Ник Хорнби
Джулиет гола (15)

Глава 15

Общинският съветник Тери Джаксън дойде да хвърли едно око на музея и изглежда, остана доволен от видяното. Толкова доволен, че започна да се амбицира за откриването.

— Трябва да поканим някоя знаменитост за откриването.

— Познаваш ли някоя знаменитост? — попита Ани.

— Не. А ти?

— Не.

— Е, какво да се прави.

— Кого би поканил, ако можеше?

— Не съм много запознат с известните. Рядко гледам телевизия.

— А изобщо? Например, ако можем да изберем някоя историческа личност? — каза Ани. — Всъщност трябва ли да държи реч или нещо такова?

— Ами да — каза Тери. — Трябва да привлече вниманието на местната преса. И дори на националните вестници.

— Ако някой герой от световната история дойде да открие изложбата на музея в Гулнес, сигурно няма да можем да се отървем от медиите.

— Кого би поканила?

— Джейн Остин — каза Ани. — Или Емили Бронте, нали сестрите Бронте са от този край.

— Смяташ, че от националните вестници биха дошли заради Емили Бронте? Предполагам, че за Джейн Остин ще дойдат. Боливуд и прочее.

Ани нямаше представа какво иска да каже Тери и реши да го остави без коментар.

— И за Емили Бронте ще дойдат.

— Може — каза Тери с известно съмнение. — Щом казваш. Но да се върнем в границите на възможното.

— Значи искаш да назова жив известен човек, който би дошъл в Крайбрежния музей в Гулнес, за да открие изложбата? Защото и това е различно.

— Не е. Прицели се възможно най-високо.

— Нелсън Мандела.

— По-ниско.

— Саймън Кауъл.

Тери помисли секунда.

— По-ниско.

— Кметът.

— Кметът има друг ангажимент. Ако беше побързала, можеше ние да го поканим първи.

— В момента ми е на гости един американски певец композитор от осемдесетте. Той става ли?

Нямаше намерение да го споменава, но нечестната критика по адрес на организаторските й качества я жегна. Още не можеше да повярва, че бе останал — Тъкър и Джаксън й гостуваха вече четвърти ден и не показваха желание да си тръгнат.

— Зависи кой.

— Тъкър Кроу.

— Не. Не става. Никой не го е чувал.

— Тогава кой американски певец композитор от осемдесетте би свършил работа?

Започваше да се дразни. Откъде тази внезапна жажда за знаменитости? Всички общински съветници са такива. В началото на проекта всичко е в името на град Гулнес, но към края всичко е за вестник „Гулнес екоу“.

— Мислех, че ще кажеш Били Джоел или нещо такова. Той не е ли певец композитор? Той щеше да спаси положението. Така че, покорно благодаря, но не Тъкър Кроу. — Той постави кавички с пръстите си около името, иронизирайки дълбоката неизвестност на Тъкър.

— Имам идея — каза Тери.

— Слушам те.

— С три думи.

— Така.

— Познай.

— С три думи?

— С три думи.

— Джон Лоуги Беърд. Хариет Бийчър Стоу.

— Не. Никой от тях. Трябваше да ти кажа, че едната дума е „и“.

— „И“? Като Саймън и Гарфънкъл?

— Да. Но не са те. По-добре се предай.

— Продавам се.

— Гав и Барнзи.

Ани избухна в смях. Тери се засегна.

— Извинявай — каза Ани. — Аз просто… мислех в друга посока.

— Как ти се струва? Те са местни герои и много хора в града ги познават…

— Аз съм „за“ — каза Ани твърдо.

— Сериозно?

— Сериозно.

Тери Джаксън се усмихна.

— Идеята е гениална. Нищо, че сам си я хваля.

— Едва ли ще има интерес от националната преса — забеляза Ани.

— Така е. Това поначало си беше изхвърляне.

Ани си спомни, че според някои хора в бъдещето всеки човек ще бъде известен, но само сред петнайсет души. В Гулнес, където Тъкър Кроу спеше в стаята й за гости, а Гав и Барнзи бяха канени да откриват изложби, бъдещето беше настъпило.

 

 

В сряда — деня на откриването, Тъкър и Джаксън още бяха при нея, отлагайки заминаването си ден след ден. Ани не искаше да ги притиска, защото не можеше да понесе мисълта, че ще изчезнат. Всяка сутрин ставаше със страх, че двамата ще влязат в кухнята за закуска със стегнат багаж, но вместо това те обявяваха поредния си план за риболов, разходка или екскурзия с крайбрежния автобус. Тя нямаше представа дали Джаксън трябва да е на училище и не смееше да попита, да не вземе Тъкър да се плесне по челото и да помъкне сина си към гарата.

