Ник Хорнби
Джулиет гола (9)

Глава 9

Извънредната новина, че Тъкър е направил нещо като публично появяване, подмина Дънкан през първите ден-два. В личния му живот се случваха толкова неща, че той нямаше време да проверява сайта — пропуск, който, както се разбра по-късно, беше ясно доказателство в полза на една от жестоките теории на Ани относно кроулозите.

— Знам, че „вземи се в ръце“ звучи банално — казваше тя, — но наистина, ако тези хора се занимаваха с нещо по цял ден, нямаше да им остава време да изписват текстовете на Кроу отзад напред, за да проверят дали в тях няма някое закодирано послание.

Само един човек от форума бе правил това и той наистина нямаше какво да върши по цял ден, защото впоследствие се оказа, че пише от психиатричното отделение на някаква болница, но така или иначе Дънкан разбираше мисълта й. В мига, в който Дънкан се оказа зает с нещо — а именно с това да си върне кормилото от маниака, който изглежда управляваше живота му, — Тъкър бе потънал в забвение. Една вечер, когато Джина си легна рано, Дънкан седна на компютъра й, за да навести отново своето малко общество, най-вече за да се почувства нормален за няколко минути, вършейки нещо привично. Снимката на Тъкър отпреди няколко дни заедно с група, за която никога не бе чувал, никак не му помогна да възвърне ориентацията си. Напротив, съвсем го зашемети.

Снимката изглеждаше истинска. Не можеше да сбърка физиономията от ужасната фотография на Нийл Ричи — същите дълги, сплъстени кичури, същите потъмнели зъби, макар този път зъбите да бяха разкривени в усмивка, а не в бясно зъбене.

Беше невероятно, че изобщо някой, който знаеше за Тъкър, се бе оказал в тълпата и го бе разпознал. Бандата видимо се състоеше от най-обикновени кръчмарски рок музиканти, които свиреха по баровете из Пенсилвания, но не и по-далеч. Оказа се, че младежът, направил сензационната снимка, бил на също такава поклонническа обиколка из местата, свързани с Кроу, на каквато бяха ходили Дънкан и Ани. Той обаче си бе поставил за цел да открие Тъкър и очевидно бе извадил невероятен късмет. Но защо „Фермерът Джон“? Дънкан трябваше да обмисли този въпрос. Един толкова сериозен и мислещ човек като Тъкър със сигурност е имал нещо предвид с песента, прекъснала двайсетгодишно мълчание, но какво? Дънкан имаше парчето в изпълнение на Нийл Йънг; щеше да се опита да намери и оригинала, преди да си легне.

Имаше и още нещо. Свидетелят, представил се единствено с инициалите ЕТ, бе успял да заговори Кроу на слизане от сцената и Кроу бе отговорил.

 

 

{Казах си трябва да опитам, приближих се към него и казах Тъкър, аз съм твой голям почитател и много се радвам да видя, че отново пееш. Тъпо, знам, но опитайте се вие да измислите нещо по-умно. Попитах го ще пееш ли скоро някои от твоите песни на сцена и той каза ДА и освен това каза, че има нов албум. А аз казах да, „Голата“, а той каза не, не тоя боклук.}

 

 

Дънкан се усмихна вътрешно. Такова самоосъждане доказваше — по един особен начин дори повече от снимката, — че това бе самият Тъкър. Стар негов номер, използван в безброй интервюта. Тъкър знаеше, че „Голата“ не е боклук, но, типично за него, беше използвал този израз, за да отговори на един прекалено въодушевен почитател. Все пак Дънкан реши да спести на Ани тази част от историята. Тя щеше да схване нещата погрешно и да реши, че Тъкър всъщност потвърждава нейното мнение за албума, докато той всъщност правеше точно обратното.

