Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (17)

16.

— Няма какво да се тревожиш, Женя! — приказваше Романова, докато стягаше Жуков за „афганската операция“. — Момчетата от дивизиона ти набутаха микрофончета из всички джобове, Слава и Саша ще стоят в „телевизионния“ фургон, за да слушат и записват всичко, което ще става в радиус един метър от теб. На Троян ще те представи началникът на първи спецотдел във вашето министерство: проверихме, той се познава с Троян от Афганистан, където често е бил по различни поводи. Аз се договорих с него за всичко. А там изцяло и напълно разчитам на твоята оперативна хватка. Главното е да не пришпорваш нещата…

Романова организира операцията наистина като „в най-добрите лондонски къщи“. Когато приближихме сградата на афганистанското посолство, Жуков се отцепи от нас, за да се присъедини към делегацията на своето министерство, което възстановяваше разрушения Кабул и затова беше поканено от посланика сред първите. Ние с Грязнов се вклинихме в групата от дивизиона за проследяване при Главното управление на вътрешните работи на Москва. За да приспи подозрителността на чекистите — те работеха както в самото посолство, така и на улицата, — началникът на дивизиона за проследяване обясни на „колегите“, че край сградата на посолството ще дежури специална бригада от управлението за борба с тероризма. Целта й е да ликвидира всеки ексцес, който може да възникне наоколо. Каза им още, че момчетата от тази „целева бригада“ ще карат дежурството си, сменяйки се един друг, не само докато не си отиде нашият генсек, но и през всичкото време, докато тук се намира нашият висок гост — генералният секретар на Народнодемократичната партия на Афганистан…

Тази топла грижа за двамата генсеци така трогна комитетското началство, че минавайки покрай нашия фургон, един висш кагебистки генерал, който явно отговаряше за безопасността на афганистанското посолство, промуши птичата си глава в салона на „телевизията“.

— Браво, колеги! Благодаря за втория кордон!

„Афганската операция“ протичаше удивително успешно.

В осем и няколко минути до посолството спря дузина лимузини: пристигна нашият генерален с обкръжението си. Суматохата на приема продължи около час, после двамата генсеци се усамотиха да поговорят на четири очи. В тези минути, ако се съди по „шумовете“, които се чуваха в тонколоните, към Троян се приближи неговият познат от Афганистан — началникът на Първи спецотдел на Минспецмонтажстрой, кагебистки генерал от запаса. След като завърза разговор и представи Жуков на Троян, началникът на спецотдела се оплака от слабия си пикочен мехур и се отдалечи за минутка — какво пък, с всеки може да се случи, още повече със запасен генерал кагебист…

И ние ясно чухме гласа на Женя Жуков:

— Добър ден, Малюта! Двадесет и шест и шест.

— Какво има? Кой сте вие?

— Забрави да кажеш отговора.

Дълго мълчание. А може само да ни се е сторило. И накрая:

— Шест и двадесет и шест.

— По-точно… Не се плаши. Фамилията ми е Жуков, вече го чу от предишния оратор…

Гласовете на Жуков и Троян се разтвориха в шума и пак изплуваха след две минути:

— Той заповяда да ти помогна с транспорта… Имал си проблеми. Знам. А пък аз имам наряд. Утре ще получа от ЗИЛ колона камиони.

— Така…

— И мога да ти отстъпя два. Временно. Защо мълчиш, Малюта?

— Трябва да вървя. Нямам време за разговор. Хайде да се срещнем утре. Тогава ще се освободя по-рано. Шефът заминава на вилата си. Можем да се срещнем в седем в Манежа. Сега там има изложба на Глазунов. Народът се тълпи, удобно е. Значи там ще се срещнем, във фоайето в деветнайсет нула нула.