Не би могла да обясни на какво точно се надяваше или поне не би посмяла, защото обяснението щеше да прозвучи жалко дори в собствените й уши. Може би се надяваше те да останат завинаги в каквато конфигурация предпочетат. Ако Тъкър не желаеше да сподели леглото й, добре, макар че тя твърдо възнамерявате да спи с някого на някакъв етап и ако той има нещо против, можеше да върви по дяволите. (Войнственият тон идваше от това, че тези сценарии вече бяха разиграни обстойно; тя бе нахвърлила въпросния диалог в неделя вечер, докато се опитваше да заспи и се дразнеше на предсказуемото безразличие на Тъкър.) Тя, естествено, трябваше да замества Кат през повечето време, знаеше, че ще си ходят в Щатите за големите ваканции, макар че Джаксън вероятно щеше да ходи на училище в Гулнес, може би в „Роуз хил“ — учебно заведение с отлична репутация и внушителен уебсайт, на който случайно бе попаднала същата вечер. Може би Джаксън нямаше да страда толкова — очевидно по-силната връзка беше с Тъкър и тя чувстваше, че ако Тъкър изрази недвусмислено предпочитание, момчето ще го послуша. Тя щеше да праща редовно имейли на Кат — всяка седмица или всеки ден, както пожелаеше, щеше да праща снимки, можеха да говорят по телефона и тя щеше да свали онова нещо, с което можеш да видиш някого в Австралия на компютъра, докато си говорите, а Кат можеше да им гостува, колкото иска… Ако всички го желаеха, щеше да се получи. Иначе какво им оставаше? Да се върнат и да подновят предишния си живот, все едно нищо не се е случило?

Проблемът, разбира се, се състоеше в това, че нищо не се беше случило. Ако Тъкър и Джаксън можеха да прочетат мислите й, щяха да отстъпят заднишком навън от къщата, докато Тъкър размахва в ръце първото попаднало му оръжие, за да предпази сина си. Дали и майка й хранеше подобни надежди, когато коледната ваканция приключеше и тя трябваше да остане насаме със себе си за още единайсет месеца и три седмици? Може би. Всичко се бе случило твърде бързо — ето къде беше проблемът. Ани щеше да е предоволна да очаква с нетърпение имейлите на Тъкър, мечтаейки на час по лъжичка за далечната и томителна възможност двамата някога да се срещнат. Вследствие на разни медицински злополуки обаче тя трябваше да си излапа всичко само за няколко седмици и ето че сега щеше да остане с празна кутия и чувство на гадене в стомаха.

С неохота се налагаше да признае, че съществуваше и друга интерпретация на събитията — проблемът всъщност не беше в празната кутия шоколадови бонбони, а в самата метафора — краткото гостуване на един мъж на средна възраст и невръстния му син не трябва да се възприема като сладко изкушение, а като сандвич от магазина, непретенциозна купа с овесена каша или ябълка, грабната мимоходом от фруктиерата, когато няма време за нормално хранене. По някакъв начин тя си беше изградила толкова несъдържателен живот, че сега стоеше изправена пред най-драматичния обрат за последните десет години, но в какво се състоеше този обрат? Ако Тъкър и Джаксън в крайна сметка преценят, че ще живеят другаде — а досега те не даваха почти никакви индикации в обратната посока, — тя трябваше да гледа на евентуално тяхно по-сетнешно гостуване като на нещо досадно, нещо, без което може да мине преспокойно, нещо, за което дори няма да си спомня две седмици по-късно. Така би трябвало да се възприемат едни гости, нали?

Когато слезе долу, тя носеше пола и грим и Тъкър каза:

— Мамка му.

Не беше точно реакцията, на която се надяваше, но беше някаква реакция. Все пак я беше забелязал.

— Какво?

— Ще трябва да дойда така. Предполагам, че имам чиста фланелка, но сигурно е с реклама на стриптийз бар. Не че съм клиент. Някой ми я подари. А ти, Джак? Имаш ли нещо чисто?

— Пуснах някои неща в пералнята — каза Ани. — Имаш чисто нов Супернякой-си на леглото.

Много жени изричат подобни изречения всеки ден от седмицата, без да влагат в това никакви особени емоции. Или по-скоро емоциите им най-вероятно се свеждат до самосъжаление, а не до болезнена любов, липса и копнеж. Това приличаше на амбиция да достигне онзи етап, на който ще й иде да се обеси, защото да оставя фланелка на детското легло е симптом на угасващия дух. Сега обаче й идеше да се обеси, защото същите действия й напомняха първите бледи проблясъци на прераждане.

— Спайдърмен. Подходящ ли е за твоето събитие?

— Само аз трябва да съм облечена елегантно — каза тя. — Вие сте екзотичните специални гости.

— Защото сме по тениски — каза Тъкър.

— И защото сте от Съединените щати. Когато замисляхме изложбата „Гулнес през 1964“, изобщо не сме се надявали на посетители от Америка.

— Доларът беше слаб — каза Тъкър. — Но скоро ще ви залеем.

Смехът на Ани прозвуча неуместно силно и продължително и Тъкър я изгледа изпитателно:

— Нервна ли си?

— Не.

— А, добре.

— Просто си мислех за това, че си заминавате. Не ми се ще. Заради това се изкикотих толкова силно на шегата ти. По някакъв начин. Ей така — в случай, че това е последната шега, която пускаш тук.

Тя веднага съжали за това обяснение, но тя винаги съжаляваше за всичко. И след като съжалението пламна и угасна, вече не й пукаше. По-добре е той да знае, мислеше си. Искаше той да знае. Изпитваше нещо към някого и му го беше казала.

— Ясно. Но кой е казал, че си тръгваме? Тук ни харесва, нали, Джако?

— Да. Донякъде. Но не искам да живея тук постоянно.

— Аз бих живял тук — каза Тъкър. — Бих заживял тук, без да се замисля.

— Сериозно? — каза Ани.

— Абсолютно. Харесвам морето. Харесвам… непретенциозността.

— Много е непретенциозно — каза Ани.

— Какво изобщо означава тази дума? — каза Джаксън.

