Доуди Смит
Новите приключения на далматинците (5)

Пета глава
Заседание на правителството

Изтърсачето ги чакаше пред вратата на номер десет. Като малка беше дребосъче и сега не бе пораснала много за далматинец. Като изключим ръста обаче, тя беше образцов представител на породата — с хубави петна, красиви тъмни очи, истинска чаровница. Понго и Мисис понякога се притесняваха, че може да е станала твърде важна и горделива. Затова бяха трогнати, когато тя посрещна с много любов цялото семейство. После любезно поговори с всички други далматинци. Спомняше си имената на повечето, при все че беше изминала почти година, откакто бе напуснала Пъклен дом.

„Чудесни обноски — мислеше си Мисис с гордост. — Нищо чудно, че я приемат толкова добре тук.“

Зад Изтърсачето имаше няколко кучета, които тя представи като „моето правителство“. Това бяха кучетата на истинските министри, но тъй като всички хора спяха, те ги заместваха.

— Това е министърът на финансите — каза Изтърсачето и им представи един черен лабрадор. — Той с нетърпение очаква срещата си с теб, татко, защото много те бива в смятането.

— Не мен, а мистър Душкинг го бива в смятането — каза Понго. — Аз мога да смятам само две и две, което обикновено прави четири.

— Ние винаги получаваме три — каза Лабрадора. — Дано да се оправят нещата, след като министърът се наспи добре.

Изтърсачето сега им представяше министъра на външните работи, един дебеличък, жизнерадостен боксер. На Мисис той й приличаше на някого, но не можеше да се сети на кого.

— А тази моя много скъпа приятелка се казва Бабс и е министър на транспорта — каза Изтърсачето и се усмихна на един хубаво подстриган кафяв пудел. — Тя пусна светофарите. Беше чудесна идея, нали?

— Просто си помислих за тях — каза Пудела, — и те светнаха!

Изтърсачето им представи и други членове на правителството, а също и някои членове на опозицията.

— Те са от партията, която не спечели последните избори — обясни Изтърсачето на майка си. — Сега сме от един отбор, разбира се.

— Винаги всички трябва да са от един отбор — каза Мисис. — Помисли си само колко време ще ви спести това.

— Чувала съм, че това е опасно. Понякога става така, че всички отиват в погрешния отбор — каза Изтърсачето и добави, че би искала да размени няколко думи с родителите си преди заседанието на правителството, което скоро щеше да започне.

— Всички останали могат да отидат в градината. Министърът на транспорта ще ви разведе вместо мен, нали скъпа Бабс?

Кафявият пудел отговори, че ще го направи с удоволствие. Всички членове на Кучешкото правителство придружиха далматинците. Понго и Мисис се опитваха да не изглеждат толкова важни, колкото се чувстваха.

Фоайето се поизпразни малко. Мисис си пое въздух и тогава забеляза, че на черно-белия мраморен под има един полицай. Естествено, той спеше, но все пак Мисис се уплаши. Тя попита какво прави там.

— Винаги има един дежурен полицай тук и двама отвън, за да пазят къщата на правителството. Полицейските кучета имат грижата да преместват заспалите по улиците хора. А този мисля, че може да си остане тук.

— Едва ли спящ на пода полицай е подходяща гледка за сградата на правителството — усъмни се Мисис.

Изтърсачето я успокои, че по-късно ще разпореди да го преместят, стига да се сети къде да го сложат.

— Тази къща е така препълнена със спящи секретари, секретарки и тем подобни, че няма никакво място. Сега искам да ви покажа Премиер-министъра.

Тя ги заведе до асансьора, който услужливо отвори вратите си. Нито Понго, нито Мисис бяха се качвали на асансьор. Понго беше убеден, че Мисис ще се страхува. Той веднага каза:

— Не може ли да ползваме стълбите?

— О, асансьорът е напълно безопасен — успокои ги Изтърсачето. — Зная кои бутони да натискам. Днес, обаче, го управлявам само с мислите си.

— Искаш да кажеш метафизично — каза Мисис.

— Колко си умна, мамо! — похвали я Изтърсачето.

— Майка ти винаги е била много метафизична — каза Понго.

Асансьорът ги качи горе и отвори вратите си, за да излязат. Мисис възпитано му благодари.

