Ник Хорнби
Джулиет гола (3)

Глава 3

Мисълта, че може да се наложи да преподава вечно, беше стряскала Ани неведнъж и тя дотолкова ненавиждаше предишната си работа, че дори и сега закъснението от десет-петнайсет минути, с което си позволяваше да пристига в музея, я караше да се чувства щастлива. За един преподавател тези петнайсет минути щяха да са унизителна издънка, предизвикваща напрежение, забележки и недоволни колеги, но на никого не му пукаше дали ще дойде с три или с трийсет минути преди времето за отваряне на един малък и слабо посетен музей. (Всъщност на никого не му пукаше дали ще дойде с три или трийсет минути и след времето за отваряне.) На предишното работно място излизането навън за предобедно кафе беше безнадеждна мечта; сега обаче тя си доставяше това удоволствие всеки ден, независимо дали се нуждаеше от кофеин или не. Е, някои неща наистина й липсваха: чувството, което изпитваше, когато урокът вървеше, когато стаята се изпълваше с блеснали погледи, а вниманието беше толкова плътно, че с нож да го режеш; понякога също така й липсваха енергията, оптимизмът и жизнеността на децата, скрити зад нацупените физиономии. През повечето време обаче мечтаеше единствено да пропълзи под бодливата тел, ограждаща системата на средното образование, и да се спаси навън.

През продължителни периоди от деня работеше сама, най-вече търсейки финансова подкрепа, макар начинанието да й се струваше все по-безсмислено — очевидно никой вече не разполагаше с излишни средства, които да предостави на един западащ крайбрежен музей. От време на време й се налагаше да изнася беседи на групи местни ученици, което бе и причината да я пуснат да избяга от класната стая. На първата скамейка все се намираше по някой доброволец, някоя Ви или Маргарет, или Джойс, или някоя от възрастните госпожи, изгарящи от желание да помагат, което изпълваше Ани с жал, доколкото изобщо си правеше труда да мисли за тях. А когато се подготвяше специална изложба, работеха заедно с Роз — куратор на свободна практика, която освен това преподаваше история в колежа на Дънкан. (Дънкан, разбира се, никога не се реши да поговори с нея през някоя от почивките в преподавателската стая, да не вземе случайно „да му се лепне“.) В момента Роз и Ани се опитваха да подготвят изложба от фотографски материали за горещото лято на 1964 година, когато бяха обновили стария градски площад, „Стоунс“ бяха свирили в местното кино, а трупът на седемметрова акула бе изплувал на плажа. Двете търсеха съдействие от местните хора, оповестявайки проекта чрез всички местни и социално-исторически уебсайтове, но на този етап бяха получили само две снимки — на едната се виждаше самата акула, която очевидно беше умряла вследствие на някакво гъбично заболяване и изглеждаше твърде отблъскващо за изложба, посветена на едно златно лято, а на другата имаше четирима приятели — колеги? — на излет край морето.

Втората фотография бе пристигнала по пощата няколко дни, след като пуснаха съобщението в интернет, и Ани бе поразена от нейната атмосфера. Двамата мъже носеха тиранти и ризи с дълъг ръкав, а жените бяха в рокли на цветя; зъбите им бяха развалени, лицата сбръчкани, косите им бяха напомадени, а те сякаш през живота си не бяха се забавлявали така. Това каза и на Роз: „Погледни ги само! Сякаш се радват на най-веселия ден в живота си!“ И се изсмя — до такава степен бе убедена, че веселието се дължи единствено на някакъв фотографски трик, на алкохол или на мръсен виц, на всичко друго, но не и на излета и природата. А Роз заяви: „Ами то най-вероятно си е точно така“.

