Ник Хорнби
Джулиет гола (12)

Глава 12

Отначало Ани се зарадва, че Тъкър и Джаксън закъсняват. Това й даде време да се успокои и да се настрои, за да се представи такава, каквато искаше да изглежда. Да, между нея и Тъкър може би съществуваше някаква връзка, но тя бе виртуална и тънка като паяжина — да я духнеш и ще се разпадне. Но ако той бе пристигнал на минутата в три, тя вероятно нямаше да се въздържи и щеше да се метне на врата му, което изискваше реципрочна проява на ответни чувства, за каквито нямаше никакви доказателства. Около десет минути след три тя вече мислеше да го потупа приятелски по бузата, а още десет минути по-късно вече си мислеше да замени потупването с ръкостискане, макар да смяташе да обгърне дланта му с две ръце, за повече топлина. Към четири без петнайсет тя вече не си падаше толкова по него.

И, разбира се, ако прозираше, че изобщо е възможна подобна безочливост, нямаше да предложи да се срещнат в къщата на Дикенс на Даути стрийт. Наоколо нямаше нито магазини, нито кафене, в което да седне и да наблюдава входа на музея, докато посръбва капучино на цената приблизително на двуетажна къща в Гулнес. Затова трябваше просто да стои на улицата по най-глупав начин. И макар някъде в себе си да знаеше, че усещането за глупост в цялата тази работа неизбежно ще се появи като резултат от този детински флирт (ако флиртът може да бъде толкова еднопосочен, колкото този, без да се превърне в най-обикновено увлечение), тя все пак се надяваше това да се случи на по-късен етап, когато той престане да отговаря на нейните имейли. Какво си въобразяваше тя? Та той беше саможив, не напълно възстановен алкохолик и бивша рок звезда. Нито едно от тези качества не предполагаше, че той ще дотърчи до музея в три часа на секундата в четвъртък следобед. Как да постъпи? Един час по-късно, след като отхвърли идеята да разгледа сама музея (тъй като изведнъж престана да обича Дикенс толкова, колкото се бе преструвала), тя се запъти към Ръсел скуеър. Беше му изпратила номера на мобилния се телефон, но той не бе предложил нищо в замяна — доста лукав ход от негова страна. Знаеше единствено, че е отседнал в апартамента на дъщеря си, но дори да притежаваше детективските способности да изнамери нужната информация, нямаше да се обади и със сигурност нямаше да потропа на вратата. Все пак имаше някаква гордост.

Дълбоко в себе си тя още не се бе отказала от него, иначе щеше да се върне в евтината, смърдяща на мухъл хотелска стая недалеч от Британския музей, щеше да си вземе чантата с багаж за един ден и да се прибере с влака обратно в Гулнес. Но не искаше. Когато стигна до Ръсел скуеър, видя афиш, рекламираш, френски филм, и проседя два часа сама в тъмното, четейки субтитрите с присвити очи. Беше настроила телефона си на вибрация и продължи да го проверява на всеки пет минути в случай, че не е усетила вибрацията, но нямаше никакви съобщения, никакви пропуснати повиквания, никакви признаци, че има уговорена среща с някого.

 

 

В Лондон познаваше само двама души — Линда в Стоук Нюингтън и Антъни в Ийлинг. Един по един всичките й познати се бяха изпоженили и бяха напуснали града. Много от тях бяха учители, с които се познаваше още от колежа, и бяха преценили, че е по-добре да работят за мизерните си заплати в градове, където се живее по-евтино, отколкото в Лондон, и в училища, където учениците са изложени на нападения с ножове само в рап песни. Ани опита първо с Линда с идеята, че тя работи вкъщи и ще вдигне телефона и че Стоук Нюингтън май е по-близо от Ийлинг. Не щеш ли, Линда си беше вкъщи, отегчена, и каза, че ще остави работата си и ще дойде да я вземе и да я заведе на евтин индийски ресторант някъде в Блумсбъри. За беда обаче Линда беше непоносимо досадна — качество, за което Ани съвсем бе забравила до средата на триминутния им телефонен разговор.

— Боже мой, какво правиш тук?

— Дойдох… Имах интернет среща.

— В последното ти изречение има толкова тайни за разгадаване. Първо, какво стана с онзи ужасен Дънкан?

