Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (16)

15.

Секретарката на Меркулов Клава нещо не беше в настроение. Тя прекалено енергично напъха един лист в пишещата машина, измърмори в отговор на сутрешния ми поздрав: „За кого добро, за кого не“ — и започна да тропа по клавишите. Пукаше ми за нейното настроение! И изобщо за нищо не ми пукаше освен едно — да докажа на самия себе си, че Лана не е замесена. Трябваше да се избавя от подозрението.

— Клавочка, ще ви помоля да си спомните още веднъж: кой освен вас чете написаното от мен нареждане до Грязнов?

— Вие все това си знаете, Александър Борисович! Казах ви вече, че го дадох на Жозеф Алексеевич.

— Клава — прекъснах я, — опитайте се да си припомните кой би могъл да прочете тоя документ. Дори случайно. Може някой да е бил във вашата стая или вие да сте излизали и да сте оставили вратата отворена…

— Никъде не съм излизала. Ама вие в края на краищата какво…

Клава се задави, като видя изражението на лицето ми.

— Ами… знаете ли… След като излязохте, Пархоменко, тоест Леонид Василиевич…

— Хайде, Клава!

— … ми донесе да напиша доклад за градския комитет на партията. Вика, другите бумаги ще почакат. А вие казахте, че е много спешно… И аз помолих стажантката да го напише.

— Коя стажантка?

— Белова. Тя винаги седи при мен, когато го няма Константин Дмитриевич… И този път беше. Тя го преписа и веднага си отиде. Каза, че много я боли главата…

 

 

Семьон Семьонович Мойсеев седеше самотен в кабинета си и подреждаше картотеката. Обикновено той се занимаваше с тази работа, когато беше в лошо настроение — казваше, че действа като пасианс — успокоява му нервите.

— Какво ново в криминалната статистика?

Мойсеев свали очилата си и присви очи:

— Вас нали не ви интересува това, Александър Борисович? Имате ли към мен въпроси, достойни за внимание? Побързайте, че като изляза в пенсия…

Значи пак е имал разговор с Пархоменко, че му е време да се пенсионира. Голям глупак е Пархоменко! Не разбира, че пред Мойсеев с неговия опит и трудолюбие един новак пет пари не струва.

— Семьон Семьонович, защо не се оплачете на градския прокурор? Или даже на генералния. Меркулов ще ви подкрепи.

— Как да се жалвам с моя… пети параграф^[1]? Да го забравим, Александър Борисов, не е тема за обсъждане.

„Трябва да поговоря с Меркулов“ — помислих си и казах:

— Семьон Семьонович, нали ще бъдете така любезен да дойдете с мен в тоалетната.

Мойсеев изобщо не се учуди на нелепото предложение и се надигна от стола си.

След като се уверихме, че сме сами сред писоарите, аз казах:

— Трябват ми спешно снимки на нашите стажанти. Задължително и на четиримата. Измислете си някакъв предлог за снимките, например за стенда…

— Няма нужда, Александър Борисович. Аз имам снимките — и не една, а на всичките ни пет стажанти. Фотографирах ги още в първия ден от практиката им, вас, спомням си, тогава ви нямаше. И онова момиче, Ким, беше още живо… Да вървим, ще ви ги дам и моля ви, не ме предупреждавайте, че това трябва да си остане между нас.

 

 

Меркулов се занимаваше с делото на една млада следователка. Тя седеше край него, надигнала късата си поличка до невъзможност, и докладваше фабулата на разследването.

— Извинете, Константин Дмитриевич — казах аз, — току-що ми се обадиха от административния отдел на градския комитет и ме помолиха да ида. По онова дело, дето е под техен контрол… Вие знаете.

Следователката ме изгледа неприязнено:

— Турецки, ние сме заети.

Но Меркулов бързо остави папката:

— Нели Фьодоровна, извинете. Ще се наложи да отложим разбора на вашето дело.

Следователката си взе папката и като тръсна букличките край ушите си, направи пълен кръгом.

Когато вратата след нея се затвори, Меркулов едва чуто попита:

— Какво е станало?

Наведох се над ухото му:

— Операция „Фауст“ навлиза в последната си фаза…

И високо, за подслушваните, ако ги имаше, тръснах басово:

— Извинете, но нали ме помолихте да запазя ред в бръснарницата. Обадиха ми се по телефона, че редът ни е дошъл.

Меркулов разтри обраслите си с червена четина бузи:

— Наистина, днес не успях да се обръсна.