— Означава, че градът не се прави на нещо, което не е.

— Значи някои градове се правят на нещо друго? На какво?

— На Париж. На жираф. На какво ли не.

— Искам да отида в град, който се прави на друг град. Това е яко.

Прав беше. Яко е. Кой иска да живее на място, което се гордее със своята липса на амбиция, с магарешкото доволство от собствената си посредственост?

— Във всеки случай искам да се видя с мама и с приятелите и… — каза Джаксън.

Дори сега Ани продължаваше да се надява на някакъв сразяващ аргумент от страна на Тъкър, сякаш гледаше съдебна драма, в която Джаксън играеше глуповат, несговорчив съдия. Но той само постави ръка на рамото на Джаксън и му каза да не му мисли, а Ани отново се изкикоти неуместно, за да покаже, че няма нищо толкова сериозно, че всичко е шега и няма значение, че Коледа е към края си. Сега вече беше нервна.

 

 

Тъкър се притесни за Ани, когато влязоха в студения и злокобно безлюден музей, но си спомни, че тя е уредничката и е нормално да пристигне първа. Не мина много време и хората заприиждаха. Закъсненията не бяха на мода в Гулнес. Скоро залата се изпълни с общински съветници, приятели на музея и горди притежатели на парчета акула, всички обединени от схващането, че колкото по-късно довтаса човек, толкова по-оскъден ще бъде изборът на сандвичи и чипс.

— Тъкър Кроу? — каза Тери Джаксън, общинският съветник, чието притежание бяха половината експонати от изложбата. — Самият Тъкър Кроу?

Тери Джаксън беше прехвърлил шейсетте, имаше буен сив перчем и Тъкър с изненада установи, че името му е известно в средите на хора с буйни сиви перчеми. Но в този миг Тери кимна хитро на Ани, която вдигна сконфузено очи към тавана, и Тъкър разбра, че има някаква игра.

— Ани държеше да бъдете специалният ни гост тази вечер. Аз обаче възразих, че никой не знае кой, по дяволите, сте вие. И кой беше големият ви хит? Шегувам се. — Той весело потупа Тъкър по върба. — Но наистина сте от Америка, нали?

— Наистина съм.

— Добре — каза Тери успокоително. — В Гулнес не идват много американци. Може би вие сте първият. Това ви прави достатъчно специален. Останалото не е толкова важно.

— Но той наистина е известен — каза Ани. — В смисъл, ако знаеш кой е.

— Всеки от нас е известен в собствения си хол, нали така? Какво пиете, Тъкър? Аз ще си взема още едно.

— Само вода, благодаря.

— Няма да стане — каза Тери. — Няма да донеса на единствения американски посетител в Гулнес чаша скапана вода. Червено или бяло?

— Аз такова… лекувам се — каза Тъкър.

— Значи трябва да пийнете нещо. На мен винаги ми помага при настинка.

— Той няма настинка — каза Ани. — Лекува се от алкохолизъм.

— О, тук никой няма да забележи. Когато си в Рим и прочее.

— Така съм добре, благодаря.

— Е, добре. Както желаете. Ето ги и истинските звезди на вечерта.

Към тях се присъединиха двама мъже на средна възраст, които видимо не се чувстваха удобно с костюм и вратовръзка.

— Позволете да ви представя две легенди на Гулнес. Гав, Барнзи, това е Тъкър Кроу от Америка. А това е Джаксън.

— Здравейте — каза Джаксън и двамата се ръкуваха с него подчертано официално.

— Името ми е познато — каза единият от двамата.

— Има певец на име Джаксън Браун — каза Джаксън. — А също и град на име Джаксън. Но не съм ходил там, колкото и да е странно.

— Не твоето име, синко Джим. Неговото — Тъкър Намкойси.

— Едва ли — каза Тъкър.

— Да бе, Барнзи, верно — каза другият. — Скоро стана дума.

— Как пътувахте? — каза Ани.

— Ти приказваше за него — каза тържествуващо мъжът, който се явяваше Гав. — Онази вечер, когато се запознахме. В кръчмата.

— Така ли? — учуди се Ани.

— А, тя постоянно приказва за него — каза Тери Джаксън. — В нейното въображение той е известен.

— Ти свиреше кънтри, нали?

— Не съм казала такова нещо — каза Ани. — Казах, че напоследък слушам твои работи. Сигурно заради „Голата“.

— Не, ти каза, че той ти е любимият певец — забеляза Барнзи. — Той ли е мъжът, с когото се виждаш? От Америка?

— Не — каза Ани. — Той е друг.

— Брей — каза Барнзи. — Ти знаеш повече американци и от американец.

— Съжалявам — каза Ани, когато другите си тръгнаха. — Изглежда, постоянно срещаме хора, които мислят, че сме заедно.

— Ти му каза, че се виждаш с друг американец.

— Излъгах.

— Така си и помислих.

