Доуди Смит
Новите приключения на далматинците (11)

Единадесета глава
Решението

Понго досега не беше влизал в Националната галерия. Знаеше, че в художествените галерии не се допускат кучета, и винаги съжаляваше за това, защото много обичаше картините. Уви, сега, когато най-сетне имаше тази възможност, не беше моментът да ги разглежда. Той преведе групата си през бледо осветеното фоайе и по широкото стълбище достигнаха дълга зала. Осветлението тук беше почти толкова слабо, колкото и във фоайето, но горе, във високото имаше една арка, под която осветлението беше по-силно и…

Понго не вярваше на очите си. Там имаше един кон с конник на гърба си. И двамата бяха напълно будни. Значи, спящите се събуждат! Хората скоро отново ще поемат нещата в свои ръце. Кучетата ще се отърват от тази тежка отговорност да решават собствената си съдба.

После разбра, че конят и конникът са просто нарисувани на една голяма картина. Те не бяха истински и все пак, донякъде си бяха истински, по странен начин, който Понго не можеше да разбере.

Той, а с него и другите кучета, седнаха на полирания паркет в залата. Понго взе думата. Отбеляза, че само Томи и котките бяха направили избора си. Томи все още искаше да тръгне със Сириус, котките все още искаха да останат на Земята.

— Бих искала да остана. Не мога да повярвам, че няма да липсвам на Премиер-министъра — обади се Изтърсачето.

Това направи голямо впечатление на правителството на Изтърсачето. Всички членове казаха, че ако тя остане, и те ще останат.

— Татко, убеден съм, че всички далматинци от Пъклен дом ще направят това, което вие с мама решите — каза Късметчето.

— Така е, така е! — в хор потвърдиха далматинците от Пъклен дом.

— А пък аз, разбира се, ще направя това, което ти пожелаеш, Понго — вмъкна Мисис.

Понго се обърна към Генерала, който заяви, че бил твърде старо куче, за да се учи на нови трикове, но Сириус изглеждал почтено момче и щом като Томи искал да тръгне…

— Не че одобрявам тия, дето идват от Космоса. Винаги съм смятал, че Космоса трябва да си стои в космоса — дълбокомислено заключи Генерала.

— Аз ще последвам Генерала си — каза Териерчето.

— Благодаря, момче! — отвърна Генерала с дрезгав глас.

— Не знам как да постъпя, приятели. Космосът винаги ми се е струвал въздух под налягане, но трябва да ви кажа, че тая работа с блаженството ми приличаше на хубава дрямка пред огнището след обилна вечеря. Освен това, естествено, Сириус ми хареса и на външен вид — взе думата Стафордширския териер.

„Как няма да ти хареса“ — си помисли Понго, който знаеше, че на Стафордширския териер Сириус му е изглеждал като куче от неговата порода.

— Татко, далматинците от Пъклен дом са много повече от членовете в моето правителство. Така че всичко зависи от твоето решение. Разбира се, само при положение, че повечето кучета в света се съгласят с теб — каза Изтърсачето.

— Няма смисъл да мислим за това сега — каза Понго, — всичко, което ни е по силите, е да направим собствения си избор. Колко от вас ще бъдат против, ако реша да тръгнем?

— Не знам, татко. От една страна, искам да тръгнем — стига да мога да го направя с чиста съвест. Но не мога да оставя Премиер-министъра.

„Значи цялата отговорност лежи на мен — си помисли Понго, — пък аз просто не знам какво да правя.“ Объркващ беше дори фактът, че трябва да се ходи със звезда при звездите. И после, дори ако той не липсва на Душкингови, дали те няма да му липсват? Разбира се, че ще му липсват. И все пак Понго чувстваше, че звездата го привлича. Каква е тази странна привързаност? Дали за кучетата е естествено да чувстват привличане към звездите?

О, само да можеше някой да му обясни и да му даде наистина добър съвет! Той погледна към нарисувания кон и му се прииска да беше истински, за да си поговори с него. Понякога конете са много полезни. Той си спомни онзи кон, който го спаси заедно с Мисис и кутретата, когато циганите ги хванаха в катуна. Но нарисуваният кон не можеше да помогне с нищо, освен че изглеждаше много величествен и това беше един вид помощ.

— Понго, къде си? — чу се лай от фоайето.

Този гръмогласен лай определено му беше познат.

— Тук, сър, тук, горе — излая Понго в отговор.

Няколко секунди по-късно в залата с пълна скорост връхлетя големият Датски дог от квартал Хампстед. Той не беше сам. На гърба си возеше миниатюрно същество. Бяло котенце ли беше? Не, повече приличаше на бяло кутре. Но някак си изглеждаше прекалено възрастно за кутре. Дали не беше мини куче?

