Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Witches, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Роалд Дал. Вещиците

Английска. Първо издание

ИК „Ентусиаст“, 2011

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Илюстрации: Куентин Блейк

Предпечат: Митко Ганев, Светлана Цонева

ISBN: 978-954-8657-69-3

История

  1. — Добавяне

Здравей, бабо

Щом излязох от балната зала, се стрелнах като светкавица. Препуснах по коридора, минах през салона, читалнята, библиотеката и приемната и стигнах до стълбите. Качих се по тях, като подскачах с лекота от стъпало на стъпало, но през цялото време се придържах плътно до стената.

— Идваш ли, Бруно? — прошепнах.

— Зад теб съм.

Стаята на баба и моята стая се намираха на петия етаж. До там трябваше да се изкачат доста стъпала, но по пътя си не срещнахме жив човек, защото всички използваха асансьора. На петия етаж затичах по коридора към стаята на баба. Тя бе оставила чифт свои обувки отвън, за да ги вземат за почистване. Бруно стоеше до мен.

— Какво ще правим сега? — попита той.

Изведнъж забелязах, че по коридора към нас идва камериерка. Веднага познах, че е същата, която издаде на управителя, че имам бели мишки. Поради това никак не ми се искаше да я срещна в сегашния си вид.

— Бързо! — казах на Бруно. — Скрий се в една от обувките.

Аз скочих в едната обувка, а Бруно в другата. Изчаках камериерката да отмине. Но тя не го направи. Когато стигна до обувките, се наведе и ги вдигна. Пъхна дясната си ръка в обувката, в която се криех. Щом пръстът й ме докосна, я ухапах. Постъпката ми бе глупава, но го направих инстинктивно, без да се замисля. Камериерката нададе писък, който сигурно се чу чак на корабите в Ламанш, пусна обувките и хукна надолу по коридора.

skok.png

Вратата на баба се отвори.

— Какво, за бога, става тук? — попита тя.

Аз се шмугнах между краката й в стаята, а Бруно ме последва.

— Затвори вратата, бабо! — извиках. — Моля те, побързай!

Баба се огледа и видя две малки кафяви мишки на килима.

— Моля те, затвори вратата — повторих и този път тя видя, че говоря аз, и разпозна гласа ми.

Баба се вцепени и застина. Всички части от тялото й — пръстите, дланите, ръцете и главата й внезапно застинаха и тя се скова като мраморна статуя. Лицето й стана по-бледо и от мрамор, а очите й така се бяха ококорили, че виждах цялото бяло около ирисите им. След това тя се разтрепери. Помислих си, че ще припадне и ще се строполи на пода.

— Моля те, бързо затвори вратата, бабо — примолих се аз. — Онази ужасна камериерка може да влезе.

Баба успя да се овладее достатъчно, че да затвори вратата. Тя се облегна на нея и се взря в мен с бяло като платно лице, цялата разтреперана. Видях, че очите й се пълнят със сълзи, които започнаха да се търкулват по бузите й.

— Не плачи, бабо. Можеше да е много по-лошо. Успях да им избягам. Още съм жив. Бруно също.

Баба се наведе много бавно и ме вдигна от пода в ръката си. След това с другата ръка взе Бруно и ни постави върху масата. В средата имаше купа с банани, Бруно скочи право в нея и започна да разкъсва със зъби обвивката на един банан, за да се добере до плода.

Баба сграбчи облегалката на стола, за да се подпре, но очите й не се отделяха от мен.

— Седни, скъпа бабо — казах й аз.

Тя се свлече на стола.

— О, миличък — промълви и сълзите рукнаха от очите й. — О, горкичкото ми скъпо момче. Какво са ти сторили?

— Знам какво са ми сторили, бабо, и знам в какво ме превърнаха, но интересното е, че честно казано, не се чувствам зле от тази работа. Дори не съм ядосан. Всъщност се чувствам доста добре. Знам, че вече не съм момче и никога повече няма да бъда, но всичко ще е наред, стига да има кой да се грижи за мен. — Не се опитвах само да я утеша. Казах й съвсем честно какво мисля. Сигурно ще ви се стори странно, задето не оплаквах съдбата си. Наистина беше странно. Просто не мога да го обясня.

— Разбира се, че ще се грижа за теб — промълви баба. — Кой е другият?

— Това е едно момче на име Бруно Дженкинс. Първо заловиха него.

Баба извади дълга черна пура от табакерата в чантата си и я постави в устата си. След това извади кибрит. Запали една клечка, но пръстите й трепереха толкова силно, че пламъкът не докосваше върха на пурата. Когато най-накрая я запали, баба дръпна силно и вдиша дима. Това сякаш я успокои малко.

baba_pura.png

— Къде се случи всичко? — прошепна тя. — Къде е вещицата сега? В хотела ли е?

— Бабо, не беше само една вещица. Бяха стотици! Навсякъде са! Отседнали са тук, в хотела!