 

 

От известно време Тъкър си даваше сметка, че Ани се е увлякла по него, но на неговата възраст този факт можеше да предизвика само някакво детинско задоволство. Тя беше привлекателна жена, добра компания, мила и по-млада от него. Десет или петнайсет години по-рано той щеше да се чувства длъжен да изброи пред нея всички свои проблеми, да й обърне внимание, че връзката им е обречена, да признае, че винаги прецаква отношенията си с жените, да забележи, че двамата живеят на различни континенти и така нататък. Но той знаеше, че тя е наясно с много неща, свързани с него, така че „рекламации само на касата“. Е? Той дори не знаеше дали е способен да прави секс и дали, ако способността се окаже налице, сексът няма да го убие. И дали, ако сексът го убие, ще е доволен да умре тук, в този град, в леглото на Ани? Джаксън със сигурност нямаше да остане доволен. Но дали е склонен да се въздържа от секс, докато Джаксън порасне достатъчно, за да се грижи за себе си? Сега е на шест… Още дванайсет години? След дванайсет години Тъкър щеше да е почти на седемдесет, а това повдигаше редица други въпроси. Като например: кой ще иска да прави секс с него, когато е на седемдесет? И дали ще е способен да прави секс на тази възраст?

Най-лошото в здравословното му състояние беше, че го заливаха най-различни въпроси. Не всички въпроси бяха свързани с това дали някой ще иска да прави секс с него, когато стане на седемдесет. Имаше някои доста тягостни въпроси, свързани с безплодните десетилетия след „Джулиет“, както и за идните десетилетия (тук той с надежда употребяваше множественото число). Тези тягостни въпроси щяха да останат без отговор, което ги правеше болезнено реторични.

Ако беше герой от филм, няколко дни в непознат град с мила жена щяха да възродят вярата му в едно-друго и той щеше да се прибере щастлив у дома, за да запише велик албум. Но това нямаше как да се случи. Изворът на творческата му сила бе все така пресъхнал. Тъкмо когато беше на ръба съвсем да падне духом, Тери Джаксън натисна едно от копчетата на касетофона и залата се изпълни с познатия глас на някакъв соул музикант — Мейджър Ланс? — Доби Грей? — и Гав и Барнзи започнаха да правят салта и да се въртят на главите си насред музея.

— Хващам се на бас, че и ти можеш така, нали, татко?

— Естествено — каза Тъкър.

Ани разговаряше с най-верния „приятел ма музея“, но с крайчеца на окото си забеляза някаква възрастна жена да се снима пред снимката на четиримата излетници. Ани се извини и отиде да се запознае.

— Здравейте, Ани, уредничке на музея — каза възрастната дама. — Аз съм Катлийн. Кат.

— Познавате ли някого от снимката?

— Това съм аз — каза Катлийн. — Знаех, че зъбите ми са лоши, но не чак толкова. Нищо чудно, че ги изгубих всичките.

Ани погледна снимката и отново — възрастната жена. Доколкото можеше да прецени, жената беше на около седемдесет и пет сега, а още през 1964 изглеждаше на шейсет.

— Почти не сте остарели — каза Ани. — Наистина.

— Знам какво казваш. И тогава бях стара, и сега съм стара.

— Напротив. Виждате ли се с другите от снимката?

— Това е сестра ми. Тя почина. Мъжете… Те бяха дошли само за почивния ден. Мисля, че бяха от Нотингам. Повече не ги видях.

— Изглежда се забавлявате.

— Сигурно. Ще ми се да го бях правила повечко. Ако ме разбирате правилно.

Ани изписа на лицето си скандализирана гримаса.

— Той искаше. Непрекъснато ми пускаше ръце. Но аз се пазех.

— Човек не може да сбърка, като не прави нещо — забеляза Ани. — Само правенето на неща носи неприятности.

— Сигурно — каза Катлийн. — И какво от това?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че съм на седемдесет и седем и никога не съм имала неприятности. И какво от това? Да не ми дадат медал? Ти си уредничка в музей. Напиши писмо до кралицата да й обясниш моя случай. Иначе всичко е било пълна загуба на време, нали така?

— Не говорете така — каза Ани.

— А как да говоря?

Ани се усмихна разсеяно.

— Извинете за момент.

Тя отиде да потърси Роз, която даваше импровизирана беседа за типографията в плаката на „Ролинг Спюунс“, предоставен от Тери Джаксън, и я инструктира да откъсне Джаксън от баща му и да го натъпче със снакс до гушата. След това Ани дръпна Тъкър в ъгъла, където бяха изложени старите автобусни билети на Тери Джаксън, които не привличаха очакваното внимание.

— Добре ли си? — каза Тъкър. — Май всичко се развива по план.

— Тъкър, питах се дали, дали… Дали би проявил интерес.

— Към?

— О. Извинявай. Към мен.

— Аз вече проявявам интерес към теб. Употребата на условно наклонение е неуместна.

— Благодаря ти. Но май имам предвид сексуално.

Изчервяването, което донякъде бе успяла да овладее през последните дни, се завърна с цялата си потисната сила. Кръвта нахлу някъде откъм ушите й. Трябваше непременно да промени тази реакция на лицето си, когато реши да помоли някой мъж да спи с нея. Стори й се, че самата молба по дразнещ начин намалява вероятността за успех.

— А тържеството?

— Имам предвид по-късно.

— Шегувам се.

— О. Ясно. Реших да повдигна въпроса. Което и направих. Благодаря за вниманието. — И тръгна да се отдалечава.

— Моля. И, между другото, разбира се, че проявявам интерес. Ако отговорът на въпроса ти не е неуместен.

— О. Не. Не е. Добре.

— Отдавна да съм те атакувал, ако не беше неотдавнашната ми злополука. Все още съм малко притеснен.

— Аз проверих този… аспект на въпроса в интернет.

Тъкър се засмя.

