Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Witches, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Роалд Дал. Вещиците

Английска. Първо издание

ИК „Ентусиаст“, 2011

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Илюстрации: Куентин Блейк

Предпечат: Митко Ганев, Светлана Цонева

ISBN: 978-954-8657-69-3

История

  1. — Добавяне

Лятната ваканция

Великденската ваканция дойде и отмина и отново тръгнах на училище. С баба вече бяхме решили да прекараме лятната ваканция в Норвегия и всяка вечер говорехме почти само за това. Тя ни беше запазила по една каюта на кораб, пътуващ от Нюкасъл за Осло веднага след началото на ваканцията ми, а от Осло щеше да ме заведе на южния бряг близо до Арендал на едно място, където самата тя бе прекарвала летните си ваканции като дете, преди почти осемдесет години.

— По цял ден — разказваше баба — плавахме с брат ми с лодката с гребла. Целият бряг е осеян с малки безлюдни островчета. Изследвахме ги и скачахме в морето от гладките гранитни камъни, а понякога пускахме котва далеч от брега и ловяхме риба. Ако хванехме нещо, палехме огън на някое островче и пържехме рибата в тиган за обяд. На света няма по-вкусна риба от прясната треска.

— Каква стръв използвахте, бабо?

— Миди — отвърна тя. — В Норвегия всички използват миди за стръв. А ако не хванехме риба, варяхме мидите в тенджера и ги изяждахме.

— Вкусни ли са?

— Превъзходни. Ако се сварят в морска вода, стават крехки и солени.

— Какво друго правехте, бабо?

— Гребяхме навътре и махахме за поздрав на лодките за лов на скариди, които се прибираха към брега. Те спираха и ни даваха по шепа скариди. Току-що сварените скариди бяха още топли и ние сядахме в лодката, обелвахме ги и ги изяждахме. Най-вкусната част от тях е главата.

— Главата ли? — възкликнах аз.

— Всмукваш главата между зъбите си и изсмукваш вътрешността. Невероятно вкусно е. Двамата с теб ще правим всичко това през лятото, скъпи — обеща баба.

— Нямам търпение, бабо. Нямам търпение да тръгнем.

До лятната ваканция оставаха само три седмици, когато се случи нещо ужасно. Баба се разболя от пневмония. Стана й много лошо и в къщата дойде медицинска сестра, която да се грижи за нея. Лекарят ми обясни, че днес пневмонията вече не е опасно заболяване, защото имаме пеницилин, но когато човек е над осемдесетгодишен като баба ми, болестта е много тежка. Той каза, че в нейното състояние дори не смее да я закара в болница, затова баба остана в стаята си, а аз висях пред вратата, докато вкарваха вътре кислородни бутилки и други страховити неща.

— Може ли да вляза да я видя? — попитах аз.

— Не, миличък — отвърна сестрата. — Моментът не е подходящ.

Дебелата и весела жена на име госпожа Спринг, която по-рано всеки ден идваше да чисти къщата, също оставаше да преспива у дома. Госпожа Спринг се грижеше за мен и ми готвеше. Много я харесвах, но тя не можеше да стъпи и на малкия пръст на баба по разказване на приказки.

Една вечер, около десет дни по-късно, лекарят слезе на долния етаж и ми каза:

— Можеш да видиш баба си, но само за малко. Тя пита за теб.

Втурнах се нагоре по стълбите, влетях в спалнята на баба и се хвърлих в обятията й.

— Ето те и теб. Бъди по-внимателен с нея — предупреди ме сестрата.

v_legloto.png

— Ще се оправиш ли, бабо?

— Най-страшното мина — рече тя. — Скоро пак ще съм на крака.

— Наистина ли? — обърнах се аз към сестрата.

— О, да — усмихна се тя. — Баба ти ни каза, че трябва да се оправи, за да се грижи за теб.

Отново прегърнах баба.

— Не ми позволяват да пуша — каза тя. — Но само почакай да си тръгнат.

— Тя е жилава старица — рече сестрата. — До една седмица ще я вдигнем на крака.

Сестрата се оказа права. След седмица баба ми вече потропваше из къщата, подпряна на позлатения си бастун, и пречеше на госпожа Спринг да готви.

— Благодаря ви за помощта, госпожо Спринг — казваше тя, — но вече можете да се приберете у дома.

— О, не, не мога — отвръщаше госпожа Спринг. — Лекарят ме предупреди, че през следващите няколко дни не бива да се натоварвате.

Лекарят беше казал и нещо друго. Той хвърли бомбата, като заяви, че в никакъв случай не бива да рискуваме с пътуване до Норвегия това лято.

— Глупости! — извика баба. — Обещах му, че ще отидем!

— Твърде далеч е — възрази лекарят. — Прекалено опасно е. Но ще ви кажа какво можете да направите. Можете да заведете внука си в някой хубав хотел на южния бряг на Англия. Морският въздух ще ви се отрази добре.

— О, не! — възкликнах аз.

— Искаш ли баба ти да умре? — попита докторът.

— Не!

