Ник Хорнби
Джулиет гола (14)

Глава 14

— Така — каза тя, когато прочете писмото му. — Първо, веднага ще се обадиш на някоя от бившите си съпруги или на някое от децата си.

— Само това ли ще ми кажеш? За цялата ми кариера?

— Веднага. Без условия. Едно от нещата, които признаваш, е, че си избягал от Грейс, преди да дойде в болницата.

— А, да. Ха. Забравих, че още не съм си признал за това.

— Не е задължително да говориш с, Грейс, макар че сигурно трябва. Но някой трябва да й каже. А и трябва да уведомиш всички, че си добре.

Той се спря на Натали. Тя щеше да е ядосана, студена и язвителна, но това не беше чак толкова важно. И без това не разчиташе на нея да му вари супа на старини. Избра номера на мобилния й, тя вдигна и той се опита да предаде най-същественото под дъжд от стрели. Дори й даде телефонния номер на Ани, като един истински отговорен баща.

— Благодаря ти — каза Ани. — Второ: „Джулиет“ е страхотен албум. Не го слагай в един кюп с другите неща.

— Прочете ли изобщо писмото?

— Да. Ти си много лош човек. Ти си бил скапан баща на четири от петте си деца и скапан съпруг на всичките си жени и скапан партньор на всичките си гаджета. И все пак „Джулиет“ е страхотен албум.

— Как можеш да мислиш така? След като знаеш каква боза е.

— Откога не си го слушал?

— Господи. Откакто излезе.

— Аз го слушах онзи ден. Колко пъти си го слушал?

— Та аз го написах.

— Колко пъти?

— Целия? Завършен?

Беше ли го чул дори веднъж? Опита се да си спомни. Почти във всяка една от връзките му се случваше да завари някого да слуша тайно музиката му и да реагира със стреснато, виновно изражение. Беше се случвало дори с едно-две от децата му, макар, слава Богу, не с Грейс. Но той познаваше Грейс толкова малко, че нямаше как да я улови да върши нещо тайно. Поклати глава.

— Никога?

— Май не. Пък и защо да го правя? Изпълнявал съм тези песни на сцена всяка вечер. Щях да знам, ако в тях имаше нещо. Но няма. Те са пълна измама.

— Казваш ми, че изкуството е измислено? Добро утро.

— Казвам ти, че моето… изкуство е неистинско. Извинявай. Ще се изразя по друг начин. Казвам ти, че моят рок албум е пълна лъжа.

— Защо смяташ, че това ме интересува?

— Аз не бих се изкефил да разбера, че Джон Ли Хукър всъщност е бял счетоводител.

— А не е ли?

— Той не е жив.

— Не знаех това. Във всеки случай се опитваш да ме изкараш малоумна.

— Моля? Това пък защо?

— Слушала съм този албум стотици пъти и все още нямам чувството, че съм го изчерпала. Значи съм тъпа. Нали ще си говорим само с факти? Албумът е боклук — факт. А щом не мога да проумея фактите, значи съм глупава.

— Не, извинявай, не исках да кажа това.

— Така че, хайде, обясни разликата в мненията ни за „Джулиет“.

Той я погледна внимателно. По всичко личеше, че е истински ядосана, което означаваше, че албумът наистина има емоционална стойност за нея. Която той се опитваше да омаловажи. Сви рамене.

— Не мога. Освен с лафа, че всяко мнение е правилно.

— В който ти не вярваш?

— Не и в този конкретен случай. Виждаш ли… Това е все едно аз съм готвач, а ти хапваш в моя ресторант и ми обясняваш колко е вкусна храната. Но аз знам, че съм се изпикал в нея, преди да я сервирам. Така че в такъв случай твоето мнение си е правилно, но…

Ани сбърчи гнусливо нос и се изсмя.

— Но показва липса на вкус?

— Именно.

— Значи Тъкър Кроу смята, че почитателите му не могат да различат пикня, когато им я сервират.

Тъкмо това смяташе Тъкър Кроу по време на онова турне. Той не понасяше собствената си музика, но също така презираше всички, които я харесваха. Това беше една от причините да се откаже, без да му мисли.

— Нали знаеш, че и лошите хора могат да правят велико изкуство? — попита Ани.

— Естествено. Някои от хората, на чието изкуство се възхищавам най-силно, са пълни задници.

— И Дикенс не се е отнасял много добре с жена си.

— Но Дикенс не е написал мемоари, озаглавени „Отнасях се добре с жена ми“.

— Ти не си записал албум, озаглавен „Джули Бийти притежава дълбока душевност и аз не съм забременил нито една друга жена, докато съм бил с нея“. Няма значение как е създаден албумът. Ти смяташ, че всичко е случайност. Но независимо дали ти харесва, музиката, вдъхновена от Джули, е прекрасна.

Той вдигна ръце в престорен жест на отчаяние и се засмя.

— Е? — каза Ани.

— Не мога да повярвам, че след всичко, което ти казах, си говорим за това колко съм велик.

— Не си говорим за това. Ти просто бъркаш двата въпроса. Ти не си велик. Ти си безпринципен, лекомислен, ленив… пръдльо.

— Мерси.

— Поне си бил такъв. Но ние говорим за това колко велик е албумът.

Той се усмихна.

— Окей. Комплиментът се приема, макар с недоверие. Обидата — също. Трябва да призная, че досега никой не ме беше наричал пръдльо. Хареса ми.

— Можеш да признаеш само, че не си чул досега някой да те нарича пръдльо. Убедена съм, че се е случвало. Не четеш ли в интернет? Всъщност, разбира се, че четеш. Нали така се запознахме.

Тя се запъна. Личеше, че иска да каже още нещо, но се въздържа.

— Продължи.

— И аз трябва да призная нещо. И то е почти толкова лошо, колкото твоето.

— Добре.

— Сещаш ли се за човека, който написа първата статия на онзи уебсайт? Където си прочел и моята статия?

