Ник Хорнби
Джулиет гола (13)

Глава 13

— Значи цялата работа не е заради мен — каза Тъкър.

Каза го внимателно. Внимателно беше думата на седмицата. Беше решил да остане внимателен завинаги или поне докато получи сериозен инфаркт, когато щеше да стане сериозен или фриволен, според съвета на специалистите.

— Аз… Мислех си, че е — каза Лизи. — Мислех, че може да се зарадваш да ни видиш всичките.

Нещо странно се случваше с гласа на Лизи. Той беше по-дълбок, отколкото две минути по-рано, преди Ани да си тръгне. Сякаш участваше в някакъв Шекспиров театър, където девойка се преструва на младеж. Освен това говореше по-тихо от обикновено. И най-сетне, тонът й беше притеснително кротък. Това не се хареса на Тъкър. То го караше да се чувства по-болен, отколкото си мислеше.

— Защо говориш така?

— Как?

— Като че ли ще се подлагаш на операция за смяна на пола.

— Майната ти, Тъкър.

— Така е по-добре.

— А защо трябва всичко да е заради теб? Не можеш ли да си представиш, че някоя случка на този свят може да не е посветена на теб?

— Помислих си, че се събирате всички, защото положението ми е много сериозно. Но вече не го мисля, така че да забравим за това.

— Няма да забравим за това.

— От чие име говориш в случая? От името на всички? От името на мнозинството? От името на възрастните? Защото според мен на Джаксън изобщо не му пука за тая работа.

— Да, Джаксън. Джаксън мисли така, както му кажеш ти.

— Това често се случва при шестгодишните. Презрението ти е неуместно.

— Сигурна съм, че изразявам мнението на мнозинството, като казвам, че всички бихме искали да се радваме на закрилата, на която се радва Джаксън.

— Да, бе. Понеже сте имали такъв гаден живот, нали?

Ако този разговор се представляваше от някой пророк, той по-скоро щеше да бъде някой от страховитите типове от Стария завет, отколкото благият Исус, кротък и внимателен. Очевидно вниманието беше мимолетно качество, което не може да се извиква по желание. Но така стоят изобщо нещата с човешките взаимоотношения. Те имат своя собствена температура и са лишени от термостат.

— И това те освобождава от всякаква отговорност, така ли?

— Общо взето, да. Ако ви бях изхвърлил на бунището, може би щях да се чувствам по-гузен.

— Значи нашият живот няма нищо общо с теб, така ли?

— Не е съвсем така.

— Нима?

Той знаеше, че не е съвсем така, но не знаеше как да го обясни, без да разпали още повече пререканието. Бащинските му умения отпреди Джаксън се свеждаха до следното: той просто оплождаше чаровни и красиви жени. И след като сговнеше отношенията си с тях, след тях хукваха богати, успели мъже. Хукваха и бедни и неуспели, разбира се, но дотогава на тях толкова им беше писнало от неудачници, че си намираха свестни, заможни партньори, които да осигурят на семейството стабилност и охолство. Това си беше елементарен дарвинизъм, макар че не се знаеше какво би казал Дарвин за склонността на жените да се чифтосват с Тъкър и да стават майки, в което не се забелязваше ясно изразен инстинкт за самосъхранение.

До това се свеждаха неговите родителски грижи и то бе не по-лошо от попечителски фонд, като се замисли човек. Попечителските фондове опорочават децата, докато заможните, но трезвомислещи пастроци — не. Тази система, разбира се, не беше достъпна за всички, но за него се беше получило. Имаше дори и нещо като възвръщаемост, тъй като бащата на Лизи плащаше лечението му в болницата. Не искаше да изкара, че човекът — пак му забрави името — му го дължи. Но все пак той бе получил доста чаровно семейство, ако пропуснем нечаровните му особености.

— Може и да греша — беше трудно да обясни всичко това от легнало положение.

Лизи си пое дъх.

— Мислех си, че това е единственият начин, по който изобщо можеше да се случи, нали?

Тя отново звучеше като момче. Хубаво щеше да е да реши веднъж завинаги кой глас да използва.

— Кое?

— Това животът ти да се събере около теб. Защото винаги си се крил от него много ловко. Винаги си бягал от него. Но ето че сега си прикован на легло и животът идва към теб.

— И ти смяташ, че това е полезно за един болен човек?

Беше длъжен да опита. Все пак сърдечният пристъп не е шега работа. Дори най-лекият инфаркт на миокарда е доста опасен. Полагаше му се малко почивка и рехабилитация.

— Това е полезно за една скърбяща жена. Изгубих дете, Тъкър.

Тонът на гласа й се промени отново за трети или четвърти път. Добре, че не трябваше да й акомпанира — щеше да пренастройва китарата през две минути.

— Значи е, както предполагах. Цялата работа не е заради мен.

— Точно така. Заради нас е. Но знае ли човек? Може и на теб да ти се отрази добре.

Може би имаше право. Или ще го излекува, или ще го убие. Тъкър знаеше на коя от двете вероятности би заложил, ако имаше пари.

