Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (8)

7.

„До др. старши следовател от Мосгорпрокоратурата^[1]

А. Турецки, юрист 2-ри клас

 

 

СПЕЦДОНЕСЕНИЕ

Аз, капитан В. Грязнов, старши инспектор от МУР^[2], проведох в съответствие с вашите писмени указания следните следствени действия, насочени към установяване местопребиваването на свидетеля Алберт Ивановия Морозов…“

Законът, в частност член 127 от Наказателнопроцесуалния кодекс, предоставя широки пълномощия на следствените органи, тоест на милицията, която извършва оперативно-издирвателната работа по откриването на престъпници и важни свидетели. Това налага съгласуваните действия на следователя от прокуратурата и сътрудниците на милицията. На практика това изискване на закона често предизвиква търкане между нашите служби. Може и да съм самонадеян, но мисля, че успях да постигна тази съгласуваност в работата с втори отдел на криминалната милиция, оглавяван от Шура Романова. А и направо ми провървя, че провеждам това следствие заедно с капитан Вячеслав Грязнов: за три години обща работа ние се научихме да се разбираме от половин дума. Нашата професия е от така наречените „рискови“: и следователите, и оперативниците работят в критични ситуации. Юридическата диплома и многогодишната служба не са достатъчни. Трябва да има и малко божи дар. Това „малко“ капитан Грязнов го имаше предостатъчно.

„Обстоятелства по случая: съгласно данните, получени от 5-о управление на ГРУ, сержант А. И. Морозов е бил откомандирован от 4-а армия, дислоцирана в Афганистан, за обучение в Рязанското висше въздушнодесантно училище, подготвящо офицери за секретна служба в ГРУ при генщаба на СССР — спецчастите. Морозов е пристигнал в Рязан, бил е приет в курса за подготовка, настанил се е в общежитието на училището. Обаче вчера той е изчезнал. Командирът на Рязанското училище генерал-майор А. Е. Слюсар е предприел мерки за издирване на курсанта Морозов, но досега няма положителен резултат.

Капитан Грязнов“

— Аристократичен подпис вадиш — казвам на Грязнов.

— За да не го подправят — пояснява той. — Колко пъти разни мошеници са опитвали да ме подпишат, за да измъкнат от пандиза хората си, и всеки път ги пипвахме, суяците му…

— Слава, разбираш ли, че тоя Морозов ужасно ни трябва?

— Знам, Саша. И ако се съди по обстоятелствата около случая, не е пропаднал просто така.

Аз се опитвах трескаво да съобразя на кого беше известно, че ние „засякохме“ този Морозов. Меркулов — един, аз — двама, Горни — трима… А на Бунин? Не, на него вчера не му беше до това. Обаче нещо тук не ми харесва. А може да е случайност?

— Саша, можеш ли да отгатнеш коя наша служба е най-могъща? Мислиш КГБ? Трънки! ГРУ. Този Слюсар ми разказа някои нещица. Той е получил за Афганистан геройска звезда…

Не можех да позная Грязнов: или беше пребледнял още повече, или отслабнал. Във всеки случай изглеждаше подмладен. Но когато зяпнах острата му брадичка, разбрах каква е работата: Грязнов беше обръснал брадата си. Машинално потърках собствената си четина. Грязнов се разсмя.

— Май загря намека, гражданино началник. Наложи се да ликвидирам брадичката си. Между другото по твоя вина брадата е силно идентифициращ белег, че и рижа на всичкото отгоре! Макар че в морален план понесох загуба… На моята Люска с брадата й приличах на Висоцки, а сега тая Марина Влади за чий ще ми легне. Ега ти живота… Саша, дай по капчица, сигурно имаш нещо.

