно следобед, когато и последният човек си тръгна, Ив и дъщерите й, изтощени от задължението да отговарят на толкова много съболезнователни думи, седнаха заедно. Ив се държеше така, сякаш Бруно е невидим. Не му протегна ръка, когато пристигна, не го удостои дори с един-единствен поглед. Не го игнорираше; да го игнорира, означаваше да признае съществуването му. Просто не показваше по какъвто и да било начин, че той присъства на погребението, и го правеше така умело, че освен Бруно не го забеляза никой друг.

След като приключиха с формалностите, Бруно избяга от замъка, за да се поразходи из близката гора. Арман Садовски потегли с Тони Лонгбридж и родителите му за Реймс; там щяха да хванат влак за Париж. Джейн, която щеше да преспи в замъка, се бе качила горе да подремне.

— Мислила ли си вече какво ще правиш сега? — най-после се осмели да запита Делфин. Докато майка й не вземеше някакво решение за бъдещето си, тя не можеше да я остави сама, в същото време след седмица трябваше да започне работа в нов филм на Арман.

— Да, мислила съм — отвърна Ив; гласът й прозвуча неочаквано уверено. Фреди и Делфин се спогледаха. Майка им не бе изгубила присъствие на духа и не плака, както те донякъде бяха очаквали. Отказа компанията им и много от времето си прекара сама в розовата градина; трябваше да привърши с торенето, което бе започнала преди смъртта на Пол. — Смятам да изпълня плановете, които с баща ви направихме за зимата — продължи Ив тихо. — Ако аз бях умряла, той щеше да постъпи точно така. Ще дойда с теб в Калифорния, Фреди, и ще остана, както възнамерявахме, докато настъпи времето да отида при Делфин и Арман в Барбадос. След коледната ваканция ще се върна в Париж, за да свърша другото, което мислехме да сторим. Само в Риц ще наема по-малък апартамент. И рано през пролетта ще се прибера тук, разбира се — мястото, където се нуждаят от мен. Докато лозите спят, мога да пътувам; щом се събудят, трябва да съм си у дома.

— Но ще можеш ли да ръководиш бизнеса сама? — попита Делфин.

— Няма да съм сама, скъпа. Повечето от мъжете, които заварихме във Валмон, когато войната свърши, все още са живи и здрави. Някои от пратените в Германия не се завърнаха; други, като тримата братовчеди Мартен, са екзекутирани от Гестапо, но при нас работят членове от семейството им. Никой не е незаменим! Ще наема доверен човек да организира и контролира работниците, да управлява дома на Лансел, както го управляваше баща ви. Ще намеря най-добрия в Шампан дори ако трябва да го открадна от конкурентите си. Не забравяйте, че през последните шест години имах възможност да науча достатъчно за този бизнес. Ако производството на шампанско зависеше изцяло от определени хора, колко дълго, мислите, щеше да просъществува? Шампан се нуждае от силни вдовици, Делфин.

— Мамо! Как можеш да говориш така?

— Защото е истина. Прочетете историята на виното и ще разберете. Тя ви учи да сте реалисти. А през лятото надявам се всички да ми дойдете на гости, да доведете и децата — в края на краищата Валмон вече принадлежи и на вас, не само на мен. — Макар да потискаше болката си, гласът на Ив бе силен и решителен. Оголените сега лозя през пролетта щяха да родят плод, както всяка година от векове насам. Този първичен, непроменим процес й даваше смелост да гледа напред и да си представя бъдещето и след като Пол си бе отишъл. Без лозята щеше да е загубена, но тя никога нямаше да остане без тях.

— Що се отнася до мен — обади се Фреди, — Валмон изобщо не ми принадлежи. Не мога да си представя да го притежавам.

— Но ти принадлежи. А след теб — на Ани. Когато утре дойде нотариусът да ни прочете завещанието, няма да има никакви изненади. Една трета ще остане за мен, другите две трети по закон ще се разделят между теб, Делфин… и Бруно. След моята смърт домът Лансел ще принадлежи по равно и на трима ви. След вас ще го наследят децата ви. Ако никой от вас или никой от тях не иска да се занимава с бизнес, помнете, че замъкът винаги може да бъде продаден. На този свят ще има купувачи за земята в Шампан.

— Не бъди толкова черногледа, мамо! — запротестира Делфин.

— Не е черногледство да се говори за смъртта, скъпа. Неудобно е, понеже ти напомня, че няма да живееш вечно, но това не се отнася за земята. При всяко положение от нашите лозя ще се прави шампанско „Лансел“, без значение кой ги притежава. Името ще е безсмъртно, докато се произвежда грозде.

Ив се усмихна на дъщерите си. Трябваше да прекара доста време в розовата градина, за да започне да вижда живота си без Пол. Колкото и подробни да бяха плановете й, те нямаше да я защитят срещу никога неизтляващата загуба. Но това бе цената, която плащаше за никога неизтляващата любов.

 

 

Бруно седеше на един дънер в гората и мислеше, че в живота му е настъпил момент, когато може да си каже: „Не би могло да бъде по-добре от това.“ Бъдещето му се рисуваше като парад от великолепни събития, изникващи толкова ясно пред него, сякаш тази гора бе омагьосана. И все пак не изпитваше желание да си представя земните наслади, станали достъпни за него след смъртта на баща му. Предпочиташе да си спомня за Мари дьо Ларошфуко. Признанието й, че е говорила за него на приятелите си, му даде да разбере, че тя го обича. Момиче като Мари никога нямаше да разкрие сърцето си по-ясно, отколкото го направи онази вечер.

Мари дьо Ларошфуко щеше да му принадлежи, Бруно не се съмняваше в това. От момента, в който му призна, че не може да пази познанството им от колегите си, той започна да я учи на подчинение. Принуждаваше я да го чака, да тича подире му, да се надява, да се чувства несигурна, а през това време нарочно впрягаше целия си мощен чар, за да я накара да се влюби в него още по-силно. През последната седмица погледът й вече издаваше нейното състояние. Понякога, когато Мари си мислеше, че той не я гледа, в чистите й сиви очи се появяваше страдание. Винаги щом видеше това страдание, Бруно ставаше разсеян и пресилено любезен за около половин час, време достатъчно дълго, за да я обърка и разтревожи, но не толкова, че да стане повод за някакъв сериозен разговор. Още преди новината за смъртта на Пол вселената на Мари се управляваше от настроенията на Бруно. Нищо не можеше да му попречи, казваше си той тържествуващо, да я докара до нервно отчаяние, стига да пожелаеше. И след като знаеше вече, че това е възможно, реши да не бърза да изпитва властта си.