Когато Лизи си тръгна, той взе книгите, които Ани му бе донесла, и прочете отзивите, отпечатани на кориците. Сториха му се обещаващи. Тя беше единственият човек в тази страна, а може би и изобщо, която разбираше какво му трябва и му го бе доставила, и той изпита празнота от нейната липса и от липсата на такива приятели, които биха се погрижили за него. Ани беше доста по-хубава, отколкото бе очаквал, макар да бе от жените, които не си представят, че имат някакви шансове срещу жена като Натали, която добре съзнаваше въздействието, което имаше върху мъжете. И тъй като не знаеше, че е хубава, много се стараеше да бъде привлекателна по други начини. И поне, що се касаеше до Тъкър, усилията й не бяха напразни. Наистина можеше да си представи как си почива в някое сурово, но красиво морско градче, разхожда се по скалистия бряг с Джаксън и с някое куче, което можеха да наемат за случая. Кой беше този филм от английския период, където Мерил Стрийп все се взираше в морето? Може би Гулнес беше нещо подобно.

 

 

Джаксън се върна от магазина за играчки заедно с Натали, която носеше огромна пластмасова торба.

— Май ти е провървяло — каза Тъкър.

— Аха.

— Какво си избра?

— Хвърчило и футболна топка.

— Ясно. Аз пък си мислех, че ще си избереш нещо, с което да се занимаваш тук.

— Натали каза, че ще ме изведе навън да си поиграя. Може би, преди да отидем на зоопарк следобед.

— Натали ще те води на зоопарк?

— Ами като няма кой друг.

— Сърдиш ли се, Джаксън?

— Не.

Не бяха си казали нищо съществено след злощастното медицинско събитие. Тъкър не знаеше какво да каже, как да го каже или дори дали си струва да го казва.

— Тогава защо не искаш да говориш с мен?

— Не знам.

— Съжалявам за случилото се — каза Тъкър.

— Тази топка е професионална. С такава играят в Англия и в други страни.

— Супер. Ще ми покажеш разни трикове, когато изляза.

— Ще можеш ли да играеш футбол?

— По-добре от всякога.

Джаксън тупна топката в пода.

— Може би не тук, Джаксън. Някой наоколо може да си почива.

Туп.

— Сърдиш ми се.

— Просто си тупкам топката.

— Знам защо се сърдиш. Обещах ти да не се разболявам.

— Обеща ми, че не можеш да умреш, ако предишния ден си се чувствал добре.

— Умрял ли ти изглеждам?

Туп.

— Защото не съм умрял. Освен това истината е, че предишния ден не се чувствах добре.

Туп.

— Добре, Джак. Дай ми топката.

— Няма.

Туп, туп, туп.

— Добре, ще ти я взема.

Тъкър отметна чаршафите с престорена решителност.

Джаксън нададе писък, хвърли топката на баща си и се строполи на пода с ръце на ушите.

— Хайде, Джак — каза Тъкър. — Нищо не се е случило. Помолих те да спреш да тупкаш, ти отказа, но сега вече спря. Нямаше да те набия.

— Не ме е страх от това — отвърна Джаксън. — Лизи каза, че ако си напрегнеш сърцето, ще умреш. Не искам да ставаш от леглото.

Браво на Лизи.

— Добре — каза Тъкър. — Тогава не ме принуждавай.

Важното е да слуша, помисли си Тъкър. Но вече нямаше да може да се преструва на обикновен татко на първокласник.

 

 

Джеси и Купър цъфнаха същия следобед, чорлави, объркани и сърдити. И двамата носеха айподи, и двамата слушаха хип-хоп с едното ухо. Слушалките, които бяха извадили от ушите си в случай, че баща им вземе да каже нещо, за което им пука, висяха свободно.

— Здравейте, момчета.

Синовете му смотолевиха нещо за поздрав, но звуците не стигнаха до ушите му, а се разпиляха по пода в далечния край на леглото му, откъдето чистачът по-късно щеше да ги измете.

— Къде е майка ви?

— Ъ? — каза Джеси.

— Добре е — каза Купър.

— Приятели, не искате ли да изключите за малко тези джаджи?

— Ъ? — каза Джеси.

— Не, мерси — каза Купър. Каза го любезно и Тъкър разбра, че всъщност отказът му е насочен към някакво съвсем различно предложение — за питие или за балетен спектакъл. Тъкър направи жест, показващ, че иска да си поговорят без звукова бариера. Момчетата се спогледаха, вдигнаха рамене и прибраха айподите в джобовете си. Отстъпиха не защото беше техен баща, а защото беше по-възрастен и защото лежеше в болнично легло; вероятно щяха да направят същото и за някой парализиран пътник в автобуса. С други думи, те бяха свестни деца, но не бяха негови деца.

— Попитах къде е майка ви.

— А, разбрах. Отвън в коридора е. — Най-често говореше Купър, но някак си създаваше впечатлението, че говори и от името на своя брат близнак. Може би заради начина, по който двамата стояха един до друг с отпуснати ръце и гледаха напред.

— Не иска ли да влезе?

— Май не.

— Не искаш ли да я доведеш?

— Не.

— Исках да кажа иди да я доведеш.

— А. Добре.

Двамата отвориха вратата, надникнаха в коридора първо надясно, после наляво и помахаха на майка си да дойде.

— Но той иска да дойдеш. — И след кратка пауза: — Не знам защо.

— Не иска да влезе — каза Купър.

— Но ще влезе — каза Джеси.

— Добре.

Тя не влезе.

— Къде е?

Те бяха заели предишната си позиция, застанали мирно един до друг, вперили погледи пред себе си. Може би, като изключваха айподите, те по някакъв начин изключваха и себе си. Бяха в режим пасивна готовност.

— Може да е отишла до тоалетната? — предположи Купър.

— Сигурно — потвърди Джеси. — И сигурно вътре има някой.

— Сигурно — каза Тъкър.

