Доуди Смит
Новите приключения на далматинците (2)

Втора глава
Новини от Даунинг стрийт

Наистина, не подухваше и най-лекият ветрец. Безветрието и пълната тишина правеха слънчевата сутрин доста тайнствена.

— Разбира се, когато няма вятър е по-тихо — отбеляза Мисис. — Защото не се чува шумолене на листа. Но на мен някак си ми харесва. Усещам се лека като въздух.

— Може би защото не си закусила — допусна Понго. — Трябваше да ти потърся някакви бисквити.

— Изобщо не ми се яде. О, това не значи, че съм болна, просто не съм гладна.

— Скъпа ми Мисис, това е невъзможно — възкликна Понго.

Мисис се усмихна. Нейният апетит беше пословичен.

— Нещо повече, не мога да си представя какво е да си гладен. Струва ми се, че когато всички кучета в Пъклен дом се събудят, те също няма да са гладни.

— Не можеш да си сигурна в това, просто защото ти не си гладна.

— Ами щом като аз не съм гладна, значи и другите не са, разбираш ли? Ти гладен ли си, Понго?

— Ами… не. Но може би това е защото съм притеснен.

— Аз пък не съм. Объркана съм, разбира се, но същевременно ми е интересно. Предполагам, че просто съм развълнувана. Да, така се чувствам. Спомняш ли си как ме убеждаваше да се пусна по водната пързалка? Седях на върха й и гледах езерцето. Не бях уплашена, защото ти беше там и Душкингови бяха наблизо, пък и мога да плувам. Но се чувствах точно както се чувствам сега, и това чувство е наистина приятно. Като говорим за плуване, забеляза ли колко лесно се тича днес? Сякаш плуваме във въздуха.

— Сега като го казваш… — Понго усети, че наистина се движи с голяма лекота. Забеляза го чак сега, защото много грижи се бяха струпали изведнъж на главата му. Защото, освен че се притесняваше за мистериозния сън, той се страхуваше, че всичко не е същото като… не е точно такова, каквото трябва да е.

В този момент Мисис забеляза два коня да спят на полето и каза бодро:

— Хубаво похъркват, нали? — Изведнъж спря като закована. — О, Понго, виж!

Свита в гнездо от трева, спеше една мишка.

Понго веднага каза:

— Мисис, скъпа, аз не бих… — Защото Мисис беше прочута мишеловка.

Мисис го погледна надменно:

— Не бих си и помислила да нападам беззащитното животно. Те са съблазнителни само когато бягат и се крият.

Фермата вече се виждаше. Когато Понго и Мисис я приближиха, те най-сетне видяха някой буден. Овчарския пес, който иначе често се задъхваше, се затича да ги посрещне с учудваща за възрастта и големината му бързина. (Той наистина беше много голям, дори да нямаше такъв дебел вълнен кожух).

В ония времена, когато помагаше при спасяването на далматинците, той все още беше Полковник, а по-късно стана Генерал. Още оттогава той поддържаше възможно най-приятелските отношения с Понго и Мисис и често посещаваше Пъклен дом. Посрещна ги с думите:

— Тъкмо отивах да ви видя. О, скъпи мои приятели, боя се, че и вие сте се сблъскали със същата опасна ситуация, щом идвате тук.

— И твоите стопани ли не могат да се събудят? — попита Понго.

— Всички, включително и малкият Томи, който обикновено е толкова пъргав. Но не само хората са заспали. Елате и вижте.

Генералът ги поведе към фермата. Патиците спяха около езерото, кокошките в курника, гълъбите в гълъбарника над плевнята. Леко похъркване се чуваше от кочината. Мисис лично надникна в обора и видя, че всички крави спят спокойно. Тя много ги обичаше още от онази нощ, когато те дадоха топло мляко на гладните й, току-що спасени кученца.

— Аз пък ходих да си видя овцете на ливадата — каза Генерала. — Всички спят. Елате сега да ви покажа горката Кипра Маца.

Понго и Мисис го последваха в кухнята. Сивата котка си лежеше в коша, дълбоко заспала.

— Никога досега не ме е подвеждала — сподели Генерала. — Както знаете, за мен тя е по-скоро куче, отколкото котка. Все още не мога да повярвам… — Той ритна коша и изкомандва като на войник:

— Събуди се, Майоре! — после добави нежно: — Писи, моля те!

Но Сивата котка продължаваше да си спи.

Понго каза:

— На теб май ти е било по-тежко, Генерале, отколкото на нас с Мисис. С нас бяха Принц и Пердита. Ти си сам.

Овчарския пес беше единственото куче във фермата.

