Доуди Смит
Новите приключения на далматинците (8)

Осма глава
Гласът

Полицейските кучета разчистиха пътя към Даунинг стрийт и обещаха да се погрижат за трактора. Понго и Мисис научиха, че Изтърсачето е горе в гостната.

Откриха дъщеря си сам-самичка. Само верният Черноушко беше с нея. Тя изглеждаше много малка в голямата красива стая. Беше разтревожена. Веднага щом ги видя обаче, се усмихна широко и поздрави Овчарския пес, котките и далматинците, които бутаха трактора.

— Трябва и аз да се повозя на трактора — каза тя.

После поздрави радостно Томи. Изтича към Стафордширския териер, още преди да й го представят и каза:

— Но вие сте наш стар приятел, нали? Много, много отдавна спасихте живота ни.

„Чудесна памет“ — помисли си Мисис.

„Страхотно самообладание“ — реши Понго, като се сети колко отчаян вид имаше Изтърсачето, когато влязоха в стаята.

— Чудесно — каза Изтърсачето и попита дали някой иска да види спящия Премиер-министър.

— Не сме ли твърде много? — притесни се Генерала.

— Не, не, няма нищо. Цял следобед водя екскурзионни групи там. Мисля, че той би го одобрил.

Тя помоли Черноушко да ги заведе до там, после каза на Понго:

— На вас с мама няма да ви е интересно да ходите там втори път. Моля ви, останете с мен.

Широката усмивка на Изтърсачето изчезна, веднага щом като тримата останаха пак сами. Тя каза, че е прекарала един изморителен следобед, забавлявайки провинциалните дами.

— Без съмнение те са добри създания, но това женско бъбрене е толкова отегчително. Боже господи! Обикновено по това време си седим с Премиера и гледаме новините. Той си пийва шери, а аз хапвам ментови бонбони.

— Винаги съм харесвала ментовите бонбони — вметна Мисис.

— Има една кутия на масата. Ако ти се яде, можеш да си вземеш, мамо.

Мисис погледна кутията със съжаление, защото от тази сутрин не изпитваше желание да яде каквото и да е.

— По това време на деня действително се чувства нуждата от телевизия. Тя някак си ни свързва всички заедно. Мислите ли, че можем да я накараме да заработи? — разсъждаваше Понго.

— Но, татко, не е възможно да има някакво предаване. Та нали всички хора спят.

Първоначалната идея на Понго беше самото Изтърсаче да се появи по телевизията и да зарадва многото си почитатели. Сега му дойде друга идея. Той внезапно почувства нужда от телевизията, сякаш тя можеше да му помогне по някакъв начин. Погледна големия телевизор. Не беше същият като на Душкингови, и Понго не знаеше кое копче да завърти, но и без това не можеше да върти копчета. Но до тази сутрин не можеше да отваря и брави с топки. Може би днес…

Той се втренчи в телевизора и започна да си мисли каква силна нужда изпитва от телевизия.

Щрак! Едно от копчетата се завъртя.

Понго забеляза това, но не каза нищо. Реши да изчака докато…

От телевизора се донесе някакъв странен звук, някаква нежна и сладка мелодия.

— Чуйте! — възкликна Мисис и погледна екрана, който постепенно се освети.

— Колко странно! — зяпна Изтърсачето.

Тримата се втренчиха в телевизора, надявайки се да видят някаква картина. Но от празния екран струеше само бледа светлина.

— Няма образ — тъжно каза Изтърсачето.

В този момент екранът изсветля, промени се от сивкавобяло към сребристо, докато накрая стана ярък като мощни фарове на кола в тъмна нощ. Навън падна мрак и сега цялата стая бе осветена само от телевизионния екран. Крайчетата на екрана започнаха да потъмняват, а светлината започна да се концентрира в центъра му и постепенно придоби формата на звезда.

