Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (3)

4.

„Може и да съм коравосърдечна и дори непочтена — помисли си Вивиан дьо Бирон, — но съвсем не е лошо, всъщност цяло щастие е, че Ален Маре не оздравява толкова бързо, колкото би му се искало.“ Лекарите настояха да остане в болницата, докато не решат, че могат да го изпишат, но понеже зимата се задържаше мразовита, с чести валежи и както бе обичайно за Париж, изглеждаше, че ще продължава така до Деня на Бастилията през юли, нямаше опасност Маре да си дойде вкъщи и да разбере, че Мадлен се готви да дебютира в „Олимпия“, бляскавия театър „Олимпия“, където той можеше да влезе само като зрител.

Вивиан бе посъветвала Мадлен да не му казва нищо за новата си работа и момичето веднага се бе съгласило, без да пита защо. Сигурно най-после бе чула Фрагсън. Беше неизбежно, тъй като работеха на една и съща сцена, в един и същи спектакъл, а и Мадлен всеки ден репетираше в театъра новите песни от репертоара си. Макар че довереницата й не споделяше нищо, Вивиан си мислеше, че някои неща няма нужда да се обсъждат, особено между приятели.

Вивиан вдигна рамене и насочи вниманието си към бъдещето на Мади — това име реши управата да даде на Мадлен. По думите на Жак Шарл „Мадлен“ имало определено религиозно звучене, докато песните на Мадлен били по-скоро вдъхновени от Венера, отколкото от някоя светица.

Продуцентът реши да покаже дебютантката през първата половина от спектакъла, който даваха в момента, понеже не се предвиждаше нова програма до лятото.

— Не искам да чакам дотогава — бе казал той на Вивиан, щом подписаха договора и отново се превърнаха в предишните приятели, — защото тя е готова и сега. Ще се погрижа критиците да научат за появата й. Това е добър начин отново да ги привлека в театъра в разгара на сезона. Мади ще излиза след сестрите Хофман и преди фокусника. После идва ред на Фрагсън, а след него е антрактът. Ето го идеалния вариант.

— Как ще я облечеш? — веднага поиска да научи Вивиан, готова, ако се наложи и за битка.

— По твоя идея, в червено естествено. Имаш верен усет. Това, че никога не си била облечена на сцената, не означава, че не разбираш от дрехи. С нейната коса тя трябва да се облича винаги в червено, но не с онази кройка. Няма да допусна жена да позори моята сцена с подобна дреха. Рокля без талия е не по-съблазнителна от калъфка за възглавница. За щастие Мади има тяло, съответстващо на гласа й. Смятам да й отдам дължимото, както едно време и на теб, Вивиан, преди да станеш професионален импресарио.

— Неблагодарник!

— Ах, класическата майчица в театъра — засмя се той и й целуна ръка. — Жалко, че все не успяваше да влезеш в крак с останалите, но сега виждам, че дарбите ти били в друга област. Изключително съм ти благодарен, Вивиан, знаеш го, нали?

— Има защо. Ще следя внимателно костюмите й, шефе, много внимателно.

— Винаги съм имал доверие в теб.

— Ще следя и теб — допълни тя строго.

— С пълно право. Досега никой не се е доверявал на продуцент и ти няма да бъдеш първата.

— А сега — рече на Ив Жак Шарл, когато тя влезе в гримьорната си в мартенското утро след първото си представление — можеш да се заловиш за работа.

— Но… не разбирам — погледна го Ив силно учудена.

— Вчера Париж те прие. Публиката реши. Те се влюбиха в теб, Мади. Единствено публиката е способна на такава обич и щом веднъж си я спечелила, спечелила си я завинаги.

Това беше победа. Безусловна победа. Погледни тези статии — ето я славата, Мади, славата и нищо друго. Така че съгласявай се да започнеш работа.

— За какво става въпрос все пак?

След овациите, последвали първото й изпълнение, Ив не се изненада много от цветята и картичките, с които бе вече пълна гримьорната й; бе очаквала и поздравленията от другите артисти, ала не разбираше какво има предвид продуцентът.

— От момента, в който те видях на сцената, никога не съм гледал на теб просто като на певица. Това е само първата стъпка в кариерата ти. Без нея не може, разбира се. Без пеенето не би успяла да владееш публиката, но то може да се превърне и в окови за могъщия талант. Ти притежаваш възможности, каквито не съм виждал от години. Способна си да станеш звезда, такава звезда, на която се държи целият спектакъл, за която се правят спектакли. Това означава да си не само певица, а и също толкова добра танцьорка и актриса. Уроци, момичето ми, уроци!

— Но…

— Не искаш ли да станеш звезда?

Ив седна на дивана в гримьорната и объркана погледна младия импресарио.

— Разбирам — рече той, — вече си си мислела, че си станала звезда. И нищо чудно след такъв прием от страна на публиката. Но, Мади, има звезди и звезди. Сега ти си звезда, не голяма звезда, все още не, макар да светиш тъй ярко. Никой не може да ти отнеме мястото на небосклона, никой, който като теб не е държал в ръката си публиката на „Олимпия“.

Жак Шарл внимателно се вгледа в нея, видя, че думите му са я наранили, и побърза да добави:

— Не ме разбирай погрешно, Мади. Имаш всички основания да се считаш за звезда, ако тази дума за теб означава име по афишите, едно име сред множество други. Но ако мечтаеш за нещо повече, ако мечтаеш един ден хората да се тълпят в „Олимпия“ само за да видят Мади, без значение в какъв спектакъл, защото Мади е по-важна от шоуто; ако мечтаеш един ден Мади да стане известна по целия свят и туристите да се избиват за билети, за да те чуят, ако този град е залят с твои афиши, тогава понятието „звезда“ ще бъде едно и също нещо и за нас с теб. И така, какво ще кажеш?

В погледа му Ив откри истинското и напълно искрено вълнение, вълнение на човек, който й предлага света. Продуцентът, способен да ангажира когото пожелаеше, мислел, не, бе убеден, че тя има шанс. Повече от шанс.

— Не знам какво да кажа. Поне засега. Много благодаря, шефе, но наистина не.

— Не знаеш? — рече той, не вярвайки на ушите си.

— Моля, не мислете, че съм неблагодарна или глупава. Аз… аз съм още объркана… бях толкова развълнувана снощи, че изобщо не можах да мигна… аз… просто не съм наясно какво искам сега.

— Разбирам, Мади, това е естествено. Ще ти дам време, колкото ти е необходимо, да обмислиш всичко. Ако трябва, ден, два — и когато си готова, ела в кабинета ми. Имаме да говорим за много неща.