За своя изненада Ани усети, че я парва обида.

— Не беше толкова ужасен. Поне за мен.

Налагаше се да го защити, за да защити себе си. Това е причината хората да са толкова чувствителни за партньорите си и дори за бившите си партньори. Да признае, че Дънкан не струваше, означаваше да признае публично ужасната загуба на време и ужасната липса на вярна преценка и добър вкус. По същия начин бе продължила упорито да слуша „Спандау балей“ в училище, дори когато вече не й харесваше.

— И второ — какво стана? Вече си приключила? В шест часа? Да не си била на скоростна среща? — и тя се изкикоти идиотски на собствената си смешка.

— Знаеш как е — не всеки ден е Великден.

— Значи днес не е Великден?

Не, искаше да отвърне Ани. Нали това е смисълът на фразата, квачка такава. Да си видяла някой да слезе от олимпийската стълбичка със златен медал на врата и да каже „не всеки ден е Великден“?

— За съжаление.

— Запомни си мисълта. Идвам да те взема. Ще се видим след половин час.

Ани затвори очи и запроклина.

 

 

След като Линда се измъкна от гимназията в Северен Лондон, където преподаваше, тя се захвана със свободна журналистика, като пишеше статии за липосукция, целулит, кожени ботуши, сексаксесоари, коледни сладкиши и почти всичко друго, което евтините женски списания предлагат на читателите си като информация. При последния им разговор Линда горе-долу се справяше, макар да се преструваше, че ангажиментите за работа онлайн почти са се стопили. Линда имаше къносана коса и висок глас и всеки път, когато се срещаха, тя искаше да знае какво е усещането на Ани към това или онова, към Барак Обама или към някое риалити предаване, което Ани никога не гледаше, или към някоя група, която тя никога не слушаше. Ани всъщност нямаше усещане към много неща, освен ако усещане не е същото като мнение, но тя все си мислеше, че не е и че усещането е нещо по-агресивно, определено и необикновено. Дори да притежаваше тези качества, Ани не би ги вложила в „усещане“. Линда живееше с мъж, който беше също толкова безнадежден, колкото Дънкан, но поради някаква причина всички се преструваха, че не е и че романът му някога ще бъде завършен, публикуван и признат за гениална творба, а той ще престане да преподава английски на японски бизнесмени.

— И така? — каза Линда в индийския ресторант, още преди Ани да е съблякла: палтото си. — Умолявам те.

Може би Линда и Дънкан трябва да се съберат, помисли си Ани. Тогава ще могат да се умоляват и потрисат взаимно до повръщане.

— Оставих Майк вкъщи, за да си поклюкарим по женски.

— Идеално — каза Ани. Има ли други думи, които да се съчетават в толкова угнетителна фраза, както „да си поклюкарим по женски“?

— Какво правихте? Къде бяхте? За какво си говорихте?

Ани за миг се запита дали Линда не пародира интерес. Никой не може да се интересува чак толкова от една тъпа интернет среща, колкото предполагаха окръглените очи на Линда.

— Ами. — Какво можеха да правят? — Отидохме на кафе, после гледахме френски филм на Ръсел Скуеър и… Това беше.

— Какво се случи?

— Жената разбра, че съпругът й спи с един поет, и се изнесе.

— Не, на срещата, глупи.

Типично за Линда. Не може да разбере най-елементарна смешка, а изкарва Ани идиот.

— Да, аз…

О, какво значение има? Това е смешно. Бе си измислила някаква интернет вместо истинската среща, за която започваше да има усещането, че също е била наполовина фантазия. Защо да не продължи в същия дух и не даде на Линда малко храна за размисъл?

— Казахме си чао. Беше малко… Стана малко неудобно. Той беше довел гаджето си и май искаше да…

— Божичко!

— Да.

Ако историята, която разказваше, някога излезеше в книга, трябваше да спомене Роз в благодарностите или направо да й предложи съавторство. Според Роз такова нещо непременно щеше да се случи, ако тя действително си уредеше среща с някого по интернет.

— Случва се по-често, отколкото си мислиш — каза Ани. — Какви неща мога да ти разкажа…

Изведнъж се почувства като истинска писателка на романи. Първото й хрумване беше полубиографично, но тя уверено нагази в по-дълбоките води на въображението.

— Често ли си правиш срещи по интернет?