— Понго, помниш ли съня, който ти разказах сутринта? — възкликна Мисис. — Сънувах светлина, която придоби формата на звезда. Това е същата звезда. Беше точно над покрива на конюшнята.

— Искаш да кажеш, че си се събудила и си я видяла през прозореца, така ли? — попита Понго. — Звездите снощи бяха изключително ярки.

— Не, не, сънувах я. Беше много по-голяма и по-ярка от истинска звезда. Беше тази звезда!

— Да, Мисис, тази звезда беше — каза един глас от екрана.

Не приличаше на никой от гласовете, които кучетата бяха чували по-рано. Не беше глас на човек, не беше и на животно. Колкото и да е странно, на Понго той напомняше гласа на мистър Душкинг, на Мисис — гласа на мисис Душкинг, а на Изтърсачето — на Премиер-министъра. Това хем ги успокояваше, хем ги плашеше.

— Всички кучета ме сънуваха тази нощ, но много малко от тях си спомнят за това като теб, Мисис. Но и те ще си спомнят. Това е част от плана.

— Какъв план? — остро попита Изтърсачето. — Трябва веднага да ми кажеш! — И добави умолително: — Моля те, разбери ме, поела съм такава отговорност.

— Справяш се чудесно — отвърна Гласът, който явно се забавляваше. — С помощта на мъдрите ти родители.

— Господи, аз не съм мъдра — каза Мисис.

— Има различни видове мъдрост — обясни Гласът. — Ти имаш интуиция, което значи, че можеш да усещаш нещата, без да ги разбираш напълно.

— Това метафизично ли е? — попита Мисис.

— Много метафизично — увери я Гласът, който продължаваше да звучи весело. — Виж сега, Понго е по-умен от теб. Нали за него казваха, че притежавал един от най-бързите умове в кучешкото кралство?

Понго беше много поласкан. Много кучета навремето решиха, че е по-умен от целия Скотланд Ярд, защото намери кутретата преди тях. Но напоследък не беше правил нищо забележително.

— Боя се, че мозъкът ми е малко ръждясал — каза той.

— Ръждата бързо се изчиства — успокои го Гласът. — Беше много мъдро от твоя страна да ободриш кучетата с реч. Това ги направи щастливи. Беше много умно от твоя страна и да пуснеш телевизора, въпреки че аз ти внуших тази идея.

— Ти ли? — учуди се Понго.

— Ами аз, разбира се — каза Гласът. — О, ние с теб можем добре да се сработим, умни Понго. Мога да работя и с метафизичната Мисис. Що се отнася до Изтърсачето… Какво да кажа за Изтърсачето? Мъдра и интуитивна. Много, много хубава. И… как да го кажа, обича да командва. — Сега Гласът звучеше игриво.

— Ами, не е ли необходимо да съм такава? — попита Изтърсачето. — Хиляди кучета чакат да им кажа какво да правят.

— Разбира се, че трябва да им казваш — потвърди Гласът. — Сега слушай внимателно. Трябва да предадеш инструкциите ми на всяко куче в Англия. Много от тях можеш да стигнеш с мислите си, но има и такива, които живеят в отдалечени места и още не са се научили да четат мисли. Трябва да им говориш по старомодния Вечерен лай. Тази вечер в полунощ всички кучета в Лондон трябва да се съберат заедно на площад Трафалгар, а в другите градове — на централните площади и в парковете. Кучетата от селата и фермите да излязат по откритите полета или по върховете на хълмовете. Всички трябва да се съберат на такива места, че да виждат небето. Всички без изключение трябва да са събрани в полунощ.

— Какво ще стане тогава? — попита Изтърсачето.

— О, ще трябва да последваш съвета на баща си и да бъдеш търпелива — каза Гласът.

Изведнъж Мисис се уплаши. Може би от думата „полунощ“? Точно тази сутрин сподели с Понго, че се страхува от нощта. Сега я караха да отиде на площад Трафалгар в полунощ и да чака нещо да стане. Сигурно щеше да бъде много страшно.