— Признавам, че камък ми падна от сърцето, като ви видях двамата. Не че си позволих да се притесня прекалено много, след като се убедих, че хората и всички останали са съвсем здрави. — Генерала се обърна към Мисис. — Все пак бих искал едно женско мнение относно състоянието на Томи.

Те отидоха в детската стая. Томи все още беше достатъчно малък, за да спи в малкото си изрисувано легло, но вече се смяташе за прекалено голям, за да си играе с малката синя каручка. Това беше същата малка каручка, с която някога малките далматинци бяха закарани обратно в Лондон. Тя все още си беше тук, на горния рафт на шкафа за играчки. Мисис я погледна с благодарност. После увери Овчарския пес, че Томи изглежда напълно здрав:

— Чудесни розови бузки и равномерно дишане.

— Той е толкова интелигентно момче — с гордост каза Генерала и погледна книгите на нощното шкафче.

— Може ли вече да чете? — попита Понго.

— Е, още не може да чете буквите, но вече се справя прекрасно с картинките. Най-много му харесва нещо, което нарича Научна фантастика. Аз, естествено, не разбирам от такива неща. Но изглежда много интересно.

— И аз така разбрах от телевизията — каза Понго. — Сигурен съм, че Томи би се заинтересувал от този мистериозен сън, стига да не беше заспал и той. Хей, какво е това?

Те чуха високо, пронизително лаене.

— Господи, та това е Изтърсачето — каза Мисис.

— Не, скъпа — каза Понго, — не бихме могли да я чуем чак от Лондон.

— Е, със сигурност това е някое куче, което иска нещо — каза Овчарския пес. — Да излезем навън.

Те изтичаха на двора. Пронизителното лаене продължаваше, сега вече се чуваше съвсем ясно.

— Викам Понго, Мисис или Генерала!

— Боже господи! Това наистина е Изтърсачето! — каза Понго и излая колкото може по-силно: — Чуваме те ясно! Къде си, миличка?

— Вкъщи, разбира се — излая Изтърсачето.

— Вкъщи? Искаш да кажеш, че си се прибрала в Пъклен дом?

— Разбира се, че не — малко високомерно отвърна Изтърсачето. — Моят дом е на Даунинг стрийт, номер десет^[1].

Сега е моментът да кажем какво се случи с най-малкото, най-хубавото и най-важното кученце от петнайсетте кутрета, които се родиха на Понго и Мисис, докато те и Душкингови бяха младоженци. Една година преди тази история, господин Душкинг не за пръв път бе помолен от правителството да му помогне да се отърве от държавния дълг. Той отиде до Лондон, а с него под седалката на колата дойде и Изтърсачето. Тя беше чула къде отива и реши да го съпроводи. Когато мистър Душкинг слезе от колата на Даунинг стрийт, номер десет, Изтърсачето се изстреля толкова бързо, че стигна входната врата преди него. Тъй като правителството беше доста притеснено, Премиер-министърът вече чакаше на вратата. Изтърсачето, която беше виждала Премиер-министъра по телевизията, веднага го позна, хвърли се в краката му и започна така да му се умилква, че той се почувства поласкан. Той отпрати полицая, който се опитваше да изгони Изтърсачето, и й разреши да присъства на финансовата дискусия. Изтърсачето изглеждаше хем самодоволна, хем много мила.

Този път правителството беше попаднало в такава беда, че дори мистър Душкинг не знаеше как да му помогне. Едно време го наричаха финансов факир, но този път дори и той признаваше, че има нужда от истински факир (плюс няколко работливи джуджета), за да се оправи положението. И все пак, той даде най-доброто от себе си и каза, че ще му се наложи да си вземе торбата с лъжите. Изтърсачето си помисли, че не е хубаво да говори така, защото знаеше, че той не притежава никаква торба. Когато мистър Душкинг тръгна да си ходи, викна и Изтърсачето със себе си. Тя беше легнала в краката на Премиер-министъра. Когато я викна, тя скочи на коленете на Премиер-министъра, бутна го назад в креслото му и си скри главата под сакото му.

Мистър Душкинг се извини от нейно име и каза твърдо:

— Хайде, Изтърсаче!

Тя съвсем зарови главата си в дрехите на премиера. Мистър Душкинг я хвана за каишката, а тя се гушна под мишницата на Премиер-министъра и започна тихичко да скимти. Мистър Душкинг, който знаеше, че Изтърсачето съвсем не е от сантименталните кучета, се смая от това коткоподобно поведение. Но Премиер-министърът вече беше повече от поласкан. Той беше дълбоко трогнат. Сълзи избликнаха на очите му. В последно време толкова често го критикуваха, дори го ругаеха и толкова рядко се случваше някой да е мил с него. Той помоли да му оставят Изтърсачето. А мистър Душкинг, който виждаше, че нищо, освен груба сила не би я накарало да си тръгне, почувства, че трябва да се съгласи.

