Доуди Смит
Новите приключения на далматинците (7)

Седма глава
Тракащите дрехи

Бялата котка огледа кухнята и каза:

— Мръсно е, както винаги.

Няколко кучета кихнаха.

— Това е от пипера във въздуха. — Бялата котка също кихна. — Сигурно използва още повече черен пипер, отколкото когато живеех с нея.

Понго се зачете в една рецепта, оставена на масата. Тя се казваше „Моето любимо ястие“.

— Чуйте това — каза Понго. — „Вземете една тавичка, наръсете я обилно с черен пипер, сложете на дъното малко месо, покрийте го с дебел слой бяла сол, след това с дебел слой хрян, разбъркан с горчица. Украсете с червен пипер. Сервира се горещо.“

— Според мен е невъзможно да го сервираш студено, дори и да го замразиш — отбеляза Мисис.

Сега вече повечето кучета кихаха.

— По-добре да се качим горе, там сигурно ще има по-малко пипер. Макар че кой знае, може да има и по-лоши неща от черен пипер. Дръж се за мен, Томи, ти не можеш да се защитаваш като кучетата — каза Овчарския пес.

Стените в хола на горния етаж бяха изрисувани с ъгловати форми в ярки цветове.

— Тези стени по-рано бяха от зелен мрамор — каза Мисис.

— Фалшив мрамор — поправи я Бялата котка.

— А стаите в гостната бяха облицовани с червен мрамор — спомни си Понго. — Приличаха ни на сурово месо.

Мисис надникна през отворената врата на гостната.

— Сега са като в хола и даже по-лоши — съобщи тя.

Освен ъгловатите форми по стените имаше нарисувани ъгловати лица с ужасни гримаси. На бледата светлина, която се процеждаше през тежките завеси, някои от лицата изглеждаха ужасяващо истински.

Мисис се отдръпна потресена.

Понго надникна в трапезарията и предупреди Мисис да не влиза вътре.

— Всички лица, които са нарисувани там, имат много дълги носове. Мисля, че това са портрети на Злобара Де Мон.

— Дали е тук? — зачуди се Генерала. — Къщата изглежда изоставена.

— Вероятно е горе — предположи Бялата котка, която остреше ноктите си на пурпурния килим. — Да отидем да видим — обърна се тя към Стафордширския териер и го помоли да дойде с нея.

— За мен ще бъде удоволствие — отвърна Стафордширския териер, оглеждайки издрания килим. — Бих казал, че ние с теб имаме една и съща мисъл в главите си, въпреки че ти предпочиташ да действаш с нокти, а аз със зъби, нали така?

— Нямате право да нападате Злобара Де Мон. Не е възможно тя да е виновна за това, което се случва днес — каза Понго на далматинците.

— О, Понго, не си прав! — възкликна Мисис искрено.

Дали наистина грешеше? Понго се колебаеше. Имаше нещо много странно в тази безмълвна къща, с тези изрисувани лица, нещо, което изглеждаше доста заплашително. И ако Злобара Де Мон наистина беше омагьосала всички хора на света, може би те нямаше да се събудят, докато… ами докато нещо не й направят. Както и да е, той не можеше да спре Бялата котка и Стафордширския териер, които вече бяха тръгнали нагоре. Той бързо ги последва, а след него идваха всички останали.

Бялата котка се спря пред една затворена врата и каза:

— Тук по-рано спяха Де Монови.

Вратата бавно се отвори. Зад нея имаше непрогледна тъмнина. Чу се тайнствено скърцане. Тъмнината и скърцането бяха толкова страшни, че при цялата си храброст Бялата котка и Стафордширския териер се отдръпнаха.

— Аз мога да виждам на тъмно, но не и в тъмнина като тази. Тя е по-черна от черното — прошепна Бялата котка.

Понго, който беше роден водач, каза, че ще влезе пръв.

— Ще дойда с теб — обади се Овчарския пес.

— Не, Генерале — спря го Понго. — Трябва да останеш с Томи.

Мисис се приближи и застана рамо до рамо с Понго. Тя се страхуваше, но беше решила да бъде смела, а това е най-висшата форма на храброст.

Стафордширския териер също пожела да дойде.

— Тогава застани от другата страна на Мисис — нареди Понго, който знаеше, че е безполезно да забранява на Мисис да идва. — Всички останали да чакат, докато дам команда да ни последват. Не, Късметче, ти оставаш с жена си. Господи, има още доброволци.

Териерчето, треперещо от вълнение, също искаше да влезе в стаята. Понго одобри този кураж, но му заповяда да се грижи за Генерала и Томи.

— Двете котки също да стоят настрани. Помнете, че сте само полукучета.

Скърцането ставаше все по-силно, а стаята изглеждаше все по-черна. Но Понго, Мисис и Стафордширския териер бавно, бавно тръгнаха напред.