Жак Шарл й се усмихна окуражително и бързо излезе. „Да не знаеш какво искаш, е също толкова лошо, колкото и изобщо нищо да не искаш“ — каза си разочарован. Ако Мади наистина желаеше да стане звезда, щеше да й трябва не повече от минута, за да каже „да“. Ако наистина искаше да стане звезда, от сутринта щеше да удря с юмруци по вратата на кабинета му, от секундата, в която се бе появил в театъра, и да настоява да й каже какви са плановете му за нея.

Същия ден привечер, половин час преди да тръгне за театъра, Ив седеше сгушена в един фотьойл пред високите прозорци, от които само преди няколко месеца се бе наслаждавала на бавно залязващото есенно слънце. Навън почти се бе стъмнило след слънчевия ден, един от онези хубави мартенски дни, които повдигат духа на парижани след потискащата зима. В такива дни келнерите в кафенетата бързаха да изнесат масичките на тротоара за идващите клиенти, макар добре да знаеха, че на сутринта ще трябва да ги приберат обратно.

Ив потръпна и се опита да си стопли ръцете, като хвана чашата горещ чай. Цял следобед, докато репетираше с акомпанятора, бе треперила от студ, въпреки че в театъра бе задушно, и дори сега, загърната в най-топлия си пеньоар, не можеше да се сгрее.

„Защо — питаше се тя за стотен път, — защо трябваше да слушам думите на Жак Шарл, гласа му, защо сърцето ми така заби, когато той говореше как Мади ще се прочуе, ще стане голяма звезда?“

Бе се отзовал тъй любезно за скромния й успех, но дали някога е дръзвала да се надява на повече? Дали изобщо й е минавало през ума? Не беше ли достатъчно дръзко да пее в „Олимпия“? Защо да се замисля за по-нататък? По-голям успех от този би означавал да загуби Ален. Защо я подлагат на такова изпитание?

Ив стана от фотьойла, за да потърси някакъв по-топъл шал. В спалнята се задържа за минута пред гардероба, където във внушителна редица висяха костюмите на Ален. Отвори вратата и вдъхна мириса на скъп вълнен плат, единственото, останало през последните два месеца в апартамента от мъжа, когото обичаше. Вярно е, че го посещаваше в болницата възможно най-често, но не беше същото. Ароматът на тютюна му, неговият одеколон, брилянтин, тялото му — всичко това се смесваше в едно вълшебно ухание, което я караше да се чувства още по-самотна. С премръзнали колебливи пръсти погали гърдите си под пеньоара, опитвайки се да събуди усещането за неговото докосване.

— Ив! — чу се глас откъм вратата на спалнята. Тя извика стресната и се завъртя.

— Ален! Господи, Ален! Как ме изплаши! Какво правиш тук?

Ален Маре се засмя на уплахата й и я притисна в прегръдките си.

— Изписаха ме преди час. Исках да те изненадам. Целуни ме. Ах, колко е хубаво! Колко е хубаво — от болничното легло изглеждаше другояче. Почти бях забравил как е, честна дума. Толкова се радвам да те видя, обич моя. Добре, че не ме остави да те прогоня в Дижон.

Той я отдалечи от себе си и огледа лицето й.

— Променила си се, Ив. Не бях те виждал гримирана. Състарява те, не ми харесва. Кой те научи да се гримираш? Вивиан ли?

Ив побърза да кимне.

— Скъпи, сигурен ли си, че си достатъчно укрепнал, за да се върнеш вкъщи? Прегледаха ли те, преди да те изпишат? Толкова си отслабнал!

— Звучиш като грижовна майчица. Налага се да ти докажа, че съм достатъчно здрав — рече той и я отнесе на ръце до леглото. — Дай си устните, най-напред устните, а после… после сам ще си взема всичко останало. Ще видиш колко съм укрепнал — засмя се той победоносно.

Когато я положи на спалнята и се изправи да свали сакото си, Ив видя часовника на нощното шкафче. След десет минути трябваше да тръгва за театъра, иначе можеше да закъснее. Тя се надигна.

— Ален, мили мой, не сега.

— Какво искаш да кажеш с това „не сега“? Така ли ме посрещаш?

— Аз… аз трябва да излизам. Имам уговорка… Не бива да закъснявам. Ще се върна по-късно… и тогава…

— Тогава какво? Уговорка?! Каква уговорка? И откога излизаш вечер сама?

Ален Маре сърдито навлече сакото си и се отправи към хола, където държеше напитките.

— Може би е трябвало да те предупредя, че се връщам — извика през рамо, — но си мисля, че каквато и да е уговорката ти, не е по-важна от… Ив, ела тук! Веднага ела тук!

Ив ужасена се втурна към хола, притиснала с ръце устата си. Ален стоеше пред огромна кошница, в която пламтяха червени рози, изпратени същата сутрин.

— Толкова ли си богата, че си си позволила да похарчиш стотина франка, за да си купиш рози? И то от „Лашом“ — ни повече, ни по-малко? Какво, по дяволите, става тук? Кой ги е изпратил?

Ален сви устни и мускулът на дясната му буза заигра. Мургавото пиратско лице, което Ив бе виждала и засмяно, и влюбено, сега бе станало далечно и плашещо. Тя безмълвно наблюдаваше как взима твърдата кремава картичка от масата пред розите. На нея стоеше гравирано името на Жак Шарл, като фамилията бе зачеркната, за да е ясно, че розите са изпратени от някой близък.

— „Мади, благодаря ти за снощи. Надмина всичките ми очаквания. Колкото до тази вечер, няма защо да се притесняваш. До довечера… Жак“ — прочете Ален на глас. С един скок се намери до нея, сграбчи дланите й с една ръка, а с другата я удари с все сила през лицето. — Уличница! Пачавра! Надминала била очакванията му — не се и съмнявам, след всичко, на което съм те научил. Как се запознахте? Вивиан! Разбира се, че чрез Вивиан! Станала ти е сводница. Ще я убия, а след нея — и теб! — И отново я удари.

— Престани, за бога! Не е това, което си мислиш, остави ме да ти обясня — завика Ив, като се опитваше да се освободи.

— Господи, трябва наистина да ти изглеждам глупак. Щяла да обясни! Защо да чета писъмцата му по два пъти? Спала си с него — това е! Мади от Дижон, най-новата парижка пачавра! — изръмжа Ален, а мускулът на бузата му заигра отново и дишането му стана тежко, учестено — бе се засилил да я удари повторно.

— Пея, снощи ми беше премиерата. Моят номер! — изпищя Ив отчаяно.

