Ник Хорнби
Джулиет гола (7)

Глава 7

— И как се чувстваш сега?

— Говняно, Малкълм. Как мислиш, че се чувствам?

— Дефинирай… тази дума.

— Като говно.

— Можеш повече от това, Ани. Ти си интелигентна млада жена. Освен това ще пусна десет пенса в мръсната касичка от твое име.

— Моля те, недей.

— Първия път ти прощавам, но вторият беше безпричинен. Не е добре да се нарушават правилата. При никакви обстоятелства.

Малкълм порови из джоба си, намери една монета и я пусна в касичката на рафта зад себе си. Касичката бе направена така, че с пускането монетата се завърташе и продължаваше да се върти известно време, преди да падне, затова последвалата минута изтече в мълчание; никой от двамата не пожела да проговори, докато монетата не престане да се върти. Този път сякаш бе необходимо необичайно дълго време, преди да се чуе успокоителното издрънчаване, уведомяващо, че монетата се е присъединила към останалите, всяка от които свидетелстваше за някакъв цинизъм, изречен от Ани в момент на агония, като никой от въпросните цинизми не би стреснал и десетгодишно дете.

Няколко месеца преди това Ани бе споделила с Роз, че от всички трудни взаимоотношения, които имаше с хората, тези с Малкълм й причиняваха най-много тревоги. До петъчното къри Дънкан не бе й създавал никакви главоболия; с майка си говореше по петнайсет минути в седмицата и я виждаше рядко, откакто се бе преместила да живее в Девън. Но Малкълм… С Малкълм се виждаше всяка събота сутрин за цял час и всеки път, когато повдигнеше въпроса да разредят или изобщо да прекратят срещите си, Малкълм видимо се разстройваше. Всеки път, когато Ани замечтаеше да напусне града и да се засели в Манчестър, Лондон или Барселона, отсъствието на Малкълм от тези градове веднага изникваше като съображение — може би след липсата на Дънкан, но преди привлекателността на чуждата кухня, климат или култура.

Малкълм беше нейният терапевт. Бе попаднала на визитката му в местния здравен център, който посети един-два пъти по повод притеснението си от липсата на деца, но почти веднага разбра, че Малкълм е безполезен: бе твърде притеснителен, твърде възрастен и твърде лесно се потрисаше дори от Ани, която не вършеше нищо шокиращо. Когато обаче му обясни, че не й върши работа, той започна да я увещава да размисли и свали таксата си от трийсет паунда на час на петнайсет, а после на пет. Оказа се, че Ани е неговият първи и единствен клиент. Бил се пенсионирал рано от чиновническата си работа, за да следва, било му амбиция от десет години, щял да напредне бързо, и без това бил единственият сериозен терапевт в Гулнес, никога нямало да попадне на друг толкова интересен човек като нея… Ани просто нямаше сърце или воля да се махне и вече две години търпеше въртящите се монети. Отказа да се занимава с касичката за цинизми и поради това вътре се въртяха само десетпенсовите монети на Малкълм. Защо Малкълм толкова държеше на „мръсната касичка“, за нея беше пълна загадка.

— Защо толкова държиш на мръсната касичка?

— Тук сме, за да говорим за теб.

— Все пак не гледаш ли телевизия? Хората казват… тази дума непрекъснато.

— Гледам телевизия. Просто не гледам такива предавания. Хората не изпитват нужда да псуват в „Пътища и антики“.

— Ето, виждаш ли, Малкълм, точно такива забележки ме навеждат на мисълта, че не си подхождаме.

— Какви? Това, че в предаванията, които гледам, хората не псуват?

— Да, но го казваш толкова превзето.

— Съжалявам. Опитвам се да бъда по-малко превзет.

