Ник Хорнби
Джулиет гола (10)

Глава 10

В последния си имейл до Тъкър Ани бе поставила следния въпрос:

 

 

{Какво се прави, ако разбереш, че си погубил петнайсет години от живота си?}

 

 

Още нямаше отговор, вероятно заради домашните проблеми, за които бе намекнал в последния си имейл, затова трябваше сама да потърси отговора. Тя работеше и споделяше идеята, че времето е пари. Какво щеше да прави, ако току-що бе изгубила петнайсет хиляди паунда? Изглежда, имаше два възможни варианта: или да отпише парите, или да се опита да си ги върне. А да си ги върне можеше или от човека, който й ги бе отнел, или като компенсира загубата по някакъв начин — като продаде нещо, като заложи на някой кон в надбягванията или като работи извънредно.

Но тази аналогия звучеше логично само донякъде.

Времето не е пари. Или поне времето, за което ставаше дума в нейния случай, нямаше как да се изчисли в брой, както се прави за услугите на адвокати и проститутки. Или поне (едно последно „поне“, преди да признае, че схващането за времето като пари не издържа критика) имаше как, но никой нямаше да й плати. Би могла да потропа на вратата на Дънкан — на Джина! — и да поиска обезщетение за времето, което бе вложила в него, но стойността бе трудна за определяне, а и Дънкан беше фалирал. Но тя не искаше пари. Тя си искаше времето, за да го похарчи за нещо друго. Тя искаше да бъде отново на двайсет и пет.

Ако не бе загробила толкова време в Дънкан, може би щеше да е по-подготвена да определи настоящото си положение. Никога не е била много силна по алгебра, а тъкмо алгебра бе нужна за изчисленията, които се опитваше да прави. Един от капаните, в които постоянно попадаше, макар да съзнаваше грешката си, се състоеше в това, че приравняваше времето, прекарано с Дънкан, с времето изобщо. В = Д при положение, че В все пак е равно на Д + Р + С + БП + К, където Р е работа, С е сън, БП е близки и приятели, К е култура и така нататък. С други думи, с Дънкан тя бе загубила единствено времето си за романтика и любов, докато животът се състоеше от повече неща. В своя защита обаче тя трябваше да отбележи, че Д е повече от една компонента в уравнението. Тя например се срещаше и с неговите БП освен със своите, въпреки че неговите бяха по-малко. Кой знае дали Р нямаше да е различна, ако Д не живееше в същия град? Вероятно щеше да е различна. Те стояха на едно място, заети с работа, от която не бяха доволни, защото да си намерят нова работа на едно и също място беше почти невъзможно. И за чия К ставаше дума изобщо? Той купуваше музиката и дивидитата, той отказваше да ходи на театър (или в други градове, където имаше сцена)… Не я биваше с уравненията, но сигурно нейното представляваше по-скоро нещо такова:

Имаше още една компонента от уравнението, за която не желаеше да мисли — нейната лична глупост и апатия (ЛГА). Тя също имаше пръст във всичко това. Беше се оставила да я носи животът. Налагаше се да умножи всичко по ЛГА, с което щеше да се получи число, по-голямо от онова, което първоначално бе заложила. И ако се окажеше, че е загубила двайсет, петдесет или сто години, чия беше тогава вината?

 

 

Така или иначе, петнайсет години бяха отлетели. Какво друго бе отлетяло с тях? Почти сигурно — децата. Ако някога изправеше Дънкан пред съд, това със сигурност бе едно от нещата, в които щеше да го обвини. Какво още? Какво друго не бе успяла да направи заради времето, прекарано със скучен, вероломен заплес, освен това да живее така, както мечтаеше на двайсет и пет? Мисълта й отново се насочи към секса. Беше недостатъчен и неизобретателен, съзнаваше това, но все пак беше безспорен: Дънкан я бе отказал да прави секс с други хора, а нерядко — и със самия него. (Не бяха от най-сексуалните двойки, но ако някой държеше сметка за тези неща, щеше да отбележи, че той осуетяваше нейните увертюри по-често, отколкото тя — неговите.) Как можеше да навакса за петнайсет години пропуснати възможности сега, на възраст трийсет и девет? И за какво количество секс ставаше дума в случая? Да приемем, че бе срещнала мъж, когото обичаше страстно, и тази връзка бе издържала петнайсет години. Това щеше да е равно на петнайсет години секс с Различен Мъж (РМ) минус петнайсет години секс с Дънкан. Да се включи и качеството на секса в уравнението означаваше то да се усложни до степен, която отиваше отвъд нейните възможности, макар че вероятно се налагаше с оглед точността на крайния резултат.

С други думи, тя искаше да разбере дали някой друг ще иска да прави секс с нея. Но откъде да започне в Гулнес?

 

 

Попита първо Роз, защото Роз беше по-млада, а по-младите хора са по-светнати на тема секс.

— Мога да ти кажа как да срещнеш хомосексуални жени в Лондон — каза тя.

— Ясно. Мерси. Първо ще се пробвам с хетеросексуални мъже в Гулнес, но може и да се обърна отново към теб, ако не ми се получи.

— Какво ти трябва всъщност? Секс за една нощ?