Щеше да организира годежа им веднага щом се озове в Ню Йорк; вече нямаше пречки и за връщането му във Франция. После щяха да долетят обратно в Париж, за да се срещне с родителите й. Майка й щеше да поиска да направи голяма сватба, да се съберат всичките благородни родове, с които имаха кръвна връзка. Церемонията можеше да се състои през пролетта — срокът не бе дълъг, — съдбата вече бе взела неизбежното си решение Мари да стане несравнимата виконтеса Бруно дьо Сен Фрейкур дьо Лансел. Тя щеше да съществува, за да му доставя удоволствие; двамата заедно щяха да основат династия.

Но не тук в Шампан. Не искаше да вижда повече Валмон. Само това погребение, толкова дълго очаквано, можа да го върне в тази провинция, и то за един-единствен ден. Който иска, да живее в замъка, натоварен с тревогите и безпокойствата на селянина; който иска, да поеме Валмон; на него му стигаше да получи своя дял…

Една ръка, огромна и груба, легна плътно върху устата му. Друга ръка обхвана врата му. Свирепо извиха ръцете му зад гърба и ги завързаха здраво. Безмилостно блъскан напред, Бруно трябваше или да върви, или да падне. Похитителите му бяха толкова близо зад него, че усещаше дъха им в тила си.

— Не биваше да се връщаш — измърмори мъжки глас, който Бруно не разпозна. — Никога не се връщай на мястото на престъплението. Не знаеш ли правилото?

— Помниш ли тримата Мартен? Помниш ли мъжете, които предаде на Гестапо? Ние сме по-малките им братя — прошепна втори глас, едва доловим в хрущенето на есенните листа под стъпките им.

Обади се и трети мъж, почти също толкова тихо:

— Търсихме те в деня, когато баща ти се прибра след войната, но ти беше изчезнал.

Обзет от ужас, Бруно успя само да разбере, че вървят покрай пътеката към избите. Наоколо не се виждаше жива душа, светлината в късния есенен ден ставаше все по-слаба. Огромната ръка върху устата не му позволяваше да извика и той хапеше устни, обхванат от животински страх.

— Надяваше се, че ти се е разминало, нали? Мислеше, че си унищожил единствените свидетели, които знаеха за трезора?

Бруно се опита да поклати глава.

— Не отричай. Знаем, че си ти — измърмори третият глас в ухото му.

— Имаше още един ключ — продължи вторият глас със зловещ шепот. — Принадлежеше на брат ми, най-възрастния от тримата Мартен. Дядо ти му се доверяваше, както се доверяваше и на останалите. Като изключим този у баща ти, единственият друг ключ бе у теб. В историята на Валмон никога не е имало повече от три ключа за трезора. Една нощ Жак видял немски камиони близо до избите. Проследил ги, скрил се и наблюдавал как войниците товарят шампанско в тях. На другия ден отишъл в трезора и открил, че е празен. Страхувал се, че някой може да обвини него или братята ни, докато не разбрал, че само ти си могъл да продадеш на германците тайната на Валмон. Каза ни всичко и ни даде ключа да го съхраняваме. Когато Гестапо дойде за братята ни — продължи хищният шепот, — разбрахме, че ти си накарал да ги убият. Не можехме да действаме, твоите нацистки приятели те пазеха. След войната баща ти на никого не каза за трезора. На него му бе известен истинският крадец. Ние уважавахме срама му. Уважавахме мъката му и бяхме сигурни, че един ден ще се върнеш. Той също трябва да го е знаел.

Вече бяха пристигнали в огромните, пълни догоре изби и забързаха към далечната стена, където бе скритият вход на трезора. Бруно се съпротивляваше, но бе безпомощен като парче месо в касапската хватка на ръцете им. Един от тях натисна замаскирания бутон върху варовиковата повърхност и стената се отвори. Ключалката на скритата врата заблестя също толкова ярко, както в деня, когато дядо му му довери тайната на Валмон.

Единият от фамилията Мартен включи осветлението и затвори дебелите варовикови блокове. Повлякоха Бруно през просторната празна изба. Краката му стържеха по пода. Съзнанието за това, което го очаква, го сковаваше, но очите му все още бяха отворени, все още гледаха. Изправиха го пред стената. После се отдръпнаха бързо и застанаха под захранваното с акумулатор осветление. Вдигнаха пушките си и се прицелиха.

Прозвучаха три изстрела. Тримата Мартен тръгнаха бавно към тялото върху циментовия под. Единият от тях обърна Бруно с върха на обувката си и се вгледа в невиждащите очи и отворената за вик уста. Бе умрял преди още да падне на пода. Вторият от тях извади парче хартия, на което бързо надраска думите „Уреждане на сметки“.

— Сметката е платена — бавно рече той и постави хартията върху гърдите на Бруно. После се обърнаха и тръгнаха, премятайки ловните си пушки на раменете.

Щом вратата на трезора се затвори зад тях, единият от семейство Мартен рече на останалите:

— Утре трябва да уведомим по някакъв начин полицията, че той е тук, и да изпратим ключа. Щом прочетат бележката върху тялото му, ще приключат разследването. Иначе няма да е честно към госпожа Дьо Лансел. Ще последва безкрайно и безрезултатно търсене.

— Костите му не бива да лежат във Валмон. Те го оскверняват — допълни друг от братовчедите.

— Съгласен съм — поклати глава третият Мартен. — Пък и не е хубаво хората да си мислят, че няма възмездие. Този човек живя твърде дълго.

 

 

Делфин и Арман убедиха Ив да си почине преди вечеря и се качиха с нея нагоре. Фреди остана в салона заедно с Джейн.

— Не мога да ти опиша колко тъпо ми беше, когато заминахте за Лос Анжелос и ни оставихте — оплака се Джейн. — Какъв бе смисълът, че успях да те направя моя етърва, щом се преселихте толкова далеч?

— Е, вече си върна Тони — въздъхна Фреди. — И повярвай ми, сега е в много по-добра форма, отколкото последния път. Ролята на земевладелец му се отразява чудесно. А и онова хубаво момиче, за което казва, че ще се жени… също отказването от алкохола. Радвам се за него.

— Ако зависеше от мен, бих предпочела да запазя теб — имам още много братя. О, Господи, ама и вие добра каша забъркахте. Така да оплескате всичко! Военновременни бракове — чудя се дали изобщо се намират успешни между тях? Радвам се, че трябваше да изчакам!

Джейн се усмихна доволно.

— Представяш ли си, Фреди, можех никога да не срещна скъпия Хъмфри и да не родя скъпите си деца, да не бъда маркиза, което наистина е нещо великолепно, макар че надали ще се намери някой, който честно да си го признае. Слава богу, че не станах военновременна булка. Оказа се, че е за хубаво!