 

 

{Новият ми албум, който ще излезе скоро, включва кавъри на Дийн Мартин, но също и малко кънтри рок и аз казах АРЕ СТИГА, а той се усмихна и отиде да седне при приятеля си, а аз си рекох, че повече не бива да го притеснявам. Знам, че това за Дийн Мартин звучи малко странно, но така каза. Не мога да ви опиша колко невероятно беше всичко, още треперя.}

 

 

Беше му кофти, че няма как да сподели тези неща с Ани. Джина щеше да се впечатли сутринта, но понякога се питаше дали ентусиазмът й е напълно искрен. Понякога му се струваше малко театрален, макар че може би нямаше да се сети за тази дума, ако не беше нейната биография. Но тя си беше актриса и играеше дори тогава, когато нямаше сериозен мотив да го прави. Тя вероятно не можеше да оцени какво означава тази поява на Тъкър — просто не бе вложила толкова време в него, — но така или иначе щеше да заподскача и да закрещи „Олеле, невероятно“. Може би щеше да е по-добре да не й казва, за да не се дразни на нейната престореност. Ани обаче бе преживяла цялата продължителност на Тъкъровото отсъствие и щеше веднага да разбере емоционалния ефект на тази новина. Дали връзката му с Джина правеше невъзможно споделянето на тези неща с Ани? Според него — не. Погледна си часовника. Не би трябвало да си е легнала, освен ако навиците й не се бяха променили драстично след раздялата.

— Ани?

— Дънкан? Какво има? В леглото съм.

— Извинявай.

Надяваше се, че не си е легнала толкова рано заради него, но се страхуваше, че това може да е признак на депресия.

— Слушай. Случи се нещо невероятно — каза той.

— Надявам се да е нещо невероятно, Дънкан. Надявам се, че нормалните хора биха разбрали ентусиазма ти.

— Биха го разбрали, ако знаят какво означава.

— Това е нещо, свързано с Тъкър, нали?

— Да.

Тя въздъхна тежко, което той прие като подкана да продължи.

— Той е пял. На живо. В бар. Излязъл е за биса на някаква вероятно доста посредствена банда и са изпълнили „Фермерът Джон“. Знаеш ли тази песен? „Фермерю Джон, влюбен съм в дъщеря ти, уоу-а“. А след това казал на един човек от публиката, че ще прави албум с кавъри на Дийн Мартин.

— Добре. Чудесно. Може ли вече да си лягам?

— Ани, ти просто се цупиш.

— Моля?

— Знам, че разбираш колко е невероятно това. Но се правиш на отегчена, за да ми отмъстиш. Надявам се, че си над тези неща.

— Много съм развълнувана, Дънкан, честно. Ако имахме видеовръзка, щеше да видиш, че съм извън себе си от възбуда. Но също така е много късно и съм уморена.

— Щом искаш да се държиш така.

— Да, искам.

— Значи според теб не можем да бъдем приятели.

— Не и тази вечер, не.

— Предполагам, че… Прекъсни ме, ако сравнението ти се стори неуместно или, или странно. Но чувствам, че по някакъв начин Тъкър е наше дете. Може би повече мое, отколкото твое… Може би той е бил нещо като мой син, но когато сме се запознали, той е бил още много малък и ти си го осиновила. А щом моят син и твой доведен син е извършил нещо забележително, искам да го споделя с теб, дори…

Ани затвори. В крайна сметка той написа имейл на Ед Уест от уебсайта, но не беше същото.

 

 

През следващите няколко дни хората от форума споделиха всичките си знания за тази песен в опит да разгадаят посланието на Кроу към света. Обсъждаха дали „очите с цвят на шампанско“ на фермерската дъщеря са важни — дали Тъкър не намекваше за ролята, която алкохолът бе изиграл и може би продължаваше да играе в живота му? Въпреки цялото си налично въображение не успяха да изсмучат много повече от текста, който бе от типа „Обичам начина, по който тя се смее, пее, люлее“. А може би просто споделяше за любовта си към дъщерята на някой фермер? Сигурно имаше доста такива в района, в който живееше, така че защо да не се влюби в някоя от тях? (А, разбира се, не можем да си представим фермерска дъщеря без бузи като червена ябълка и може би дори по-ячка в талията и в ханша. Сравнете и вижте контраста с бледата, крехка красота на Джули Бийти и ней подобните! Ако наистина се бе влюбил във фермерска дъщеря, то старите, нещастни калифорнийски дни наистина бяха отминали.)