— Може би. Ако се проточи втора нощ, няма да се оплача. Освен ако, разбира се, първата не се е оказала отвратителна. Познаваш ли някакви неженени мъже?

— Хммм… не. Май няма такива. Поне от вида, който търсиш.

— Кой вид търся?

— В Гулнес има дискотеки и младежи, но…

— Знам следващите четири думи, които ще кажеш.

— Кои са?

— С цялото ми уважение.

Роз се засмя.

— Може да излезем — каза тя. — Ако искаш.

— Но ти си…

— Гей? Или омъжена?

— И двете.

— Ето какво: аз няма да ловувам. Ще ти помагам ти да ловуваш. Междувременно ще си купонясваме навън. А ако ти излезе късметът, ще се извиня и ще си тръгна. Освен ако не ти трябвам за още нещо.

— Не ставай гадна.

— Не ставай досадна. Нещата доста са се променили, откакто си спала с някого за първи път. Освен ако има някого, за когото не си ми казала.

— Не. Беше с Дънкан. През 1995.

— Олеле. Приготви се за шок.

— Това ме притеснява. За какъв точно шок да се приготвя?

— Просто си представи океан от порнография и сексиграчки. Освен това — минимум трима участници.

— Божичко.

— А пет минути, след като си спряла да правиш секс с поне още двама, в мобилните телефони на приятелите ти ще се появят подробни снимки на трийсет и девет годишното ти тяло. Както и в целия интернет естествено, но то се подразбира.

— Ясно. Е, щом трябва.

— В идеалния случай ще искаш да е някой като теб, нали? Нямам предвид музейна кураторка. Имам предвид някой, който наскоро е излязъл от продължителна връзка и е също толкова объркан относно бъдещето си.

— Така е.

— Нека помисля. Как си в петък вечерта?

Ани я погледна.

— Да. Ясно. Извинявай. Да се срещнем в „Розата и короната“ в седем. Ще имам готов план.

— Сексплан ли?

— Сексплан.

 

 

„Розата и короната“, разположена по средата на пътя между колежа и музея, беше обичайната им явка. Това беше обикновена кръчма в центъра на града, най-често наполовина пълна със служители от магазините и офисите, които не се осмеляваха да посещават крайбрежните барове, където дори в събота по обед имаше диджеи. (Ани се питаше дали някъде в цялата държава има поне един диджей, който да среща трудности в професионалната си реализация с оглед на огромния брой заведения, в които имаше диджеи. Напротив, струваше й се, че търсенето на тези услуги е толкова високо, че на младите хора се налагаше да стажуват, пускайки музика в барове, като един вид задължителен общественополезен труд.) Във всеки случай в „Розата и короната“ имаше джубокс, който предлагаше „Еделвайс“ в изпълнение на Винс Хил, но това предложение рядко се приемаше, поне доколкото се простираха впечатленията на Ани. Трудно беше да свърже това място с изработването на секспланове. Ако такива изобщо се правеха, те щяха да са планове за безопасен секс с по няколко страници предупредителна информация.

Роз им взе по една малка бира и двете се настаниха в дъното на кръчмата, по-далече от група мадами с подчертано благоуханен вид, които сякаш се бяха събрали да нищят причините за поредица от крайно неудачни покупки на козметичния щанд. Ани осъзна, че е напрегната и възбудена. Не защото очакваше някакъв сериозен план, а защото някой проявяваше интерес към начина, по който тя щеше да прекара част от остатъка от живота си — много отдавна не бе давала никому повод за клюки. Тя беше нечий проект. След като дълго време не е била дори свой собствен проект.

— Има един читателски клуб — каза Роз. — Но не е точно в града, а в едно село до Гулнес. Можеш да вземеш моята кола.

— И там има неженени мъже?

— Не точно в момента. Но един приятел, които членува, каза, че ако има някакви неженени мъже с хуманитарно образование, те в крайна сметка биха членували там. Преди две години имаше един такъв. Както и да е. Беше само идея. Другата ми идея е да отидем някъде за уикенда. Примерно в Барселона. Или в Рейкявик, ако Исландия все още съществува.

— Така. Да обобщим: най-добрият начин да правиш секс в Гулнес е или като се запишеш в читателски клуб извън града, в който няма мъже, или като заминеш в чужбина.

— Това са само първоначални идеи. Ще се появят нови. А още не сме говорили за интернет срещите. А, гледай. Като по поръчка.

В кръчмата влязоха двама мъже малко над четирийсетте. Докато единият поръчваше на бара две халби бира, другият разглеждаше джубокса. Ани го разгледа, опитвайки се да си представи, че се съблича за него или с него. Дали изобщо би изпитал подобно желание? Тя нямаше и най-бегла идея дали все още е привлекателна; имаше чувството, че не се е поглеждала в огледало от години. Тъкмо щеше да попита Роз (в такива случаи е полезно да имаш приятелка лесбийка, или пък не?), когато той започна да вика към приятеля си:

— Гав! Гав!

Избраната музика прозвуча — беше жива, бърза и ритмична соул песен, която приличаше на „Мотаун“, но не беше.

— Еба си якото! — каза Гав. — Давай, Барнзи, разкърши.