При тези несвързани думи Ален се спря и отпусна ръка.

— Махай се! Дори не си заслужава да те напердаша. Да си уличница е едно, да си луда — съвсем друго. Омитай се, и то бързо, докато все още можеш да ходиш.

— Не, Ален, недей! Моля те, изслушай ме. Не те лъжа. Трябваше да ти кажа, но… сгреших, че не го направих… трябваше по някакъв начин да намеря пари… и… мосю Шарл ме прослуша… не е кой знае какво, просто няколко песни…

— Твой номер! В „Олимпия“! Театъра на Жак Шарл? Та ти дори не знаеш да пееш, уличнице! Бива те само в леглото. Призлява ми, като те гледам. Да не ме мислиш за последен глупак? Измитай се! Давам ти пет минути да се ометеш! — И Ален отвратен се отвърна от нея и тръгна към шкафа с брендито. — По дяволите! Пак цветя ли? Сигурно този път орхидеи. Значи навлязла си в занаята, а? Щом може веднъж, може и дваж, а защо не и сто пъти! Кой е пък този доволен клиент? — рече той грубо, вземайки с презрение следващата картичка.

Ив знаеше какво ще види на нея — знаеше наизуст няколкото думи: „Хиляди поздравления, Мади. Гордея се с изпълнението ти снощи. Твой колега на сцената.“ Тя стоеше безпомощна, когато пред очите й Ален, разбрал изведнъж всичко, отпусна рамене. На картичката стоеше името на Хари Фрагсън.

Той дори не се обърна да я погледне. Остави картичката и без да продума, излезе.

Разтърсвана от плач, Ив се втурна в спалнята да се преоблече за представлението. „Какво друго бих могла да направя?“ — казваше си тя, когато излизаше, за да не се върне никога вече.

 

 

— Мади, хайде да ми направиш една услуга, а? Ще наглеждаш ли малчугана, докато съм на сцената? Бавачката ми не дойде от сутринта — рече Зюзю, една от артистките, като пъхна бебето в ръцете на Ив. И преди да е дочакала отговора й, изчезна в облак пера, понеже в „Олимпия“ Ив беше известна с мекото си сърце.

Бяха изминали два месеца от дебюта й, но мигновеният успех не само че не й беше завъртял главата, а както всички признаваха, Мади си оставаше същата душица и изобщо не си придаваше важност като другите звезди. Не отказваше да хапне в кафенето зад ъгъла пържола с пържени картофки с когото се случи — от камериерките до акробатите. Всяка вечер идваше в театъра първа и си отиваше последна. Не можеха да разберат защо отказва поканите за скъпи ресторанти, поканите за тържества, балове, нощни клубове, които ежедневно пристигаха с кошници цветя от обожателите й. Момичетата шушукаха и клатеха глава, че дори не допускала мъжете в гримьорната си да й се представят лично. Или покровителят й бе много ревнив, което не изглеждаше да е така, защото тя нямаше никакви бижута, или просто не си падаше по мъжете, което пък бе още по-малко вероятно.

Ив държеше бебето крайно предпазливо и го гледаше със страх. Сега спеше, но ако вземеше да се събуди и да ревне по време на представлението, преди да се е върнала майка му?

— Жюли — извика тя, — ела бързо да ми помогнеш. — Но Жюли, една от четирите камериерки, чиято грижа бе никое от момичетата да не излезе на сцената прекалено натруфено с паети, не отвърна. — Жюли — извика тя повторно, понеже нямаше как да стане и да я потърси — седеше разсъблечена, само по бледорозовия си корсет. — О, Жюли, къде си?

Тя отчаяно се вслуша в шума зад кулисите — приглушеният смях, безспирното шушукане, установеното безредие, всичко това означаваше, че докато момичетата са на сцената под акомпанимента на целия оркестър, никой няма да я чуе.

— Мади, светице, търсят те — извика весело Марсел, помощник-режисьорът, и без много церемонии отвори вратата.

— Ще събудиш бебето! — рече Ив шепнешком, поглеждайки страхливо детето.

— Дете! — чу се ужасен женски глас.

Ив скочи при звука на познатия глас. Бебето отвори очички и ревна.

— Лельо Мари-Франс!

— Дете! По-лошо е, отколкото си мислех. О, боже, какво ще кажа на горката ти майка?

— Кажи й, че не е мое — разсмя се Ив, като предаваше бебето в ръцете на младия мъж. — Голям умник си, Марсел, дори не изчакваш да те поканят, преди да влезеш. Занеси момченцето на Жюли и побързай, чуваш ли. И не го изпускай, че Зюзю може да си го поиска после. Заповядай, лельо Мари-Франс, седни. Хей, Марсел, и щом се отървеш от бебето, бъди мил, донеси ни кафе.

— Все още ми дължиш два франка от вчера, ангелче — напомни й Марсел, използвайки обръщението, с което се обръщаха помежду си всички от трупата, освен когато говореха с продуцента.

— Да не би да съм свършила кредита си при теб, миличък? — попита Ив.

— Мади, за теб съм готов на всичко. По всяко време. И мен самия ли желаеш, тъй както сърцето ми? Само питам. Захар за дамите? И пастички?

Помощник-режисьорът им изпрати въздушни целувки и крепейки бебето с една ръка, изчезна с усмивка, без да затвори вратата.

— Не му обръщай внимание, лельо Мари-Франс. Мисли си, че никоя не може да му устои. Защо да го разочаровам?

— Ив, ако обичаш, наметни си нещо отгоре. Не бях виждала такова безобразие. И да говориш на „ти“ на този нагъл младеж? Как само се държиш!

— Е, нали бебето не е мое. Сядай и разказвай как ме откри.

— Чичо ти те откри. Тази сутрин видял една карикатура от Сем, която досущ приличала на тебе. Под нея пишело: „La Belle“ Мади, най-новата стажантка в „Олимпия“. Така разбрах къде да дойда. Нищичко не съм споменала пред родителите ти, защото не исках да ги огорчавам. Още когато запя онова танго в будоара на майка си, имах предчувствие, че ще ти се случи нещо ужасно. Но явно нещата стоят много по-зле — проплака баронесата. — Изобщо не си представям как ще им го кажа.

— Какво толкова ужасно е станало? Ще ти дам билети за представлението довечера и ще се увериш, че всичко е напълно почтено. Пея облечена.

— Наричаш това „почтено“ — да пееш в мюзикхол?

— Не просто в мюзикхол, а в най-добрия в цяла Франция, най-добрия в света! Радвам се на скромната си слава. Би могла да се почувстваш поне мъничко горда с мене, лельо Мари-Франс!

