Доуди Смит
Новите приключения на далматинците (4)

Четвърта глава
Голямото летене

Когато Понго и Мисис излязоха навън, петдесетте далматинци, които трябваше да тръгнат за Лондон, бяха вече изпечени летци. Понго ги строи на полянката пред къщата в редици по четири. В първата редица бяха те с Мисис, Черноушко и Дунди. Късметчето с жена си — Веселка бяха в последния ред, за да внимават никой да не изостава. По средата бяха останалите членове на семейство Понго. Всички с нетърпение очакваха да видят сестра си, Изтърсачето, на Даунинг стрийт.

Когато бяха готови за тръгване, Понго каза:

— Много е странно да тръгваме без дори да пием вода. Дали и другите не са жадни?

Понго ги попита. Въпреки че езерото беше наблизо (в него водата беше много по-вкусна от чешмяната), на никое куче не му се пиеше вода.

— Много странно — каза Понго.

— Просто метафизично — допълни Мисис.

Понго си размени няколко прощални думи с Принц, а Мисис целуна Пердита. Всички кучета, които оставаха, им пожелаха успех.

— Летим много бавно. Следвате мен и Мисис. Ще спрем за малко във фермата — изкомандва Понго. — Трябва да поговоря с Генерала. Вратата, моля!

Високите порти се отвориха и през тях в бавен полет преминаха тринайсет реда с по четири далматинци. Вратите се затвориха сами след тях.

Когато излязоха над пътя, Понго увеличи скоростта и те много бързо стигнаха фермата. Там ги чакаха: едно ловно куче зайчар, два шпаньола, един много смел пекинез и четири кучета от смесени породи, които искаха да се присъединят към тях.

— Литнах до селото и ги взех за новобранци — похвали се Овчарския пес. — Взех едно умно момче, да го обуча за лейтенант. — Той погледна надолу към едно териерче. — Не че някога ще стане майор като Сивата котка…

— Ще стана! Защо да не стана! — викна с писклив глас Териерчето и погледна жално Овчарския пес.

— Господи, какво нахалство! — възкликна Генерала. — Е, не е лошо да се проявява и малко характер. — Една от причините Генерала да харесва Сивата котка бе, че тя винаги бе на противоположно от неговото мнение. Нямаше съмнение, че териерът не й отстъпва в това отношение.

Късметчето строи осемте кучета от селото в редица.

— Подозирам, че по пътя към вас ще искат да се присъединят много доброволци. Това ще ви забави, така че по-добре да тръгвате — каза Генерала.

Понго излая:

— Кучета, излитаме!

Първоначално следваха пътя, но той правеше прекалено много завои и това ги забавяше. Но когато излязоха от селото (където всички оставащи кучета сърдечно ги изпращаха със звучен лай), развиха наистина голяма скорост. Понго откри, че няма смисъл да дава указания. С каквато скорост летеше, с такава се движеха и останалите. Стори му се странно, че никой не се обърква и попита Мисис дали знае обяснението за това.

— Много е просто — веднага отвърна Мисис. — Ти си помисляш, че трябва да побързаме и ние летим по-бързо. Помисляш си, че трябва да забавим и ние забавяме. На практика ние се движим напред, защото ти си го мислиш.

В този момент стана страхотно сблъскване. Дунди внезапно тръгна назад и се блъсна в кучето, което летеше зад него, то пък се сблъска с кучето от по-задния ред, то пък — с кучето от още по-задния, и така до последния ред на армията.

Понго излая ядосано:

— Спри!

За щастие, нямаше пострадали.

— Какво стана, Дунди — попита го Понго, докато останалите кучета ставаха от земята.

— Слушах ви какво си говорите с мама, и без да искам си помислих да тръгна назад.

— Никой, освен баща ти, няма право да си мисли каквото и да е — строго каза Мисис. — По-добре да предупредиш всички кучета за това, Понго.

Понго сметна, че не е разумно да постъпва така.

— Може да настъпи паника. Освен това никое куче, освен Дунди, не би си помислило да тръгне назад, когато летим напред. Всичко ще е наред, ако само Дунди не мисли за нищо.

— Ще опитам. Ще се старая с всички сили — увери ги Дунди.

