Доуди Смит
Новите приключения на далматинците (12)

Дванадесета глава
Призори

Когато площадът се изчисти, Изтърсачето забърза към Даунинг стрийт, тъй като Премиер-министъра често се събуждаше нощно време и щеше да се разтревожи, ако не я завари. Тя нежно се сбогува със семейството си, особено с Черноушко, и обеща да им праща съобщения по Вечерния лай.

— Надявам се скоро да те видим по телевизията — каза Черноушко.

— А, сигурна съм, че така ще стане. Освен това, чух Премиер-министъра да казва, че следващия път, когато пътува извън Англия, ще ме изпрати да го чакам в Пъклен дом. Много скоро ще се срещнем отново. Ах, как ми се иска да сте с мен, когато Премиер-министъра се събуди!

— Но ние искаме да сме с Душкингови, когато те се събудят — вметна Понго.

— Ах, миличките Душкингови! — каза Изтърсачето, но всъщност мислите й бяха с милия Премиер-министър.

Кучетата от правителството на Изтърсачето тръгнаха заедно с нея към родните си домове. Стафордширския териер се запъти към улица Сейнт Джонс Уд. Датския дог, на гърба на който все още седеше чихуахуато Сами, се уговори с Овчарския пес и Териерчето да поддържат връзка, след което се забърза към Хампстед. Териерчето много хареса чихуахуато, защото това миниатюрно същество го караше да се чувства голямо и силно куче. Трите бездомни кучета си бяха отишли заедно с останалите бездомници към пансиона Батърсий. Те всички бяха решили да опитат късмета си там, защото знаеха, че ще ги хранят и че има шанс да ги вземат някои добри хора.

Понго събра семейството си. Томи, котките, Овчарския пес и Териерчето се качиха на трактора, а далматинците, които го теглеха до Лондон, се настаниха за обратното пътешествие.

— Ние с теб ще показваме пътя, Мисис — каза Понго.

Той знаеше, че ако се подредят в колона по четирима, както на идване, тя веднага ще забележи липсата на Дунди, а така може и да не разбере. И все пак той не й даде време да мисли за това. Каза на всички далматинци, които бутаха трактора, да застанат зад него и Мисис, и изкомандва:

— Бърз полет към Съфък!

Гостуващите кучета се измъкнаха от Лондон учудващо бързо. Улиците бяха вече празни, имаше само няколко кучета, седнали пред вратите на къщите, в който живеят.

— Много по-различно е от сутринта — забеляза Понго. — Радваш ли се, че се прибираме вкъщи, Мисис?

— Да, Понго — отвърна Мисис, — но има нещо, което ме тревожи, обаче не мога да се сетя какво е.

— Не се и опитвай — спря я Понго. — Просто си мисли за летене напред.

— Добре, Понго — послуша го Мисис, но гласът й все още беше тревожен.

— Скъпа Мисис, ако изведнъж се сетиш какво те тормози, не позволявай това да спре полета ти, защото кучетата след тебе също ще спрат и тракторът ще се блъсне в тях. Хайде сега да мислим само как да се приберем вкъщи, в хубавите си легла при Душкингови.

— О, да! — щастливо възкликна Мисис и започна да мисли за дома толкова силно, че излетяха в покрайнините още преди да започне да се тревожи отново. Ех, само да можеше да разбере какво я тормози! Беше убедена, че е нещо много важно.

Понго забеляза, че скоростта й се забавя.

— Мисис, скъпа, малко по-бързо — подкани я той. — Мисли си за движение напред.

Да си мисли за движение напред! За какво ли й напомняше това? Кой ли беше този, който тази сутрин си помисли за движение назад? Дунди беше! Къде е той? Значи, това я притеснявало! О, как можа да забрави за него?

Тя изскимтя и едва не спря да лети, но Понго отново я подкани:

— Давай, Мисис, давай! Не се бави! Е, сети ли се?

— Понго, трябва да се върнем!

— Не, Мисис! — твърдо каза Понго.

— Но не можем да оставим Дунди. Понго, моля те, спри, трябва да говоря с теб.

Понго разбра, че тя не може да продължи в това състояние. Няколко минути почивка нямаше да ги забави чак толкова. Затова той даде заповед да намалят скоростта, убеди се, че тези, които дърпаха трактора, са го чули и чак тогава им каза да спрат.

Сетне той обясни на Мисис защо се наложи да тръгнат без Дунди.