— Не много. — Не е чак толкова лесно да се измислят истории. Необходимо е да се загърби истината — нещо, на което Ани все още не бе съвсем способна. — Но двамата, с които съм си правила срещи по интернет, бяха толкова странни, че мога да ти разкажа по пет-шест истории за всеки от тях.

Линда поклати глава.

— Колко се радвам, че нямам общо с тези неща.

— Имаш късмет.

Последното не отразяваше действителното мнение на Ани. Малкото време, прекарано в компанията на Майк, я бе убедило, че Линда има отвратителен късмет.

— А какво стана с Дънкан?

— Хвана се с друга.

— Хайде бе. Не мога да повярвам. Божичко.

— Не беше толкова лош.

— О, Ани! Той беше противен.

— Е, не беше като Майк, но все пак…

Дали не прекали? Дори Линда щеше да усети сарказма в думите й. Но не. Линда само пусна лека, самодоволна усмивка.

— Както и да е. Срещна друг човек.

— Кого, за бога? Ако случайно ми влиза в работата.

— Жена на име Джина, която преподава в колежа заедно с него.

— Трябва да е отчаяна.

— Самотните хора често са така.

В думите й се съдържаше съвсем лек укор, но той подейства. Линда, изглежда, знаеше какво е самота. Може би дори я разпознаваше в човека срещу себе си, пийващ бира и сдържащ нервите си. Самотата е болест, която те прави слаб, лековерен и лекомислен. Тя никога нямаше да виси цял час пред музея на Дикенс, ако не изпитваше въздействието на въпросната болест.

Телефонът на Ани звънна точно когато поднасяха чапатите. Беше непознат номер и тя прие обаждането.

— Ало?

Гласът беше по-дълбок, отколкото очакваше, но и по-слаб, почти плах.

— Ани ли е?

— Да.

— Здрасти. Обажда се Тъкър Кроу.

— Здрасти. — Това беше първата й дума, отправена към него, и тя беше покрита със скреж. — Надявам се, че имаш сериозно оправдание.

— Горе-долу сериозно. Сравнително сериозно. Получих лек инфаркт, малко след като слязох от самолета. Щеше ми се да имам по-сериозно оправдание, но нямам. Това се оказа достатъчно.

— Господи! Добре ли си?

— Горе-долу. Пораженията са най-вече психически. По всичко личи, че не съм безсмъртен, както си мислех.

— Мога ли да направя нещо?

— Ще се радвам да ме посети някой, който не ми е роднина.

— Добре. Какво да ти донеса? Трябва ли ти нещо?

— Може би някоя книга. Нещо английско и мъгливо. Но не толкова мъгливо, колкото „Барнаби Ръдж“.

Ани се засмя малко по-силно от необходимото, попита за името на болницата, затвори и се изчерви. Напоследък непрекъснато се червеше. Може би буквално младееше, връщаше се към предпубертета. И цялата история беше на път да започне отново.

— Това да не е някоя от твоите случки? — попита Линда. — Цветът на лицето ти те издава.

— Ами, да. Може да се каже.

Той наистина беше нейна случка, дори и да не се превърнеше в нищо повече.

* * *

На другата сутрин тя установи, че няма хора, които да чакат нетърпеливо пред книжарниците, докато отворят. Беше сама в студа. Озова се на Чаринг Крос роуд в девет без десет само за да открие, че никоя от книжарниците не отваря преди девет и половина; отиде да си вземе кафе, върна се и в девет и трийсет и една занаднича през дебелото стъкло на вратата, докато персоналът вътре се туткаше около рафтовете с книги. Какво си въобразяват? Повече от ясно е, че тя не кръстосва тротоара отпред само за да си купи книга с рецепти от известни личности. Добре, че от литературна жажда не се умира, иначе тези хора биха те оставили да се гърчиш на тротоара. Най-сетне един младеж с набола брада и дълга мазна коса плъзна отключената врата встрани и Ани се шмугна вътре.