— Горда с тебе? Та ти си изгубена! Изобщо ли не разбираш какво означава това, глупаво момиче? Нали не отричаш, че живееш в грях?

— Вече не — отвърна Ив. — Живея сама.

— Без значение е. Така или иначе никой няма да повярва. Когато видят как те е изрисувал най-известният карикатурист на Франция, всички ще узнаят, че дъщерята на д-р Дидие Кудер, Ив Кудер, пее в мюзикхол. За момиче от добро семейство такова падение е по-лошо от това да има любовник.

Вратата се отвори.

— Къде ми е зверчето, Мади? — попита Зюзю. — О, добър ден, мадам — добави танцьорката, подавайки ръка на баронесата; тя я пое, без да се възпротиви, шокирана от разголената й гръд.

— Изпратих го на Жюли. Знае как да се справя с такива същества, а аз не разбирам от деца. Недей да го забравяш за в бъдеще, миличка.

— Няма, Мади.

Докато разговаряха, пред вратата на гримьорната се чуха нечии яростни проклятия.

— Ах, смръдльовци нещастни, говнари гадни, ох, ще им дам да разберат, с шкурка ще им натрия задниците, ще им натикам чутурите в кенефа! Мади! Мади! Видя ли смръдльовците, дето са ми погодили тоя номер?

— Какъв номер, Болди?

— Заковали са ми обувките за пода, красавице. Какво ще кажеш? И миналата седмица ми го скроиха, на същото място. Бас държа, че знаеш кои са.

— Така е, като ги оставяш да се въргалят в коридора, докато се готвиш за сцената — отвърна Ив, превивайки се от смях.

— Само почакай, хубавелке, докато ти излязат мазоли. Тогава ще разбереш. Жюли, дай ми други обувки и не се мотай. Боже, след две минути излизам.

— Ида, ида. — И Жюли нахлу в гримьорната, прегърнала с една ръка бебето. — Зюзю — извика тя през рамо, — дай бързо на тоя калпазанин да суче, че иначе шефът ще му чуе врясъците.

Камериерката пъхна обувките в ръцете на Болди и се втурна обратно, а на нейно място се появи Марсел, понесъл на кръгла табла кафето и пастите.

— Voila^[1] — за дамите. Аз черпя, Мади — галантно рече той, като целуна Ив по двете бузи. — Щом имаш гост…

— Страшно си мил. Боже, къде ми отиде възпитанието! Каква съм! Това е баронеса Дьо Куртизо, Марсел. — Младият мъж се преви в дълбок поклон над ръката на баронесата и каза:

— Очарован съм, баронесо. Разрешете ми да ви се представя: дук Дьо Сен Клу.

Баронесата не успя да кимне, камо ли да отвърне.

— Марсел, ако нямаш нищо против, ще се видим по-късно — рече Ив и кимна към вратата. Проявявайки разбиране, помощник-режисьорът ги остави насаме.

— Ив — подхвана леля й настойчиво, — все още не е късно. Ако още днес се върнем с нощния влак, на сутринта всички, на които държим в Дижон, ще се уверят, че ти не би могла да бъдеш момичето от карикатурата. Ако стане дума, ще се правиш, че нищо не знаеш, а майка ти и баща ти могат да кажат, че сигурно има някаква певица, която много прилича на теб. Никой не може да докаже, че не е така. Какво щастие — сменила си си името, а и с този грим по лицето никой не те е познал. О, Ив, няма да казваме на никого — молеше тя.

— И защо да го правя? — попита Ив.

— Защо? Защото, моето момиче, в противен случай с теб е свършено. Паднала си толкова ниско, Ив, изгубена си, опозорена. Заслужава ли си доброто общество да ти обръща гръб? Не разбираш ли, все още има време, достатъчно време, за да успеем.

— Ти не разбираш, леличко. Аз съм се променила, откакто напуснах Дижон през август. Пишех всяка седмица, така е, но не съм споменавала най-важните неща.

— Да не мислиш, че родителите ти ги интересува фактът, че си имала любовник? Да не мислиш, че в това е въпросът? Ако всичко е свършило, толкоз по-добре — рече баронесата ядосано, — станалото станало. Винаги толкова са те пазили, не е изненадващо, че някой те е излъгал. Макар че ние просто не проумяваме как така си успяла да се запознаеш с мъж. Не бъди глупава, момиче. Не проваляй бъдещето си.

— Ами ако чувствам, че бъдещето ми е тук? — отвърна Ив.

— Тук? В тази мизерна, мръсна стаичка? С тези хора без произход и чувство за приличие? В това долнопробно място? Просто немислимо. Аз няма да го позволя.

Леля й все още говореше, когато в стаята отново без почукване изтопурка на четири крака едно от момичетата, лаейки като куче, а голите му гърди се люшкаха насам-натам. То започна да души с интерес около краката на баронесата, като че се канеше да вдигне крак. Ив скочи и изкрещя:

— Стига! Мортон, този път вече прекали. Незабавно да махнеш това момиче от тук, Мортон, чуваш ли?

С глуповат вид най-прочутият фокусник и хипнотизатор във Франция подаде глава.

— Мислех, че си сама, любима. Хиляди извинения, мадам. Алис си е въобразила, че е куче. Хайде, Алис, кроткото ми кученце, недей да безпокоиш добрата жена.

— Извинявай, лельо Мари-Франс. Мортон е гений, но понякога се вдетинява. Не го прави от лошо сърце.

Очите на Мари-Франс се бяха разширили от ужас.

— Ив, не мога да те оставя сред тази… мерзост. Трябва да се върнеш с мен.

— Скъпа лельо, какво значи „не мога да те оставя“, „няма да позволя“? Какво съм аз според теб? Вече не съм момиченцето, на което можеш да нареждаш. Сериозно ли мислиш, че ще се върна в Дижон да се наредя сред станалите на възраст да се задомят момичета и ще зачакам някой гражданин със солидно положение да благоволи да поиска ръката ми? Да не би да си въобразяваш, че след като съм познала славата на сцената на „Олимпия“, ще мога да се задоволя с живот като този на майка ми?

— Слава? Тщеславие! Суета! Тази твоя слава е възмутителна, противна, долна! — изпадна в ярост Мари-Франс. — След десетина години ще разбереш, че си се отказала от всичко, което си струва в живота, заради някаква прищявка. Сега в ума ти са единствено звукът на евтините аплодисменти, животът от… улицата.

Ив се изправи със сковано от сдържан гняв лице:

— Ако обичаш, не говори за приятелите ми по подобен начин. Може би ще е най-добре да си тръгнеш, лельо Мари-Франс. Тук, изглежда, не ти понася.