Каза го тихо и смирено, сякаш се самобичуваше. Ани се почувства ужасно, както често се случваше, докато си говореше с Малкълм за дреболии. Това бе причината накрая да се предаде и да започне да му казва това, което се очакваше да споделя със своя терапевт — неща за родителите си и за своя злополучен любовен живот, — това ги спасяваше от депресиращото, конфузно бърборене на маловажни теми.

— Унизена — каза тя неочаквано.

— Моля?

— Нали искаше да бъда по-старателна в дефинирането на чувствата си. Чувствам се унизена.

— Естествено.

— Бясна на себе си и на него.

— Защото?

— Защото нямаше начин това да не се случи. Или той щеше да срещне някого, или пък аз и край. Затова трябваше да си тръгна още преди години. Всичко беше инерция. И ето, че съм пре… изоставена.

Малкълм замълча. Ани знаеше, че терапевтите използват такава техника — ако мълчат достатъчно дълго, накрая обектът на терапията ще изкрещи: „Спах с баща ми!“, и всички ще се разотидат доволни. Знаеше също, че при Малкълм този метод работи наопаки. Ако Ани почакаше достатъчно дълго, той щеше да изтърси нещо глупаво, за да прекъсне собствената си тишина, и двамата щяха да започнат да спорят. Понякога всичките петдесет минути изтичаха в спор, което поне помагаше времето да минава по-бързо. Ани нямаше нищо против възклицанията на Малкълм, стига да успееше навреме да потисне раздразнението си от тяхната нелепост.

— Има нещо странно във вашето поколение.

Ани едва се сдържа да не вдигне презрително вежди, надушвайки самодоволната провокация, която почти неминуемо щеше да последва тази забележка.

— Какво, Малкълм?

— Ами много мои познати имат нещастен или мъчителен брачен живот. Или скучен такъв.

— Е?

— Но всъщност са доволни.

— Щастливи в нещастието си.

— Ами да, примирени.

Ани си помисли, че Малкълм за първи път обобщаваше толкова ясно абсурдния парадокс на своята амбиция. Той беше англичанин на определена възраст, принадлежеше на определена класа и произхождаше от определен район, а хората като него вярват, че нищо не е толкова страшно, че да не може да се понесе. Оплакването е признак на слабост, затова нещата стават все по-зле, а хората все по-стоически ги понасят. От друга страна, какво е терапията без оплакване? Та оплакването е самата същина на процеса, човек дава израз на недоволствата и болките си с надеждата да му се помогне. Ани се разсмя.

— Сега пък какво казах? — уморено попита Малкълм.

Ани сякаш чуваше гласа на майка си някъде наоколо. Това бе тонът, който тя използваше, когато Ани я хокаше заради изявления от сорта на това, че ИРА убива хора или че децата трябва да имат бащи. Сега Ани разбираше, че в екзотичния политически климат на осемдесетте относително безспорни и банални истини звучаха като подстрекателски фашистки лозунги.

— Сигурен ли си, че тази работа е за тебе?

— Защо?

— Причината да идвам тук е, че не желая да съм напълно доволна от своя нещастен, скучен, мъчителен брачен живот. Искам повече от това. А ти смяташ, че съм някакво мрънкало. Сигурно накрая ще започнеш да смяташ, че всеки, който седи на този стол, е мрънкало.

Малкълм заби очи в килима, където, изглежда, се бе запилял отговорът на въпроса.

— Не съм сигурен, че проблемът е в това.

— Тогава в какво е, щом не е в това?

— Каза, че не искаш да бъдеш напълно доволна.

— Да. От скапания си живот. — Изрече това така, сякаш той беше глух, което може и да бе донякъде така. За миг се запита дали причината за незадоволителните резултати от техните сесии не се криеше в евентуална негова глухота. Дали пък това, че Малкълм понякога не чуваше какво говори тя, не се дължеше на факта, че просто не чува?

— Контекстът е важен.

— Но хората, които са напълно доволни, не водят скапан живот — възрази той.