— Дънкан някой си. Като си говорим за пръдльовци.

Ани го погледна и вдигна ръце към устата си. Той за малко да се притесни, че е казал нещо нередно, когато забеляза, че очите й проблясват дяволито.

— Какво?

— Тъкър Кроу знае кой е Дънкан и го нарича пръдльо. Не мога да ти опиша колко странно е това.

— Познаваш ли този тип?

— Той е… Тази къща беше негова до преди няколко седмици.

Тъкър зяпна.

— Значи той е човекът, по когото си изгубила всички тези години?

— Той. Затова съм слушала музиката ти толкова много. Затова чух „Джулиет гола“. Затова пуснах статия в уебсайта.

— И… Мамка му. Той още ли живее в този град?

— На няколко минути пеш оттук.

— Господи.

— Това притеснява ли те?

— Това е просто… От всички кръчми във всички градове по целия свят аз попаднах в неговата. Не мога да повярвам.

— Не съвсем. Защото ако не беше той, ние нямаше да се познаваме. Искам да се запознаете.

— Не.

— Защо?

— Защото: а) той е шибан идиот, б) може да го убия и в) ако не го убия, той ще умре от вълнение.

— в) е напълно реална възможност.

— Защо трябва да се запознавам с него?

— Защото, каквото и да си мислиш, той не е глупав. Поне що се отнася до изкуството. А ти си единственият жив творец, когото той цени.

— Единственият жив творец? Господи. Мога да ти направя списък от сто човека, които са по-велики от мен ей така, както си седя.

— Работата не е в това дали са по-велики, Тъкър. Ти му говориш на език, който разбира. Просто се включваш в неговата сложна система. Не знам защо е така, но е така.

— Значи не се налага да се запознаваме. Вече сме си говорили.

— Както решиш. Всичко е много странно. Той ми изневери, а връзката с него ми струва страшно скъпо. Но ти си тук и да не му кажа би било… Като предателство отвъд всякакви граници.

— Кажи му, когато си замина.

Изпиха си чая и Ани намери завивки и възглавници за дивана. Джаксън вече спеше в стаята за гости. Тъкър почти бе изгубил спора за това кой да спи в нейното легло.

— Благодаря ти, Ани — каза той. — Честно. — И я целуна по бузата.

— Хубаво е някой да остане да спи в дома ти — каза тя. — Не се е случвало, откакто Дънкан се махна.

— А, да. Благодаря ти и за това. — Той я целуна по другата буза и се качи горе.

 

 

Въпреки предупрежденията на Ани неделната сутрин се оказа ясна, слънчева и студена, но трезвата преценка на Тъкър беше, че градът не изглежда много по-добре — без евтините неонови светлини на нощта мястото изглеждаше похабено като четирийсетгодишна проститутка без грим. След закуска тръгнаха на дълга разходка покрай брега по посока на музея, който Ани искаше да им покаже, и по пътя спряха в един магазин, където бонбоните са в буркани и трябва да си поръчаш четвърт фунт от това, което искаш. Джаксън си купи малко розови бонбони с форма на скариди.

Малко по-късно, докато се разхождаха по плажа и учеха Джаксън да прави „жабки“ по вълните, Ани каза:

— Охо.

Някакъв дундест мъж на средна възраст тичаше към тях, зачервен и потен въпреки хладното време. Щом забеляза Ани, той спря:

— Здрасти — каза.

— Здравей, Дънкан. Не знаех, че бягаш за здраве.

— И аз. Отскоро. Малко промених начина на живот.

Тъкър знаеше достатъчно за взаимоотношенията между двамата, за да почувства, че тази размяна на реплики тегне от скрит смисъл, но лицето на Ани не издаваше нищо. Четиримата останаха така за известно време. Ани изглежда обмисляше как да подходи, но Дънкан се изпъна тържествено, подавайки ръка.

— Приятно ми е — каза Дънкан. — Дънкан Томсън.

— И на мен — каза Тъкър. — Тъкър Кроу. — За първи път името му прозвуча с такава тежест.

Дънкан пусна ръката на Тъкър като опарен и погледна презрително Ани:

— Много тъпо — каза й той и си тръгна бегом.

Тримата останаха, загледани след него, докато той се отдалечаваше в тръс по ситния чакъл на плажа.

— Този защо ти каза, че си тъпа? — попита Джаксън.

— Малко е сложно.

— Искам да разбера. Той ни се ядоса.

— Според мен — каза Тъкър, — той не повярва, че съм този, за когото се представям. Помисли си, че Ани ме е накарала да се представя с това име, с моето име, за да се пошегувам.

Мина известно време, докато Джаксън изследва всички страни на това недоразумение в търсене на някакъв хумор.

— В това няма нищо смешно — каза Джаксън.

— Така е — съгласи се Тъкър.

— Тогава защо си помисли, че ще бъде смешно? — попита той Ани.

— Не съм, слънце — каза Ани.

— Но татко току-що каза, че е така.

— Не, той каза… Виж сега, аз знам кой е баща ти. Но този човек не знае. Този човек знае кой е Тъкър Кроу, но не вярва, че това е баща ти.

— Тогава за кого мисли татко? За Фъкър ли?

Ани уж знаеше, че не трябва да се смее на неприлични думи, излезли от устата на шестгодишно дете, но въпреки това се засмя. Тъкър разбираше кое беше смешното — комбинацията от неприличния език и сериозността на детето, желанието му да разбере какво се бе случило.

— Да! — каза Тъкър. — Точно за него ме мисли.

— Всъщност има още нещо — каза Ани. — Знам, че изповедалнята вече затвори, но… — Тя си пое въздух. — Той мисли, че си някой, с когото излизам.

— Това пък защо?

— Попита ме за снимката на хладилника, а аз не исках да му кажа истината и…

Така Тъкър поне щеше да разбере тържествеността на ръкостискането.

