Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Операция «Фауст», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Фридрих Незнански. Операция „Фауст“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

5.

Съученици и приятелки на Ким, студенти от Юридическия факултет, работници от магазин „Хиляда и една стоки“, жители на блока над магазина… В кабинета на Грязнов на „Петровка“ 38, който окупирах още в осем сутринта, един след друг влизаха свидетели по делото. Никой от тях не беше очевидец в буквалния смисъл на думата, но според нашия закон всяко разпитано лице е свидетел.

— Саша, ти си като нашия районен зъболекар — будалкаше ме Грязнов. — Десет минути, и зъбът ти го няма! Давай следващия! И опашката при теб е като в районната поликлиника — половин километър.

Аз се виждах повече като навита играчка, на която са й задали програмата — въпрос, отговор, въпрос, отговор, подпишете се… Бързах. Все очаквах, че ей сега ще се отвори вратата, ще влезе още един свидетел и ще каже… Но всички говореха едно и също, понякога даже с едни и същи думи, и нямаше нито фраза, нито думичка, за която да се закачиш: стоп, ето го! И пак въпрос, отговор, въпрос, отговор, подпишете се… Обикновена ученичка, нормална студентка. Тя затова и кандидатствала в Юридическия, защото нямала способности нито по математика, нито певчески или художествени заложби. Само в една област е била компетентна — сексът.

— Бива си го мацето, за една година на седмина е бутнало — резюмира Грязнов.

„На осем“ — уточних наум с раздразнение. На глас измърморих, като внимателно разглеждах ръба на бюрото:

— Проучи ги тия седемте. Искам да знам всичко за тях. Не мога да разпитвам заподозрените слепешком. И, второ, бъди човек, моля те: разпитай Лагина, майката на Ким. Днес тя ще пристигне от Якутск. Майките знаят за дъщерите си повече, отколкото бащите: особено за интимните им връзки. А аз отивам в прокуратурата. Удрям ключа, та никой да не ми пречи. Трябва да прегледам всичко, което вие сте събрали през тия дни, да съчиня рапорт до главния прокурор и план за следствието…

 

 

Само че нищо от това не успях да направя — в прокуратурата имаше голям тараш. На нашия професионален жаргон това значеше, че началството провежда вътрешноведомствена проверка. Този път в капана падна експертът криминолог Семьон Семьонович Мойсеев. Някой донесъл на Пархоменко, че Мойсеев е организирал разпивка в лабораторията по криминалистика.

Зам.-прокурорът на Москва Пархоменко трепереше от страх — ами ако отгоре разберат за пиянството и лепнат тоя факт към криминалната смърт на стажантката. В страната се разгаряше невиждана кампания срещу алкохола. Постановленията на партията и правителството изискваха да се наказват ръководителите на ведомствата, които допускат пиянство на работните места.

— Александър Борисович, кой беше организаторът на това безобразно пиянство във вторник? — Пархоменко зададе въпроса, като че ставаше дума най-малкото за влаковия обир на века.

— Съвсем случайно стана. Ние…

— Случайно? Добре, аз ще ви кажа подстрекателя: Семьон Семьонович Мойсеев.

— Ама моля ви се, Леонид Василиевич! На другаря Мойсеев му е болен черният дроб. Той е трезвеник.

В подобен дух вървяха вероятно и „разпитите“ на другите участници в разпивката. Само едно ме тревожеше: дали Пархоменко няма да попита нещо за Ким. Обаче се надявах, че никой не знае за моето приключение.

— Освен това съм затънал до гушата в работа. И да ме отвличат от делата, контролирани от висшите партийни органи, противоречи на указанията на партията за заздравяване на дисциплината — добавих аз, демонстрирайки своите постижения в изкуството на демагогията.

Той нервно размърда уши и изглади бръчките от челото си.

— Защо така не ме обичате, Турецки? — разстроено попита шефът.

— Леонид Василиевич, вие не сте Ромео, а аз не съм Жулиета! Защо да трябва да ви обичам?

