Фридрих Незнански
Операция „Фауст“ (19)

18.

Романова се откъсна от телефона, за да попита Грязнов:

— Сигурен ли си, че не трябва да ви подсигуряваме?

— Сигурен съм, иначе ще провалим работата. Женка отива празен, аз му издърпах всичките микрофони от задника. Той ще иде с тролея, а ние с Турецки — с кола.

— И пистолета ли му взе? Може би по-добре ще е да му го оставим, момчета… — Романова се вълнува, затова говори с непривично спокоен за нея тон. — Какво като го обискират? В най-лошия случай ще му го вземат.

— Александра Ивановна, у него не бива да има нито един подозрителен предмет, а ти искаш да му пробуташ пистолет.

— Защото се тревожа… Шофьорът ви ще бъде Вася, ново момче. Аз и Погорелов ще седим при радиото до победен край…

Заседнахме на кръстовището пред хотел „Москва“. Часовниците ни вече показваха седем без една минута, а тепърва трябваше да пресечем Манежния площад. Най-после движението тръгна, ние се прилепихме до тротоара край улица „Херцен“ и аз веднага забелязах самотната фигура на Жуков под кръглия градски часовник. Седем и две минути. Жуков погледна часовника над главата си и се отправи към фоайето.

— Саша, ти оставаш с Вася да слушаш уоки-токито.

Грязнов се изниза от волгата и скоро рижата му глава се мярна сред опашката, която като змийче заобикаляше ъгъла на Манежа. Вече беше седем и пет минути. И в този момент, нарушавайки всички правила за движение, пред самия вход паркира разкошно „Ауди“, от което излезе висок военен. А ние чухме гласа на Грязнов: „Внимание“. Вася отпусна съединителя, но пак се чу тенорчето на Грязнов: „Остави! Те са пуснали опашка след себе си.“ Следях внимателно Троян. Той се качи по стъпалата на Манежа и един спортен на вид младеж, който стоеше до милиционера, му кимна с глава към вратата. След две минути двамата — Жуков и Троян — излязоха от фоайето. Бях сигурен, че Женя вижда Грязнов, макар той нито веднъж да не погледна към него. Троян отвори вратата пред Жуков и седна до него, а аудито се отлепи от мястото си, зави наляво и тръгна покрай Александровската градина. „Внимание! Следете вишневото жигули на улица «Херцен»! Веднага след него!“ Изгубих от очи Грязнов, виждах само вишневото жигули, което рязко потегли от улица „Херцен“. Вася обърна на площада под прикритието на един тролейбус и в колата почти в движение се хвърли Грязнов.

— Не изоставай от жигулито! — викна той на Вася. После спокойно се обърна към мен: — Отидоха да плюскат. Къде — Женя не знае.

Направихме кръг на Площада на революцията и отново се върнахме на Манежния, следвайки на прилично разстояние вишневото жигули. Аудито беше далеч пред нас.

— Браво, Вася. Той дойде при нас от КАТ, Саша, така че Шура ненапразно ни го даде днес. Знае техниката на преследването, не ти е работа. Така ли е, Василий?

Василий отговори с достойнство:

— Е!

Жигулито ни доведе до сградата на СИВ. Там вече стоеше празното ауди. Изчакахме, докато жигулито се повъртя малко отпред и после изчезна в неизвестно направление. Паркирахме волгата така, че да не бие на очи, и зачакахме. Вася изтича до магазина и донесе две бутилки мляко и един хляб.

— А Женя там лапа желирана пъструга — произнесе замислено Грязнов, докато дъвчеше хляба…

След два часа от ресторант „Мир“ излязоха четирима: Троян, Жуков и двама непознати. Женя се клатеше подозрително и излишно размахваше ръце. Тревожно погледнах Грязнов.

— Не се бой. Играе… — И изведнъж закрещя: — Пердаши пред тях, Вася — на „Кутузовски проспект“ 36!

— От къде знаеш? — попитах го.

— А сигнализацията за какво е? Той ми направи знак „Отиваме в дома на Троян“.

