Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (7)

6.

В седем сутринта паркирах пред 78-и пощенски клон. Независимо от безсънната нощ и наднорменото количество алкохол се чувствах доста бодър. Началничката на клона, настъпвайки срещу мен с огромния си бюст и мигайки с виолетовите си мигли, зачурулика:

— Ах, другарю Турецки, Александър Борисович, скъпи! Нима можем да помним някакво си писмо? Известно ли ви е какво огромно количество пощенски пратки минава през ръцете ни?!

Отстъпих пред натиска на деколтето й в ъгъла и се пльоснах на един стол. Началничката седна до мен и ме обгази с аромата на остър парфюм и не по-малко отровния дъх на пот.

— Знаете ли, че нашата съветска поща пренася десет милиарда писма годишно, а това е шестнайсет пъти повече отколкото в царска Русия през 1913 година — не ме оставяше началничката. После неочаквано гръмко се разкиска и добави: — Представяте ли си, тогава те са пренасяли пощата на пощенски коне със звънчета!

— Извикайте, моля ви, пощальона, който обслужва блока над „Хиляда и една стоки“ — казах.

Тя си затвори устата, излезе в коридора, като въртеше обидено задника си, и изрева:

— Афанасиева! Следователят те вика, Афанасиева! Колко пъти да ти повтарям!

След минута вече разпитвах в опразнения кабинет на началничката съвсем младо момиче с наивни сини очи.

— Кажете, Афанасиева, можете ли да си спомните хората, на които носихте поща в събота, петнадесети?

— Всички — едва ли, но някои мога — спокойно отвърна момичето, докато оправяше полата си.

— Интересува ме кореспонденцията на апартамент 322.

— Така и си мислех. Да, имаше едно писмо за Ким Лагина.

— Вие познавате ли я? Тоест познавахте ли я?

— Да. Завършихме едно и също училище.

Бива си я! И нашите ченгета — такъв свидетел да пропуснат!

— Какво беше това писмо — нормален плик или триъгълник, военен образец?

— Писмото беше обикновено, с марка, пуснато в Москва.

— От къде знаете?

— На плика имаше печат „Москва, ПЖДП, Казанската гара“.

— Не помните ли адреса на подателя?

— Не. Но според мен там имаше само номер на пощенска кутия и неясен подпис.

— Нима може да помните това при такъв поток от писма?

— Може — без да се смущава отвърна Афанасиева. — Ким ме помоли да й предавам лично писмата от нейното момче Дубов, от Афганистан. Но писма от него отдавна нямаше.

— Знаете ли, че някой подпали пощенската кутия?

— Да. Това често се случва при нас. Просто хулигани.

— Уверена ли сте, че са били само хулигани?

— Да, аз ги познавам, шестокласници от моето бивше училище, тършуват за марки. Ако не успеят да отворят ключалката, палят пощенската кутия. Ние имаме препис от акта, милицията ги задържала в съседния вход в неделя сутринта. Сега ще трябва да се сменят ключалките. Шлосерите още вчера трябваше да го направят, но нашата началничка не успя да се свърже с тях.

— Тя нищо не ми каза за това.

— Нашата шефка е малко… невнимателна.

Ама че мърлячи, такова доказателство да изпортят!

— Знаете ли какво се случи с Лагина?

— Разбира се. Целият район го знае.

— Имате ли някакви подозрения… Кой би могъл да го направи?

— Не. Подозренията не са моята професия…

 

 

Беседите с Меркулов винаги ми доставят естетическо удоволствие. Това е точната дума — именно естетическо. Разговорът ни се лее лениво като на чаша бира в пивницата. Но тази леност е само привидна: ние претегляме думите, търсим точните определения. И постепенно картината се изяснява.

Обаче разговорът, който водехме с Меркулов тази сутрин, не ми доставяше никакво удоволствие. Още по-малко пък проясняваше картината.