— Ето какво представлява любовната игра на стари години — жена, която да провери здравословното ти състояние, преди да спи с теб. Харесва ми. Има нещо секси в това. И какво пише в интернет?

Ани забеляза Роз, която водеше Джаксън към тях.

— Задъхваш ли се, когато се качваш по стълбите?

— Не.

— Значи всичко е наред. Стига, така де, аз да върша работата.

Чувстваше, че лицето й придобива патладжанен цвят. Може пък това да му хареса.

— Аз така и съм свикнал! Ще се справим!

— Ясно. Ами. Добре тогава. До по-късно.

И се запъти да поднесе своята приветствена реч пред първенците на Гулнес.

 

 

По-късно у дома, пияна, тя се поддаде на някаква предкоитална тъга. Хрумна й, че повечето от тъгите й бяха предкоитални. И как да бъде иначе, след като по-голямата част от живота беше предкоитална? Но сега чувстваше тъгата по-остро от друг път, може би поради това, че и перспективата за коитус беше по-непосредствена. В началото изпита пристъп на нервност и разколебана увереност — беше виждала снимки на Джули Бийти и Джули Бийти беше безумно красива. Действително, по онова време тя е била на двайсет и пет, но Ани и на двайсет и пет не бе изглеждала по подобен начин. Натали продължаваше да бъде красива, а беше по-възрастна от Ани. Всъщност всички, за които знаеше, а и онези, за които не знаеше — десетки или стотици, — трябва да са били красиви. Тя се опита да се утеши с мисълта, че с времето Тъкър вероятно е свалил летвата, но, разбира се, това не беше никаква утеха. Не желаеше да получи единствено гаснещата жар на сексуалния му живот и не желаеше да бъде ниска летва. Докато Тъкър слагаше Джаксън в леглото, тя приготви чай и потърси още нещо за пиене. Когато той слезе, тя наливаше някакъв престарял бананов ликьор в чаша за уиски и се опитваше да не се разплаче. Не успя да премисли добре нещата, преди да приеме работата в музея. Не си даваше сметка, че музеят ще хвърли сянка върху всичко — дори върху еднократната сексуална авантюра — и ще прави всяка случка да изглежда като нещо отминало, като експонат под стъклен похлупак, като трогателна реликва от предишни щастливи времена.

— Слушай — каза Тъкър — мислех си, — и Ани вече бе убедена, че и той е стигнал до същия извод, че макар летвата му вече да не е на олимпийска висота, все още не е паднала чак толкова ниско, така че може би след още десетина години… — че ще е най-добре сам да проверя тази работа.

— Коя работа?

— Материалите в интернет, които обясняват дали сексът може да ме убие.

— А, да. Разбира се. Няма проблем.

— Просто… Ако взема да хвърля топа, едва ли ще ти стане приятно.

— Едва ли наистина.

— Ще се чувстваш отговорна. По-добре аз да поема следсмъртната вина.

— Защо трябва да изпитваш вина?

— Е, ти не си родител. Почти всички мои чувства се свеждат до вина.

Ани откри уебсайта, който бе чела, и му показа раздел „Възстановяване“.

— Надеждна ли е тази информация?

— Това е сайтът на здравното министерство. Те по принцип предпочитат хората да не влизат в болница. Правителството гледа да пести от бюджета за здраве, да не говорим, че болниците най-често те довършват.

— Ясно. Охо, има цял раздел, посветен на секса. „Половият акт не увеличава риска от повторен инфаркт“. Готови сме.

— Пише също, че повечето хора чувстват готовност да възобновят своя полов живот около четири седмици след преживян инфаркт.

— Аз не съм повечето хора. Чувствам готовност сега.

— И още нещо.

Тя посочи част от екрана и Тъкър прочете:

— 30 процента риск от еректилна дисфункция. Идеално.

— Защо?

— Защото ако работата не стане, няма да упрекваш себе си. Макар че най-вероятно вината ще е твоя.

— Няма да има еректилна дисфункция — каза Ани с престорена самоувереност.

Естествено, тя отново се червеше, но двамата се взираха в екрана, а кабинетът беше тъмен и тя понечи да омаловажи момента, като си запуши устата с ръка или като се пошегува за своя сметка, но се въздържа и… цареше нещо като атмосфера. Тя не помнеше да е създавала атмосфера някога и не би предположила, че това може да стане, докато си говориш за еректилна дисфункция с мъж със здравословни проблеми. Какво пък. През по-голямата част от своите четирийсет години тя бе смятала, че сигурният начин да избегнеш разкайването е като не вършиш разни неща, а обратното, разбира се, беше също толкова вярно. Младостта й бе отминала, но в живота й може би имаше останал малко живец.

В тази минута двамата се целунаха за първи път в сиянието на уебсайта на Министерството на здравеопазването и целувката продължи толкова дълго, че екранът угасна. Ани вече не се червеше, но се беше разчувствала и се страхуваше да не се разплаче, а той да реши, че тя влага твърде много чувства, и да се откаже от секса. Ако я попиташе какъв е проблемът, тя щеше да отговори, че винаги когато открива изложба, е малко сълзлива.

Двамата се качиха горе, съблякоха се с гръб един към друг, вмъкнаха се в нейното студено легло и започнаха да се докосват.

— Оказа се права — каза Тъкър.

— Засега — каза Ани. — Но имаше и нещо за контрола.

— Не ми улесняваш много контрола — каза Тъкър.

— Извинявай.