— Не ми демонстрирай самодоволство, че си избягала от съдба, която не те е заплашвала никога — реагира Фреди.

— Ако Джок ме бе помолил, на секундата щях да се омъжа за него и да се оставя да ме завлече в пустинните пясъци на дивата Калифорния, точно както ти постъпи с горкия стар Тони.

— Хайде, Джейн, престани! Никога не си имала връзка с Джок!

— Недей да ровиш — с язвителна нотка в гласа отвърна Джейн.

— За какво намекваш? — озадачено запита Фреди.

— Още ли не си се досетила? Виждам, че не си. Но тогава аз не желаех да се сещаш нито ти, нито който и да било друг. И без това се чувствах ужасно да съм абсурдно влюбена в мъж, който дори не знае, че съществувам, та на всичко отгоре да стана и обект на всеобщо съжаление.

— Била си влюбена в Джок Хемптън?

— От години. Няма нужда да се изненадваш толкова. Това е проява на вкуса ми, а моят вкус е отличен, ако нямаш нищо против, госпожо Лонгбридж! Бях влюбена в този прекрасен мъж по-дълго, отколкото ми се иска да си спомням. Не можех да преодолея това, не и както трябва, докато не срещнах Хъмфри. Май винаги ще бъда малко влюбена в този красив рус Тарзан.

— Тоя главорез! Тоя сдал багажа каубой? Тоя недоразвит тъпак? — Фреди почти се изправи, объркана и някак сърдита. — Не, Джейн, кажи, че не е било така.

— Е, да, но беше. И как само беше! Съмнявам се дали някога си разглеждала Джок внимателно. Няма значение — пък и въпрос на вкус. Не си ли съгласна, че първата любов винаги ще живее в теб, ако е била истинска?

— Няма да споря — рече Фреди, в гласа й се прокрадна носталгия, пропита от сладостно-горчивите спомени за часове, които не могат да се върнат никога. — Но защо не опита с Джок… не съм те виждала никога да флиртуваш с него… Ти, най-безсрамната, най-безнадеждната флиртаджийка в Британската империя? Какво те спираше?

— Ти — отвърна Джейн.

— Аз? — Фреди направо побесня. — Това е най-несправедливото обвинение, което съм чувала! Как можех аз да те спра?… От къде на къде аз ще те спирам, за бога?

— Не ти лично, глупаче, исках да кажа, че Джок бе така безнадеждно и до ушите влюбен в теб, че нямаше начин дори да привлека вниманието му, камо ли да флиртувам с него. Той се влачеше подире ти и те гледаше по такъв начин — или по-лошо, опитваше се да не те гледа, — че държанието му ми казваше всичко, което трябваше да знам. Господи, как болно ми ставаше! Озовах се в убийствената ситуация — виждах, че вехне по теб, докато аз вехнех по него… и през цялото това време Фреди и Тони, нашите двама щастливи, погълнати от себе си влюбени, така и не забелязваха нищо. Ех, любов! Но както ти казах, излезе, че е било за хубаво — поне за мен. А ти знаеш как искрено съжалявах — и все още съжалявам, — че при вас с Тони не се получи. Колкото до Джок — как е той всъщност?

— Джок?… О, нали го знаеш Джок, ами… добре е… все така силен…

— Горкият Джок, все още държи голямата факла заради теб… нещо като Статуята на свободата, а? Тони ми каза, че е подозирал това от години. Но… когато някой не е твой тип, не можеш да се насилваш, нали?

— А?

— Казах… не, няма значение. Разбира се, ти си мислиш за други неща. Да ти направя ли нещо за пиене, кукло?

— Кой?

— Нещо за пиене? Не искаш ли? Фреди? Фреди? Колко пръста ти показвам?

— Какво?

— Ще се погрижа за питиетата. Ти просто си почивай тук, денят беше уморителен. Радвам се, че останах да преспя… имаш нужда някой да се погрижи за теб.

 

 

На другия ден след погребението на Пол дьо Лансел във Валмон пристигнаха четирима офицери от полицейското управление в Еперне. Помолиха икономката да съобщи на госпожа Дьо Лансел, че не биха искали да я безпокоят в мъката й, но за съжаление са задължени да направят проверка по едно анонимно писмо, свързано с избите й.

— Вървете, изпълнявайте дълга си — отсече Люси авторитетно. — Госпожа Дьо Лансел ще ви каже същото, не възнамерявам да я безпокоя за глупости.

Полицаите се отправиха към избите; ключът и обяснението за тайната врата на трезора бяха оставени в управлението им от неизвестно лице рано през деня. И ето че сега те стояха смаяни и изпълнени със страхопочитание пред отворената врата на трезора. Един от тях заопипва в тъмното и намери ключа за осветлението. Под силната светлина пред тях се разкри огромно празно помещение. На пода в отдалечения му край лежеше нечие тяло. Още докато го приближаваха, трима от полицаите, прекарали цялата война в Еперне, разпознаха Бруно. Старшият офицер се наведе и вдигна парчето хартия от гърдите на Бруно. Прочете го мълчаливо и го подаде на мъжа до себе си. Никой от полицаите не изкоментира написаното. Само най-младият от мъжете попита:

— Какво ще правим сега, капитане?

— Ще занесем тялото в замъка и ще уведомим за инцидента в управлението, моето момче.

— Инцидента ли, капитане?

— Ти не беше тук през войната, Анри. Много хора имаха причина да искат смъртта на този човек. Може ли някой да открие сега кои са те? Или колко са? Защо да си създаваме излишни проблеми? Запомни думите ми, Анри, ако искаш да научиш нещо полезно. Това е инцидент, който не можеше да не се случи.

— Щом казвате така, капитане.

— Точно така, Анри. Всички мислим така.

 

 

— Изобщо не разбирам защо полицията приема, че смъртта на Бруно е ловна злополука — каза Фреди. — Та те трябва да са наясно — извършено е убийство, намерили са го след получаването на анонимна бележка. Нима може да бъде друго? А ченгетата дори не възнамеряват да правят разследване. Не изпитвам кой знае каква мъка по Бруно, но тук нещо не е наред. Никой от вас ли не мисли, че работата е скалъпена?

— Не беше нито инцидент, нито убийство — отвърна Ив, като прегърна Фреди през рамото. — Просто екзекуция.

— Какво? Екзекуция? Какво означава това? И откога самоволните екзекуции са законни във Франция? Защо никой от вас не е по… не знам точно… не е изненадан? Да, точно това е думата! Когато донесоха тялото на Бруно, мисля, че бях единствената, която беше шокирана. А вие всичките изглеждахте така, сякаш сте очаквали нещо такова да се случи. Само че защо? От къде на къде считате, че изобщо е възможно да намерят Бруно, студен като буца лед, един ден след разходката му в гората?