И ние отново чакахме, сега вече на „Кутузовски проспект“. Чак в единайсет и половина от входа излязоха трима — и сърцето ми сякаш пропадна. Двамата спътници на Троян влачеха Жуков.

— Всичко е наред, Саша. Спектакълът продължава — тихо каза Грязнов. — Отлепяй, Вася, към „Кржижановски“… номер десет…

Паркирахме откъм нечетните номера на улицата и започнахме да наблюдаваме как ония двамата измъкнаха Жуков от колата и го настаниха на пейката. Женя, ако се съди по движенията му, пееше оперна ария. Двамата седнаха в колата, отдалечиха се на стотина метра и спряха. Жуков се свлече от пейката и се опита да се изправи. Колкото и да се мъчех, не можех да повярвам, че е трезвен.

— Така. Вася остава в колата, а ние с теб отиваме при Женя… Не тук, в жилището му.

Висяхме на стълбищната площадка поне още половин час, докато от асансьора най-после не излезе Жуков.

— Едва се измъкнах от „биячите“ на Троян. Сега се стягаме бързо и се връщаме на „Кутузовски проспект“.

Влязохме в ергенската квартира на Жуков и той започна да се преоблича в черен анцуг.

— Значи така. Слава, донеси нарзан от хладилника. Отцепих се страшно, не се наложи особено да се преструвам. Утре предавам цялата автоколона на Троян. Готви се нещо грандиозно. Седем камиона ще превозват експлозива. Успях да напия тоя Троян и той ми демонстрира автомат нов модел, разглобяваше го и го сглобяваше за девет секунди — направо рекорд! Майната му… Обаче извади автомата от замаскиран сейф. Трябва да го открием. Там навярно се пазят всичките им секрети.

Жуков извади от вградения гардероб алпинистка екипировка и взе да проверява карабинерите.

— Какво си решил да правиш? — попитахме двамата с Грязнов в един глас.

— Вие ще ме подсигурявате на покрива, а аз ще се спусна до прозореца, ще се опитам да отворя сейфа. Как ли? Не е ваша работа, ченгета! Давай фотоапарата.

— Ти си мръднал бе, Женя! Сега ще тресне бурята, цял ден се кани!

— Както казват българите в такива случаи — няма нищо по-хубаво от лошото време. А Едуард Никитич ще нанка поне още два часа и няма да мръдне. Сипах му от Шуриното сънотворно. Те ме изтарашиха както и на нашата митница не са ме преравяли. Обаче за цигарите не се сетиха…

Вася остана в колата да наглежда булеварда, а ние с Грязнов стояхме в двора на блок 36 под проливния дъжд и следяхме как Жуков се спуска по въжето от прозорчето под покрива. Едва го различавахме върху потъмнялата от дъжда стена. Един етаж надолу, втори, трети… Ето, той спря, отблъсна се силно с крака от стената, прехвърли гъвкавото си тяло през отвореното тясно прозорче с матово стъкло и изчезна в тъмната дупка. След няколко секунди отново го видяхме на прозорчето. Той замахна и хвърли неголям вързоп — въжето с карабинерите — точно в средата на детския пясъчник.

— Сега давай бързо нагоре — прошепна ми Грязнов.

Измъкнах от кобура своя „Макаров“ и прилепих ухо до вратата. Грязнов се дръпна до отсрещния апартамент, извади пистолета си и се присви, готов по мой знак в същата секунда да избие вратата от пантите. Наоколо цареше пълна тишина. Броях наум секундите… Една, две, три… Ще успее ли Женя да отвори сейфа?… Четиридесет и пет, четиридесет и шест… Ами ако Троян все пак се събуди? Ако му се приходи до тоалетната например? Двеста и двадесет, двеста двадесет и едно… Аз никога не съм вземал сънотворно, знам за действието му само по учебниците и литературата… Осемстотин и петдесет, осемстотин петдесет и едно… „Дори да загинем — ний, братята по съдба… Дори да загинем — ний, братята по съдба…“ Едно, две, три — започнах да броя втората хиляда… „Главният изверг е дал на тази чаша своето име…“ Все пак Гудинас е влагал някакъв смисъл в своите шантави записки… Сто тридесет и четири… Напрегнато вдигнах ръката си с пистолета — не чух нищо, но видях как бавно се завърта топката на английската брава. И от апартамента на Троян — сякаш няма нищо по-естествено — излезе Женя Жуков.