Очите на Пархоменко студено блеснаха зад стъклата на очилата му:

— Вървете да работите, Турецки…

В резултат на тази идиотщина на всички беше наредено да си траят за станалото, а Пархоменко издаде заповед за отнемане на стажантите от Мойсеев и предаването им под ръководството на другаря Меркулов.

На бюрото ми лежеше планина от документи. По делото на Ким Лагина бяха събрани доста повече материали, отколкото предполагах. Но и прекалено малко, за да пипна убиеца за гушата. Знаех, че ще го открия, исках сам да го хвана. Не мислех за това, че са били двама, за мен те се сливаха в един човек и ми се струваше, че мога да го разпозная на улицата.

Един господ знаеше колко се лъжех…

Но сега трябваше да сортирам тази планина от хартия, да я подвържа в гланцов картон, да номерирам страниците.

Ето няколко листчета — Меркулов още в петък беше разпитал стажантките. Увереният почерк на Светлана Белова: „Учехме в различни групи, почти не я познавах, виждах я само на общите лекции… Вчера се прибрах вкъщи към три часа през нощта. При необходимост този факт може да бъде потвърден.“ Стана ми леко обидно, че Лана нарича това „факт“. Но пък и какво ли можеше да каже — че в нощта на убийството е спала със следователя, който води делото? И въобще защо Меркулов е задавал на студентките въпроси от рода на — „Какво правихте в деня, когато е извършено престъплението?“ Сякаш ги подозира в съучастие. Но аз все пак трябва да поговоря с Лана, нали вече знаем как изглеждат престъпниците. Тя е умна и наблюдателна, може нещо да си спомни — случайна среща в университетското барче, на игрището или в клуба…

Всичките ми опити да я извикам обаче се оказаха безрезултатни. Когато и да надзърнех в кабинета на Гречаник, където тя беше заседнала, помагайки на Жозеф по делото за взрива в метрото, някой стоеше край бюрото й. Облечена беше в тъмносин костюм и колосана бяла блуза. И строгостта на това облекло още повече подчертаваше необикновената съблазнителност на целия й облик. Силно подозирах, че Гречаник, а понякога и самият Пархоменко просто си търсят повод да се доближат и да я заговорят, давайки й поредната очевидно ненужна инструкция. Тя ги изслушваше много сериозно, но в зелените й очи отгатвах лека ирония — Лана несъмнено знаеше силата на своята привлекателност.

В края на краищата ми омръзна да душа наоколо като разгонен пес. И прекратих това по най-примитивен начин. Набрах номера на Гречаник и ревнах в слушалката:

— Стажантката Белова да се яви в кабинета на следователя Турецки!

Според мен Гречаник изобщо не загря кой звъни…

Тя застана на вратата, почуквайки с химикалката по дланта си. Не знам колко щеше да продължи нашето мълчание, ако Лана накрая не беше попитала с дълбокия си, тих глас:

— Да седна ли?

Тя се усмихна и на мен ужасно ми се прииска да я целуна. Обаче трябваше да й задавам въпроси, а тя — да ми отговаря, и ние старателно изпълнявахме задълженията си, мислейки за съвсем друго. За това какво е било и какво ще стане с нас, с нея и с мен, когато всичко отмине — неприятностите и мъката — и остане единствено щастието…

Тя седеше пред мен, леко навела глава и чертаеше нещо на лист хартия, вдигаше очи, изслушваше поредния въпрос и пак разглеждаше сложния орнамент на рисунката си. И тогава аз виждах малката зелена панделка, която сякаш по чудо се крепеше в косите й.

Разделяше ни бюрото, на което лежаха сто страници за живота и смъртта на Ким и като детектор за метални предмети на някое летище не ни позволява да прекрачим невидимата линия: протегнеш ли ръка, ще зазвъни сигналът за тревога.

И за да премина опасния участък, аз попитах:

— Какво ново при вас за взрива?

Лана остави химикалката и аз по-скоро почувствах, отколкото чух как тя въздъхна облекчено:

— Ти беше прав: тоя Святов, който е взривил църквата, няма никакво отношение към бомбата в метрото. Сам се е наклеветил. Оказва се, че в момента на поставянето на взрива се е намирал цял ден на изследвания в онкологическата клиника. Но ние успяхме да напипаме друга следа…

„Ние“ — тя го каза с нескрита гордост.