Не мина много време и Премиер-министърът трябваше да говори по телевизията. Изтърсачето обичаше телевизията от малка и копнееше да се появи на екрана. Всъщност, това беше и основната причина да дойде на Даунинг стрийт. Беше си съставила малък план. Точно преди края на речта на премиера, тя излезе иззад завесата, покатери се върху коленете му и показа колко много го обича. Популярността му веднага нарасна. Британската нация каза: „Кучетата винаги знаят“. Оттогава тя се появяваше на всичките му речи. Дори придоби навика да сбръчква носа си в много чаровна усмивка, адресирана към нацията. Тя винаги го правеше в края на речта му, така че никой не изключваше телевизора си по средата на изказването. Освен това, тя смекчаваше напрежението, когато при него идваха някои много припрени хора. По един или друг начин, но тя имаше страхотен успех. Повечето членове на правителството започнаха трескаво да купуват кучета, но никое от тях не успя да стане важно като нея.

И ето сега тази страхотна дъщеря викаше родителите си и Генерала. Те чуваха нейното лаене. Понго беше направо смаян. Обикновено един разговор с Лондон, разстояние от шестдесет мили, се предаваше от петстотин кучета. (Колко добре помнеше Понго това още от времето, когато Вечерният лай донесе новините за откраднатите му кученца!) Той каза:

— Как, по дяволите, го правиш, Изтърсаче? Използваш някакво ново изобретение ли?

— Това няма значение в момента — каза Изтърсачето. — Само ми кажи дали при вас положението е същото, като при нас. Всички спят, освен кучетата, нали?

— Всичко живо, освен нас — отвърна Понго.

— Така е в цяла Англия. Имам хиляди такива доклади. Мисля, че може да е така в целия свят. Не че съм успяла да се свържа вече с кучета извън Англия, но се надявам и това да стане скоро.

— Но как? — учуди се Понго. — Не може да лаеш през океана.

— То не е точно лаене, а… ами, наистина ти лая и ти ми отговаряш, но всъщност си говорим чрез мисловни вълни. Това е едно от странните неща тази сутрин. Мисля, че ще успея да удължа вълните си, като се поупражнявам малко. Но най-важното в момента е, че искам с майка веднага да тръгнете за Лондон.

— Милото ми дете! — Понго беше поласкан. — Разбира се, че ще дойдем. Освен ако… чакай малко, Изтърсаче. — Той се обърна към Мисис и започна да й предава разговора си с Изтърсачето.

Мисис го прекъсна. По принцип й беше трудно да разбира съобщенията по веригата за далечни разстояния, но днес беше чула всяка дума.

— Съгласна съм, Понго — каза тя с готовност.

— Не мислиш ли, че трябва да пазим семейство Душкинг?

— Принц и Пердита ще се справят.

— Разбира се, че ще се справят — каза Изтърсачето. Беше чула какво си говорят, въпреки че те си лаеха съвсем тихичко. — А вие сте ми необходими тук. Идват кучешки делегации от цяла Англия. Мама ще трябва да ми помогне по светската част, а ти, татко, ще ме съветваш по политическата.

— Но ти знаеш за политиката колкото и аз — каза Понго.

— Вероятно вече дори много повече — каза Изтърсачето, която никога не се е славела с много скромност. — Всъщност, имах предвид да ми помагаш стратегически. Твоята стратегия беше страхотна, когато ни спаси от Злобара Де Мон.

— Помогна ми и Генерала. — Понго се правеше на по-скромен, отколкото беше всъщност. Щеше да се пръсне от гордост, че го хвали най-известната му дъщеря.

— Тогава нека дойде и Генерала в Лондон.

Но Генерала излая силно:

— Наистина съжалявам, но не мога да оставя Томи и Майора.

— По дяволите — възмути се Изтърсачето. — Не му е сега времето за лични симпатии. Заложена е съдбата на Кучешкото кралство.

— Съмнявам се — каза Овчарския пес. — Прекалено съм объркан.

— Е, кой не е? — попита Изтърсачето. — Трябва да сме готови за всичко. А сега, татко, мисля, че на вас с мама ще ви трябват малко повече от два часа да стигнете до Лондон.

— Два часа! — хлъцна Понго. — Отне ни повече от два дни, когато идвахме тук от Лондон да ви спасим. А тогава бяхме и по-млади.