— Килимът пречи — каза Барнзи, който беше дребен, жилав и мускулест, с торбести панталони и блузка на „Фред Пери“. Ако беше шестнайсетгодишен, а Ани му беше учителка, щеше да го прецени като момчето, което е готово да се сбие с най-едрия в класа само за да покаже, че не го е страх.

Въпреки килима, той хвърли сака от рамото си. Личеше си, че на Барнзи не му трябва много, за да се въодушеви, какъвто и да беше поводът за ентусиазма му.

— Не си търси оправдания — каза Гав. — Тези дами искат да разберат какво умееш, нали, дами?

— Да — каза Роз, — само да не е много опасно.

Ани си помисли, че ако иска да сваля мъже по кръчмите, ще трябва да се научи да измисля такива отговори. Тревожеше я, че всичко става много бързо. Не че „Само да не е много опасно“ беше лаф, достоен за Оскар Уайлд, но свърши работа и двамата мъже се засмяха, докато Ани още се опитваше да пречупи устни в усмивка. Щеше да й отнеме още пет минути да оформи усмивката и още двайсет и четири часа да измисли подходящ остроумен отговор. Дотогава Гав и Барнзи най-вероятно щяха да са отпрашили.

Това, което Барнзи умееше, се оказа поредица от акробатични танцови движения, които той им демонстрира, докато траеше песента. За неизкушеното око на Ани Барнзи представляваше главозамайваща комбинация от брейк танцьор, каратист и казак — той изпълняваше завъртания, размахваше ръце, правеше удари с крака и лицеви опори, но това, което наистина впечатляваше, беше пълната липса на неудобство и абсолютната увереност, че посетителите непременно искат да видят танца му.

— Господи — каза Роз, когато танцът свърши. — Какво беше това?

— Как така какво беше това?

— Не съм виждала подобно нещо.

— Значи не живееш в Гулнес.

— Напротив. И двете живеем тук.

— И досега не сте виждали северняшки соул танц?

— Май не. А ти, Ани?

Ани поклати глава и поруменя. И защо? Какво притеснително имаше в това да каже, че не е виждала северняшки соул танц? Идеше й сама да напляска глупавите си издайнически бузи.

— Ей това е Гулнес — каза Барнзи. — Нощните танци в Гулнес. Идваме тук още от осемдесет и първа, нали, Гав?

— Откъде?

— От Скъни. Скънторп.

— Идвате чак от Скънторп, за да танцувате северняшки соул в Гулнес?

— Много ясно. Някакви си петдесет мили.

Гав пристигна от бара с бирите и ги сложи на масата, на която седяха Ани и Роз.

— Какво ще правите довечера?

За миг на Ани й хрумна идиотската мисъл, че Роз ей сега ще им обясни точно какво ще правят, а Гав, Барнзи или и двамата ще им предложат да разрешат техния сексуален проблем. Перспективата за секс с когото и да е от тези двамата не я блазнеше.

— Нищо — отвърна Ани бързо. Бързината на отговора и нетърпението, с което прозвуча, бяха диаметрално противоположни на намерението й. В трескавия й опит да попречи на Роз да заговори за техния сексплан малко или повече се долавяше предложение за секс.

— Значи ние сме на разположение — каза Гав, който бе твърде закръглен за северняшки соул танцьор, ако един северняшки соул танцьор правеше това, което бе показал Барнзи. — Уцелихме десетката. Двама готини пича и две готини мадами.

— Роз е гей — каза Ани. И добави услужливо: — Лесбийка — сякаш с това щеше да изчисти всякакви неясноти по въпроса кои вид хомосексуалност е тази на Роз. Ако се бе поддала на изкушението да се самонапляска малко преди това, може би нямаше да изтърси нещо толкова ужасяващо тъпо. За своя чест Роз само простена и вдигна очи към тавана. При положение, че можеше с пълно право да излети от кръчмата и никога повече да не се обади на Ани.

— Ани!

— Лесбийка ли? — попита Гав. — Ама истинска? Тук, в Гулнес?

— Тя не е лесба — заяви Барнзи.

— Откъде знаеш? — каза Гав.

— Така казват мацките, ако не ги кефиш. Помниш ли онези двете в дискотеката в Блакпул? Казаха, че не си падат по мъже, а после ги видяхме да си завират езиците в гърлата на диджеите.

Роз се засмя.

— Извинявайте, ако сте си помислили, че искам да ви разкарам. Но аз си бях гей доста преди двамата да влезете тук.

— Еба си — рече Барнзи, слисан. — Значи се джиткаш ей така, като гей.

— Аха.

— Трябва да ти кажа — намеси се Гав, внезапно въодушевен, — че аз лично…

— Не е нужно да ми го казваш — каза Роз.

— Но ти не знаеш какво щях да кажа.

— Щеше да кажеш, че макар от мъжките гейове да ти се повръща, жените гейове ти действат страшно възбуждащо.

— О — рече Гав. — Май си го чувала и преди.

— Тогава какво правите заедно? — каза Барнзи. — Нали едната е гей, а другата — не?

— Какво правим заедно? — учуди се Роз. — О. Не. Не сме заедно. Ние сме дружки.

— Лесбо дружки — каза Гав. — Чаткаш ли?