През нощта й бяха хрумнали няколко идеи. Тъкър никога нямаше да узнае това, но тя беше будувала до късно, заета със съставянето на читателски списък. В два след полунощ бе решила, че десет книги ще са достатъчни да отговорят на неговите нужди и на нейния ентусиазъм, но когато се събуди, прецени, че ако цъфне с клатушкаща се кула от книги, ще убеди Тъкър напълно в това, че е неуравновесена и вманиачена. Две бяха достатъчни, ако не можеше да реши, щеше да вземе три. Накрая купи четири с идеята да махне две от тях на път за болницата. Нямаше представа дали ще му харесат, тъй като не знаеше нищо за него освен това, че обича Дикенс. Болницата се намираше близо до Мраморната арка, затова се упъти към Оксфорд стрийт и хвана автобус в предполагаема западна посока.

Само дето… би трябвало всеки, който харесва литература от деветнайсети век, да е чел „Панаир на суетата“. И дали „Площадът на пияниците“ е подходящо заглавие за възстановяващ се алкохолик? В „Крадлата“ пък имаше описание на секс… Да не помисли, че му прави намеци? Пък и сексът май беше лесбийски. Да не го схване като предупреждение, че тя не се интересува от него в интимен план? Докато идеята всъщност е да покаже точно обратното. Освен това беше преживял инфаркт, така че може би всяка книга със сексуални сцени би била проява на нетактичност. По дяволите. Тя погледна през прозореца на автобуса, видя голяма книжарница и слезе на следващата спирка.

* * *

Пред входа на болницата, измъчвана от угризения, Ани натъпка в коша за боклук четири чисто нови книги, които не бяха по джоба й. Хвърляше книги на боклука, защото бе купила твърде много и не знаеше какво да прави с излишните, а също и за да не си помисли той, че някои от избраните заглавия са твърде явни и снизходителни, а също и защото не бе чела едно-две от тях, макар да трябваше да ги е чела, и ако той я попиташе за какво се разказва в тях, щеше да започне да заеква и да се черви. Ясно беше, че е обзета от паника. Беше нервна, а когато беше нервна, беше склонна да преувеличава нещата. Тя се огледа в огледалата на асансьора, докато се изкачваше към неговия етаж — изглеждаше ужасно, изглеждаше уморена и стара. Може би, вместо да се грижи толкова за викториански романи, трябваше да се погрижи за грима си. Щеше й се да е спала повече — никога не изглеждаше добре след по-малко от седем часа сън. Но вероятно и той не изглеждаше толкова добре, което беше някакво успокоение. Може би в това се състоеше Парадоксът на Ани: тя се харесваше само на мъже, които са прекалено зле, за да предприемат каквото и да е. Тя среса косата си без особен резултат и слезе от асансьора.

На път за стаята на Тъкър видя Джаксън, който вървеше, хванат за ръка от ужасно лъскава мадама, наближаваща петдесетте. Ани понечи да й се усмихне, но усмивката сякаш отскочи от лицето на жената — Натали, ако това бе тя, очевидно не подбиваше цената на усмивките, ръсейки ги без причина. Ани се зарадва, че не се поддаде на изкушението да се представи — щеше да изглежда като някоя от лудите, които крещят след знаменитости на улицата, въобразявайки си, че ги познават. Това, че Джаксън беше лепнат на хладилника й, не означаваше, че може да се втурне към него и да му изкара акъла. И без това, докато се разминаваха, Джаксън имаше уплашен вид и Ани се надяваше, че не е на свиждане с тежко болен човек. Ами ако Тъкър вземе да умре, докато тя е при него? И последните му думи се окажат: „Тези съм ги чел всичките“? Трябваше да импровизира. Освен това никога не бе имала работа с човек на смъртен одър. Освен това щеше да е нелепо нейното лице да се окаже последното, което той вижда. Може би щеше да е най-добре просто да се прибере. Или поне да изчака, докато се убеди, че в стаята има и друг човек — някой негов познат.

Миг по-късно тя почука на вратата му, той каза „влез“ и докато се усети, вече беше приседнала на ръба на леглото му и двамата се усмихваха един на друг.

— Купих ти малко книги — каза тя, прибързвайки. Книгите трябваше да дойдат като последваща мисъл, а не като увод.

— Съжалявам — каза той. — Ще ти ги платя. Не сме достатъчно близки, за да те карам да харчиш пари по мен.

Просеше си го, с тази нейна шумна любезност. Глупачка.

— Боже мой, не искам да ми връщаш пари. Просто не исках да си помислиш, че съм забравила. Ужасно е да лежиш в болницата без нещо за четене.