— Имаш ли… Не си нося. По понятни причини. Ти да имаш нещо подръка?

— О — каза Ани. — Разбира се. Но нямам презервативи. Извини ме за момент.

Вече беше обмислила този момент — мислеше за него още от разговора с Катлийн. Тя влезе в банята, забави се около две минути и се върна да правят любов. Не го уби, но някои части от нея се чувстваха така, сякаш са разбудени от летаргия, продължила колкото музикалната летаргия на Тъкър.

 

 

На другия ден Джаксън се чу с майка си по телефона, това го разстрои и Тъкър резервира билети за обратния полет. Последната нощ Тъкър и Ани спаха в едно легло, но не правиха секс.

— Ще се върна — каза Тъкър. — Тук ми харесва.

— Никой не се връща.

Ани не беше сигурна дали говори за града или за леглото, но и в двата случая звучеше някакво огорчение, а тя не желаеше това.

— А може и ти да дойдеш.

— Вече си използвах цялата отпуска.

— Има и други работни места.

— Точно ти няма да ми четеш лекции за алтернативни кариери.

— Добре. Значи аз няма да се върна тук, а ти няма да дойдеш там. Така е трудно да си представим някакво общо бъдеще.

— Това ли правиш след еднократна авантюра? — каза Ани. — Представяш си, че има бъдеще? — Както и да се опитваше, не успяваше да смекчи тона си. Не искаше да дразни и да додява, искаше да намери някаква надежда, но сякаш това беше единственият език, на който можеше да говори. Типичен гаден британски, помисли си.

— Просто няма да ти обръщам внимание — каза Тъкър.

Тя го прегърна.

— Ще ми липсваш. Джаксън също.

Готово. Не беше кой знае какво и изобщо не издаваше мъката и страха, които вече си пробиваха път към повърхността, но се надяваше, че в гласа й звучи поне необременяваща обич.

— Нали ще ми пишеш? Редовно?

— Нямам много за казване.

— Аз ще ти кажа, ако ми писне.

— Боже мой — каза тя. — Сега няма да смея да напиша нищо.

— Господи — каза Тъкър. — Не е лесно с теб.

— Така е — каза Ани. — Защото не е лесно. Затова нещата обикновено се прецакват. Затова имаш хиляда развода. Защото не е лесно.

Всъщност искаше да каже нещо друго — че неспособността да изразяваме чувствата си правилно е една от вечните ни трагедии. Това нямаше да промени нищо, но поне щеше да обясни сериозността и тъгата й. Вместо това му се сопна, че е неудачник. Сякаш се опитваше да се задържи на върха на пръстите си върху склона на чувствата, но остана само с черно под ноктите.

Тъкър се изправи в леглото и я погледна.

— Трябва да се сдобрите с Дънкан — каза той. — Той ще се върне при тебе. Особено сега. Разполагаш с материал за него, който ще му стигне за около девет години.

— Защо? Каква ми е ползата?

— Никаква — каза Тъкър. — Това е идеята.

Тя направи един последен опит.

— Съжалявам. Не знам какво да кажа. Знам, че… че любовта би трябвало да облагородява. — Веднъж изрекла думата, езикът й най-после се развърза. — И се стремя да мисля така. Ето. Хоп. Вече съм облагородена, както и да се е случило това. Опитвам се да гледам на теб като на някаква метафора. Но не се получава. Ужасната, неудобна истина е, че без теб всичко ще се върне на старото си място. Просто не може другояче. И трябва да кажа, че книгите не помагат много в това отношение. Защото, когато четеш за любов, когато някой се опитва да я дефинира, винаги използва някаква условност или абстрактно съществително и аз се опитвам да мисля по този начин. Докато любовта е всъщност… Любовта всъщност си ти. И когато изчезнеш, и тя ще изчезне. В това няма нищо абстрактно.

— Тате.

Ани се стресна, по Тъкър веднага разбра какво става. Джаксън стоеше, изправен до леглото, дрехите му бяха мокри и миришеха.

— Какво става, сине?

— Повърнах в леглото.

— Ясно.

— Вече не обичам този снакс.

— Може би малко попрекали с него. Хайде да те почистим. Ани, имаш ли резервни чаршафи?

Докато го миеха и сменяха чаршафите, Ани се опитваше да отпъди мисълта, че е неудачник, нещастен човек, че е родена под лоша звезда. Усещането, че няма късмет, и бе привично, но все пак трябваше да признае пред себе си, че положението й може да се разглежда под различни ъгли. Като например, че ако е решила да се влюби в американец, и то с невръстен син и дом в Америка, който й е погостувал няколко дни, доколко завръщането му в Америка може да се припише на лош късмет? И дали някой по-трезвомислещ не би успял да предвиди подобен развой? Има и друг ъгъл, под който могат да се погледнат нещата: решаваш да напишеш статия за някакъв слабо известен уебсайт, посветена на албума на музикант, който от двайсет години живее в пълно усамотение. Въпросният артист прочита статията, свързва се с теб и ти идва на гости. Той е много привлекателен, също те харесва и ти преспиваш с него. Къде е лошият късмет в цялата тази история? Може би някой с по-слънчев характер би стигнал до заключението, че в последните две седмици са станали около седемнайсет различни чудеса? Е, да. Но тя не притежаваше слънчев характер, така че кофти. Щеше да продължи да живее с убеждението, че е най-нещастната жена на света.