Пак потеглиха, но този път Дунди не се помръдна от мястото си и задното куче пак връхлетя върху него. Отново се наложи всички да спрат. Мисис каза:

— Той напълно изключи ума си. Това не позволи твоите мисли да стигнат до него, Понго. Дунди, миличък, отпусни се. Така баща ти ще може да те командва. Опитай, само докато стигнем Лондон. После ще можеш пак да мислиш каквото си искаш.

След тази случка те летяха спокойно чак до един град на име Съдбъри. Понго гледаше затворените магазини и си мислеше за всички приятни продавачи, които сега дълбоко спяха. Той познаваше някои от тях много добре, тъй като в пазарните дни Душкингови често ги водиха с Мисис в града. Колко весел и шумен беше винаги пазарът! Сега бе пуст. Имаше само няколко кучета до статуята на Гейнсбъро^[1], които искаха да се присъединят към тях. Понго спря, за да даде възможност на Късметчето да ги подреди в строя.

Мисис погледна часовника на църквата и каза:

— Дванайсет часа, любимото ми време! Сега и двете стрелки са на едно място, така че не мога да ги объркам. — Часовникът започна да бие. — О, Понго, спомняш ли си? Точно биеше дванайсет, когато за пръв път влязохме в този град. Тогава минавахме оттук, за да спасим кутренцата. Но тогава часовникът биеше за полунощ, което звучи съвсем различно.

— Не съвсем — обади се Понго.

— Ами, на мен ми звучи различно… защото в полунощ си е страшничко, а през деня не е. Но днес, дори и през деня, звучи малко зловещо.

Скоро излязоха пак над пътя. Сега летяха през една красива долина. Беше чуден ден в разгара на лятото. На Мисис й се струваше, че това е най-хубавият летен ден в живота й. Небето изглеждаше по-високо от обикновено и приличаше на меко синьо кадифе. На Мисис чак й се искаше да го погали. Високите дървета изглеждаха особено високи, а гъстите им корони — необичайно бухнали. Нивите бяха станали златни. Въздухът също беше златен и не само защото грееше слънце. Той сякаш си имаше свой златен оттенък. Цялата природа беше абсолютно неподвижна.

— Не е ли странно, че въпреки голямата скорост, с която се движим, ушите ни не се развяват на вятъра — учуди се Мисис.

— Не чувствам дори лек полъх с носа си — додаде Понго.

— Сигурно и ветровете, като другите същества спят, нали, Понго? Но на мен ми харесва да си летим на спокойствие.

Понго смяташе, че не е много безопасно да се чувстват спокойни. Не му се искаше да тревожи излишно Мисис, затова й каза да се наслаждава на момента.

— Искаш да кажеш, поне докато е възможно. — Мисис беше отгатнала, че чувството му за отговорност не му позволява да се отпусне. — Така и ще направя, но би ми било много по-приятно, ако и на теб ти харесваше. Хайде, опитай да се отпуснеш. Не забравяй, че удоволствието е нещо, което си е само твое. Веднъж като го получиш, никой не може да ти го отнеме.

— Това е хубава сентенция, скъпа.

— Хубава какво?

— Сентенция. Чувал съм мистър Душкинг да използва тази дума. Мисля, че означава мъдра мисъл.

— Я виж, аз да казвам сентенция! — възгордя се Мисис. — Както и да е, опитай се да се разтовариш. Може би ни очакват трудности, но да не започваме да се борим с тях отсега.

Понго наистина се отпусна и цялата кучешка компания продължи да си лети, наслаждавайки се на безмълвната сутрин. Спираха само тогава, когато имаше кучета, които искаха да се присъединят към тях. Но трудностите, които им предстояха, все повече приближаваха. Докато чакаха Късметчето да подреди още няколко кучета в строя, Понго усети, че нещо се размърда в мозъка му. След малко чу Изтърсачето да лае. Мисловната вълна бе дошла по-бързо от лаенето, точно както светлината идва по-бързо от гърма. Той веднага й отговори.

— Слава богу, че ви намерих — отдъхна си Изтърсачето. — Не е лесно да се свържеш с кучета, които са в движение. Къде сте и кога най-сетне ще пристигнете на Даунинг стрийт десет?