Барнзи го удари с юмрук в рамото.

— Това е второто тъпо нещо, което каза. Ако броим и това, което тя не те остави да кажеш. Да не си в детската градина? Тъпак. Извинете ме за грубия език, дами. Все едно, няма голямо значение, нали така?

— В какъв смисъл?

— Ако искате да дойдете с нас. Да си призная, на тези години, след цяла нощ на дискотека, обикновено съм прекалено скапан за секс. Така че това, дето си гей, няма да е такъв проблем, както можеше да е навремето.

— Това е добре — каза Роз.

— Дори не знам какво е северняшки соул — каза Ани. Реши, че в това да си признае няма нищо обидно, и май го направи, без отново да се изчерви.

— Не знаеш какво е — каза Барнзи хладно. — Как може да не знаеш какво е? Не се интересуваш от музика, така ли?

— А, много обичам музика, но…

— Какво слушаш?

— Ами, знам ли. Всякакви неща.

— Например?

Това е нетърпимо, помисли си тя. Нима след толкова години същият този въпрос продължаваше да звучи? Очевидно беше така и очевидно с възрастта ставаше все по-труден за отговаряне. Преди времето с Дънкан беше, лесно: тя беше млада и харесваше точно същата музика, каквато харесваше и младежът, който питаше и който, също като нея, бе или кандидат-студент, или студент, или наскоро завършил. А тя отвръщаше, че слуша „Дъ Смитс“, Дилън, Джони Мичел, на което младежът кимаше разбиращо и добавяше към списъка „Дъ Фол“. Да кажеш на някое момче от групата в университета, че харесваш Джони Мичел, беше все едно да му кажеш: „Ако стане беля и забременея от теб, няма страшно“. А сега от нея се чакаше да отговори на същия въпрос, зададен от хора, които не бяха от нейната черга, хора, които едва ли имаха магистърска степен по изкуствата (съзнаваше, че това е само предположение, но смяташе, че Барнзи не е дипломиран филолог), и ясно съзнаваше, че няма как да обясни нещата така, че да я разберат. И как би могла при положение, че не можеше да използва ключови думи от своя речник — думи като Абът, Атууд, Ашбъри? И това бяха само а-тата. Беше ужасно да общува с друг човек без тези патерици. Това означаваше да разкрие нещо различно от себе си, нещо повече от рафтовете книги в дома си.

— Не знам. Слушам доста Тъкър Кроу.

Вярно ли беше? Или тя по-скоро мислеше доста за Тъкър Кроу. Или пък се опитваше да каже: „Ангажирана съм. С непознат чужденец“?

— Това пък какво е? Да не е някакво тъпо кънтри? Мразя такава музика.

— Не, не. По-скоро е нещо като Боб Дилън или Брус Спрингстийн, или Ленард Коен.

— „Шефът“ ме кефи от време на време. Като вкарам няколко питиета, си пускам в колата „Роден в САЩ“ на път за дома. На Боб Дилън му се кефят студентите, а този другия не съм го чувал, Ленард.

— Харесвам и соул музика. Арета Франклин и Марвин Гей.

— Да, те са добри. Но не са Доби Грей, нали?

— Не са — каза Ани. Тя не знаеше кой е Доби Грей, но предположи, че той (тя или той?) не е нито Марвин, нито Арета. — Какво пее Доби Грей?

— Това беше Доби Грей! „На дансинга“!

— Кефи ли те?

— Това е, как да кажа, националният химн на Севера. Не е въпрос на кефене. То си е просто класика.

— Ясно.

— Да, Доби. Има и други — Мейджър Ланс, Барбара Мейсън…

— Ясно. Не ги знам.

Барнзи вдигна рамене, показвайки, че няма какво повече да й каже, и за миг тя почувства педагогически импулс, сякаш не тя бе този, който се опитваше да научи нещо. „Можеш повече, искаше да му каже, не искам да ми изнасяш лекция за музиката, но можеш поне да опишеш как звучи“. Тя неизбежно се замисли за Дънкан, за неговата усърдност и желание с думи да вдъхне живот на музиката на Тъкър. Може би наистина имаше доста повече теми около музиката на Тъкър от историята с „Джулиет“ и препратките към Стария завет. Но дали от това музиката ставаше по-добра? И дали от това Дънкан ставаше по-интересен?

Накрая, след дълги уточнения, Ани и Роз разбраха, че северняшкият соул се нарича така, защото се харесва от хората в Северна Англия и по-специално в Уигън. Този факт им се стори интересен и внушителен; не са много областите от живота, в които жителите на Уигън и Блакпул имат влияние върху терминологията на черната американска култура. Тази музика беше създадена през 60-те години на 20 век и доколкото можеха да преценят, звучеше като „Тамла Мотаун“^[1].

— Само че повечето неща, издадени от „Мотаун“, са прекалено известни, чаткаш ли? — каза Гав.

— Прекалено известни ли?

— Не са достатъчно редки. Трябва да са редки.

Така че, независимо от всички признаци, сочещи обратното, Дънкан щеше да намери нещо общо с Гав и Барнзи. Те споделяха една и съща страст към потайното и едно и също подозрение, че ако дадена музика е достигнала до големи маси хора, то тя по някакъв начин вече не е толкова ценна.