На Мисис й се струваше, че тъмнината е не само черна, но и гъста. Имаше чувството, че ако отвори устата, тя ще я задави.

„Ех, да можеше да виждаме!“ — помисли си Понго.

Тежките завеси на двата високи прозореца трепнаха и бавно се разделиха по средата, точно колкото да пропуснат следобедното слънце. Това, което то освети, бяха две легла. На едното лежеше мистър Де Мон — малък, измършавял човечец, който силно хъркаше. Това беше скърцащият звук, който толкова ги изплаши. Това определено беше доста странно хъркане, но сега Понго знаеше откъде идва шумът и той му изглеждаше по-скоро смешен, отколкото страшен.

— Кой би могъл да помисли, че толкова дребен човечец може да хърка толкова силно? — учуди се Стафордширския териер.

Злобара Де Мон спеше на другото легло. Тя изобщо не беше смешна. Заспала, тя не изглеждаше толкова страшна, колкото когато Понго и Мисис я видяха за последен път. Това беше онази Коледа, когато тя ги преследваше с огромната си черно-бяла кола. Но тя нямаше същия доволен и спокоен вид, както спящите Душкингови. Устата й беше нацупена, дългият й нос изглеждаше по-остър от всякога, веждите й бяха сключени. Може би видът й не беше толкова ужасяващ, само защото очите й бяха затворени. Тези страшни черни очи с червени искрици. Самата мисъл за тях накара Мисис да потрепери.

— За пръв път виждам дама с черно-бяла коса — каза Стафордширския териер.

— Татко, сега можем ли да влезем? — попита Късметчето.

— Да, ако обещаете да пазите тишина и да не се блъскате около леглото — каза Понго.

— Половината й коса беше позеленяла от ужас след като развалихме кожите й. Предполагам, че я е боядисала. Но вече няма хермелинови наметала, нали? Най-хубавата нощ в живота ми беше, когато издрах с нокти всичките й кожи. — Бялата котка влезе в стаята.

— Сега има много странни дрехи — отбеляза Стафордширския териер. — Изглеждат като тенекиени.

— Сигурно са мушамени — предположи Бялата котка. — Когато съсипахме бизнеса с кожи на мистър Де Мон, той започна да прави мушамени дъждобрани. Сигурно тези са някои от тях. — Тя заплашително извади ноктите си и огледа полутъмния гардероб.

Някои от кучетата се приближиха и подушиха окачените дрехи. Изведнъж, смесвайки се с хъркането на мистър Де Мон, се чу тенекиен звън.

— Понго, онази фабрика, която видяхме сутринта! Дрехите, които тракат! — уплашено проплака Мисис.

Понго видя наредените на закачалки мушамени дрехи, точно където по-рано бяха кожените палта. Нито един обикновен мушамен дъждобран не би могъл да издаде звука, който идваше от тези дрехи, докато любопитните кученца ги изследваха. Дрън! Дрън! Звукът ставаше все по-силен и по-силен. Ако Де Монови можеха, със сигурност досега щяха да са се събудили.

Малкият Томи успя да свали едно палто от закачалката му и започна да го разглежда на светлината от прозореца. Приличаше на черна ламарина. Изпусна го и измърмори нещо.

— Каза, че е много тежко — преведе Овчарския пес. — Тази жена явно се облича с някакви брони.

Бялата котка пристъпи към палтото на земята и протегна към него лапа.

— Недей, миличка — каза Сивата котка, — само ще си счупиш ноктите.

— Мисля, че си права — каза Бялата котка. — Само отварачка за консерви би могла да го издраска.

Мисис, която се интересуваше от дрехи, защото и мисис Душкинг се интересуваше, не смееше да ги доближи. Някои от тях бяха в ярки цветове: алени, яркозелени, сини, огненочервени. Наистина са доста хубави, си помисли тя. Доближи ги, като си помисли, че няма да й направят нищо лошо, ако не ги закача. Подуши ги, но си одраска носа на един остър ръб. „Колко коварно — помисли си тя, — но в края на краищата, какво друго може да се очаква от дрехите на Злобара Де Мон.“

Но самата Злобара Де Мон вече не й изглеждаше толкова заплашителна. Дори Бялата котка като че ли се беше отказала от идеята да атакува стария си враг. Само Стафордширския териер изглежда все още не се беше примирил с нея. Беше се втренчил заплашително в Злобара.

Понго забеляза това. Той знаеше, че Стафордширския териер произхождаше от стар род кучета, които е трябвало да се бият, за да живеят. В ония времена кучешкият бой е бил нещо модно, затова Понго се отнасяше с разбиране към жестокостта, която си беше заложена в него. Но сега моментът не беше подходящ, затова го спря твърдо:

— Не я докосвай, приятелю.

