Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (18)

17.

На сутринта при мен дойде Меркулов:

— Саша, вчера, докато те нямаше, донесоха превода от литовски на оня дневник. Прегледах го, според мен е пълна абракадабра! Мисли на безумец, уморителни за нормалния мозък. Впрочем вземи го и виж сам, може нещо да забележиш. Аз тръгвам — днес ми е „утрото на помешчика“, записали са се за прием цяла тълпа жалващи се.

Той стисна рамото ми със силните си пръсти и се отдалечи. Не направих опит да го спра, за да докладвам на началството до какви изводи е стигнала моята инспекция „Личен състав“ при разследването на Аралова-Белова-Агаркина. В главата ми сега бродеха мисли, които напълно можеха да се родят у Гудинас или Ивонин — искаше ми се да изтрия от лицето на земята половината обкръжаващо ме човечество. Но не ми се щеше Костя да каже: „Саша, имаш всички признаци на параноята“…

Оставих дневника — така и така нищо не разбирах, беше написан на литовски — и развързах сивите шнурчета на папката, където се намираха листовете с превода. Колкото по-нататък преглеждах, толкова по-ясно ставаше: това не бе дневник в пълния смисъл на думата. Това беше безумният монолог на един безумен човек…

„… Светът очаква новия потоп, могъщ, зверски, сто пъти по-очистителен от първия! Новият потоп скоро ще настъпи — утре, вдругиден! Ние сме новите центуриони на този потоп! Ние ще го извършим! Ние сме не само братя — ние сме синове на новия потоп на Новата ера! Ние ще запалим факела и огънят ще погълне стария свят. За какво издигаме ние нашия нов чертог? Старото здание е несъвършено — то е пълно с плъхове, змии, мравки. Няма смисъл да се живее в този свят от нужда, вражда, лъжа… Ние — братята, ние — героите, ние — личностите, ние… Ще унищожим робството за един ден, за един час, за една секунда… А робството на земята се е просмукало в порите на потта и кръвта на човечеството, то ускорява злото стократно, не оставя време за размисъл: или ще изпълниш заповедта, или ще идеш в преизподнята! И след революцията, когато унищожим стадото и мислителите, ние ще кажем на оцелелите истината: МРАКОБЕСИЕТО СВЪРШИ, НИЕ ПОБЕДИХМЕ, СВЕТЪТ Е ПРЕКРАСЕН!…“

По-нататък като че ли имаше стихове:

„На това бунище, сред плевелите на робството,

ний ще запалим факела на смъртта.

Главният изверг е дал на тази чаша

своето име, по-позорно от Сатана.

Треперете, псета на мракобесието!

Дори да загинем — ний, братята по съдба,

нашият гений ще избави света!“

В същия дух следваха трийсет страници…

Но аз не бях съгласен с Меркулов, че това е безсмислица. Улових някаква последователност в текста. В това безумие си имаше логика, макар и откачена. Меркулов беше далеч от безумието, но аз самият тази сутрин бях на ръба.

Гудинас е знаел нещо, няма начин. Той не е бил редник в братството. Значи възможно е да е бил наясно как ще унищожават човечеството… Ненапразно е написал съкровеното: „Ние — братята, ние — героите, ние — личностите, ние… ще унищожим робството за ден, за час, за една секунда.“ Мисля, че той е имал предвид експлозия, взрив с огромна сила… Което всъщност не е особено откритие, нали затова трупаха експлозив и им трябваше транспорт на тия типове: Тамерлан и Малюта…

Друг беше въпросът: за къде и за кога са го набелязали?

Дневникът не даваше отговор. Но аз все пак изчетох докрай това бълнуване и тъкмо се готвех да го анализирам по-внимателно, когато в кабинета ми се появи Грязнов.

Слава винаги започва разговора с въпрос, дали защото е свикнал с „разпитната“ форма, или се старае да внуши част от своите фантазии на другите — самият той ги има в излишък.

И сега, след като се появи в прокуратурата, той започна замислено:

— Саша, спомняш ли си какво си закусвал тая сутрин?… Не ме гледай така. По-голямата част от човечеството на следващия ден вече не помни какво е закусвало или обядвало. А аз ще помня тази закуска винаги! С кого мислиш, че закусвах?