Излязохме от прокуратурата и тръгнахме по „Новокузнецка“ към метрото. Лятната Москва трептеше с нежната си зеленина, а чистото, непомрачено от облаци небе сякаш ни гарантираше вечен живот.

Докато вървяхме към бръснарницата, докладвах на Костя обстановката. Разказах му за вчерашната си визита при Рогов в ГРУ. Изпуснах само едно — за жената на маршал Агаркин.

— Седнете на стола — каза на Меркулов бръснарят Лившиц. — Аз ще изляза за минутка да си погледна колата и да сваля чистачките, че нали знаете как е у нас: докато кихнеш и половината автомобил го няма…

Това ни устройваше. Докато бръснарят Лившиц отсъстваше (той обслужваше сам своето червенознаменно стопанство — флагчето на районен първенец висеше в ъгъла), ние с Костя накратко обсъдихме създалата се ситуация по делото на Лагина.

— Какво ще правим, Костя? Да се борим, или да не се борим? — попитах аз с правото на водещ съвещанието. Бяхме сами в бръснарницата.

Меркулов боцна въздуха с глава:

— Разбира се, че ще се борим!

— Тогава предлагам следния план: да извадим една брънка, да се заловим за нея и да разнищим цялата верига. Определяме „обекта“ и започваме разработката му. Имам предвид — агентурна разработка.

— А има ли обект?

— Да.

— Кой?

— Туманов — казах аз. — Помниш ли показанията на Бирюков? Ти ги чете и слуша записа. Той казваше, че прехвърлили парите в куфарче и го предали на някакъв странен човек, който дошъл до станция „Варшавска“ със запорожец. Валето видял този мъж откъм гърба. Оня взел куфарчето от Малюта Скуратов и го понесъл към своята кола. Вървял странно, клатейки се ту на едната, ту на другата страна — като пиян… Аз самият давам на пияниците по трийсет копейки да си купят нещо за изтаврязване. Но не познавам пияници, на които да връчват четвърт милион… Знаеш ли какъв е номерът? Той ходи с протези. Оттам и впечатлението, че върви като пиян. Има и допълнителни сведения — Туманов живее в района на станцията на метрото „Варшавска“, кара запорожец, направен специално за инвалиди…

— И какво предлагаш? — сериозно ме попита Меркулов. — Искаш от мен нареждане за обиск и задържане?

— Така мислех първо, после реших, че не е правилно. Не бива да се плаши щуката, тя трябва да се лови със стръв, с примамка. Мисля да сложим ухо на телефона му. А едновременно да му лепнем и външно наблюдение. Освен това трябва по някакъв начин да му пробутаме Жуков. Той е подходяща личност: идва от Афганистан, в Москва не е бил отдавна.

— Александър Борисович, в нашата държава законът не е предвидил частни детективи — каза Меркулов и се отпусна на бръснарското кресло. Излишната твърдост, с която го каза, ясно доказваше, че Меркулов съжалява за този пропуск на закона. И добави: — Трябва да помисля.

— Какво ще мислиш? За тази операция не се изисква разрешение от прокурора, ти не носиш отговорност.

— Аз, Саша, говоря за спазване на законността, а не за отговорност.

— По конституция ние и агентурна служба нямаме, макар че цялото криминално следствие ползва услугите на доста разклонена агентурна мрежа.

— Да, но с разрешението на началника на криминалната милиция.

— Не се безпокой. Шура, дори грипава, пак ще измъкне разрешение от началника, сам знаеш…

Дойде Лившиц и започна да нанася върху бузите на Меркулов бели пенести облачета. Той затвори очи.

Търпеливо седях на свободния стол и следях в огледалото манипулациите на бръснаря над лицето на Меркулов. Когато той отвори очи, рязко го попитах:

— Е, и какво?

Меркулов се разсмя с плътния си гърлен смях:

— Добре, програмата ти се приема без поправки…

 

 

Пуснах в прореза на автомата монета от две копейки и набрах телефона на Романова.

— Меркулов се съгласи. Задвижвайте операцията по всички правила на вашата наука… Това не е заповед, Шура. Това е молба — на Костя и моя.

— Разбрах, Саша, не се тревожи. Всичко ще стане като в най-добрите лондонски къщи — каза Романова със своя спокоен и решителен глас и подсмръкна с нос. Грипът й, изглежда, се развихряше.

Оставих слушалката, без да знам как е в най-добрите лондонски къщи, но в нашите — на „Лубянка“ и на „Петровка“ — умеят да подслушват чужди телефонни разговори и да снимат със скрита камера тайни срещи.