— Разбра ли сега? — каза Тъкър. — Този мъж си мисли, че аз съм приятелят на Ани. И освен това мисли Фъкър за Тъкър.

— Значи познах — каза Джаксън. — Изобщо не е смешно.

— Никак.

— Добре — каза Джаксън. — Защото, мразя, когато някоя шега е смешна на другите, а на мен — не.

— Както и да е — каза Тъкър. — Изводът е, че съм много далече от това да бъда себе си в момента.

— Именно.

— Налага ли се да доказвам кой съм?

— Проблемът е, че той знае повече неща за Тъкър Кроу от теб самия.

— Да, но аз имам документи.

 

 

Петнайсетина минути по-късно Дънкан й се обади по мобилния. Тя беше пред музея заедно с Тъкър и Джаксън и ровеше в чантата си за ключовете — забележителностите на Гулнес се бяха изчерпали доста по-рано от очакваното и тя се канеше да им покаже останките от мъртвата акула.

— Не мога да повярвам, че направи това — каза Дънкан.

— Нищо не съм правила — каза Ани.

— Ако искаш да се излагаш пред целия град с мъж, който може да ти бъде баща, твоя работа. Но това с Тъкър… Какъв е смисълът? Защо го направи?

— Всъщност в момента сме заедно — каза Ани. — Така че е малко неудобно.

Тъкър помаха на слушалката.

— Защо не се сети за това, преди да го намесиш в хлапашките ти шеги?

— Това не е шега — каза Ани. — Това беше Тъкър Кроу. И все още е. Можеш да му зададеш какъвто искаш въпрос за него самия.

— Защо правиш това? — попита Дънкан.

— Нищо не правя.

— Нали видя снимка на Тъкър Кроу отпреди няколко седмици. Знаеш как изглежда. Изобщо не прилича на пенсиониран счетоводител.

— Това не е той. Това е неговият съсед Джон. Известен също като Фалшивия Тъкър или Фъкър заради недоразумението, което хора като теб разпространяват из мрежата.

— О, за бога. И как се запозна с „Тъкър Кроу“?

— Той ми изпрати имейл във връзка с моя материал за „Джулиет гола“.

— Изпрати ти имейл?

— Да.

— Пускаш един-единствен материал и получаваш имейл от Тъкър Кроу!

— Слушай, Дънкан. Тъкър и Джаксън стоят с мен, а става студено и…

— Джаксън?

— Синът на Тъкър.

— Значи сега пък има син, така ли? И откъде се появи пък той?

— Знаеш как се правят деца, Дънкан. Както и да е. Видя снимката на Джаксън на хладилника вкъщи.

— Видях снимка на твоя пенсиониран счетоводител и внука му. Това е косвено доказателство.

— Това не е доказателство. Слушай, ще ти се обадя по-късно. Може да дойдеш на чай, ако искаш. Чао.

И му затвори.

* * *

Роз здравата се беше потрудила през двата дни, прекарани от Ани в Лондон. Преди да замине, двете бяха посетили дома на Тери Джаксън, за да преровят колекцията му от спомени за Гулнес, и в крайна сметка я бяха отмъкнали почти цялата поради липса на по-добро. Съпругата на Тери, която цял живот не бе могла да се радва на допълнителна спалня заради билетите и вестниците на Тери, настояваше да вземат тези неща като подарък, а не назаем. Тери не бе успял да осигури бюджет за изложбата и затова сега използваха всякакви подръчни средства — стари рамки, стари прашни папки, за да изложат експонатите. Голяма част от материалите все още се намираха в чували за боклук — консервационен метод, заради който на мига биха ги изхвърлили от Асоциацията на музеите.

— Отврат — каза Джаксън, когато му показа окото.

Ани оцени реакцията му, но в действителност окото не те гледаше така, както двете с Роз се надяваха, най-вече защото вече не приличаше много на око. Бяха решили да го включат в изложбата по-скоро заради нещата, които окото показва за хората в Гулнес, отколкото за нещата, които показва за акулите, но нямаха намерение да излагат съображенията си пред гражданите на Гулнес.

Но Тъкър хареса плаката на Тери от концерта на „Стоунс“, а също и снимката с четиримата на излет край морето.

— Защо ли ме натъжава така? — каза той. — Въпреки че са щастливи. Разбира се, те са вече стари или умрели, но има и нещо друго.

— Аз реагирах точно по същия начин. Може би е заради това, че свободното им време е толкова скъпо. В сравнение с тях ние разполагаме с много повече време, в което правим много повече неща. Когато я видях за първи път, тъкмо се връщах от обиколка на Щатите и… — тя млъкна.

— Какво?

— О — каза тя. — Още нещо, което не знаеш.

— Какво е то?

— Моята американска екскурзия?

— Не — каза Тъкър. — Но все пак се познаваме отскоро. Сигурно има доста екскурзии, за които още не знам.

— Но тази трябваше да бъде част от изповедите.

— Защо?

— Посетихме Боузмън, Монтана. Както и някакво студио в Мемфис, което вече го няма. И Бъркли. И тоалетната на „Питс клъб“ в Минеаполис…

— По дяволите, Ани.

— Съжалявам.

— Защо отиде с него?

— Стори ми се нелош начин да опозная Америка. Беше готино.

— Ходихте до Сан Франциско, за да висите пред къщата на Джули Бийти?

— А, не. Тук съм чиста. Оставих го да свърши тази работа сам. Аз бях в Сан Франциско, за да мина по „Голдън гейт“ и на шопинг.

— Значи този тип Дънкан… си е направо воайор.

— Предполагам.

За миг Ани усети, че я парва завист. Не че някога е искала Дънкан да я дебне по същия начин. Не искаше да го засече как се крие зад живия плет на къщата й или се навежда зад рафтовете на супермаркета, докато пазарува. Но щеше да се зарадва, ако той демонстрираше същия глад към нейната личност, както към личността на Тъкър. Тя едва сега си даде сметка, че мъжът, с когото разговаряше, всъщност й беше много по-сериозен съперник от всяка жена.

