Роалд Дал
Вещиците (22)

Да се залавяме за работа!

Тази вечер баба хапна обикновен омлет с къшей хляб. Аз си гризнах парченце кафяво норвежко козе сирене, което обичах от малък. Вечеряхме пред камината — баба, седнала на фотьойла си, а аз — на масата пред малка чинийка със сирене.

— Бабо, сега, след като се отървахме от Върховната вещица, останалите вещици ще изчезнат ли постепенно?

— Убедена съм, че няма — отвърна тя.

Спрях да дъвча и я погледнах.

— Но те трябва да изчезнат! Непременно трябва да измрат!

— Страхувам се, че не става така.

— Но щом Върховната вещица вече я няма, откъде останалите ще взимат парите, които им трябват? А и кой ще им дава заповеди, ще ги надъхва на годишните събрания и ще измисля магически отвари?

— Когато пчелата майка умре, винаги се намира друга пчела в кошера, която да я замести — обясни баба. — В тайното седалище на Върховната вещица сигурно има друга Върховна вещица, която се спотайва и чака да поеме ръководството, ако нещо се случи.

— О, не! — извиках аз. — Това означава, че всичките ни усилия са били на вятъра! Нима напразно станах мишка?

— Спасихме децата в Англия — каза баба. — Това не са напразни усилия.

— Знам, знам! Но не е достатъчно. Бях убеден, че всички вещици по целия свят постепенно ще изчезнат, щом се отървахме от водачката им! А сега ти ми казваш, че всичко ще си бъде постарому!

— Няма да е точно както преди — отвърна баба. — Например в Англия вече няма вещици. Това е истински триумф, нали?

— А останалият свят? — извиках аз. — Ами Америка, Франция, Холандия и Германия? Ами Норвегия?

— Не си мисли, че напоследък бездействам и не правя нищо. Отделям много време точно на този проблем.

Докато изричаше тези думи, я гледах в очите и изведнъж забелязах как ъгълчетата на устата й се извиват в тайнствена усмивка.

— Защо се усмихваш, бабо?

— Имам да ти съобщя една интересна новина — каза тя.

— Каква?

— Искаш ли да ти разкажа всичко отначало?

— Да, моля те. Обичам добите новини.

Баба бе изяла омлета си, а аз се бях наситил на сиренцето. Тя избърса устни със салфетката и каза:

— Щом се върнахме в Норвегия, телефонирах до Англия.

— С кого говори в Англия, бабо?

— С началника на полицията в Борнмът, скъпи. Казах му, че аз съм началникът на норвежката полиция и разследвам една странна случка, която неотдавна се е разиграла в хотел „Блясък“.

— Чакай малко, бабо. Нито един английски полицай няма да повярва, че ти си началникът на норвежката полиция.

— Умея много добре да имитирам мъжки глас — отвърна баба. — Естествено, че ми повярва. Полицаят от Борнмът бе поласкан да му се обади началникът на всички полицаи в Норвегия.

— И какво го попита?

— Попитах го за адреса и името на дамата, която е била отседнала в стая четиристотин петдесет и четири на хотел „Блясък“ и която след това изчезнала.

— Имаш предвид Върховната вещица, нали? — извиках аз.

— Да, скъпи.

— И той даде ли ти го?

— Разбира се. Полицаите винаги си помагат.

— Божичко, бабо, колко си хладнокръвна!

— Просто поисках адреса й.

— Но той знаеше ли го?

— Да, знаеше го. В стаята открили паспорта й, където били записани данните. Адресът бил попълнен и в регистъра на хотела. Всеки, който отседне в хотел, записва името и адреса си в тази книга.

— Но Върховната вещица едва ли е посочила истинското си име и адрес в хотелския регистър.

— Че защо не — отвърна баба. — Никой на света не е имал ни най-малка представа коя е тя, освен останалите вещици. Където и да отидела, хората я възприемали просто като мила жена. Ти, скъпи, си единственият обикновен човек, който я е виждал без маската. Дори в селото, в което е живяла, хората я мислели за любезна и много богата баронеса, която дарявала големи суми пари за благотворителност. Вече го проверих.

Започвах да се въодушевявам.

— Адресът, който са ти дали, трябва да е бил на тайното седалище на Върховната вещица.

— Да, при това домът й е все още там. Сигурна съм, че в него в момента живее новата Върховна вещица със свитата си от помощници. Владетелите винаги са заобиколени от голяма свита помощници.

— Къде е домът й, бабо? Кажи ми, къде е?

— В един замък — отвърна баба. — Интересното е, че в този замък се пазят имената и адресите на всички вещици по света! Как иначе Върховната вещица ще ръководи подчинените си? Как иначе би могла да събира вещиците в различните страни за годишното им събрание?

— Къде се намира този замък, бабо? — извиках нетърпеливо. — В коя страна е? Кажи ми, моля те!

— Познай.

— В Норвегия! — извиках аз.

— Позна от първия път! Намира се високо в планината над едно малко селце.

Новината бе удивителна. Затанцувах развълнувано върху масата. Баба също се бе въодушевила, стана от стола и закрачи из стаята, като потупваше с бастуна си по килима.

— Чака ни работа! — извика тя. — Имаме важна задача! Слава богу, че си мишка! Мишката може да се промъкне навсякъде! Само трябва да те заведа край замъка на Върховната вещица и ти лесно ще се промъкнеш вътре. Ще можеш да пълзиш наоколо и да гледаш и слушаш на воля.