— Чудесно е, че успяхте да дойдете тук, сър — зарадва се Понго.

А Овчарския пес — като генерал, който веднага позна друг генерал — скочи на крака, размахвайки опашка.

— Страхотен полет! — възкликна Датския дог. — И то на голяма височина.

— Това се нарича Височинно летене — уведоми го Мисис. — Аз го открих.

— Е, за мен беше голяма изненада, а малкият ми приятел за малко да падне. Между другото, да не го помислите за кутре. Той си е съвсем пораснал, на три години. Породата му е чихуахуа. Странно име за порода, но какво да се прави, нали, Сами? Той е най-добрият ми приятел, спи в леглото ми и ми служи за грейка с топла вода. Е, Понго и Мисис, най-сетне се срещаме лице в лице. — Датския дог махна с опашка на Овчарския пес. — Много пъти сме си изпращали съобщения по Вечерния лай и ще го правим пак, когато обстановката се нормализира.

— Но по какъв начин ще се нормализира, това е въпросът — вметна Понго.

— Да не искаш да кажеш, че имаш някакви съмнения? Няма ли да пратиш тази звезда обратно, където й е мястото?

— Все още не сме достатъчно сигурни…

— Знаех си, знаех си! — Датския дог прекъсна Понго. — Точно това казвах на приятеля си Сами, когато идвахме от квартал Хампстед насам. Казах му: „Ще ги обработи, ще ги обработи тези кучета на площад Трафалгар!“. Тълпите винаги ги обработват. Толкова се впрягат, че не могат да мислят самостоятелно. Разбирам от тези неща, защото живея с един професор, който често говори за това. Всички вие сте жертви на масова истерия.

Мисис беше шокирана. Тя знаеше, че кучетата не по-рядко от хората страдат от истерия, затова й се струваше опасно дори да се споменава думата. Тя каза нервно на Датския дог:

— Определено това чудно блаженство не беше истерия.

— Сега ще ти кажа нещо за това блаженство, Мисис — започна Датския дог. — Това беше част от един много хитър трик. Първо, това момче Сириус ни доставя страхотно удоволствие, а после ни хвърля в пълен мрак. Признавам, че дори и аз се уплаших, когато угаснаха звездите. А после той се появява и отново осветява всичко. Тогава, естествено, на нас ни олеква и се радваме да го видим. Изработил е страхотен сценарий, за да ни се представи.

— Блаженството беше нещо повече от удоволствие — каза Понго.

— Може би имаш право — съгласи се Датския дог. — Но това момче определено е опитен тарикат.

— Не ми прилича на тарикат — възрази Понго. — Чувствам, че той ни обича.

— О, дори ние със Сами се излъгахме в началото. Но много скоро го разкрихме, още когато започна да се прави на разни кучета. На мен ми приличаше на Датски дог, а на Сами — на чихуахуа. Виж, освен че е смешно, това си е направо нечестно. Предполагам, че всички вие сте го видели като куче от собствената ви порода, нали?

В залата се чу мърморене.

— Не мисля, че е искал да бъде нечестен — не се съгласи Понго. — По-скоро е искал да ни покаже, че разбира всички ни.

— Нали знаеш какво смятат хората за двуличниците — каза Датския дог.

— Не знам — намеси се Мисис. — Никога не съм знаела, че има хора с две лица.

— Това е просто израз, който означава, че някои хора не са откровени — обясни й Понго.

— Точно така — каза Датския дог. — И тъй като той се прави на сто породи кучета, значи Сириус е столичен. Ако смяташ, че това е честно, не съм съгласен с теб.

Изтърсачето почувства, че Датския дог се държи малко покровителствено. Затова каза наперено:

— Ако може и аз да кажа една-две думи…

— Коя е тази? — учуди се Датския дог.

— Дъщеря ми, в момента нашият Премиер-министър — представи я Понго.

— Какво, Изтърсачето? — Датския дог изведнъж стана галантен. — За мен е чест да се запозная с теб, скъпа. Ти си много умно куче. Сигурен съм, че ти не искаш да тръгнеш със Сириус, нали?

— Всъщност, не искам. Но мисля, че не си прав за него. Той каза, че иска да ни спаси от Бомбата^[1]. А това си е реална опасност. През цялото време слушам за нея.

— Аз също — каза Датския дог. — Професорът често говори за нея. Но Сириус не може да е сигурен, че неговата звезда е разумно решение. Моят професор казва, че следващата война най-вероятно ще се води в Космоса, а ние ще си седим пред телевизорите си и спокойно ще я наблюдаваме. Вече е почти два часа. Нека всички да се приготвим да кажем на това момче: „Сириус, върви си!“. Не си ли съгласен, Понго?