Тъкър изведнъж изпита досада от безсмислието на това упражнение, замислено от Лизи. Тези хлапета бяха прелетели хиляди мили, за да стърчат в някаква болнична стая пред човек, когото едва познаваха; обсъждането на темата за тоалетната беше най-оживеният разговор, който тримата бяха успели да проведат. (Тъкър предпочиташе да говорят, но темата щеше да ги доведе до разни порнографски подробности, от които щеше да се чувства неудобно, макар че вероятно щяха да допаднат на момчетата.) А миг по-късно температурата в стаята щеше да падне с пристигането на една бивша съпруга, от която не се страхуваше толкова много и която не го мразеше толкова силно, но пък и не държеше особено да я види отново до края на дните си. После, след час-два, тази бивша съпруга щеше да се засече с друга такава, когато Нат доведеше Джаксън обратно. А тези две момчета щяха да се пулят срещу своята полусестра, която не познаваха, щяха да мотолевят и… господи. Някаква част от него бе възприемала на шега молбата към Ани да го измъкне оттук, но тази част вече я нямаше. Не бе останало нищо смешно.

Вратата се отвори и Кари надникна вътре предпазливо.

— Ние сме — каза Тъкър весело. — Влизай.

Кари направо няколко крачки в стаята, спря и го погледна.

— Боже мой — каза тя.

— Мерси — каза Тъкър.

— Извинявай, исках да кажа…

— Нищо — каза Тъкър. — Доста остарях, пък и осветлението тук не разкрасява много, да не говорим, че изкарах и инфаркт. Приемам всичко това напълно спокойно.

— Не, не — каза Кари. — Исках да кажа Боже мой, откога не сме се виждаш.

— Добре — каза Тъкър. — Така да бъде.

Кари, разбира се, изглеждаше в добра форма, запазена и доволна. Беше напълняла, но и без това бе твърде кльощава от нерви, когато я напусна, така че няколкото килограма отгоре бяха просто признак на психическо здраве.

— Как я караш? — попита тя.

— Днес и вчера бива. Онзи ден — доста зле. Последните няколко години — бива.

— Чух, че с Кат сте се разделили.

— Да. Успях да оплескам нещата отново.

— Съжалявам.

— Да, бе.

— Наистина. Нямаме много общо помежду си, но всички се тревожим за теб. За теб е по-добре да имаш партньор.

— Да не посещавате заедно някой клуб на разочарованите съпруги?

— Не, но… Ти си баща на децата ни. Искаме да си добре.

Начинът, по които се изразяваше Кари, накара Тъкър да се почувства като някакъв многоженец в изолирана религиозна общност, а Кари се явяваше представителка на съпругите. Трудно му беше да си представи, че е ерген. Опита за миг. Хей! Аз съм ерген! Не съм обвързан с никого! Мога да правя каквото пожелая. Тц. Някак си не се получаваше. Може би, когато му махнеха системите, щеше да се почувства малко по-необвързан.

— Благодаря. А ти как си?

— Великолепно, скъпи, благодаря. Работата е добре. Джеси и Купър са добре, както виждаш… — Тъкър се видя принуден да погледне, макар да нямаше кой знае какво за гледане, освен мимолетно оживление при споменаването на имената им.

— Бракът ми е добре.

— Страхотно.

— Водя съдържателен обществен живот, Дъг има солиден бизнес…

— Прекрасно. — Мислеше си, че ако я засипе с достатъчно одобрителни изрази, тя ще спре, но тактиката му не даваше резултат.

— Миналата година пробягах маратона.

Той се отказа от думите и продължи единствено да клати глава в нямо възхищение.

— Сексуалният ми живот е по-пълноценен от всякога.

Най-сетне момчетата излязоха от режим на пасивна готовност. Лицето на Джеси се сгърчи в маска на отвращение, а Купър се преви надве, сякаш някой го беше ударил в стомаха.

— Гадост — каза той. — Моля те, мамо. Престани.

— Аз съм здрава жена на трийсет и няколко години. Няма защо да се крия.

— Браво — каза Тъкър. — На бас, че и червата ти функционират по-добре от моите.

— Ще спечелиш баса — откликна Кари.

Тъкър се запита дали пък не се е смахнала през последните десетина години. Жената, с която разговаряше, по нищо не напомняше онази, с която бе живял — онази Кари, която познаваше, беше свенлива госпожица, която мечтаеше да съчетае заниманията си по скулптура с интереса си към деца в неравностойно положение. Тя обичаше Джеф Бъкли, „Ар и Ем“ и поезията на Били Колинс. Жената срещу него не би имала представа кой е Били Колинс.

— Каквото и да приказват хората, това да бъдеш футболна майка от предградията има своето очарование — каза Кари.

А, сега разбирам, помисли си Тъкър. Двамата водеха нещо като културна война. Той беше тежкарят, рокендрол певец и композитор, който живееше във Вилидж и вземаше наркотици, а тя беше девойчето, което той бе зарязал някъде в провинцията. В действителност двамата водеха много сходен живот, само дето Джаксън играеше в ученическия отбор по бейзбол, а не по футбол, и последното й посещение в Ню Йорк беше по-скорошно от неговото. И вероятно беше изпушила някой и друг джойнт през последните пет години. Може би всички се канеха да нахлуят в болничната му стая, размахвайки комплексите си като бейзболни бухалки. По всичко изглеждаше, че ситуацията ще се пооживи.