Ани, на която предстоеше приятна, но не чак разтърсваща триседмична екскурзия из Щатите, включваща планините на Монтана, бе впечатлена. Значи през 1964, пет години преди тя да се роди, за щастието на англичаните в крайбрежното северно градче е бил достатъчен просто един почивен ден. Тя отново се вгледа в хората на снимката и се запита с какво са се занимавали, колко пари са имали в джобовете си, колко дълги са били отпуските им, колко дълго са живели. Ани не беше богата. Но беше посетила всички европейски страни, които искаше да види, беше ходила в Америка и дори в Австралия. Откъде бяха тръгнали, докъде бяха стигнали! Тя изведнъж осъзна смисъла на изложбата, която бе замислила без особена амбиция. Нещо повече — сякаш осъзна смисъла на градчето, в което живееше, и значението му за хората като нея, за познатите й, които все по-малко си позволяваха да мечтаят. Ани и без това гледаше сериозно на работата си, но сега реши непременно да накара посетителите да почувстват това, което бе почувствала тя.

След акулския принос обаче снимките секнаха. Вече се бе отказала от идеята за 1964, макар още да не бе споделила това с Роз, и търсеше начин да разшири концепцията, без от това изложбата да се размие прекалено. Трите седмици отсъствие бяха възродили ентусиазма й, най-малкото заради събралата се кореспонденция, която сега подреждаше.

Имаше две нови снимки. Едната беше изпратена от човек, който наскоро беше подреждал вещите на своята починала майка. Беше красива снимка на малко момиченце, застанало пред будка за куклен театър с Пънч и Джуди. Другата снимка, без никаква обяснителна бележка, беше на мъртвата акула. Ани забеляза, че акулата се превръща в една от главните теми, и съжали, че изобщо я бе споменала в обявата. Беше я включила, за да събуди спомените на по-възрастното поколение в града. Със същия успех можеше да им изпрати съобщение „ТЪРСЯТ СЕ СНИМКИ НА УМРЕЛИ АКУЛИ“. На тази се виждаше дупка отстрани в тялото на акулата, където месото се беше разложило.

Тя прехвърли останалата част от пощата, отговори на няколко имейла и излезе за кафе. Чак на връщане се сети за трескавата активност на Дънкан предната вечер. Разбра, че статията му беше предизвикала реакции, защото той не престана да търчи нагоре-надолу по стълбите, да проверява пощата си и да чете коментарите във форума, да клати глава и да се киска на странния, внезапно оживял свят, който обитаваше. Но още не й бе показал материала си и тя чувстваше, че е редно да го прочете. Нещо повече — тя дори искаше да го прочете. Беше чула албума, и то преди него, което означаваше, че за първи път беше в положение да си създаде собствено мнение, неповлияно от неговия проповеднически плам… искаше да се увери колко твърдоглав е той и колко са различни двамата.

Тя отвори уебсайта (по някаква причина го беше добавила в отметките си) и разпечата текста, за да може да се съсредоточи по-добре. Още преди да стигне до края, вече беше бясна на Дънкан. Беше я яд на неговото самодоволство, на неприкритото му перчене пред феновете, с които уж трябваше да го свързва някакво родство; беше я яд и на неговата дребнавост и неспособност да сподели нещо ценно с другите членове на тази малобройна и изолирана общност. Но най-много я беше яд на неговото превратно тълкуване. Как можеха тези наброски на песни да са по-добри от завършения продукт? Как може нещо полуготово да е по-добро от произведение, преминало обработка, шлифовка, оформяне и структуриране, докато се постигне желаният ефект, при който музиката да изразява онова, което искаш да изрази? Колкото повече се занимаваше с нелепото писание на Дънкан, толкова повече се ядосваше, докато накрая толкова побесня, че чак се учуди от себе си. Тъкър Кроу беше хобито на Дънкан, а хората с хобита вършат странни неща. Само че слушането на музика не е като събирането на пощенски марки, риболова или строенето на кораби в бутилка. Слушането на музика е нещо, което и тя обичаше, което правеше често и с удоволствие и което Дънкан по някакъв начин бе успял да развали, донякъде и с това, че я бе накарал да се чувства бездарна. Това ли беше истинската причина за гнева й? Тя прочете финала на статията още веднъж. „Живея с великите песни на Тъкър Кроу от почти четвърт век, но чак днес, докато гледах морето и слушах «Ти и твоят перфектен живот» такава, каквато Бог и Кроу са искали да бъде чута…“.

