Роалд Дал
Вещиците (16)

Господин и госпожа Дженкинс виждат Бруно

Баба ме занесе в своята стая и ме остави на масата. После постави ценната бутилка до мен.

— В колко часа ще вечерят вещиците в трапезарията? — попита тя.

— В осем часа — отвърнах.

Баба погледна часовника си.

— Сега е шест часа и десет минути. До осем часа трябва да решим какъв ще е следващият ни ход.

Изведнъж погледът й се спря върху Бруно. Той още беше в купата с банани на масата. Беше изял три банана и сега нападаше четвъртия. Бруно бе станал ужасно дебел.

— Достатъчно — каза баба, извади го от купата и го постави върху масата. — Мисля, че е време да върнем този мъник на семейството му. Не си ли съгласен, Бруно?

Бруно я погледна начумерено. За пръв път виждах мишка да се чумери, но той успя да докара това изражение.

— Родителите ми ми позволяват да ям колкото си поискам — възрази той. — Предпочитам да съм при тях, отколкото при вас.

— Разбира се — рече баба. — Знаеш ли сега къде са майка ти и баща ти?

— Преди малко бяха в салона — казах аз. — Видях ги да седят там, когато притичахме покрай залата на път за насам.

— Добре — рече баба. — Да отидем и да проверим още ли са там. Искаш ли да дойдеш и ти? — обърна се тя към мен.

— Да, моля те.

— Ще ви сложа в чантата си. Пазете тишина и не се показвайте навън. Ако се наложи да надзърнете по някое време, си подайте само носовете.

Чантата на баба беше голяма, направена от черна кожа, и имаше закопчалка във формата на черупка на костенурка. Тя взе Бруно и мен и ни прибра вътре.

— Няма да я закопчавам, но не се подавайте навън.

Нямах намерение да стоя скрит в чантата. Исках да видя всичко. Настаних се в малък страничен джоб близо до закопчалката, от който можех да надзъртам навън, когато си поискам.

— Хей! — обади се Бруно. — Дайте ми остатъка от банана, който ядях.

— Добре — съгласи се баба. — Само и само да мълчиш.

Тя пусна наръфания банан в чантата си, метна я на рамото, излезе от стаята и тръгна с тежки стъпки по коридора, подпряна на бастуна.

Слязохме с асансьора до приземния етаж и прекосихме читалнята, за да стигнем до салона. Господин и госпожа Дженкинс се бяха настанили там на два фотьойла, между които бе разположена ниска масичка със стъклен плот. В салона имаше още няколко групи хора, но семейство Дженкинс бяха единствената двойка, която седеше сама на маса. Господин Дженкинс четеше вестник, а госпожа Дженкинс плетеше нещо голямо с цвят на горчица. Бях подал само носа и очите си над закопчалката на чантата, но виждах прекрасно. Виждах всичко.

Баба, облечена в черна дантелена рокля, тръгна с тежки стъпки през салона и спря пред масата на семейство Дженкинс.

— Вие ли сте господин и госпожа Дженкинс? — попита тя.

Господин Дженкинс я изгледа над вестника и се намръщи.

— Да, аз съм господин Дженкинс. С какво мога да ви помогна, госпожо?

— Опасявам се, че трябва да ви съобщя неприятна новина — каза тя. — Става въпрос за сина ви Бруно.

— Какво се е случило? — поинтересува се господин Дженкинс.

Госпожа Дженкинс вдигна очи, но продължи да плете.

— Какво е направил малкият калпазанин? — попита господин Дженкинс. — Предполагам, че тършува из кухнята.

— Малко по-лошо е — каза баба. — Дали не бихме могли да поговорим някъде насаме?

— Насаме ли? — попита господин Дженкинс. — Че защо трябва да говорим насаме?

— Не ми е лесно да ви обясня — отвърна баба. — По-добре всички да се качим във вашата стая и да седнем, преди да ви разкажа всичко.