Понго бе почти съгласен. Самотата, която усети при изчезването на Сириус, ставаше все по-слаба, а привързаността му към Душкингови — по-силна. Дали наистина някога си е мислел, че може да ги напусне? Сега чувстваше привързаност към всичко, което познаваше на този свят. Но не вярваше, че Сириус е мошеник. Спомни си и дълбоката въздишка на хиляди кучета, когато Сириус изчезна.

— Но, сър, не е важно какво искам аз. Моето задължение е да реша съдбата на толкова много други кучета. Почти съм сигурен, че повечето от тях искат да тръгнат със Сириус — каза той кротко.

— Понго! — извика го Мисис. — Мисля, че едни кучета искат да говорят с теб.

Три кучета от смесена порода — едно голямо и две малки — надничаха в залата.

И трите бяха мръсни и опърпани и явно много се притесняваха. Понго веднага ги покани да влязат. Когато приближиха, той забеляза, че са ужасно кльощави. Това най-много личеше на голямото куче, защото ребрата му направо стърчаха. Муцуната му беше хубава, а очите интелигентни. Въпреки че тъмната му козина беше чорлава, си личеше, че би могло да бъде красиво куче, ако беше хранено редовно и гледано добре. То излезе малко пред другите, явно им беше водач.

Понго поздрави трите кучета и ги попита за какво са дошли.

— Говорим от името на всички изгубени кучета. Някои са от пансионите за бездомни кучета, други са от улицата. Някои не дойдоха в Лондон, защото не вярваха, че ще им стигнат силите. Но тези от нас, които днес са на площад Трафалгар, предварително се консултираха с тези, които нямаха тази възможност. Ти каза, че всяко куче, което има нещо важно за казване, може да дойде и да го каже. За нас това е много, много важно — заяви решително голямото кокалесто куче.

— В такъв случай трябва да ми го кажете — окуражи ги Понго. Тонът му беше мил и ободряващ, но сърцето му се сви от лошо предчувствие. Датския дог почти го беше убедил, че трябва да откаже на Сириус, но тези нещастни същества със сигурност ще искат да тръгнат. Беше уверен, че искат да избягат от мизерния си живот на Земята.

— Благодаря ти — каза голямото куче. — Първо трябва да ти кажа, че вярваме на Сириус и му се възхищаваме. Наистина сме му благодарни за този чуден ден. Някои от нас бяха забравили какво е да не си гладен. Днес почти не се чувствахме изгубени кучета, защото в известен смисъл всички кучета бяха изгубени. Имам предвид, че всички трябваше да се справят сами, без да разчитат на хората. Нямаше за какво да им завиждаме. О, никой от нас никога няма да забрави този ден, който ни подари Сириус!

— Значи искате да тръгнете с него, така ли? — попита Понго.

— О, не! — възкликна голямото куче.

Двете малки мелезчета също извикаха „Не! Не!“ с пронизителните си гласчета.

— Но защо? — сащиса се Понго.

— Още не сме готови — каза голямото куче. — Искаме първо да изживеем живота си тук. Тук винаги има надежда за нас. Почти всички безстопанствени кучета ги прибират в приюти за бездомни кучета, а там често идват мили хора, които им предлагат дом. Разбира се, не всички от тези домове са толкова добри и много от нас отново се губят или ги изгонват. Но ние обичаме хората, които се отнасят добре с нас и чакаме шанса отново да принадлежим на някого.

— Можете да принадлежите на Сириус — каза Понго.

— Това не се брои — не се съгласи Голямото куче. — На него всички ще му принадлежат. А ние искаме да имаме свои собствени стопани.

— Искрено се надявам, че ще си намерите някого. Вие го заслужавате — каза Датския дог състрадателно. — Е, Понго, това помогна ли ти да вземеш решение? Крайно време е да го направиш.

Биг Бен започна да бие два часа. В този момент залата се изпълни със светлина. Понго знаеше откъде идва тя. Сириус, ослепителната звезда, беше отново над колоната на Нелсън. Когато големият часовник удари за последен път, те чуха гръмотевичния му глас.

— Тук съм, Понго!

— Отпрати го — подсказа му Датския дог.

— Кажи му да не си тръгва още! — прошепна Голямото куче.

Понго, Мисис и Изтърсачето поведоха останалите кучета надолу по стълбите към фоайето. Когато излизаха през входната врата към ослепителната светлина, Понго все още не знаеше какво трябва да каже. О, той знаеше, че трябва да откаже на Сириус, въпросът беше как да му го каже така, че да звучи любезно, но в същото време и твърдо. Когато се сблъска лице в лице с ослепителната звезда, той все още не беше събрал кураж да каже истината.