— Паша! Приготви ни своите проявители закрепители и продължавай да си хъркаш! Трябва да промием със следователя едно филмче — каза Грязнов с хремав глас на дежурния криминолог.

Двамата с Грязнов влязохме във фотолабораторията на НТО да проявим, фиксираме и копираме фотоматериала, заснет тази нощ от Жуков. Експертът Паша ни изпрати със сънен поглед, обърна се към стената и продължи „да дежури“.

След час завършихме своето фототворчество и закрачихме по ехтящите коридори към кабинета на Грязнов, където спеше като невинен младенец Жуков.

Отместих папките с оперативни дела към ъгъла на дългото бюро и разстелих снимките пред себе си. Първата страница на все още неизсъхналия фотоалбум заемаше ръкописен текст с едър четлив почерк и заглавие: „Паметка — съвещания при маршал Сталин“. Съмнения за авторството нямаше — всяка записка беше подписана с „Е. Т.“, тоест Едуард Троян.

„Днес, 1 май, маршал Сталин взе решение в най-близко време да извърши правителствен преврат — да ликвидира генсека и да оглави новия състав на Политбюро. Тези дни Сталин ще обяви точната дата. Маршал Сталин, председател на съвета за отбрана, освен поста генерален секретар на партията, ще поеме и задълженията на председател на президиума на върховния съвет и на министерския съвет. Позорният период на безвластие и мекушав либерализъм, започнал през 1953 година, свърши.

На мен е възложено да подготвя за попълване пустеещите лагери. Предвидено е в тях да бъдат изпратени не по-малко от 10 милиона души. Такъв според предположенията на Сталин ще бъде броят на противниците на политиката на новото Политбюро.

Сталин одобри моите предложения — да пуснем «желязната завеса», да прекратим туризма зад граница, размените на ученици и студенти, да спрем стопроцентово емиграцията.

Е. Т.

 

 

Днес, 9 май, маршал Сталин обяви датата на преврата. За нея знаем аз, генерал Серий и неговият помощник Гудинас, на когото е поръчано да организира транспорта за доставянето на експлозива. Благоприятстващи фактори: А) Командващият Матросов влиза в болница за операция — ще бъде лесно да се неутрализират граничните войски на КГБ. Б) Министърът на отбраната Сколов и неговият заместник отиват на маневри в ГДР. В) Членовете на Политбюро Алиев, Воротников, Шевернадзе и Зайков ще подкрепят властта на новия генсек по местата, където ще бъдат на визити.

Министърът на вътрешните работи Федорчук се задължи като награда за връщането му на поста председател на КГБ да въведе в набелязаното време в Москва танковете на дивизията «Дзержински».

Поводът за завземането на властта ще бъде катастрофа с невиждана сила и гибелта на 100 хиляди души. За организирането на катастрофата и покушението срещу живота на генсека ще бъдат обвинени останалите живи членове на Политбюро, които не са се присъединили към маршал Сталин.

Е. Т.

 

 

10 май. Разработена е програма — минимум:

— Организиране на съдебни процеси (от типа на Троцкистко-Бухаринските) срещу ръководителите на министерства и ведомства заради стремежа им да реставрират капитализма чрез икономически реформи;

— Ожесточаване на наказателното законодателство по отношение на научно-техническата и творческата интелигенция, военнослужещите, вярващите, младежта, работниците и колхозниците, които поддържат порочния курс на предишното Политбюро;

— Да се въведат привилегии за спецчастите (по-високи заплати, специални хранителни магазини, жилища), да се поставят кадрите от спецчастите на ключовите постове…

 

 

11 май. Серий и Гудинас влязоха в конфликт. Взето е решение да се ликвидира Гудинас.

Е. Т.