Баронеса Дьо Куртизо стана и се отправи към вратата.

— Ако все пак промениш решението си, ако възвърнеш разума си, ще си бъда вкъщи днес и утре. После ще е прекалено късно. Сега си отивам и ще трябва да помисля какво да кажа на горката ти майка.

— Кажи й истината. Кажи й, че съм щастлива. Нека родителите ми дойдат в Париж да се уверят сами. Нямам от какво да се срамувам.

— Ти си нещо по-лошо от глупачката, за която те е взел онзи мъж — рече баронесата и излезе, без да се обръща.

 

 

На следващия ден — беше майско утро — Ив си уговори среща с Жак Шарл.

— Преди два месеца ми казахте, че имам данни да стана истинска звезда — рече тя. — Дадохте ми два дена да размисля.

— Спомням си — отвърна продуцентът мрачно. — Учудва ме, че и ти си спомняш.

— Тогава още не бях готова. Това е самата истина. Но сега, ако все още проявявате интерес…

— Какво?

— Аз наистина го искам… Готова съм да дам всичко от себе си, да работя двайсет и четири часа в денонощието, колкото е необходимо — месеци, години, няма значение — стига да ми дадете възможност.

Ив замълча и сведе поглед. Безмерното желание напираше в гърдите й и тя цялата трепереше. Беше създадена за изкуството, а може би бе пропиляла шанса си, защото се бе появил в неподходящо време. Тогава все още обичаше Ален и се опитваше да съхрани любовта им. А когато Маре я изостави, тя бе смазана от думите му, от ударите му. От неговата омраза.

Бе пропуснала подходящия момент и никога нямаше да си прости, ако продуцентът бе изгубил интерес; сама не бе проявила достатъчно амбиция. Без да иска, леля й й бе показала колко много означава за нея сцената. В този момент бе осъзнала, че друг живот за нея е немислим. Тя мислеше единствено как би могла да спечели отново бъдещето, предложено й от Жак Шарл — бляскаво, далечно и безкрайно примамливо. Ив бе отдала сърцето си на мюзикъла и мюзикълът трябваше да й отвърне със същото.

Но импресариото все още не отговаряше. Ив вдигна поглед: седнал зад бюрото си, той пишеше съсредоточено. Нима по този начин й казваше да си върви? Жак Шарл приключи, остави писалката и й подаде листа:

— Ето програмата, по която ще работиш — рече той. — Вече закъсняваш за първия урок. Побързай!

 

 

Пролетта дойде с галещи ветрове, пухкави облаци и леки дъждове — последната предвоенна безгрижна пролет от епохата на крал Едуард. Ив, прекалено заета, за да забелязва времето, още по-малко пък променящия се вятър, бързаше след уроците по акробатика, танци и актьорско майсторство да се гримира за изпълненията си. Вече нямаше време за преглеждане на вестници, за приятелите зад кулисите, нито пък да излезе с тях да хапнат или да се посмее, нито да побъбри. Хранеше се, както успее, стига яденето да не отнемаше много време, а щом завесата паднеше, веднага се връщаше в малкия си апартамент и се строполяваше в леглото, прекалено изморена, за да може да сънува.

Докато през юли Кайзер Вилхелм II прекарваше двайсетдневната си почивка по море на борда на яхтата си „Хохенцолерн“, Ив, както и всички хора, бе погълната от собствените си проблеми. Бомбата, чийто фитил гореше от месец в Белград и Виена, избухна на 27 юли 1914 г., когато Австро-Унгария обяви война на Сърбия. През следващата седмица дипломати, военни и стратези на Великите сили в Европа действаха в противоположни посоки, заплетени в безумие от нагли лъжи, арогантност, некомпетентност, лицемерие, липса на информация и крайно противоречиви намерения, докато накрая, след дълги залитания и препъвания, се оказаха въвлечени в една не толкова неизбежна, колкото фатална война; нея никой освен шепа крайни националисти не желаеше. На 4 август министърът на външните работи на Великобритания сър Едуард Грей заяви: „Светлините ще изгаснат над цяла Европа. Няма да доживеем да ги видим отново запалени.“

 

 

Марсел, помощник-режисьорът, Жак Шарл и Морис Шевалие бяха само трима от почти четирите милиона мобилизирани французи през първите седмици на август. Стопанството на страната бе парализирано, тъй като бяха свикани всички годни за военна служба мъже и на всеки седем минути за фронта потегляха влакове, претъпкани със зле въоръжени, но весели и ентусиазирани войници.

След битката при река Марна, когато французите отблъснаха германските войски, настъпващи към Париж, цялата страна за кратко бе обхваната от еуфория и отново бяха отворени всички увеселителни заведения. Ала през този единствен месец загинаха двеста хиляди французи, много от които носеха яркочервените панталони от 1830, символизиращи идеализма на страната, изправена пред една, както всички мислеха, кратка, благородна и славна война.

Към края на първия военновременен септември и германските, и съюзническите армии започнаха да се окопават по протежението на река Есна в провинция Шампан за почивка и попълване на запасите. Тези окопи щяха да станат първите укрепления на Западния фронт, който в продължение на три години щеше да мести огневата линия напред-назад в рамките на десет фатални мили с цената на милиони човешки жертви.

 

 

На един хълм в Шампан бе разположен замъкът Валмон, домът на фамилията Дьо Лансел. Намираше се в сърцето на областта, където се отглежда грозде за шампанско, на покритите с варовик топли северни склонове на планината Рен, простираща се между Рен и Еперне, най-големите градове на провинцията.

За разлика от повечето замъци в Шампан Валмон бе преживял Революцията, многобройните нашествия и войни. Внезапно проникнал в приказен свят, погледът съзираше гъста горичка, над която гордо се извисяваха трите кръгли островърхи кули на замъка с керемидени покриви. Високите, с остъклени карета прозорци на десетките стаи гледаха към просторна полукръгла каменна тераса, където в украсени с орнаменти каменни саксии от векове растяха декоративни дръвчета. Около Валмон се простираха безценните лозя, единствените в цял свят, от чиито гроздове се произвеждаше бяло вино с неоспоримото право да се нарича „шампанско“.

Всяка година реколтата от бялото шардоне и черните пино ноар и пино мюние потвърждаваше съществуването на една от най-големите загадки в историята на винопроизводството, понеже, макар Ной да посадил лозе, излизайки от ковчега, дори и нему не било по силите да произвежда шампанско.