Наливам в чашите разреден спирт от иззетото „веществено доказателство“ — десетлитрова туба. Тя беше конфискувана при обиск по случая с бардака и бързо стана център на внимание в следствената служба. Обаче задължението да изпратя след време в съда тези десет литра се пада на мен. И аз поставям условие на всеки мераклия да използва животворния източник: отлееш ли сто грама спирт, налей сто грама вода. В сегашния исторически период концентрацията на течността беше спаднала до нормалните четиридесет градуса. Ние дръннахме по сто без мезе и Грязнов продължи:

— Значи така. От думите на този Слюсар разбрах, че спецчастите не отстъпват по сила на Държавна сигурност. В техния състав има повече танкове, отколкото във френската и немската армия, взети заедно. А знаеш ли колко поделения на спецчастите има в Москва?

— Точно не, но мисля поне шест батальона.

Грязнов неочаквано ми намигна и без да иска позволение, си отля от бидончето още една стограмка.

— Слушай сега внимателно. Има някои факти, достойни за размисъл…

И той измъкна от куфарчето си книга. Скочих от стола и я дръпнах от ръцете му.

— Говори де! — креснах аз.

Вече знаех каква беше тази книга, дебела, доста пораздърпана, със странен виолетов цвят. И с някакво вътрешно зрение видях как убиецът на Ким се качва по стълбището с това томче под мишница.

Старши инспекторът повъртя празната чаша в ръце и накрая каза:

— Включих в издирването на престъпника по фоторобота му своите момчета, тоест агентите ми. Досега всичко беше дрън-дрън, че пляс, пълна безнадеждност. Но имам един Стасик, културен човек, завършил е Строгановското училище. Той не иска да си има работа с боклуците и си изпроси културния фронт. В неделя Стасик се черпил по столичните кръчми, закусил в „Национал“, обядвал в клуба на актьорите, бил в „Жигули“. Не си пилеел времето, между другото разпитвал сервитьорките, оберкелнерите и портиерите за посетителите — имайки предвид нашите фигуранти. Та в „Жигули“ един келнер изпял, че е виждал мутрата на оня, по-якия тип. „Мутрата“ била в компанията на автора на текстове за песни Дербеньов и художника от списание „Смяна“ Карасьов. Седели си те там, розови като след баня, и пердашели водка с бира. Стасик, като човек професионалист, загрял каква е работата и отишъл при Карасьов на Таганка. Той има там някаква полусрутена къща…

Без да прекъсвам с въпроси Грязнов, въртя из ръце и прелиствам романа на Александър Дюма „Виконт дьо Бражелон“. Няколко пъти машинално препрочитам подзаглавието на първата глава: „Тук става ясно, че ако не можеш да се спазариш с един, то нищо не ти пречи да се спазариш с друг.“ На вътрешната корица има лепенка с написан на ръка мастилен номер „12773/81“. Библиотечна книга. Титулната страница е откъсната. Отварям на седемнайсета страница, където обикновено удрят печата на библиотеката. Няма ни печати, ни дявол…

— … Карасьов, макар и да е знаменит къркач, все нещо си припомнил: да, наистина се запознали в Сандунските бани с някакъв атлет, представил им се като „Дима“ и им намачкал ръцете сякаш с клещи. От дума на дума, цялата компания се повлякла към „Жигули“, там ги познават и влизат без ред. Поседели около три часа, обърнали по дузина чешки бири. Разбрали се да се срещнат на другия ден пак в Сандунските бани. Целия понеделник дебнах в банята тоя Дима. Поетът и художникът почти се задушиха от парата вътре, но оня тъй и не се весна. Натиснах Карасьов и Дербеньов както си знам и нещичко измъкнах. Поетът си спомни, че Дима забравил в банята някаква книга и много се тюхкал заради нея. На Дербеньов оня му се сторил някак си чалнат. Все ги плашел, че идва нова ера и на земята трябва да останат само супермените. Или нещо подобно. После, като се отцепил яко, казал, че след два дни изчезва в Афганистан.

— В Афганистан?