А какво да кажем за предната вечер, когато се престори, че си слага противозачатъчно средство с тайното намерение да забременее? Колко късмет ще й трябва на нейната възраст, на неговата възраст, при неговото здравословно състояние? Но може би нямаше противоречие. Тя вече предчувстваше разочарованието, което щеше да настъпи заедно с месечния й цикъл, и може би в това беше смисълът — едно последно, необоримо доказателство, че няма смисъл да се опитва да бъде щастлива, защото бездруго ще се провали.

— Може ли да легна в твоето легло?

— Разбира се — каза Тъкър.

— Може ли само при теб?

— Разбира се.

Тъкър погледна Ани и вдигна рамене.

— Благодаря — каза той. През следващите няколко седмици тази единствена дума щеше да бъде подложена на повече анализи, отколкото можеше да понесе.

 

 

— Какво да кажа на мама за пътуването? — попита Джаксън, докато чакаха самолета да излети.

— Каквото искаш.

— Тя нали знае, че си бил болен?

— Да.

— И знае, че не си умрял.

— Да.

— Супер. Как се пише Гулнес?

Тъкър обясни.

— Много странно — каза Джаксън. — Имам чувството, че не съм виждал мама от сто години. Но като се замисля какво сме правили, не е толкова много, нали?

— Съжалявам.

— Няма нищо. Може би ако погледам повече „Спондж Боб“ на връщане, екскурзията ще ми се стори по-интересна.

Тъкър не можеше да прецени дали това е хитър начин за извоюване на родителското благоволение или просто поднесена, но дълбока идея за връзката между времето и повествованието. И все пак Джаксън се беше докоснал до нещо съществено. Не се беше случило кой знае какво. В рамките на няколко дни той беше получил инфаркт, беше говорил с всичките си деца и с две от бившите си съпруги, беше посетил нов град и беше преспал с нова жена, беше се запознал с човек, който промени мнението му за собственото му творчество, но нищо от това не беше променило съществено живота му. Той не беше научил нищо и не се бе развил никак.

Може би пропуска нещо. Едно време такова пътуване щеше да вдъхнови написването на няколко парчета; можеше например да се получи добър текст на тема смърт в непозната земя. А Ани… можеше да я превърне в своята прекрасна избавителка от Севера, която му помогна да помъдрее и да оздравее. А може би също така да немее и пред нея да благоговее. Или пък тя в хамак да го люлее. И да му пее. Но ако вече не можеше да пише песни, какво му оставаше?

Той си даде сметка, че когато пишеш автобиографични песни, номерът е да превърнеш сегашното в минало. Вземаш някакво чувство, приятел или жена и го превръщаш в нещо приключило, за да можеш да говориш за него с категоричност. Слагаш го зад стъклена витрина, гледаш го и го обмисляш, докато не постигнеш нещо от смисъла му — така бе постъпвал той с почти всеки срещнат, с всяка своя жена, с всяко свое дете. Истината за живота е, че нищо не е приключило, докато умреш и оставиш след себе си куп недовършени сюжети. Той някак си беше успял да запази мисловната настройка на творец на песни дълго, след като беше престанал да твори песни, и беше крайно време да я промени.

 

 

— Хм — каза Малкълм и млъкна, а Ани се помъчи да не се разсмее. Тя бе приказвала бързо и непрекъснато, без цинизми (постара се да нарича Фалшивия Тъкър с пълното име, а не със съкратеното) в продължение на петнайсет минути и колкото и дълго да мислеше той да мълчи, тя нямаше да наруши тишината. Негов ред беше.

— Може ли да се намерят негови албуми?

— Току-що обясних, Малкълм. Последният излезе преди няколко седмици. Той беше поводът да се запознаем.

— О, да. Извинявай. Да си го купя ли?

— Не. Току-що обясних и това, Малкълм. Това не му е най-хубавият албум. Пък и едва ли, ако слушаш музиката на Тъкър, това ще ни бъде от полза.

— Ще видим. Знае ли човек.

— Май сме водили този диалог и преди.

Малкълм се засегна и на Ани й дожаля за него. Нямаше нужда да го наскърбява. Тя дори изпитваше известна привързаност към него. Тези петнайсет минути перчене компенсираха цялата досада на техните взаимоотношения. Месеци наред тя идваше тук да се оплаква как Дънкан не е купил мляко, след като е бил изрично помолен за това, и двамата ровеха из пепелта на нейния емоционален живот в търсене на някаква искрица от чувство. Тази сутрин тя му бе говорила за саможивци, инфаркти, провалени бракове, еднократни сексуални авантюри и потайни опити да забременее и имаше чувството, че той направо ще експлодира от усилието да се преструва, че отдавна е очаквал да чуе нещо подобно.

— Може ли да ти задам още един-два въпроса? Само за да се уверя, че съм разбрал правилно?

— Разбира се.

— Какво си е мислел този мъж, че правиш в банята?

— Че си поставям противозачатъчно средство.

Малкълм си записа нещо, което от мястото на Ани приличаше на ПОСТАВЯ ПРОТИВОЗ. СРЕДС., и го подчерта дебело.

— Разбирам. И… Кога е приключил последният му брак?

— Преди няколко седмици.

— И тази жена е майка на най-малкото му дете?

— Да.

— Как се казва тя всъщност?

— Нужно ли е да знаеш това?

— Може би произнасянето на името й ти причинява неудобство?

— Никак. Кат.

— Това галено от друго име ли е?