Ани отвори уста да изстреля унищожителната реплика, която винаги й хрумваше, щом Малкълм поднесеше някое от своите наблюдения, но за нейна изненада, такава нямаше. Устата й бе празна. Нима той бе прав? Дали пък доволството не означава повече от начина на живот? Това беше първото нещо, изречено от Малкълм, което я накара да се замисли.

Тя не бе казала на Дънкан, че ходи да говори за проблемите си всяка събота сутрин. Той си мислеше, че ходи на фитнес или на пазар. Не че щеше да е недоволен, ако разбереше. Дори щеше да се гордее с този факт, макар да не участваше пряко в терапевтичните сражения — за него това щеше да бъде още едно доказателство, че те стоят встрани и по-високо от останалите хора в Гулнес. Това беше и една от причините тя да не го посвещава в тайната си. Другата причина беше, че тя всъщност нямаше никакви други проблеми освен самия Дънкан. Отначало той нямаше да иска да знае, а след това щеше да поиска да узнае всичко, което пък щеше да е невъзможно. Така че тя просто си взимаше банския или пък се връщаше с книга втора ръка от благотворителния базар, или с чифт евтини обувки, или с торба зеленчуци и Малкълм си оставаше тайна. Когато напусна къщата на терапевта в горната част на града близо до прогимназията и тръгна обратно пеша, тя си даде сметка, че не беше необходимо да купува нищо, за да баламосва Дънкан, че не е разправяла на някакъв напълно непознат човек какво разочарование й е той. Чувстваше се странно да се прибира у дома с празни ръце. Странно, малко несигурно, и да, мъничко тъжно. Тези лъжи й напомняха, че има някого, при когото да се върне у дома. Но когато се прибра в ново опразнената си къща, вътре седеше Дънкан и я чакаше.

— Направих кафе — каза той. — В джезве.

Джезвето бе важно, инак не би го споменал. Дънкан смяташе, че приготвянето на истинско кафе изисква твърде много шетня с всичкото там дозиране и чакане, и повтаряше, че нес кафето си му харесва. Жестът му очевидно беше знак на разкаяние за изневярата му.

— Брей, много съм ти задължена.

— Не бъди такава.

— Защо да ме интересува какво кафе пиеш?

— Ако не бях преспал с друга, щеше да се зарадваш.

— Ако не беше преспал с друга, щеше да пиеш нес кафе.

Дънкан отчете с мълчание, че е изгубил точката, и отпи.

— Но си прав. По-хубаво е.

Ани се запита колко още такива точки трябваше да инкасира Дънкан, за да създадат помежду си връзка, която евентуално да издържи до края на живота им. Около хиляда? След което трябваше да започне да работи върху нещата, които наистина я тормозеха.

— Какво правиш тук?

— Ами аз, така де, още живея тук, нали?

— Не знам, ти кажи.

— Май не можеш да кажеш на някого дали живееш с него или не. Трябва консенсус — каза Дънкан.

— Искаш ли да живееш тук?

— Не знам. Малко съм се оплел, нали така?

— Да, така е. Трябва да те предупредя за нещо, Дънкан: нямам намерение да воювам за теб. Далаверата с теб е, че за теб не трябва да се воюва. Ти си моята опция за спокоен живот. В момента, в който престанеш да бъдеш това, вече не си опция за нищо.

— Така. Ясно. Ей това се казва право куме в очи. Благодаря ти.

Ани сви рамене в смисъл на „пак заповядай“, с което затвори едни безупречни две минути.

— Според теб имам ли шанс да се върна? Ако поискам?

— Не и когато поставяш нещата по този начин.