— Да. Така че, вижда се — все същата банда. С една дума, намерих тоя „Виконт“ при теляка в шкафчето с изтривалките. Сега ти я прелистваш, аз също я душих отвсякъде…

— Чакай, Слава — озарява ме една идея, — трябва да помолим тоя художник Карасьов да нахвърля портрет на Дима по памет.

— Ако ще ме прекъсваш постоянно с мъдрите си съвети, никога няма да стигнем до края. Защо по памет? Карасьов си има навик: щом срещне нов познат, и веднага го рисува.

Грязнов бърка в куфарчето си и вади четвъртито парче картон: кръгла глава, косата едва порасла на таралеж, белег на брадичката, раздалечени очи…

— Трябва да покажем веднага тая мутра на Корабелникова.

— Вече е сторено. Разпозна го.

Според мен ръцете ми треперят. Сплитам пръсти, за да ги овладея.

— Та значи, прелиствам си аз книжката… Саша, удари му още едно, че нещо съвсем се скапа. Гледам си аз… и между страниците намирам парче индиго. Старо, изобщо не цапа пръстите. Срещу светлината все нещо може да се различи — цифри, няколко букви. Търча в научно-техническия отдел, висях им над главите, докато те правеха магии над своята апаратура. Между другото скоро са я получили от ГФР, последен писък на науката…

— Майната й на науката, карай нататък!

— Заключението е: индигото е използвано при писане на сметки за електричество и газ. Текстът върху индигото гласи: улица „Дибенко“, блок 27, апартамент 3. Не се пули, в Москва на улица „Дибенко“ 27 се намира научноизследователски институт и няма жилища. Нашата Шура намери консултант и той даде списък на всички улици в страната с имена на герои от гражданската война. Изпратихме около трийсет запитвания в управленията на вътрешните работи на градовете, където има улици, наречени „Дибенко“. Сега вися и чакам да ми светне.

— Къде е тоя списък?

Грязнов бърка за трети път в куфарчето си. Двайсет и осем града: Ленинград, Краснодар, Орел, Караганда…

— Ти разбираш ли, че е невъзможно? Няма за кога да чакаш да ти светне.

— Да си чувал за асансьорните убийства?

— Какви асансьорни?

— Най-нормални. Причаква някакъв тип самотни жени късно вечер в асансьорите, изнасилва ги. Десет жени уби. Старият площад^[3] нареди да го открием, и без обяснения. Целият ни отдел вече се включи в този случай, а ти викаш невъзможно!

Нямах какво да възразя. На ченгетата да не им е само моето следствие на главите, добре, че още не са ми отнели Грязнов.

— Последна справчица, Саша. От московските библиотеки книгата „Виконт дьо Бражелон, или Десет години по-късно“ с инвентарен номер 12773/81 не е изчезвала…

От московските, да… А общо в страната имаме около четиристотин хиляди библиотеки…

— Така че, гражданино началник, засега ще спрем на тази мъртва точка. Имай предвид между другото, че Дима не идва непременно от Дмитрий. Има и други такива имена като Демян, Дементий, Вадим, Никодим… Макар че едва ли точно Никодим — тъжно казва Грязнов и започва да прибира трофеите си в куфарчето.

— Чакай, Слава. Я ми дай тоя списък. Да се лети в двайсет и осем града едва ли е целесъобразно, но нали може да им се обадим по телефона. Имаш ли копие?

Грязнов удивено наблюдава как разкъсвам листа на четири равни части, всяка с по седем града.

— Колко време каза, че имаш — един час? Ето ти, върти шайбата колкото успееш! Той кога е казал, че отпрашва за Афганистан? След два дни? Значи днес. Може и да успеем, а? Отиваме при Меркулов, той има два телефона…

В коридора, облегната на прозореца, стои Лана. Не бях я виждал цяла вечност. Нашите предишни срещи започваха да ми се струват нереални, съществуващи само във въображението ми. Искаше ми се да получа потвърждение, че всичко това наистина се е случило.