Много френски замъци се бяха превърнали в паметници на семейната история и разцветът им допреди Революцията бе само един спомен, когато започна Великата война. За разлика от тях Валмон си оставаше процъфтяващ, деен и гостоприемен. Бе претърпял много промени от времето, когато Дьо Лансел, верни на графовете на Шампан, ги подкрепяха срещу кралете на Франция — конфликт, който бе приключил едва когато през 1284 местната владетелка Жана станала съпруга на Филип Хубави, бъдещ крал на Франция.

През седемнадесети век Дьо Лансел, както и съседите им, започнали да произвеждат вино. Техните обширни лозя били оградени от малки парцели, собственост на селяни, които им продавали реколтата си. В скоро време фамилията вече произвеждала достатъчно вино, за да започне да продава. Към средата на осемнайсети век зелените бутилки с щитообразен златен етикет, на който с големи букви пишеше „Lancel“, а отдолу, с по-малки — „Chateau de Valmont“, бяха станали една от „големите марки“. Наред с „Moet & Chandon“, „Mumm“, „Veuve Cliequot“, „Ponsardin“ и още няколко известни имена изстудени бутилки „Lancel“ бяха високо ценени на всяка изискана празнична трапеза.

Главата на семейство Лансел, виконт Жан-Люк дьо Лансел, имаше двама синове. По-големият, Гийом, щеше да наследи имението, а по-малкият, Пол-Себастиан, служеше като дипломат на Ке д’Орсе^[2]. При започването на войната той бе едва тридесетгодишен, първи секретар на френското посолство в Лондон, и очевидно притежаваше всичко необходимо да се издигне до върховете на дипломатическата йерархия.

На първи август 1914, първия ден от мобилизацията, отказвайки да се възползва от имунитета, който му осигуряваше дипломатическият пост, Пол-Себастиан се записа доброволец. И така капитан Пол дьо Лансел трябваше да изостави младата си жена, родена Лора дьо Сен Фрейкур, изнежена двадесет и две годишна парижка красавица, която чакаше първото си дете.

Беше го умолявала да не я напуска, плачейки от страх и слабост:

— Детето ще се роди само след пет месеца, а всички казват, че тази глупава война непременно ще е свършила дотогава. Умолявам те, остани в Париж, имам нужда от теб.

Пол обаче сметна, че дългът му го зове да замине незабавно за фронта. Знаеше, че страната му ще има нужда от всеки човек, за да посрещне германските армии, мобилизирани с учудваща бързина и значително превъзхождащи французите по численост и въоръжение.

От висотата на дипломатическия си пост Пол дьо Лансел бе наблюдавал сложната обстановка, водеща към неизбежен сблъсък. Знаеше, че френският генерален щаб страда от прекалена самомнителност. Представата, че смелостта, устремът и ентусиазмът на френския войник, храбрия poilu, удвоява мощта на армията, се превръщаше в азбучна истина за военните. Но Пол, за разлика от повечето французи, сериозно се съмняваше, че само с устрем победата ще бъде гарантирана. Ала подобно на всички останали, през оптимистичното лято на 1914 и той не подозираше какво всъщност предстои.

Пол дьо Лансел бе човек със сложна душевност. Често се бе замислял дали би бил по-щастлив, ако капризната съдба му бе отредила да бъде не дипломат, а винопроизводител. И наистина, както майка му, Анет дьо Лансел, често му казваше, той трябваше да е сред лозята, вместо да седи в канцелариите — Пол бе снажен, висок и широкоплещест, притежаваше силата на работник, прехранващ се с двете си ръце. Русата му коса изглеждаше като да е изсветляла под палещите лъчи на полското слънце. Въпреки че имаше тъмносините очи на рода Лансел, поставени дълбоко, каквито бяха те на семейните портрети из целия замък, а и притежаваше техните изпъкнали скули, чертите на лицето му бяха лишени от характерната изтънченост, а косата му — от червения цвят, който неизменно се появяваше в семейството поколение след поколение. Едрият му, добре оформен нос и мъжествената уста и брадичка бяха очертани със замах и изчистена простота.

И понеже бе надарен със склонен към анализи ум, Пол дьо Лансел често мечтаеше да се занимава с такива простички, ежедневни неща, като слънцето и дъжда. Който произвежда вино и отглежда грозде, ляга и се събужда с грижите за времето, но тъй като не това му бе отредила съдбата, в душата му бе настъпило някакво философско примирение; то, както се струваше на Пол, го даряваше с блажена сигурност и утеха.

От друга страна, професията му на дипломат изискваше той да се превърне в хладен циник, тъй като без защитата на предпазливостта и ловкия ум рискуваше непрекъснато да изпада в ролята на глупак и да не е в състояние да служи на страната си. Единственото, което Пол дьо Лансел знаеше за себе си с абсолютна сигурност, бе, че на този свят обича Франция и съпругата си. Но пак пред себе си трябваше да признае и че любовта му към родината е по-силна.

 

 

В суматохата, настъпила покрай мобилизацията, Ив бе решила да не се завръща в „Олимпия“, който отново бе отворен под ръководството на Берета, бившия диригент, и Леон Волтера, натъпкал джобовете си със су, продавайки програми във фоайето на театъра. Тя реши, че кариерата й ще трябва да почака края на войната.

Щом Жак Шарл можеше да служи в армията, значи и тя по свой начин щеше да го стори. Отиде в „Le Theatre aux Armees de la Republique“ веднага след сформирането му и стана една от многото артисти, които даваха представления за войниците на фронта. Някои, като Шарл Дюлен, превръщаха в сцена самите окопи. Ив се присъедини към групата, организирана от Люсиен Жили, доскорошен комик на „Олимпия“.

През 1915, година след битката при Марна, в Шампан започна нова офанзива. Генерал Жофр със завиден оптимизъм бе казал на войниците си: „Вашият устрем ще бъде неудържим!“ — и те тръгнали под проливния дъжд и звуците на „Марсилезата“. След десет дена 145 000 французи бяха загинали. Напразно.

Капитан Пол дьо Лансел бе сериозно ранен в ръката през последния ден от офанзивата. Докато лежеше в болницата, той мислеше не за себе си, а за хилядите убити през последните дванайсет месеца. Неговите хора, войниците от Първа армия, бяха паднали първи. Жена му бе починала при раждането на сина им, Бруно, за когото сега се грижеха родителите на Лора в Париж. Пол видя бебето само веднъж, по време на краткия отпуск за погребението на Лора, и не изпитваше никакви определени чувства при мисълта, че има син на девет месеца. Бе по-скоро безразличен. Знаеше, че е малко вероятно самият той да оживее. Съзнаваше, че не иска да умре не защото му се живее, а защото щеше да остави едно нещастно сираче, но това бе продиктувано от ума му, а не от чувствата. Пол дьо Лансел се смяташе за мъртъв, подобно на смъртник, очакващ в килията си да го разстрелят на разсъмване. Щеше да живее, докато бе в състояние да води други на смърт. Това, че е обречен, не го вълнуваше. Мислеше единствено за хората, които командваше, обикновени мъже, дето все още се надяваха, щастливци, които все още обичаха и които в невежеството си вярваха все още, че за тях има бъдеще.