Много се говореше и за връзката с Нийл Йънг, от когото Кроу винаги се е възхищавал и който и на стари години остава творчески активен и продуктивен. Дали това не бе израз на съжаление за пропилените години? Или просто благодарност за влиянието? Присъствието на песента във влиятелната класация на Лени Кий от 1972 заедно с банди като „Станделс“ и „Стробери аларм клок“ също стана повод за дискусии, но никой не бе в състояние да посочи по-сериозна връзка между събитията. Но най-важното беше, че за втори път в рамките на няколко дни получаваха повод за дебат. Първо „Голата“, а сега това… Витаеше усещането, че Тъкър е на път да излезе от летаргията си.

 

 

Ани разпечата в офиса снимката на Тъкър и Джаксън и си я занесе вкъщи, където я закрепи на хладилника с магнита на „Сън студиос“, който Дънкан вероятно щеше да си поиска по някое време, ако още бе в състояние да мисли за дреболиите на домашния живот. Беше хубава снимка — Джаксън беше сладко дете, а очевидната бащина гордост на Тъкър беше затрогваща. Но Тъкър и Джаксън не бяха намерили място на хладилника й само защото изглеждаха щастливи, съзнаваше тя, и винаги когато погледнеше към тях, се питаше защо я привличат и дали това е лошо. Цялата работа малко намирисваше на евтини мечти: Тъкър бе споменал в имейла си, че отново е свободен, така че… (Тя държеше да бъде искрена със себе си, но искреността не означава да се довършва всяко изречение, особено ако липсващото подчинено изречение внушава такава огромна липса.)

Имаше и още едно, не толкова злепоставящо обяснение за положителното въздействие на снимката: връзката и с Тъкър, дори такава, каквато беше, изключвайки всякакви женски мечти как Тъкър ще пристигне в Лондон, а може би дори в Гулнес и може би дори ще преспи у тях, и може би дори не на кушетката, беше вълнуваща. И как не? Тя се радваше на нещо, с което никой друг на този свят не можеше да се похвали: електронна кореспонденция с, така да се каже, прочутия Тъкър Кроу — енигматичен, талантлив, интелигентен мъж, скрил се от света преди много време. Такова нещо би въодушевило всеки, нали?

Имаше обаче и някакво злорадство и то касаеше Дънкан. Нужна й бе само минута, за да си даде сметка, че ако някога Дънкан погледнеше снимката на хладилника, нямаше да има и най-бегла представа кой стои срещу него, а иронията в това бе толкова плътна, че можеше да се маже на филия. Можеше да му каже каквото си поиска и той щеше да й повярва, защото според него сега Тъкър Кроу изглеждаше като Распутин или като магьосника Мерлин. Ани бе проверила уебсайта на Дънкан, когато Тъкър й бе казал за неочакваната изява на Фъкър в някакъв бар, и наистина, неговата снимка вече бе качена там, точно както бе предсказал Тъкър. (Освен това с голямо задоволство отбеляза, че Фъкър бе нарекъл „Голата“ боклук. Как ли бе реагирал Дънкан?) Това действително надминаваше всички очаквания. Дори само контактът с Тъкър бе в състояние да го побърка от ревност, ако разбереше, макар тя да не бе съвсем сигурна кого точно би ревнувал той; но пък и една измислена връзка с човека от хладилника би го парнала под лъжичката.

За целта обаче трябваше Дънкан да я посети, а после да забележи нещо, което иначе никога не би забелязал: малка промяна в обстановката. Може би, ако направеше фотоувеличение, за да покрие цялата стена, той щеше да попита дали не е пребоядисала кухнята; тъй като обаче това не беше по силите й нито технически, нито финансово, тя трябваше сама да го побутне грубичко в правилната посока. Щеше да го принуди да види снимката, каквото и да й струваше. В това съмнение нямаше.