— Това е апартаментът, в който живеем — съобщи Изтърсачето, — но вкъщи няма никой, освен Премиер-министъра. Съпругата му отсъства. Тя е добра жена, но не дава кучетата да се качват по леглата. Насам, моля.

Тя ги заведе в спалнята. Едно полицейско куче, което лежеше до леглото, веднага скочи на крака.

— Сержант, това са майка ми и баща ми — каза Изтърсачето.

— Познавам ги, мадам — каза сержантът. — Няма куче в Англия, което да не знае как Понго и Мисис спасиха малките си.

Изтърсачето загрижено погледна към леглото.

— Някаква промяна, сержант?

— Никаква, госпожо, освен че май се усмихва лекичко.

— Така е — каза Изтърсачето. — Това би трябвало да означава, че наистина си почива. — Тя се обърна към Понго и Мисис. — Как ви изглежда той?

— Много спокоен — каза Мисис, — и по-млад, отколкото по телевизията.

— Има прекрасен цвят на лицето.

— Не е ли зачервен? — разтревожи се Изтърсачето.

— Не, не, това е просто здрава руменина.

— Малко отслабна напоследък — обясни Изтърсачето, — защото има твърде много проблеми. Е, поне тази криза няма да я решава той.

— Харесва ми повече, отколкото предполагах. Сигурно, защото мълчи. По телевизията говори прекалено много — каза Мисис.

— Съгласен съм с теб — каза Понго. — Той трябва просто да седи и да се усмихва, без да казва нищо, и ти да си му на коляното. Не би ли могла да му го намекнеш?

Изтърсачето тъжно поклати глава.

— Колкото и да е умен, не може да разбере и една дума от това, което му казвам.

— Това ни е проблемът в Скотланд Ярд — каза полицейското куче. — Ние, кучетата, бързо научаваме задълженията си, но никой от нас не е успял да обучи полицай.

Изтърсачето нежно близна Премиер-министъра и подкани и родителите си да сторят същото. Те почтително го направиха. Изтърсачето каза, че е време да слизат долу за правителственото заседание.

— Колкото и да ми е мъчно да го оставя.

— Ще го пазя добре, мадам — увери я полицейското куче.

Когато тръгнаха към асансьора, Изтърсачето каза:

— Искам да седнеш на премиерския стол, татко.

— Не, не, не знам какво да кажа — уплаши се Понго.

— Нито пък аз — каза Изтърсачето. — Освен това съм ужасно притеснена, но не бива да го показвам на никого, освен на вас двамата. Ще ви кажа повече, като влезем в асансьора.

Вратите му се отвориха и те влязоха вътре. Слязоха съвсем малко и той спря.

— Не се притеснявайте — успокои ги Изтърсачето, — аз му казах да спре. Това е единственото място, където знам, че няма да ме чуват останалите. Днес цялата къща е пълна с кучета. О, боже! — Изтърсачето изведнъж наведе глава и безпомощно изстена.

— Хайде сега, не се дръж глупаво, скъпа — каза Мисис. — Кажи ни какъв е проблемът.

— Да не би да се е случило нещо, за което не знаем? — попита Понго.

— Не, не е — каза Изтърсачето. — Точно в това е проблемът. Знаем всичко, което се е случило, но не знаем какво ще се случи. Тази сутрин всичко беше толкова забавно. Научихме се да летим, открихме, че можем да изпращаме мисли навсякъде и чрез тях да си говорим. Но когато говорих с вас сутринта са ме чули хиляди кучета. И ето ги, изпълнили са целия Лондон. Сега не знам какво да ги правя.

— Ами отпрати ги обратно вкъщи — посъветва я Мисис.

— Но ако го направя, повече няма да ми имат доверие. Няма да искат повече да ме гледат по телевизията, когато се нормализират нещата. Това ще се отрази зле и на Премиер-министъра, не само на мен.

Понго видя, че талантливата му дъщеря е отхапала твърде голям залък за нейната уста (нещо, което рядко може да се случи на едно куче). Той каза твърдо:

— Кучетата могат да си стоят тук, както и на всяко друго място, стига да няма паника. Трябва да им покажеш, че ситуацията е под контрол.

— Как може ситуацията да е под контрол, като не знам каква е ситуацията?

— Признавам, че не е лесно — каза Понго. — Що се отнася до това заседание…

— Моля те да седнеш на премиерския стол, татко!

— Какво значение има на кой стол ще седне? — учуди се Мисис.