— Скъпа, ти си виждала паметника в центъра на Еперне, нали? — попита Ив.

— Да, но какво общо има паметникът тук?

— Той не е издигнат в чест на загинали войници, Фреди, в него са издълбани имената на двеста и осем мъже и жени от тази малка област, намерили смъртта си като участници в Съпротивата — убити от Гестапо или в концентрационните лагери. Някои от тях работеха тук, във Валмон. Полицията разбра, че убийството на Бруно е свързано с тяхната гибел. Той беше колаборационист.

— Ти си знаела? — Делфин смаяно се извърна към майка си и сложи ръка пред устата си.

— Баща ви ми каза, но само на мен. Не искаше друг да знае — семейното име, опозорено от собствения му син, това трябваше да се скрие дори от вас. Обаче и двамата съзнавахме, че знаем само част от истината. Кой можеше да каже какви злини е извършил Бруно тук по време на окупацията? Той бе сам във Валмон, след като дядо ви почина, цели три тъмни години. Навярно немалко хора са имали достатъчно основание да търсят от него възмездие.

— Но войната свърши преди шест години — запротестира Фреди.

— Веднага се вижда, че не си живяла в окупирана страна, Фреди — намеси се Арман. — Шест години са нищо. Дори да се бе върнал тук след десет, след двадесет години, екзекуторите му — които и да са били те — щяха да продължават да го чакат. Може да е замесена дори полицията, или хора, които те познават, роднини, приятели. Полицията също има своите причини да не разследва тази смърт.

— Ти подозираше ли нещо, Делфин? — обърна се Фреди към сестра си. — През войната поддържаше някакви връзки с него; допускаш ли за какво е всичко това?

— Не, нищо. Бруно винаги беше… коректен… с мен — отвърна Делфин спокойно, ала все пак несъзнателно улови Арман за ръката. Някои неща бяха погребани веднъж завинаги. Вечерята на генерал Фон Щерн не се бе състояла никога. Тя никога не бе искала помощ от Бруно. Никога не се бе съгласявала да си сложи диамантите и да отиде в къщата на Рю дьо Лил да моли генерала за услуга. Бе убедена, че за каквото и да бяха убили Бруно, той бе заслужил съдбата си. Никой, нито Фреди, нито майка й, нито дори самият Арман нямаше напълно да разберат истината за окупацията. Ако си имал късмета да оцелееш, по-добре е да забравиш. И нека благодарим на Бога за прагматичната френска полиция.

— Вече нямам търпение да замина от тук — извика Ив, след като нотариусът си тръгна. — Копнея за калифорнийското слънце!

— Знаеш ли, мамо, мислех си, дали пък няма да е страхотно, ако се върнем с параход? — предложи Фреди. — Не съм пътувала по море от дете, а и времето все още е хубаво. Какво ще кажеш?

— Това е най-лошата идея, която съм чувала! Първо, не си виждала Ани от седмици — прекалено дълго, — а аз умирам да прегърна малкото ми прелестно дете. Второ, не мога да си представя нищо по-потискащо от това да наблюдавам океана цели пет дни, заобиколена от непознати. Тая мудност ще ме побърка, Фреди, и е последното нещо, от което аз се нуждая.

— Помислих си, че може да е… о, нали знаеш, отпускащо, успокояващо, тихо, луксозно. Един вид лечебна почивка.

— Отегчително е, продължава вечно и всички ядат прекалено много. Мило е, че си мислила как да ме успокоиш, скъпа, но не си представям пътуването другояче, освен със самолет. Единственият въпрос е кога ще тръгнем. Багажът ми всъщност е готов, дадох последните си наставления на икономката, градинарите, шефа по продажбите, управителя на избите. Може да потеглим още днес, да не говорим за утре.

— Ще телефонирам в Париж и ще ви запазя билети. — Арман веднага се отправи към телефона.

— Върховно — измърмори Фреди. — Винаги ли е така експедитивен, Делфин?

— Трябва непременно да се върнем в Париж. Сигурно свързва нещата. Обзалагам се, че ще успее да запази билети за утре, колкото и да е трудно с резервациите в последната минута.

— Изгарям от нетърпение — измърмори Фреди на себе си. Ако Ив седнеше до прозореца и можеха да си държат ръцете през повечето време — нямаше да е чак толкова зле. Само че, възможно ли е да стои така през целия път до Лос Анжелос? Или да положи глава в скута на майка си и да лежи със затворени очи? Не, не върви — имаше сто часа полет до Лос Анжелос. Да каже, че й става лошо в самолета — изглеждаше още по-идиотско! Не можеше и да се напие до забрава в присъствието на майка си. Говореха май за някакво ново лекарство срещу всякакъв вид безпокойство. Ами ако…

— Делфин, чувала ли си за нещо на име Милтаун? — попита Фреди.

— Милтаун? Не, никога.

— Какво е Милтаун, Фреди — заинтересува се Ив.

— Някакво американско изобретение. Нищо важно.

 

 

— Очаквах да пристигнете по-късно! — възкликна Хелга, щом Фреди и Ив слязоха от таксито, което бяха взели от летището.

— Времето беше чудесно, Хелга — прегърна я Фреди. — Самолетът подрани.

— Момент, госпожо Дьо Лансел, нека ви помогна с багажа. — Хелга се засуети наоколо притеснена.

— Хубаво е, че сме тук — усмихна се и Ив, — но съм капнала от умора. Фреди, качвам се направо горе да си легна. Дори не знам кой ден сме, да не говорим за часа.

— Щом се събудиш, мамо, веднага ми се обади, независимо кое време е. Сигурно и без това ще съм будна.

— И на мен така ми се струва, като се има предвид, че през целия път беше под одеялото. Никога не съм виждала някой да спи толкова дълго. До по-късно, скъпа.

— Хелга, къде е Ани? — поинтересува се Фреди веднага щом майка й тръгна нагоре по стълбите.

— За малко я изпуснахте, госпожо Лонгбридж. Излезе преди половин час.

— Излезе? Къде отиде? Кога ще се върне? — Фреди изпита някакво особено раздразнение.

— Сигурна съм, че ще се върне, преди да се е стъмнило. — Хелга подозрително отстъпваше към кухнята.

— Хелга! Сама ли излезе Ани? — настоя Фреди остро. — Какво искаш да кажеш с „преди да се е стъмнило“, известно ти е, че не разрешавам да скита, освен ако не знаем с кого е.

— Тя не е сама, госпожо Лонгбридж — рече Хелга припряно. — С господин Хемптън е.

