Доуди Смит
Новите приключения на далматинците (6)

Шеста глава
Новини от провинцията

— Следвайте ме! — каза Изтърсачето и хукна от стаята към асансьора, който веднага разтвори вратите си и ги качи толкова бързо, че Мисис дори не успя да се притесни.

Излязоха на последния етаж и Изтърсачето ги поведе към една стая с широко отворен прозорец. Два фокстериера бяха стъпили с предни лапи на перваза и внимателно слушаха.

Изтърсачето отиде при тях и излая на тълпата от кучета, която се беше събрала на Даунинг стрийт:

— Моля за абсолютна тишина. Очакваме важни новини от провинцията.

Кучетата притихнаха.

Един от фокстериерите каза на Изтърсачето:

— Това е Овчарския пес, госпожо. Той е генерал.

— Кажи му, че Понго и Мисис са тук.

Фокстериерите залаяха пронизително, после отново се заслушаха. Само след няколко секунди единият от тях каза:

— Ето го!

Изтърсачето извика Понго и Мисис. Те стъпиха на перваза и подадоха глави от прозореца. Скоро чуха дрезгавия глас на Генерала.

— Понго и Мисис, вие ли сте? — попита Генерала. — А, да, познах ви по гласовете. Страхотно е това ново изобретение. Свързвам се с Лондон без проблеми. Е, сега се пригответе за шокираща новина. Котките се събудиха.

— Всички ли? — уплаши се Понго.

Има милиони котки в Англия. Много от тях са доста недружелюбно настроени към кучетата. Ако наистина бяха будни, Понго предвиждаше големи неприятности.

— Не, слава богу, не всички котки. Само Кипра Маца и вашата Бяла Персийска. И двете са тук с мен. Но има нещо още по-шокиращо. Малкият Томи е буден.

— Томи ли? — хлъцна Понго. — Значи тревогата се отменя. Сега всички хора ще се събудят.

— О, не, няма — каза Генерала, — всички останали във фермата спят дълбоко, а също и вашите любимци в Пъклен дом. Току-що бях там и двамата с Принц какво ли не правихме, за да ги събудим. Те не се и помръднаха. Не се събуди и съпругът на Бялата котка. Тя много се тревожеше за това, преди да й обясня.

— Обясни ми и на мен, моля те — каза Понго.

— Изведнъж ми просветна. Е, всъщност първа се сети Кипра Маца, но и аз не бях далеч от тази мисъл. Спомняш ли си, че скоро след като се заселихте в Пъклен дом, направихме Кипра Маца и Бялата Персийска почетни кучета? И Томи, с когото все още можехме да говорим един език, смесица от кучешки и човешки, ни помоли и той да стане куче, нали? Така че той, Кипра Маца и Бялата котка са нещо като полукучета.

— Искам да кажа две думи на Бялата котка — каза Мисис, която копнееше за новини от Пъклен дом.

— Невъзможно е — каза Овчарския пес. — Тъй като са само полукучета, те не могат много от нещата, които ние можем. Те не могат да предават мисли на разстояние и не могат да летят. Обаче са будни, и с радост мога да кажа, че не са гладни и жадни. Много по-спокойно ми е, като са наоколо, особено след като Томи частично си възвърна способността да разговаря с мен. Той има чудни идеи, котките също. Непременно трябва да дойдем при вас в Лондон.

— Но как, след като Томи и котките не могат да летят? — учуди се Понго. — Котките биха могли да се возят на гърба ти, но не и Томи!

— Съставили сме план. Томи ще кара трактора. Той никога не го е карал сам, но много се е возил до баща си. Той дори му позволявал да държи кормилото. Както и да е, упражнявахме се и установихме, че ако двамата с териера и двете котки седим до Томи и всички усилено мислим, че тракторът се движи напред, наистина става така.

— Колко бързо? — попита Понго.

— Много, много бавно. На практика ще ни отнеме около седмица да стигнем до Лондон. Обаче Кипра Маца измисли нов план. Тя има страхотен ум, като за котка де. Няма да ви казвам подробности засега, защото скоро сами ще видите. Ще ви кажа само, че тракторът никога през живота си не се е движил толкова бързо. Тръгваме веднага.

— Желая ви късмет — каза Понго и се зачуди какво ли толкова би могла да измисли Сивата котка. — Чакаме ви на Даунинг стрийт.

— Бялата котка настоява да отидем първо до старата ви къща близо до парка Риджънтс. Иска там да се срещнем с вас.

— Но защо, Генерале? — учуди се Понго.