— Да седне на премиерския стол, значи да поеме отговорността на премиер — поясни Изтърсачето.

— Това трябва да направиш ти, Изтърсаче — каза Понго. — Ти трябва да представяш Премиер-министъра, но можеш да ми дадеш думата за изказване.

— Какво ще кажеш, Понго? — попита Мисис.

— Ах! — въздъхна Понго многозначително.

— „Ах“ няма да е достатъчно — поклати глава Мисис.

— Имах предвид, че думите сами ще ми хрумнат, като му дойде времето. На теб също, Изтърсаче.

— Не, няма — каза Изтърсачето тъжно. — Изгубих си самочувствието.

— В такъв случай трябва веднага да го намериш — решително каза Мисис, на която никак не й харесваше да се намира между етажите в един асансьор с Изтърсачето, която беше загубила самочувствието си. — Като начало, можеш да пуснеш асансьора.

— Може би вече не мога — каза Изтърсачето.

— Е, аз мога — каза Понго. — Днес всички можем да отваряме врати и да управляваме асансьори. — Той отправи към асансьора една учтива, но мощна мисъл и той веднага тръгна надолу.

— О, татко, ти си чудесен — каза Изтърсачето. — Мисля, че бих могла да го управлявам и аз.

Асансьорът внезапно спря. Мисис се уплаши, но асансьорът пак тръгна надолу.

— Аз бях, просто малка проверка — каза Изтърсачето. — О, благодаря ти, татко. Върна ми самочувствието.

Асансьорът стигна фоайето и отвори врати. Мисис, колкото и да бързаше, не забрави да му благодари. Струваше й се разумно да поддържа добри отношения с асансьора, въпреки че ако я питаха, тя би предпочела въобще да не поддържа отношения с него.

Изтърсачето ги заведе в заседателната зала. Сега Мисис разбра, че правителството е група кучета, които помагат на Изтърсачето да управлява Англия, а това е стаята, в която се събират. Напразно се опитваше да прецени дали ще стигнат столовете. Подредени около една много дълга маса, те бяха повече, отколкото тя можеше да брои. Високите прозорци се отваряха към една тераса, която пък имаше стълбички към градината. В тази градина министрите забавляваха армията далматинци. От терасата, на която ги заведе Изтърсачето, Мисис видя тълпата от кучета, която се бе събрала на улица Хорс Гардс.

— Каква великолепна гледка! Имам чувството, че са дошли представители от всички породи! — възхити се Понго.

— Всички, освен малките корги — каза Изтърсачето. — Те всички са пред Бъкингамския дворец.

Боксерът, който напомняше на Мисис за някого, се качи по стълбите на терасата.

— Изтърсаче, имаш ли нещо против, ако назнача за мой личен секретар някой от братята ти?

— Добра идея — каза Изтърсачето. — Всички министри трябва да си имат лични секретари. Аз ще си назнача Черноушко за секретар. Хей, Черноушко, къде си?

Черноушко с готовност се затича нагоре по стълбите, но бе съборен от външния министър, който се спускаше надолу.

— Съжалявам, приятелю — извини се Боксера, помагайки му да се изправи. — Още не мога да свикна с летенето. Министърът на транспорта казва, че летящите кучета се броят за моторни превозни средства и трябва да се движат отляво (както е прието в Англия), но аз не се чувствам като моторно превозно средство. Нали не се удари? Добре. Къде ми е новият секретар?

— Сигурна съм, че е избрал Късметчето — каза Мисис и се изпълни с гордост при мисълта колко умни деца има.

— О! Боже господи! Вижте!

Боксерът отиде при Дунди, който щастливо махаше опашка.

— Изтърсаче, мила, имам чувството, че външният ти министър е направил лош избор.

— О, Джордж винаги прави гафове, но иначе е много мил, както и Дунди. Мисля, че ще си допаднат. Може би за тях е по-безопасно да правят бели заедно, отколкото поотделно — засмя се Изтърсачето.

— Господи, току-що разбрах на кого ми напомня министърът на външните работи. Ами на Дунди. Макар че е много странно боксер да прилича на далматинец.

— Имат нещо общо в хубавите си кръгли очи — додаде Изтърсачето. — Мисля, че министърът на транспорта трябва да назначи Късметчето и жена му за свои секретари. Тя ще има нужда от доста помощ при това натоварено движение и с това кукуригу на главата си. Нали ще се погрижиш за това, Черноушко? Като свършиш, ела пак тук.