Той кимна към шкафчето до леглото си.

— Още имам стария „Барнаби“, но вече не ми е толкова интересен, колкото очаквах. Чела ли си го?

— Ами… — Хайде, жено, каза си тя. Знаеш отговора на този въпрос. Чела си около четири Дикенсови романа и този не е сред тях. „Барнаби Ръдж“ няма да ти реши проблемите. Но пък защо да рискувам?

— И аз като теб — каза тя хитро. — Прочетох една трета и я оставих. Както и да е. Ти си преживял инфаркт, а говорим за моите недочетени книги. Как се чувстваш?

— Доста добре.

— Наистина ли?

— Да. Малко съм уморен. И малко се тревожа за Джаксън.

— Мисля, че го срещнах в коридора.

— Да. Натали го заведе в магазина за играчки. Всичко е много странно.

— Не са ли се виждали и преди?

— Не, разбира се. — Тя се засмя на ококорената му гримаса. — Защо да му причинявам такова нещо? Освен това искам да ми се възхищава. Не искам мнението му да се влияе от старите ми грешки.

— Но тя се държи мило с него.

— Е, да. Предполагам. С мен също. Мъжът й ни плати самолетните билети. След което аз се гътнах в тази супер скъпа лондонска болница, за което отново той трябва да плати.

Той се изсмя хрипкаво.

— Значи не е толкова лоша.

— Явно. Чак сега го установих.

— Как се ожени за англичанка?

— Хе-хе… — И той махна с ръка, сякаш съпругите от друг континент са нещо неизбежно в кариерата на един сериен съпруг, а подробностите са досадни и незначителни.

Тя си напомни да не задава твърде много въпроси, въпреки че имаше толкова неща, които искаше да узнае за него. Предпочиташе да мисли, че се интересува от хората, но жаждата й за информация се простираше отвъд интереса — тя искаше да нареди картината на живота му, а й липсваха дори правите линии на рамката, от които да започне. Защо се интересуваше толкова? Отчасти заради Дънкан, разбира се — тя разсъждаваше с неговата глава на почитател и се чувстваше длъжна да събере колкото може повече информация, тъй като никой друг нямаше да има тази възможност. И още нещо. За първи път се запознаваше с толкова забележителен човек и едва ли щеше да получи друг шанс, освен ако някой изчезнал велик творец не й се тръснеше най-неочаквано на прага.

— О — каза тя. — Разбирам.

— Мистериозно ли прозвучах? — попита той.

— Прозвуча като някой, който не желае да обсъжда предпоследния си брак с човек, с когото току-що се е запознал.

— Страхотно. Колко много може да каже човек с едно помръдваме на китката.

— Как се чувства дъщеря ти?

— Не много добре. Физически е добре, но е разстроена. От мен — също.

— От теб?

— Отново й прецаках всичко. Веднъж да стане център на внимание и…

— Сигурна съм, че не мисли така.

За последните пет минути тя бе успяла да се застъпи по веднъж и за Лизи, и за Натали, и се зарече да не казва повече нищо добро за никого от близките на Тъкър до края на свиждането. Така звучеше безинтересно и скучно, и любезно, и точно като човек, от когото един саможив, болен култов музикант би се отегчил, ако изобщо разбираше нещо от саможиви, болни култови музиканти, а тя не разбираше нищо от това. Напълно възможно беше тези хора всъщност да са гадни. Тя беше видяла Натали само за две секунди в коридора, но тези две секунди бяха отрезвяващи: от тях ставаше видно, че богатите и красивите наистина са различни. „Сигурна съм, че не мисли така“… Откъде ще знае тя какво си мисли дъщерята на фотомодел?

— Познаваш ли много хора в Лондон?

— Не. Лизи и Нат. И теб, нали сега си в Лондон.

— Значи не си бил бомбардиран от посетители?

— Още не. Но доколкото разбрах, неколцина са се запътили насам.

— Наистина ли?

— Да. Нат и Лизи решили с мъдрите си мозъци, че всичките ми деца трябва да дойдат да ме видят, преди да ритна камбаната. Така че очаквам още три деца и една бивша съпруга.

— И как се чувстваш?

— Не съм във възторг.

— Разбирам.