Работата не бе в това, че той по някакъв начин я караше да се чувства некомпетентна и несигурна в себе си и във вкусовете си. Точно обратното. Той всъщност хал хабер си нямаше, а тя чак сега си позволяваше да забележи това. Беше свикнала да мисли, че неговата страст към музика, филми и книги показва интелигентност, но това изобщо не беше така, след като той постоянно си съставяше погрешни мнения. Ако беше толкова умен, защо обучаваше помощник-водопроводчици и стажант-рецепционисти как да гледат американска телевизия? Защо пишеше материали от хиляди думи за неизвестни уебсайтове, които никой не чете? И защо си въобразяваше, че един певец, когото никой никога не е вземал толкова насериозно, е гений от ранга на Дилън и Кийтс? О, този неин гняв не предвещавате нищо добро. Интелектът на партньора й, подложен на щателна проверка, се беше свил до нищо и половина. И той ще й обяснява на нея, че е тъпа! Все пак в едно нещо имаше право: Тъкър Кроу беше важен и разкриваше някои сурови истини за хората. Или поне за човека Дънкан.

 

 

Когато Роз се отби да разбере какво става с фотографиите, Ани още държеше уебсайта отворен на лаптопа си.

— Тъкър Кроу? Уау, гаджето ми в колежа му се кефеше — каза Роз. — Не знаех, че още свири.

— Всъщност вече не свири. Имала си гадже в колежа?

— Да. Но се оказа гей. Не знам защо се разделихме. Чакай малко — Тъкър Кроу има свой уебсайт, така ли?

— Всеки има свой уебсайт.

— Нима?

— Така мисля. Вече никой не изчезва в забвение. Седем фенове от Австралия се сдушват с трима канадци, деветима британци и две дузини американци и изведнъж някой, който от двайсет години не е издал нищо, става тема на всекидневни дискусии. Това е смисълът на интернет. Плюс порнографията. Искаш ли да знаеш кои парчета е изпълнил на концерта в Портланд, Орегон, през 1985?

— Не особено.

— Тогава този уебсайт не е за теб.

— А ти откъде знаеш тези неща — да не си един от деветимата британци?

— Не, няма жени, които се вълнуват от темата. Моят, сещаш се, Дънкан, е един от деветимата.

Как трябваше да го нарече? Това, че не бяха женени, започваше да става също толкова досадно, колкото сигурно щеше да бъде, ако бяха. Не можеше да го нарече гадже. Та той беше на четирийсет и нещо, за бога. Партньор? Житейски партньор? Приятел? Никоя от тези думи не прилягаше на тяхната връзка, а най-малко от всички — думата „приятел“. Мразеше, когато хората се впускат във възторжени разговори за Питър и Джейн, когато нямаш представа кои са Питър и Джейн. Може би просто щеше да спре да го споменава изобщо.

— И какво, той написал някаква тъпня от един милион думи и я пуснал в интернет да я прочете целият свят? Не че на света му пука особено.

Тя предложи на Роз да прегледа статията на Дънкан и Роз прочете първите няколко реда.

— Колко сладко.

Ани сбърчи устни.

— Не се подигравай на хората със страст — каза Роз. — Особено със страст в областта на изкуството. Това са най-интересните хора.

Изглежда всички вярват в този мит.

— Да, бе. Следващия път, когато ходиш в Уест Енд, застани до сценичния вход на някой музикален театър и се сприятели с жалките типове, които чакат за автограф. Ще видиш колко са интересни.

— Май трябва да си купя този диск.

— Не се хаби. Точно това ме дразни. Чух албума и той изобщо не е прав. И не знам защо, но просто ще се пръсна, ако не го кажа.

— Напиши своя статия и я пусни до неговата.

— Е, аз не съм експерт. Няма да ме допуснат.

— На тях им трябва някой като теб. Иначе просто ще се загубят в собствените си пъпове.

На отворената врата на офиса се почука. В рамката беше застанала възрастна жена със суичър и протягаше към двете някакъв пакет. Роз стана и го взе.