 

 

Тя му пусна съобщение на мобилния, докато той бе в час.

„Здрасти, аз съм. Съжалявам за онази вечер. Знам, че искаше да бъдем приятели, и разбирам, че ти е било нужно да споделиш с някого новината. Ако решиш да опиташ отново, ще бъда по-отзивчива“.

Той й се обади в офиса, по време на обедната му почивка.

— Много мило от твоя страна.

— Няма проблем.

— Какво ще кажеш за новината — невероятно, нали?

— Изумително.

— В уебсайта има снимка.

— После може да я разгледам.

Настъпи мълчание. Той беше толкова прозрачен, че тя изпита неочакван прилив на обич. Той искаше да продължи разговора и търсеше елегантен начин да превърне тази малка искра на интерес в нещо по-топло и по-близко. Не че непременно искаше да се върне при нея, даде си сметка тя, но почувства колко наранен и объркан е той от нейния гняв. И със сигурност му липсваше домът. Той не понасяше нещата му да не са му подръка, дори по време на почивка.

— Може ли да мина за по чаша чай някой път?

Елегантността очевидно не се оказа по силите му. Вместо нея избра нетърпението, надявайки се да предизвика съчувствие.

— Ами…

— Когато е удобно, разбира се. — Сякаш причината за нейното колебание бе дали моментът ще е удобен, а не неговата изневяра и последвалата бъркотия.

— Може би по-късно през седмицата? Да се слегне малко прахта?

— О. Така ли? Има ли още, ъъ… прах?

— Тук има. Не знам как е у вас.

— Ако кажа, че няма прах, сигурно ще си помислиш, че, ъъ… всичко е окей за мене.

— Просто ще си помисля, че не си я забелязал, Дънкан. Докато живееше тук, никога не си забелязвал.

— А-а. Аз пък си мислех, че говорим за метафорична прах.

— Така е. Но не пречи човек и да се пошегува, нали?

— Ха-ха. Разбира се. Когато искаш. Сигурно заслужавам да ме дразнят така.

Изведнъж я осени абсолютната безнадеждност на тяхната връзка. Тази връзка не беше безнадеждна заради сегашното си състояние, а е била винаги безнадеждна. Това бе просто неудачна интернет среща с неподходящ, безинтересен мъж, която бе продължила години и години. И въпреки това нещо я караше да флиртува с него, ако един флирт може да включва яд и да изключва забавление, радост и възможност за секс. Тя прецени, че причината е във факта, че е зарязана. А да те зарежат в Гулнес не е просто зарязване.

— Какво ще кажеш за четвъртък?

В действителност не й се чакаше толкова дълго — искаше той да види снимката възможно най-скоро, обаче си даваше сметка, че да копнееш някой да дойде, за да не познае нечия снимка, е грозно и може би дори признак на духовна нищета.

 

 

Тери Джаксън, общинският съветник, който отговаряше за музея, беше недоволен от липсата на напредък с изложбата, посветена на 1964 година, и бе пристигнал в музея, за да заяви това лично на Ани.

— Значи в момента централният експонат от изложбата се явява кое? Маринованото акулско око? Понеже не съм сигурен, че хората умират да видят нещо такова.

— Ние не държим да има централен експонат.

— Така ли?

— Да, ние…

— Нека ти го кажа по друг начин. Това акулско око ли е най-интересното, с което разполагаме?

— Идеята е да съберем толкова интересни неща, че да не може да се каже кое е най-интересното.

При всяка среща с Тери Джаксън вниманието на Ани се отклоняваше към неговия перчем, който бе посивял, но гъст и старателно пригладен с помада за коса. На каква възраст трябва да е бил през 1954? На двайсет? На двайсет и една? Още откакто за първи път подхвърли идеята за тази мечтана изложба, а тя в своята наивност и нахалство бе сметнала, че ще успее да я осъществи, Ани имаше чувството, че той е оставил нещо в онази година и че тя може да му помогне отново да го намери. Очевидно акулското око нямаше да свърши тази работа.

— Но вие нямате никакви интересни неща.