Жуков напусна посолството заедно със „своите“ — началника на Първи спецотдел и още двама членове на колегиума на министерството. После се сбогува с колегите си, озърна се настрани — дали не го бройкат — и се шмугна в нашия „телевизионен“ фургон…

Късно вечерта тримата седяхме в този подслушвателен „център“ на колела и дъвчехме доста вкусни пирожки с ориз и яйца (доставяше ги в неограничено количество срещу „любовта“ на Грязнов новата му изгора — завеждаща производството в някаква фабрика кухня). Замезвахме след пресушаването на бутилка „Пшенична“, която Грязнов беше прекупил с надценка от един „пешеходец“ от дивизиона за проследяване.

Жуков анализираше разговора си с Троян:

— Разбирате ли, момчета, стори ми се, че той не ми повярва. По-точно направи се, че вярва, но заподозря, че го работя. И няма начин да не започне да ме опипва. Вероятно ще телефонира в Кабул — да препровери думите ми. Ще направи справчици при „братята“, при моите дейци в управлението и в министерството… С една дума, ще поразпита.

— Не бързай да се панираш — прекъсна го Грязнов. — Може да ти се е сторило, че те е заподозрян.

— Не ми се е сторило.

— Какво тогава? Отменяме ли операцията? Имам предвид внедряването на Женя в бандата? — попитах аз Грязнов, като хвърлих бърз поглед към Жуков.

— Разбираш ли, Саша, няма значение — каза Жуков и отхапа половин пирожка — дали ми е повярвал или не… Аз не съм оставял следи и срещу мен няма никакъв компромат нито в Кабул, нито в Москва. За копоите не бих работил, след като са ме изритали от криминалната, напротив, имам им зъб… А в „братството“ просто ме е приела първичната организация — мисля, че те са преписали структурата си от КПСС… Малюта не може да разбере дали влизам в „Афганското братство“, докато Серий не се върне в Кабул.

— Той кога се връща? — попита Грязнов.

— Казаха — не по-рано от петък.

— Значи имаме още едно денонощие. Даже повече…

— Всичко може да се случи. Ами ако този Серий изведнъж се върне? Или позвъни отнякъде в Москва. Внедряването ти, Женя, си е опасна игра! — резюмирах аз. — Ще вземат да те отвлекат извън града и да те пречукат…

— Че има ли нещо безопасно в живота? Вече и да преспиш с непозната мацка си е риск — разсмя се Жуков.

Грязнов изцеди бутилката в картонените чашки.

— Стига си чесахте езиците! Работата трябва да се свърши… И да останеш жив. Което зависи от това, дали Троян прави връзка между ареста на Валето и появата на Жуков на хоризонта. Това е въпросът!

Той погледна Жуков и попита:

— И тъй, Евгений Иванович, ще рискуваме ли като едно време, пък да става каквото ще, а?

Евгений Иванович уверено тръсна къдрите си и като вдигна глава, глътна на един дъх останките от водката.

Обърнах се към Грязнов:

— Слава, в наш интерес е да получим до утре разработката на този Троян. Трябва да я имаме, преди да пратим Женя в лагера на врага. Ще я направиш ли?

Грязнов мълчаливо кимна.

— Ириша, нали не спиш? Реших да ти звънна, просто така.

— Успя ли?

— Къде?

— С парите.

— Да, успях. Какво ще правиш в събота?

— Отиваме на фестивала в „Лужники“ с Льоля и Лидочка Меркулови. А после нищо…

— Звънни ми, когато се освободиш.

— Само не изключвай телефона — смее се Ирина — и поздрави Фауст…

„Само не изключвай телефона“… Бунин дойде сутринта: „Телефонът ти не работи.“ Някой му телефонирал и казал, че телефонът на Турецки не работи. Но нали аз включих телефона още през нощта, щом дотича Ирка… Когато Лана дойде при мен, издърпах кабела. Винаги правех така, когато тя беше при мен. И те не са знаели, че отново съм пъхнал щепсела в контакта! Но им е било известно, че съм откачил телефона! Тогава казах на Лана: „Утре в дванайсет се събираме в прокуратурата“… Значи е тя… Пак тя… Нима е искала да ме убие заедно с Ваня Бунин? Но може и да не е знаела, че те искат да ни унищожат и двамата? Просто е изпълнила волята им: съобщила е, че в дванайсет отиваме в прокуратурата, и толкова. Много ми се искаше да повярвам на тая версия, но не можех. Бях сигурен, че тя е планирала тази акция заедно с тях, нали единствена знаеше, че телефонът ми не работи. По-точно мислела е, че не работи.