Едно нещо беше сигурно: остатъкът от петъчната вечер на Дънкан не се бе получил. Ани се изкуши да узнае подробности, но дори в яда си съзнаваше, че това желание беше вредно. Лесно можеше да се предположи обаче, че другата е била доста смутена от цъфването на Дънкан на прага й, ако там именно бе цъфнал. Той никога не бе проявявал особена дипломатичност, интуиция или чар, дори в началото на тяхната връзка, а оскъдните му запаси от тези качества вероятно бяха атрофирали напълно от петнайсет години неупотреба. Тази жена със сигурност се чувстваше самотна — невъзможно е човек да пристигне в Гулнес от другаде, без да е обладан от усещане за нещастие и провал, но ако някой е достатъчно отчаян, за да покани Дънкан директно в живота си в единайсет часа в петък вечер, то този човек е доста кух, ако не и напълно смахнат. Ани предположи, че Дънкан бе изкарал една безсънна нощ на кушетката.

— Какво да правя? — Това не бе реторичен въпрос. Той наистина очакваше от Ани съвет.

— Трябва да намериш къде да живееш, за предпочитане още тази сутрин. А после просто ще трябва да изчакаме да видим.

— А моята…

— Трябваше да помислиш за това по-рано.

— Ще се кача да…

— Прави каквото искаш. Аз ще изляза за два часа.

По-късно тя се запита какъв щеше да е въпросът му. А моята какво? Ако някой я принудеше с пистолет в челото да заложи в най-близкия букмейкърски пункт без какво Дънкан не би могъл да живее два дни, щеше да заложи на колекцията от буутлези на Тъкър Кроу.

Докато Дънкан си опаковаше багажа, тя отиде до работата. Каза си — при това съвсем буквално, мърморейки под носа си, — че трябва да навакса с електронната си кореспонденция, но дори за Малкълм нямаше да е сложно да отгатне, че Ани иска да провери дали има имейл от Тъкър. Това беше нейната любовна авантюра на работното място, с мъж от друг континент, когото не познаваше и с когото едва ли някога щеше да се запознае.

В събота музеят отваряше чак в два и вътре нямаше никого. Тя уби първите пет минути от обещаното двучасово отсъствие в мотаене из така наречената „постоянна експозиция“. От доста време не бе поглеждала онова, което показваха на хората за пари, но не изпита чак такова неудобство, от каквото се опасяваше. В повечето музеи на крайбрежни градчета могат да се видят машини за къпане — характерните викториански плажни кабинки на колела, позволяващи на дамите да се топнат в морето, без да се излагат на погледите на присъстващите, но не във всеки музей можеше да се види куклена сцена с Пънч и Джуди от деветнайсети век заедно с гротескните кукли. Типично за Гулнес, той бе последният град в Обединеното кралство, където продължили да използват топачи и къпачи; топачите топяли дамите в морето, докато къпачите правели същото с кавалерите. Тези термини излезли от употреба някъде през петдесетте години на деветнайсети век. Гулнес обаче бил толкова изостанал, че музеят пазеше фотографски доказателства за този занаят чак от края на деветнайсети век. За своя изненада установи, че фотографската им колекция бе наистина добра. Тя поспря пред любимата си снимка — състезание по строене на пясъчни замъци, вероятно от началото на века. На снимката имаше малко деца — едно момиче на преден план с рокля до коленете и шапка против слънце, сякаш направена от вестник, но състезанието се радваше на многобройна публика. (Дали и сега Роз би казала, че това вероятно е най-хубавият ден в живота на някой беден миньор — когато е бил на първия ред в публиката на състезанието по строене на пясъчни замъци?) Вниманието на Ани обаче бе привлечено от някаква жена отдясно, която строеше църковна кула и беше облечена в дълго палто и евтина сламена шапка, с която изглеждаше тъжна и окаяна като селянка от Виетнамската война. Ти вече си мъртва, мислеше си Ани всеки път, когато я гледаше. Ще ли ти се да не бе похабила времето си по този начин? Ще ли ти се да си бе казала „майната им“ и да си бе свалила палтото, за да усетиш слънцето на гърба си? Тук сме толкова за кратко. Защо разхищаваме времето си в строене на пясъчни замъци? Тя щеше да разхити следващите два часа, защото така се налагаше, но никога повече нямаше да похаби и секунда от времето, което й оставаше. Освен ако не вземеше да се събере отново с Дънкан или да остане на тази работа до края на кариерата си, или да гледа „Истендърс“ в дъждовната неделя, или да чете нещо различно от „Крал Лир“, или да си лакира ноктите на краката, или да посвети повече от минута на менюто в някой ресторант, или… Животът е нещо безнадеждно. Всичко в него е сбъркано.