Седях в кабинета на Грязнов и Погорелов и пушех. Спокойно, дълбоко — димях и наблюдавах припламването на тлеещото огънче. Грязнов баеше над апаратурата.

— Я да чуем какво ни е записал отделът за подслушване. Първи запис: телефонно обаждане до номер 225-23-44, сещаш ли се?

— Това е същият номер, който хванахме у Гудинас.

— Между другото, в указателя го няма.

— КГБ? Или ГРУ?

— Слушай тука, както казва нашата майка началничка.

Грязнов включи записа.

 

 

„Туманов: Двадесет и шест и шест. Добър ден, Едуард Никитич!

Неизвестен: Шест и двадесет и шест по-точно. Какво има?

Туманов: Трябва спешно да се видим. Относно плънката за празничната баница.

Неизвестен: До празника има време. Ще се справим.

Туманов: Има неприятни новини.

Неизвестен: Добре. След един час на старото място.“

 

 

Грязнов натисна копчето и спря магнетофона.

— „Двадесет и шест и шест“ — това какво е, допълнителен номер?

— Мисля, че не, Саша. Видимо, парола. А отговорът е обратното: „Шест и двадесет и шест по-точно“. Днес е двадесет и шести, месецът — юни, тоест шести. Така ли е? Утре ще бъде — двадесет и седем и шест.

— Твърде примитивно.

— Знаеш ли понякога нещата от живота са твърде обикновени и изглеждат тъкмо такива, каквито са в действителност… Какво се хилиш? Да не мислиш, че само вие е вашия княз Меркулов можете да философствате… Добре, слушай нататък. Нашите момчета се лепнали за Туманов, който седнал в инвалидния си запорожец и ги завел, къде мислиш? До Илиинската врата, точно срещу сградата на ЦК. Туманов се настанил на пейката до паметника на героите от Плевен. Хранел гълъбите. После на пейката приседнал млад мъж в светъл костюм и започнал да си чете вестника. Нашите момчета обаче успели да го щракнат, преди да се скрие зад вестничето.

Грязнов натисна пак копчето:

 

 

„Неизвестен: Тамерлан, предупреждавах те да се обаждаш само в определеното време.

Туманов: Пи-пи-пи… Фют-фют… Валето се издъни, Малюта. Да не вземе да надрънка нещо.

Малюта: Че той какво знае? Цезар го разкарахме. Махнахме се от катакомбите. Няма следи.

Туманов: Не ми е спокойно.

Малюта: Ти затова ли ме извика?

Туманов: Трябва да бързаме. Плънката е малко. Налага се да измъдрим нещо. Няма хора, транспорт.

Малюта: Утре ще се заема с това.

Туманов: А трябва още днес.

Малюта: Днес няма да стане… Не четеш ли вестници?

Туманов: Пи-пи-пи… Не мога да ги трая тия гълъби. Целия перваз са осрали вкъщи… Е, чета. Особено за футбола.

Малюта: Знаеш ли кой пристигна?

Туманов: А, Мохамед Нангар ли? Голяма клечка е станал. Той започна при мен, когато наблюдавах неговия отдел в ХАД. Не лош оперативник, само че голямо дрънкало.

Малюта: Ти самият си дрънкало, Тамерлан… Така че днес в афганистанското посолство има прием. Утре ще се заема. Ще ти се обадя.“

 

 

Грязнов пренави лентата и попита:

— Сещаш ли се накъде се е запътил после този Малюта Скуратов?

— В сградата на Централния комитет на партията на Стария площад.

— Правилно. Бързо му засякохме физиомутрата — началникът на личната охрана на генсека, подполковникът от ГРУ Едуард Никитович Троян, собственолично. Затова сега гласим Женя Жуков за запознанство с него. Всичко вече е организирано. Женя е свой човек сред афганците, негови познати от Кабул също ще бъдат там. Така че веднага започваме да разработваме Троян. Туманов сега за нас е дребна риба, изпълнител. Ние с теб ще подсигуряваме Женя отвътре. Той трябва да се подложи на Троян, да се натрапи за помощник по транспорта.

— Ще изпробваме ли паролата? Двадесет и шест и шест? Ами ако тя е само телефонна?

— Имаш ли други предложения?

— Да изчакаме. Да разберем какво имат предвид с тази празнична баница.

— Той тъкмо ще разбере довечера.