— Истината е, Ани, че няма да мога да издържа това нещо. Ще трябва да ме измъкнеш оттук. Ако живееш в малко крайбрежно градче, далече-далече от тази болница, това ще бъде идеалното място за мен да отдъхна. Сигурно и за Джаксън ще е интересно.

За миг Ани забрави да диша. Тя беше съчинила това изречение няколко пъти, откакто той се беше обадил, за да й каже за произшествието, макар в неговите уста то, разбира се, да звучеше по-добре и леко да се различаваше от нейната редакция. Тя не би се сетила да използва думи като „далече-далече“ и „отдъхвам“. След като възобнови дишането си, малко по-шумно, отколкото възнамеряваше, мислите й се насочиха към разписанието на влаковете. По принцип възнамеряваше да хване този от два и дванайсет, ако няма някаква сериозна или поне правдоподобна причина да остане в Лондон. Ако Джаксън се върнеше от магазина за играчки навреме, можеха да се хвърлят с някое такси до „Кингс крос“ и да са в Гулнес преди четири и половина.

— Какво ще кажеш? — Тя не само бе забравила да диша, но и това, че участва в разговор с реален човек.

— Не съм сигурна, че на Джаксън ще му бъде много интересно. Самото място не е много интересно, особено по това време от годината.

— Още ли имаш акулско око?

— Имам доста акулски части.

— Това ще стигне за един чудесен следобед.

Проблемът беше, че тя просто не можеше да престане да бъде досадна, отзивчива, разумна и добра. Нямаше нищо, което да желае повече от това да се грижи за Тъкър в Гулнес, докато той се възстанови, но това желание беше една неясна, опасна прищявка, родена от неразумно увлечение. Преди всичко той беше преживял инфаркт, а не лека настинка. Вероятно не се нуждаеше от одеяла, грейки и домашно приготвена супа, защото не се знаеше дали някое от тези неща няма да го убие. А да го отвлече от семейството му щеше да е нередно, неправилно и нахално. Тя се стараеше да мисли разкрепостено, но все пак вярваше, че семейството е нещо важно и че бащите имат дълг към децата си, а Тъкър няма право да се крие от тях от неудобство, страх или и двете. Всички тези съмнения я водеха до нежеланото заключение, че Тъкър е реален човек с реални проблеми и нито той, нито проблемите му могат така лесно да се настанят в живота и къщата й в Гулнес. Но ако съмненията я водеха до такива заключения, то тя не държеше непременно да ги следва.

— Не знам дали ще мога да се грижа за теб. Имам предвид какво са ти направили и какво още трябва да се прави?

— Направиха ми ангиопластика.

— Добре. Но не знам какво е това и няма да мога да ти направя друга такава.

— Господи, не искам от теб такова нещо.

Дали само си го въобразяваше, или в тази част от разговора имаше нещо неприлично? Или дори едновременно неприлично и префърцунено, тъй като тя отказваше да направи определени неща, а той я уверяваше, че няма да ги иска. Почти сигурно беше, че това е само в нейното въображение. Може би, ако беше приела офертата на Барнзи онази вечер, сега нямаше да е толкова напрегната.

— Какво е това?

— Пускат в теб едни балончета и после ги взривяват, за да ти прочистят артериите.

— Значи си претърпял операция? През последните трийсет и шест часа?

— Нищо особено. Вкарват ти балончетата с катетър.

— И освен това искаш да избягаш от децата си, когато са прелетели половината свят, за да ти дойдат на свиждане?

— Да.

Тя се засмя. Това „да“ звучеше убедено.

— Синовете ти ще летят над Атлантика… — колко годишни са?

— Около дванайсет.

— За да разберат, че баща им е напуснал болницата и е неоткриваем.

— Именно. Не че не искам да видя някое определено дете. Не искам да ги видя всичките. Знаеш ли защо? Никога досега не съм бил с всичките в една стая едновременно. Не се е случвало и няма да се случи. Затова искам да се изнеса, докато още мога.

— Сериозно? Никога досега не си ги виждал всичките едновременно?

— Не, за бога. Дори чисто физически е… не знам.

Той потръпна театрално.

— Колко време имаш? Преди да пристигнат?

— Момчетата ще пристигнат днес следобед. Лизи е на долния етаж. Джаксън вече си го видяла… Значи остава Грейс. Никой не знае къде се намира.