— Но сега нещата са по-различни — обясни Изтърсачето. — Слушайте внимателно. Тази сутрин, когато видях, че не мога да събудя Премиер-министъра, много бързах да намеря помощ. Тичах надолу по стълбите с пълна скорост, но ми се искаше да можех още по-бързо. Изведнъж открих, че наистина се движа по-бързо от обикновеното. Плъзгах се по стълбите, без да ги докосвам, все едно че летях, но краката ми почти не се отлепяха от земята. Първо си помислих, че съм направила великолепен скок, но установих, че мога да го правя непрекъснато. Същото го могат и всички кучета, които дойдоха тук за съвет. Сега се упражняваме нагоре и надолу по Даунинг стрийт. Нещо като летене е. Можеш да се носиш по въздуха и да регулираш скоростта си като само мислиш за нея. Разбираш ли?

— Разбирам какво казваш, но не мога да си представя…

— Точно това трябва да направиш, татко. Трябва да си представиш как летиш, и наистина ще полетиш.

— Но аз съм много голямо куче. О, господи! — Понго млъкна втрещен.

Мисис летеше из двора.

— Мога го, мога го! — викаше тя победоносно.

Овчарския пес също полетя.

— Опитай, татко — изкомандва Изтърсачето.

Е, щом дори и едричкия Генерал можеше да лети! Понго се хвърли напред, но успя само да скочи.

— Прекалено си напрегнат — обясни му Генерала. — Опитай по-спокойно.

Понго опита по-спокойно, но направи само един малък скок.

Мисис прелетя грациозно покрай него:

— Спомняш ли си, като гледахме мото планерите по телевизията? Представи си, че си мотопланер, Понго.

Понго ясно си спомняше мотопланерите. Той си представи как се носеха над морето, точно над вълните. И изведнъж… усети, че лети.

Беше чудесно, летеше без всякакво усилие. Той увеличи скоростта си и скоро задмина Мисис и Генерала.

Мисис излая на Изтърсачето:

— Баща ти вече е страхотен летец.

— Проста работа — потвърди Понго. — Изтърсаче, каква мислиш, че е максималната ни скорост?

— Кучето на Министъра на транспорта ни засичаше. Тя смята, че можем да развиваме до трийсет мили в час. Освен това смята, че трябва да се ограничим с тази скорост. Съгласих се с нея — по-добре е да не й се противоречи. Тя върши много добра работа, пък и сега не му е времето да обсъждаме ограничението за скоростта. Елате колкото може по-бързо.

Понго се засили още веднъж и възкликна:

— Изумително. Просто не мога да си го обясня!

— Има сума ти неща, които не мога да си обясня тази сутрин — каза Изтърсачето. — Какво ще кажеш за странното поведение на вратите? Отварят се, когато го поискаш, иначе още да съм в спалнята на Премиер-министъра.

Значи това било! Душкингови не са оставили вратите отворени снощи.

Мисис, все още летейки, каза:

— Най-странното от всичко е, че не съм гладна.

— Никое от кучетата не е гладно — съобщи Изтърсачето. — Но това е чудесно, защото не бих могла да осигуря храна на всички кучета, които идват в Лондон. Предполагам, че все пак бих могла, ако наистина си помисля за това. Напълно съм убедена, че цялата тази работа е метафизична. Не мислиш ли, татко?

— Ами и да, и не — отвърна Понго и твърдо реши да разбере преди срещата си с Изтърсачето какво значи „метафизично“.

— Сега трябва да тръгвам — извини се Изтърсачето. — Имам хиляди неща да свърша. А, щях да забравя. Доведете, моля ви, здраво подкрепление от далматинци. Може би ще сформирам лична гвардия, която ти, татко, ще командваш. Така че ще имаме нужда от много кучета от нашата порода.

Мисис стъпи здраво на земята.

— Защо ни трябва армия? Ще се бием ли с някого?

— Надявам се, че не, мамо, но трябва да сме готови за всичко.

— Но след като всички, освен нас, спят, с кого ще се бием?

— Не знам, мамо. Непознатият враг е по-опасен от познатия.

— Глупости — каза Мисис. — Не съществува никакъв враг.

— Както и да е, моля ви, елате по-бързо.

Понго и Мисис обещаха да побързат. Разговорът свърши и отново настана тишина в безветрената слънчевата сутрин.

— Колко странно, да си говорим с нея на разстояние от шестдесет мили! — сподели Понго.

— Не по-странно от разговорите по телефона — каза Мисис.

— Но телефоните имат кабели, а мислите на Изтърсачето идват директно от нейното съзнание в нашето.

— Добре де, не по-странно от телевизията, тогава. Тя няма кабели.

— Да, но в телевизора има купища сложни неща — каза Понго.

— В нашите глави също има купища сложни неща — не се предаде Мисис.

Генерала им напомни, че трябва да побързат към Пъклен дом и да съберат армия.

— И внимавайте да подберете добри войници — каза той.

— Никой от тях не е войник. Те са просто кучета — възрази Мисис. — Нека продължаваме да мислим за тях като за кучета — поне докато можем.