— Изчезни.

— Закусвах сутринта в кафе „Прага“. Сервираха ми шницел по министерски, а на моята дама — разкошен омлет с кашкавал. После — пасти: Наполеон и еклер, и турско кафе.

— Грязнов да не си откачил?

— Още не.

— Намерил си тема за разговор…

— Сътрапезничката ми беше облечена в бяла блузка с дантели и черна пола. Освен това е красива, просто много красива. Само че аз бих искал един човек да лапне по нея. Защото както стана ясно, тя го обича.

— Слава, свършвай със загадките.

Грязнов се усмихна скептично и ми подаде протокол за опознаване на снимки. Към синята милиционерска бланка бяха прикрепени три снимки на младежи.

— Какво е това?

— Чети — грамотен си.

„Аз, гражданката Ирина Хенриховна Флоровска, разпознах измежду представените ми снимки на мъже, изобразения на фотография №2. Именно той се приближи до колата «Москвич», собственост на гражданина А. Б. Турецки, късно вечерта на 23 юни 1985 година, малко преди взрива, който уби Иван Бунин…“

— И кой е тоя?

— Цезар или по-точно — капитан Куркин, слушател в академията „Дзержински“. Оня, когото засилиха на някаква измислена суперсекретна операция — спокойно отвърна Грязнов. — Гледам, нещо не си на кеф?

— Не, Слава, не съм. Но те слушам, при това внимателно.

След като ми даде секунда за осмисляне на новината, Грязнов ми подаде още един документ. Това беше справка за Троян. В нея се казваше, че „Едуард Никитович Троян, 32-годишен, е роден в Москва, преди е живял на адрес: улица «Садовски», блок 5, осми апартамент. Завършил е Московското суворовско училище, а после с отличие спецакадемията «Ф. Е. Дзержински» (която готви кадри за ГРУ). След завършването й е работил зад граница, но заедно с група съветски дипломати е бил изгонен от Париж. Изпълнявал е интернационалния си дълг в Афганистан в състава на 17-и самостоятелен полк на спецчастите: дослужил до чин майор, командвал е рота, после батальон. За изпълнението на секретна операция от огромна държавна важност му е било присвоено званието «Герой на Съветския съюз». Прехвърлен е в Москва на разположение на ГРУ, изпълнява длъжността началник на охраната на генералния секретар на ЦК на КПСС… Ерген, член на КПСС, сега живее на адрес: «Кутузовски проспект» №36, блок 2, апартамент 39…“

— Саша, какво ти се е случило? — попита Грязнов, забелязвайки, че съм се втренчил в справката и не мога да откъсна очи от нея.

— Не, нищо… Адресът като че ли ми е познат.

— На „Кутузовски“ ли? Дванайсететажна грамада от розови тухли…

— Не, ето този — улица „Садовски“.

— Това е пресечка на улица „Горки“, на единия й ъгъл е кулинарният магазин, а на другия — блок на Болшой театър, там някога имаше очна клиника, но после я преместиха по-навътре в улицата…

Но аз вече не слушах Грязнов, защото в този момент си спомних: точно на този адрес — улица „Садовски“ 5, в осми апартамент е живяла до омъжването си Светлана Белова, с моминска фамилия Аралова.

— Ти къде скочи?

— Трябва да проуча нещо…

Грязнов ме погледна странно, сякаш видя върху челото ми паяк, и каза хладно:

— Не забравяй, че днес продължаваме операцията с Троян.

 

 

Номер пет на улица „Садовски“ вече не съществуваше. Тоест имаше го, но в него се помещаваше посолството на една приятелска страна. Пребродих на кръст целия квартал — по улиците „Трьохпрудна“ и „Благовешченска“, влязох в двора на очната клиника, но никъде не открих домоуправлението. Запуших и хвърлих празната кутия на тревата. Отнякъде изникна благообразно старче, вдигна безмълвно кутията и я понесе към боклукчийската кофа в дъното на двора.