— Къде живее?

— Хоп. Не разполагам със задоволителен отговор.

— Не си сигурен?

— „Не съм сигурен“ е един начин да се изразя. Но този начин предполага, че все пак имам някакви предположения.

— И все пак някой знае?

— Някой винаги знае. Последната съпруга винаги намира начин да се свърже с предишната. Така възстановяват цялата верига.

— А те откъде знаят как да се свържат?

— Понеже оставям жените да уреждат всичко, свързано с децата. Не съм много по тази част, а настоящата съпруга винаги държи да докаже на предишната колко свестен и загрижен човек е, така че… Знам, знам. Това не говори добре за мен.

Ани се опита да изпише на лицето си очакваното неодобрение, но се отказа. Да изразява неодобрение означаваше да го упреква в това, че е човекът, когото тя вече познаваше; тя искаше да научи за сложния му личен живот, а да каже, че не одобрява този живот, би означавало да му внуши да не й разказва неща, които тя би помнила до края на живота си.

— Не е така — каза тя.

Той я погледна.

— Нима? Защо?

Не можеше да каже защо. Да изгубиш връзка с дъщерите си от мързел и безразличие изглежда доста отблъскващ навик.

— Предполагаме, че хората вършат онова, което умеят най-добре. Ако съпругите ти се справят по-добре от теб с организационните въпроси, защо да ти ги поверят, та да ги провалиш?

За миг тя си представи, че Дънкан има дъщеря от предишна връзка, но тя е човекът, който се чува с майката на момичето, докато той си драпа топките и си слуша пиратските записи на Тъкър Кроу. Дали и в този случай би разсъждавала така? Едва ли.

— Не вярвам да го мислиш. А ако го мислиш, ти си първата такава жена, която срещам. Но ти благодаря за търпимостта. Във всеки случай това няма да ми помогне да се измъкна оттук.

— Ще те измъкна, след като се видиш с всички.

— Не, тогава ще е твърде късно. Целият смисъл на измъкването е именно да не се видя с тях.

— Знам, но ще се чувствам виновна. А и ти не го искаш.

— Слушай. Можеш ли да дойдеш утре пак? Или трябва да се прибираш?

Не е за вярване, но тя отново се изчерви. Никога ли нямаше да престане? Нима щеше да се изчервява на всичко, което някой кажеше, до края на живота си? Този път обаче руменината бе предизвикана от приятното чувство, че я зове някой, когото тя харесва. Хрумна й, че тази физиологична реакция всъщност е била постоянно възможна през последните петнайсет години, но не се е случила, защото не е имало нищо, което да я предизвика.

— Не, не се налага да замина. Бих могла… — Разбира се, че можеше. Можеше да си вземе отпуска или да помоли някого да отвори музея вместо нея; можеше да пренощува при Линда; можеше да направи всичко, което е нужно.

— Страхотно! А! Ето я и нея!

Тъкър говореше за ужасно бледата млада жена по нощница, която се приближаваше бавно към тях.

— Лизи, запознай се с Ани.

Лизи очевидно не желаеше да се запознава с Ани, защото не й обърна никакво внимание. Тъкър трябваше да й направи забележка, но едва ли щеше да посмее. Двамата лежаха в една и съща болница, а Лизи изглеждаше направо страшна.

— Грейс е в Париж — каза тя. — Утре пристига тук.

— Каза ли й, че не трябва да идва, защото вече се знае, че няма да умра?

— Не. Разбира се, че трябва да дойде.

— Защо?

— Защото това продължи твърде дълго.

— Кое?

— Това да ни държиш разделени.

— Не ви държа разделени. Просто не ви събирам заедно.

Ани се изправи.

— Аз трябва да…

— Ще дойдеш утре, нали?

Ани погледна към Лизи, която не реагира.

— Може би утре не е много…

— Напротив. Удобно е.

Ани пое ръката му. Щеше й се да я стисне, но се въздържа.

— И благодаря за книгите. Чудесни са.

— Довиждане, Лизи — каза Ани предизвикателно.

— Добре. Тогава ти се обади на Грейс да й кажеш, че не е добре дошла — каза Лизи.

За свое удоволствие Ани започваше да схваща ситуацията. Дори грубостите във взаимоотношенията на тези хора бяха интересни, красиви и възхитителни.