— Снимка на акулата — обясни жената и се запъти да си върви с патешката си походка.

Ани вдигна очи към тавана. Роз отвори плика, изхили се и й подаде снимката. На нея се виждаше същата зейнала, гниеща рана, каквато беше видяла и на други снимки. Някому обаче беше хрумнала блестящата идея да сложи дете върху акулата. Момиченцето седеше отгоре, провесило босите си крачета на сантиметри от дупката; и детето, и раната сълзяха.

— Господи — каза Ани.

— Може би никой не е ходил на концерта на „Ролинг Стоунс“ през ’64 — каза Роз. — Акулата е обрала всички точки.

* * *

Същата вечер Ани започна да пише статията си. Нямаше намерение да я показва, това беше просто начин да разбере доколко идеите й всъщност значат нещо. Също така беше начин да забие вилица в негодуванието, което беше започнало да се надува като наденица на барбекю. Ако това негодувание избухнеше, то можеше да има последствия, за каквито тя още не бе съвсем готова.

В работата й се налагаше да пише разни неща — писма, представяния на изложби, текстове под снимки, кратки материали за уебсайта на музея, но най-често сякаш й се налагаше да си измисля теми и да гради мнения от нищото. Тук беше различно: това беше най-добрият начин да спре да чопли въпросите, които се въртяха в главата й от два дни насам. Албумът „Джулиет гола“ по някакъв начин бе събудил у нея идеи за изкуството, работата, нейната връзка, връзките на Тъкър, мистичното влечение към неизвестното, мъжете и музиката, значението на припева в песента, смисъла на хармонията и нуждата от амбиция и с края на всеки параграф мисълта й раждаше началото на нов, непредизвикан и дразнещо несвързан с предишния. Един ден, каза си, ще напише за всички тези неща, но това нямаше да бъде тук и сега; искаше есето й да бъде за двата албума; за неизмеримото и неоспоримо превъзходство на единия над другия. И може би за това какво хората (с други думи, Дънкан) си въобразяваха, че чуват в „Голата“, без то да съществува, защо тези хора (той) чуваха такива неща и какво говори това за тях. И може би… Не. Стига толкова. Албумът бе породил такава мисловна буря, че тя отново се запита дали в крайна сметка наистина не представлява гениална творба, но бързо отхвърли тази мисъл. От читателския клуб, в който членуваше, беше разбрала, че определени романи, които никой от членовете не беше харесал, можеха да породят интересни, а понякога дори полезни разговори; онова, което я беше накарало да се замисли, бяха липсите в „Голата“ (и съответно в Дънкан), а не наличностите.

Междувременно приятелите на Дънкан бяха чули албума и в уебсайта се бяха появили няколко нови статии. В Тъкърленд беше настъпила своеобразна Коледа; очевидно вярващите бяха оставили работата през празниците, за да прекарат повече време със своето интернет-семейство, а дори, както личеше от някои постинги, да отпразнуват с по някоя бира или джойнт. „Не шедьовър, но все пак бижу“ беше заглавието на една от качените статии. „КОГА ОТГОВОРНИТЕ ФАКТОРИ ЩЕ ПУСНАТ ИСТИНСКИТЕ НЕИЗДАДЕНИ НЕЩА“ гласеше постингът на друг фен, който твърдеше, че знае със сигурност, че в сейфовете има материал за седемнайсет албума.

— Кой е този човек? — попита тя Дънкан, след като се опита да прочете един параграф от неговата трескава и навремени затрогваща проза.

— О. Това е той. Горкият Джери Уорнър. Преподавал английски в някакво училище, но преди две години го хванали с шестокласник и оттогава малко се чалнал. Има прекалено много свободно време. Но защо постоянно проверяваш уебсайта?