— Тогава тя не бива това лято да се отправя на дълги пътувания. Още не е достатъчно укрепнала. А и я накарай да спре с тези отвратителни черни пури.

Накрая лекарят успя да убеди баба за ваканцията, но не и за пурите. Запазихме си стаи в хотел „Блясък“ в известното крайморско градче Борнмът. Баба ми каза, че в Борнмът е пълно със стари хора като нея. Хиляди старци отивали да живеят там, след като се пенсионирали, защото въздухът бил толкова ободряващ и здравословен, че според тях удължавал живота им с няколко години.

— Вярно ли е това? — попитах аз.

— Не, разбира се — отвърна баба. — Това са пълни глупости. Но мисля, че този път трябва да послушаме лекаря.

Скоро след това с баба хванахме влака за Борнмът и се настанихме в хотел „Блясък“. Той представляваше огромна бяла сграда на брега и ми изглеждаше доста скучно място за лятната ваканция. Разполагах с отделна спалня, но една врата я свързваше със стаята на баба ми и двамата можехме да ходим един при друг, без да излизаме в коридора.

Преди да тръгнем за Борнмът, баба ми подари за утеха две бели мишки в малка клетка и аз, разбира се, ги взех със себе си. Тези мишки бяха страшно забавни. Кръстих ги Уилям и Мери и в хотела се заех да ги уча на номера. Първо ги научих да пропълзяват в ръкава на сакото ми и да излизат от яката ми. След това ги научих да се катерят по врата върху главата ми. Постигнах го, като поръсвах в косата си трохи от кекс.

Първата сутрин след пристигането ни, камериерката оправяше леглото ми, когато една от мишките подаде глава изпод чаршафите. Камериерката нададе писък и в стаята дотичаха десетина души, за да видят кого колят. Съобщиха за случилото се на управителя. Последва неприятна разправия в кабинета му, където бяхме той, аз и баба.

Управителят, който се казваше господин Стрингър, беше наежен мъж с черен фрак.

advokat.png

— Не мога да допусна мишки в хотела си, госпожо — обърна се той към баба ми.

— Как смеете да казвате това, след като скапаният ви хотел и бездруго е пълен с плъхове! — извика баба.

— Плъхове ли? — кресна господин Стрингър с мораво лице. — В този хотел няма плъхове.

— Видях един тази сутрин — настоя баба. — Тичаше по коридора към кухнята!

— Това не е вярно! — извика господин Стрингър.

— Най-добре е веднага да повикате някой да излови плъховете, преди да съм се обадила на Службата по хигиена. Сигурно по пода в кухнята пъплят мишки, гризат храната по рафтовете и скачат в супата!

— Не е вярно! — кресна господин Стрингър.

— Нищо чудно, че на закуска препечената ми филийка бе оръфана по краищата — продължи неумолимо баба. — Нищо чудно, че имаше отвратителен вкус. Ако не внимавате, хората от хигиенната инспекция ще наредят целият хотел да бъде затворен, преди всички да се разболеят от тиф.

— Не говорите сериозно, госпожо — каза господин Стрингър.

— По-сериозна не съм била през целия си живот — отвърна баба. — Ще позволите ли на внука ми да държи белите мишки в стаята си?

Управителят разбра, че е победен.

— Може ли да ви предложа един компромис, госпожо? — попита той. — Ще му разреша да ги държи в стаята си, стига да не ги пуска от клетката. Какво ще кажете?

— Това ни устройва напълно — рече баба, стана от стола и излезе тържествуващо от стаята, а аз я следвах по петите.

Няма как да дресираш мишки в клетка. Въпреки това не се осмелявах да ги пусна навън, защото камериерката непрекъснато ме шпионираше. Тя имаше ключ за стаята ми и нахълтваше по всяко време в опит да ме хване как съм извадил животинките от клетката. Камериерката заяви, че ако някоя мишка наруши правилата, портиерът ще я удави в кофа с вода.

Реших да потърся по-безопасно място, на което да продължа с дресировките. В огромния хотел все трябваше да има някоя празна стая. Сложих по една мишка в двата джоба на панталона си и слязох на приземния етаж, за да си потърся тайно местенце.

Приземният етаж на хотела бе лабиринт от общи помещения, всички с имена, изписани със златни букви на вратите. Минах през „Салон“, „Пушалня“, „Стая за игра на карти“, „Читалня“ и „Приемна“. Нито една от тях не беше празна. Тръгнах по голям дълъг коридор и в края му стигнах до „Бална зала“. Към нея водеше двукрила врата, а пред вратата имаше голям афиш, поставен на стойка. Там пишеше:

СРЕЩА НА КДБЖД

Ограничен достъп

Тази зала е резервирана за годишната среща

на

Кралското дружество за борба с жестокостта към децата

Двукрилата врата, водеща към залата, беше отворена. Надникнах вътре. Залата бе огромна. Имаше многобройни редове от столове, обърнати към подиум. Столовете бяха боядисани в златисто, а върху седалките бяха поставени малки червени възглавнички. Но наоколо нямаше жива душа.