— Засечена е група арменци, които се занимават с тероризъм. Опитвали се да предизвикат взрив по време на демонстрациите в Ереван. Ако се съди по почерка, експлозията в метрото е тяхна работа.

— Те признаха ли си?

— Още не, но ще признаят. Всичко ще си кажат — твърдо отвърна Лана. — Помага ни опитна бригада от КГБ…

В очите й имаше нещо особено, притаено, сякаш тя се разграничаваше от мен — „ние“, „КГБ“… Какво да се прави, романтизъм на начеващия следовател, аз също го бях преболедувал. После, след годинка, всичко се превръща в делнична рутина — преследванията, работата с агентите, кагебистките операции. И тогава, сбогом романтичен ентусиазъм на следствената работа.

Изведнъж звънна телефонът. Погледнах часовника си, беше пет и половина следобед.

— Добър ден, другарю генерал! — чух характерното подхилване на Грязнов и подхванах майтапчийския му тон:

— Привет, гвардейски полковник! Как е на фронта?

— На втори турски без промяна: противникът настъпва, ние както винаги сме до шията в лай…

Аз силно притиснах слушалката към ухото си — от капитан Грязнов можеш да чуеш и по-пиперливи приказки, но стажантката Белова безстрастно изучаваше наполеоновските черти на новия генсек от висящия над главата ми портрет.

— Добре, Саша, сега по ред на номерата. Днес опипах с помощта на районното тия… нейните секспартньори. Никой не пасва на нашите фотороботи. Петима имат алиби, с двама още се мотая, но струва ми се, че версията ни няма да мине. Току-що разпитах майката на момичето, нищо смислено не каза. Щерката й писала за някакъв войник, уверявала я, че „с него е на сериозно“. И толкова. С една дума, другарю генерал, малшанс!

На вратата цъфна изнежената физиономия на Гречаник:

— Лана, знаех си, че си тук. Ела, трябваш ми.

Тя стана и ми прошепна само с устни:

— Ще ти позвъня… — После тръгна към вратата, поклащайки тесните си бедра, опнали синята пола.

— Гречаник пак ли ти отмъкна мадамата? — тюхкаше се Грязнов на другия край на жицата. — И това ми било самбист! Да му беше треснал един в шкембето — и дим да те няма!

Въртеше ми се една мисъл из главата, въпросът сам изскочи от устата ми:

— Слушай, Грязнов, прегледа ли пощата?

— Какво? — не ме разбра отведнъж той. — Чакай, чакай. Чия поща — на Лагини ли? Естествено, че изпълних задачата ти — занесох в местния клон твоето нареждане за изземане на пощенско-телеграфната кореспонденция. Дойде ли нещо, адресирано до момичето, веднага ще ти го пратят.

— Не става дума за това, Слава. Днес е понеделник, седемнайсети. Убийството е станало в петък. Огледа извършихме в събота. А нали сутрешната поща пристига до осем сутринта, разбираш ли?

— И повече ще ти река, другарю генерал, някога за писмата са ходели до пощата, но през последните век и половина писмата ги носят по адресите, сещаш ли се?

— Стига си се кривил! — Вече бях ядосан. — Веднага се връщай и огледай пощенската кутия на Лагини! Вероятно родителите й не са я поглеждали, сега не им е до писма.

— Александър Борисович — гласът на Грязнов изведнъж стана сериозен, — след десет минути имам среща с един „мой човек“, нали разбираш?

На жаргона на оперативниците това значеше среща с личен агент на Грязнов и според секретната инструкция никой друг не можеше да отиде на нея. Дори началникът на криминалната милиция.

— Добре, сам ще се оправя — казах лаконично и затворих слушалката.

Всички забравихме за пощенската кутия, мислех си и яко настъпвах газта. Убийците явно са търсили нещо сред документите. А Ким е криела снимката на войника от Афганистан. Никак не е изключено в събота или днес, в понеделник, да пристигне писмо от него. Ама аз май съвсем откачих?! Писмо от сержант Дубов можеше да дойде единствено… от оня свят.