— Нямаше никакъв начин да го намерим, а аз трябваше да направя това, което е най-добро за всички нас. На разсъмване ще изгубим способността си да летим. Не можем да си позволим риска да останем на много мили от дома.

— Но има още часове до изгрева — възрази Мисис.

— Напротив, летните нощи са къси. Не помниш ли какво ни предупреди Сириус? В никакъв случай да не се връщаме назад. Дунди ще се справи. Рано или късно боксерът Джордж ще го върне на Даунинг стрийт, а там ще се грижат за него.

— Но никой няма да знае чий е той. Той е без нашийника си, а Изтърсачето не може да каже на никого, че й е брат.

— Може би ще успее да го намекне — предположи Понго.

— Сигурно повече никога няма да го видим — тъжно поклати глава Мисис.

— Но все пак е нещо, ако знаем, че е добре. Да проверим дали Изтърсачето има някакви новини от него.

Мисис веднага започна да лае, за да влезе във връзка с Изтърсачето. Единствения отговор, който получи, бе от живеещите наблизо кучета.

— Боя се, че вече нямаме способността да общуваме с Изтърсачето чрез мисловни вълни. Хайде, трябва да тръгваме — каза Понго.

Нощното небе избледняваше. Понго започваше да се притеснява. Кое ли трябва да се смята за съмване? Дали ще могат да летят, докато видят самото слънце, или ще изгубят тази способност веднага щом тъмнината започне да се разсейва?

— Само още един, последен опит — примоли се Мисис. — И моля те, помогни ми!

— Всички ще помогнем — каза Понго и даде заповед всяко куче да лае с Мисис и да вика Изтърсачето. — Три пъти! Хайде!

Вдигна се страхотен шум, но и след третото лаене не последва отговор.

— Направихме каквото можахме, Мисис — нежно каза Понго и предупреди всички да са готови за тръгване.

— Чуйте! — възкликна Мисис.

Понго се заслуша и каза:

— Някакво куче наоколо, на миля оттук просто си лае.

— Това не е просто някакво куче. Това е Дунди! — Мисис беше ужасно развълнувана.

Понго отново се заслуша. Наистина приличаше на Дунди. Дали се бяха свързали с Лондон?

— Дунди, миличък! — лаеше Мисис. — Къде си?

— Тук съм, мамо! Летя със страшна скорост! Моля ви, почакайте ме! — Това беше той, не можеше да има никаква грешка.

Сивата котка измяука силно от трактора: „Виждам го!“. Секунда по-късно се появи Дунди, който летеше с пълна пара, разбутвайки кучетата отдясно и отляво. Успя да настигне родителите си.

— Къде беше? — проплака Мисис.

— Не ни разказвай, докато не се приберем вкъщи. Просто ела в строя между майка ти и мен. А сега всички кучета да са готови за бързо летене! — изкомандва Понго.

— Уморен ли си, Дунди? Много ли бързо летим? — прошепна Мисис на Дунди след няколко минути.

— О, това е нищо в сравнение с това, което правих днес — отвърна й шепнешком Дунди.

— Никакво шушукане! Пазете си въздуха, за да летите — сгълча ги Понго, защото въпреки че за летенето бяха необходими малко усилия, той искаше да се застрахова, ако случайно им се наложи да летят по-бързо.

Лондон вече беше зад гърба им. Разбраха това по сладкия свеж аромат, който идваше от полята. Понго тревожно погледна небето. Все още е нощ, си помисли той. Беше виждал такова небе в нощите, когато луната се процежда през облаците. Тази нощ нямаше луна и той знаеше, че бавно, но сигурно се приближава зората. Даде заповед да спрат и попита дали всички кучета са в състояние да летят по-бързо. Всички, дори и тези, които дърпаха трактора, изразиха готовност.

— Чудесно — зарадва се Понго. — Мисис и Дунди, стига сте шушукали. Хайде да тръгваме.

И те тръгнаха много бързо, направо препускаха през полетата. Току-що стигнаха Северен Есекс и ето че наближиха Съфък. Но и изгревът не изоставаше. Когато минаваха през Съдбъри, нощта вече си отиваше.

— По-бързо! — командваше Понго.

Скоростта беше толкова голяма, че Понго започна да се притеснява за Мисис.

— Как си? — попита я той.

— Добре съм, Понго — отвърна Мисис. — Но тази бързотевица е далеч от идеала ми за приятно летене. Всичко беше толкова спокойно и неподвижно тази сутрин. Сега вятърът се събуди. Виж как ми вее ушите.