— Както и да е — каза Барнзи. — Идвате ли?

Ани погледна Роз, Роз погледна Ани, двете свиха рамене, засмяха се и пресушиха чашите си.

 

 

Дискотеката беше в „Работническия мъжки клуб“ на Гулнес — заведение, покрай което Ани бе минавала стотици пъти, без да го забележи. Тя се опита да си намери феминистко оправдание, като например, че не го бе забелязала, защото не й бе там мястото, но знаеше, че не е само това: втората дума от названието на заведението бе също толкова стряскаща, колкото и първата.

Докато чакаха новите им приятели да платят (тя забеляза, че тази вечер кувертът за дамите беше на половин цена, което означаваше, че двете с Роз можеха да влязат срещу петачка), Ани изпита странно чувство на триумф — тя беше на път да открие истинския Гулнес, който бе убягвал от вниманието й толкова години. Барнзи им обясни, че това, което щяха да видят — и дори да вземат участие в него, ако успееха да съберат достатъчно смелост, — беше важна традиция в Гулнес. Барнзи говореше доста патетично на тази тема. Докато слизаше по стълбите към клуба, тя очакваше да види една вряща, гъмжаща, въртяща се и подскачаща тълпа от танцуващи, в много от които щеше да разпознае бивши ученици, местни търговци, посетители на музея, които щяха да я посрещнат с отворени обятия, сякаш казвайки: „Хайде, откога те чакаме!“ Може би това е вечерта, мислеше си тя, в която най-после ще се почувствам като местен.

Но когато завиха зад ъгъла и пред тях се откри дансингът, триумфът се превърна в чувство на неудобство. Имаше трийсет-четирийсет посетители, разпръснати нарядко из просторното подземно помещение, само дузина от които танцуваха. Хората на дансинга, повечето от които бяха мъже, танцуващи сами, разполагаха с цели декари пространство. Нито танцьорите, нито пиещите наоколо бяха млади. Оказа се, че тя много добро, си е знаела какво представлява Гулнес: едно градче с отминала слава, което живееше с историята и с останките от по-добрите времена на осемдесетте, седемдесетте, трийсетте години на миналия век. Гав и Барнзи се спряха за миг на стълбите и погледнаха надолу с копнеж.

— Да бяхте видели какво беше в началото, когато започнахме да идваме — каза Гав. — Луда работа. — Той въздъхна. — Защо трябва всичко да остарява и да умира? Вземи бирите, Барнзи. — Ако Гав и Барнзи бяха заговорили за остаряването и умирането малко по-рано, двете едва ли щяха да си направят труда да дойдат с тях.

Роз и Ани разбраха, че не са включени в поръчката, и Роз отиде на бара, докато Ани наблюдаваше как един възрастен човек с бял перчем се колебае дали да танцува или само да потропва с крака и да щрака с пръсти. Беше Тери Джаксън, общинският съветник с драгоценната колекция от стари автобусни билети. Забелязвайки Ани, той направи учудена физиономия и престана да щрака с пръсти.

— Я гледай — каза той. — Ани, уредничката на музея. Не знаех, че идваш тук.

— Пускат стара музика — отвърна тя. Остана доволна от реакцията си. Не беше най-остроумният отговор, но беше весел, уместен и бърз.

— Какво искаш да кажеш?

— Стара музика. Музеи.

— Разбрах. Хубаво. Кой те доведе?

Тя се наежи. Защо трябваше някой да я е „довел“? Защо да не може сама да открие това място, да го посещава или да доведе някого със себе си? Но тя знаеше отговорите на всички тези въпроси. Нямаше смисъл да се ежи.

— Едни момчета, с които се запознахме в кръчмата — това невинно обяснение й прозвуча направо смешно. Не беше от хората, които се запознават с някого в кръчмата.

— Трябва да ги познавам — каза Тери. — Кои са?

— Двама от Скънторп.

— Да не са Гав и Барнзи? Те са легенди.

— Така ли?

— Само заради това, че от двайсет и кусур години пътуват редовно от Скъни. Не пропускат. А знаеш ли, че Барнзи танцува страхотно?

— Показа ни в кръчмата.

— Сериозен е. Винаги си носи талк.

— За какво му е?

— Ръси пода. За по-добро сцепление. Сериозните правят така. Носят си талк и хавлия в сака.

— Значи ти не си сериозен, а, Тери?

— Вече не танцувам така, както навремето. Но и не пропускам. Това е горе-долу единственото, което ни остана. Едно дълго сбогуване с онова време, когато имах мотопед и ходехме да се… бием на плажа. После хипарите започнаха да слушат северняшки соул. Но няма да го бъде дълго. Виж ни на какво приличаме.

Изведнъж Ани видя всичко съвсем ясно и й призля. Всичко беше приключило, край. Гулнес, Дънкан, нейната родилна възраст, кариерата на Тъкър, северняшкият соул, музейните изложби, отдавна умрялата акула, пенисът на отдавна умрялата акула, окото на отдавна умрялата акула, шейсетте, работническият клуб, самите работници… Тя бе дошла, защото си мислеше, че някъде съществува сегашно време, и бе последвала Гав и Барнзи, мислейки си, че те знаят къде е то. А те я бяха довели в поредната къща на призраците. Къде се намира сегашното време? Сигурно в тъпата Америка, но не където е Тъкър, или пък в тъпия Токио. Във всеки случай не тук. Как успяват хората, които не живеят в тъпата Америка или в тъпия Токио, да понасят това мотаене в минало несвършено време?