Тя беше завършила есето си. По някакъв начин „Джулиет гола“ или поне нейната реакция на този албум я беше разбудила от дълбок сън: сега тя искаше разни неща. Беше поискала да пише, искаше Дънкан да прочете написаното от нея. Искаше и другите участници във форума да го прочетат. Гордееше се с материала си и дори се питаше дали не би бил в известна степен общественополезен. Някои от тези маниаци можеха да прочетат статията й, да се изчервят до корените на косите си и да се върнат към нормалния живот. Исканията й нямаха край.

— Написах нещо.

— За какво?

— За „Голата“.

Дънкан я изгледа.

— Ти?

— Да. Аз.

— Брей. Ха. Ами. Иха. — Той се засмя, стана и закрачи из стаята. Сигурно така щеше да реагира и ако му беше казала, че ще става баща на близнаци. Не беше във възторг от новината, но знаеше, че не бива да показва негативно отношение.

— Значи смяташ, че… А мислиш ли, че си квалифицирана да пишеш?

— Нима е въпрос на квалификация?

— Уместен въпрос. Искам да кажа, ти си в пълното си право да пишеш каквото пожелаеш.

— Благодаря.

— Но за уебсайта… Там от хората се очаква определено ниво на компетентност.

— В първия параграф на постинга си Джери Уорнър пише, че Тъкър Кроу живее в гараж в Португалия. Това компетентно ли е?

— Не мисля, че трябва да го възприемаш буквално.

— Значи живее в метафоричен гараж в Португалия?

— Е, да, Джери си е чешит. Но може да изпее всяка дума от всяка песен.

— Това го квалифицира като уличен музикант, а не непременно като музикален критик.

— Добре, де — каза Дънкан, сякаш го бе осенила откачената идея да назначи чистачката на фирмата в борда на директорите. — Дай да го погледна.

Тя държеше статията в ръката си и веднага му я подаде.

— А. Добре. Благодаря.

— Ще те оставя да я прочетеш на спокойствие.

Тя се качи горе, излегна се в леглото и отвори книга, но не беше в състояние да се концентрира. Сякаш чуваше през дъските на пода как Дънкан поклаща глава неодобрително.

 

 

Дънкан прочете есето два пъти само за да спечели време; всъщност още с първото четене разбра, че има сериозен проблем, защото статията беше едновременно много добре написана и много погрешна. Не откри никакви фактологически грешки (а при него все се намираше някой от форума да му посочи някоя отявлена и напълно непоследователна грешка, която беше допуснал в материала си), но нейната неспособност да оцени красотата на албума показваше отблъскваща липса на вкус. Как изобщо бе успявала досега да прави верни заключения за нещата, които четеше, гледаше и слушаше? Дали не беше чист късмет? Или пък беше проява на скучния добър вкус на неделните приложения във вестниците? Тя харесваше „Семейство Сопрано“, но кой не го харесваше? Този път бе имал възможността да види как си съставя собствено мнение и тя беше оплескала всичко.

Но не можеше да й откаже да качи материала. Нямаше да е честно и не искаше да изглежда така, сякаш просто я отрязва. А и тя разбираше величието на Тъкър Кроу — това си беше прочувствена възхвала на „Облечената“. Е, щеше да го пусне в сайта и да я остави на мнението на другите.

Прочете есето още веднъж, за всеки случай, и този път се депресира — тя беше по-добра от него във всичко освен в точността на преценката, която в края на краищата е най-важното нещо, и все пак. Пишеше добре, с лекота и хумор, беше убедителна, ако човек не е чул музиката, и също така беше приятна. В своите материали той често беше рязък, агресивен и натрапчив и си го знаеше. Не бе очаквал тя да бъде добра в това поле. Как така беше пропуснал да забележи? Ами ако останалите не я съсипят от критика? „Облечената“ предизвикваше най-различни реакции, тъй като вече почти всички бяха чули албума, и той се страхуваше, че негативните отзиви бяха провокирани от неговата първоначална свръххвалебствена статия. Той се гласеше да промени решението си да я допусне в обществото, когато тя цъфна пред него.

— Е? — каза. Беше нервна.

— Хм — отвърна той.

— Все едно чакам резултати от изпит.

— Извинявай. Мислех за есето ти.

— И?

— Не съм съгласен с него. Но е доста добро.