— Моля да ме извините! — извиках след него.

Старчето се върна, изгледа ме над очилата и каза примирително:

— Другите даже не се извиняват. Знаете ли, някога в градчетата на Рижкото крайбрежие изобщо нямаше кошчета. А пък чистотата беше необикновена. Сега на всеки стълб са обесили жълти сандъчета, а мърсят, боже опази.

Старчето приличаше на Чехов — акуратна брадичка, пенсне, ленено палтенце.

— Вие какво, търсите ли някого? Или просто се разхождате?

— Ами дадоха ми този адрес, обаче, изглежда, е сбъркан, в тази къща има посолство.

— Че то посолството е от пет години. А преди си беше жилищен дом. Аз самият преживях в тази къща, в седми апартамент, точно петдесет години. Наистина с осемгодишно прекъсване.

— От трийсет и седма до четиридесет и пета?

— Не познахте. От четиридесет и шеста до петдесет и четвърта. Само че защо стоим, ей тук има пейчица, аз сам я боядисвам всяка година. Сега живея насреща. Разрешете да ви се представя — Семьон Яковлевич Полонски, почетен пенсионер, председател на дружеството за озеленяване на тукашния микрорайон, а в миналото — драматург, писал съм за самодейните театри. С кого имам честта?

— Турецки… Саша, юрист.

— Та така, скъпи Саша, мога да ви дам справка за всички жители на този дом.

— Търся един съученик… Юрий Василиев — импровизирах набързо. — Живееше в осми апартамент.

— Василиеви… в осми… Не, Саша, никакви Василиеви не са живели в нашата къща от 1935 година насам… Академик Темкин живя петнайсет години, а после, когато умря и семейството му се премести в Черьомушки, тук дойде една удивителна особа… Нина Тарасовна Троян.

— Не е ли онази Троян, героинята? Известната снайперистка от Отечествената война?

— Не, тя е снайперистка, само че по-особена… Не гадайте, приятелю мой, все едно никога няма да отгатнете! Сега ще ви разкажа удивителната история за една забележителна и неповторима жена… Простете, имате ли време? Моето е и много, и малко едновременно. А вие вероятно бързате? Младежта винаги е в движение…

Полонски беше от хората, които обичат да си начешат езика, да си спомнят миналото — сега вече това не е опасно… Потребността на човек да се изповядва няма никога да изчезне. Комплексът за изповедност е хроническата болест на нашите пенсионери. Особено почетните: от местно, републиканско и съюзно значение. Те имат какво да си спомнят и да разкажат на внуците. Жалко само, че ние, младежта, не си падаме особено по спомените на нашите дядовци… Но в мое лице Семьон Яковлевич Полонски намери благодарен слушател, макар аз още да не предполагах колко нужни са за „моето следствие“ спомените му за семейство Троян.

— Семьон Яковлевич, аз не бързам, разказвайте…

— Какво представлява любовта на мъжа? Кратки прибежки от една мека постеля до друга, още по-мека? А женската любов? Да покориш, да примамиш, да съблазниш! Да превърнеш джигита в оседлано, покорно магаре! Следите ли мисълта ми, Саша? Тоест и при жените, и при мъжете всичко се основава на примитивния инстинкт: хапи, покорявай, подчинявай! Обърнете внимание, не да се отдадеш на олтара на любовта, както беше с нас, старите поколения, възпитани в сантиментален дух, а да вземаш! Не да жертваш себе си, а да принасяш в жертва другите! Тази ужасна същност на съвременния човек — имам предвид човека от новата формация — беше успяла да разбере една съвсем зелена девойка от прекрасния украински град Днепропетровск. Между другото аз съм роден там… Тя беше най-красивото създание. Да си призная, аз бях малко увлечен по нея. Даже се опитвах да я очаровам чрез московския театрален свят… Но на нея, разбира се, не й беше до мен. Тя искаше да сграбчи живота. Нина Троян пристигна от Днепропетровск, за да покори Москва. Тази натурална блондинка с изумително сини кладенчови очи си намери работа като стюардеса на въздушния лайнер, който издигаше във висините драгоценните тела на нашите ръководители… Съблазнил я, както тя ми разказа, пилотът на правителствения самолет. Той я представил на Никита Сергеевич… Виждам, Саша, че на езика ви се върти въпросът: кой Никита Сергеевич? Нима същият? Отговарям: да, същият! Никита кукурузника, цар Никита, първи секретар, премиер и прочее… Той бил така очарован от прекрасната стюардеса, че заради младата Нина бил готов да захвърли старата — своята Нина Петровна… За дълго или за кратко, но цар Никита поживял с Нина Троян, тя получи стая срещу мен, в осми апартамент и… му роди „царевич“, прекрасен малчуган, когото нарекоха Едуард — защо му е харесвало на Никита Сергеевич това име, не знам…