Меркулов стоеше до прозореца, приплеснал нос в стъклото, и гледаше как вятърът набива капките дъжд в малки ручейчета, и ги навява по дограмата. Наближаваше буря.

От време на време Меркулов се обръщаше към мен и тогава виждах тъмно петънце на върха на носа му — от праха по стъклото. Князът малко се състари през последната година. Грижите на началник следствения отдел на Московската градска прокуратура добавиха сиво към русата му коса и издълбаха две дълбоки бразди покрай носа към брадичката му. Но небесносивите очи на моя шеф наблюдават околния свят както и преди — изпитателно и разбиращо. Той ме прекъсва много рядко, предимно за забележки от сорта на: „Повтори още веднъж, но без теории, само фактите“, или: „Сега кажи какво направи после, но предположенията си запази за неопределено време.“ Но аз въпреки това и теоретизирам, и предполагам, защото иначе въобще нищо не се получава, фактите взаимно се опровергават. Насаме с Костя още повече ме потиска съзнанието за собствената ми вина: ако тогава бях изслушал какво иска да ми каже Ким…

— Ял ли си днес? — неочаквано ме прекъсна Меркулов и без да дочака отговор, отвори вратата към приемната. — Клава, моля ви, донесете ни от бюфета кафе и някакви сандвичи… шест парчета.

— Ой, Константин Дмитриевич, какво ви има на носа? — изплаши се секретарката и извади от чантичката си напарфюмирана кърпичка и пудриера с огледалце.

Малкият инцидент с носа на Меркулов някак си ни разведри и аз действително усетих ужасен глад. Меркулов порови в шкафчето на бюрото, извади оттам вестник и подчерта с нокът някакъв материал на последната страница.

— На, чети…

Секретарката домъкна на поднос кафе и сандвичи с шунка. Меркулов сръбна от горещото кафе, нацупил по детски устни, и тръгна към вратата.

— Отивам за малко при шефа. А ти, докато си хапваш сандвича, почети.

Зад прозореца вече плющеше проливен дъжд, святкаше и гърмеше. Включих настолната лампа и седнах в креслото на Меркулов. Вестникът на московския военен окръг „На стража на Родината“ беше отпреди два месеца. Материалът се наричаше „Десантници“. И докато нагъвах хляб с шунка и ги прокарвах с безвкусното кафе, започнах да чета.

„… Взводът отработва похватите на ръкопашния бой. Не на тепиха в спортната зала, а върху грапавия като шкурка асфалт. Под ръмящия дъжд момчетата се «мушкат» един друг с щикове, «бият се» с прикладите на автоматите и сапьорските лопатки, стоманата на ножовете святка. Докато бойците са увлечени в занятието, вдигам един нож. Наточен е като бръснач…

— Вие какво си мислехте — че е бутафорен? — усмихва се командирът на батальона. — Условностите не са за нас. Какво трябва да преодолее преди всичко младежът с барета на десантник? Страха!“

Меркулов едва ли ми е пробутал тоя вестник случайно. И аз внимателно започвам да чета всяка дума, написана от кореспондента — как му беше името? Савкин.

„… Сегашните спецчасти с влизащите в тях танкови, артилерийски, сапьорни и други подразделения са в състава на въздушнодесантните войски на Министерството на отбраната на СССР. Хвърлени като тактически десант, те са в състояние самостоятелно да завземат острови, военни бази, пристанища и летища.

Службата в спецчастите изисква особена подготовка. Сред тези, които възпитават и командват младите десантници, няма случайни хора, отбиващи службата, без да й отдават цялото си сърце, всичките си сили. Ето например един от батальонните на спецчастите. Сержант Алексей Дубов…“

Машинално набутах в устата си целия сандвич и допих остатъка от кафето на Меркулов.

„… Сержант Алексей Дубов е на 23 години. Съдбата неведнъж е изпитвала издръжливостта му. Той е израснал в железничарско семейство, в Бирюлев, под Москва. Попада във въздушнодесантните войски със специално предназначение. Неговата част бива прехвърлена в ДРА^[1]. Веднъж… впрочем нека сам разкаже.