— Права си, Мисис — стресна я внезапно Гласът, — ще е много страшно. Но не е ли понякога приятно да те е страх? Не е ли вълнуващо?

— Не — отговори Мисис.

— За мен пък е вълнуващо — намеси се Понго.

— Колко е смел Понго — каза Гласът. — Какво мисли малкото ми Изтърсаче по въпроса? Уплашено ли е?

— Нямам време да се страхувам — каза Изтърсачето. — Това, което ме притеснява, е изпращането на мисли и лаенето. По цяла Англия ли да пращам новините? Ами в Шотландия?

— Също и в Шотландия, и в Уелс. Само в чужбина няма нужда да лаеш.

— Не обхваща ли цял свят тази мистерия? — учуди се Изтърсачето.

— Разбира се, но можеш да оставиш света на мен, мило ми Изтърсаче. Сега, всеки от вас може да зададе по един въпрос. Но този въпрос не трябва да е „Какво ще стане?“.

В този момент Понго, Мисис и Изтърсачето почувстваха, че точно това е въпросът, който ги вълнува най-много.

— Побързайте — подкани ги Гласът.

— Кой си ти? — престраши се Понго.

— О, ако ти отговоря, все едно че съм ти казал какво ще стане. Чакай и ще видиш, Понго. Чакай и ще видиш.

— Ако имам нужда от помощта ти, как мога да те намеря? — попита Изтърсачето.

— Не можеш. Трябва да се справяш сама. Твой ред е Мисис, побързай. След пет секунди трябва да ви оставя.

Мисис много се стараеше да измисли някой наистина важен въпрос, но не успяваше, а звездата вече избледняваше.

— Какво става с Дунди? — най-накрая попита тя, защото доколкото й бе известно, той все още се скиташе из Лондон с Джордж — външния министър.

— Ах, този твой смешен син! — засмя се Гласът. — За съжаление не го виждам в момента, а нямам време да го търся. Имам да правя изявления по целия свят. Ще се видим в полунощ.

Звездата изчезна. Екранът остана празен. Копчето щракна и телевизорът се изключи. Стаята, която беше станала съвсем тъмна, отново се изпълни с дневна светлина.

— Харесахте ли го? — попита Изтърсачето.

— Според теб мъж ли беше? — изненада се Мисис. — Според мен си беше жена.

— О, не, Мисис — възрази Понго. — Но може би е по-разумно да го наричаме „То“.

— Не е ли малко грубичко? — попита Мисис. — Представи си, че той, тя или то ни чува.

— Ами, щом като е само глас, значи е То — заключи Понго.

— Надявам се да ни чува — каза Изтърсачето. — Искам да знае, че в началото го харесах, но като видях, че си прави шега с нас… Не е хубаво да прави така, особено когато сме толкова притеснени. — Тя впери поглед в телевизора и добави: — Ако имаш да кажеш нещо по въпроса, давай!

Но нищо не стана. В този момент групата, която беше на посещение при Премиер-министъра, се завърна. Понго, Мисис и Изтърсачето веднага започнаха да им разказват за случилото се. Опитваха се да лаят и тримата наведнъж и никой не ги разбираше. Най-накрая успяха да обяснят какво е станало.

— Е, поне вече знаем, че някой отговаря за цялата тази работа — заключи Генерала. — Но кой ли е този?

Малкият Томи започна бързо и възбудено да обяснява нещо на странния си език. Генерала го изслуша внимателно и преведе:

— Това може да се окаже важно. Томи смята, че каквото и да е било това, което е говорило с вас, трябва да е идвало от космоса.

Понго си спомни за книгите с научна фантастика, които бе виждал в стаята на Томи. Това малко момче може би е право. Понго реши да му зададе няколко въпроса. В този миг, обаче, телевизорът отново изпука и се включи.