— А той каза ли къде отиват?

— Не съвсем.

— Хелга! Защо имаш тоя виновен вид? Какво става тук, по дяволите?

— Ох — проплака Хелга, — трябваше да е изненада. Накараха ме да обещая, че ще мълча! Ани каза, че ще бъдете много горда, като се върнете у дома. Страшно го искаше, а господин Хемптън ми рече, че Ани е достатъчно висока и достатъчно умна, о, госпожо Лонгбридж, те ме придумаха, просто не ми даде сърце да не разреша, толкова настояваха. Господин Хемптън… Той й дава уроци по летене… Откак вие заминахте, излиза с нея почти всеки следобед. Честно, мислех си, че не бихте имали нищо против, слушала съм, когато разказвахте на Ани колко малка сте били по време на първия си урок. Може би трябваше да ги спра, само че господин Хемптън е толкова опитен. В края на краищата той й е кръстник, а Ани бе така разстроена от внезапната смърт на дядо й, о, госпожо Лонгбридж…

— За бога, добре, добре, Хелга, престани да ми обясняваш, разбирам какво се е случило. Престани да плачеш и се опитай да мислиш. Къде отидоха?

— На някакво място, наречено Санта Паула. Господин Хемптън каза, че е добро място за уроци, не е натоварено и не е много голямо.

— Добре! — Фреди се втурна към стаята си, вземайки по две стъпала наведнъж. Съблече набързо дрехите си от пътуването и след няколко минути, все още влажна от душа, тя нахлузи джинсите си, една стара, избеляла синя работна риза и чифт спортни обувки. Подгони колата през равната шир на долината Сан Фернандо към Санта Паула. Достатъчно бе само да се обърне, и тоя негодник веднага се бе юрнал да подкупва детето й, мислеше си Фреди. Тя бе чакала да стане на петнадесет, за бога, за да се учи да лети, но ето че Джок Хемптън дава уроци — Джок, който никога през живота си не бе управлявал учебен самолет, — дава уроци на дете, ненавършило и десет! Що за идиот трябва да е човек, за да направи подобно нещо, без значение колко горещо го е молила Ани? Едва спряла на малкото, познато летище, Фреди се втурна в офиса до главната сграда.

— Да сте виждали висок рус мъж с едно малко момиче с тъмна коса?

— Разбира се. Току-що излетяха с един Пайпър Къб. Бяха се приземили да хапнат нещо и отново…

— Казаха ли кога ще се върнат?

— Не съм говорил с тях. Вижте при момичето в кафето. Може то да знае! — Фреди изтича навън от офиса и влезе в по-голямата дървена сграда.

— Питате за Джок и Ани? Поръчаха си, както обикновено, шоколадова торта и мляко и пак се качиха на самолета — обясни на Фреди келнерката от кафето. — Много сладко дете е Ани. Когато се появиха за първи път, си помислих, че е малка да взима уроци, но сега децата, като ги гледам, май с всяка изминала година започват да летят все по-малки. Какво ще обичате?

— Нищо. Просто ще ги чакам.

Фреди излезе на открито и нетърпеливо огледа празното небе. Оттатък единствената писта имаше дълбоко, почти изсъхнало речно корито, а от другата страна на реката — горичка от добре познати сиво-зелени дървета: евкалипти, бор, дъб, все типични за калифорнийския пейзаж, същите, които бяха стояли на стража в деня на първия й маршрутен полет с Мак; тогава за първи път бе видяла Пасифика от въздуха. Денят на дебюта й. Седна върху сухата трева в края на пистата под бриза, ухаещ на бензин, и се приготви да чака.

Преседя повече от половин час с кръстосани крака, докато слънцето на ранния ноември започна да залязва. Вече се стъмваше по-рано. След около два месеца щеше да настъпи най-късият ден на годината. Но, от друга страна, ако се гледаше оптимистично на нещата, след най-дълбоката зима дните щяха да започнат да растат минута по минута, за да дойдат най-разточителните дни на лятото. Като имаше предвид обаче преживелиците и идиотския си страх по време на полета, Фреди не виждаше причина да гледа оптимистично на нещата. Още повече, когато детето й летеше в Пайпър Къб с един маниак. Чу слабото бръмчене на малък самолет и поглеждайки с опитно око нагоре, различи далеч, далеч в небето един малък жълт Пайпър Къб. Летеше, без да променя посоката и височината. Дали щеше да продължи, или смяташе да се приземи? Слава богу, приготвяше се да влезе в траектория за кацане, но недостатъчно енергично. Поклати неодобрително глава. Ъгълът на самолета не отговаряше на нивото на Джок. Имаше леко колебание, после корекция, която бе свръх корекция, последвана от нова корекция; и завоя взе прекалено далеч в срещуположната посока. Джок ставаше немарлив. А никога не е бил такъв. Други неща, да, много други неща можеха да му се припишат, но не и немарливост в пилотирането. Никога.

Ани управляваше самолета! Ужасена от внезапното осъзнаване, Фреди скочи на крака и застина безпомощна. Нямаше нищо, което да размаха, да сигнализира, по някакъв начин да накара Джок да спре този побъркан експеримент. Несигурното клатушкане внезапно бе заменено от гладко, плъзгащо се снижаване и след минута Къбът с плавно отнета скорост докосна пистата като голяма жълта пеперуда, кацаща върху цвете.

Фреди наблюдаваше, без да помръдне, докато самолетът рулира до мястото за спиране и двигателят му изключи. Вратата се отвори и Ани се заизмъква внимателно, а Джок я държеше здраво за ръката, докато тя стъпи с единия крак на земята.

— Ела тук, Ани — провикна се Фреди и високото малко момиче се спусна през тревата право в прегръдките й.

— Видя ли ме, мамо? Видя ли? Видя ли? — закрещя пронизително дъщеря й, луда от възбуда, като целуваше лицето на Фреди.

— Видях те, видях те. Справи се чудесно, Ани.

— О, мамо! Не е вярно! Разхождах се насам-натам, така каза Джок. Но всеки път ставам малко по-добра. Той все още не ми дава дори да се приземявам.

— Това е… разбираемо.

— Казва, че трябва много да уча — унило го цитира Ани. — Много ли си изненадана мамо? Исках да направя за теб нещо чудесно, понеже знаех колко си тъжна заради дядо. Беше изцяло моя идея, мамо! — Ани се обърна към самолета, паркиран точно до ръба на пистата. — Джок си мисли, че си бясна, дето го накарах да ми дава уроци. Като че ли не му се ще да излезе от самолета.

— Защо не ме почакаш в кафето, Ани? Ще отида да кажа едно здрасти на Джок. Може да се позабавим малко. Ето ти пари. Поръчай си каквото искаш.