 

 

14 май. Гудинас е арестуван, признат е за невменяем, връзката му с нашата група не е разкрита. Трябва да се обмисли въпросът за транспортирането на експлозива.

Е. Т.

 

 

27 май. Маршал Сталин обяви пред нас своята програма — максимум.

Смисълът й се свежда до нов курс във външната политика (пълна съветизация на Афганистан, въвеждане на «желязната завеса»…) и във вътрешната (забрана за браковете с чужденци, изкореняване на социално-икономическите, религиозните и националните движения, прикрепяне на всички трудещи се минимум за пет години към работните им места — непокорните да се изпращат на строежите на народното стопанство). Да се въведе строг курс на идеологическо въздействие върху творческата интелигенция — неутрализиране, подкуп, унищожаване, както и издирване на лицата, слушащи задгранични «гласове» — да се предвиди наказателна отговорност за подобни действия, а нарушителите да се изпращат в лагери…

Е. Т.“

Това беше по-членоразделен вариант на дневника на Гудинас. Маршал Агаркин се готвеше да създаде хаос в страната, за ликвидирането на който предлагаше собствената си фигура, умело използвайки предоставената му от закона власт. Но за каква катастрофа ставаше дума в обръщението към народа? Къде и кога се готвеха да я осъществят слугите на Агаркин — „инжектираните“ военни от спецчастите?

— Излиза, че ние разкрихме грандиозен заговор, Саша. Може нещо да ни падне за това, а?

Погледнах към Грязнов.

— Слава, раздрусай Женя. Трябва да разберем по-подробно къде трябва да доставят камионите експлозива.

— Няма нужда да ме друсате — завъртя се на дивана Жуков. — Четете нататък!

Ние с Грязнов четем внимателно страница след страница списъци на участниците в операцията по завземането на властта, имената на командирите, първостепенните мероприятия след преврата, организация за снабдяването на населението, заявление до чуждите правителства — всичко едно през друго, без някаква видима система.

— Това, разбира се, са копия — казва Слава. — Оригиналите, изглежда, са у самия маршал…

— Разбира се, че са копия — мърмори Женя.

— Я спи, ти твоето го отработи днес — казва му Грязнов. — Аха, ето! Гледай, Саша…

„ОБЕКТ 1.МГУ.

ОБЕКТ 2. МОСФИЛМ.

ОБЕКТ 3. АНДРЕЕВСКИЯТ МОСТ.

ОБЕКТ 4. ТРУБЕЦКИЯТ ПАРК.

ОБЕКТ 5. НОВОДЕВИЧИЯТ МАНАСТИР.

В определения ден на всеки обект трябва да дежурят наши хора. Всички налични резерви на ВВ^[1] трябва да се подготвят за прехвърляне на обект 0.“

— Саша, какво е това, а… Те искат да взривят всичко това, така ли?

— Не разбирам… Защо ще взривяват Трубецкия парк?

— Значи университета разбираш защо?

— Не иронизирай, Слава. Московският университет е пълен с хора, ще се вдигне паника. Но не мисля, че те искат да взривяват тези пет обекта. Трябва да ги видим как са разположени на картата на Москва. Но това остава за утре. От сутринта се събираме в прокуратурата.

— Ти да не си решил да си ходиш вкъщи? Я останаха четири часа за сън, я не. Лягай в някой кабинет.

— Нещо не съм на себе си, Слава. Иска ми се да се прибера. Ще ти бъда много благодарен, ако ми уредиш кола. Зад кормилото мисля по-добре…