Този път нямаше никаква звезда, беше само Гласът.

— Понго, не си губи времето! Томи, спести ни глупавите си идеи. Хайде, Изтърсаче, залавяй се за работа, или в полунощ все още ще има кучета, които няма да знаят какво да правят. Това ще бъде много жалко за тях. — Телевизорът се изключи.

Томи изглеждаше обиден. Овчарския пес го близна по бузката и после размениха няколко приказки.

— Томи казва, че е добре, Гласът не е толкова груб, колкото звучи. Томи казва, ще баща му не обича научната фантастика и често се изказва зле за нея, но всъщност е много добър човек — преведе Овчарския пес.

— Какво общо има бащата на Томи с тази история? — учуди се Изтърсачето.

— Томи каза, че Гласът бил същият като на баща му.

— Трябва да се залавям за работа — каза Изтърсачето. — Ще ми трябват часове, за да разпространя мислите си в цялата страна. Гласът каза, че трябва да спазим и старата традиция на Вечерния лай. Тате, ще може ли вие с мама да поемете това задължение?

— С удоволствие — увери я Понго. — Но няма да лаем от Даунинг стрийт. Ще отидем на Примроуз Хил, както си е било винаги.

— Чудесно — каза Изтърсачето и изпрати Черноушко да доведе полицейското куче да му даде инструкции. — Разчистете пътя на Понго и Мисис от Даунинг стрийт до Примроуз Хил. Светофарите да дават зелена вълна, докато минат.

Когато уредиха това, Понго и Мисис излязоха на Даунинг стрийт и поеха към Уайтхол. (Всички кучета им правеха път и викаха: „Браво Понго!“.)

Скоро стигнаха площад Трафалгар.

— Ето тук трябва да сме в полунощ — каза Понго.

— Кучетата ще са си в кошовете в полунощ — каза Мисис. — О, Понго, иска ми се всичко вече да е свършило! А на теб?

Понго не смяташе така и й каза:

— Помисли си само, Мисис, прекарали сме много, много спокойни нощи в кошовете си. Според мен ще е весело да прекараме една нощ на площад Трафалгар.

— Стига наистина да е весело — притесняваше се Мисис. Беше толкова щастлива, когато се връщаха с трактора на Даунинг стрийт до момента, в който чуха Гласа по телевизора. После си спомни, че той звучеше доста мило… поне в началото.

Последните няколко минути от полета им бяха през парка Риджънтс. Когато минаваха покрай него този следобед, не можа да го види. Сега обаче, й беше приятно да си спомни как едно време с Понго и Душкингови се разхождаха тук, още когато бяха току-що женени двойки.

Те прекосиха парка и се насочиха към Примроуз Хил.

— Колко е различно всичко сега от онази вечер, когато лаехме, за да получим някакви вести за малките си. Тогава беше страхотен студ и ти беше с красивото си синьо палтенце. Дърветата в парка бяха съвсем голи — спомни си Понго.

— Трудно ми е да си ги представя голи — Мисис погледна разлистените корони на дърветата.

Смрачаваше се. Въздухът все още беше мек и топъл, не подухваше и най-малкият ветрец.

— Трябва да започваме лая, този път истински лай — каза Понго.

След малко се включиха във Вечерния лай. Освен в крайни случаи, както при открадването на кутретата, това си беше чисто клюкарски канал или просто възможност за кучетата да си побъбрят с приятели. Тъй като Пъклен дом беше винаги изпълнен с всевъзможни клюки, кучетата от него рядко общуваха с външния свят. Когато искаше да размени няколко думи с далматинците, Генерала обикновено им идваше на гости. Затова Понго и Мисис малко бяха загубили тренинг и се притесняваха, че няма да ги чуят достатъчно надалече.

В началото наистина имаха основание да се притесняват. Излаяха три пъти кратко, което беше сигнал за важно съобщение, но никой не им отговори.