 

 

Фреди се прокрадна до Пайпър Къба, покатери се и пъхна главата си вътре. Джок седеше зад дясното кормило на дублираното управление със скръстени ръце и поглед, вперен в пространството. Упорито стиснатата челюст му придаваше предизвикателния вид на човек, който знае, че е сбъркал, но му е трудно да си го признае.

— Излизай от тук! — нареди тя.

— Защо?

— За да ти кажа какво мисля за теб!

— Изкушаващо е, но не, благодаря.

В яда си Фреди забрави, че се страхува, и влезе в самолета, сядайки предпазливо на крайчеца на седалката в стабилния малък Пайпър.

— Как можа да го направиш, Джок, как можа да постъпиш толкова безразсъдно с Ани? Иска ми се да те разкъсам на парчета със собствените си ръце.

— Не съм бил безразсъден. Бях изключително внимателен, повярвай ми. Слушай, Фреди, знам прекрасно, че трябваше да ти телефонирам във Франция за разрешение. Наминавах у вас да правя компания на Ани, докато те нямаше, а после изведнъж се чух да казвам, че съм съгласен да я кача горе, щом е само за веднъж. Но едно нещо винаги води до друго и… толкова е убедителна, Фреди, не ме остави да направя по-добра преценка.

— Едно дете те е придумало да направиш нещо, което не си желал? И очакваш да преглътна това?

— Ани може да е по-убедителна и от теб, но предполагам, че дълбоко в себе си наистина съм искал да я уча. — Джок се извърна. — Съжалявам, Фреди. Искрено съжалявам, че си разстроена, но нали знаеш, не бих я оставил да направи нищо опасно или дори рисковано? Ще ми простиш ли?

Фреди го погледна, обмисляше отговора си. Не го бе виждала цяла година и бе забравила колко е едър. Приведен напред, почти изпълваше кабината на Пайпър Къба. Изведнъж й стана тъжно за него. Как можеше да продължава да се сърди, когато той е бил толкова добър към майка й и Ани през изминалата година?

— Добре, Джок. Прощавам ти. Само че повече никакви уроци, докато не стане по-голяма. Аз ще й обясня.

— Както кажеш. — Джок си пое дъх с облекчение. — Ей, Фреди, защо не се повозим малко на хвърчилото, а? Винаги съм искал да летя с теб, ти си такъв красив пилот! — Как да й обясни, че усещайки я близо до себе си, имаше чувството, сякаш е уловил светулка, единствената в света, и ако я изпуснеше сега, никога няма да си я върне обратно?

— Не! — Фреди се сви на седалката, но се постара гласът й да прозвучи нормално.

— Само за няколко минути? Погледни, сега е най-хубавото време от деня. Хайде, нека се слеем със залеза! — Джок се протегна и затръшна вратата на самолета.

— Не! Джок, недей!

— Защо не? Ани ще разбере, като ни види да излитаме.

— Не мога! — изрече тя почти вцепенена.

— Не ми е ясно. — Джок забеляза как пребледнява; върху лицето й ясно се изписаха болка и страх.

— Аз… о, по дяволите, Джок! Нервите ми не са наред — изчерви се Фреди. — След злополуката избягвам да влизам в самолет. Залъгвах се, че просто нямам настроение, че не съм готова. После, когато трябваше да летя до Франция, разбрах какво ми е. Беше истински кошмар. Обзе ме паника, направо полудях от ужас и това продължи през цялото време, не престана дори за секунда. Изпотяване, клаустрофобия, струваше ми се, че всеки момент ще катастрофираме. Никога повече няма да летя, никога! Освен теб никой не знае. На никого не можех да кажа, нямаше да ме разберат. Моля ти се, не споменавай нищо… Не искам хората да знаят!

— Не ти се разрешава да си изпускаш нервите, Фреди. Летенето означава толкова много за теб. Трябва отново да полетиш. Като ездач, който, макар да е хвърлен от коня, бърза пак да го яхне! — Джок ловко премести ръце, завъртя ключа на стартера.

— Джок! Спри! Изключи двигателя. О, господи, не излитай, копеле такова! — изкрещя Фреди, докато той бързо залюля малкия самолет и се насочи към края на празната писта.

— Просто остани на мястото си и не говори! Аз ще управлявам, ти няма да правиш нищо! — провикна се през шума на двигателя. — Закопчай си колана!

Фреди се подчини. Не можеше да скочи от рулиращия самолет; ако се опиташе да отмести ръцете му от уредите, щеше да убие и двамата. Пайпърът се засилваше и тя здраво стисна клепачи, сви юмруци, плътно кръстоса ръце на гърдите си и свря брадичка във врата си. Раменете й се вдигнаха до ушите, а замръзналата й, изкривена, сляпа фигура напрегна всичките си мускули в очакване на удар. Когато усети, че самолетът се вдига от земята, тялото й се смали още и почувства, че сърцето й ще експлодира в гърдите.

— Дишай! Пребледняла си! — извика Джок, докато Пайпърът набираше равномерно височина. Фреди издиша въздуха, който бе задържала, и пое с пълна уста свежата струя, нахлула в кабината.

— По-добре ли си? — попита той.

— Свали това нещо долу!

— Не, докато не си отвориш очите.

— Джок, умолявам те, не прави опити с мен!

— Не мога да те оставя! Отвори си глупавите очи и престани да се правиш на идиот.

Фреди едва повдигна клепачи. Щом не иска да се приземи, докато тя не отвори очи, трябваше да прави каквото й казва. Надзърна през миглите към коленете си, после отвъд тях към кормилото, после от кормилото към контролното табло и накрая мярна ръцете на Джок върху другото кормило.

— Отворени са. А сега, по дяволите, кацай!

— Отворени? Не бих ги нарекъл отворени. Очите ти ще са отворени, когато се огледаш наоколо, когато погледнеш надолу към земята и видиш, че летиш високо в небето като птица, а светът няма край. И щом старши лейтенант Мари-Фредерик дьо Лансел осъзнае, че законите на аеродинамиката са все така надеждни, ще приема, че очите й официално са обявени за отворени.

— Прави ти удоволствие да го вършиш, нали, негодник такъв? Да ме измъчваш за теб е връх на удоволствието! Защо ли ти казах всичко, самодоволен, дързък, отвратителен, мазен нехранимайко. Защо ли изобщо ти позволих да се възползваш от слабостта ми?

— Ей, ама ти си отвори очите! Имам си теория, че е невъзможно да останеш със затворени очи, ако си сърдит. Не можеш да поразяваш с поглед. Логично, нали?