 

 

Майката на Ким Лагина, мъничка корейка, с опустошено от нещастието лице, безмълвно ми протегна през вратата ключа от пощенската кутия и веднага затвори. На мъждивата светлина от стълбищното осветление едва открих върху огромния метален блок номер 322. Ключът не влизаше в ключалката. Какво става, по дяволите! Ръцете ми, кой знае защо, почерняха. Извадих запалката си и видях… следи от сажди по повърхността на кутията. Някой вече се беше опитвал да я отвори, счупил е ключалката, без да успее, затова просто е пъхнал клечка кибрит в дупката отдолу и изгорил това, което е било вътре.

Качих се при съседите на Лагини — Корабелникови.

— Абе тук ония, пънкарите, често се забавляват. Боядисват си косите оранжеви, пушат коноп и давай да идиотстваме: беснеят, пощенските кутии палят! — възмущаваше се Корабелников, мъжага с външност на свободен художник, раздърпан и космат не по-малко от московските пънкари, които критикуваше. — Някой в неделя сутринта направо запали пожар! Димът се усещаше през целия ден…

От Корабелникови звъннах в прокуратурата. За мой късмет Мойсеев още не си беше тръгнал — отработваше алкохолните си прегрешения.

Докато го чаках да дойде, се изнесох до кантората по поддръжката на жилищата и домъкнах двама подпийнали шлосери.

След половин час Семьон Семьонович долетя с дежурната кола, въоръжен до зъби с криминалистката си техника, и започнахме огледа на пожара, като осветихме предварително стълбищната площадка с мощна подвижна лампа, която експертът измъкна от специалния си куфар.

Шлосерът от поддръжката избута с длето езичето на секрета…

Изгорялата топчица хартия със сиви, трептящи като ресни крайчета, ми припомни гадаенето на моята баба по Йордановден: ето, тя смачква странички от тетрадка, слага ги на порцеланова чинийка и драсва клечката… „Виждаш ли, Сашенка, пак война ни се пада. — Баба очертава с пръст на стената сянката от изгорялата хартия. — Гледай, воин с шлем, а в ръката му — копие!“ Аз се покатервам на колене върху твърдия стол с извита облегалка, взирам се старателно в очертанията на сянката. Никакъв воин в шлем не виждам, но по стената плува чудо невиждано — рибата кит, за която днес възпитателката ни чете в детската градина. Кой знае защо, най-често бабините сенки ми напомняха за старинни кораби…

Ето и сега видях как в дъното на пощенската кутия се поклаща от вятъра овъглена фрегата, готова да се разпадне при първото докосване. Това беше всичко, оцеляло от някакво писмо.

Ние разположихме шлосерите като кордон, призван да пази главния вход, за да не би вятърът да разсее плахите ни надежди. Шлосерите с радост поеха репресивните си функции и не пускаха никого в блока, а Семьон Семьонович през това време внимателно и ловко с помощта на малка шпатула и гумирана пинцета пренесе „корабчето“ в кутийка с памук, застлан отгоре с цигарена хартия.

После, като потърка целулоидни пластини по коляното си, притегли върху наелектризираната им повърхност откъсналите се малки парченца. Накрая извади от следствения си куфар гумена круша със стъклена тръбичка, напомняща за детска клизма, и всмука в нея и най-малките частички пепел.

Той правеше всичко това с изненадваща бързина, а аз потръпвах при всяко негово движение.

— Недейте да нервничите, Александър Борисович, „болният“ е още жив, операцията премина успешно — обобщи Мойсеев, докато затваряше кутийката. — Сега остава заключителната част — да възстановим текста на изгорения документ. Ще трябва да минем през някоя аптека. — Той помълча, замислен над нещо свое, после предложи: — Ако не възразявате, ще извършим тая работа у дома. Моите момчета обещаха да приготвят вечерята. Днес става година, откакто си отиде моята Аня…

Жената на Мойсеев, Ана Петровна, завеждаща нашата канцелария, умря миналата година от рак, като остави на Семьон Семьонович двама 16-годишни близнаци — Миша и Гриша. Аз не само че не възразявах срещу отиването у Мойсеев, но и непременно държах да присъствам, защото бях уверен, че той ще прочете унищоженото от огъня. Някъде в периферията на съзнанието ми проблесна: Лана обеща да ми се обади — но тутакси изчезна като нещо второстепенно. Мойсеев освободи дежурната волга и притискайки внимателно кутийката с пепелта до гърдите си като новородено, седна в моя москвич.