Промъкнах се предпазливо в залата. Какво прекрасно тайно и тихо място. Срещата на Кралското дружество за борба с жестокостта към децата сигурно се бе провела по-рано през деня и всички вече си бяха отишли. Дори да не беше така, дори внезапно да дойдеха, тези прекрасни мили хора щяха да погледнат благосклонно на млад дресьор на мишки, зает с усърдна работа.

na_vratata.png

В дъното на залата се намираше голям сгъваем параван с изрисувани китайски дракони. Реших за всеки случай да проведа тренировката зад него. Ни най-малко не се страхувах от хората от Дружеството за борба с жестокостта към децата, но бе напълно възможно господин Стрингър, управителят, да надникне в залата. Ако това се случеше и той видеше мишките, горките те за нула време щяха да се озоват в кофата с вода на портиера.

Промъкнах се на пръсти до дъното на залата и се настаних на дебелия зелен килим зад паравана. Мястото беше великолепно! Идеално за дресура на мишки! Извадих Уилям и Мери от джобовете си, а те седнаха до мен на килима кротко и възпитано.

Днес щях да ги науча да ходят по въже. Никак не е трудно да превърнеш интелигентна мишка в забележителен акробат, ако знаеш как точно да подходиш. Първо ви трябва канап. Имах в себе си. След това се нуждаете от парче вкусен сладкиш. Курабийките със стафиди са любимата храна на белите мишки. Обожават ги. Имах курабийка със стафиди, която бях пъхнал в джоба си, докато с баба пиехме чай предишния ден.

И така, ето какво трябва да направите. Опъвате канапа здраво с две ръце, но в началото опънатата част трябва да е само 7–8 сантиметра. Поставяте мишката върху дясната си ръка и парченце курабийка върху лявата. Така мишката ще се намира само на 7 сантиметра от трохите. Ще може да ги види и подуши. Мустаците й ще потръпнат от вълнение. Ще може почти да стигне до курабийката, ако се наведе напред, но не съвсем. Трябва само да направи две крачки по канапа, за да се докопа до вкусната храна. Мишката тръгва напред, поставя едната си лапичка на въженцето, после другата. Ако има добро чувство за равновесие, а повечето мишки го имат, ще прекоси лесно канапа. Започнах с Уилям. Той мина по канапа, без да се поколебае. Оставих го да си гризне от курабийката, колкото да засиля апетита му. След това го поставих обратно върху дясната си ръка.

mishka.png

Този път отпуснах канапа. Направих го дълъг около 15 сантиметра. Уилям знаеше какво да направи. С изключителен баланс той пропълзя по канапа и стигна до курабийката. Възнаградих го, като му позволих да си гризне от нея.

Малко след това Уилям преминаваше по дългото 60 сантиметра опънато въже (или по-скоро опънат канап) от едната ми ръка до другата, за да стигне до курабийката. Гледката беше прекрасна. Той страшно се забавляваше. Държах канапа ниско над килима, за да не падне от високо, ако загубеше равновесие. Но той така и не падна. Уилям очевидно имаше акробатична дарба и беше удивително добър в ходенето по въже.

След това дойде редът на Мери. Оставих Уилям на килима до себе си и го възнаградих с още няколко трохи и една стафида. Започнах същото упражнение с Мери. Разбирате ли, голямата ми амбиция, мечтата на мечтите ми, беше един ден да имам свой собствен „Цирк на белите мишки“. Щях да имам малка сцена с червени завеси, а когато завесата се вдигнеше, публиката щеше да види как световноизвестните ми мишки ходят по въже, люлеят се на трапец, правят салта във въздуха, подскачат на трамплин и куп други неща. Щях да дресирам белите мишки да яздят бели плъхове, а плъховете щяха да препускат страховито по сцената.

Вече започвах да си представям как ще пътувам в първа класа по целия свят с прочутия си „Цирк на белите мишки“ и ще изнасям представления пред кралските особи в Европа.

По средата на тренировката на Мери внезапно чух гласове пред вратата на балната зала. Звуците станаха по-силни. Заля ме вълна от бърборене, извиращо от множество гърла. Разпознах гласа на ужасния управител на хотела, господин Стрингър.

„Помощ“, помислих си.

Слава богу, че седях зад огромния параван.

Спотаих се зад него и надникнах през пролуката между две от сгъваемите части на паравана. Виждах залата надлъж и нашир, без никой да ме забелязва.

— Е, дами, сигурен съм, че тук ще се чувствате добре — казваше господин Стрингър. След това той влезе тържествено през двукрилата врата, облечен с черния си фрак и подканящ с разперени ръце голяма група жени да влязат навътре. — Ако имате нужда от нещо, не се колебайте да ме повикате — продължи той. — Ще ви сервираме чай на Слънчевата тераса след края на събранието. — При тези думи господин Стрингър се поклони и се изниза от залата, а множеството жени от Кралското дружество за борба с жестокостта към децата започнаха да влизат.

Те носеха хубави дрехи и всички бяха с шапки.