— Помагахме на воините от афганистанската армия да евакуират ранените от едно село, нападнато от душманите. Влязох в една къща и усетих нечий поглед. Обърнах се рязко: някакъв як мъжага се хвърли насреща ми с кинжал. Успях да подложа приклада на автомата. Отбих удара, но острието разряза китката на ръката ми. Съборих с подсечка душманина. При падането той се опита да ме прободе с кинжала. Но не успя. Моят нож беше по-бърз…

— Броили ли сте колко такива схватки сте имали — очи в очи?

— Защо, броил съм ги. Не можеш да ги забравиш. Двадесет и две…“

Оставих вестника. Коя от тях — двадесет и третата или двадесет и седмата — е била фаталната за теб?

Бурята утихна. И като в хубав спектакъл на прага изникна Меркулов. Той огледа със задоволство опразнените чашки и чинийки. После измъкна от чантата си още един вестник.

— Какво, политзанятия ли имаме?

— Занятия по криминалистика — отвърна Меркулов с тона на учител, който обяснява урока на някой изоставащ ученик.

Този път репортажът беше от „Красная звезда“, а заглавието „Стъпка към безсмъртието“.

„… Взводът, командван от Владимир Ивонин, получи заповед да се укрепи на удобен рубеж край една клисура в провинция Кунар. Натам според наличните данни се беше насочила голяма банда душмани. Командирът на взвода назначи в караул сержантите А. Дубов и А. Морозов, и редниците Халилов и Смирнов. Задачата им беше да не допуснат внезапно нападение на противника откъм тила.

И в този момент срещу командира на взвода лейтенант Ивонин от упор откри огън картечницата на притаил се в храстите душманин. Но само миг по-рано на пътя на оловната струя се изправи сержант Дубов и с гърдите си защити своя командир…“

Хвърлих вестника на бюрото.

За първи път от трите дни след смъртта на Ким в главата ми се оформяше нещо повече от безкрайните, многозначителни предположения… Това още не беше истината. Меркулов го наричаше „да мислиш предметно за бъдещето“.

Ако авторът на писмото е сержантът от взвода на Ивонин с фамилията Морозов, значи можем да намерим един свидетел на гибелта на Алексей Дубов. И ако двамата с Мойсеев правилно сме разчели писмото до Ким, то нейното убийство има пряко отношение към връзката й с Дубов. Нали тя е пазела някакви документи, които той й е изпратил. Съдейки по всичко, този Морозов знае тяхното съдържание. Убийците вероятно са търсели при Ким тези документи и са ги намерили… Трябва да се издири военната част, по-точно взводът, който преди няколко месеца е бил командван от лейтенант Ивонин. Също така да се намерят редниците Халилов и Смирнов. Трябва да разберем какво е станало в действителност там при тях, в Афганистан, защото всичко това е едно кълбо, оплетено по невероятен начин. Но преди всичко ни е нужен сержант А. Морозов…

— Нали се разбрахме, Саша, че вземаме само отделните факти и ги оглеждаме от всички страни, без да ги свързваме. Засега…

Весела история! Даже не бях забелязал, че сам си говоря, възседнал шефското кресло, а Меркулов послушно стои до мен.

— Обаче ми се струва, че присъствието на „Фауст“ и в моето разследване, и в това на Гречаник не е случайно — казвам аз упорито. — Трябва да помолим Жозеф и оня кагебист Балакирев да ни помогнат в оперативната разработка на военнослужещите. Кагебистите имат повече възможности да напипат подходи към военните, за да изяснят участието им в тези две убийства. Не съм ли прав?

— Ако искаш комитетчиците да ти отмъкнат следствието, прав си… Не ме гледай тъй стръвно, трябва да мислиш предметно за бъдещето. Да, именно предметно, и не въздишай така иронично. Няма да ходим при другарите от „Лубянка“. Ще отидем при „болярите“.