Спаси ги появата на Джаксън, който пресече тичешком стаята, за да блъсне Джеси и Купър в стомаха. Те откликнаха със смях и възклицания — най-сетне се бе появил някой техен човек. Влизането на Натали беше малко по-тържествено. Тя махна за поздрав на момчетата, които не й обърнаха внимание, и се представи на Кари. Или пък може би се представи повторно, Тъкър не можеше да си спомни. Как можеше да запомни кой с кого и кога се е срещал? Сега обаче определено се проучваха. Натали по някакъв начин погълна Кари цялата, след което я изплю обратно и Кари разбра, че са я изплюли обратно. Тъкър беше съгласен, че жените са по-прекрасният и по-мъдрият пол, но също така те можеха да бъдат непоправимо злобни.

Момчетата продължаваха да се боричкат. Тъкър унило забеляза с какво облекчение и радост Джаксън реагира на появата на двамата си полубратя. Очарованието им произтичаше от факта, че не даваха никакви признаци на умиране, за разлика от баща му. Децата надушват тези неща. Плъховете, които напускат потъващия кораб, не носят морална отговорност, те просто така са устроени.

— Джаксън, как беше зоопаркът?

— Супер. Виж какво ми купи Натали.

Беше химикалка с поклащаща се на пружина маймунска глава.

— Иха. Каза ли благодаря?

— Той се държа безукорно — вметна Натали. — Цяло удоволствие е да се разхожда човек с него. И освен това знае почти всичко за змиите.

— Не знам дължините на всички видове — каза скромно Джаксън.

Момчетата спряха да се боричкаш и в стаята се настани тишина.

— Събрахме се, значи — каза Тъкър. — И сега какво?

— Май това е моментът, в който трябва да прочетеш завещанието и последната си воля — каза Натали. — И ще разберем кое от децата си обичаш най-много.

Джаксън погледна първо нея, после Тъкър.

— Натали се шегува, сине — каза Тъкър.

— А, ясно. Но сигурно ще кажеш, че обичаш всички еднакво — каза Джаксън с тон, който издаваше, че за него подобно внушение би било неприемливо и невярно.

И е прав, помисли си Тъкър. Как може да ги обича еднакво? Само един поглед към зле прикритото кълбо от нерви Джаксън и тези две свестни, но, честно казано, скучни и тъповати момчета, разкриваше лъжата напълно. Той съзнаваше, че бащинството е важно само ако наистина си баща — ако седиш с децата си посред нощ и се мъчиш да разсееш остатъка от кошмарите им, ако подбираш книгите и училищата им, ако ги обичаш дори когато те дразнят и вбесяват. Той беше останал с близнаците първите няколко години, но след като се раздели с майка им, започна да мисли за тях все по-рядко. А и нима можеше да бъде другояче? Беше се опитал да възприема петте деца като еднакво важни, но тези двамата го дразнеха и отегчаваха, Лизи беше изпълнена със злоба срещу него, а Грейси едва познаваше. Е, да, вината беше негова и се ласкаеше от мисълта, че ако не бяха се разделили с Кари, Джеси и Купър нямаше да бъдат толкова шибано безлични. Но истината беше, че те си бяха много добре. Имаха си много полезен татко със своя собствена фирма за коли под наем и недоумяваха защо всички настояват, че връзката им с някакъв човек, който живее далече от тях, е от значение за добруването им. От друга страна, Джаксън предизвикваше у него трепване дори с едно просто включване на телевизора сутрин, докато той още лежеше в просъница. Не можеш да обичаш непознати хора, ако не си Христос. Тъкър се познаваше достатъчно, за да знае, че той не е Христос. Така че кого още обичаше освен Джаксън? Прехвърли наум разни имена. Не, засега списъкът се изчерпваше с Джаксън. С пет деца и всичките жени беше трудно да предположи, че дефицитът ще бъде негов основен проблем. Странно как се извъртат нещата.

— Доста се изморих — рече. — Защо не отидете всички да видите Лизи?

— Дали тя ще иска да ни види? — попита Кари.

— Разбира се — каза той. — Това е идеята. Да се опознаем като семейство.

И най-добре ще е това да стане в друга болнична стая, а не в неговата.

Два часа по-късно те се върнаха, ухилени и омесени в обща група. Бяха приобщили още един член — млад мъж със смешна рунтава брада и китара.

— Познаваш ли Зак? — каза Натали. — Пада ти се някакъв. Той е твой фактически зет.

— Аз съм ти фен — каза Зак. — И то сериозен фен.

— Страхотно — каза Тъкър. — Благодаря.

— „Джулиет“ промени живота ми.

— Страхотно. Искам да кажа страхотно в случай, че животът ти е имал нужда от промяна. Може да не е.

— Имаше.

— Значи страхотно. Радвам се, че съм помогнал.

— Зак иска да ти изпее една-две свои песни — каза Натали. — Но го беше срам да ти каже.

Тъкър се запита дали наистина смъртта е толкова страшна. Един бърз инфаркт и довиждане. И нямаше да му се наложи да слуша песни от брадати фактически зетьове цял живот.

— Моля — каза Тъкър. — Публиката ти е в плен.

 

 

— Коя е твоята? — попита Джина Дънкан.

Отново слушаха „Голата“. Цяла седмица бяха слушали пиратски записи на парчета от албума „Джулиет“. Дънкан беше направил девет различни плейлисти, спазвайки реда на песните в тавата, а изпълненията бяха от различни концерти по време на турнето ’86. По някое време Джина заяви, че предпочита студийните албуми, изтъквайки аргумента, че в тях няма непрекъснати пиянски крясъци върху любимите й парчета.

— Коя е моята какво?

— Твоята… Как я нарича той? „Принцеса Невъзможна“?