— Лана…

Тя даже не се обърна.

— Почакай ме тук, ей сега ще се върна.

Дори не чух, просто се досетих, че тя отвърна „добре“ и кимна към прозореца, като че това се отнасяше за някои на улицата, а не за мен.

— Бива си я, дума няма — зашепна в ухото ми Грязнов, — само че е някак равнодушна.

Равнодушна ли… Не, по-скоро горда.

 

 

Меркулов изслуша моето кратко резюме върху донесението на Грязнов.        — Дай! — протегна той ръка за списъка. — Порция за двама, аз ще помоля и Пархоменко да се включи.

— Какво ти става, Костя! Има си хас той да вземе да върти телефона! Аз щях да помоля Гречаник, нали все пак има допирни точки в следствията ни.

— Не, недей с Гречаник. Вячеслав, ето ти телефона, върти. А Леонид Василиевич ще се радва да се отърве от канцеларщината и да се заеме с оперативна работа — усмихна се Меркулов.

Знаех защо Меркулов избра Пархоменко. Не искаше да изтича информация. Пархоменко си падаше педант и бюрократ. А кабинетът на Гречаник е в преходна стая, там всеки влиза и излиза. Стоп… Гречаник ми предаде ключа от моето жилище, който му оставил Бунин. Майорът не ми се видя да е от мълчаливите, спокойно може да е издрънкал при разговора, че видиш ли, Турецки издирва сержант Морозов от спецчастите. Е и какво — Гречаник да е пратил някого при Морозов? Защо му е?

 

 

Целувах хладните й устни, та свят ми се виеше. Лана протегна ръка към бравата и врътна ключа. И всичко си дойде на мястото. Намирахме се в моя кабинет, откъдето почна всичко — разпивката, Ким, „Турецки, трябва да ти кажа нещо“… Лана се дръпна от мен, явно усети, че вътрешно се скапах.

— Ще дойдеш ли тази вечер при мен? Само че не знам кога ще се освободя.

Заради тази жена бих пратил всичко по дяволите. Само не и делото на Ким.

— Аз ще те чакам. Можеш да ми дадеш ключа от квартирата си, ще бъда там.

— Не съм много сигурен, че е оправена.

— Все ми е едно…

„Потръгна“ ми: три от седемте града напълно отпаднаха — в дом 27 на улица „Дибенко“ нямаше апартамент номер 3, това бяха малки частни къщи. В четвъртия град улица „Дибенко“ не беше газифицирана, следователно не можеха да пишат квитанции за използвана газ. Тъкмо атакувах Караганда, където началник на паспортния отдел беше някакъв пълен кретен, който отказваше да дава справки по телефона, когато на вратата цъфна Пархоменко. Пратих паспортника на майната му, а заместник-главният прокурор на Москва се намръщи, сложи на бюрото ми лист хартия, изписан със ситен, акуратен почерк, и безшумно се измъкна.

„Игор Трофимович Викулов, роден 1941 година, живял в град Краснодар на адрес: улица «Дибенко» 27, ап. 3 от 1958 до 1984 година. Блокът е газифициран, сметките за газ и електричество се пишат под индиго. В края на миналата година се е преместил в Москва. Работи в министерството на селско-стопанското машиностроене на СССР. Живее на адрес…“

Понесох се към Пархоменко:

— Благодаря ви, Леонид Василиевич!

Пархоменко записваше нещо, притиснал с рамо към бузата си телефонната слушалка.