Докато слушах невероятния разказ, не можех да реша веднага — дали този драматург на самодейния театър говори истината? Или си фантазира по навик.

Полонски вдигна очилата на носа си.

— Виждам недоверие на лицето ви. Мислите си, старчето май съчинява, а?

— Често казано, историята е доста странна.

Потърсих цигарите в джоба си и си спомних, че току-що изпуших последната.

— Виждам, че нямате какво да пушите. Аз имам „Прима“, ако не възразявате. — И Полонски измъкна от джоба си неразпечатано пакетче.

— Аз, разбира се, не пуша, но за всеки случай нося цигари и кибрит.

— Благодаря, Семьон Яковлевич… А тази Нина Троян само едно дете ли имаше от Никита?

— Само едно — Едуард Никитович Троян. Той носи фамилията на майка си. Сега е военен. След смъртта на баща му някой най-горе настоял Едик да върви по военна линия. Но Нина Тарасовна роди и дъщеря — Светлана. Никита Сергеевич имаше един помощник Аралов, незабележим тип, сива личност. Та Никита Сергеевич настоя той да сключи брак с Нина Троян. Отначало това било фиктивно. Но после, както често става, фикцията се превърна в реалност… Те станали мъж и жена. Назначиха Аралов за републикански министър и те се преместиха в блока на Министерския съвет…

— Срещате ли се с Нина Троян? — попитах аз.

— Случва се, но не често. Предимно, когато тя има неприятности. Тогава Нина ми се обажда по телефона, отпуска си душата, жалва се от съдбата. Както например неотдавна, когато свалиха мъжа й от министерското кресло. Впрочем не само него. Новата метла поновому мете… Между другото, с вас, другарю юрист, е интересно да се разговаря. Няма ли да си оставите телефончето? Може пак да побеседваме.

— Разбира се, Семьон Яковлевич, иска ли питане. С удоволствие.

— Забележително! — зарадва се Полонски, записа си моя домашен телефон и като се сбогува, заситни по алейката към вътрешния двор.

И тъй, Светлана е сестра на Троян. Той пък е незаконен син на изпадналия в немилост бивш глава на правителството. А Светлана е дъщеря на свален министър, изоставена от мъжа си заради дъщерята на новия генерален секретар. Моят приятел от института за международни отношения беше казал: „Тя искаше да убие Белов, но вместо това се омъжи за маршал Агаркин.“ Не, не вместо, а за да се разплати с мъжа, който я предал, и едновременно с новото му семейство, се е омъжила тя за маршала. Съюз между реванша и жаждата за власт. И всички ги командва самият Агаркин. „Сталин“ несъмнено е той. Троян е изпълнител, а Светлана — вдъхновителка и помощничка. Но независимо от тези колизии на човешките съдби, които ми се откриха, изобщо не се трогвах. Нека да се изядат един друг, нека се боричкат за властта, за овладяването на изплъзналия им се трон — аз не злорадствах от това, че разбрах гибелната тайна на Троян-Белова-Агаркина. Какво ми пука на мен, Александър Турецки, кой ще бъде на върха? За мен нищо няма да се промени. Също както и за майка ми. За Меркулов. За Ирина. Но заради честта на професията аз бях длъжен да разкривам престъпленията, извършени от уязвено самолюбие, тъпо тщеславие или всесилна власт — затова щях да подсигурявам Женя Жуков при срещата му с Троян в Манежа тази вечер, но преди това трябваше да поставя финалната точка в „моето разследване“.