— Не знам. Повечето жени, с които съм имал връзка, са били доста свестни.

— Но той има предвид друго, не мислиш ли?

Дънкан я погледна. Досега никой не бе понечил да спори с него относно текстовете на Тъкър Кроу. Не че Джина наистина спореше с него, но обмисляше някаква своя интерпретация, различна от неговата, и това го правеше раздразнителен.

— Какво има предвид тогава, о, велики кроуложе?

— Извинявай. Не исках да… Не се правя на експерт.

— Добре — каза той и се ухили. — Защото тази работа отнема известно време.

— Несъмнено. Но не е ли тя Принцеса Невъзможна заради това, че е недостижима? А не заради това, че е невъзможна като характер?

— Ето това — каза той великодушно, — му е великото на изкуството, не мислиш ли? То може да означава най-различни неща. Но, така или иначе, тя е била доста труден човек.

— Но в първата песен…

— „А ти си?“

— Да, точно. В нея се пее…

— „Казаха ми, че да говоря с тебе / е все едно да дъвча бодлива тел с афти в устата / но ти никога не си ме наранила“.

— Как се връзва това с невъзможния характер? Щом като никога не го е наранила.

— Вероятно е станала невъзможна по-късно.

— Аз пък си мислех, че става дума за това, че е недостъпна. Нейно Височество там горе, а той, принизен, в подножието й.

Дънкан почувства, че го обзема лека паника — онова парване в стомаха, което човек изпитва, когато си спомни, че е оставил ключовете си на масата в кухнята миг след като е затворил входната врата отвън. Той бе вложил доста време и енергия в невъзможността на Джулиет. Ако не беше разбрал нещата правилно, какъв се явяваше?

— Не — отсече той.

— Е, ти разбираш повече от мен. Но ако все пак е имал предвид това…

— Макар да не е…

— Добре, но да оставим Тъкър и Джулиет, интересно ми е по принцип — имал ли си такъв случай? Където знаеш, че топката е висока за теб?

— Сигурно. — Той прехвърли справочника със своите сексуални връзки, по-голямата част от който се състоеше от празни картончета, провери на Н за „Невъзможна“ и на Т за „Топка, висока“, но не откри нищо. Сещаше се за приятели, които бяха преживели нещо такова, но истината беше, че Дънкан никога не би понечил да хлътне по такава магнетична жена като Джулиет, пък и изобщо по някаква магнетична жена. Той си знаеше мястото — не на един, а на два етажа по-долу, за да бъде осуетена и най-малката вероятност за контакт. От неговата позиция изобщо не се мяркаха никакви недостъпни жени. Ако въпросната сграда беше универсален магазин, то той се намираше в подземния етаж при лампите и чиниите, а Джулиетите бяха в сектора за дамско бельо, на два ескалатора разстояние.

— Разкажи.

— Е, сещаш се. Най-обикновен случай.

— Как се запознахте?

Дънкан осъзна, че след като се бяха озовали в царството на пренебрегнатите, вече беше длъжен да разкаже нещо, иначе положението ставаше безутешно. Никой не е чак такъв загубеняк, че да няма в живота си дори загуба. Той се опита да изфантазира екзотиката, която Джина вероятно очакваше да чуе; представи си тежък грим, сложни прически, лъскави дрехи.

— Помниш ли една банда на име „Хюман лийг“?

— Да! Разбира се! Боже мой!

Дънкан се усмихна загадъчно.

— Ти си излизал с момиче от „Хюман лийг“?

Дънкан изтръпна. Вероятно съществуваше уебсайт, където можеше да се види списък на мъжете, с които момичетата от „Хюман лийг“ бяха излизали, и тя лесно щеше да провери.

— Е, не, не. Моята… бивша не беше точно член на „Хюман лийг“. По-скоро някакво подобие. В колежа. — Така по̀ биваше. — Същата работа, синтезатори и странни прически. Но беше съвсем за кратко. Тя се хвана с басиста на някаква друга банда от осемдесетте. А ти?

— С един актьор. Той спеше с всички от колежа по сценични изкуства. Аз обаче бях достатъчно глупава да си помисля, че съм различна.

Добре му се получи, мислеше си Дънкан. Двамата бяха сродни отритнати души. Но продължаваше да го тревожи мисълта, че може би е живял две десетилетия с погрешно схващане за отношенията между Тъкър и Джулиет.

— Мислиш ли, че е важно? Дали Джулиет е невъзможна в смисъл на непоносима или невъзможна в смисъл на недостижима?

— В какъв смисъл важно? За кого?

— Не знам. Просто ще се чувствам малко тъпо, ако през цялото време съм мислил погрешно.

— Как може да мислиш погрешно? Та ти знаеш за този албум повече от всеки друг на планетата. Но все едно. Както ти самият каза, няма такова нещо като погрешно.

Дали изобщо някога бе чул „Джулиет“ по начина, по който го чуваше Джина? Вече не беше толкова сигурен. Щеше му се да вярва, че не му е убягнало нито едно загатване в текстовете или в музиката — фраза от Къртис Мейфийлд тук, намигване към Бодлер там. Но може би беше прекарал толкова време под повърхността на албума, че бе забравил да се покаже над повърхността, за да си вземе въздух, и по този начин бе пропуснал да чуе албума с ухото на непредубеден слушател. Може би беше вложил толкова усилия да преведе нещо, което и без това си беше на английски.

— Хайде да сменим темата — каза той.

— Извинявай — каза Джина. — Сигурно ужасно те дразня с моето дрънкане при положение, че не знам нищо. Но виждам колко пристрастяващо може да бъде това.

