Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Операция «Фауст», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Фридрих Незнански. Операция „Фауст“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

8.

Дойдох на работа позорно рано — даже дежурният милиционер се учуди. Само че напразно се старах: Меркулов, който ме събуди с телефонното си обаждане, още не се беше появил. Реших да не се качвам в кабинета си, а да изчакам шефа под липата на улицата, да попуша на чист въздух. В този момент пред входа на градската прокуратура спря една от ония приказни лимузини, в каквито се вози само най-висшето началство: министрите — и то не всички — и членовете на Политбюро. От лимузината несръчно се измъкна Меркулов. Тъмното стъкло на задната врата запълзя надолу и от него се показа квадратната глава на главния военен прокурор Горни:

— Здравейте, колега. Моля да ме извините, задето задържах Константин Дмитриевич. При Павелецката гара имаше ужасно задръстване. Дори ние не можахме да минем.

— Нищо, Артьом Григориевич, нямам бърза работа — снизходително заявих аз на Горни, а той ми махна с ръка и черната грамада отплува от нашата резиденция.

— Наложи се да замина снощи на вилата при Горни — каза Меркулов, без да чака насочващия ми въпрос. — Той ме поексплоатира — изля си душата, разказа за заговорите срещу него… А пък аз му измъкнах разрешение за арест на този лайнян герой… Ивонин. Сега е твой ред, отивай на „Хорошевка“ в Главното разузнавателно управление при генерал Рогов. В девет часа на входа ще те чака Бунин…

 

 

Паркирах таратайката си край павилиона за продажба на вестници до знака „Спирането забранено“. Закрепих на предното стъкло табелка „КАТ“, а отзад метнах една милиционерска стоп-палка — като превантивни мерки срещу заяжданията на държавната автомобилна инспекция. За да не стърча сред потока от хора, застанах на около десет метра от вратата на модерното здание от стъкло и бетон, наречено на жаргона на военните разузнавачи „Аквариума“. Бунин още го нямаше и аз се заех да разучавам тълпата, извираща от всички страни. Спокойни, сити, добре избръснати физиономии. Дори самодоволни. Предимно висши офицери и млади генерали. Мяркаха се, разбира се, засукани мацета и валутни мадами, очевидно секретарки и преводачки.

— Прощавай, старче — зашептя зад гърба ми Бунин, — при нас в Очаково не се живее. На гарата пак имаше ремонт, сменяха траверсите. И вкъщи е пълен бардак. Синът ми има грип, тъстът се е запил, тъщата… нея я изписаха без предупреждение от Столбовата болница.

Бунин се усмихна и аз реших, че той се шегува, разказва ми някакъв виц в собствен вариант. Но усмивката му беше някак жалка, неподхождаща на неговото кръгло лице и на цялата му едра фигура. И аз забелязах, че кителът му е измачкан, якичката не е от най-чистите, а обувките му не са лъснати. Изглежда, не от добър живот гонеше чуждите жени… Бунин прехвърли огромната си чанта в другата ръка и ние се здрависахме.

В приемната на ГРУ с мотаещи се на поста си дежурни офицери не се задържахме дълго — пропускът ми вече беше поръчан. Дежурният капитан ме премери със стоманен поглед и някак неохотно ми върна удостоверението: явно много му се искаше да задържи поне един шпионин пред портите на ГРУ.

Когато вратата с табела „А. С. Рогов“ се отвори, видях широкия гръб на генерал-полковника пред отворения сейф. Той остави дебела папка в дъното на масивния железен шкаф, завъртя шайбата с цифровите комбинации и се обърна към нас. Беше едър мъж със съвсем оплешивяла глава и черна превръзка на лявото око (дали не го е изгубил в бой с душманите?). Вече знаех, че Рогов, един от заместниците на маршал Агаркин, началника на ГРУ, наблюдава Пето управление, в състава на което влизат спецчастите.

— Чувам, че се стягате за Афганистан, момци. Не се ли страхувате? Там на нашите момчета не им се отваря много парашута с мюсюлманките, щото ония чалнатите азиатци, душмани и муджахидини шантави, стрелят, при това доста точно, всеки гад е снайперист!

Бунин стоеше мирно, все пак беше на прием при голям шеф. Помислих си, че не само афганистанците стрелят и мятат ножове, а на глас казах, все едно че пред мен стоеше някой от моите апапи в прокуратурата:

— В такова време живеем, другарю Рогов, че не знаеш къде по-лесно ще си опазиш главата — дали в Афганистан, или в родната Москва. Може би сте чували за асансьорните убийства?

— Не, не — оживява се Рогов, дори се подсмихва с някакъв добричък, треперлив смях. — Ние тук сме като в казарма, не знаем даже какво става зад ъгъла — в Боткинската болница или на хиподрума…

Сядаме и завързваме разговор. Съвсем нелош при това. Мъжки, нормален. Рогов постоянно присвива единственото си око и откровено разказва, че Афганистан е врящ казан със здраво набит капак. Но колкото и да го затягаш, все тая — парата ще избие.