— Благодаря ви, другарю, значи блокът не е газифициран… Това е, Александър Борисович, единственият засега положителен резултат. И, така да се каже, вероятността да е вашият човек става все по-голяма…

Да си беше останал заместник-главният прокурор оперативен работник — цена нямаше да има. На своя сегашен пост той просто достигна нивото си на некомпетентност. Това е толкова разпространено явление, че вече никой не му се чуди. Седи си такъв номенклатурчик до пенсия, сграбчил номенклатурния си стол с две ръце сакън, да не му го вземат. За работа не го търси…

 

 

Портиерът услужливо ми каза номера на стаята на И. Т. Викулов и аз излетях със скоростния асансьор на шестнайсетия етаж. Главният специалист се оказа весело дебело човече, което никак не се смути при вида на моята служебна карта и веднага си призна весело, че той е „гепил“ „Виконта“ миналата година от санаторийната библиотека в Кисловодск. Как е попаднало индигото между страниците на книгата, той не знаел, но наистина ползвал индиго за попълване на сметките за газ и електричество.

— А къде го намерихте?

— Кого?

— „Виконта“ естествено!

— Точно това исках да ви питам, Игор Трофимович, как е могъл да попадне този роман у някой си Дима?

Викулов не познаваше никакъв Дима и изобщо не помнеше как е изчезнала книгата от него. И доколкото авантата не се брои, той не беше разтревожен от повторната кражба. Но когато погледна рисунката на Карасьов, Викулов се зарадва:

— Че това е Вовка!

Майчице, все повече се закучва…

— Сега се сещам какво се е получило, другарю следовател! Или трябва да казвам, гражданино следовател?

— Казвайте както ви харесва. Как можем да открием този… Вовка?

Викулов разтри смешно носа си и той заприлича на цвекло.

— Работата е малко деликатна. Но се досещам, че не го търсите просто така. Имате ли кола? Да вървим тогава към театъра на ВТО^[4] в пресечката до улица „Ермолова“. Знаете ли я? Нищо, ще ви я покажа. Както пееше Висоцки: „Где твой черньй пистолет? На Большом Каретном!“ Е, това е там.

През шестте минути път Викулов успя с южняшка скоропоговорка да ми изложи историята на запознанството си с Вовка — Дима.

Преди седмица повелителката на неговото сърце, актриса от този театър, весела и общителна жена, но за съжаление (или за щастие) омъжена, нахлула на гости при Викулов със своята приятелка Ляля, актриса в същия театър. Ляля довела със себе си младеж с атлетично телосложение — Вовка. Седели, пили глинтвайн^[5], приготвен от Вовка, слушали Аркадий Северни и Хулио Иглесиас. Приятелката и Вовка в единайсет часа си тръгнали, а на сутринта лъснала загубата — изчезнали били сребърната запалка и табакерата, инкрустирани в ретро стил, които Викулов държал на бюрото. Там, както той си спомнил после, лежал и приватизираният от Вовка роман на Дюма. Неговата дама веднага отишла при Ляля — защо, значи, водиш бандити в порядъчни къщи да ми обират приятелите. А другата й се озъбила: как смееш да обиждаш познатите ми. И се скарали.

— Сигурен ли сте… — започнах аз.

— Сигурен съм, сигурен, всички тия вещи бяха една до друга…

— Не, Виктор Трофимович, исках да ви питам, уверен ли сте, че са го наричали Вовка?

— И в това съм сигурен. Изобщо той беше някак изперкан все се опитваше да ни докаже, че всички човешки беди идват от пренаселеността на земята, трябвало да се унищожат слабите и да се оставят само достойните. Себе си явно причисляваше към втората категория. На което аз му отвърнах, че светът е чувал тая теория още преди петдесет години. И тя не е довела до нищо хубаво…

 

 

— Даже не подозирах, че има такива красиви милиционери — протяга ми Ляля морната си длан.

— Аз между другото съм от прокуратурата.

— Ето какво било. Това, естествено, променя коренно нещата — подсмихва се Ляля. Обаче на мен не ми е до майтапи.

Актрисата ме слуша внимателно и клати глава.

— Кълна се като пред бога, запознах се с него същия ден. Миналата събота беше. Отидох след репетицията да пия едно кафе… Къде? В градината на кафене „Ермитаж“, на чист въздух. Там седяха те двамата…

— Двама?!