 

 

Когато Ани пристигна на свиждане на Тъкър следващата сутрин, той беше облечен и готов за тръгване. Джаксън седеше до него, зачервен, потънал в пухенката си, която очевидно не бе предназначена за употреба в топли болнични помещения.

— Хоп — каза Тъкър. — Ето я и нея. Да тръгваме.

Двамата минаха покрай нея, насочвайки се към вратата. Демонстративната решителност на Джаксън личеше в брадичката, издадена напред, и в твърдата му стъпка и внушаваше, че сцената е отрепетирана до последния сантиметър.

— Къде отиваме? — попита Ани.

— У вас — каза Тъкър. Той вече беше преполовил дължината на коридора и тя едва чуваше думите му, докато препускаше след него.

— В хотела ми? Или в Гулнес?

— Да. Второто. Дето е на морето. Джаксън се нуждае от солени лактови бонбони, нали, Джаксън?

— Аха.

— От какво? Не знам какво е това. Няма да го намерите.

Тя се шмугна в асансьора, преди вратите да се затворят.

— Тогава какво има като за него?

— Може би захарни пръчки. Но са много вредни за зъбите — каза Ани.

Запита се какво желае да произтече от дадените обстоятелства. Дали искаше да бъде развратна любовница на един музикант, или да остане болничен посетител? Защото подозираше, че двете кариери са несъвместими.

— Мерси — каза Тъкър. — Значи ще вземем от тях.

Тя се взря в лицето му за следи от нетърпение или сарказъм, но не откри нищо подобно.

Асансьорът звънна и вратата се отвори. Тъкър и Джаксън излязоха на улицата и започнаха да размахват ръце за такси.

— По какво се познава, че са заети? — попита Тъкър. — Все забравям.

— По жълтите лампички.

— Кои жълти лампички?

— Не можеш да ги видиш, защото всички са заети. Тъкър, слушай…

— Татко, жълта лампичка!

— Супер.

Таксито спря и Тъкър и Джаксън се качиха.

— За коя гара?

— „Кингс крос“, само че…

Тъкър даде на шофьора сложни напътствия, включващи адрес в Западен Лондон, за който Ани предположи, че е на Лизиния апартамент, и обратното пътуване през целия град до гарата. Сигурно щеше да се наложи да спрат на някой банкомат. Той нямаше пари и щеше да остане шокиран от сметката.

— Идваш ли? — каза Тъкър, докато дърпаше вратата. Разбира се, въпросът беше реторичен и тя се изкуши да отклони поканата само за да види как ще отвърне тогава. Вмъкна се в колата.

— Първо трябва да си вземем багажа от апартамента на Лизи. Знаеш ли разписанието на влаковете?

— Ще изпуснем следващия. Но половин-един час след него има друг.

— Време за списание, чаша кафе… Май не съм се возил на английски влак досега.

— ТЪКЪР! — каза Ани. — Името прозвуча пискливо, неприятно и доста по-силно, отколкото бе искала, и Джаксън я погледна стреснато. На негово място тя щеше да подложи на съмнение перспективите за приятна морска ваканция. Но трябваше по някакъв начин да прекъсне постоянно отплесващия се разговор.

— Да? — каза Тъкър меко. — Слушам те, Ани.

— Добре ли си?

— Чувствам се съвсем добре.

— Искам да кажа, разрешено ли ти е да напуснеш болницата, без да се обадиш на никого?

— Защо мислиш, че не съм се обадил на никого?

— Предполагам. Съдейки по скоростта, с която се изнесохме.

— Сбогувах се с един-двама души.

— С кого?

— С разни хора, с които се запознах. Хей, това не е ли „Албърт хол“?

Тя не отвърна и той сви рамене.

— Имаш ли още балони у себе си? Защото в Гулнес няма кой да ти ги извади.

Не се получаваше. Тя му говореше, сякаш му беше майка, тоест в случай, че той беше роден някъде в Йоркшир или Ланкашир през 50-те от родители, които държаха пансион. Тя почти долавяше гол балатум и варен дроб в интонацията си.

— Не, казах ти. Може би е останала една малка клапа, но тя няма защо да те притеснява.

— Ще ме притесни, ако се капичнеш и пукясаш.

— Тате, какво е да се капичнеш и пукясаш?

— Нищо. Английски глупости, не е нужно да ни прибираш у вас, чу ли? Ако те притесняваме, просто ни остави в някой хотел и готово.

— Видя ли се с всичките си близки? — Само да приключеше веднъж със задължителните въпроси, щеше да възприеме ролята на домакин, щеше да стане гостоприемна, тактична и любезна.

— Да — каза Тъкър. — Вчера следобед си направихме чудно чаено парти. Всички са добре, всички се разбират, всичко е прекрасно. Моите задължения приключиха.

Ани се опита да срещне очите на Джаксън, но момчето гледаше навън с подозрителна съсредоточеност. Без да го познава, й се стори, че се опитва да не засече погледа й.

Тя въздъхна.

— Добре тогава. — Беше направила, каквото зависеше от нея. Беше проверила здравословното му състояние и дали беше изпълнил родителските си задължения. Не можеше да подложи думите му на съмнение. А и не искаше.