Баба се наведе напред и се взря в мен:

— Не искаш да кажеш, че… нали не твърдиш, че… провеждат годишното си събрание точно тук, в този хотел?

— Събранието приключи, бабо! Приключи! Чух всичко! И всички те, включително самата Върховна вещица, в момента са на първия етаж! Представят се за членове на Кралското дружество за борба с жестокостта към децата! В момента пият чай с управителя!

— И те хванаха, така ли?

— Надушиха ме.

— Замирисал си им на кучешко ако, нали? — въздъхна баба.

— Страхувам се, че да. Но миризмата ми не беше силна. Без малко да не ме надушат, защото не се бях къпал от сума време.

— Децата изобщо не бива да се къпят — заяви баба. — Това е опасен навик.

— Съгласен съм, бабо.

Тя замълча и дръпна от пурата си.

Наистина ли искаш да ми кажеш, че в момента всички те са долу и пият чай?

— Сигурен съм.

Пак последва кратко мълчание. Видях как старата искрица на въодушевление бавно се завръща в очите на баба ми и изведнъж тя се изправи рязко на стола и каза отсечено:

— Разкажи ми всичко от самото начало. И моля те, побързай.

Поех си дълбоко въздух и започнах да й разказвам. Разказах й как отидох в балната зала и се скрих зад паравана, за да дресирам мишките. Разказах й за афиша, на който пишеше „Кралско дружество за борба с жестокостта към децата“. Разказах й за жените, които влязоха в залата и заеха местата си, и за дребната жена, която се качи на подиума и свали маската си. Но когато се наложи да опиша как изглеждаше лицето под маската, просто не можех да намеря точните думи.

— Беше ужасяващо, бабо! О, колко страшно беше! Приличаше на… на нещо разложено!

— Продължавай — подкани ме баба. — Разказвай.

След това й разказах как всички вещици свалиха перуките, ръкавиците и обувките си и как пред очите ми се разкри море от плешиви разранени глави, как пръстите на жените завършваха с животински нокти и как на краката си нямаха пръсти. Баба се бе привела толкова напред на фотьойла си, че седеше на самия му ръб. Дланите й бяха сключени върху златната дръжка на бастуна, с който ходеше, а очите й се взираха в мен ярки като звезди.

После й разказах как Върховната вещица бе изстреляла нажежените искри до бяло и как те бяха изпарили една от другите вещици в струйка дим.

— Чувала съм за това! — възкликна развълнувано баба. — Но не вярвах, че е истина! Ти си първият човек, присъствал на подобно нещо! Това е най-прочутото наказание на Върховната вещица! Нарича се „изпържване“ и всички останали вещици се страхуват до смърт да не би да го използва върху тях! Чувала съм, че Върховната вещица си поставя за задача да изпържи поне по една вещица на всяко годишно събрание. Прави го, за да държи останалите изправени на пръсти от страх.

— Но те нямат пръсти, бабо.

Знам, скъпи, моля те, продължавай.

След това разказах на баба за Отварата със забавено действие за създаване на мишки и когато й казах, че възнамеряват да превърнат всички деца в Англия в мишки, тя направо скочи от стола и извика:

— Знаех си! Знаех си, че кроят нещо голямо!

— Трябва да ги спрем — казах аз.

Баба се обърна и ме зяпна.

— Не можеш да спреш вещиците. Видя какво може да прави онази отвратителна Върховна вещица само с очите си! Може да убие всеки от нас с нажежените си искри до бяло! Видял си го със собствените си очи!

— Въпреки това трябва да й попречим да превърне всички деца в Англия в мишки.

— Не довърши разказа си — прекъсна ме баба. — Кажи ми за Бруно. Как го хванаха?

Описах как Бруно Дженкинс влезе в залата и как пред очите ми се сви до мъничка мишка. Баба погледна към Бруно, който лапаше лакомо бананите в купата.

— Той никога ли не спира да яде?

— Никога — отвърнах аз. — Би ли ми обяснила нещо, бабо?

— Ще се опитам.

Баба ме взе от масата и ме сложи в скута си. Много нежно тя започна да гали меката козина по гърба ми. Усещането бе приятно.

— Какво искаш да ме попиташ, скъпи?

— Едно не разбирам. Как така двамата с Бруно все още можем да говорим и разсъждаваме както по-рано?

— Много просто — рече баба. — Те само са ви смалили, дали са ви четири крака и козина, но не са успели да ви превърнат изцяло в мишки. Ти все още си същият, освен на външен вид. Умът ти е същият, мозъкът ти е същият и гласът ти е същият, слава богу.

— Значи всъщност изобщо не съм обикновена мишка, а нещо като мишка човек.

— Точно така. Ти си човек в миши облик и си много специален.

Поседяхме мълчаливо за няколко секунди, а баба продължаваше да ме гали нежно с един пръст и да пуши пурата си с другата ръка. Единственият звук в стаята издаваше Бруно, докато нападаше бананите в купата. Но аз не бездействах, докато лежах в скута на баба. Мислех трескаво. Мозъкът ми щракаше по-бързо от когато и да било.