Веднага щом ръката му оздравя, Пол дьо Лансел се върна в частта си; завари състава почти напълно подновен, с войски прегрупирани от окопите край град Фестюбер, намиращ се по средата на фландърския фронт между реките Ипр и Ара.

Това бе един от многото градове, за които вражеските армии се сражаваха в продължение на година без превес на едната или другата. Вече бе късна есен, а напролет битките и кръвопролитията щяха да се подновят, но за момента войниците и от двете страни се намираха в едно сравнително затишие, каквото се появява и в най-ожесточените сражения: сега можеха да погребат мъртвите, да изперат въшлясалите ризи и дори, въпреки студените нощи по тези краища, да се съберат в импровизиран театър и да аплодират Люсиен Жили и неговите шеги от миналото, да пригласят на акордеона, да ръкопляскат на шестте момичета, които танцуваха с шестима престрашили се войници, а накрая да слушат и Мади; тя се бе превърнала в легенда от „Theatre aux Armees“; Мади, с нейната дръзка червена рокля, ярки червени обувки и коса, грейнала като слънцето от летата в спомените за тяхната младост.

 

 

Ив започваше да се притеснява. Когато напусна квартирата си в Сент Омер, намираща се доста зад фронта, за да бъде откарана до Фестюбер, беше все още достатъчно светло. Ив и нейният прекалено млад шофьор бяха пътували твърде дълго според обясненията на Жили, а Фестюбер не се виждаше никакъв.

— Сигурен ли си, че това е пътят? — обезпокоена попита Ив.

— Това поне ми посочи ефрейторът, ако тази лапавица може да се нарече път — отвърна той.

Наистина с всяка минута от приближаващата тъмнина мекият път ставаше все по-лош.

— Защо не спрем да погледнем картата? — предложи Ив.

— Нямам карта. Карти имат само генералите. А и да имах, щеше да е безсмислено без пътни ориентири, нали?

— Спри при първата срещната ферма и разпитай — рече Ив остро.

Тя неведнъж бе пяла под звуците на вражеските куршуми, без да изпита страх, но самотният път и изоставената, почти обезлесена околност, тази пустееща, обезлюдена, разрушена земя я изнервяше.

— Виж, има някакви постройки надолу по пътя! — извика Ив.

— Бомбардирани, както изглежда — отвърна войникът. — Сигурно германците са ги разрушили миналата година — продължи момчето с безразличие.

Ала още докато говореше, в полето отдясно нещо изсвистя, а после избухна и пламъкът на експлозия.

— Господи! — изкрещя войникът, но във все още потреперващия въздух експлодира втори снаряд; парчетата му паднаха съвсем близо до колата. Младежът почти загуби контрол над волана, ала успя да се задържи върху пътя и с пълна скорост подкара към фермата.

Спря със скърцане в двора й, точно в някаква кална локва.

— Слизай! — извика войникът.

Ив вече беше изхвърчала. Приведена ниско, тичаше към отворената врата. Стигнаха до нея едновременно, шмугнаха се вътре на лакти и колене, търсейки някакво място, където да се приютят. Сетивата на Ив бяха някак странно изострени; за част от секундата тя видя, че помещението е празно, подът бе осеян с дървени отломки и парчета от пръстени съдове. Очевидно наоколо бяха падали много снаряди; макар покривът да бе почти непокътнат, навсякъде по каменните стени зееха дупки. Това вече не може да се нарече селски дом, помисли Ив, или каквато и да било къща. Навън за кой ли път изсвири безмилостно артилерийски снаряд, преди да се взриви, но беше невъзможно да се определи дали той бе паднал по-близо от другите. Поради липса на по-добро място те се свиха на кравай до празната камина. Ако беше по-голяма, щяха сигурно да се пъхнат в огнището й.

— Никога няма да стигнем — рече Ив колкото може по-спокойно. — Ти май сбърка пътя.

— Не разбирам как стана — оправдаваше се шофьорът.

— Шосето трябваше да мине по места, дето не се очакваше бой, за бога, иначе те никога нямаше да ни кажат да караме от тук.

— Може би — измърмори войникът сърдито, — но германците се появяват точно когато настъпи затишие. Така ми рече моят ефрейтор.

— Ох, как ми се иска той да е тук сега. Да му кажа какво мисля!

Беше ясно: в най-добрия случай трябваше да чакат тук до съмване и после да се спасяват. Нямаше смисъл да се обсъжда най-лошото. Ив уви полите на палтото плътно около глезените си и се отпусна върху камъните на огнището. Краката й, обути в нови червени обувки, я боляха. Ако я очакваше смърт, можеше поне да не се измъчва в тези обувки, предназначени единствено за изпълнение на сцената.

— Имате ли цигара? — попита момчето.

— Не пуша. Но ето, вземи — отвърна тя, подавайки му пакета, който винаги носеше със себе си заради войниците.

— Изгаси веднага клечката!

Ив изпищя и подскочи. В къщата се втурнаха група войници изневиделица. Бяха пълзели толкова тихо, че нито тя, нито спътникът й бяха чули шума от приближаването им. Окаменяла от шока, Ив стоеше, опряла гръб в стената, очаквайки да умре, промушена с щик в сърцето, докато постепенно не осъзна, че щом е разбрала командата, то тя е била произнесена на френски.

— О, слава богу, слава богу… как разбрахте, че сме тук? О, слава богу, че дойдохте да ни спасите — прошепна тя.

— Да ви спасим? Кои сте вие, по дяволите? Какво прави тази жена тук, мътните я взели?

— Отивах във Фестюбер за представление…

— Трябва да сте луда. Напълно луда! Ама че глупава жена! Та Фестюбер е в другата посока. Вие сте почти в сърцето на фронта, срещу Ленс.

— Ленс? Къде е това?

— Ленс е откъм германската страна на фронта според последните сведения — рече Пол дьо Лансел рязко и се извърна към мъжете, които командваше.