С титлата „боляри“ при нас величаят Главната военна прокуратура. Първо, защото тя се намира в старинен болярски дворец на улица „Киров“, бивша „Мясницка“, и, второ, военните прокурори и следователи фактически са подчинени на друго ведомство — военното — затова в сравнение с нас, цивилните, явно печелят откъм заплати и всякакви привилегии. Военната прокуратура има и определена власт над КГБ. В случай че сътрудник на Държавна сигурност се провини, неговото дело попада на бюрото на военния прокурор…

— И ще приемем, че това — продължи Меркулов — е началото на операция под кодовото име… „Фауст“.

— Костя, ти подиграваш ли се?

— Че какво му е лошо на името? Названието е симпатично, като в детективски роман. Още повече че за него, както и за самата операция не трябва да знае никой, освен нас двамата.

Той се приближи до огледалото, издокара се, намигна си сам и пропя:

„Защо си все нацупен, Саша,

я по-добре се усмихни!

Животът ни си е прекрасен

във слънчевите дни!“

Засмях се:

— Е, ти си попей, пък аз ще натракам една задачка на Грязнов.

— Само по-бързо, защото трябва да успеем преди обяд. Дай на Клава да я препише, тя ще помоли за подпис, да речем, Гречаник и ще я прати в милицията.

Аз вече съчинявах ориентировка за Грязнов — да определи местонахождението на сержант Морозов и редниците Халилов и Смирнов. След петнайсет минути докладвах на Меркулов, че съм готов.

— Да паля ли мотора, Константин Дмитрич?

— Пали, Александър Борисич! — Но когато вече бях на вратата, той ме спря: — Саша! Трябва ни особена предпазливост. И конспирация.

Честно казано, така и не разбрах шегуваше ли се, или говореше сериозно.

 

 

Двамата с Меркулов седяхме сами в грамадната приемна на главния военен прокурор. На мен лично тая аудиенция ми трябваше колкото на рибата чадър. Седи и чакай милостиня от главния болярин — всички военнослужещи и работници от военните предприятия са под юрисдикцията на военната прокуратура. По мои сметки това са около петнайсет милиона души. Ако зависеше от мен, досега да съм драснал в Шереметиево, качвам се на самолета — и в Афганистан. Там щях да се оправям кой, защо и как. Но без височайша заповед не биваше, чужбина е все пак.

— Костя, как мислиш, колко наши има сега в Афганистан? Имам предвид този „ограничен контингент“.

Меркулов ме погледна и се засмя:

— Не ти препоръчвам да използваш това словосъчетание с такова явно отвращение.

— Ега ти кошмара! От какво е ограничен този контингент? Всеки път, когато видя тая измишльотина във вестника, усещам как искат да ме убедят: значи афганистанците заслужават да хвърлим срещу тях пет милиона, но ние — не. Ние много ограничено пращаме на оня свят и вашите, и нашите.

— Точно така стоят нещата, Саша. Точно така… Аз мисля, че в Афганистан постоянно воюват около двеста хиляди от нашите. А тъй като частите постоянно се сменят, през тая месомелачка са преминали повече от милион. И са загинали не по-малко от двайсет хиляди наши войници. Потрошени са поне петдесет милиарда рубли. Но доколкото това са, тъй да се каже, непроверени данни, моля да не ги разгласяваш.

При тези думи Меркулов замислено разглежда кристалния полилей под гипсовите орнаменти на тавана.

Генерал-полковник Артьом Григориевич Горни не изглеждаше блестящо: жълто отекло лице, тъмни кръгове около очите. До него на малката масичка — бутилка с минерална вода, кутийки и шишенца с лекарства.

— Как се накани, драги? — Горни тежко се надигна иззад бюрото и пристъпи към нас.

Това беше първият меркуловски сюрприз, той се познаваше добре с главния военен прокурор.

— Сядайте, млади хора, но само не пушете, не понасям тютюневия дим… Нещо ми има на дробовете.