И с тази цел аз се отправям към площад „Пушкин“, в телефонната палата, и намирам в указателя номера на една многократна световна и европейска шампионка и рекордьорка…

Квартирата на Ана Чуднова е направо тапицирана с награди, флагчета и медали. Самата Ана прави кафе в кухнята и се оплаква басово:

— Тая мелничка за кафе е поне на сто и петдесет години. Време е да я хвърля, ама ми е жал. Виждаш ли каква ръчка има — антика! На, повърти я, докато аз кипна водата.

Вземам допотопната мелничка и пак сядам в креслото — редом с Ана ме наляга комплекс за малоценност, тя е по-висока от мен с петнайсет сантиметра.

Познаваме се едва от десет минути, но вече сме добри приятели. Тя е, както се казва, наше момче.

— Със захар ли?… Добре. А мляко? Без… Още по-добре, защото и без това нямам… Да ти кажа, аз изобщо не мога да готвя. За кого ли? Ами искам да си взема едно хлапенце от детския дом, ще му плета шапчици, това мога, и кашичка ще му варя… Какво ли ти говоря глупости, сигурно си дошъл по работа.

Лицето на Чуднова е некрасиво, с едри белези от шарка, без грим. А очите й са добри и тъжни. Звездната болест явно не е успяла да я налегне…

— Да, значи за Светка Аралова. Красавица, разбира се. Фигурата й — висша класа. Мъжете на плажа им течаха лигите. Обаче студена. Бих казала даже — нежива. И завистлива. Тя ме ненавиждаше, знам. Като впери ония ти ми зелени очи, гласът й тих, думите като че ги цеди. Една моя приятелка казваше: „Анка, тя ще те отрови, ей богу.“ И за какво? Какво можех да имам аз освен спорта? Кой ще ме вземе за жена, такава върлина… Е, аз пак дрънкам глупости… Та значи след Олимпийските игри в Москва през 80-а година, когато тя падна не само от мен, но изобщо не спечели нито един медал, я хвана стрес и някаква нервна болест. Няколко месеца лежа в болницата, ние я посещавахме, но тя не ни се радваше много. По цялото й тяло, особено на главата, излезе някакъв псориазис. После я излекуваха, все пак в правителствена болница лежеше, баща й още беше министър. Предписаха й постоянен кварц, цяла година ходеше с тен… Сетне се омъжи и повече нищо не съм чувала за нея…

— В коя болница лежа?

— Уф… Чакай да се сетя… А, да, в Боткинската, в кремълския й корпус.

 

 

Завеждащата отделението дълго разглежда моята служебна карта. Жената има пълно право да откаже на молбата ми, защото не нося официално запитване от прокуратурата. После тя пак така дълго разучава лицето ми, написва нещо на една бележка и извиква секретарката си.

— Вие можете да се запознаете с историята на болестта на Аралова, но справка за диагнозата — извлечение от болничния картон — мога да дам само след писмено запитване от следствените органи.

Секретарката донесе медицинския картон. Прелистих го отначало докрай — беше предимно на латински.

— Можете ли да ми кажете със свои думи от какво… — търся подходящата дума, — от какво страдаше Аралова?

— Много тежка форма на косопаден лишей — казва лекарката. — Практически настъпи пълно оплешивяване… Аз я помня, тя много преживяваше и не искаше да я посещават. Само когато идваше брат й се оживяваше, а иначе все мълчеше… Много тежък характер, даже зъл. Да, неприятна болест за такова младо, толкова красиво момиче. Трагедия, бих казала. Самата аз й поръчвах перуката при един познат фризьор… преди да я изпишем.

Тролейбусът се влачи като катафалка и замира пред светофарите всяка минута. Вътре е толкова душно, че потта от мен направо тече. И отново чувствам силна болка в тила, а към гърлото ми се надига гадене. Опитвах се да не мисля за разговора с лекарката, но мислите идваха от само себе си, а това предизвикваше още по-силно гадене…