Тези хора имат деца. Ето как го понасят. Мисълта бавно се издигна през джина, който бе изпила, а после малко по-бързо — през тъмната бира над него и светлата бира над тъмната, със скоростта на всички балончета от питиетата. Ето още една причина да иска деца. Клишето гласи, че децата са бъдещето, но истината е, че те са необремененото с мисли активно настояще. Децата не изпитват носталгия, защото няма за какво, и отнемат носталгията от родителите си. Дори когато се разболяват, когато ги бият в училище, когато се пристрастяват към хероин, когато забременяват, те са в настоящето, а тя искаше да бъде в настоящето с тях. Искаше да се тревожи до побъркване за училището, побоите и наркотиците.

 

 

Тя бе осенена. Нямаше какво друго да е. Но Ани установи, че прозренията малко приличат на новогодишните обещания: човек просто ги забравя, особено ако се случат по време на северняшки соул танци, на няколко питиета. Бе преживяла три-четири такива прозрения в живота си и всеки път беше или пияна, или заета. Каква е ползата от тях? Трябва да ти се случи на някой планински връх два часа преди да вземеш съдбовно решение, но това трудно щеше да стане. А и каква полза от прозрение, което разкрива, че всичко в живота ти се върти около смъртта и умирането? Какво да прави с тази информация?

Последствието от пренебрегнатото прозрение беше, че Ани остана в клуба, пи, потанцува малко с тантурестия Гав, защото Барнзи беше зает да изпълнява стойки и кунгфу удари и да ръси пода с талк, а също защото Роз си тръгна към полунощ с разрешението на Ани и защото Тери Джаксън остана в бара да пие и да оплаква доброто старо време, когато човек можеше да се сбие с някого, без веднага да тръгнат да звънят на полицията и на бърза помощ. Когато най-после си тръгна към два след полунощ, Барнзи я придружи навън, а после и до дома й, и тя покани един почти непознат мъж да прекара нощта на кушетката, а после, седейки на дивана, го наблюдаваше как прави шпагат на пода, докато й се обяснява в любов.

— Обичам те.

— Не.

— Наистина. Обичам те. Още откакто те видях в тъпата кръчма.

— Понеже приятелката ми е гей.

— Това само ми помогна да преценя.

Ани се засмя и поклати глава, а Барнзи направи трагична гримаса. Пак беше нещо. Беше някаква шега, случка, момент, които не се отнасяше до миналото й или до историята. То се случваше сега, в нейната дневна. Може би затова бе предложила кушетката на Барнзи. За да може той да прави шпагат и да й обяснява колко е влюбен в нея и ето че тъкмо така стана.

— Не го казвам само защото правя упражнения. Напротив. Правя упражнения, защото те обичам.

— Много си мил — каза тя. — Но трябва да си лягам.

— Може ли да дойда с теб?

— Не.

— Не? Просто не?

— Просто не.

— Семейна ли си?

— Чудиш се дали мъжът ми не спи в семейната спалня и затова не те каня? Не.

— Тогава какъв е проблемът?

— Няма проблем. Всъщност има. Виждам се с някого. Но той живее в Америка.

Последователното придържане към лъжата я правеше да изглежда все по-достоверна, така, както когато много хора минават през едно място, се образува пътека.

— Така значи. Америка… — Той обърна длани нагоре, за да подсили реакцията си.

— Отношенията ни са по-различни.

— Пак си помисли.

— Барнзи, няма какво да мисля.

— Мисля, че не си права.

— За какво да мисля?

— Работата не е в мисленето — каза Барнзи с жар.

— Значи съм права. Няма какво да мисля.

— Ще се разведа. Ако това има някакво значение. От известно време го обмислям, но това, че те срещнах, ми помогна да реша.

— Ама ти си женен, така ли? Мамка му, Барнзи, ти си бил страшно нагъл.

— Да, но чуй ме. Тя мрази танците. Мрази северняшката музика. Обича тъпи… не знам. Жени с голяма коса, които печелят шоута за таланти.

Той се замисли.

— Мамка му. Точно така е. Нямаме нищо общо. Чак сега разбирам колко не си пасваме. Наистина ще се разведа. Не го казвам само заради теб. Наистина ще се разведа.

— Когато се прибереш, може да си промениш решението.

— Вече съм решил.

— Ние двамата едва ли ще сме по-добра двойка.

— Защо не? Нали се забавлява тази вечер?

— Е, да. Донякъде. Но ако трябва да съм честна, прекарах вечерта с Гав. И с Тери Джаксън. И с Роз. Ти през повечето време действаше сам.

— Но аз така танцувам. С моя стил, със стойките на ръце и така нататък, трябва да съм сам на дансинга. Иначе не съм такъв, примерно ако гледаме телевизия.

— Искаш да кажеш, че няма да ходиш в другата стая да си гледаш телевизия сам? Или че няма да правиш стойки на ръце, докато гледаш любимото ни предаване?