 

 

Джаксън остана предоволен от пътуването с влака, най-вече благодарение на продуктите на английското сладкарство. Имаше разрешение да ходи до вагон-ресторанта, когато пожелае. Той постоянно се връщаше оттам с желирани бонбони, бисквити и хрупкави лакомства и с удоволствие произнасяше имената им, сякаш опитваше италиански вина. Тъкър от своя страна посръбваше внимателно чай от стиропорена чаша и зяпаше къщите, които се нижеха през прозореца. Земята бе много равна, а небето тегнеше от мрачни, оловносиви облаци.

— Какво може да прави човек във вашия град?

— Да прави ли? — изсмя се Ани. — Извинявай, но съчетанието от Гулнес и глагол в деятелен залог ме свари неподготвена.

— Няма да останем дълго.

— Само докато децата ти вдигнат ръце от теб и поемат обратно хилядите мили път към дома.

— Това заболя.

— Съжалявам — каза Ани. И наистина съжаляваше. Откъде това неодобрение? Не я ли привличаше донякъде тъкмо с бурното си минало? Какъв смисъл има да си падне по рок музикант, ако очаква от него да се държи като библиотекар?

— Как е Грейс?

Джаксън погледна баща си и Ани засече погледа му преценяващо, преди да го премести върху адресата на своя въпрос.

— Грейс е добре. Живее в Париж с някакъв тип. Учи за… за нещо си.

— Знам, че не си я видял. — Млъкни, за бога, помисли си Ани.

— Видях я. Нали, Джако?

— Да, татко. Аз видях.

— Ти си видял, че той я е видял?

— Да. Наблюдавах през цялото време, докато той я гледаше и говореше с нея.

— Ти си малка мента, а ти си голяма мента.

Двамата не казаха нищо. Може би не знаеха какво означава мента.

— Защо точно тя?

— Коя?

— Защо Грейс?

— Защо Грейс какво?

— Защо се видя с другите, а от нея те е страх?

— Не ме е страх от нея. Защо да ме е страх?

Може би и Дънкан трябваше да бъде тук да слуша тези работи. Тя знаеше, че Дънкан би дал едното си око плюс няколко вътрешни органа, за да може да седи в този влак и да слуша тези глупости; с това тя му мислеше доброто, защото ако той присъстваше, маниакалният му интерес към този човек щеше да се изпари, може би до капка. Според нея всички отношения отслабваха от физическата близост; не можеш да изпитваш благоговение пред човек, който посръбва чай във влака, докато лъже безсрамно за отношенията с дъщеря си. На нея й отне точно три минути да замени страстната възхита и мечтателност с тревожно и по майчински непримиримо неодобрение. Струваше й се, че по същия начин би описала чувствата, които спохождаха някои от омъжените й приятелки. Тя се бе омъжила за Тъкър някъде между болничната стая и таксито.

— Не знам защо — каза Ани, — но те е страх.

 

 

Нещо в пътуването до Гулнес напомняше на Тъкър за „Старият антикварен магазин“^[1]. Не че имаше чувството, че пълзи през английската провинция, за да умре, макар английските влакове да не са много по-бързи от малката Нел и дядо й, които вървят пеша. (Влакът вече бе спирал три пъти и всеки път равнодушен мъжки глас им се извиняваше от високоговорителите.) Той обаче определено не бе в най-добрата си форма, пътуваше на север, а зад гърба си бе оставил страхотна каша. По-добре от всякога разбираше как се е чувствало едно болно момиче в деветнайсети век. Може би се разболяваше от нещо като душевно страдание или от някакъв екзистенциален вирус, каквито се бяха навъдили.

Тъкър искаше да вярва, че е честен със себе си и лъже само другите. И цял живот бе лъгал за Грейс. Нея също бе лъгал. Хубавото беше, че тези лъжи не бяха постоянни, че имаше периоди, в които не се налагаше да баламосва никого, но лошото беше, че тези периоди се дължаха на отсъствието на Грейс от вниманието му. Беше я виждал два-три пъти, откак се беше родила (един от които беше нейното ужасно гостуване в къщата им в Пенсилвания, за което Джаксън си спомняше с безкрайна нежност), и се стремеше, безуспешно, да мисли за нея колкото можеше по-рядко. И ето го — пътува в някакъв влак и отново лъже за Грейс.

Всъщност лъжите не бяха изненадващи. Няма как да води живот в трето лице — „Тъкър Кроу, полулегендарен саможивец, създател на най-великия и най-романтичния албум за любовна раздяла на всички времена“ — и да казва истината за голямата си дъщеря. А тъй като нямаше свой живот в първо лице и не бе имал такъв от онази нощ в Минеаполис, той просто трябваше да се отърве от нея. След като остави пиенето, тръгна на терапия, но продължи да лъже и терапевта си; или поне не направи нищо, за да му даде идея относно важността на Грейс, а на терапевта никога не му хрумна да изчислява времето. (Никой не бе правил тези сметки. Нито Кат, нито Натали, нито Лизи…) Все му се струваше, че да говори за Грейс би означавало да се откаже от „Джулиет“, а това той не можеше да направи. Когато навърши петдесет, започна да прави равносметки и, общо взето, постиженията му се изчерпваха с „Джулиет“. Той не харесваше албума, но имаше хора, които го харесваха, и това му стигаше. Съвсем нормално е човек да пожертва едно-две деца, за да запази славата си на музикант, при положение, че нищо друго не му е останало. Пък и Грейс не беше нещастна. Е, сигурно имаше сериозен проблем по отношение на бащите и на мъжете като цяло. И майка й или пастрокът й вероятно е трябвало да плащат за терапевт, както Кат бе плащала за неговия. Но според него тя беше красиво и умно момиче и щеше да се справи. Вече имаше приятел и професия, макар да не помнеше каква точно беше тази професия. Цената, която тя плащаше за бащината си суета, беше поносима. Ако Грейс обаче някога решеше да изложи родителските му провинения пред публиката на „Кой е баща ти?“ там едва ли щяха да споделят отношението му. Но светът е по-сложен и не се състои само от добри и лоши, от чудесни бащи и ужасни бащи. И слава Богу.