 

 

Дънкан си наля чаша портокалов сок и седна.

— Джина.

— Да, мили.

Тя седеше до кухненската маса, пиеше кафе и четеше списание „Гардиън“.

— Според теб каква е вероятността Тъкър Кроу да е в Гулнес?

Тя го погледна.

— Самият Тъкър Кроу?

— Да.

— В този Гулнес?

— Да.

— Бих казала, че вероятността клони към нула. Защо? Да не си го видял?

— Ани така каза.

— Ани каза, че си го видял?

— Да.

— Е, без да знам защо го е казала, бих предположила, че те занася.

— И аз така мисля.

— Но защо ти го е казала? Това е много странно. И доста злобно, като знае твоя… интерес.

— Тичах си по плажа, когато я видях с някакъв културен на вид чичо и едно малко момче. Спрях и се представих на мъжа, а той каза, че е Тъкър Кроу.

— Сигурно си останал като гръмнат.

— Просто не мога да разбера защо го е накарала да каже това нещо, все пак не е много остроумно. След това й се обадих от спалнята, преди да си взема душ, и тя продължава да държи на историята.

— Той приличаше ли на Тъкър Кроу?

— Не. Изобщо.

Погледите им се насочиха към камината и снимката, която Дънкан бе донесъл със себе си: Тъкър на сцената, може би в клуб „Ботъм лайн“, някъде в края на седемдесетте. Дънкан изпита нов пристъп на паника, подобен на онзи, който бе изпитал предната вечер, докато с Джина си говореха за „Джулиет“. Човекът, с когото се запозна на плажа, не беше човекът, изпял „Фермерът Джон“ в някакъв клуб преди няколко седмици, това беше сигурно. И човекът от плажа със сигурност не беше човекът от известната снимка на Нийл Ричи — дивакът, който замахва към камерата. Въпросът, който не даваше мира на Дънкан сега, бе дали младият мъж от камината можеше да бъде откаченият тип със сплъстена коса, който бе нападнал Ричи. Те изобщо не си приличаха. Очите им бяха различни, носовете им бяха различни, цветът на косите им беше различен. Досега нито за миг не се бе усъмнил в познанията на кроулозите, бе възприел случката на Нийл Ричи като исторически факт. Само дето — пристъпите на паника се усилваха — Нийл Ричи беше идиот. Дънкан не го познаваше лично, но неговото невежество, неговата грубост и неговото самомнение бяха всеизвестни. Преди няколко години Дънкан получи един имейл от него, който издаваше агресивност и неуравновесеност. Нийл Ричи беше човек, пропътувал Бог знае колко мили, за да наруши правото на личен живот на един отдавна оттеглил се музикант, който не желае да го безпокоят. Това, както и да го погледне човек, не е нормално поведение. И въпреки това Дънкан, изглежда, беше по-склонен да вярва на него, отколкото на Ани и на приятния възпитан мъж на плажа. Ако извадеше от уравнението двете снимки на фермера Джон и сложеше очила на изпълнителя от „Ботъм лайн“, посребреше и подстрижеше косата му…

— Господи — каза Дънкан.

— Какво?

— Не виждам защо този човек би се представил като Тъкър Кроу, ако наистина не е той.

— Сериозно?

— Ани не е злобен човек. А и човекът на плажа имаше някаква прилика с тази снимка, само дето беше остарял.

— А тя каза ли как са се запознали?

— Каза, че той й написал имейл. Абсолютно неочаквано. След като пуснала в уебсайта нейната статия за „Голата“.

— Ако това е истина — каза Джина сериозно, — сигурно ти иде да се обесиш.

 

 

За щастие Дънкан не беше физически способен да пробяга улиците на Гулнес два пъти за по-малко от час, затова се задоволи с бърз ход със спорадични почивки. Освен това му беше нужно да помисли — имаше доста въпроси, на които му беше нужно да си отговори.

Дънкан не беше склонен към разкаяние, поне до неотдавна. През последните няколко седмици обаче се улови да съжалява за много от решенията си. Беше се оказал импулсивен, невъздържан и неразумен. Беше сбъркал в много неща и се ненавиждаше за това. А най-много бе сбъркал, изглежда, по отношение на „Джулиет гола“. Какво си въобразяваше? Как можеше да реагира така? След още пет прослушвания песните започнаха да му омръзват, а след още десет не желаеше да чуе албума повече. Тавата бе не само слаба и недоизпипана, но започна да хвърля сянка върху съвършенството на „Джулиет“ — та кой иска да разглежда ръждивите чаркове на едно произведение на изкуството? Това може да е интересно за изследователите, какъвто е той. Но откъде му хрумна, че акустичната версия е по-добра от оригинала? Имаше едно обяснение — той получи достъп до „Голата“ преди колегите си и да напише, че албумът е досаден и безсмислен, означаваше да се лиши от предимството си. А той смяташе, че изкуството понякога дава на човека предимство. Неговото предимство обаче му излезе твърде скъпо. Той бе получил валута, но обменният курс се бе оказал мизерен. Защо просто не свали тъпата статия? Той се обърна, но отново се завъртя и продължи напред. Щеше да свърши тази работа после.

Всичко се бе струпало на главата му, а сега и това! Ако наистина Тъкър Кроу се намираше в Гулнес — отседнал в старата му къща, — това беше допълнителна причина, да оплаква отслабналата си способност да разсъждава трезво. Ако не се бе ядосал така на безразличието на Ани, можеше да не се разделят и да се срещнат с Тъкър заедно. Ако бе написал ревю като това на Ани, Тъкър може би щеше да пише на него. Беше непоносимо.

Цял живот беше внимавал и в единствения случай, в които бе зарязал всякаква предпазливост, се случи това. (Да не говорим за Джина, която беше допълнителна линия в целия сюжет. Джина беше в метафоричен смисъл „Голата“ и нейната буквална голота единствено подчертаваше дълбочината на метафората. И в това бе скочил твърде бързо.)