— Ами и двете. Никое от двете. Ще ходя сам за риба. По-точно ходя сам за риба. Само го казвам.

— Хубаво е да си кажем всичко още в началото.

— Ти се ебаваш — каза Барнзи обидено.

— Малко.

— Ясно. Дрънкам глупости, нали? — Той се изправи. — Мисля да тръгвам.

— Сериозно ти предлагам кушетката.

— Много любезно. Но не ме интересува. Моята игра е секс или контра.

— А какво е контра?

— Контра е да се върна в дискотеката. Обикновено не се отказвам толкова рано. Това, че загубих толкова време тази вечер, беше само заради теб.

Барнзи протегна ръка и Ани я стисна.

— Беше ми приятно, Ани. Не чак колкото се надявах, ако се сещаш. Но човек не може да има всичко.

На сутринта тя още не беше съвсем сигурна дали не й се е присънил и дали ако разкажеше за дребното мускулесто тяло, талка и премятанията на своя психоаналитик, щеше да се окаже, че тя има необичайно отношение към мъжката сексуалност.

 

 

На следващата сутрин направи грешката да разкаже на Малкълм за предишната си вечер. Вероятно, когато отиде на сеанса, все още не бе съвсем изтрезняла и прецени, че неговото тесногръдие ще бъде подходяща мишена за пиянското й безразсъдство; да говори с него за секспланове щеше да е също толкова забавно, колкото да го пръска с воден пистолет. Но тя го понапръска и той остана да седи там, мокър и тъжен, а тя не можеше да си обясни защо бе решила, че това ще е весело.

— Сексплан? Срещнала си се с някаква гей приятелка, за да се предлагаш на мъже?

Откъде да започне след такъв въпрос?

— Това, че е гей, в случая няма никакво значение.

— Не знаех, че в Гулнес има лесбийка. — Не и в Гулнес, разбира се. Малкълм определено не можете да остави въпроса със сексуалната ориентация на Роз непроучен.

— Има поне две. Но това не е…

— Къде ходят?

— Как така къде ходят?

— Не излизам много, но не съм чул тук да има лесбийски барове или клубове.

— Малкълм, на тях не им трябва да ходят по лесбийски клубове. Както на теб не ти трябва да ходиш по хетеросексуални кръчми. Клубовете не са неразделна част от хомосексуалността.

— Понеже на мен би ми било неудобно да вляза в нехетеросексуална кръчма.

— Те ходят на кино. Посещават ресторанти, кръчми, частни домове.

— Аха — каза Малкълм мрачно. — Частни домове. — Подтекстът очевидно беше, че в частните домове вече всичко се случва, при закрити врати.

— Ако искаш, говори направо с нея — предложи Ани. — Ако си толкова любопитен за лесбийките в Гулнес.

Малкълм се изчерви.

— Не съм любопитен. Просто ми е интересно.

— Не искам да прозвучи егоистично — забеляза Ани, — но може ли да поговорим за мен?

— Не знам за какво си дошла да говориш.

— За проблемите си.

— Аз вече не знам какви са ти проблемите. Май всяка седмица имаш по някой нов. Вече изобщо не става дума за твоята продължителна моногамна връзка. Сякаш всички този години не означават нищо за теб. По-интересно ти е да сваляш мъже по дискотеките.

— Малкълм, и по-рано съм ти казвала. Ако ще ме критикуваш, по-добро да престана да идвам.

— Изглежда, възнамеряваш да извършиш доста неща, за които бих те критикувал. Което от своя страна означава, че трябва да продължиш да идваш.

— За какво ще ме критикуваш?

— Наистина ли възнамеряваш да спиш с когото ти падне?

Тя въздъхна.

— Все едно изобщо не ме познаваш.

— Не познавам тази част от теб, която внезапно решава, че иска да прави секс с първите Том, Дик и/или Хари, които ти се изпречат.

— Но не съм го направила, нали?

— Снощи, имаш предвид.

— Можех да преспя с Барнзи, но не го направих. — Тя съжали, че не си бе направила труда да научи малкото му име. Малкото име щеше да й помогне да запази отчасти достойнство в ситуацията.

— И защо?

— Защото, независимо какво си мислиш, не съм пълна кучка.

Тя не беше никаква кучка. Беше спала с един-единствен мъж в продължение на петнайсет години, и то спорадично, и то без особен ентусиазъм. Но дори произнасянето на фразата „не съм пълна кучка“ по някакъв начин й внуши самочувствие. Едва ли би я произнесла двайсет и четири часа по-рано.

— Какво му имаше?

— Нищо. Беше сладък. Странен, но сладък.

— Тогава какво търсеше?

— Знам съвсем точно какво търся.

— Така ли?

— Така. Човек на моята възраст. Човек, които чете. Може би човек с творчески заложби. Ако има дете или деца, няма да е проблем. Човек с известен опит.

— Знам кого описваш.

Ани доста се съмняваше в това, но за миг се зачуди дали Малкълм няма да измисли някого — например свой наскоро разведен син, който пише поезия и свири в Манчестърската филхармония.

— Сериозно?

— Неговата противоположност.

— Чия противоположност?