За малко спряха в най-близкото до Пъклен дом село, за да може Териерчето да слезе от трактора и да си отиде вкъщи. Всички останали кучета от селото вече се бяха върнали. Оттам им трябваше само една минута, за да стигнат фермата.

— Бързо отивай в леглото, Томи — заповяда му Овчарския пес. — Трябва да оставим трактора на пътя.

Така и направиха. После бащата на Томи дълго се чуди как ли се е озовал там тракторът му.

— Няма време за губене, погледни небето на изток, Понго — продължи Овчарския пес.

Понго слисано погледна небето, което вече розовееше. Тъкмо щеше да излае: „Летете бързо!“, когато се сети, че Сивата котка си е вече вкъщи, но на Бялата, която досега се придвижваше с трактора, й предстои още път, а тя не може да лети.

— Ти ще се качиш на гърба ми — й каза той.

Но Бялата котка отказа, макар и учтиво:

— Доста съм напълняла тези дни, толкова хубава храна ям напоследък. Ще се разходя до вкъщи. Ако портата не се отвори сама, ще се покатеря по стената. Това го мога и без помощта на Сириус. Така че вие тръгвайте.

— Летете колкото може по-бързо! — заповяда Понго.

Небето ставаше все по-розово.

— По-бързо, по-бързо! — викаше Понго.

Той виждаше стените на Пъклен дом, виждаше и портата, която беше затворена. Дали ще се отвори?

Далматинците спряха пред нея.

— Моля те, моля те, портичке! — примоли се Мисис.

Вратите на портата се отвориха навътре, а там, в двора, на моравата ги посрещнаха Принц и Пердита и всички далматинци, които бяха останали в Пъклен дом.

— Ах, толкова се притеснявахме, че няма да стигнете тук навреме — отдъхна си Пердита.

— И вие ли видяхте Сириус? — учуди се Мисис.

— Мисля, че всички кучета по света го видяха — обади се Принц. — Ако съм го разбрал правилно, всички трябва веднага да си лягаме. Всеки момент вратите ще се затворят и повече няма да можем да ги отворим.

Понго кимна в знак на съгласие:

— Всички кучета по леглата! — изкомандва той.

Кучетата, които спяха в конюшнята, превърната на кучешка спалня, бързо тръгнаха натам. Понго забеляза, че те тичаха, а не летяха. Магията се разпадаше.

— А сега бързо нагоре! — каза той на Мисис.

— Позволи ми само да чуя къде е бил Дунди! — помоли го Мисис.

Дунди заедно с няколко други кучета обикновено спеше в кухнята. Той вече се беше запътил натам, но се върна, за да каже небрежно:

— О, просто се разходих до Париж!

— Не може да бъде, не е възможно! — не повярва Мисис. Та нали Париж е във Франция, през морето. — О, Понго, трябва непременно да ми разкаже за това!

Те се намираха в хола. Понго каза на Принц:

— Вие с Пердита се качете горе и задръжте вратата на спалнята. Дайте ни знак, ако все пак се опита да се затвори. Е, Дунди, разказвай!

— Ами, Джордж е виновен. Винаги е искал да отиде в чужбина. Министърът на външните работи — имам предвид стопанина на Джордж — винаги ходи, но не може да го взима със себе си заради санитарните забрани. Затова, след като тази сутрин го научих да плува, той реши, че можем да си позволим риска да прелетим през Ла Манша. Оказа се много лесно. Дори не си намокрихме краката. После отидохме до Париж, а там беше чудесно. Толкова се забавлявахме! После ни казаха, че в полунощ трябва да гледаме небето, и видяхме Сириус, който беше на върха на Айфеловата кула. Той ни забеляза и разбра, че сме английски кучета. Обеща да ни осигури по-голяма мощност, за да можем да се приберем вкъщи навреме. Така успях да ви настигна.

— Париж повече ли ти хареса от Лондон? — попита Мисис.

— Ще си говорите за това утре — прекъсна ги Понго.

— Тази врата напира да се затваря! — провикна се Принц от горния етаж.

— Веднага горе! — викна Понго на Мисис и дори лекичко я побутна.

Тя послушно тръгна нагоре, но успя да викне на Дунди:

— Запозна ли се с някакви френски кучета?

— О, с много — отговори Дунди.

Понго и Мисис побързаха да влязат в спалнята на Душкингови.