— Малкълм!

— Извинявай. Права си. Доста неща сподели. Чудя се откъде да започнем. Ти откъде искаш да започнем? Как се чувстваш?

— Като цяло съкрушена. И леко въодушевена. А ти как се чувстваш? — Тя знаеше, че не е редно да задава такива въпроси, но си даваше сметка колко му се бе струпало за последните двайсетина минути.

— Загрижен.

— Така ли?

— Работата ми не е да съдя. Както знаеш. Забрави последната забележка. Заличи я от протокола. Както и това за загрижеността.

— Защо?

— Защото искам да ти задам един въпрос, но не искам да си мислиш, че те критикувам.

— Всичко е заличено.

— Загрижен съм относно твоето участие в провалянето на брака му. Както и за това, че може да дадеш живот на дете без баща.

— Мислех, че сме заличили това за загрижеността.

— А, да. Както и да е. Как се чувстваш по този въпрос?

— Малкълм, това е безсмислено.

— Сега пък какво казах?

— Моралната страна на въпроса не ме тревожи.

— Виждам.

— Защо не поговорим за нещо, което ме тревожи.

— Щом искаш. Какво те тревожи?

— Искам да зарежа всичко и да замина за Америка. Още утре. Да продам къщата и да духна.

— Той ли иска това?

— Не.

— В такъв случай мисля, че ще е най-добре да видим как да те извадим от киреча.

— Да ме извадиш от киреча ли?

— Знам, че ме смяташ за задръстен или както там се казва. Но не виждам как можеш да наречеш тази ситуация розова. Ти си нещастна, има опасност да останеш самотна майка и… Както и да е. Сега пък си се запътила за Страната на мечтите.

— Която се намира къде?

— В Америка. Искам да кажа, за американците тя не е Страната на мечтите, но за теб е.

— Защо?

— Защото ти живееш тук.

— И край. Значи няма как нещо да се промени, нали?

— Разбира се, че има. Затова си тук.

— Но промяната не може да бъде сериозна.

— Особено както паднаха цените на имотите напоследък. Не знам колко си платила за твоята къща, но ако я продадеш сега, няма да си върнеш парите. И наемите са лоши. Една позната се опитва да си даде къщата под наем за лятото. А досега не е имала никакъв проблем с липса на наематели.

Още при първата сесия при Малкълм Ани знаеше, че през устата на Малкълм чува гласа на града. Но сега тя чу в него и гласа на своя роден край, където беше израснала: чу гласовете на учители, родители, колеги и приятели. Това беше гласът на Англия и тя повече не можеше да го слуша.

Тя стана, пристъпи към Малкълм и го целуна по темето.

— Благодаря — каза му. — Сега се чувствам по-добре.

И си тръгна.

 

 

Тема: „Къде бях?“

Duncan

Член

Постинги: 1019

Господа. И така. Имам го. Имам го даже от два дни, но след издънката с „Голата“ (смилете се над мене, грешния) изчаках ден-два впечатлението ми да улегне, преди да си изкажа мнението. Но повече не може да се чака. Ще цитирам един друг критик, който по друго време и на друго място, но по повод сходен творчески провал казва: „КАКВИ СА ТИЯ ЛАЙНА?“. Тук има песен за възторга от четенето на слънце следобед. Тук има песен за домашно отгледан зелен фасул. Тук има кавър версия на „класиката“ на Дон Уилямс „Ти си най-добрият ми приятел“. Това е пълна катастрофа.

 

 

Re: „Къде бях?“

BetterthanBob

Член

Постинги: 789

Слава Богу. Вече си мислех, че полудявам. Прибрах се от работа, изтеглих си албума, прехвърлих си го на айпода и се затворих в кабинета, като казах на моята да не влиза до десет часа. Още в девет без петнайсет излетях навън! Повече не издържах! Побягнах презглава към кръчмата. Цяла вечер се опитвах да се сетя за по-разочароващо „завръщане“ и не можах. Няма да си пусна втори път нито едно парче от този албум. О, Тъкър, къде си?

 

 

Re: „Къде бях?“

Julietlover

Член

Постинги: 881

Този албум би трябвало да се казва „Щастието е отрова“. На кой му дреме, че Тъкър Кроу е намерил душевен покой? Неслучайно е казано „Внимавай какво си пожелаваш“. Почти всеки ден през последните двайсет години съм мечтал за нов албум на Тъкър Кроу, но сега ми се ще да си беше останал в забвение. Чух, че големите звукозаписни компании са го отрязали. Дали му пука, че е разочаровал толкова хора? Едва ли. Надеждите умряха. Почивай в мир, Тъкър Кроу.

 

 

Re: „Къде бях?“

MrMozza7

Новак

Постинги: 2

Хахахахахахахахаха. Казах ли ви, че е прехвален класик. А сега идете да слушате всичко на „МОРИСИ“, смешници.

 

 

Re: „Къде бях?“

Uptown girl

Дебют

Постинги: 1

Здравейте всички! Сефте участник, или както там му казвате във форума! Двамата с мъжа ми неотдавна попаднахме на албума „Къде бях?“ на Тъкър Кроу и много си паднахме по него! Намерихме един друг, който се казва „Джулиет“, но ни се видя малко депресивен! Можете ли да ни препоръчате други негови албуми по̀ като за нас?

 

 

Re: „Къде бях?“

BetterthanBob

Член

Постинги: 790

Мили Боже.