— Вие далматинците сте си мекушави — каза Стафордширския териер разочаровано. — Тя беше ваш враг по-рано и пак може да стане. Ако я бяхме довършили докато спи, тя дори нямаше да разбере.

— Не бива да хапеш спяща жена — строго каза Овчарския пес, — също както не бива ловецът да стреля по фазан, докато не е литнал.

Стафордширския териер се почувства обиден. Той харесваше живота си, беше му приятно да пътува с фургона за мебели, но понякога завиждаше на кучетата от именията, които ходеха на лов с господарите си. Струваше му се, че биха си допаднали с тях. Сега виждаше, че те биха го отблъснали. Та той дори не знаеше, че не бива да се стреля по фазан, който още не е литнал.

— Не че не уважавам борбения ти дух — каза Овчарския пес тактично. — Бих се радвал, ако беше с мен в онази нощ, когато трябваше да се преборя с братя Лошърови, които работеха за Злобара Де Мон. Хайде, Понго, да се махаме от тази потискаща къща. Може би моята млада приятелка Изтърсачето вече има нужда от нас.

Завесите на прозорците се събраха, сякаш разбраха, че вече няма нужда от светлина. В стаята пак стана страшно. Бързайки към вратата, кучетата се натъкнаха на закачалките с палтата, които отново задрънкаха. На Мисис й олекна чак като видя, че всички са живи и здрави на площадката на стълбището.

— Може би наистина бяхме прекалено мекушави — погледна назад Бялата котка. — Никога повече няма да имаме шанс като този. Но пък нали има една поговорка: Не дърпай дявола за опашката…

— По-добре звучи: Не дърпай кучето за опашката — пошегува се Овчарския пес, — но никой не я спазва. Например, малкият Томи ме дърпа винаги, когато му падне.

Томи се засмя на шегата, прегърна Овчарския пес през врата и те слязоха заедно по стълбите.

— Излиза, че всъщност нямахме никаква работа в дома на Злобара Де Мон — каза Мисис, когато входната врата се отвори широко, за да ги пусне навън. — Защо тогава къщата ни позволи да влезем?

— Защото трябваше да се убедим, че нямаме никаква работа тук — обясни й Понго.

Входната врата се затръшна след тях. Мисис се обърна да погледне прозореца на спалнята — черната стая, пълна с хъркане и тракане. После радостно вдъхна дълбоко от топлия следобеден въздух.

Далматинците, които бутаха трактора, заеха позиция.

— Нека Понго и Мисис да се качат сега на трактора — каза Генерала. — Не бива родителите на Премиер-министъра да ходят пеша, докато ние се возим.

Стафордширския териер стоеше малко встрани от другите кучета. Сигурно щеше да е самотен вкъщи, но едва ли беше достоен да дойде на Даунинг стрийт. Генерала прочете мислите му и каза:

— Моля те, качи се на трактора. Ще ми е приятно да си от моя отбор в тези опасни времена.

— Седни до мен — покани го Бялата котка.

— За мен е чест, госпожо — благодари й Стафордширския териер. Никога не беше предполагал, че може да хареса някоя котка толкова много.

Мисис бе много доволна, че вече нямаше нужда да се страхува от Злобара Де Мон и истински се наслаждаваше на разходката към Даунинг стрийт през поздравяващата ги тълпа. Улиците бяха пак толкова пълни, колкото преди, но тракторът си минаваше спокойно.

Все още прииждаха кучета от цяла Англия.

— Внушителна гледка — каза Генерала. — Надявам се, че мъдрата Изтърсаче знае защо ги е свикала всички тук.

„Ами дано да е разбрала, докато ни е нямало“ — помисли си Понго. Не му се искаше да издава дъщеря си, затова каза само:

— Да!

— Свръхсекретно, а? — попита Генерала.

— О, мисля, че съвсем скоро всички ще разберем — спаси положението Мисис.

Тя също бе в очакване. Тази дума я научи преди да се родят кученцата й. Тогава Душкингови често казваха на хората „Мисис е в очакване“. Тогава думата й хареса и все още й харесваше. За нея тя означаваше да си развълнуван, без да те е страх. Колко величествена беше тя, седнала в трактора и поздравявана като кралска особа. Мисис грациозно махаше с лапичка. Щом като старият им враг спеше, наистина нямаше от какво да се притесняват.

Понго с радост наблюдаваше доброто й настроение, но не го споделяше. И преди посещението не вярваше, че отново Злобара Де Мон е врагът им, но сега почти му се искаше да беше тя. Защото дори и да беше дявол, поне я познаваха. Но при това положение беше ясно, че някой или нещо много по-силно от Злобара Де Мон, е причината за всичко това. Кой или какво беше то си оставаше абсолютна тайна.