Господин Дженкинс остави вестника си. Госпожа Дженкинс спря да плете.

— Не искам да се качвам в стаята си, госпожо — заяви господин Дженкинс. — Тук ми е напълно удобно, благодаря за загрижеността. — Той беше едър и груб мъж и не бе свикнал друг да му нарежда. — Кажете по какъв въпрос искате да говорим, а след това ни оставете на спокойствие. — Говореше така, сякаш пред него стоеше амбулантен търговец, който се опитва да му продаде прахосмукачка.

Горката ми баба се стараеше да е възможно най-любезна, но започна малко да се нервира.

— Не можем да говорим тук — каза тя. — Има твърде много хора, а въпросът е доста деликатен и личен.

— Ще говоря където си поискам, госпожо — заяви господин Дженкинс. — Хайде, изплюйте камъчето! Ако Бруно е разбил прозорец или ви е счупил очилата, ще платя за щетите, но няма да помръдна от този стол!

Някои от хората в салона започнаха да се обръщат и да ни гледат.

— Всъщност къде е Бруно? — попита господин Дженкинс. — Кажете му да дойде при мен.

— Той вече е тук — каза баба. — В чантата ми е. — Тя потупа голямата безформена кожена чанта с бастуна си.

— Как така е в чантата ви? — викна господин Дженкинс.

— Шегувате ли се? — попита превзето госпожа Дженкинс.

— Напълно сериозно говоря — отвърна баба. — Синът ви претърпя неприятна злополука.

— На него непрекъснато му се случват злополуки — каза господин Дженкинс. — Преяжда, а после има газове. Трябва да го чуете след вечеря. Звучи като духов оркестър! Но се оправя след една голяма лъжица рициново масло. Къде е малкият хубостник?

— Вече ви казах — рече баба. — В чантата ми е. Но мисля, че е по-добре да отидем някъде насаме, преди да го видите в сегашното му състояние.

— Тази жена е луда — отвърна госпожа Дженкинс. — Накарай я да си върви.

— Най-просто казано, синът ви Бруно е значително променен.

— Променен ли? — извика господин Дженкинс. — Какво, по дяволите, искате да кажете с това, че е „променен“?

— Махайте се! — рече госпожа Дженкинс. — Вие сте просто една изкуфяла старица!

— Опитвам се възможно най-внимателно да ви кажа, че Бруно наистина е в чантата ми. Внукът ми е видял какво са му сторили.

— Кого е видял и какво са му сторили, за бога? — изкрещя господин Дженкинс. Черните му мустаци подскачаха нагоре-надолу, докато крещеше.

— Видял е как вещиците го превръщат в мишка — каза баба.

— Повикай управителя, скъпи — обърна се госпожа Дженкинс към съпруга си. — Накарай го да изхвърли тази луда жена от хотела.

В този момент търпението на баба ми се изчерпа. Тя бръкна в чантата си и намери Бруно. Извади го и го постави на стъклената маса. Госпожа Дженкинс погледна дебелата кафява мишка, която още дъвчеше парче банан, и нададе писък, който разклати кристалните висулки на полилея. Тя скочи от стола си и изписка:

— Мишка! Махнете я! Не мога да понасям тези твари!

— Това е Бруно — каза баба.

— Ти, зла старице! — кресна господин Дженкинс. Той размаха вестника си към Бруно и се опита да го бутне от масата.

Баба се спусна напред и успя да го хване, преди да падне на пода. Госпожа Дженкинс още пищеше с цяло гърло, а господин Дженкинс се бе надвесил над нас и крещеше:

— Махайте се от тук! Как се осмелявате да плашите така жена ми! Незабавно разкарайте тази гнусна мишка!

— Помощ! — изписка госпожа Дженкинс. Лицето й бе добило пепеливия цвят на рибешки корем.

— Е, направих каквото можах — каза баба, обърна се и излезе от салона с Бруно в ръка.