През по-голямата част от съзнателния си живот той бе мечтал да се срещне с Тъкър Кроу или поне да бъде на едно и също място с него и ето че се намираше на крачка от сбъдването на тази своя мечта. Това го плашеше. Ако Тъкър беше прочел текста на Ани, значи най-вероятно беше прочел и неговия и най-вероятно го беше намразил — и текста, и неговия автор. Тъкър Кроу знае кой съм и ме мрази, помисли си Дънкан. Възможно ли е? Със сигурност поне е почувствал страстната възхита от албума. Нали? Или и това му се е сторило отвратително. Май щеше да е най-добре да се окаже, че Ани действително му играе някакъв злобен, детински номер. Той отново се обърна към квартирата на Джина, разколебан.

И по средата на всички тези колебания и тревоги, на цялото самоунижение Дънкан се улови, че съчинява въпроси, които да докажат, че Тъкър е този, за когото се представя, или да го изобличат като измамник. Но не беше толкова лесно. Дънкан трябваше да приеме, че Тъкър Кроу е още по-голям авторитет по въпроса за Тъкър Кроу от Дънкан Томсън. Ако го попита например кой свири на хавайска китара в „А ти си?“ и Тъкър заяви, че не е Снийки Пийт Клайнау, а обложката на албума е сгрешена, кой можеше да го обори? Тъкър трябва да знае. Той може да спечели всеки подобен спор. Не, трябваше му нещо друго — нещо, което само двамата можеха да знаят. И му се струваше, че разполага с тъкмо такова нещо.

 

 

Когато видя Дънкан да се спотайва от другата страна на живия плет, очевидно събирайки кураж да почука на бившата си входна врата, и да наднича скришом през прозореца, Ани едва не задюдюка. Преди по-малко от два часа тя тихо оплакваше липсата на страст у него и собствената си неспособност да го накара да се крие зад живия плет в опит да я зърне и не щеш ли, в момента той вършеше точно това. Но веднага си даде сметка, че всъщност няма никаква ирония. Дънкан са спотайваше зад плета, защото Тъкър Кроу беше в кухнята й. Тя все още не го привличаше достатъчно — също както и преди.

Ани отвори входната врата.

— Дънкан! Не се дръж като идиот. Влез.

— Извинявай. Аз… — Не намирайки сносно обяснение за поведението си, той вдигна рамене и тръгна по пътеката към къщата. Джаксън рисуваше на кухненската маса, а Тъкър пържеше бекон за обяд.

— Здрасти отново — каза Дънкан.

— Здрасти — каза Тъкър.

— Не е изключело да ви дължа извинение.

— Така — каза Тъкър. — И кога ще узнаете със сигурност?

— Ами цялата работа е доста объркана, нали?

— Нима?

— Започвам да си мисля, че не съществува причина да се представяте за Тъкър Кроу, ако не сте.

— Това е добро начало.

— Но тъй като съм сигурен, че Ани е обяснила, че… съм отдавнашен почитател на музиката ви и от няколко години си представях, че изглеждате другояче…

— Това е Фъкър — каза Джаксън, без да вдига поглед от рисунката. — Фъкър е нашият приятел Фермера Джон. Някакъв човек му направи снимка и после каза на всички, че това е татко.

— Ясно — каза Дънкан. — Вече разбирам как… Звучи достоверно, признавам.

— Мерси — каза Тъкър сговорчиво. — Ако това ще помогне, имам паспорт.

Дънкан го погледна изумено.

— О — каза той. — Не се бях сетил за това.

— Извинете, че ви разочаровам — каза Тъкър. — Сигурно мислехте да ме подложите на някакъв тест с въпроси. Но вие живеете в свят, пълен със слухове, конспиративни теории и снимки на хора, които не са мен. А в моя свят има само паспорти, родителски срещи и застрахователни полици. Това е един доста банален свят, в който постоянно се попълват разни документи.

Тъкър отиде до якето си, окачено на един стол, и извади паспорта си от вътрешния джоб.

— Заповядайте — подаде го той на Дънкан.

Дънкан го прелисти.

— Да. Изглежда редовен.

Ани и Тъкър избухнаха в смях. Дънкан се стресна и направи измъчена усмивка.

— Извинете. Това прозвуча доста официално.

— Искате ли да видите и този на Джаксън? Може би си мислите, че съм го подправил. Но дали бих си направил труда да подправя и един детски паспорт, за да впиша вътре същата фамилия?

— Ани, може ли да използвам тоалетната? — и той излезе, без да изчака отговор.

— Мисля, че е малко объркан — каза Ани. — Трябва да си възвърне присъствието на духа. Опитай се да бъдеш добър с него. Не забравяй — това е най-невероятният миг в живота му.

Когато Дънкан се върна, Тъкър го хвана в шеговита мечешка прегръдка.

— Няма проблем — каза му. — Всичко е нормално.

Ани се засмя, но Дънкан остана вкопчен в прегръдката и Ани видя, че стои със затворени очи.

— Дънкан! — каза тя. И после, за да не прозвучи така, сякаш му се кара: — Искаш ли да хапнеш с нас?

 

 

Те се стараеха да бъбрят, докато приготвяха препечените филийки с масло и бърканите яйца. На Ани й идваше да разцелува Тъкър, който, виждайки колко притеснен е Дънкан, постоянно го разпитваше за града, за работата, за учениците в колежа — все въпроси, на които Дънкан можеше да отговори, без да ревне. Гласът му леко трепереше, той бе възприел твърде официален тон, а от време на време се вкисваше безпричинно, но през останалото време можеха да се преструват, че участват в непретенциозно неделно гости.