Меркулов ме представи и премина към същината на проблема. Горни го слушаше внимателно, макар че току си пръскаше в гърлото с пулверизатор и отпиваше от минералната вода.

— Е, Константин Дмитриевич — тежко задиша Горни, — както се казва, услуга за услуга.

Той натисна копчето за повикване. На вратата щръкна адютантът му.

— Извикай Бунин!

След минута в кабинета влезе двуметров дангалак със съвсем изрусяла коса и усмивка до ушите.

— Майор Иван Алексеевич Бунин, пълен съименник на знаменития руски писател. От днес постъпваш на разположение на московския градски прокурор. Ти току-що се върна от отпуск, така че още не си обраснал с дела. Засега те давам за две седмици, а после ще видим. Ясно ли е всичко, Иван Алексеевич.

Пълният адаш на знаменития писател неочаквано прошиптя с простуден или паднал глас (а може и да му беше такъв по рождение):

— Тъй вярно, другарю генерал-полковник!

— Желая ви успех. Свободни сте — приключи аудиенцията главният военен прокурор и ние излязохме в коридора.

— Другарю Бунин, оставям ви своя следовател, разрешете ми да се разделя с вас — каза Меркулов и вежливо се поклони. Но аз имах подозрението, че пълният адаш не му хареса много.

Почаках, докато Меркулов се отдалечи на прилично разстояние, и чак тогава викнах след него:

— Константин Дмитриевич, момент!

Догоних го почти на изхода.

— Той защо ни пробута тоя майор? За надзирател ли?

— Не се тревожи. Иначе няма как да проникнем в нито една военна организация. Горни няма да ми погоди номер.

— Толкова ли си сигурен? Защото си му направил някаква услуга?

— Това няма значение…

Бунин ме викаше с нетърпеливи знаци. Ама че ентусиаст ми падна на главата…

— Все пак?

— Прекратих следствието срещу неговия брат. Беше се напил и буйствал на стадиона, а после и в районното управление на милицията. Те там го ритали с ботушите по главата, а пък той ги нарекъл фашисти… Порядъчен човек между другото.

 

 

— Слушай, Саша, как си с жилището? — задушевно прошиптя Бунин веднага щом се озовахме в кабинета му.

— Имам… Защо?

— Самостоятелно ли е?

— Да, едностаен…

— Дай ми, моля те, ключа. Налага се да изчукам една чувашка.

Аз се шашнах, но на глас казах само:

— Няма проблеми, Иван Алексеевич! Все някак ще те измъкна!

— Абе какво „все някак“! Сега! Тя вече ме чака пред „Детски свят“. След два часа ти го връщам. А ти можеш да поседиш тук. — Той отвори шкафа си и измъкна няколко порносписания. — Развличай се… Утре ще бъде късно, разбираш ли — тя се връща с мъжа си в неговото поделение. Докато нейният човек тича по задачи, ние ще се оправим…

Той се суетеше край мен, виждайки, че молбата му не ми доставя огромна радост. А аз мислех как най-добре да се възползвам от ситуацията. Бунин разкопча китела си, вдигна ризата и яростно се зачеса по загорелия корем.

— Да ти кажа, последния ден от отпуската изгорях на плажа. Сега ме сърби — ужас!

— А какво ти има на гласа?

— Абе от студената бира. Аз, разбираш, съм як мъж, обаче гърлото ми е калпаво. От най-малкото нещо — ангина. Или пък гласът ми пада. Гласните ми струни са слаби. А пък ужасно обичам студена бира… Ще ми дадеш ли ключа, или ще ме мотаеш?

— Виж какво, Ваня, няма никакъв смисъл да вися в кабинета ти. Ясно ли ти е? Работа ме чака. Та ето какво, Ваня. Аз ти давам ключа, а ти почвай да въртиш телефона където трябва и ми организирай искането. Аз отивам в спецчастите за пропуска, а ти към „Детски свят“.

Бунин ме гледа десет секунди като треснат, после вдигна слушалката.