— Наистина нямаме достатъчно.

— Не мога да кажа, че съм доволен, Ани. Не съм доволен.

— Съжалявам. Проектът не е лесен. Мисля, че дори ако бяхме разширили темата на изложбата и я бяхме озаглавили „Гулнес през 60-те години на 20 век“, пак нямаше да е лесно.

— Как е възможно? — отвърна той. — Този град беше лудница през шейсетте. Тук кипеше от обществен живот.

— Мога да си представя.

— Не, не можеш — каза той остро. — Само ме баламосваш, за да ми угодиш. Проблемът е, че мислиш, че това място е пълна дупка, и винаги си го мислила. С удоволствие би поставила това акулско око в центъра на празната зала, с което да кажеш на всички: ето го вашия Гулнес. Сигурно ще ти бъде смешно. Знаех си, че трябва да вземем местно момиче за управител на музея, човек, свързан с града.

— Зная, че не съм израснала тук, Тери. Но ми се ще да вярвам, че съм се сраснала с града.

— Глупости. Нямаш търпение да духнеш. Какво пък, приятелят ти май избяга, така че вече можеш спокойно да го направиш. Нищо не те задържа тук повече.

Тя се втренчи в стената зад него, опитвайки се да възпре сълзата, която се събираше в дясното й око. Защо в дясното? Дали защото слъзната жлеза на дясното око е свързана с лявата половина на мозъка, която отговаря за емоционалните травми? Нямаше представа, но мисленето й помагаше.

— Съжалявам — каза Тери. — Не ми е работа да говоря за личния ти живот. Гулнес е велик град, но също така е малък град. Племенникът ми преподава в колежа, а там вече всички знаят.

— Няма проблем. Прав си, разбира се. Нещата, които ме свързват с този град, вече са по-малко. Но искам да направя тази изложба, преди да си тръгна. Ако си тръгна.

— Много мило от твоя страна. Извинявай, че така избухнах заради липсата на напредък. Тази година… не мога да го обясня. Всичко тогава ми се струваше вълшебно и си мислех, че може да е било така и за други хора и те ще хукнат насам с…

— Това е част от проблема, Тери. Не съм сигурна какво ще донесат.

— Аз нищо не съм изхвърлил. Пазя всичко — всеки вестник, всеки билет за кино, дори всеки автобусен билет. Имам един от тези стари, синьо-червени плакати, рекламиращи концерт на „Ролинг Стоунс“, и то с автограф на Бил Уаймън, защото той беше единственият, който се нави да ми даде автограф тогава. Имам снимка на майка ми пред универсалния магазин „Грантс“ в деня, преди да го съборят, имам цяла кутия проклети снимки на акулата, имам снимки с приятелите ми в „Куинс хед“, преди да я превърнат в гадна дискотека.

— Чудя се дали ще имаш нещо против да ни заемеш част от тези материали?

Тя се опита да прозвучи толкова любезно и внимателно, колкото беше възможно при дадените обстоятелства. Но дори да го заплашеше с пистолет, съдът щеше да я оправдае с оглед жалкото финансиране на малки музеи и трудностите пред организирането на всякакви идейни изложби.

— Никой не иска да гледа моите боклуци. Аз със сигурност не искам. Аз искам да видя нечии чужди спомени.

— Но няма да имаш нищо против да ги разгледам, нали?

— Имаш предвид за идеи? За да си съставиш по-добра представа?

— И за това.

— Щом искаш.

— Благодаря. Не бих зачеркнала възможността да ни предоставиш някои от своите материали.

— Трябва да си доста закъсала.

— Да — каза тя. — Е… — но не довърши.

 

 

Той имаше право, разбира се, нито тя, нито Дънкан приемаха Гулнес сериозно. Това съставляваше една от най-силните и обединяващи каузи между тях двамата — прозрението към малкия град и неговите жители. Това бе и причината двамата да се съберат и това бе причината да останат заедно, сгушени един в друг срещу студените ветрове на невежеството и еснафщината. И що за организатор на изложба бе тя, след като не вярваше, че този град има минало или настояще, които да си струва да представи в изложба? Единственото, на което двамата с Дънкан бяха станали свидетели, беше липса на култура, а липсата на култура не става за изложба в музея.