— Трябва да лаем по-силно — каза Понго.

Опитаха отново. Лаеха на север, лаеха на юг, лаеха на изток и запад. Никой не отговаряше.

— Просто нямаме право да провалим Изтърсачето — каза Понго. — Тя разчита на нас. Да опитаме пак, Мисис. Този път ще лаем с всички сили на запад. Едно време имаше един страхотен Датски дог, някъде към Хампстед, който много ни помагаше.

Направиха нов опит. Никога през живота си Мисис не беше лаяла толкова силно. Въпреки това нямаше отговор. Те опитваха отново и отново. Най-накрая в спокойния летен мрак се дочу дрезгав, дебел лай.

— Още си е там! — възкликна Понго. — Още е там и ни чува!

— Да вярвам ли на ушите си? — бумтеше гласът на Датския дог. — Наистина ли чувам старите си приятели Понго и Мисис? След толкова време да се чуем точно днес в такъв необикновен ден. Връзката е много лоша. Тези нови мислени съобщения са толкова объркващи.

— Значи сте получили мислено съобщение, така ли, сър? Значи знаете какво става?

— Ами, в общи линии. Тези мислени съобщения са толкова неясни. Освен това няма определен час, в който да очакваш новините. С цялото ми уважение към дъщеря ви, бих искал да я помоля да не си пуска мислите по вятъра когато й хрумне. Не мога да схвана смисъла на съобщението, което ни изпраща от Даунинг стрийт. Защо трябва всички кучета да се съберат на площад Трафалгар? И защо Изтърсачето не ни каже с каква цел?

— Защото и тя не знае — му обясни Понго и му разказа за Гласа, за това, че той им е казал да използват Вечерния лай заради кучетата, които не са се научили да разбират добре мислените съобщения.

— Е, поне това разбрах — каза Датския дог. — По-добре оставете цялата работа на мен. Имам приятели от север, юг, запад и изток, които са ми обещали твърдо да стоят на пост за Вечерния лай, със или без тези мислени съобщения. Сега да уточним. Изтърсачето е казала кучетата от големите градове да излязат на площадите или в парковете. Кучетата от малките градове на пазарите. Кучетата от селата и фермите да излязат на открити поляни или по върховете на хълмовете. Всички да са там до полунощ. Така ли е?

— Точно така. Вие самият ще дойдете с нас на площад Трафалгар.

— О, не мога да се разкарвам толкова далеч, не съм пиленце.

— Но, сър, много е лесно, ако летите. Знаете ли как става?

Датския дог отговори, че се опитал да лети на моравата в двора, но куче с неговото тегло изглеждало глупаво, когато се рее във въздуха. Затова в полунощ щял да се качи на хълма в Хампстед.

— Това е едно чудесно открито място. Сега бихте ли освободили линията? Имам много работа, щом като ще разпространявам новината във всички посоки.

— Успех! — пожела му Понго и прекъсна връзката.

— Какво искаше да каже с това, че вече не е пиленце?

— Това е само израз, Мисис — засмя се Понго. — Искаше да каже, че не му харесва да лети.

Чуха Датския дог да лае. Вече се беше заловил за работа. Колко ясно си спомняше Мисис този дрезгав лай, който й донесе първите вести за откраднатите й малки! За щастие всички те бяха вече големи, разумни кучета, способни да се грижат сами за себе си. Всички, освен Дунди. Той беше станал повече от голям, но сигурно никога няма да стане разумен. Къде ли е сега? Тя се притесняваше за него, но не спомена нищо на Понго. Нямаше смисъл да го тревожи.

Понго също се притесняваше за някои неща, но не споменаваше нищо на Мисис. Истината е, че като гледаше смрачаващото се небе, по което на места вече бяха избили звездици, си мислеше за площад Трафалгар и се тревожеше за всички кучета в Кучешкото кралство. Какво ли им предстоеше?