Бяха ги отблъснали с изненадваща атака на едно от многото укрепени картечни гнезда — предната линия на германската артилерия. Четирима от войниците бяха ранени, трима — твърде тежко. Останалите бяха добре. Положението се очертаваше по-сериозно, отколкото бе смятал в началото командирът им Пол дьо Лансел. При пълнолунието, което се очакваше, и ясната видимост нямаше смисъл да се опитва да върне ранените обратно в окопите за медицинска помощ. Щеше да изпрати някой да съобщи, че са попаднали в капан, едва в първите неясни и объркващи проблясъци на зазоряването. Сега оставаше само да чакат.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Ив.

Тя мина предпазливо между налягалите на пода мъже и се приближи до капитана.

— Не, освен ако сте сестра!

Ив се върна при студената камина. Не беше посещавала курсовете на Червен кръст, в които толкова много жени се бяха записали. Не й позволяваше заетостта й — пееше в различни войскови части, а между пътуванията работеше в театри с ангажимент за няколко седмици, колкото да си плати наема.

Откъслечните думи, които промърморваха мъжете, бяха така измъчени, че й звучаха като чужд език. Всичките осем войници, и ранени, и здрави, заедно с техния капитан седяха или лежаха върху онова, което някога е било под на селския дом. Ив си представи чистота, с която се е гордеела стопанката, представи си приятния огън — толкова много й липсваше в тъмнината на студената октомврийска нощ той, — децата, наведени над домашното, гъстата супа на огъня, шунката и саламите, увиснали от тавана; навън стопанинът, нахранил и настанил вече животните, нетърпеливо се кани да влезе в топлия уютен дом. Той е щастлив, реколтата отдавна е прибрана, очаква го една относително мързелива зима, с топли нощи и изобилно ядене, с жена му и с децата.

Можеше ли някога Ив да си представи така реално този прост, обикновен живот? Дори и да се беше опитала, той непременно щеше да й се стори скотски. Живот на селянин без промяна, живот, който от раждането до смъртта се побираше в три кратки изречения. Живот без рискове, без възможност да се издигнеш до небето в един голям червен балон или да избягаш в Париж с първия мъж, когото си целунала, без възможност да се разхождаш по Големите булеварди в такта на бразилски ритми, без възможност да станеш звезда в „Олимпия“. Да рискуваш и да спечелиш.

Колко щастлива беше! Дори и да не го бе съзнавала докрай, както това бе станало сега. Фермерът и жена му навярно също не са разбирали своето щастие, преди снарядите на двете велики нации да разрушат къщата им и да затрият нивите им!

Луната осветяваше с брилянтна светлина купчината камъни, които ги подслоняваха. Ив започна да различава войниците по-ясно отпреди. Никой не спеше. Стоновете на ранените не позволяваха на другарите им да затворят очи дори за минута. Ив нямаше понятие колко е часът, но знаеше, че до сутринта остава още много време.

Нима нищо не може да направи, каза си тя сърдито. Ще седи тук и ще ги гледа как страдат, без да се опита поне да отклони малко вниманието им от болките? Този неприятен офицер беше казал, че не може да им помогне. Но ако не знаеше как се правят превръзки, това не означаваше, че е безполезна.

Без да иска позволение, Ив започна тихо да пее. Гласът й беше като пролетна светкавица и ако тя пожелаеше, можеше да бъде чут и на последното място на третия балкон в залата на „Олимпия“, но тази вечер той се носеше само над малкото пространство, което я отделяше от войниците. Запя първата песен, дошла й наум, песента, която й донесе щастие, песента й от прослушването в „Олимпия“: „Parlez-moi d’Amour“. При първите тактове офицерът изруга от изненада, но Ив не му обърна внимание и продължи. После запя „Моn Homme“: „Щом той ме докосне, аз съм свършена, понеже съм само жена, а той ми е влязъл под кожата.“

— Някакви желания, господа? — попита Ив веднага щом свърши безсмъртния химн на Мистингет, посветен на безпомощността на влюбената жена и непреодолимата власт на мъжа над нея. Отговориха й повечето мъже, някои с толкова слаби гласове, че едва можа да ги чуе, други енергично; и все пак всеки поиска да чуе някоя песен.

Ив седна върху камината и в тази дълга нощ пя и пя, благославяйки паметта си, съхранила всичките мелодии и песни, които бе слушала някога по улиците на Дижон. Те я връщаха във времето на нейното моминство. А иначе различаваше само онези мъже, върху които падаше лунната светлина, проникваща през дупките в стените. Най-изнемощелите войници прошепваха желанието си на своите другари. Тя пя дори за младежа, чието злополучно шофиране я беше довело тук.

С всяка песен на тази жена Пол дьо Лансел усещаше как някаква рана вътре в него започва бавно да зараства. Гласът й разтваряше сърцето му, внушаваше му, че все пак съществува място, където любовта и смехът могат да бъдат намерени отново. Силата на гальовния й глас, дълбоката човечност на този изконно женски глас, идещ сякаш от утробата, нямаше нищо общо с войната; той му върна спомена за много забравени неща. Моментно състояние ли беше? Без съмнение, но всяка от песните й и техните често банални думи за обикновени човешки нужди и надежди, за любовни изневери, за радостите на любовта, за дните и нощите на щастие започнаха да му възвръщат вярата, че той още съществува, вяра, която отдавна бе загубил. Ще запомни ли тези часове? Навярно не, помисли Пол дьо Лансел, но, о, колко хубави бяха тези моменти на обикновено, забравено удоволствие, на нежност.

Пол дьо Лансел не помоли за песен, тъй като не искаше да лишава от избор войниците си. И все пак накрая рече:

— Знаете ли някоя от песните на английските войници?

— „Розите на Пикърди“! Разбира се и „Типъреъри“. Всички ги знаят, макар и да не говорят английски.

— „До утрото на новата ни среща“ — и нея ли знаете?

— „Усмихни се за малко, целуни ме тъжно за сбогом“… тази, нали? — попита Ив.

— Да — отвърна той нетърпеливо. — Моля ви.

„Усмихни се за малко, целуни ме тъжно за сбогом,

когато облаците отминат, аз ще дойда при теб.

Тогава небесата ще изглеждат по-сини

надолу по Алеята на влюбените, скъпи мой…

 

Сватбени камбани ще звънят толкова весело,

всяка сълза ще бъде спомен,

затова чакай и се моли за мен всяка нощ,

до утрото на новата ни среща.“

Щом стигна до последния стих, Ив погледна към него, а той каза само: „Изпейте я пак… о, само още един път.“ А преди да свърши кратката, проста, незабравима мелодия, тя видя, че капитанът бе заспал с усмивка на устните.