— Не мога да ви кажа сега, но Бялата котка казва, че е необходимо.

Чу се тъничкия лай на Териерчето:

— Трябва да тръгваме, Генерале. Хайде да побързаме.

— Стига си джафкал — яростно изръмжа Генерала. — Но дръзкото пале е право, Понго. Ще се видим в къщата след около два часа. Край на връзката.

Лаенето спря. Изтърсачето, която беше чула всичко, каза:

— Да не приемаме сериозно казаното от стария Генерал. Но все пак може да хвърлите едно око на зоологическата градина, като сте толкова близо.

— Бях забравил за зоологическата градина — каза Понго. — Всичко наред ли е там?

— Поне беше, до последния ми рапорт оттам. Всички животни спят, освен кучетата — има съвсем малко кучета на работа в зоологическата градина. Работят като охрана. Господи, и там може да има някакви полукучета вълци, например.

— Надявам се да няма — каза Мисис.

Беше виждала вълци по телевизията и никак не ги харесваше.

— Според мен е възможно Генерала да стигне дотам за два часа. Днес всичко е възможно. Затова можете да тръгвате вече за зоологическата градина, татко. Трябва ли и мама да идва с теб? Налага ми се да забавлявам някакви провинциални дами в гостната и се надявах тя да ми помогне.

— Генерала каза да дойда — възрази Мисис, която толкова искаше да види стария си дом. Имаше и още една причина, поради която толкова искаше да отиде до парка Риджънтс. Една тревожна причина. Тя се досещаше защо Бялата котка настояваше да се срещнат там, но не искаше да казва на Понго, поне докато не говори с котката.

Изтърсачето реши, че ще се справи сама и че вероятно някои от братята и сестрите й биха искали да видят къщата, в която са се родили.

— Да отидем долу и да ги съберем. Ще задържа Черноушко с мен, ако няма нищо против.

— Черноушко винаги би предпочел да ти помага, отколкото да гледа каквато и да било къща.

Слязоха долу в заседателната зала. Пуделката Бабс каза, че с удоволствие ще пусне Късметчето и жена му. Веселка много искаше да види родното място на мъжа си. В крайна сметка Понго и Мисис успяха да съберат цялото си семейство, с изключение на Изтърсачето, Черноушко и Дунди. Изтърсачето отиде да извика Дунди, но полицейското куче, което пазеше пред кабинета на външния министър, каза, че Джордж го е извел да му показва Лондон.

— Всичко е наред, мамо — каза Изтърсачето. — Министърът доста добре се оправя из града.

Мисис съвсем не беше сигурна, че това улеснява нещата.

Полицейските кучета ескортираха Понго, Мисис и цялото им семейство през най-голямата навалица до едно място, откъдето те спокойно можеха да полетят към зоологическата градина.

В началото тя изобщо не се хареса на Мисис, но когато откри, че всички диви животни не само че спят, но са зад здрави решетки, се почувства по-спокойна. Кучетата, които охраняваха зоологическата градина, бяха много любезни и много съжаляваха, че Изтърсачето не е имала възможност да дойде. Едно от тях каза:

— Надявахме се да я видим. Толкова ни е мъчно, че вече не може да се появява по телевизията.

Защо да не може, чудеше се Понго. Днес, когато всички кучета имат свръхестествени възможности, защо да не могат да пуснат телевизията? Със сигурност това беше точно едно от онези неща, които биха могли да работят метафизично. Всъщност, телевизията му изглеждаше доста метафизична, дори когато нещата си бяха съвсем нормални. Трябваше да поговори с Изтърсачето за това.

Всички далматинци много пъти бяха виждали диви животни по телевизията, но им се струваше странно да видят толкова много спящи животни наведнъж. Слонове, лъвове, тигри, жирафи, маймуни, бели мечки, моржове и много, много други лежаха абсолютно неподвижно и само леко похъркваха. Мисис напразно се притесняваше за вълците. Те всички спяха толкова дълбоко, колкото и останалите животни. Въпреки че бяха полукучета, все пак не бяха почетни полукучета. Може би в това се състоеше голямата разлика.

Птиците спяха на прътовете в клетките си. Най-странната гледка, обаче, бяха спящите риби в аквариумите. Приличаше на картина, на която е нарисувана вода с риби.

Много преди да разгледат цялата зоологическа градина, Мисис каза, че е време да се прибират. Тя не можеше напълно да се отпусне заради тайните мисли, които я измъчваха. Искаше й се да бъде в къщата до Риджънтс Парк, когато Генерала и хората му пристигнат, така че да може веднага да сподели подозренията си с Бялата котка.