— Запази си теориите за земята. Обеща ми нещо — настоя Фреди.

— Казах „когато се огледаш наоколо, когато погледнеш надолу“ — дотук си се огледала само из кабината. Все едно си в кола.

Стискайки зъби, Фреди внимателно премести очи от едната страна до другата, с все същата схваната поза на главата. После, без да извръща тялото си, бавно наклони целия си торс встрани с няколко сантиметра по посока на прозореца и погледна надолу. Веднага се отдръпна и впери поглед в предното стъкло.

— Видя ли нещо интересно?

— Много смешно.

— Кажи де? Какво видя? — настоя той.

— Престани, кретен такъв! Видях същото, което винаги съм виждала. Ти какво очакваш, слонове?

— Човек никога не знае. Районът е доста див, досами пустинята е, можеш да се загубиш, преди да усетиш.

— Мислиш, че не го знам?

— А, запозната си с местния пейзаж, така ли? — попита Джок.

— Прекрасно знаеш, че съм се учила да летя тук, че първият ми самостоятелен полет бе от едно малко летище съвсем наблизо.

— Не знаех. Откъде можех да зная? Да не мислиш, че са ми известни подробностите от твоето минало?

— Очевидно не! — Фреди разбра, че става смешна. Опитните пилоти не приказват кога и къде са направили първия си полет.

— Обзалагам се, че не знаеш аз къде направих моя дебют? — попита Джок.

— Не, и пет пари не давам. Единственото, което искам, е да се върна долу — гневно го засече Фреди.

— Добре. Окей. След минута. Нека само ти разкажа. Беше на шестнайсетия ми рожден ден и инструкторът, естествено, знаеше, че умирам да литна сам. Имах девет часа и си мислех, че наистина съм се изпекъл. Беше на едно малко летище близо до Сан Хуан Капистрано. Беше след училище и вече се стъмваше, затова реших — сега или никога. Инструкторът ми ме остави да направя фигурата и няколко примерни кацания и излитания, без да каже дума, без какъвто и да било намек. После, когато часът свърши и вече почти се бе стъмнило, този човек, Господи, няма да го забравя никога, ми каза: Джок, рулирай до мястото за паркиране; а щом стигнахме там, слезе пръв, както обикновено, и рече: Е, хлапе, отивам да пия кафе, ти още си малък за кафе, затова направи фигурата още няколко пъти, ще се видим след малко — и просто си тръгна. Дори не погледна назад. Най-напред си помислих, наистина ли иска да полетя сам или какво? А после схванах, нададох страхотен вик, отделих се и… нали знаеш що за чувство е, Фреди, не можеш да го опишеш. Ако не си го правил, значи не си го правил. Ако си го правил, значи си го правил. Това е то. Изобщо не ми се слизаше. Щях да летя наоколо цяла нощ, докато ми свърши горивото, но в този миг видях Вечерницата. Сякаш ми намигаше. Напомняше ми. Изведнъж осъзнах, че наистина се стъмва, и бързо се приземих, не с подскачане, не, скоростта ми беше като по учебник… и всичко свърши. Да — януари 1936. Само че магията никога не свършва, и слава богу. Има дни, когато си мислиш, че е свършило, мислиш, че тръпката си е отишла, мислиш, че си свикнал с чудото, но ето че се връща отново. Винаги се връща. Както и днес, докато наблюдавах Ани да слага малките си ръце на кормилото, си представях теб, искаше ми се да си тук, за да видиш лицето й. Както и да е. Историята на моя живот. Доста необичайно, а? Май не се е случвало на никой друг. Уникален опит, нещо нечуто в аналите на авиацията! — Джок се прозина. — Олеле, приспа ми се, толкова ми се приспа… Прекалено много емоции за един ден. Сигурно остарявам, а, Фреди? Поеми самолета.

Той се протегна колкото му позволяваше пространството, дългите му ръце, издигнати над главата, опряха длани в тавана на кабината. Фреди автоматично пое кормилото, краката й машинално се озоваха на педалите за управление, по усет провери контролното табло. Вече пилотираше. Добре, Джок, много добре, подмами ме да го сторя, уж правя нещо рутинно, умно, да, много умно, а аз дори не се усетих.

Тя погледна към него. Джок наистина добре се преструваше на заспал. Очите му бяха затворени, в това нямаше съмнение, а дишането му бе равномерно и като че ставаше по-дълбоко. Слънчевата светлина в кабината позлатяваше русите косми по голите му до лактите ръце. Дългото му, стройно тяло се бе отпуснало на седалката. А сега сигурно ще започне да хърка, рече си Фреди и го прогони от мислите си.

Фреди се опитваше да усети Пайпър Къба след една година прекъсване. Направи няколко предпазливи завоя с много внимателен вираж. Самолетът беше лек, но не му липсваше мощност. Беше летяла на него преди и знаеше възможностите му. Управляваше се толкова лесно, че можеше да се справи и дете. Беше го управлявало дете, напомни си тя.

Обърна по-остро и веднага започна да опитва по-дълбоки дъги, като преминаваше от една в друга, образувайки грациозни серпантини; тях начинаещите ученици намираха за толкова забавни. Опияняващ, главозамайващ танц — всеки, чието чувство за равновесие е наред, можеше да го изпълни със самолета дори и да не знаеше какво го кара да лети или накъде отива. Фреди се огледа наоколо. Нищо не се виждаше в машината. Изкачи се на по-голяма височина, достигна хиляда и двеста метра. Това вече беше друго. О, беше така чудесно. Беше така прекрасно! Щом разбра, че не изпитва дори частица страх, в очите й се появиха сълзи. Нарочно си помисли за подробностите от полетите й до Париж и обратно. Опита се да ги съживи, но всичко, което успя да стори, бе само да си ги спомни. С кожата си усещаше, че повече никога няма да се чувства така. Тогава нервите й бяха разклатени. Да, наистина. Но вече са наред. Да, наистина. На всеки би могло да се случи.

Огледа за облак, за да си поиграе с него, само че денят бе безоблачен. Слънцето слизаше ниско на хоризонта, а долу на летището Ани търпеливо чакаше. Джок и хъркаше, и не хъркаше. Фреди издигна Пайпър Къба на още сто и петдесет метра, за пореден път внимателно се огледа и без да предупреди Джок, нарочно се гмурна със самолета стръмно надолу. Освободен от юздите си, Пайпърът с охота изрева, спускайки се към гоблена, наречен земя. Фреди наблюдаваше галопиращата стрелка на контролното табло, докато не набра достатъчно скорост за лупинга. Внимателно натисна навътре ръчката за газта, за да излезе от гмуркането. Докато се изкачваше, хвърли един поглед на Джок. Продължаваше да се преструва, че спи, дишаше леко, беше отпуснат, почти — да, почти се усмихваше. Копеле!