— Мерси.

— И с удоволствие ще го кача в сайта, ако искаш.

— Ами добре.

— Но ще трябва да си дадеш имейл адреса.

— Така ли?

— Да. И сигурно някой и друг откачалник ще се опита да се свърже с теб. Но ако не искаш да влизаш в спор, можеш просто да ги триеш.

— Мога ли да използвам фалшиво име?

— Защо? Никой не те познава.

— Не си ли споменавал за мен пред приятелите си?

— Май не.

— Ясно.

Ани беше малко изненадана. Но какво толкова странно имаше в това? Никой от останалите кроулози не живееше в същия град, а и той си говореше с тях само за Тъкър или за други музиканти, свързани с него.

— Друг път имало ли е жена във форума?

Той се престори, че мисли. Често се беше питал защо при тях участват само мъже на средна възраст, но фактът не го притесняваше особено. Сега обаче се почувства длъжен да се оправдае.

— Да — каза. — Но не и в последно време. А и те обикновено искат да говорят за това колко е готин.

Явно единствените жени, които успя да изфантазира, бяха задръстени гърли, неспособни на задълбочени дискусии. Вярно, разполагаше само с няколко секунди да си ги представи, но трябваше да се справи по-добре. Ако някога наистина седнеше да пише романа си, трябваше много да внимава.

— Значи жените смятат, че е готин?

— И още как.

Сега вече започваше да звучи странно. Е, не точно странно, защото в хомосексуалното привличане няма нищо странно, разбира се. Но определено реагира по-бурно по повод външността на Тъкър, отколкото възнамеряваше.

— Както и да е. Прати ми текста като прикачен файл и довечера ще го кача.

След още малко вътрешна борба той изпълни обещанието си.

 

 

На следващия ден в музея Ани се улови, че отваря уебсайта по два пъти на час. Отначало й се струваше съвсем естествено да разбере какви ще са реакциите на нейната статия, тъй като никога не беше го правила и изпитваше любопитство какво ще се случи. По-късно през деня обаче си даде сметка, че всъщност иска да спечели и да смачка Дънкан. Той се беше изказал и неговото изказване беше предизвикало най-вече неодобрение, сарказъм, недоверие и завист. Тя, от своя страна, искаше хората да се отнесат към нея по-добре, отколкото към него, да оценят красноречието и проницателността й и за нейно огромно удоволствие случваше се точно това. До пет вечерта седем човека бяха публикували своите коментари и шест от тях бяха добронамерени — твърде общи и разочароващо кратки, но все пак добронамерени. „Чудесен материал, Ани“. „Добре дошла в нашето малко виртуално общество — браво!“ „Абсолютно съм съгласен с теб. Дънкан е толкова далече от истината, че изчезна от радара“. Единственият участник, който беше недоволен от статията й, изглежда, си беше кисел по принцип. „Тъкър Кроу е ИСТОРИЯ съвземете се хора вие сте жалки с вашето постоянно дрънкане за певец, който от двайсет години не е записал и един албум. И преди беше прехвален, и сега е прехвален. Мориси е толкова по-добър, че направо е срамота“.

Тя се запита защо някой ще се занимава да пише такива неща; от друга страна, „защо да се занимава“ е въпрос, който звучи неуместно в интернет, иначе цялата идея щеше да се стопи като топка захарен памук. Тя защо се занимаваше? Защо изобщо се занимаваха всички? Все пак, като цяло, беше за занимаването; следователно благодаря, MrMozza7, за постинга и благодаря на участниците във всички останали уебсайтове в интернет за активността им. Преди да изключи компютъра за деня, тя отново провери пощата си. Подозираше, че Дънкан я беше принудил да си даде имейл адреса само за да я обезсърчи; очевидно форумът беше предпочитаното място за публикуване на отзиви. Дънкан се бе опитал да й внуши, че едва ли не тук дебнат киберпреследвачи, готови да убиват или поне да бълват жлъч и да вещаят отмъщение, но досега поне нямаше такива неща.