— Ами ако се провали? Ако Троян му сипе цианкалий в чашата с шампанското?

Но Грязнов пак зададе същия въпрос:

— Имаш ли други предложения? Ами ако те са набелязали „празника“ си за утре — тогава? Катакомбите ги прозяпахме. Какво мислиш, че са извозили от тези катакомби? Вероятно експлозив. Плънката за баницата е взрив. Трябвали са им пари — затова са ограбили и инкасатора. Някой купува динамит от военните интенданти на килограми. Кагебистите тършуват сега един арсенал: има липси за 150 хиляди рубли. Някъде са изчезнали 12 хиляди патрона, 500 ръчни гранати, тон и половина експлозив и дори пет малогабаритни ръчни ракети… Искат да пришият това дело към експлозията в метрото и арменската терористична организация. Видях документите при Гречаник… Какво си гледаш часовника? Отидоха ти тазвечерните срещички, преди полунощ няма да се прибереш.

— Кога ще дойде Жуков?

— В седем часа. Приемът в посолството е от осем.

— Значи имам един час. Налага се да посетя вашия предварителен арест — заради Валето. Бирюков.

— Добре, но не се бави. Трябва да отработим и системата си за сигнализация. Освен Женя още двама наши ще бъдат в посолството. Трябва да те въведем в нещата.

— Каква е тая сигнализация?

— Ама че сте необразован, другарю генерал. Ето например аз си приглаждам косичката по този начин. — Грязнов поглади с длан рижите си космалаци. — Това значи: следвайте ме. А ако е така — спрете преследването.

— Добре, веднага се връщам.

 

 

— Здравей, Вале.

— Те все едно ще ме разстрелят. В килията ми казаха, че няма начин…

— Не е истина, Вале. Аз ти го казвам. Ще живееш…

Той ще живее… Като Халилов, тримата Смирнови и още двеста войници в Голямата болница на Кабул. На Бирюков препаратът му е бил инжектиран без стабилизатор. Сега той още е в съзнание, но скоро то ще започне да му се изплъзва, ще настъпи необратима деградация на личността…

— Виж тези снимки. Познаваш ли някого?

Валето гледа напрегнато, после се отпуска:

— Това момиче беше с нас в колата, когато ходихме до Рязан. После тя се качи в автобуса и се върна след час, час и половина с Морозов. Цезар и Малюта Скуратов ги следяха. След половин час отидохме в гората. И там Цезар уби курсанта. Само че тя на снимката е по-красива, тогава беше с шалчето и косата й не се виждаше. Тя командваше всички. Даже Малюта я слушаше. Гласът й беше такъв тих и… заплашителен.

 

 

В нашите следствени органи — КГБ, МВР и прокуратурата — има специални секретни служби, така наречените „инспекции за личния състав“. Задачата им е да разследват тайно нарушенията и престъпленията, извършени от сътрудниците на тези следствени органи. И сега аз реших да си създам собствена такава служба — мой „Личен състав“, състоящ се само от един човек — моя милост. Като задача на новосъздадения орган възложих разкриването на нарушенията и престъпленията, извършени от стажантката от Юридическия факултет Светлана Николаевна Аралова-Белова, жена на маршала на Съветския съюз Агаркин и моя любовница…

Най-много от всичко на света желаех да приключа това следствие с резолюцията „делото е прекратено предвид липсата на престъпен състав в действията на заподозряната“. Но знаех, че това не може да стане. И ще трябва да поема върху себе си още един кръст — на съдията, произнасящ присъдата. От тази мисъл така ме зацепи главата, че намразих света от болка. Вървях по коридора и всяка крачка ехтеше в главата ми като удар на чук по наковалня…

През вратата на Грязновия кабинет се разнесе пронизителен вик, преминаващ във вой. Отворих и престъпих прага едва удържайки стокилограмовата си глава. Нямам право да боледувам, трябва да ми мине, опитвах се да си внуша, докато превключвах вниманието си към Грязнов.

— Нямате никакво право да го задържате! Плюя аз на съдебното решение! Вие ни проваляте дело от държавна важност! Сега ще предам слушалката на следователя от Московската градска прокуратура Турецки. Той ще ви обясни всичко, както следва!

Грязнов прикри слушалката с длан.

— Насреща е съдебният изпълнител на Черьомушкински район Кошельова. Те там арестували Жуков за неплатени детски.

— Каквооо?