 

 

Докато близнаците подреждаха масата, Семьон Семьонович обработваше върху парче стъкло изгореното писмо с глицеринов разтвор от пулверизатора. Пред очите ми спечените парченца започнаха да омекват, да се отпускат и изправят. Експертът ги подравни върху стъклената повърхност с шпатулата и ги затисна с друго стъкло.

— Надявам се, Александър Борисович, че писмото е било написано с химикалка. Ако е така, все нещо ще видим. Не обещавам много, но нещо трябва да излезе.

Мойсеев ме заведе в килера — домашната му лаборатория по криминалистика. Направи трийсетина снимки на инфрачервена лампа, осветявайки по някакъв загадъчен начин повърхността на изгорелите листчета с различно наклонени огледала.

После пъхна филмчето във ваната с проявителя.

— Саша, имаме двайсет свободни минути, докато се проявява лентата. Хайде да поменем Анюта… — Той акуратно наля по равно водка от кристалната гарафа. — Тая гарафа Аня я купи за моя рожден ден, преди да разбере за болестта си. Тя обичаше красивите вещи. Обаждаше се, изглежда, дворянският й произход… Аз самият съм от бедно еврейско селско семейство, та тя винаги гълчеше, че ми е все едно от какво ям и пия и какви завеси има на прозорците.

Той изтри очите си с длан. Отпихме мълчаливо. Миша и Гриша се нахвърлиха на пачата и салатата, тяхно собствено производство, и като се заситиха, отидоха в другата стая да гледат по телевизията футболен мач.

Пийнахме още по една и вътрешното напрежение, което ме стегна, когато стояхме пред пощенската кутия на Лагини, малко спадна.

Мойсеев отиде да промива и да суши филма, а аз застанах до прозореца. Обичам да гледам вечерната Москва и да слушам уличния шум. На моята „Фрунзенска крайбрежна“ вечер е тихо, виждат се само светлините на централния парк „Горки“, но глъчката му не се чува. Изглежда, Москва река поглъща всички звуци. А тук, в центъра, през цялата нощ не спира движението. Но сега не мислех за това. Чаках. Страхувах се. Боях се, че нищо няма да излезе на филмчето на Мойсеев. Че изгореното писмо е безполезно, кой ли не и за какво ли не може да е писал. Но и вярвах… Надявах се, че сега ще разгадаем тайната. И тази тайна, разкрита от мен, ще ми помогне да намеря убиеца на Ким…

Куцайки на ранения си крак, Мойсеев влезе в стаята:

— Елате, Александър Борисович, струва ми се, че има нещо.

В килера върху стара масичка стоеше микроскоп, под обектива на който беше опъната фотолентата.

— Само внимателно, Александър Борисович, още не е съвсем изсъхнала. Не се страхувайте, седнете на стола и гледайте ето тук.

Погледнах в микроскопа, но нищо не видях. По-точно имаше размазано жълто петно с едри сиви точки. Погледнах объркано към Мойсеев.

— Седнете по-удобно и гледайте право в окуляра! — повтори той.

Преместих се с разклатения стол плътно до масичката и по указание на Мойсеев завъртях винта на микроскопа. И тогава от сивите точки отчетливо се образува: „п.к.“. Просто чух как сърцето ми силно затупа. Пощенска кутия. Военна част. Афганистан. А може и да не е? Просто някой, който работи в секретно предприятие, там, някъде в Караганда? Или пък може да е закъсняло писмо от родителите й от геоложката експедиция.

Мойсеев ме извади от вцепенението, като придвижи внимателно следващия кадър. Колкото и да се стараех, не можах да съставя от точките му даже намек за цифра или буква.