Ани се смръщи.

— Какво има?

— Опитвам се да разбера нещо.

— Мога ли да ти помогна?

— Надявам се. Кога е родена Грейс?

По дяволите, помисли си Тъкър. Някой се опитва да смята. Изпита едновременно ужас и облекчение.

— По-късно — каза Тъкър.

— По-късно от кого или от какво?

— Има неща, които не са ти ясни.

— Нима? Като например какво интересно има във възрастта на Грейс?

— Ти си умна жена, Ани. Ще стигнеш до отговора сама. Но аз не мога да говоря за това сега.

Той кимна с глава към Джаксън, който беше потънал в списанието си.

— О.

И когато срещнаха очи, той разбра, че тя беше съвсем близо до отговора.

 

 

Пристигнаха в Гулнес по тъмно. Помъкнаха багажа си към пиацата пред гарата, където ги чакаше зловонно такси. Шофьорът пушеше, облегнал гръб на колата, и когато Ани му каза адреса, той хвърли цигарата и изпсува. Ани направи безпомощна гримаса към Тъкър. Наложи се сами да сложат чантите си в багажника, или по-точно наложи се Ани и Джаксън да свършат това. Не му разрешаваха да вдига нищо.

Минаха покрай ярко осветени магазинчета за дюнер-кебап, покрай индийски ресторанти с оферти за храна на корем срещу три паунда и барове с двусрични имена като „Лъкис“, „Блондис“ или „Бузърс“.

— По светло градът изглежда по-ведро — обясни Ани с неудобство.

Тъкър постепенно се ориентираше. Ако сменеше тукашните ресторанти за екзотична кухня с предпочитаните в Америка и вместо надписа „игрална зала“ поставеше надписа „казино“, щеше да се озове в някой от евтините курорти на Ню Джърси. От време на време някой от приятелите на Джаксън се озоваваше в крайбрежно градче от същия вид само защото родителите му погрешно го свързваха с някакъв приятен спомен от младостта или защото приемаха романтиката и лиризма в ранните албуми на Врус Спрингстийн твърде буквално. Връщаха се оттам неизменно отвратени от вулгарността, злобата и пиянството на местните.

— Джаксън, обичаш ли риба с пържени картофи? Искате ли да си вземем за вечеря?

Джаксън погледна към баща си: обича ли риба с пържени картофи? Тъкър кимна.

— Има едно добро място, недалече от нас. От мен. Тъкър, ти по-добре да изядеш рибата без панировката. И без картофите.

— Звучи страхотно — каза Тъкър. — Можем да останем тук завинаги.

— Но няма, нали, татко? Трябва да се видя с мама.

— Шегувам се, хлапе. Ще се видиш с мама.

— Мразя шегите ти.

Тъкър още мислеше за разговора във влака. Нямаше идея как да говори за това с Ани, не знаеше дали изобщо е способен да го направи. Ако беше възможно, щеше просто да го напише на един лист, да й го връчи и да изчезне. Всъщност познанството им беше започнало точно по този начин, с единствената разлика, че беше писал всичко на киберхартия.

— Имаш ли компютър у вас?

— Да.

— Може ли да ти напиша един имейл?

* * *

В стаята за гости на горния етаж се опита да си представи, че се намира пред своя компютър, че никога не е виждал Ани и че тя се намира на хиляди мили далеч; не искаше да мисли, че ще си говори с нея отново половин час по-късно. Разказа й как бе открил, че има дъщеря, и как не бе отишъл да я види веднага от срам и от страх, и как я бе виждал два-три пъти през живота си. Разказа й, че дори не харесвал Джули Бийти кой знае колко и затова престанал да пее песни за мъката и копнежа по нея и че когато престанал да изпълнява тези песни, други така и не могъл да напише.

Никога досега не бе разкривал толкова пълно картината — дори бившите му съпруги не знаеха толкова, колкото щеше да узнае Ани. Не се бяха опитали и да направят тази сметка, а и той не бе им помогнал, защото неведнъж бе лъгал за възрастта на Грейс. Когато погледна общия сбор от своите престъпления на екрана, те не му се сториха чак толкова много. Не беше убил никого. Погледна отново да не би да е пропуснал нещо. Не. Беше излежал двайсетгодишна присъда за престъпления, които не беше извършил.

Той се провикна през стълбите към Ани:

— Да го разпечатам ли, или ще го четеш от екрана?

— Ще го прочети от екрана. Ще сложиш ли чайника?

— Лесно ли става?

— Ще се справиш.

Разминаха се на стълбите.

— Не можеш да ни изхвърлиш на улицата през нощта.

— Ха. Сега разбирам защо държеше да изчакаме, докато Джаксън заспи. Разчитал си на милостивата ми натура.

Той се усмихна въпреки присвиването в стомаха, влезе в кухнята, откри електрическия чайник и натисна копчето. Докато чакаше водата да кипне, съгледа снимката, която Кат им бе направила с Джаксън пред „Ситизън банк парк“, когато ходиха на мач на „Филис“. Тя си беше направила труда да разпечата снимката и да я закачи и това го трогна. Не приличаше на лош човек, поне на тази снимка. Облегна се на кухненския плот и зачака.