Сбогуваха се с любезните кучета пазачи, които имаха много работа, защото през въртящите се врати прииждаха все повече кучета, които искаха да разглеждат зоологическата градина. Понго и Мисис тръгнаха със семейството си към булеварда.

Не бяха стигнали далеч, когато чуха лая на много кучета, онзи особен вид лаене, който означава приветствие. Какво ли значеше това?

Приветствията идваха откъм гърба им. Понго мислено изкомандва на семейството си да спрат, за да могат да се огледат. Миг по-късно видяха най-удивителната гледка за деня. По моста над Регентския канал със страшна скорост се движеше тракторът.

Томи беше на кормилото, а до него седяха Генерала, Териерчето, Бялата котка и Кипра Маца. Всички гледаха право напред и никой от тях не забелязваше малката групичка далматинци. Те смаяни наблюдаваха как се движи тракторът. Гумите му не докосваха земята. Бутаха го дузина далматинци, които бяха оставени да пазят Пъклен дом. Те летяха, а с тях летеше и тракторът.

— Това по-скоро прилича на трактолет — каза Мисис. — Колко метафизично!

— Трябва да го последваме — каза Понго. — Побързайте!

Настигнаха ги чак когато трактолетът спря пред къщата, която някога беше на Душкингови. Овчарския пес, Териерчето и котките слязоха, но Томи остана на волана и изглежда говореше нещо с трактора.

— Благодари му — обясни Генерала на Понго. — Тракторът се държа чудесно, направо като човек.

— Искаш да кажеш направо като куче? — уточни Понго. — Е, трябва да призная, че бяхте учудващо бързи.

— Принц ми услужи с дузина здрави летци — каза Генерала. — А ние помагахме, като упорито си мислехме за движение напред. Това се оказа доста трудна работа.

Томи слезе от трактора. Понго и Мисис радостно го поздравиха и се опитаха да разберат какво им казва. Обикновено те го разбираха не по-зле, отколкото разбираха останалите хора, но сега той говореше полукучешки, получовешки, както когато беше много малък и на тях им беше трудно да схванат какво им казва.

— Изисква малко практика — каза Овчарския пес. — Сега разбирам почти всичко и той наполовина ме разбира, което е повече, отколкото е успявал всеки друг човек.

Далматинците, които дойдоха с трактора, се събраха с тези, които се бяха родили в къщата близо до парка Риджънтс и Късметчето им показваше кухненския прозорец.

— Да влезем ли вътре, татко? — попита той. — Предполагам, че вратата ще се отвори, като й кажем.

— На хората, които вече живеят тук, може да не им е приятно да влизаме в дома им — веднага отвърна Мисис.

— Но, мамо, всички спят — каза Късметчето, който ужасно искаше да покаже на жена си долапа в който е роден.

Той изтича нагоре по стълбите, каза на вратата да се отвори и я бутна. Нищо не стана.

— Не поддава, защото не ни е необходимо да влизаме — каза Мисис. — И без това не исках да виждам този дом, след като вече не е наш.

Съпругата на Късметчето разглеждаше кухнята през решетките на прозореца.

— Кухнята се вижда много хубаво, Късметче. Ако ми опишеш долапа по-подробно, мисля, че ще успея да си го представя.

Тъй като Късметчето само спеше през първите две седмици от живота си, когато беше в долапа, му беше трудно да се сети за подробности. Понго му помогна, като описа цялата къща. Всички кучета слушаха, всички, освен Мисис. Тя заведе двете котки малко встрани и ги попита защо всъщност настояваха да се срещнат тук. Каза, че не би повярвала ако й кажат, че само са искали да видят къщата.

— Вярно е, че нямам нищо против да видя тази къща — съгласи се Бялата котка. — Всъщност, изпитвам най-приятелски чувства към нея, тъй като това е първата къща, в която срещнах добро отношение. Но къщата, която наистина исках да видя, се намира по-нататък по булеварда. Трябва да влезем вътре. Това е къщата, в която съм изживяла най-нещастните си години със Злобара Де Мон. Някакво седмо чувство ми подсказва, че тя се е върнала в Англия.

— Така е! — възкликна Мисис. — Предполагах, че подозираш нея за тази история със спането. Аз също. Сигурна съм, че тя причинява този мистериозен сън.

— Тогава трябва да я спрем — каза Сивата котка. — Светът не ми харесва без хора.

— Трябва да влезем в къщата й и… да я уплашим — каза Бялата котка. Но тя имаше предвид много повече, отколкото каза.