Тя неуморно се издигаше, все по-нагоре и по-нагоре, цялото й тяло копнееше за вълшебната тръпка — все по-нагоре и по-нагоре — на върха! После се спусна с главата надолу, смееща се, освободена. Божествено освободена, господарка на небето, кралица на хоризонта, страж на облаците, сестра на вятъра, откъснала се от смирената, робска реалност на гравитацията, по единствения начин, с който бе благословено човечеството.

Когато дойде на себе си след лупинга, вдигна ръце от уредите.

— Вземи си го обратно, Джок — рече, — ако си буден.

 

 

Джок се приземи в Санта Паула и рулира бавно до мястото за паркиране. Никой от тях не бързаше да напусне самолета.

— Благодаря, Джок — усмихна се Фреди, — ти си приятел.

— Нищо не съм направил.

— Направи всичко.

— Направих… каквото направих — ухили й се той очарован и с вързан език. Беше така безпомощно красива с ексцентричната си коса и израз на малко паленце в очите.

— Признавам, ти ме излекува! — Фреди поклати глава с искрено възхищение. — Може би, може би би могъл да направиш нещо и по един друг проблем, който ме тревожи — добави тя замислено. — Пак е от злополуката.

— Ще опитам — отвърна Джок с готовност.

— Страдам от частична амнезия. Лекарите ми казват, че е нещо обичайно след такова нараняване. Твърдят, че може никога да не си възвърна паметта, цял един важен период от време ще остане вън от живота ми! Направо да се побъркаш. Последното нещо, дето си го спомням, е, че пеех стари песни върху подиума в хотела. Съвсем ясно си спомням последната песен „Вечно преследвам дъгата“ — следващото нещо, което знам, е, че се събудих в болница — седмици по-късно, както се оказа. Очевидно съм излетяла и съм се блъснала в някаква планина, това знам, понеже ми го разказаха, но нищо не си спомням след оня подиум.

— Нищо? Абсолютно нищо?

— Не. Не знам какво съм правила, щом съм престанала да пея. Допускам, че съм престанала да пея, иначе нямаше да мога да летя със самолет. Виж само какви връзки съм принудена да изграждам! Не е ли трогателно? Чувствам се така, сякаш само наполовина съм тук.

— Дали думите „До утрото на новата ни среща“ няма да ти припомнят нещо? — осмели се да попита той, разрешената му руса коса бе паднала на челото, очите му я гледаха боязливо.

— Хайде, Джок, това е песента, за която майка ми твърди, че винаги носи щастие, макар никога да не ни обяснява защо точно. Пеех тази песен за всички вас в „Тъжния лебед“, защото усещах в нея някаква магия, надявах се, че може да ви върне живи и здрави на следващия ден. Не казах, че съм забравила целия си живот, а само част от него.

— Значи не си спомняш нищо след „Дъгата“ — не си спомняш как си се прибрала вкъщи онази вечер, не си спомняш нищо повече?

— Колко пъти да ти повтарям, че е като една голяма празна страница?

— Хм. Ами това вече е проблем.

— Много ми помагаш. Поне си убеден, че е проблем. Напредваме. Бавно наистина, но мисля, че можем да го наречем прогрес.

— Имам една идея… Ако престанеш да ми се присмиваш.

— Слушам те — усмихваше се игриво, като човек, който чува в ушите си ръкопляскания, при това напълно заслужени.

— Трябва да възстановим събитията от онази вечер. Не мисля, че е необходимо да организираме друго събиране на ескадрилата „Орел“, понеже ти си го спомняш, но бихме могли да предприемем нещо друго. Например да си облечеш същата рокля, оная прекрасна, богата червена рокля, ако я пазиш все още, онези, създадени само за танци червени обувки, нашивките си от Помощните части и да отидем някъде, където има дансинг и музика, да вечеряме като тогава, да танцуваме като тогава; мога да дам на ръководителя на оркестъра бакшиш, за да ни изсвирят някои стари песни, и… ами нещо, което да прилича на „онази вечер“. Непременно ще стигнем до някакъв резултат.

— Идеята ти ми звучи умно, щом не се налага да пея. Кога можем да го направим?

— Когато пожелаеш. Аз съм на разположение. Никъде няма да ходя.

— Какво ще кажеш за довечера? Няма ли да е твърде скоро? — попита Фреди.

— Довечера ще е страхотно! Не виждам нищо по-добро! А ти?

— Не, Джок, нищо по-добро.

Фреди припряно плесна Джок по бузата и се приготви да излезе от самолета. Имаше опасност, както седи до него, паметта й така да се възстанови, че да падне в ръцете му и да стане един непристоен, неподобаващ на дама, нескромен спектакъл, точно тук, в кабината на Пайпър Къба. Той трябваше още доста да се потруди, за да й върне паметта. О, да! Амнезията се нуждаеше от страшно много любов, за да бъде излекувана, от страшно много целувки, ураган от прегръдки, енциклопедия от думи; цялата любов на Джок, цялата любов, която чакаше, съхранена през всичките тези години за нея. Искаше да й каже всичко отново. И отново.

— Фреди! — Джок импулсивно се наведе към нея, от очите му изригваше такова чувство, че тя почти се изтърколи от самолета. Ами ако й чете мислите? Не толкова бързо! Амнезия, Фреди имаше амнезия. Вкопчи се в мисълта, докато се насилваше да изглежда равнодушна. Примигна насреща му.

— Да? — попита тя невинно.

— Обичам те, Фреди, по дяволите, толкова много те обичам, че не издържам повече!

— Чакай! Кажи го отново! — нареди Фреди. После отпусна глава, вече не бе уязвима, а копнееща; готова бе да послуша сърцето си.

— А, значи пак злорадстваш? — ухили се Джок, внезапно осъзнал: тя го бе чула онзи път.

— Не, просто това, което току-що каза, мисля… мисля, че може би частица от паметта ми се възвръща. Нещо за някакъв абитуриентски бал? Нещо за летене заедно? Хм… ние май вече летяхме, а?

— Зарежи тия шеги. Шегувай се с мен до края на живота си, но сега ми позволи да те целуна.

— Не искаш много, а, командире на ескадрила?

— О, скъпа. Искам всичко. Всичко. За начало една целувка. Моля те, Фреди.

— Спомням си някой да казва… Да спомням си го ясно… „Само някоя мижитурка може да иска разрешение от едно момиче“ — рече Фреди със смаян глас, докато се протягаше към Джок, повдигаше се и разтваряше ръце в жест, който бе наполовина капитулация и изцяло обещание.