— Бабо, хрумна ми една идея.

— Каква, скъпи?

— Върховната вещица им каза, че е отседнала в стая четиристотин петдесет и четири, нали така?

— Да — каза баба.

Моята стая е номер петстотин петдесет и четири и е на петия етаж. Значи нейната, която е номер четиристотин петдесет и четири, се намира на четвъртия етаж.

— Точно така.

— В такъв случай, не е ли възможно стая четиристотин петдесет и четири да е точно под стая петстотин петдесет и четири?

— Много е вероятно. Модерните хотели ги строят като кутийки от тухли. И какво, ако е така?

— Моля те, изнеси ме на балкона, за да погледна надолу — помолих аз.

Всички стаи в хотел „Блясък“ имаха отделни малки балкони. Баба мина през спалнята ми и ме изнесе на балкона. Двамата се наведохме и погледнахме надолу.

— Ако отдолу е нейната стая — казах аз, — се обзалагам, че мога да се спусна и да вляза в нея.

— Но пак ще те хванат — отвърна баба. — Не ти позволявам.

— В момента всички вещици са долу, на Слънчевата тераса, и пият чай с управителя. Върховната вещица сигурно няма да се прибере преди шест часа. Тогава ще раздаде готовата отвара на най-старите вещици, които са твърде грохнали, за да се катерят по дърветата за яйца от грухтил.

— Дори да успееш да влезеш в стаята й, какво ще правиш след това?

— След това ще се опитам да намеря мястото, на което крие Отварата със забавено действие за създаване на мишки, и ако успея, ще открадна една бутилка и ще я донеса тук.

— Ще можеш ли да я носиш?

— Мисля, че да. Бутилчицата е миниатюрна.

— Страх ме е — рече баба. — И какво ще правиш с бутилката, ако успееш да я отмъкнеш?

— Една бутилка стига за петстотин души. Следователно има по две дози за всяка вещица. Можем да ги превърнем в мишки.

Баба подскочи един-два сантиметра във въздуха. Стояхме на високия балкон, от земята ни деляха много метри и аз едва не излетях през парапета, когато тя подскочи.

— Внимавай да не ме изпуснеш, бабо.

— Каква идея само! — извика тя. — Фантастична е! Невероятна! Ти си гений, миличък!

— Страхотна е, нали!

— Ще се отървем от всички вещици в Англия с един удар! — викна баба. — Всички до една заедно с Върховната вещица!

— Длъжни сме да опитаме — казах аз.

— Чуй сега — продължи баба, като едва не ме изпусна през парапета от вълнение. — Ако успеем, това ще е най-големият триумф на хората, откакто има вещици!

— Чака ни обаче много работа — казах аз.

— Разбира се, че ни чака много работа. Но за начало, да речем, че успееш да вземеш някоя бутилка, как ще сипеш отварата в храната им?

— По-късно ще го измислим. Първо ще се опитам да взема бутилката. Как да се уверим, че тя наистина е в стаята под нас?

— Веднага ще проверим! — извика баба. — Ела! Не бива да губим нито миг!

Баба ме взе в едната си ръка, излезе от спалнята и се втурна по коридора, като потупваше с бастун по килима при всяка своя стъпка. Слязохме по стълбите до четвъртия етаж. Номерата на стаите от двете страни на коридора бяха изписани със златисти цифри.

— Ето тук е! — извика баба. — Номер четиристотин петдесет и четири.

staia.png

Тя натисна бравата. Вратата, разбира се, бе заключена.

Баба се огледа наляво и надясно по дългия празен коридор.

— Мисля, че си прав. Тази стая почти със сигурност е точно под твоята.

Баба тръгна назад по коридора и преброи колко врати има между стаята на Върховната вещица и стълбището. Бяха общо шест врати.

После се качихме на петия етаж и направихме същото.

— Стаята й наистина е точно под твоята! — извика баба. — Наистина е там!

Тя ме отнесе обратно в спалнята ми и излезе на балкона.

— Това отдолу е нейният балкон. Освен това вратата към спалнята й е широко отворена! Как ще се спуснеш?

— Не знам — отвърнах аз.

Стаите ни бяха в предната част на хотела и гледаха към плажа и морето. Непосредствено под балкона ми, на стотици метри отдолу се виждаше ограда с остри колове. Ако паднех, с мен бе свършено.

— Сетих се! — извика баба.

Тя се втурна в стаята си, започна да тършува из чекмеджетата на скрина и накрая извади кълбо синя вълнена прежда. В единия край на нишката имаше няколко игли и недовършен чорап, който баба бе започнала да ми плете.

— Идеално — каза тя. — Ще те сложа в чорапа и ще те спусна на балкона на Върховната вещица. Но трябва да побързаме! Онова чудовище ще се прибере всеки момент.