— Дай ми данните си.

— Трябва ми пропуск за частите със специално предназначение на територията на Съветския съюз и… Афганистан.

Той тръсна слушалката и пропищя:

— Слушай, ама аз още нищо не знам за твоето следствие… мамка му! Афганистан!

— Ами върви тогава при Горни да ти обясни. И не забравяй да му споменеш, че те чакат до „Детски свят“.

Обаче това още не беше всичко. Знаех, че сам ще ми бъде трудно. Затова не му цепех басма.

— Второто искане за пропуск да напишат на името на инспектора от Московската криминална милиция капитан Вячеслав Иванович Грязнов…

Според мен той беше готов да се разплаче.

 

 

Взех от специалния отдел на военната прокуратура писмото за издаване на пропуск за частите със специално предназначение и се понесох към „Голяма Пироговка“, за да стигна в Главното управление на военновъздушните сили преди края на работното време. Обаче там ме чакаше първото разочарование. Посивяла глава в прозорчето на пропуска ми съобщи, че спецчастите нямат никакво отношение към ВВС. Питам към кого са проклетите спецчасти. Посивялата глава заговорнически присвива очички:

— Не мога да знам, младежо, това е държавна тайна. Информирайте се в Министерството на отбраната, не искам да си имам неприятности заради вас…

Тук ударих на камък. Отивам на „Фрунзенска крайбрежна“ в нашия съветски Пентагон. Но и там ядец. Госпожица сержант ми прави справката, спецчастите принадлежат първо към ВМС, тоест към военноморските сили, и второ — към сухопътните войски. После ми дава адреса: щабквартирата на сухопътните войски се намира на същата „Пироговка“, до ВВС, откъдето току-що дойдох, а ВМС са дислоцирани до Червената врата.

Паля и поемам курс обратно към „Пироговка“. Моята каруца нещо хич я няма: нещо в запалителната система или стартерът… Вече е 4:15. Военните учреждения работят до пет.

В щаба на сухопътните войски чувам най-после членоразделна реч. Един генерал с юнашка стойка, с когото се сблъсках във фоайето, ми обяснява спокойно онова, което служителят от ВВС нарече „държавна тайна“. Оказва се, че отскоро спецчастите са на пряко подчинение на ГРУ^[2] при генщаба на СССР, тоест на военното разузнаване и неговия шеф — маршал Николай Архипович Агаркин. Пердаша като откачен към „Хорошевка“. Дежурният лейтенант ми съобщава безстрастно, че приемът е приключил и че въобще маршал Агаркин не приема посетители. При неговия зам.-генерал Рогов — трябва да се запиша предварително. След което ми предлага услугите си:

— Мога да ви запиша. За след три седмици…

Този път двигателят изобщо не ще да пали. Бая над дроселната клапа, развивам свещите. Глухо като в цистерна. Звъня на един познат автомонтьор и колкото се може по-професионално му обяснявам какво й е станало на колата. Монтьорът псува страхотно: на какво, значи, ви учат там, в университета, не можете да различите дросела от газта. Но това още не е всичко: съобщавам му, че го моля да ми ремонтира колата на вересия. Монтьорът дълго мълчи. После примирено казва:

— Добре, сега ще дойда, да те вземат мътните.

Той се мотае с двигателя цели два часа, а аз умирам от глад и умора.