— Може вече да пуснеш вратата — каза Понго.

В момента в който Принц и Пердита пуснаха вратата, тя се заключи здраво. По целия Пъклен дом щракаха ключалки. Затвориха се кухненската и входната врата, всички врати на кучешките колиби и най-накрая високата желязна порта.

— Колко спокойни и щастливи изглеждат милите Душкингови — каза Мисис, лягайки в любимата си кошница. — Как ли ще се изненадат, когато се събудят и видят, че са проспали един цял ден?

— Не мисля, че ще разберат — отговори Понго. — Вероятно нито те, нито пък другите хора ще разберат за този ден, който ние преживяхме. Може би дори много кучета ще го забравят.

Мисис каза, че тя никога няма да го забрави. Пердита, която тъкмо се наместваше в кошницата си, каза същото.

— Може би ще си го спомняме само като сън — предположи Принц, който също се приготвяше за спане.

В някои отношения този ден наистина приличаше на сън. Толкова много неща се случиха.

— Понго, как е възможно Сириус да говори по едно и също време с всички кучета по всички краища на света?

— Наистина не знам — поклати глава Понго.

— Аз пък знам — бодро каза Мисис. — В Космоса сигурно няма часовници. Там, където няма часовници, няма и време. По-лесно е обаче, да вярваш, че всичко това се дължи на едно вълшебство. Толкова е лесно да вярваш във вълшебство.

— Така е, наистина — подкрепи я Пердита.

— Сега има нова дума за вълшебство. Тя е „метафизика“. Ще ти я обясня утре, Пердита. — Мисис се отпусна в кошницата си и учудено добави: — Аз съм гладна! Колко е хубаво! Сега вече ще си чакам закуската! Естествено, че не ми пречеше да карам без храна цял ден, защото не бях гладна. Но определено ми липсваше чувството за глад. Ще ви кажа още нещо. Според мен, ако бяхме тръгнали със Сириус, след известно време вече нямаше да изпитваме онова блаженство. О, здравей!

Бялата котка се покатери през прозореца.

— Сетих се за онази нощ, когато влязох през кухненския ви прозорец в къщата близо до парка Риджънтс, след като избягах от Злобара Де Мон — каза Бялата котка.

— О, боже! — въздъхна Мисис. — Колко ужасна е мисълта, че Злобара скоро ще се събуди.

— Е, поне винаги ще я чуваме, когато идва, заради тракащите й дрехи. Спи спокойно, скъпа Мисис — усмихна се Понго.

Бялата котка легна при съпруга си, като доста силничко го избута настрани. Всъщност тя го обожаваше, но не виждаше никаква причина той да заема повече от половината кошница. Той не помръдна и скоро тя самата заспа. Спяха и Мисис, и Принц, и Пердита, и, разбира се, Душкингови. Само Понго беше все още буден.

Той си спомни как едва вчера сутринта си лежеше и копнееше за приключения. Ето, сега беше преживял едно приключение и много се радваше, че най-сетне е свършило. Не можеше да си представи някога да мечтае за ново приключение. Какъв късмет имаше само! Той любовно погледна спящите Душкингови.

Изведнъж Понго се уплаши. Защо не се събуждат? Вярно, че кучетата си шепнеха тихичко, но този шепот рано сутрин обикновено събуждаше семейство Душкинг, които винаги строго казваха: „Тихо!“. Защо спят толкова дълбоко? Ами ако не се събудят?

В този момент Понго чу един чуден звук. Навън чуруликаха птички, много птички. Щом като птиците са се събудили както обикновено, значи ще се събудят и Душкингови. Един лъч слънчева светлина огря лицето на мистър Душкинг, той отвори за малко очи, после се обърна и продължи да спи.

„Всичко е наред“ — си каза Понго, наблюдавайки изгряващото слънце. Мистър Душкинг каза онази вечер, когато се разхождаха в градината под звездите, че Сириус от съзвездието Голямо куче изгрява заедно със слънцето, въпреки че звездите не се виждат през деня. Дали Сириус е там сега? Дали още може да чете мислите на кучетата? В случай, че още може, Понго му изпрати едно съобщение: „Сириус, може би един ден ще сме готови да отидем при теб и да приемем блаженството. Но все още не сме готови. Както виждаш, и сега изпитваме голямо блаженство“.

Тогава Понго, който се чувстваше млад и щастлив като кутренце, се претърколи на гърба си и така заспа с четирите лапи, вирнати във въздуха.