Ани имаше и други причини да разцелува Тъкър. Даде си сметка, че всички в стаята го обичат в някаква степен. (Поне всички други, защото й беше ясно, че той не си пада особено по себе си.) Любовта на Джаксън бе най-невротична и непосредствена, но все пак, доколкото си спомняше от уроците по детска психология — в рамките на нормалното. Любовта на Дънкан беше странна и обсебваща, а нейната… Можеше да я опише като увлечение или начало на нещо по-сериозно, или като жалките фантазии на една самотна жена, или като признанието, че трябва да спи с някого, преди да изтече десетилетието, а понякога й се струваше, че са всички тези неща едновременно, и често-често съжаляваше, че толкова много го беше гълчала през последните двайсет и четири часа. Наистина, той имаше нужда да му се скарат, но само ако възнамеряваше да остане в света, в който бе влязъл. В гълченето й имаше подтекст: ако ще живееш с мен в Гулнес, трябва да се държиш както трябва със семейството си. Така се прави тук. Но след като нямаше да живее с нея в Гулнес, какво й влизаше в работата? Това е все едно да кажеш на Спайдърмен да не се катери по тукашните сгради заради общинската забрана. Така тя пропускаше същественото в неговата личност.

Неделното гости скоро прерасна в нещо друго, най-вече защото всяко нещо, казано от Джаксън или Тъкър, или потвърждаваше, или оборваше хипотези, които Дънкан бе градил с години.

— Изглежда вкусно — каза Дънкан, когато седнаха да ядат.

— Сестра ми не яде бекон — каза Джаксън и Ани забеляза, че Дънкан се бори със себе си: какво му е позволено да пита?

— Имаш ли други братя и сестри, Джаксън? — каза той накрая вероятно с мотива, че би било грубо да не каже нищо.

— Да. Четири. Но не живеем заедно. Те са от други майки.

Дънкан едва не се задави с парче тост.

— О. Хм. Това е…

— И никоя от майките не се казва Джули — добави Тъкър.

— Ха! — каза Дънкан. — И ние почти се бяхме отказали от тази теория.

Джаксън погледна мъжете неразбиращо.

— Не обръщай внимание, Джак — каза Тъкър.

— Добре.

— Тази сутрин заведох Тъкър и Джаксън в музея — каза Ани. Имаше твърде малко неутрални теми, на които да говорят, а всяка подробност от личния живот на Тъкър можеше да предизвика разтърсващи емоции. — Показах им акулското око. Помниш ли, разправях ти за него?

— Да — каза Дънкан. — Наистина. Откриването на изложбата сигурно е скоро.

— В сряда.

— Ще се опитам да дойда.

— Организираме малък коктейл по случай откриването във вторник вечерта. Нищо специално — няколко общински съветници и приятелите на музея.

— Вземете Тъкър да попее — каза Дънкан. Ани вече разбираше, че да се води неутрален разговор е невъзможно. Това беше уникален шанс за Дънкан и той нямаше да го пропусне.

— Ами да — каза Ани. — Ако Тъкър реши да прекъсне двайсетгодишното си мълчание, най-вероятно би избрал за сцена музея на Гулнес.

Тъкър се засмя. Дънкан сведе поглед към чинията си.

— Щеше да е страхотно. Аз… не знам дали Ани ти е казала, но аз наистина съм много голям почитател на музиката ти. Аз… Не мисля, че ще е преувеличено, ако кажа, че съм световен експерт.

— Чел съм нещата ти — каза Тъкър.

— О — каза Дънкан. — Виж ти. Аз… Можеш да ми кажеш къде греша…

— Не знам откъде да започна — каза Тъкър.

— Можем да направим интервю? За протокола. Видял си уебсайта — знаеш, че има кой да те чуе.

— Дънкан — каза Ани. — Не започвай.

— Извинявай — каза Дънкан.

— Няма никакъв протокол — каза Тъкър. — Има само мен и живота ми и петнайсет души като теб, които, не знам защо — вие си знаете, прекарват твърде много време в гадаене какъв е този живот.

— Може и така да изглежда. От твоя гледна точка.

— Мисля, че друга не съществува.

— Можем да ограничим въпросите единствено до песните.

— Не нахалствай, Дънкан. Тъкър не желае.

— Между другото познах ли? — каза Тъкър. — Беше ли си приготвил някакви въпроси, с които да провериш дали съм този, за когото се представям?

— Аз… Е да, имах един.

— Давай. Искам да видя дали познавам собствения си живот.

— Може да е… Питам се дали не е твърде личен.

— Да не е нещо, за което ще трябва да накарам Джаксън да излезе от стаята?

— Не, не. Просто… Наистина е глупаво. Щях да попитам кого още си рисувал освен Джули Бийти.

Ани усети внезапно възцарилия се хлад. Дънкан бе казал нещо нередно, макар тя да не разбираше какво е то.

— Защо си толкова сигурен, че съм я рисувал?

— Не мога да разкрия източниците си.

— Източниците ти не струват.

— С цялото си уважение, не мога да се съглася.

Тъкър остави ножа и вилицата си.

— Какво ви има бе, хора? Защо си мислите, че разбирате разни работи при положение, че бъкел не знаете?

— Понякога знаем повече, отколкото предполагаш.

— Едва ли.

Изведнъж Дънкан спря да ги гледа в очите, което за Ани беше първият признак, че се е ядосал. Ядът му беше толкова старателно потискан, че се проявяваше по съвсем странен начин.

— Рисунката на Джули с наистина страхотия. Добър си. Но се хващам на бас, че тя вече не пуши.

Последната подробност Дънкан поднесе триумфално, но триумфът му бе помрачен от реакцията на Тъкър, който се изправи, пресекна се през масата и сграбчи Дънкан за фланелката с надпис „Грейсланд“. Дънкан изпадна в ужас.

— Да не си влизал в дома й?

Ани си спомни деня, в който Дънкан ходи до Бъркли. Когато се прибра в хотела, той беше нервен и някак потаен; същата вечер дори й заяви, че манията му по Тъкър Кроу отшумява.