Не му се и наложи. Сириус, който можеше да чете мислите на всичките кучета, вече знаеше. Отчаяният му глас сякаш идваше от дълбините на сърцето му.

— Значи отговорът е „не“? И това не е само твоето решение, а на всички кучета в Лондон. Това е отговорът на кучетата в целия свят. Сега вече знам, че друг отговор не може и да има. Кучетата са живели най-близко от всички останали същества до хората и те никога няма да ги изоставят. Въпреки че смятам тази преданост за незаслужена, аз й се възхищавам. Все пак чест им прави на хората, че могат да предизвикат такова чувство и по свой начин те се отплащат за него. Дано никога не съжалявате за избора си, о, кучета на Земята!

— Сър, мисля, че ви бях подценил — каза Датския дог.

— Да, но беше съвсем прав да ме наричаш столичен — каза Сириус. — Когато се върна в Космоса, ще се забавлявам в самотата си, като се правя на всички съществуващи породи кучета. Просто ще си го въобразявам. Понякога въображението е по-реално от реалността, това е нещо, което дори и аз не мога да обясня. Но… да поговорим делово. — Гръмотевичният глас потрепери. — Всички кучета трябва да се завърнат вкъщи преди изгрев-слънце, защото тогава отново ще станете обикновени кучета, неспособни да летите или да отваряте врати.

— Но някои от нас живеят по-далеч от други — каза Понго.

— Всичко е пресметнато. Всеки ще се прибере у дома си навреме, стига да лети упорито и в никакъв случай да не се връща назад. Помнете, че тези необикновени способности са ви дадени само за времето, необходимо да стигнете вкъщи. Но не се притеснявайте. Тълпите трябва да се разотидат, спазвайки ред и дисциплина. Тези в крайните редици тръгват първи. Понго, вие ще чакате, докато площад Трафалгар се изчисти.

— Но дали ще се оправят в тъмното? — разтревожи се Мисис.

— Всичко, което се иска от тях, е да си мислят за движение напред към домовете и упорито да летят. Сега трябва да ви напусна. Мен ме чака по-дълъг път от вашия.

Понго забеляза, че звездата, макар и все още ярка, намаляваше.

— Сириус, ще те видим ли някога пак? — извика той.

— Винаги можете да ме гледате по време на Кучешките дни в разгара на лятото. Тогава светя най-ярко, стига само да се сетите да погледнете нагоре.

— О, ще се сетим, ще се сетим! — залаяха дружно кучетата.

Звездата ставаше все по-малка и по-малка и всяко куче на площад Трафалгар и около него излая:

— Довиждане, Сириус, довиждане!

— Довиждане! — Гласът, който се чу от мигащата звезда, звучеше не по-силно от шепот.

В този момент всички кучета чуха един странен звук, който приличаше на летен ветрец, поклащащ листата на много дървета.

— Понго, какво беше това? — попита Мисис.

— Може би въздишката на една самотна звезда — отговори й Понго.

Високо над колоната на Нелсън имаше само една малка точица светлина. В следващия момент дори тя изчезна. Площад Трафалгар потъна в пълен мрак. После светлините на Лондон се върнаха, а на небето замигаха най-обикновени звезди (ако изобщо има обикновени звезди!). Датския дог и Овчарския пес едновременно подсетиха Понго, че трябва да се действа и че е време за всички кучета да тръгват по пътя си.

— В такъв случай ви моля като двама генерали да ръководите разотиването — помоли Понго, който беше много потиснат. Той забеляза, че Мисис и Изтърсачето се чувстваха по същия начин.

Те непрекъснато повтаряха:

— О, горкият Сириус! О, горкият, самотен Сириус!

Понго започна да успокоява Мисис, а Черноушко ободряваше Изтърсачето. Двамата генерали на висок глас командваха всички кучета как да излязат от площада. Когато той беше разчистен, Понго дойде на себе си, което определено му беше необходимо, щом като трябва да води семейството си обратно до дома. Надяваше се Сириус да е уредил допълнителна летателна сила за трактора, с който пътуваха Томи и котките.

— Трябва да тръгнем колкото може по-бързо — нервничеше Мисис. — Ще бъде ужасно, ако Томи не си е вкъщи до изгрев-слънце.

— Ще бъде ужасно, ако който и да е от нас не си е вкъщи преди изгрев-слънце — допълни Понго. — Но не се притеснявай, скъпа Мисис, ще стигнем навреме.

— Но дали ще стигнат всичките? — Понго искрено се надяваше, че Мисис няма изведнъж да се сети за нещо, за което в цялата тази еуфория беше забравила, защото ако се сетеше, никога нямаше да тръгнат от Лондон. Дунди не беше с тях. Къде, о, къде ли се губеше Дунди?