След втората чашка кафе с коняк бях готов да заспя направо на масата в кафенето. Платих сметката, едва се довлякох до колата и усетих необичайната лекота на ключодържателя си… Да те вземат мътните, майор Бунин! Съвсем забравих, че му дадох ключа от жилището си, който той трябваше да „подхвърли“ в прокуратурата. Резервния ключ държах в чекмеджето на бюрото си. Седнах зад кормилото и видях Лана. Тя вървеше по някакъв дълъг коридор, толкова дълъг, че не се виждаше краят му, и златните й коси пружинираха в ритъма на нейните крачки. Вървеше бавно, а аз тичах след нея, но все не можех да я догоня. Ето, тя наклони глава, закри лицето си с длани и започна да се смее гръмко и неестествено. И аз разбрах, че не се смее, а плаче, и зелената панделка в косите й се развърза, а аз все се мъчех да дръпна ръцете й от лицето, но панделката лепнеше по дланите ми… Накрая тя откри лицето си и здраво ме прегърна през врата. И на мен ми стана така леко и весело, защото това не беше Лана, а Ким. „Обичам те, Ким! Обичам те!“ — крещях силно аз, но свирките на локомотивите от товарна гара Бирюлево заглушаваха моя вик…

— Гражданино, събудете се и моля документите ви… Разсвирили сте се, глей, над цяла Москва… А, вие ли сте, другарю следовател! Извинете, разбира се, но се налагаше…

Взирах се тъпо в своя бивш квартален.

— Да не ви е зле нещо? Или, извинявам се, да сте пийнали?

— Всичко ми е наред, Василий Иванич, здрав съм и не съм пил. Просто капнах. Благодаря, че ме събуди.

— Как я карате на новото място, другарю следовател?

— На новото място? Като че ли всичко е нормално.

— Май забравихте старата си квартира? Половината бабички измряха, а във вашата стая живее пианистката. Помните ли я, една такава префинена, племенницата на покойната Клавдия Петровна? Е, със здраве.

Старият квартален затропа с ботушите си по Гоголевия булевард. А аз едва не ревнах на глас от мъка, че живата Ким беше само сън. Готов бях да я обичам цял живот, само и само да оживее. Господи, пак ми е каша в главата. Да е жив и здрав Василий Иванович, че ме събуди. Но това май вече го казах. Аха, ето какво: господ да го поживи, че ми напомни за моята стара квартира…

Вратата ми отвори Ирка, племенницата на неотдавна починалата ми съседка. И веднага занарежда:

— Шурик? Колко хубаво е, че намина. Само че не Шурик, нали? Ще те наричам Саша. Аз спя на дивана в твоята стая — ама ти какви ли не вехтории си оставил там! Намерих някакви книги, доста хубави според мен.

— Добре, Ирка, после ще се оправим. С моите ключове стана една глупост. Мога ли да преспя тук?

— Ама разбира се! Стаята на леля Клава още е празна. Аз ще ти постеля на нейното легло. Не, по-добре лягай на моя диван, а аз ще ида на нейното.

— Не съм суеверен, Ира. Мога да спя и на леля Клавиното легло. Разхубавила си се! И пушиш?

— Ами… в консерваторията всички пушат. И аз свикнах.

Влязохме в моята някогашна стая — тясна като линийка.

За Ирка наистина беше малка — пианото заемаше половината обем.

— Ей сега ще ти постеля. Искаш ли чай, имам и една франзела, ще си я разделим.

— Франзелата си изяж сама, а чай ще пия.

Ирка зашляпа с изтритите си токчета към кухнята. Помнех и полата й от онова време.

— Как я караш, Ирка? — попитах, когато тя се появи на вратата с чайник в ръка.

— Оправям се — бодро отвърна тя, — със стипендията, пък и… припечелвам с уроци. При Лидочка два пъти седмично ходя, благодаря ти за препоръката.

„Каква е пък тая Лидочка?“ — зачудих се аз.

— Твоят Константин Дмитриевич много я обича, като родна дъщеря. И жена му е много мила.

Загледах се в Иркините котешки очи и си помислих каква свиня съм все пак. Цяла година не вдигнах слушалката да я попитам просто как живее. Наистина, аз винаги съм подозирал, че Ирка беше тайно влюбена в мен. Сега вече няма начин да не й е минало.

— А в личен план? — Не бях сигурен, че формулирах най-правилно въпроса.

— И там всичко е наред — също тъй бодро ми отвърна Ирка, та ми стана съвършено ясно, че нищо хубаво нямаше в живота й. С изключение може би на музиката…