Мина ми дори главоболът за миг, но веднага се възобнови, макар наистина не толкова силен. Познавах Кошельова, една кокалеста кобила с мъжка мутра. Нямаше смисъл да се спори с нея: тя беше ужасна бюрократка. А колко много са такива — стотици, хиляди…

— Здравейте, другарко Кошельова. Можете ли да ми обясните какво е станало?

— Здрасти, ако не се шегувате. Станало е, че съгласно алинея 122 от Наказателния кодекс на РСФСР злостното отклоняване на родителите от изплащане на постановените от съда средства за издръжка на непълнолетни деца се наказва с лишаване от свобода за срок до една година или принудително заселване до три години — отсече Кошельова. — Извиках днес вашия гражданин от държавна важност с призовка заради заявлението на бившата му съпруга, че той се крие повече от година, не се появява на постоянното си местожителство и не й плаща издръжката за дванайсетгодишната им дъщеря Ема. А вашият държавен деец, вместо да си признае вината и да се разкае, взе да крещи като откачен в присъствието на граждани, че всичко си е платил, и пак в присъствието на същите граждани започна да се изразява нецензурно… Вие не ме прекъсвайте, аз самата мога да прекъсна когото щете. Всеки може да си приказва какво ли не… Добре — при нас всичко е в една къща — и милицията, и съдът. Та го вкарахме в ареста на Черьомушкинското управление на милицията, където се намира и сега.

— Другарко Кошельова, сега ще се свържа с Министерството на правосъдието на РСФСР…

— Ако щете и на СССР! Свързвайте се с когото си искате. Докато не даде парите, няма да го пуснем.

— Какви пари?!

— Защо се изплашихте така? Да не мислите, че ви изнудвам за рушвет? Ха-ха-ха! Хиляда сто и четиринадесет рубли и седемдесет и три копейки — има изпълнителен лист за вашия незаменим. Като ги плати, веднага го пускам.

— Хиляда?! Че как ще ги плати, докато е в ареста?!

— Това си е негова работа. Да е мислил преди това.

— Другарко Кошельова, сега ще ви донеса парите.

— Казах, дойдат ли пари — пускаме го. Ако успеете преди седем часа, още днес ще си получите вашия безценен, злостен неплащач на издръжка.

Няколко секунди се гледахме объркано с Грязнов.

— Откъде смяташ да намериш такива пари за половин час, Саша?

— Дявол знае… Какво цвилиш?

— Не, не издържам, лицето ти… ужасно е траурно.

— Разбираш ли, нямам познати с такива пари.

— Аз бих могъл да намеря от моите клиенти, но те не си държат паричките вкъщи — пазят си ги в спестовните каси и в скривалища, щото се боят да не им прибере стопанската нетрудовите доходи… А времето ни е кът.

— Можеш ли да ми осигуриш кола. Имам една идея…

 

 

Ирка Флоровска веднъж ми беше казала, че открила в антресола старите ми книги. Моят покоен баща ги наследил от дядо ми. Един познат антиквар от книжарницата в Стария Арбат ме уверяваше, че струват луди пари. Антикварната книжарница беше на две минути пеша от моята стара квартира. Трябва да успея…

Поне пет минути безнадеждно натисках звънеца — в жилището нямаше никой. Това беше съвсем неочаквана издънка. В бившата ми резиденция винаги се моткаха из кухнята поне три-четири бабички. Излязох на улицата и обиколих къщата откъм двора. Някога — когато трябваше да се измъкна незабелязано — излизах от прозорчето в коридора върху покрива на съседната къща. Сега имах обратната задача. Но подобна операция посред бял ден ме заплашваше с фатални последици. Можеха просто да ме приберат за опит да извърша жилищна кражба. Тези опасения успяха да ме спрат точно пет секунди. Качих се по „черната“ стълба на тавана, излязох на покрива и като внимавах да не се подхлъзна по стръмния скат, се добрах до стената на „моя“ дом. Паянтовото прозорче лесно подаде под ръката ми…

Ирка не беше сменяла секрета на стаята си, знаех как да го отворя без ключ — с дръжката на една лъжичка, която намерих в кухненската мивка сред купища мръсна посуда.