— На Дънкан.

Това беше вторият случай, в който Малкълм правеше някакъв извод, който можеше да се нарече прозорлив, макар вероятно да бе напълно погрешен. Тъкър беше пълната противоположност на Дънкан. Дънкан нямаше деца, нямаше творчески заложби, нямаше и никакъв житейски опит. Или поне никога не бе замервал с камъни прозорците на известна красавица, никога не бе страдал от алкохолизъм, не бе обиколил Америка и Европа и не бе опропастил талант, даден му свише. (Дори неживеенето на Тъкър можеше да се приеме за живеене, ако си падаш по него.) Така ли беше наистина? Нима тя бе влюбена в Тъкър, защото той представляваше пълна противоположност на Дънкан? Ако отговорът беше да, то Ани и Дънкан бяха успели да създадат едно празно пространство, при това объркано, с криви линии, странни издадености и неочаквани хлътнатини, като парче от пъзел, което Тъкър бе запълнил съвсем точно.

— Така ли? — каза Малкълм. — Е, беше просто предположение.

 

 

{Скъпа Ани,

Питаш какво прави човек, когато види, че е пропилял петнайсет години от живота си. Шегуваш ли се? Не знам дали някои ти е казал, но аз съм топекспертът по този въпрос. Очевидно съм изгубил повече от петнайсет години, но се надявам да пренебрегнеш излишъка и да ме възприемеш като сродна душа. Или дори като свой гуру.

Първо на първо, трябва да намалиш числото. Направи списък на всички хубави книги, които си прочела, всички филми, които си гледала, и всички разговори, които си провела. Дай им някаква темпорална стойност. С помощта на малко творческо счетоводство ще успееш да сведеш числото до десет. Аз успях да докарам моите горе-долу до толкова, макар и не съвсем честно — например включих целия живот на сина ми Джаксън, макар през голяма част от времето той да е бил на училище или в леглото.

Ще ми се да кажа, че стойности от порядъка на десетилетие могат да се впишат като разход, който се приспада от общата сума в данъчната ти декларация, но всъщност не го вярвам. Още не съм съвсем на себе си заради изгубеното време, но го признавам единствено пред себе си нощем, което може би е причината да не мога да се похваля с особено здрав сън. Какво да ти кажа? Ако това наистина е изгубено време — а за да потвърдя, че е така, първо трябва да разгледам внимателно твоите счетоводни книжа, — то имам лоша новина за теб: загубата е невъзвратима. Можеш да добавиш малко към остатъка, като спреш наркотиците или цигарите или като спортуваш редовно, но моето мнение е, че времето след осемдесетия рожден ден не е чак такъв купон, какъвто се смята.

Сигурно си разбрала от имейл адреса ми, че си падам по Дикенс — в момента чета писмата му. Има дванайсет тома писма, по няколкостотин страници всеки. И само писма да беше писал, щеше да има доста продуктивен живот, а той не е писал само писма. Има и четири тома публицистика, дебели книги. Издавал е две списания. Имал е доста интересен любовен живот и няколко дълбоки приятелства. Забравих ли нещо? А, да — създал е и една дузина от най-великите романи в англоезичната литература. И се питам дали моята страст не е предизвикана донякъде от това, че този човек е пълната ми противоположност. Той определено е човек, за когото не можеш да кажеш, че си е губил времето. И такива има, нали? Хората си падат по своите противоположности.

Но не са много хората като стария Чарли. Повечето хора изобщо не създават нещо, което да ги надживее. Те по-често продават халки за душ завеси, като онзи филмов герой на Джон Канди. (Искам да кажа, че халките може и да те надживеят, но едва ли ще са нещо, за което ще се говори след смъртта ти.) Така че не е най-важно с какво се занимаваш. Не може да е така. Най-важното трябва да е това какъв си, как се отнасяш към себе си и към другите хора и точно тук аз изгарям. Прекарах много време в пиене и в гледане на телевизия, без да обичам никого, съпруги, любовници и деца, и няма как да оправдая това. Което е и причината толкова да държа на Джаксън. Той е последната ми надежда и аз наливам всичко, което е останало у мен, в главата на това човече. Горкото дете! Трябва да задмине сбора от постижения на Дикенс, Кенеди, Джеймс Браун и Майкъл Джордан, за да не ме разочарова. Но така или иначе, аз няма да съм жив да го видя.

 

 

{Скъпа Ани,

Пращам този имейл пет минути след предишния. Вече ми се струва, че съветът ми към теб е напълно безполезен и едва ли не обиден. Изтъкнах, че можем да откупим пропиляното време, като се грижим и отглеждаме децата си, а ти нямаш деца. Което е една от причините да се измъчваш за пропиляното време. Не съм толкова заблуден или тъп, колкото може би изглежда, но е ясно, че не обосновах добре препоръката си да ме възприемеш като свой гуру.

Следващата седмица ще идвам в Лондон по нещастен повод. Предпочиташ ли контактът ни да си остане такъв, какъвто е в момента? Или би се видяла с мен за по питие?}

 

 

Това за противоположностите я разби. Не знаеше в кого или в какво се е влюбила, но се чувстваше толкова объркана, мечтателна и безпомощна, колкото никога преди.