Карах по безлюдната Москва, чиста и свежа след преминалата буря. Казах на Слава: „Зад кормилото мисля по-добре.“ За какво да мисля? Колко добре стана всичко: ние разкрихме заговор срещу партията и правителството и ни се полагат награди. На мен ще ми присвоят поредния чин „юрист първи клас“, Грязнов най-после ще го направят майор, а Жуков Шура ще си го вземе обратно в криминалната милиция… Всекиму своето… Трябва да зарадвам Меркулов — сега твърдо ще спасим от разстрел Фауст Кеворкян… Минах покрай станцията на метрото „Фрунзенска“, където за пръв път срещнах Лана. Какво ще стане с нея? Участието й в заговора не може да остане в тайна, тя е част от престъпния съюз Агаркин-Троян. И каква роля ще ми бъде отредена, когато всичко излезе наяве? Да бъда свидетел на обвинението срещу Светлана Белова?! Но нали аз бях и неин неволен съучастник! Аз не исках да изслушам Ким, разкарах я като страхливец от кабинета си, а вкъщи изключих телефона. Тя търсеше от мен защита, а аз се отрекох от нея като от ненужна и пречкаща се вещ… Аз издрънках следствена тайна на една престъпничка, съобщих на Светлана Белова, че имам сведения от държавна важност, и в резултат на това — значи по моя вина загина Ваня Бунин… Аз дадох лекомислено на Клава секретно поръчение и то стана известно на Светлана Белова — така убиха курсанта Морозов. Нима мога да остана настрана — и тази смърт лежи на моята съвест! Какъв съд трябва да ме съди? От гледна точка на закона всеки съд ще ме оправдае — няма причинна връзка между моите действия и престъпленията на терористите. Но как да оправдая сам себе си? „Ний ще запалим там факела на смъртта…“ Ама че ми се натрапиха стиховете на тоя литовец!

Когато стигнах до вкъщи, вече беше съвсем светло. Загасих двигателя, запалих цигара… По крайбрежната улица вървяха прегърнати момче и момиче. В двора на магазин „Тимур“ се престараваше портиерът — кой знае защо, поливаше двора след многочасовия яростен дъжд. До мен на седалката лежеше моят макаров. Дали пък да не… Вдигнах пистолета и кой знае защо духнах в дулото му. Ето така — до слепоочието и всичко свършва отведнъж. Не че ми се искаше да умирам. Просто животът пред мен се очертаваше така отвратителен, че не виждах смисъл да го живея. Бях като плъх, който са тренирали да намира изход от лабиринта, а после са го вкарали в лабиринт без изход и той ляга — и си гризе лапите… Духнах още веднъж в черната дупка, прибрах пистолета в кобура и въздъхнах облекчено: не, съвсем не ми се умираше. Да става каквото ще. Утре е събота. Нямах нито един почивен ден през тоя месец. Днес ще имаме много работа, но утре принадлежа само на себе си. Може да ида с Ирка в „Лужники“? Да се спася в тая стохилядна маса от самия себе си. Ненавиждам колосалните пропагандни сборища на стадиона, предназначен за спортна борба. Да се ръкопляска на комбинациите от тренирани тела: „Слава на КПСС“, „Мир на света“. А после в правителствената ложа да търчат дечица с букети… И над зелената чаша да се извисяват стотици гълъби…

На това бунище, сред плевелите на робството,

ний ще запалим факела на смъртта.

Главният изверг е дал на тази чаша

своето име, по-позорно от Сатана…

Но това е за тая същата зелена чаша, за която току-що и аз мислех! „Слава, зад кормилото мисля по-добре.“ Главният изверг — да, разбира се, че е Ленин! Централният стадион „Ленин“! Те искат да взривят „Лужники“… Утре!

Отворих жабката и извадих картата на Москва. Днес те ще докарат експлозива в петте обекта около стадиона, а Троян, маскирайки го, като подсигуряване личната безопасност на генсека, ще организира залагането на динамита. Всички запаси от експлозив трябва да бъдат прехвърлени на основния обект „0“. „0“ не само е главният обект, но и графично изображение на централната арена на стадиона „Ние ще унищожим робството за една секунда“… Катастрофата с небивала мощ — това е взривяването на стадиона „Лужники“, където ще има над 100 хиляди зрители! И сред тях Ирка, Лидочка и Льоля Меркулови, хиляди други Ирки и Лидочки, които нямат никакво отношение към борбата за власт, към цялото това безумие…

Милиционерската волга изрева с мощния си двигател и след десет минути аз вече се носех по Проспекта на мира към дома на Меркулов.