Да, тя можеше да си тръгне и една част от нея желаеше това. Нищо не я задържаше в Гулнес, точно както бе казал Тери, освен едно упорито и вероятно неоснователно убеждение, че е свестен човек, а не такъв, който би избягал.

 

 

Дънкан знаеше, че тя се прибира към шест, затова пристигна към шест и три минути. Ани пък се бе постарала да се върне в без петнайсет, за да свърши неща, които, оказа се, бяха предварително свършени. Не й отне толкова време да си окачи палтото, колкото бе очаквала, а снимката на хладилника не се нуждаеше от преместване три инча наляво, после три инча надясно и накрая обратно в първоначалната позиция.

А и той не я погледна. Той нищо не поглеждаше.

— Сигурно веднага си разбрала, че правя ужасна грешка — каза, когато тя му предложи бисквита. Беше се привел над чая си и се взираше в чашата с шеговит надпис „Лъжец“. (Тя се бе колебала дали да не му даде друга в случай, че вземе да се разкисне, но той дори не забеляза.) — Истината е, че щях да направя ужасна грешка, дори да бях останал сам през всичките тези години. Дори да бях загорял за…

Ани се взираше в своята чаша. Не възнамеряваше да го разпитва за Джина.

— Знаеш ли, тя май е луда.

— Имай повече вяра в себе си.

— Знам, че се шегуваш. Но, честно казано, точно затова стигнах до такова заключение. Тя се държи така, сякаш това, че сме заедно, е някакво чудо. Че си е намерила работа в колежа, а аз вече съм бил и съм я очаквал. А аз си знам, че не съм нищо особено.

Ани усети същото парване под лъжичката, което бе изпитала онази вечер на телефона, и се запита дали не е най-обикновено съжаление. Неговото отсъствие й носеше облекчение, а той се тревожеше, че интересът на друга жена към него е доказателство за нейната лудост. Как да не изпита жал?

— Много е трудно — каза той. — Цялото това нещо, както там се казва.

— Не знам за какво говориш. Ти как му казваш?

— Да познаваш някого.

— Аа.

— Аз познавах теб. Тоест познавам теб. Това ми се струва важно. По-важно, отколкото си давах сметка. Онази вечер, когато ти се обадих… Вярно, беше заради Тъкър, и аз изтърсих някакви глупости как Тъкър е нещо като наше дете, макар това, дето нямаме дете, да е деликатна тема. Но импулсът… Знаеш ли, не искам да й казвам нищо. Моите новини не са за нея.

— Може би ви трябва малко време.

— Просто не съм за такава промяна, Ани. Искам да живея тук. С теб. И да ти разказвам неща.

— Винаги можеш да ми разказваш неща.

Ани помръкна. Не можеше да се сети за едно-едничко нещо, което Дънкан би могъл да разкаже и на нея да й стане интересно.

— Нямам предвид това.

— Дънкан, ние от доста време сме повече приятели, отколкото любовници. Може би е време да официализираме връзката си.

Очите му светнаха и за миг тя си помисли, че нещата ще се подредят.

— Имаш предвид брак? Ще бъда щастлив да…

— Не, не. Не внимаваш. Обратното на брак. Небрачни, несексуални отношения с по една среща седмично в кръчмата.

— О.

Ани започваше да ненавижда тази неискреност. Единственото хубаво нещо в това да бъде зарязана от Дънкан се състоеше във факта, че не се налага сама да сложи край на връзката. А сега изведнъж й се струваше, че хем е зарязаната, хем е и зарязващата. Защо ли се получаваше така?

— Истината е — каза тя, съзнавайки, че използва фразата, за да произнесе абсурдна лъжа, — че се виждам с някого. Искам да кажа, всичко е съвсем в началото и още не сме…

Ако въпросният някой беше този, за когото си мислеше — а други кандидати в главата й нямаше, — то думите, с които следваше да завърши репликата й, бяха „се виждали“. Но тя чувстваше, че Тъкър не би възразил. Той знаеше ползата от фантазията и как фантазията може да бъде полезна.