— Само за да използвам тоалетната.

— Тя те покани вътре да използват тоалетната?

— Тъкър, моля те, пусни го — каза Ани. — Плашиш Джаксън.

— Не ме плаши — каза Джаксън. — Няма проблем. Този и без това не ме кефи. Фрасни му един, тате.

Последната молба накара Тъкър да отпусне хватката.

— Това не е хубаво, Джаксън — каза баща му.

— Никак — каза Дънкан.

Тъкър го стрелна с поглед и Дънкан вдигна ръце извинително.

— Е, хайде, Дънкан. Обясни как се случи да ползваш тоалетната на Джули.

— Не трябваше да го правя — каза Дънкан. — Докато стигна до къщата й, направо щях да се пръсна. Но там имаше някакво момче, което знаеше къде си държат ключа от входната врата. Нея я нямаше, така че влязохме вътре, аз отидох до тоалетната и той ми показа рисунката. Бяхме вътре пет минути максимум.

— Значи няма проблем, така ли? — каза Тъкър. — Виж, ако бяха седем, щяхте да сте нарушили неприкосновеността на дома й.

— Знам, че беше тъпо — каза Дънкан. — Беше ми много гадно. И още ми е. Опитах се да забравя цялата случка.

— Но ето че сега парадираш с нея.

— Исках само да докажа, че съм… сериозен човек. Или поне сериозен изследовател.

— Двете неща някак не си пасват, нали? Сериозните хора не се промъкват в чужди къщи.

Дънкан си пое въздух. Ани се притесни да не изтърси още някое признание.

— Единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че… ти поиска да те слушаме. Но някои от нас те слушаха прекалено усърдно. Искам да кажа, че ако някои има възможност да се промъкне в къщата на Шекспир, би трябвало да се възползва, нали така? Защото така ще узнаем повече. Би било напълно оправдано човек да разрови чекмеджето с чорапите на Шекспир. В полза на историята и литературата.

— Значи според твоята логика Джули Бийти е Шекспир.

— Ан Хатауей.

— Мили Боже. — Тъкър поклати негодуващо глава. — И вие сте едни. Между другото, за протокола: аз не съм дори Ленард Коен, камо ли Шекспир.

 

 

„Ти поиска да те слушаме“… Това беше вярно. Някога винаги казваше верни неща, когато все още даваше интервюта за радиоводещи и рок журналисти: на всеки, който се интересува, би казал, че правенето на музика не зависи от волята му — той просто е роден музикант и ще продължи да бъде такъв независимо дали хората го слушат или не. Но също така бе казал на Лиза, майката на Грейс, че иска да бъде богат и известен и няма да бъде доволен, докато талантът му не получи полагащото му се признание. С парите не сполучи — дори приходите от „Джулиет“ не стигнаха за повече от година-две. Но с други неща сполучи. Спечели уважението и отзивите на феновете и на фотомодела от компанията на Джаксън Браун и Джак Никълсън. Освен това спечели Дънкан и дружките му. Ако човек иска да стига до дневните стаи на хората, с какво право отхвърля тяхното желание да влязат в неговата дневна стая?

— Това, което ще кажа, сигурно ще ти прозвучи глупаво и ненужно — каза Дънкан. — Но аз не съм единственият човек, който смята, че си гений. И макар да ни мислиш за… смотаняци, това не означава, че преценките ни са толкова лоши. Ние четем, гледаме филми, размишляваме и… Аз се изложих сериозно с глупавата си статия за „Голата“, която беше написана в погрешен момент и с погрешни мотиви. Но оригиналният албум… Не знам дали дори ти си даваш сметка за неговата наситеност. Все още намирам нови неща в него след всичкото това време. Нямам претенцията да разбирам какво точно означават тези песни за тебе, но изразните средства, алюзиите, музикалните препратки… Това е, което го прави изкуство. За мен. И… добре, добре, само още нещо. Мисля, че някои талантливи хора не ценят таланта си, защото им идва лесно, а хората не ценят нещата, които им идват лесно. Но за мен този албум означава повече от всички, които съм чул. Така че благодаря ти. А сега трябва да си вървя. Но не можех да не ти кажа тези неща.

Докато ставаше от масата, телефонът на Ани звънна. Тя вдигна и после протегна слушалката към Тъкър. Отначало Тъкър не я забеляза. Той продължаваше да зяпа в Дънкан, сякаш казаното от него висеше, написано в балон, излизащ от устата му, и можеше да бъде препрочетено. Тъкър искаше да го препрочете.

— Тъкър.

— Да.

— Грейс — каза тя.

— Ехей — каза Тъкър, — Грейси.

 

 

През по-голямата част от последните двайсет години Тъкър гледаше на Грейс като на ключ към много неща. Тя беше причината да спре да работи — всеки път, когато вдигнеше капака, за да надникне в себе си, трябваше набързо да го захлупи отново. Тя беше свободната стая, която никога не почистваш, имейлът, на който никога не отговаряш, заемът, който никога не връщаш, симптомът, за който никога не казваш на доктора. Само дето, и това беше най-лошото, тя не беше нито имейл, нито обрив, а негова дъщеря.

— Грейс? Момент.

Докато се придвижваше с телефона от кухнята към дневната, той осъзна, че това странно морско градче е идеално за помирението, с което да се сложи край на цялата тази жалка история. Не можеше да помоли Ани да подслони още един член на семейството, но тя можеше да отседне някъде в хотел за ден-два. Спомни си мрачния кей, който бяха видели сутринта. Представи си как седят, провесили крака над морето, и си говорят и говорят.

— Тъкър?

Обръщението „тате“ е нещо, което човек може да извоюва само като изпълнява тази функция. Може би така щеше да свърши разговорът им на кея — тя щеше да го нарече „тате“ и той щеше да си поплаче.

— Да. Извинявай, исках да пренеса телефона на по-спокойно място.