Черноушко, щастлив, че е толкова полезен, се втурна обратно в градината. Там намери пуделката Бабс, която предаде специалните си благодарности на Изтърсачето.

— Хубаво създание е тя, нали? — каза Мисис. — Само дето това кукуригу ми се вижда малко излишно.

— Тя е известна с него и с натруфените си панделки — потвърди Изтърсачето.

Някакъв часовник започна мощно да отброява часовете.

— Това е Биг Бен — каза Понго. — Не знаех, че сме толкова близо до него!

Мисис внимателно отброяваше ударите. За нейно щастие те бяха само три — хубаво, малко число.

Изтърсачето излая към градината:

— Време е за заседание на правителството!

Членовете на правителството, които си бъбреха с далматинците, се качиха по стълбите на терасата. Черноушко се върна при Изтърсачето, а Късметчето и жена му Веселка последваха пуделката Бабс. Мисис очакваше да види и Дунди с външния министър Джордж, но и двамата отсъстваха. Мисис се огледа и ги видя да излизат през една от вратите на парка, която се отвори сама пред тях. (Без съмнение те я бяха помолили за това).

— Мисля, че министърът на външните работи ще закъснее — подшушна Мисис на Изтърсачето.

— Е, какво да се прави, не можем да го чакаме — отвърна Изтърсачето и поведе родителите си обратно към заседателната зала. — Сега нека всяко куче си вземе по един стол, само не този с облегалките за ръце. Това е столът на Премиер-министъра, който се полага на мен. Моля те, татко, седни от дясната ми страна, а мама да седне от лявата.

Но Мисис каза, че не желае да сяда на масата, тъй като не разбира нищо от политика.

— Когато говорят за политика по телевизията, затварям очи и дори не слушам, освен ако не дават теб, Изтърсаче. Нека седна там, до прозореца.

Тя искаше да види Дунди, когато се появи. Не беше съгласна с Изтърсачето, че ще е по-безопасно за тях, ако се движат заедно. Тя се опасяваше, че така могат да попаднат в двойно по-голяма беда.

— Добре, седни където искаш, мамо — съгласи се Изтърсачето и се покатери на стола на Премиер-министъра. — А сега моля всички за внимание!

Без съмнение самочувствието на Изтърсачето се беше върнало. Мисис беше много доволна. Тя се почувства горда заради внушителния начин, по който дъщеря й описа ситуацията. Но на нея й се струваше, че всички кучета вече знаят каква е ситуацията. По-скоро биха искали да разберат защо е такава, и какво ще стане по-нататък. Разбира се, Изтърсачето не можеше да каже нищо по въпроса, затова даде думата на Понго. Представи го като „прочутият ми баща“.

Мисис си спомни думите, които Понго й каза през онази студена нощ, когато двамата тръгнаха да спасяват кученцата си. Тогава те много й помогнаха. Надяваше се и сега да стори същото.

Този ден мислите наистина странно се разпространяваха! Понго сякаш беше разбрал какво става в главата й.

— Дами и господа кучета — започна той, — преди много време ние със съпругата ми трябваше да предприемем едно опасно пътуване. Тогава й казах, че кучетата, които се ползват от прекалено много удобства, понякога губят вкуса си към приключения и остаряват преждевременно. Виждам, че всички кучета около тази маса са гледани добре от своите стопани. Въпреки това, не бих казал, че някой от вас е дебел или отпуснат. Мисля, че всички сте готови за тежки изпитания. Прав ли съм?

Кучетата излаяха:

— Да, така е! Вярно е!

Някои дори затропаха с лапи по масата.

— Въпросът е — продължи Понго, — какви ще са изпитанията? Но ако знаехме всичко предварително, нямаше да има приключения. Не е ли много по-вълнуващо, когато не знаеш какво ти предстои? Нека живеем интересно всяка минута от живота си, нека се радваме на победите си. Помислете си, колко неща научихме, откакто се събудихме тази сутрин. Вече можем да летим, да отваряме врати с поглед, да предаваме мислите си на далечни разстояния. Никой от нас не е гладен или жаден. На никой не му е топло или студено. Може би най-важното, е, че всички сме настроени приятелски един към друг. Недалеч оттук, на Хорс Гардс, има хиляди кучета, събрани на едно място. Въпреки това не съм чул да има и един кучешки бой. Вие да сте чули нещо?