— Виждаш се с някого? Аз… Аз съм втрещен.

Ако Дънкан искаше да узнае защо понякога хората го намираха непоносим, тя би посочила въпросното определение на неговия душевен смут. Кой използва думата „втрещен“ без ирония?

— И аз бях доста потресена, когато ми каза за Джина.

— Да, но…

Той очевидно не искаше да се впуска в разясняване на разликите между неговото положение и нейното — разлики, които, разбира се, бяха много по-дълбоки, отколкото той подозираше. (А ако не бяха? Ако Джина беше също толкова въображаема, колкото Тъкър? Това звучеше по-правдоподобно, отколкото обяснението, на което Ани трябваше да повярва — че една жена е погледнала Дънкан и веднага го е вкарала в леглото си. Всъщност проблемът не беше във външността на Дънкан. Просто бе невероятно една жена да прекара цяла вечер, разговаряйки с Дънкан, и все още да иска да преспи с него.)

— Но какво?

— Ами, Джина беше предварително условие. Тя беше зададена информация. А това е нещо съвсем ново.

— Джина е нещо съвсем ново. Поне за мен. Пък и какво я прави специална? Да не е някакво ядрено оръжие, което унищожава всяка съпротива? Да не би аз да нямам право на свой живот само защото ти първи си се уредил с такъв?

Дънкан изглеждаше оскърбен.

— Има доста неща, които бих оспорил.

— Чувствай се свободен.

— Едно по едно. Първо: не гледам на теб като на съпротива. За мен ти не си такава. Второ: изразът да се уредиш със собствен живот. Бих искал да вярвам, че ти имаше такъв още преди да се разделим. Освен това, както се опитах да ти обясня, аз не съм сигурен, че имам свой живот. В смисъла, който ти влагаш. Както и да е. Отклонихме се от основната тема. Основната тема е, че се виждаш с някого.

— Да.

— Познавам ли го?

За миг Ани се изкуши да го порицае за арогантната употреба на мъжкото местоимение, но нямаше как да се забавлява и по двата начина: не можеше да очаква сериозен ефект от снимката на хладилника, ако успееше да го убеди, че е станала лесбийка.

Дали Дънкан го познава? Хм, и да, и не. Но по-скоро не, прецени тя.

— Не.

— Това е изненада. Беше ли…

— Мисля, че не желая да говоря за положението си, Дънкан. Това е нещо лично.

— Ясно. Но ще ми помогнеш, ако ми отговориш на още един въпрос.

— Как да ти помогна.

— Познавахте ли се, преди ние… преди аз… преди последните събития между нас?

— Бяхме контактували, да.

— А той…

— Стига толкова, Дънкан. Съжалявам.

— Добре, ясно. В какво положение ни поставя това?

— В каквото си бяхме. Ти се виждаш с някого — живееш с някого, — аз също се виждам с някого. Погледнато отстрани, човек би казал, че сме тръгнали по свой път. Особено ти.

Ани се надяваше, който и да бе свидетелят, гледащ отстрани, да прекарва повече време, надничайки в прозореца на Джина, отколкото в нейния.

— Знам как изглеждат нещата, но… Господи. Наистина ли ще ме накараш да изтърпя това?

— Кое?

— Джина.

— Дънкан, чуваш ли се какви ги приказваш?

— Какво казах?

— Не те карам да правиш нищо. Ако не искаш да бъдеш с Джина, трябва да й кажеш. Но аз нямам нищо общо с това.

— Не мога да й кажа. Защото нямам какво да й кажа.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако се върна и й кажа примерно „С Ани се събираме отново“ или „Ани иска да се самоубие и не мога да я оставя“, знам, че ще ме разбере. Но не мога просто да й кажа „Ти си луда“, нали?

— Е, не. Надявам се да не казваш такива неща.

— Тогава какво да кажа?