— Знаете ли, аз съм късогледа, но не ми се иска да си го признавам пред красивите младежи. И предпочитам да не нося очила. С Вовка имаше някакъв юноша и аз му правех мили очи, просто така — по навик. Но той не ми обърна особено внимание. Имаше в него нещо странно, знаете ли. Като че ли беше педи. Разбира се, не съм сигурна. После младежът някъде се изпари, а Вовка нахално се присламчи на моята маса…

Показвам на Ляля фоторобота на втория убиец на Ким.

— Ами, знаете ли, прилича. Косата му на таралеж, както и на Вовка между другото. Обаче не бих се заклела в живота си, че това е той. Рисунката е някак размазана. Но ако го видя, ще го позная. Поне така мисля… Как бяха облечени? И двамата в черни кожени якета, това добре помня…

На следващия ден след убийството на Ким двамата престъпници си седят точно срещу криминалната милиция и си пийват кафенце. Убийците са лишени от инстинкт за самосъхранение: вместо да се забутат в някоя дупка и да си кютат там, тресейки се от страх, че ей сега ще ги пипнат, те се размотават из Москва, свалят мацки, проповядват хитлеристки идеи…

Ляля не можа да допълни повече към разказа на Викулов. Тя не попитала оня за фамилията му. Повече не се срещнала с него. Не, той не споменал къде живее и с какво се занимава. Изпратил я онази вечер до вкъщи. Между другото, даже не се натискал да я целува. Задавам още няколко насочващи въпроса, но на нито един не получавам смислен отговор.

И едва накрая:

— Ах, да! Той каза: „Знаете ли, Лялечка, аз съм като Пепеляшка — точно в полунощ трябва да съм пред вратата.“ Питам го: „Далеч ли трябва да пътувате, Володя?“ Какво ви стана, Александър Борисович?

Ама че съм идиот! Разбира се, че е тъй — Вовка-Володя-Владимир-Дима!

— Не, няма нищо, продължавайте. Вие сте го попитали: „Далеч ли ще пътувате, Володя“…

— Да, казвам му значи: „Далеч ли ще пътувате, Володя? Защото вече минава единайсет и половина.“ — „Не, вика, петнайсет минути с автобус. След пет минути по разписание тръгва автобусът ми.“ Това е всичко.

— Къде живеете, Ляля?

— На улица „26-те бакински комисари“, до станцията на метрото „Югозападна“.

— Има ли тук телефон?

Набирам 02, казвам днешната парола за справки — „Крила на съветите“ — и след половин минута получавам отговор: в 23:36 часа в събота от станцията на метрото „Югозападна“ заминава автобус номер 258 по маршрут „Станция на метрото Югозападна“ — Висши офицерски курсове на Министерството на отбраната на СССР „Изстрел“. Времетраене на целия курс — 15 минути.

Много ми се иска да вярвам на тези хора, на дебелака Викулов и на актрисата Ляля Истомина, и им вярвам. Убеден съм, че няма да се затърчат веднага щом вратата се затвори след мен, да звънят на този Дима-Володя. Но аз просто нямам право да изпитвам съдбата и затова им предлагам.

— Извинете ме, но ще трябва да се разходим заедно до тези курсове.

Главният специалист от Министерството на селскостопанското машиностроене според мен просто се радва, че ще участва в приключение. Актрисата вдига рамене и пита:

— Май тази „Пепеляшка“ е задигнала нещо повече от запалка?

 

Надявах се всичко да мине съвсем не тъй както наистина се случи. Струваше ми се, че ще ида в това военно градче, бащиния на генерал-полковник Драгунски, и незабелязано някак, като препатил оперативник, ще разуча нещата около тоя Дима-Володя. А после ще включа момчетата на Романова и без шум, крясъци и съпротива ще задържа този гад по подозрение в убийството на Ким Лагина. Тогава ще ми заподскача той! Такъв кошмар ще му устроя, че ще го пречупя за отрицателно време без „куки“ и разработки в килията, та и дяволът след мен ще му се види ангел.