Този път обаче имаше два имейла от някого на име Alfred Mantalini. Първият имейл беше озаглавен „Твоята статия“. Писмото беше съвсем кратко. В него пишеше: „Благодаря ти за милите и проникновени слова. Ценя ги високо. С най-добри пожелания, Тъкър Кроу“. Заглавието на втория имейл беше „ПП“, а текстът гласеше: „Не знам дали се виждаш с някой от другите хора в този уебсайт, но те ми се струват доста странни и ще съм ти благодарен, ако не даваш имейл адреса ми на никого“.

Възможно ли бе? Дори този въпрос звучеше глупаво, камо ли обзелото я мигновено въодушевление — беше направо жалка. Разбира се, че беше невъзможно. Очевидно ставаше дума за някаква шега, макар в тази шега да нямаше никакъв хумор. Но защо някой ще се занимава? Не питай. Тя окачи якето си на облегалката на стола и пусна чантата на пода. Какъв забавен отговор да изпрати? „Разкарай се, Дънкан?“ Или просто да забрави цялата работа. Но пък представи си, че…?

Отново понечи да иронизира себе си, но си даде сметка, че самоиронията имаше смисъл само ако разсъждава с главата на Дънкан — тоест ако си въобразява, че Тъкър Кроу е най-прославеният човек на света и вероятността той да влезе в контакт с нея не е по-голяма от вероятността да й се обади Ръсел Кроу. Тъкър Кроу всъщност е слабо известен музикант от 1980-те, който сигурно си няма друга работа нощем, освен да чете уебсайтове, посветени на него самия, и да клати невярващо глава. Не беше трудно да разбере защо не желае контакт с Дънкан и другите: факелът, който носеха, гореше прекалено ярко. А защо Алфред Манталини? Тя пусна името в „Гугъл“. Алфред Манталини се оказа герой от „Никълъс Никълби“, безделник и любовчия, който разорява жена си. Доста подходящо, а? Особено ако Тъкър Кроу притежава известно чувство за самоирония. Бързо, преди да е размислила, тя кликна на „Отговори“ и написа: „Не си ти наистина, нали?“

Този мъж, едновременно присъстваше и отсъстваше в живота й от петнайсет години и мисълта, че нейното съобщение можеше да се появи в дома му, ако имаше такъв, й се стори абсурдна. Почака в работата час-два с надеждата да получи отговор, след което се прибра у дома.

 

 

Тъкър Кроу

От Уикипедия, свободната енциклопедия

 

Тъкър Джером Кроу, роден на 9 юни 1953 година, е американски певец, композитор и китарист. Кроу добива известност в средата и края на 70-те години от миналия век първоначално като певец на групата „Дъ политикс ъв джой“, а след това и като солов изпълнител. Повлиян е както от северноамерикански композитори като Боб Дилън, Брус Спрингстийн и Ленард Коен, така и от китариста Том Верлен. След неубедителния си дебют Кроу постепенно получава признанието на критиката, за да запише през 1986 смятания за шедьовър албум „Джулиет“, посветен на раздялата му с Джули Бийти. Албумът често присъства в различни класации на музикални произведения, признати за най-добри „за всички времена“. По време на турнето, последвало албума, Кроу внезапно решава да се оттегли от обществения живот, като според очевидци това се случва след някакво разтърсващо преживяване в тоалетната на един клуб в Минеаполис. Оттогава Кроу не е издавал музика и не е говорил пред медии за оттеглянето си.

 

 

Биография

Ранни години

Кроу е роден и израснал в Боузмън, Монтана. Баща му Джером притежава фирма за химическо чистене, а майка му Синтия е учителка по музика. Няколко песни от ранните му албуми са посветени на отношенията с родителите му, например песента „Перх и квитанции“ (от албума „Тъкър Кроу“, където „перх“ е съкращение от перхлоретилен — химикала, който се използва в химическото чистене), „Нейното пиано“ (от „Изневяра и други домашни разследвания“), написана в памет на майка му след смъртта й от рак на гърдата през 1983. По-големият брат на Кроу, Ед, загива на 21-годишна възраст през 1972 в автомобилна катастрофа. Разследването установило „значително“ съдържание на алкохол в кръвта му.