— Кадрите вървят в логически ред, Саша. Отначало това, което е оцеляло от плика, а после самият лист.

„Е, да, пликът и листът — помислих си, — пепел, поставена в друга пепел…“

Кадър след кадър, милиметър след милиметър, час и половина ние се мъчихме над микроскопа. Аз записвах онова, което успявахме да разчетем. „… 22… К. Лаг… п.к. …“ Това беше всичко, останало от плика.

По-нататък вървеше самото писмо:

„авейте ъпа лечн К Пише ви гар риятел ксей Д

с разбира ече ла траг ест Льоша загин лнявайки интер ълг

в Афг Полу посмър збира се дичка

Ге“

Очите ми започнаха да сълзят. Престанах да различавам каквото и да е. И дяволски се развълнувах. Трябваше да прекъсна.

— Елате, Семьон Семьонович, да ударим по още една малка, а?

Мойсеев наля водката:

— Е, драги, наздраве — за успеха на безнадеждното дело!

Дъвчех солената краставичка, а в главата ми се въртяха всевъзможни комбинации от полупрочетените думи.

— Давайте на глас, Александър Борисович! Може нещо да помогна.

— Хайде, хайде, не се преструвайте, Семьон Семьонович, пред вас аз съм като невежа мишка.

— Значи тъкмо старият плъх да помогне.

— „Здравейте, скъпа и далечна Ким! — започнах аз. — Пише ви другар на вашия приятел Алексей Дубов.“ По-нататък е за трагичното събитие, защото има „трагич“.

— Аз мисля, че е така: „До вас, разбира се, вече е стигнала (или долетяла, но по-вероятно — стигнала) трагичната вест, че Льоша загина…“

— „… изпълнявайки интернационалния си дълг в Афганистан“!

— Е, вече имаме нещо, Александър Борисович. А по-нататък, бога ми, не знам — за някаква дичка… О, не, не дичка — звездичка!

— Звездичка на Герой?! „Получи, посмъртно разбира се, звездичка на Герой.“ А дали не си съчиняваме, Семьон Семьонович? Хайде да видим какво има по-нататък.

И пак милиметър след милиметър, буква след буква…

„Но Льо агина от душма куршум,

ой Той беше ка че ви е изпратил

менти за мръсоти в Афган ойниците

им жекции, за да Но Льо

ласи и да спори с командир. Льо

че има в Мос лизка, ято учи за юрис азкаже където трябва.

Скъпа К Лъжа ьоша е крил рдите си

командира от куршумите. Те с ожове. И… ома кла приятел ят инж ари“

В следващата секунда аз едва не съборих микроскопа на пода, защото съвсем ясно различих думата… Фауст. Не вярвах на очите си, стори ми се, че имам алкохолни халюцинации.

Придвижих лентата обратно:

„леке ФАУСТ, тоест вършат прест ние ещу държа

Скъпа Ким! Запазе шините докум всем

скоро ще ви пиша пак и даже ще дой а дреса ви.

Тези менти тряб се едадат на исши

ласти

и К С.

аш непозн ятел А. Мо ов“

— Ето ти сега и ребус! Главоблъсканица. — Мойсеев безпомощно разроши косата си.

— Защо да е ребус? „Но Льоша загина от душмански куршум…“

— Не мисля, Александър Борисович. Между „Льоша“ и „куршум“ не са две букви, а повече. По-вероятно е: „Но Льоша загина не от душмански куршум, а от…“ Съвсем кратка дума!

— … а от свой! Семьон Семьонович! — примолих се аз. — Почакайте за минутка. По-точно запишете всичко, което успеете да отгатнете.

Излязох в коридора, запуших и седнах на някакъв допотопен сандък. Що за Фауст ми се стовари на главата? И не са ли твърде много Фаустите за една седмица? Или това е един и същ — този, който взриви метрото, и оня — в писмото от Афганистан? Тръсках пепелта право на пода, неудобно ми беше да седя върху наклонената повърхност на сандъка, а виковете на футболните запалянковци зад вратата не ми позволяваха да се съсредоточа. Чаках Мойсеев да ме повика, но когато извадих третата цигара, започнах да се съмнявам в това. Отворих вратата на килерчето: Семьон Семьонович, склонил побелялата си глава на масичката, мирно похъркваше.