Ама и Ирка е една смешна… „Поздрави Фауст.“ Фауст на немски е юмрук. От женски род. А ние бяхме привикнали да мислим, че Фауст е мъж… Ние бяхме свикнали… Люда Корабелникова: „Струва ми се, че беше хомосексуалист“… Ляля Истомина: „Като че ли беше педи“… Ами ако въобще не е бил нито педи, нито мъж?! Казвахме — вторият убиец. Твърдяхме — двама мъже в черни якета позвънили в квартирата на Лагина. Единият държал чадър. „Нима тогава е валяло?“ Люда Корабелникова: „Да, много силно валеше.“ Тогава аз погледнах часовника си — Лана попита колко е часът — беше два и нещо. Чух как дъждът заплющя по листата и колите на кръстовището започнаха да свирят с гуми по мокрия асфалт. Може би на „Ленински проспект“ дъждът е завалял по-рано?

Не бях предполагал, че метеорологическата служба работи с такава точност.

— В района на Голяма Москва през нощта на 13 срещу 14 юни 1985 година са отбелязани валежи от 23 часа и 50 минути до 0 часа и 25 минути, и после — от седем сутринта — непрекъснат дъжд през…

— Сигурни ли сте, че около два — два и нещо през нощта на „Фрунзенска крайбрежна“ не е валяло?

— Повтарям: в интервала от 0 часа и 25 минути до седем сутринта в Москва не са зафиксирани валежи…

Може би те все пак грешат, помислих с тъжна надежда и усетих как лепкавите пипалца на страха сграбчват сърцето ми…

Загасих светлината и останах неподвижно в креслото със затворени очи. Трябваше да си спомня. Трябваше да си спомня всичко, както си беше… Не го исках, боях се, че с този спомен животът ми ще бъде непоносим. Но бях длъжен да го направя: „Ким, аз ще го пипна“… Длъжен съм да си спомня…

… Тогава се събудих от непонятен звук. И помислих, че ми се е присънил, защото беше много познат, звук, който не можеше да възникне наяве. Лана беше до мен, а зад прозореца шумеше дъждът. Лана попита шепнешком: „Колко е часът?“ Не, не: „Кое време е?“ Аз мислех, че е дванайсет часът, струваше ми се, че съм спал съвсем малко. И когато светнах, бях удивен: стенният часовник показваше, че минава два.

Сега знаех какъв е бил тоя звук — трак-трак-трак… трак-трак-трак. Ако превъртиш с пръст стрелките на часовника… Тя си е подготвяла алиби: „Върнах се вкъщи около три през нощта. При необходимост този факт може да бъде потвърден.“ После тя се облече, а аз отново заспах и не чух как е излязла. Насън спорех с някого, разбирах, че е сън, но не можех да се събудя.

В деня, когато се върнах от Кабул, тя си тръгна от мен и аз чух през стената на съседната квартира звуците на химна по радиото в полунощ. Тогава се опитах да си спомня кога е било пак така — Лана си тръгна и свиреха химна. Сега знаех, че е било през нощта, когато е била убита Ким…

Запалих лампата и извадих от чантата си фоторобота на втория убиец. Взех жълт флумастер, с какъвто подчертават нужния текст в учебниците, и несръчно нахвърлях женска прическа. Пищен бретон — от челото до веждите, закрих с „коса“ ушите, дълги кичури почти до раменете… „Ние свикнахме да мислим, че това е мъж.“ Намерих зелен молив, лекичко оцветих очите и нарисувах над косата малка зелена панделка…