 

 

Ранна кариера

Кроу сформира „Политикс ъв джой“ в Монтанския университет и прекратява следването си, за да предприеме турне с групата. Съставът се разпада, преди да подпише договор със звукозаписна компания, но повечето от членовете впоследствие свирят в албумите и на концертите на Кроу, а третият му албум е озаглавен „Тъкър Кроу енд дъ политикс ъв джой“. Първият и едноименен албум на Кроу, издаден през 1977, се превръща в пословичен провал, тъй като прекомерният ентусиазъм на звукозаписната компания я подвежда да го рекламира в медиите с доста високопарния лозунг БРУС ПЛЮС БОБ ПЛЮС ЛЕНАРД Е РАВНО НА ТЪКЪР, поставен под снимка на нацупен Кроу с очна линия и широкопола шапка „Стетсън“. През октомври 1977 пияният Кроу е арестуван от полицията на Сънсет булевард в Холивуд, Калифорния, докато се опитва да скъса свои гигантски плакат. Рок критиците са безмилостни — Грейл Маркъс от списание „Крийм“ завършва статията си така: „Страст плюс безразсъдство минус Джон Денвър е равно на нищо и половина“. Жестоко обиден, Кроу записва свиреп кратък албум от четири песни, наречен „Някои чува ли ме?“ — „Can Anybody Hear Ме?“ (дал име на уебсайт, в който се водят задълбочени и понякога отвлечени дискусии за неговата музика), който обръща съдбата на изпълнителя и мнението на критиката на сто и осемдесет градуса.

 

 

Турнета

Кроу изнася голямо количество концерти от 1977 до оттеглянето си, макар изпълненията му пред публика да са с непостоянно качество най-вече поради неговия алкохолизъм. Някои от концертите траят едва четирийсет и пет минути, с дълги паузи между отделните песни, нарушавани от обидни обръщения на Кроу към публиката; в други случаи, като в легендарния пиратски запис на концерта в „Ат ол мис“, той свири цели два часа и половина, докарвайки публиката до екстаз. Нерядко концертите на Кроу се израждат в словесни и физически атаки — в Кьолн, Германия, той се хвърля сред тълпата, за да удари някакъв фен, който постоянно иска песен, която Кроу не желае да изпълнява. Членовете на „Политикс ъв джой“ постепенно го напускат, разочаровани от обидното отношение на певеца към тях.

 

 

Личен живот

Предполага се, че Тъкър Кроу е баща на дъщерята на Джули Бийти, Офелия (р. 1987), макар майката да отрича това. Смята се, че певецът се е излекувал от страстта си към алкохола.

 

 

Оттегляне

Въпреки оскъдната информация за живота на Кроу през последните две десетилетия, смята се, че музикантът понастоящем живее във ферма в щата Пенсилвания. Периодичните слухове за връщане на певеца на сцената досега се оказват непотвърдени. Според някои фенове изпълнителят участва в последните албуми на „Конипшънс“ и „Дженюин артикълс“; някои смятат, че две от композициите в албума „Да, отново“ от 2005 година на повторно събралата се група „Политикс ъв джой“ са дело на Кроу, но музикантите отричат това. „Джулиет гола“, излязъл през 2008 година, съдържа демо версии на песните от „Джулиет“.

 

 

Дискография

„Тъкър Кроу“ — 1977

„Изневяра и други домашни разследвания“ — 1979

„Тъкър Кроу енд дъ политикс ъв джой“ — 1981

„Ти и аз“ — 1983

„Джулиет“ — 1986

„Джулиет гола“ — 2008

 

 

Накради и номинации

През 1985 година Кроу е удостоен с почетна титла от Монтанския университет. През 1986 албумът „Джулиет“ е номиниран за наградата Грами в категорията „Най-добър албум“. През същата година Кроу е номиниран за Грами в категорията „Най-добър рок изпълнител“ за песента „Ти и твоят перфектен живот“.