Взех изписания от Мойсеев лист.

„Но Льоша загина не от душмански куршум, а от свой. Той ми беше казал, че ви е изпратил документи (?) за мръсотиите в Афганистан… на войниците… А Льоша не се съгласи(?) и взе да спори с нашия командир. Льоша ми беше казал, че има близка в Москва, която учи за юрист… да разкаже където трябва(?) Скъпа Ким! Лъжа е, че Льоша е прикрил с гърдите си командира от куршумите. Те се биха с ножове. И… закла (?) вашия приятел… Алексей (?) Фауст, тоест вършат престъпление срещу държавата. Скъпа Ким! Запазете Льошините документи. Аз съвсем скоро ще ви пиша пак и даже ще дойда на адреса ви. Тези документи трябва да се предадат на нашите висши власти и в КПСС. Ваш непознат приятел А. Морозов? Молоков? Мосолов?“

Прибрах лентата и записките в куфарчето си и събудих експерта…

 

 

Разхождах се от единия до другия ъгъл в стаята си, без да паля лампата. Не знаех какво да правя. Проведох обиск по всички правила на следствената наука и в барчето на телевизора намерих почти половин бутилка коняк. Хладилникът беше празен, само един портокал пламтеше в бялото безмълвие. Настаних се с бутилката и портокала в удобното кресло. Пиех направо от шишето на големи глътки и стръвно забивах зъби в киселите ледени резенчета. Пълното физическо отпускане прочисти мозъка ми — сега вече можех да мисля, да анализирам фактите…

Както е известно, следствената версия е вероятно обяснение на разследваното събитие, на неговите обстоятелства и на отделните факти. Разбира се, доколкото версията е една вероятност, допустимо е тя да е погрешна. Трябва да се проверят всички достатъчно обосновани версии. От които между другото нито една може да не излезе в крайна сметка правилната. Теоретическите спорове как да се класифицират проверките на версиите, с оглед на тяхната последователност — една след друга или едновременно — се свеждат до едно: трябва усилено да се проверява най-опасната версия.

И тъй, преди всичко аз виждах връзка: бомбата в метрото е поставил човек на име Фауст, в писмото до Ким се говори за някакъв Фауст. Мойсеев му даде и име — Алексей. Затова в писмото има част от думата „лекс“. Но това е под голям въпрос. Засега е само догадка. Ами ако Ким е знаела за взрива в метрото? Защо тогава не каза на никого в прокуратурата? Тя беше весела и безгрижна до последния си ден. За какво искаше да говори с мен и Меркулов? Изобщо — по какъв начин войната в Афганистан може да има връзка с експлозията в метрото? И как е могла военната цензура да пропусне писмо с такова съдържание, че даже и през границата? И накрая съвсем необяснимото убийство на момичето.

Аз размествах фактите, извеждах някои на преден план, после други — но с всеки нов опит усещах, че нищо не се получава. От една страна, описанието на остриганите момчета в якета си пасваше с новобранци и Афганистан. От друга, Розовски твърдеше, че ударът с камата е нанесен от професионална, тренирана ръка, което пък не се връзваше с новобранците.

Както и да е, трябваше скоростно да проверя най-опасната версия: експлозията в метрото — афганците — убийството на Ким. Значи налага се да ровя из армията, да опипам военните окръжия на Москва и Подмосковието, да посетя армейските части, да вляза във връзка с Главната военна прокуратура и със самото Министерство на отбраната… В нашата страна въоръжените сили не са само армейски части. Те се състоят от три вида войски: освен Министерството на отбраната има вътрешни войски на МВР и гранични войски на КГБ… Хубава работица се заформя. Съмнявах се, че ще ми се отдаде да се справя със следствено-оперативни мероприятия в такъв обем, даже ако утре целият отдел на Романова постъпи в мое разпореждане. Изцедих от бутилката последните капки коняк в гърлото си и без да се събличам, легнах на неоправения диван.