— Така е! Така е! Никой няма да ме види! Промъкването из голям замък е като детска игра в сравнение с пълзенето из препълнена кухня, пълна с готвачи и келнери!

— Ако се наложи, можеш да останеш в замъка дни наред! — извика баба. От вълнение тя размаха бастуна си и без да иска, бутна на пода една висока и много красива ваза, която се разби на милиони парченца. — Няма нищо. Просто една ваза от времето на династията Мин. Ако искаш, можеш да прекараш в замъка и цели седмици, а вещиците изобщо няма да разберат, че си там! Аз ще си запазя стая в селото, а ти можеш да се измъкваш от замъка, да идваш за вечеря при мен всяка нощ и да ми разказваш какво си видял.

— Да! Да! — извиках аз. — А в замъка ще мога да се промъкна навсякъде!

— Основната ти задача обаче ще бъде да унищожиш всички вещици в замъка. Така ще сложим край на цялата им организация.

— А как аз ще ги унищожа?

— Не се ли досещаш?

— Кажи ми как.

— С отварата за създаване на мишки! — извика баба. — Ще използваме отново Формула осемдесет и шест със забавено действие за създаване на мишки! Ще капваш от нея в храната в замъка! Помниш рецептата, нали?

— До последната съставка! — отвърнах аз. — Сами ли ще я приготвим?

— Че защо не? Щом те могат да я приготвят, защо да не можем и ние? Просто трябва да знаем какви са съставките!

— А кой ще се катери по дърветата за яйца от грухтили? — попитах аз.

— Аз ще го направя! В мен има още много живот!

— Струва ми се, че е по-добре аз да свърша тази работа, бабо. Може да се пребиеш.

— Това са подробности! — извика тя и пак размаха бастуна си. — Нищо не може да ни спре!

— А какво ще стане след това? Какво ще стане, след като Върховната вещица и всички останали в замъка се превърнат в мишки?

— Тогава замъкът ще запустее и аз ще дойда при теб и…

— Чакай! — извиках аз. — Чакай, бабо, сетих се нещо ужасно!

— Какво?

— Когато аз се превърнах в мишка с отварата, не станах просто обикновена мишка, която можеш да хванеш в капан. Превърнах се в говореща, мислеща интелигентна миша личност, която за нищо на света не би се приближила до капан за мишки.

Баба замръзна. Веднага се досети какво означава това.

— Ето защо — продължих аз, — ако използваме отварата, за да превърнем новата Върховна вещица и свитата й в мишки, целият замък ще загъмжи от много умни, злобни и опасни мислещи мишки вещици! Те ще бъдат вещици в миши облик. А това би било наистина ужасно.

— Божичко, прав си! — извика баба. — Изобщо не ми мина през ума!

— Няма как да победя цял замък с мишки.

— Нито пък аз. Трябва да ги унищожим наведнъж. Трябва да бъдат заловени, смачкани и накълцани на парченца точно както в хотела.

— Аз няма как да се справя с това. Мисля, че и ти няма да успееш, бабо. А капаните за мишки ще са напълно безполезни. Между другото, Върховната вещица не се оказа права за капаните, нали?

— Да, да — каза баба нетърпеливо. — Но не ме притеснява Върховната вещица. Тя отдавна е накълцана на парчета от главния готвач. Сега трябва да се разправим с новата Върховна вещица в замъка и с нейните помощници. Една Върховна вещица е достатъчно опасна, когато е предрешена като жена, но си помисли само на какво ще е способна като мишка! Така би могла да се промъкне навсякъде!

— Сетих се! — извиках аз и подскочих високо във въздуха. — Измислих как.

— Кажи ми! — сопна се баба.

— С помощта на котки! — извиках аз. — Ще използваме котки!

Баба ме зяпна. После по лицето й се разля широка усмивка и тя извика:

— Великолепно! Блестяща идея!

— Ще вкараме в замъка пет-шест котки и те ще изядат всички мишки за пет минути, независимо колко умни са!

— Ти си вълшебник! — извика баба и отново започна да размахва бастуна.

— Внимавай с вазите, бабо!

— Не ме интересуват вазите! — извика тя. — Толкова се вълнувам, че не ме интересува дали ще ги изпотроша всичките!

— Само още нещо. Трябва да ме прибереш, преди да пуснеш котките в замъка.

— Обещавам ти, че ще се погрижа за теб.

— А какво ще правим, след като котките изядат всички мишки? — попитах аз.

— Ще върнем котките в селото и тогава замъкът ще е наш.

— А после?

— После ще преровим архивите и ще научим имената и адресите на всички вещици по света!

— А след това? — попитах, потръпващ от вълнение.

— След това, скъпи, ни чака най-голямата ни задача! Ще си стегнем багажа и ще тръгнем по света! Във всяка страна, в която спираме, ще издирваме къщите, в които живеят вещици! Ще ги намерим до последната и ще капваме капчици отвара в хляба, попарата или оризовия им пудинг, или каквато храна видим. Ще постигнем истинска победа, скъпи! Ще постигнем колосален, удивителен триумф. Ще се справим само двамата! Това ще е задачата ни до края на живота ни!

Баба ме взе от масата и ме целуна по носа.

— Леле, колко заети ще сме през следващите седмици, месеци и години! — извика тя.

— Вярно е! — съгласих се. — Но пък колко вълнуващо и забавно ще бъде!

— Прав си — извика баба и пак ме целуна. — Нямам търпение да се заловим за работа!