Във военното градче „Изстрел“ ме посрещна не генерал Драгунски, а дежурният сержант, който извика дежурния капитан. Той насади моите спътници в ленинската стая, набута им вестници, а мен поведе към щаба, при дежурния по поделение. Подполковникът си свали фуражката, почеса плешивото си теме и започна да се ровичка из дебелите дневници: изобщо не се допита до компютрите. Само уточни, като се намръщи и свали очилата си:

— Владимир значи? Този, дето е на портрета? Да, зададохте ни задачка! При нас идват стотици офицери. Виж, ако бяхте казали фамилията или частта му, съвсем друго щеше да бъде!

— Ако знаех фамилията или частта му, тогава едва ли щях да дойда при вас, другарю подполковник.

Той разбиращо кима и започва да звъни по телефона — вика комендантите на общежитията.

Те влизат в щаба един след друг. Разглеждат мълчаливо портрета, нарисуван от карикатуриста Карасьов. Накрая един от тях — наконтен прапорщик произнася:

— Че това, другарю подполковник, е Героят на Съветския съюз лейтенант, по-точно вече старши лейтенант Ивонин. Той живееше при мен в петнайсета казарма. Дойде в Москва от Афганистан, за да си получи звездата в Кремъл. Сигурно сте чували за седемте герои. Лично Андрей Андреевич Громико им връчи златни звезди за Афганистан. Всичките бяха отседнали при нас, без Дубов естествено. На него му присвоиха званието посмъртно…

Сърцето ми спира:

— Къде е сега този старши лейтенант Ивонин? В общежитието ли? Или е някъде в центъра на града?

— Защо в общежитието? Защо в центъра? Той замина тази сутрин за Афганистан…

 

 

Отворих вратата и реших, че не съм си вкъщи — някак много чисто и странно подредено беше. Понякога при мен чисти моята майка: лъска тенджерите и тигана, мие хладилника. Но сега ясно се виждаше, че това не е „маминият почерк“. Тя изобщо не беше много силна в чистенето и моят пастрок обикновено събираше в собствения си дом захвърлените по столовете поли и сутиени. Правеше го безропотно, защото знаеше, че майка ми е напълно лишена от чувство за „собственото място на вещите“. Това поне наследих напълно от мама: оставях си обувките във ваната, вратовръзката си закачах на вратата в кухнята, а на бюрото натрупвах изпраното бельо от обществената пералня. Всичко това сега по някакъв вълшебен начин беше намерило истинското си място, а в кухнята под мивката беше проснат чисто изпран парцал (моят стар анцуг).

Чух и шум на плющяща вода от банята. Боже мои, нима Лана е подредила квартирата ми?! Внимателно надзърнах в банята — зад прозрачната найлонова завеса, в конуса на стичащата се от душа вода стоеше Лана с тюрбан от навита около главата й кърпа и вдигнати като в източна молитва ръце. Просто се вкамених пред необикновената красота на голото й тяло. А тя, без изобщо да се смути, каза обидено.

— Защо каза, че при теб е разхвърляно? Според мен е по-чисто от всякога.

И тогава разбрах тайната на чудесното преобразяване на жилището ми: само Буниновата майорша го беше излъскала.

— На какво се смееш?

— Просто така… Радвам се, че си тук — излъгах. Тоест действително се радвах на това, но ми беше смешно по съвсем друга причина. Кой знае защо си представих дебелата мадама на Бунин, която точно си знае мястото: поигра си, а сега хващай метлата…

Лана стоеше все още в молитвена поза със затворени очи, загоряла като тъмна мед, силна и грациозна едновременно. Завих кранчето на душа и тя, без да отваря очи, сложи ръцете си на раменете ми…