Огромен брой кучета излаяха „Не!“ и Мисис разбра, че Понго изпраща мислите си много по-далече от залата за заседания. Може би ги пращаше из цяла Англия — беше сигурна, че е така, защото от този момент нататък започна да чува поздравленията, които идваха отвсякъде, като силен вятър. Не можеше да прецени дали чува с ушите си, или с ума си. Тя просто знаеше, че има много одобрителни възгласи. Изпълваше се с все по-голяма и по-голяма гордост заради Понго. Той продължаваше да говори окуражителни неща и да хвали всички кучета, че така добре се държат. Според нея, това беше много умен ход, особено като си помисли колко й беше приятно, когато Душкингови й казваха „Добро куче!“.

— Домашният ми любимец мистър Душкинг — продължи Понго, — понякога чете на глас на жена си, мисис Душкинг. Ние със съпругата ми също слушаме. Спомням си, веднъж ни чете за един велик Премиер-министър, който живял в тази къща. Той казвал на народа си: „Чакайте и ще видите!“. Същото ви го казвам и аз, о, кучета на Англия! Не се притеснявайте за бъдещето! Чакайте и ще видите!

Този девиз предизвика страхотен ентусиазъм у кучетата. Мисис си спомни, че мистър Душкинг го намираше за доста дразнещ, пък и много други хора не го харесваха. Е, може би всичко зависи от това, как го казваш. Понго го каза великолепно и според Мисис девизът беше чудесен. Като всички останали кучета наблизо и далече, и тя започна да лае радостно и да маха опашка.

Изтърсачето се изправи на стола си и каза:

— Кучета! Баща ми ни каза какво да правим. Да чакаме и да се надяваме!

Вятърът на мисълта ставаше по-силен и по-силен. Мисис вече се притесняваше, че може да не е хубаво една мисъл да става толкова силна. Отдъхна си, когато Понго излая:

— Но нека чакаме спокойно — и гласовете затихнаха.

Тишината позволи и на Понго да си отдъхне. Най-сетне можеше да чуе собствените си мисли. Притесняваше се от голямата отговорност, която беше поел. Всички кучета го слушаха! И все пак, едва ли има нещо лошо в това да им каже да чакат и да се надяват, особено след като нямаха абсолютно никакъв друг избор.

В този момент вратата на терасата се отвори с трясък. Дунди и Джордж влязоха целите мокри. Изтръскаха си козината и опръскаха всички кучета наоколо. Едно от тях беше пуделката Бабс, която се възмути на глас.

Изтърсачето строго каза на Боксера:

— Джордж, дръж се прилично! Трябваше да си отръскаш козината отвън. Пропусна заседанието на правителството. Къде беше?

— Показвах на Дунди езерото в парка Сент Джеймс и той предложи да поплуваме. Аз му казах, че не мога да плувам. Той ми каза, че всички кучета могат, стига да опитат, и обеща да ме научи. После ме научи и сега мога да плувам не по-лошо от него.

— И двамата трябва да се изсушите — забеляза Мисис. — О, забравих, че само хората имат кърпи! Е, търкаляне по килима също ще свърши работа.

След малко Джордж и Дунди вече енергично се търкаляха по килима. Те ставаха по-сухи и по-сухи, а килимът по-мокър и по-мокър.

— Не може да се държите така на правителствено заседание — смъмри ги Изтърсачето. — Премиер-министърът никога не позволява на някого да се търкаля. Джордж, върви в кабинета си и виж дали няма някакви новини от чужбина.

После обясни на Понго:

— Задължението на външния министър е да се занимава с другите страни.

— Свързахте ли се с Америка? — попита Понго.

— Още не. Но се свързахме с някои кучета от Ирландия, които са успели да се свържат с американския континент. Няма съмнение, че този мистериозен сън е обхванал целия свят. Говорихме с много европейски държави. Джордж, спри да се търкаляш.

— Права си, Изтърсаче — каза Боксерът. — Ела, Дунди, приятелю. Ще отидем да си побъбрим с кучета от континента.

Но докато Джордж и Дунди подскачаха към вратата, тя внезапно се отвори. Нахлу едно полицейско куче.

— Понго и Мисис! — възкликна то възбудено. — Спешно съобщение. Овчарския пес ви вика от провинцията. Каза, че има шокиращи новини.