Събух кецовете си, вдигнах се на ръце, отблъснах се с крак от пианото и се намърдах в антресола. Веднага видях вързопчето с бащините ми книги, старателно завързани от Ирина. Под канапа стърчеше бележка с надпис „Книги на Саша“. Измъкнах връзката изпод купчина стари ноти, тупнах я, вдигайки облак прах и… видях Ирина. Тя стоеше в стаята и гледаше нагоре, без ни най-малко да се удивлява на странното ми местоположение. Котешките й очи се смееха и сияеха като пламъче на газова горелка. Изведнъж съвсем ми се отщя да ходя при антикваря, да подсигурявам Жуков в афганистанското посолство и изобщо да се занимавам с каквото и да е, освен едно. Прииска ми се да остана в тази стая със старото пиано на леля Клава, да седя на тясното Иринино диванче и да я гледам в очите. Хвърлих книгите на пода, пльоснах се не особено сръчно долу и аз, притеснен от съмнително чистите си чорапи.

— Извинявай, Ириша, за разбиването на твоята стая…

— … с помощта на чаена лъжичка! — засмя се тя.

Хванах ръката й и я придърпах към себе си.

— Какъв идиот съм, през цялото време съм бил идиот…

Целувах послушните й и неопитни устни и все по-здраво притисках тъничкото й тяло към себе си. Никога, ама никога не бях изпитвал такова неочаквано щастие както сега, докато стоях по чорапи в тази овехтяла стая, където живях някога шест години и където сега живееше Ирка, която беззаветно ме беше обичала през целия си живот…

— Трябва… да вървиш… Саша — едва чуто каза тя и ме прегърна през врата. — Не искам… да си ходиш… но трябва… знам.

— Разбираш ли, нуждаем се от пари. Получи се ужасно глупава история — проваляме сериозна операция.

— „Фауст“! Ти беше казал, че вашата операция се нарича „Фауст“.

— Меркулов я нарече така. Но такава операция изобщо няма — говорех аз, докато си връзвах кецовете. — Ела с мен при антикваря, ако имаш време.

Ирина винаги имаше време за мен.

— Знаеш ли какво значи Фауст на немски? — попита Ирка, слизайки леко по стълбището. — Просто юмрук. При това на немски юмрук е в женски род. Постоянно бърках склонението на този юмрук в училище. Някак бяхме свикнали, че е мъж. Имам предвид Гьотевия Фауст. И въобще не можех да превключа. Даже ми беше смешно — да наречеш мъж с име в женски род…

 

 

— Това томче може и да го докара до седемстотин рубли — казва антикварят, като отделя настрана книгата на Ган „Конструктивистите“ — харковско издание от 22-а година.

— Няма майтап! И тия книжки на господин Кручених за имажинистите — ще вървят по сто рубли за парче… „Гравюри върху дърво“, издание на „Алконост“, Петроград 21-а година. Стихотворенията на Кусиков… Това си е цяло състояние. На черно, разбира се, вие бихте взели за тях повече. Но аз не мога да ви дам повече от хиляда и седемстотин. Елате в понеделник, тогава ще ви приготвя парите.

— Как в понеделник?! На мен ми трябват спешно днес! Сега!

— При цялото ми благоразположение към вас, Александър, днес не мога — касата вече е издала на инкасаторите, в книжарницата няма пари.

Пълен провал… По-добре Грязнов да беше тръгнал по своите „клиенти“. Е, нямаше да отработим сигнализацията, но така пък е тотален гаф.

— Ами на черно? — чух гласа на Ирина.

— Какво значи „на черно“, прекрасна фейо? Аз съм държавен служител, после вашият младеж ще ме… Както някога изработи нашия директор.

— Вие ще ги купите от мен. Младежът няма да знае нищо за това. Той въобще не е бил тук.

Видях как очите на антикваря пламнаха алчно и налях масло в огъня:

— И феята ще ви ги даде за хиляда и петстотин.

— Не знам, наистина, дали ще намеря толкова пари…

— Ще намерите, ще намерите… Потърсете по-добре и без да бързате — успокои феята антикваря.

 

 

— Абе голяма бъркотия е станала — казва Жуков. — Ония там са осрали всичко — удържали са ми парите, а не са ги нанесли при съдия-изпълнителя. Пък моята крава набарала авантата — хем да получи парите втори път чрез съдия-изпълнителя, хем да ми направи сечено… Майната й! Днес се обадих на Анаит и тя препровери вчерашния ми разговор с моите приятелчета от ХАД. Серий наистина го няма сега в Кабул. Провежда в Пакистан суперсекретна операция — прави секир-башка^[2] на някакъв висш пакистански военен…

Включвам сирената на оперативната волга, настъпвам газта с всичка сила и прегазвам всички ограничения на скоростта в центъра на Москва, понеже така или иначе милиционерските правила ми го позволяват.