Понго отговори, че са на половината път и ще им трябва още поне един час да пристигнат.

— Ужасно се бавите — смъмри ги Изтърсачето.

Понго възрази, че понякога спират заради кучета, които искат да се присъединят към тях.

— Оставете ги да се оправят сами — прекъсна го Изтърсачето.

— Но те не знаят пътя — каза Понго. — Аз го знам, защото много пъти съм ходил до Лондон с мистър Душкинг.

— Могат да стигнат Лондон, като си мислят за него през цялото време — каза Изтърсачето. — Изпратила съм тази информация из цяла Англия. Просто на някои кучета им е по-приятно да ги водят. Както и да е, идват прекалено много кучета. На Даунинг стрийт, пред номер десет, не може да се мине от кучета. О, татко, моля те, побързай!

— Някакви сериозни проблеми ли имаш, скъпа? — разтревожи се Мисис.

— Не мога да говоря за това сега. Наистина много грижи са ми на главата. Трябва да вървя, викат ме. Може би ще се наложи да заминем за Америка. А сега, летете колкото можете по-бързо. Само внимавайте с уличното движение, като наближите Лондон.

— Улично движение ли? — учуди се Понго.

— Имам предвид потока от кучета, естествено. Навсякъде има задръствания от кучета. Стигнете колкото можете по-близо до Даунинг стрийт и ми се обадете. Ще изпратя ескорт. До скоро виждане.

Всички кучета чуха разговора на Понго с Изтърсачето, така че той само изкомандва: „Пълен напред!“ и те тръгнаха с най-високата си скорост. Мисис изобщо не се впечатли.

— Е, Изтърсачето никога не е била спокойно куче. Понго, мислиш ли, че звучеше уплашена?

Понго наистина мислеше така, но не му се искаше да притеснява Мисис, затова каза:

— По-скоро беше уморена. Сигурно е лаела ужасно много тази сутрин. Е, скоро ще сме там да й помогнем.

Вече имаше по-малко кучета, заради които да спират, защото много от тях бяха тръгнали към Лондон сами. След дълго и бързо летене най-сетне стигнаха предградията на столицата. Сега вече не можеха да летят толкова бързо заради тълпите кучета по улиците. Прииждаха кучета от всички посоки. Събираха се на малки групички, те на по-големи, докато по улиците се образуваха истински потоци от кучета. Трудно беше да се прецени кой кого трябва да изчаква на кръстовищата. Понго си помисли, че би било добре да работят светофарите. Изведнъж те светнаха! Но Понго не смяташе, че е достатъчно мощен мислител, затова реши, че Изтърсачето някак си ги е задействала.

Приближаваха вече центъра на Лондон и улиците ставаха все по-странни. Нямаше бързащи хора, не се движеха автомобили или автобуси. Всички магазини бяха затворени. От къщите бяха наизлезли домашните кучета и гледаха минаващите. Всичко бе весело и спокойно като на някаква гигантска кучешка манифестация.

— Не ти ли се струва странно, че няма караници? — попита Мисис, докато изчакваха светофара на едно кръстовище. — Нормално ли е кучетата да са толкова тихи?

— Предполагам, че слушат нещо — каза Понго, — или поне се учат да развиват вътрешния си слух.

— Хм, не мисля, че е това е много здравословно — каза Мисис. — Понякога паленцата в Пъклен дом вдигат повече шум, отколкото би ми се искало, но сега бих предпочела да има глъчка. Не харесвам вътрешния слух, нито мисловните вълни. Не можеш да си сигурен, че собствените ти мисли няма да се разчуят? Все пак всеки има право на собствени мисли, нали?

Понго тъкмо щеше да й каже нещо умно за успокоение, когато забеляза ужаса в очите на жена си.

— Какво има? Какво стана? — уплаши се той. После видя накъде гледа тя.

Това беше една фабрика, почти скрита между къщите. В най-горната й част имаше табела с алени букви, на която бе изписано: „Злобара Де Мон и компания. Производители на тракащи дрехи“.

Тракащи дрехи? На Понго това нищо не му говореше. На Мисис, обаче, й говореше, и то много ясно.