На Мисис винаги й се е струвало, че е лошо куче или котка да нарани човешко същество. Но на нея страшно й се искаше да уплаши Злобара Де Мон.

— Трябва да убедим Понго — каза тя и зяпна учудена.

Със страшна скорост към тях летеше и яростно лаеше един Стафордширски териер. Когато ги наближи, той наби спирачки, но въпреки това събори няколко кучета.

— Съжалявам, приятели, надявам се, не съм наранил никого, нали? — извини се той и наистина никой не беше наранен. — Е, Понго и Мисис, надявам се, че не сте ме забравили.

— Как бихме могли — възкликна Понго. — Ти и твоят изчезващ вагон някога спасихте живота ни.

— Твоите хора спят ли? — попита Мисис.

— Бих казал, да — отговори Стафордширския териер, — и нямат никакви намерения да се събуждат. Бях доста груб с тях, преди да установя, че наистина не го правят нарочно. Горките, надявам се никой не е пострадал.

— Аз също — каза Понго, като знаеше точно колко груб можеше да бъде Стафордширския териер. Той живееше заедно с двама хамали, които го наричаха „кучето гюле“ и „самоизстрелващ се снаряд“, но истински го обичаха.

— Отбих се до зоологическата градина да видя един приятел — каза Стафордширския териер, — и чух, че сте тук. Може би вие сте в състояние да ми кажете какво му става на света днес. Мисля, че има нещо общо с онзи ваш стар враг, онзи, който ви открадна кутренцата.

— И аз мисля така — каза Бялата котка. — Трябва да я атакуваме.

Стафордширския териер я погледна учудено.

— Не знаех, че има будни котки днес.

— Тези две дами са почетни кучета — обясни Понго, — а също и наши добри приятели.

— Значи са и мои приятели — каза Стафордширския териер и се отказа от идеята да прогони двете котки на някое дърво. Щеше да го направи само на шега, разбира се, но котките никога не разбират от майтап. Те просто нямат чувство за хумор.

Бялата котка, обаче, говореше разумни неща, затова той й каза:

— Щом искате да атакувате Злобара Де Мон, разчитайте на мен. Още преди време казах на Понго, че трябва да я довършим.

— Не, не — възрази Понго, — тези странни неща днес нямат нищо общо със Злобара Де Мон. Да я оставим на мира.

Всички обаче бяха на обратното мнение.

— Тази жена е невероятно лоша, Понго. Не забравяй, че я познавам по-добре от теб още от времето, когато тя притежаваше Пъклен дом. Най-малкото трябва да я разследваме. Освен това, обещах на Томи да му я покажа — намеси се в разговора Генерала.

Томи вече се беше качил на трактора, готов за тръгване. Генерала, Териерчето и двете котки също се качиха.

Късметчето каза на Понго:

— Татко, мисля, че трябва да ги оставиш да действат сами. Аз ще ти помогна да въдвориш ред. Всички далматинци ще изпълняват твоите нареждания.

Понго обаче се съмняваше, че Овчарския пес и Стафордширския териер ще ги изпълняват. Те и двамата не обичаха да ги командват. Котките пък винаги са готови да фучат и драскат.

Териерчето излая пронизително:

— Напред, да убием Злобара Де Мон!

— За бутане на трактора — заемете позиция! — заповяда Овчарския пес.

Понго предложи той и Мисис да показват пътя. Останалите членове на семейството и Стафордширския териер помагаха да бутат трактора, така че той се движеше със страхотна скорост.

— По-бързо, по-бързо! — лаеше Териерчето.

— Млъквай, момче! — каза Генерала. — В Лондон има закон за ограничение на скоростта. По-добре се придържай към него, Томи!

— Как? — попита момчето.

— Просто си мисли за законна скорост — каза Генерала.

Тракторът намали малко, но дори и така едва не изпреварваше Понго и Мисис. Те се зарадваха, когато стигнаха къщата на Злобара Де Мон. Колко добре си я спомняха, а също и онази снежна Коледа, когато Бялата котка ги покани вътре да развалят кожите на Злобара!

— Може би вече не живее тук — предположи Понго.

Бялата котка скочи от трактора и изтича, за да надникне през кухненския прозорец.

— Ами, тука е! Ето я огромната мелничка за чер пипер, с която винаги наръсва гозбите си — отговори тя на Понго.

Сега Понго се надяваше, че няма да успеят да отворят вратата. Каза си, че няма да могат, ако не им е необходимо.

Но изглежда им беше необходимо. Кухненската врата се отвори, сякаш ги канеше вътре.

И те влязоха.