— Струва ми се, че много избързваш. Кажи й, че… О, Дънкан, това е абсурдно. Преди две седмици ми каза, че си срещнал друг човек, а сега искаш от мен сценарий за раздяла.

— Не искам сценарий, а само общи насоки. Пък и ако се разделя с нея, къде ще живея?

— Значи предпочиташ да живееш с нея завинаги, отколкото да си потърсиш квартира?

— Надявах се да се върна тук.

— Знам, Дънкан. Но вече сме разделени. Няма да е редно.

— Половината от къщата е моя.

— Пуснах молба да ми увеличат ипотеката и да я откупя от теб. Не знам дали ще ми разрешат, но човекът от агенцията каза, че имам шанс петдесет на петдесет. Ако искаш да вземеш заем преди това, мога да ти помогна. Мисля, че така е справедливо.

Колкото повече продължаваше разговорът, толкова по-бързо се разпръсваха съмненията и нерешителността на Ани. Ясно изразеното съжаление на Дънкан също много помагаше, по обичайния нездрав начин. Тя вече не се чувстваше изоставена и ясно виждаше, че не желае да бъде с него нито миг повече, а чувството й за понесена несправедливост я изпълваше със завидна сила и яснота.

— Не съм предполагал, че можеш да бъдеш толкова… корава.

— Смяташ, че съм корава само защото току-що ти предложих пари назаем?

— Ами да. Предпочиташ да ми заемеш пари, вместо да ми позволиш да се върна.

И още нещо — беше стиснат, на всичко отгоре. Дънкан би предпочел да остане с една жена само и само да не й дава пари назаем.

— Направи ми още една чаша чай, моля те. Ще се кача до тоалетната.

Не й се ходеше, не й се пиеше още чай, не й се стоеше още с Дънкан. Но той трябваше да отиде до хладилника да вземе млякото, а отидеше ли до хладилника, не можеше да не забележи снимката.

Когато се върна, той се бе втренчил в нея.

— Това е той, нали?

— Извинявай, трябваше да я махна.

— Не искам да прозвучи грубо. Но… това негов син ли е? Или внук?

За момент Ани се смути — беше се объркала от всичките пластове ирония. Дънкан не знаеше толкова много важни неща, че всъщност виждаше единствено снимката на среброкос мъж с очила и малко момче.

— Това звучи грубо.

— Съжалявам. Просто не си личи.

— Това е синът му. Той е на твоята възраст.

Не беше, но можеше да бъде. Малко или повече.

— Сигурно доста е побръмчал. Има ли и други деца?

— Дънкан, съжалявам, но трябва да си вървиш. Въпросите ти ме притесняват.

Всъщност не се оказа толкова забавно, колкото бе очаквала.

 

 

Тя обаче разполагаше с последния му имейл, който бе прочела само веднъж. Беше го разпечатала в работата заедно със снимката и ги бе сложила в плик, за да не се смачкат и измърлят от трошляка по дъното на чантата й. Приготви си лека вечеря, седна с имейла и го разгърна, но се изправи отново, за да си вземе очилата за четене. Рядко си правеше труда.

Припомняше си някого. Писмото (защото това вече беше истинско писмо), очилата, креслото… Колко ли пъти бе наблюдавала майка си и баба си да сядат, за да прочетат внимателно нещо, пристигнало с пощата? И кой ли толкова им пишеше? В паметта й наизскачаха имена, които не бе чувала от години: Бети от Канада — коя беше Бети? Какво правеше в Канада? Откъде я познаваше баба й? Леля Ви от Манчестър, която не й беше истинска леля… Като кисела и надута тийнейджърка, Ани смяташе, че има нещо потискащо в радостното вълнение, с което бяха посрещани тези писма. Кой се вълнуваше от това, че племенницата на Бети е бременна или че внукът на леля Ви учи за ветеринар? Ако мама и баба не бяха толкова саможиви, тези неща нямаше да се възприемат като новина.

И ето ви я Ани, готвеща се за вълнението, което това писмо от непознат човек щеше да привнесе в деня й.