 

 

Дънкан не бе и предполагал, че може да бъде толкова нещастен, колкото се почувства в индийския ресторант, когато призна на Ани за изневярата си и видя как тя си тръгва. Но събирането на багажа му се оказа дори по-конфузно. Разговорът по повод изневярата го бе подложил на най-болезнения поглед, който някога бе получавал, и скоро нямаше да може да забрави болката и гнева в очите на Ани, а ако не я познаваше така добре, можеше да си помисли, че в този поглед имаше и омраза, а може би и презрение. Сега обаче, докато прибираше дрехите си, се почувства физически зле. Пред него бе целият му живот и колкото и неща да натъпчеше в сака, нямаше да успее да отнесе най-важното. Дори да си прибереше всичко свое, то пак щеше да остане тук.

Бе прекарал предишната нощ с Джина, в нейното легло. Стори му се, че тя не е учудена, дори напротив — приказваше така, сякаш го бе очаквала. Дънкан се опита да обясни, че гледа на нея като на познат човек, който му дава подслон за известно време, но Джина, изглежда, не схващаше разликата, най-вероятно защото той пропусна да обясни, че е останал бездомен, както и причините за своята бездомност.

— Не знам защо ще искаш да правиш секс с мен една нощ, а на следващата да спиш на кушетката — каза му тя.

— Е, двете нощи не бяха поредни — отвърна Дънкан и сякаш чу изпуфтяването на Ани.

— Не, но междувременно не се е случило нищо особено, нали? Освен ако не искаш да ме разкараш. В който случай нямаш място и на кушетката. Тогава си вън. — Джина се изсмя и Дънкан се изхили в отговор.

— Не, не. Но…

— Добре. Точка по въпроса.

— Просто…

Джина обгърна врата му с ръце и го целуна по устата.

— Миришеш на бира.

— Изпих… Пиех бира, когато… — Опита се да си спомни дали досега изобщо бе споменал за Ани. Даваше си сметка, че доста пъти бе използвал израза „Ние, тоест аз“ в двата или трите си разговора с Джина, като например „Не можем, не мога да гледам само един епизод от «Наркомрежа»“ или „Ходихме, ходих на малка екскурзия в Щатите това лято“, макар Джина да не бе проявила интерес към произхода на това необичайно местоимение. А по-късно, когато се научи да изключва съществуването на Ани, се наложи да я представи отново анонимно, защото чувстваше, че звучи така, сякаш бе прекарал последните петнайсет години в ходене на кино и слушане на музика самичък. Затова подмяташе фрази като: „Да, гледал съм го. С жената, с която се виждах. По онова бреме“.

— Имах доста тежка вечер — каза той.

— Съжалявам.

— Да. Не знам дали съм ти споменавал… Както и да е, трябваше да изясня нещо. Във връзка с теб.

— Имаш предвид… в любовен смисъл?

Той се изкушаваше да се хване за израза на Джина и да обясни, че всъщност не е обвързан с Ани в любовен смисъл, а по-скоро става въпрос за парчета от пъзел. Но почувства, че това няма да му помогне.

— Нещо такова.

— Постоянна връзка ли?

Дънкан се стъписа. Той добре знаеше отговора на този въпрос. Петнайсет години определено е постоянна връзка, така че щеше да е неискрено да каже „Какво имаш предвид?“ или „Зависи“.

— За теб какво е постоянна връзка?

— Една година?