— Къде си?

— В един чудноват градец на източния бряг на Англия, на име Гулнес. Страхотен. Ще ти хареса. Мизерен, но по някакъв начин готин.

— Ха. Добре. Знаеш ли, че дойдох от Франция, за да те видя в болницата?

Тя имаше гласа на майка си. Или по-скоро, и това беше по-лошо — имаше темперамента на майка си. Той долавяше у нея същия стремеж да търси най-доброто у него и у всеки човек, същата благосклонна усмивка. Нито Грейс, нито Лиза му помагаха особено — и двете бяха непоносимо търпеливи, благосклонни и прощаващи. Как да се оправиш с такива хора? Предпочиташе ледения сарказъм, с който бе свикнал и който можеше да пренебрегне.

— Да, Грейс, чух, че ще идваш.

— Тогава защо избяга?

— Не бягах от теб.

Не можеше да си позволи много лъжи, ако наистина искаше да постигне искреност и помирение, но една-две малки лъжи, разумно подхвърлени в началото, можеха да улеснят нещата.

— Не исках да те видя заедно с другите.

— Хм. Неуместно ли ще е да отбележа, че повечето от другите са ти деца?

— Повечето. Но не всички. Имаше и една-две бивши съпруги. Те ме притесняват. А аз и без това не се чувствах много добре…

— Е, ти си знаеш какво ти идва в повече.

— Мислех си защо не вземеш да дойдеш тук — каза Тъкър. — Тогава двамата с теб ще можем…

В главата му заприиждаха ужасни думи и изрази: „малко време заедно“, „сдобрим“, „връзка“, „реванширам“, никоя от които не можеше да използва.

— Какво ще можем, Тъкър?

— Ще можем да похапнем нещо.

— Да похапнем нещо?

— Ами да. И да поговорим, мисля.

— Хм.

— Какво ще кажеш? Искаш ли да разбера кога има влакове?

— Мисля, че… Мисля, че не искам.

— О.

Не можеше да повярва. Не срещаше никаква отзивчивост.

— Не исках да идвам и в Лондон да те видя. Не виждах… Не виждах никакъв смисъл.

— Лизи го измисли.

— Имам предвид изобщо да се виждаме където и да е. Не искам да правя фасони, Тъкър. Ти си интересен и талантлив човек и аз много обичах да чета статии за теб. Мама пазеше цяла купчина такива материали. Но ние нямаме много общо, нали така?

— Не… в последно време.

Смехът на Грейс прозвуча приятно.

— В последните двайсет и две години.

Нима беше вече на двайсет и две?

— Освен това съм убедена, че моето съществуване създава известни неудобства. Слушала съм този албум. Там няма нищо за мен. Или за Лиза.

— Това беше много отдавна.

— Така е. Много отдавна ти избра изкуството пред… пред мен.

— Не, Грейси, аз…

— И го разбирам. Наистина. По-рано не можех. Но аз харесвам хората на изкуството. Разбирам цялата работа. Така че за какво съм ти сега? Предполагам, че можем да проведем някакъв болезнен разговор в това забравено от Бога градче на края на света. Но друго не можем, права ли съм? Освен ако не искаш да признаеш, че си лицемер. А аз не искам да правиш това. Едва ли имаш кой знае какво в живота си, за да се откажеш и от „Джулиет“.

Такава проницателност тя не можеше да е наследила от Лиза. Това бе негова заслуга.

 

 

Той се върна в кухнята и подаде телефона на Ани.

— Как мина?

Той поклати глава.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Отдавна съм прецакал тази връзка. Гледах прекалено много дневни предавания по телевизията.

Дънкан се суетеше с обличането на палтото в желанието си да зърне, ако може, още нещо през вероятно последните си две минути с Тъкър.

— Можеш да не си тръгваш — каза Тъкър уморено. Дънкан го погледна недоверчиво като деветокласник, когото най-красивото момиче в класа още не е разкарало.

— Сериозно?

— Сериозно. Аз… Това, което каза, беше много силно. Благодаря ти. Искрено.

Най-хубавото момиче в класа вече си събуваше гащите и… Всъщност тази аналогия беше много странна. Странна и смущаващо себична, ако човек се замислеше внимателно.

— Ако искаш да поговорим за музиката ми, с удоволствие ще се отзова. Виждам, че си сериозен.

Какво толкова? Защо беше прекарал половината си живот в криене от хора като Дънкан? Колко такива имаше все още? Една шепа, разпръснати из целия свят. Шибаният интернет беше виновен за това, че ги бе събрал на едно място и ги бе направил да изглеждат подозрителни. Шибаният интернет беше виновен за това, че го бе поставил в центъра на някаква негова параноична вселена.

— Много съжалявам, че се изпиках в тоалетната на Джули Бийти — каза Дънкан.

— Мисля, че не ми пука чак толкова, колкото го изкарах. Между нас казано, истината е следната. В определени кръгове Джули Бийти се радва на незалязващата и неопетнена слава на огнена муза. От днешна гледна точка тя е просто една празноглава хубавелка. Ако някой й пикае в тоалетната от време на време, така й се пада.

 

 

Двете най-важни части в живота на мъжа са семейството и работата и Тъкър много дълго се бе окайвал и за двете. Вече нямаше какво да направи за някои фрагменти от семейството си. Никога нямаше да изглади нещата с Грейс, а отношенията му с Лизи щяха да варират от взаимно търпение до болезнени изблици от нейна страна. Големите момчета не го вълнуваха особено. Оставаше Джаксън, което се равняваше на 20 процента успеваемост в бащинството. Няма място, където си струва да те приемат с подобен успех от изпита.

Никога не бе помислял, че работата му може да се спаси или че той може да се спаси чрез работата си. Но онзи следобед, докато слушаше как един речовит, вманиачен мъж му обяснява отново и отново защо е гений, у него пламна надеждата, че в това може да има частица истина.