— Маршал Агаркин измисли щурмовите отряди на партията, събра в един юмрук спецчастите, разпилени по различните ведомства: ВВС, ВМС, сухопътните войски, и създаде от тях специален военно-тактически комплекс, пряко подчинен на ЦК и Политбюро, а после зачисли тези войски към ГРУ на Генщаба на СССР. Сега в Афганистан действа 17-и полк със специално предназначение. Задачата му е да ликвидира въстаническото контрареволюционно движение. В истински бойни условия. Полкът е комплектуван от професионални спортисти. Дори командирът — генерал-майор Серий — е заслужил майстор на спорта… Така, а сега ще заповядам на специалния отдел да ви командирова по всички правила на военната наука: да ви издаде пропуски, разрешителни листи, карти за безплатно пътуване и прочее…

Картите и листовете, разбира се, са ни необходими, но причината, поради която дойдохме тук, въобще е друга. Трябва ни разрешение от Рогов за арестуване на старши лейтенант Ивонин. Аз имам нареждания от заместник главния прокурор на Москва Пархоменко и главния военен прокурор Горни, но на територията на Афганистан те не важат. Разрешение за задържането на човек от спецчастите може да даде само неговото най-високо началство. И сега Рогов ни обяснява много популярно защо му е дадена такава власт.

— Другарю генерал-полковник — казвам аз, — надявам се че Артьом Григориевич ви е изложил същината на случая? Отиваме в Афганистан, за да арестуваме опасен престъпник, убиец. Трябва ни вашето разрешение за задържането на старши лейтенант Владимир Ивонин.

— Ивонин?! — Бузата на Рогов се сгърчи като на припадничав. Той се втренчи в мен с единственото си око и в погледа му се появи нещо, което преди това не бях забелязал. — Разрешение?! Разрешение, викаш, прокурорче посрано! Ти кого искаш да арестуваш бе, сополанко. Героя на Съветския съюз! Нашата гордост! Гвардееца на партията искаш да окошариш, а?

Каква беше тая метаморфоза? Досещах се, че и преди Рогов играеше театър — добрия селски чичо, — обаче чак пък толкова. На мен не ми пука от военните, а още по-точно — не мога да ги търпя, откакто изкарах двегодишната си служба в Улан-Уде.

— Благоволихте значи! Разрешение, видиш ли, им поднасяй! — не мирясваше Рогов.

Бунин триеше със захабена кърпичка струйките пот от челото си. Отвърнах колкото се може по-спокойно:

— С такъв тон, генерале, можете да разговаряте на обяд у шурея си. А тук се постарайте да бъдете поне коректен. Аз между другото съм длъжностно лице.

— Какъв шурей те е… — щеше да избухне пак Рогов, но в този момент един от телефоните замига с червено оченце.

Рогов вдигна слушалката и аз забелязах как целият се стегна под своя кител. Той почти нищо не казваше, освен „слушам“ и „тъй вярно“. Но по някакъв начин ме споходи усещането, че това обаждане има пряка връзка с нашата визита. Генералът внимателно остави слушалката и пред нас отново беше простоватият военен със селски произход. Само че сега аз вече знаех колко струва неговият треперлив, добричък смях. Той дори виновно премигна към нас няколко пъти и каза примиренчески:

— Извинете, прекалих. Не понасям, когато арестуват бойни другари, това ми е останало от войната.

Рогов отново вдигна слушалката и помоли някакъв полковник Нежни да ни оформи документите за пътуване до Афганистан, в 4-а армия, 17-и полк от спецчастите с командир генерал-майор Серий. После измъкна от бюрото си бланка за арест.

 

 

Меркулов педантично подравняваше с дългите си пръсти ръбовете на папките, старателно построени върху бюрото му. При това той бързо премяташе цигарата от единия към другия край на устата си. Нещо не бях забелязвал досега подобни навици у него.

— … Значи самолетът ни излита късно тази вечер, кацаме в Ташкент в два часа и рано сутринта сме в Кабул — довършвам аз жизнерадостно рапорта си, сякаш ми предстои не полет през воюваща страна, а увеселителна разходка с кораба „Одеса“. — Не се вълнувай, Костя, ние сме много, трима все пак. Само Грязнов колко струва!

Меркулов остави папките на мира, угаси цигарата си и каза, сякаш без връзка с доклада ми:

— Във въздуха се усеща мирис на стремително насилие. Ерата на умиращите генерални секретари свърши. И откровено казано, аз не знам дали това е за добро, или за зло. Може би в магазините ще се появят повече салам и модни обувки. Това винаги е добре и всички го разбират. Просто е. И нагледно. А що се отнася до военизирането на нашето общество, то за повечето хора остава скрито. Щурмови отряди на партията — само това ни трябваше! — Меркулов счупи пластмасовата химикалка и хвърли парчетата в кошчето. — Нещо не се съгласува всичко това с някои напъни за демократизация на нашето общество, с призивите за гласност, с публикуването на разобличителни материали в печата. Нещо тук не се връзва…

— Костя, домъкнах ти делото на Ким, заключи го в твоя сейф. За Афганистан ще си взема само необходимите копия. — И аз му тръснах здраво натъпканата чанта.

Меркулов набута папките в огнеупорния шкаф, приближи се до мен и даже се опита да ме целуне по ухото.

— Е, желая ти бързо завръщане. И не се навирай между шамарите. Животът ти тепърва почва…