— Хмммм… — Той направи физиономия, сякаш пресмяташе нещо наум. Всъщност сгъваше пръсти наум. — Да.

— Олеле. Майчице. Много ли беше зле?

— Ами не беше добре.

— Затова ли искаше да спиш на кушетката?

— Ами нещо такова.

— И сега с нея ли си?

— Не.

— Добре.

Джина не пожела да узнае повече за предишната му връзка. Дънкан цяла нощ тъгува по дома и спа зле. Джина, от своя страна, беше неуместно весела за всичко. Дънкан трябваше да признае, че тя вероятно не осъзнава важността на раздялата му с Ани, може би донякъде поради своята повърхностност и липса на емпатия. Чак по-късно си даде сметка, че тя нямаше как да разбере драматизма на случката, след като сам той съзнателно и неискрено я беше омаловажил. Бе зачеркнал петнайсет години от тази връзка и след това бе поискал от нея да се признае за развали-семейство. Беше й казал, че е само драскотина, а сега се сърдеше, че тя не му предлага морфин.

Връщането у дома не облекчи носталгията му, а я изостри. Той искаше да се помотае, може би дори да изгледа някое DVD и да се престори, че това е една нормална събота сутрин, но се съмняваше, че това ще му помогне. Събра малко багаж — за не повече от седмица — и си тръгна. Дънкан не знаеше много за превратностите в любовния живот на Тъкър Кроу — никой не разполагаше с такава информация въпреки многото хипотези в мрежата, — но предполагаше, че там нещата трябва да са били бурни. Как е издържал? Колко ли пъти се е налагало на Тъкър да си събере багажа и да се сбогува с поредния изгубен дом? Не за първи път Дънкан си мечтаеше да познава Тъкър лично. Много му се щеше да го попита какво взима със себе си, когато приключи с даден етап от живота си и започне нов. Бельото ли беше най-важно? Кой знае защо си мислеше, че Тъкър би му дал някакъв съвет, например „Остави тениските“ или „Никога не оставяй любимата си картина“. Любимата картина на Дънкан беше плакат на „Доктор Но“, който двамата с Ани бяха открили, невероятно, в магазин за стари вещи в Гулнес. Беше почти сигурен, че той го плати, което му даваше правото да го вземе. От друга страна, плакатът беше доста голям и покриваше едно влажно петно на стената на спалнята. Ако оголеше влажното петно, щеше да си има неприятности. Задоволи се с втората си най-любима картина — снимка на Тъкър, осемнайсет на дванайсет инча, закупена по eBay. Беше направена в края на 70-те, може би в клуб „Ботъм лайн“ в Ню Йорк, и на нея Кроу изглеждаше здрав, млад, уверен и щастлив. Беше я поставил в рамка, но Ани не я искаше нито в дневната, нито в спалнята и затова стоеше подпряна на стената в офиса. Тя нямаше да възрази, ако я вземе, напротив, сигурно щеше да възрази, ако не я вземе, което беше правилно с оглед на съвета на Тъкър. Така де, въображаемия съвет. Беше малко конфузно, когато отиде у Джина с един малък сак и една голяма картина, но тя я хареса, или поне така каза. Джина беше въодушевена за много неща.

Той прекара почти целия уикенд изцяло в компанията й. Хапваха вкусотии, изгледаха два филма, разходиха се по плажа, правиха секс два пъти, събота вечерта и неделя вечерта. И всичко му се струваше някак криво, нередно, особено. Дънкан не можеше да се отърси от чувството, че живее чужд живот — живот, който беше много по-приятен от неговия собствен, но някак си не му подхождаше или не му беше по мярка, или кой знае какво. А после, в понеделник сутринта двамата отидоха на работа с колелата заедно, а когато стана време да влизат за първи час, Джина го целуна за довиждане по устата и го ощипа игриво по задника пред погледите на втрещените колеги. До обед всички в колежа знаеха, че двамата са гаджета.