— Злобара Де Мон се е върнала в Англия — каза тихо тя.

Понго не бе изненадан и си призна, че знае за това от по-рано.

— Но, Мисис, тя вече не ни преследва. Вече не й трябват кожи от далматинци. Мистър Де Мон вече не произвежда кожени палта. Душкингови казаха, че той и Злобара Де Мон са станали производители на мушамени дъждобрани.

— Мушамените дъждобрани не тракат — възрази Мисис. — Тракащи дрехи звучи опасно. До този момент това приключение ми харесваше, но щом като Злобара Де Мон се е върнала…

— Тя не може да има нищо общо с това, което става днес — опита се да я успокои Понго. — Просто не мисли за нея. Хайде, зелено е.

Мисис с удоволствие се отдалечи от фабриката, но тревогата не я напусна. След няколко минути каза:

— Трябва да предупредим Изтърсачето. Тя трябва да заключи Злобара Де Мон.

— Но Злобара Де Мон спи като всички хора — каза Понго.

— Забравяш, че Злобара Де Мон не е човек.

— Така и не го установихме със сигурност — каза Понго.

Но Мисис беше права, някога те наистина вярваха, че Злобара Де Мон е дявол. Ами ако мистериозният сън не влияе на дяволите? Но на Мисис той каза твърдо:

— Все едно, и без това само кучетата са будни. А тя със сигурност не е куче.

Скоро те стигнаха квартала Камдън Таун, близо до парка Риджънтс, където едно време живееха Понго и Мисис. Пресякоха моста, който извежда на булеварда, минаха квартала Лангъм, близо до сградата на телевизията.

— Сигурно няма никакви предавания, щом като няма будни хора. Колко ли й липсва на Изтърсачето телевизията!

Улица Риджънтс беше пълна, и то не само с летящи кучета. Имаше много кучета, които просто си разглеждаха витрините на магазините. Тук беше много по-шумно.

Кучетата весело си говореха. Мисис чу едно от тях да казва: „Госпожица Изтърсаче е напълно права. След като сме дошли до Лондон, трябва да се забавляваме“ — без съмнение Изтърсачето се опитваше да угоди на всички.

Площад Пикадили беше по-препълнен и от улица Риджънтс, но армията на Понго успя да си проправи път и по улица Хеймаркет успя да излезе на площад Трафалгар.

— Почти стигнахме — каза Понго, когато излязоха на улица Уайтхол.

После се усети, че го е казал твърде рано. Тълпата беше непроходима, а в началото на Даунинг стрийт тя беше направо като плътна стена. Какво да прави? Изтърсачето му беше казала да се обади като пристигнат, но тук беше толкова шумно, че никакво лаене не би се чуло.

— Ще трябва да изпратим най-силните си мисловни вълни — каза той на Мисис. Помоли и всички кучета от армията да помогнат. — Просто мислете с всички сили: „Изтърсаче, ние сме тук, в Уайтхол“.

Това подейства чудодейно. След две минути група полицейски кучета вече си пробиваше път към тях. Водачът им каза високо:

— Всички кучета от породата на госпожица Изтърсаче да тръгнат към Даунинг стрийт. Всички кучета от други породи да минат към улица Хорс Гардс.

Понго почувства отговорност за кучетата от други породи, които беше довел, и попита:

— Ще се погрижат ли добре за тях на Хорс Гардс?

— Нямат нужда от никакви грижи. Днес няма куче, което да е гладно, жадно или да му се спи. Всичко, от което имат нужда, е малко място за сядане. А Даунинг стрийт вече е претъпкан. Хайде, момчета!

Половината полицейски кучета разчистиха пътя към Хорс Гардс. Тогава водачът изкомандва:

— Направете път на далматинците!

Кучетата послушно се отдръпнаха на две страни и образуваха дълъг шпалир. Нещо повече, всички махаха опашки и викаха:

— Да живеят госпожица Изтърсаче и всичките й далматински роднини!

— Понго, нали не изглеждам прекалено самодоволна. Не съм си давала сметка, колко важна е станала дъщеря ни.

Така армията на далматинците се появи на Даунинг стрийт.