Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nemesis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Корекция
Mandor (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2007)

Издание:

Издателство „Полюси“, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor

Едно
Марлейна

1.

Марлейна беше видяла Слънчевата Система за последен път, когато беше на малко повече от една година. Тя, разбира се, не си я спомняше. Беше чела много за нея, но нищо от прочетеното не я накара да я почувствува като част от себе си, нито пък себе си, като част от нея.

Тя беше на петнадесет години и познаваше само Ротор. Винаги беше мислила, че той е един голям свят. Откакто навърши десет години тя започна да си прави разходки — веднъж в месеца, ако имаше тази възможност — и понякога минаваше по пътеките със слаба гравитация, за да поплава из въздуха. Това винаги я забавляваше. Независимо дали ходеше или плаваше, сградите, парковете, фермите и най-вече хората на Ротор нямаха край.

Тези разходки й отнемаха цял ден, но майка й нямаше нищо против. Тя казваше, че Ротор е напълно безопасен. „Не е като Земята,“ но не обясняваше ЗАЩО Земята не е безопасна. „Няма значение“, казваше тя.

От всичко Марлейна най-малко харесваше хората. Казваха, че при новото преброяване населението на Ротор ще възлезе на шестдесет хиляди. Твърде много. Прекалено много. И всеки един от тях носеше фалшиво лице. Марлейна мразеше да вижда тези фалшиви лица, зад които се криеше нещо друго. Тя не можеше да разговаря с никого за това. Беше опитвала като по-малка, но майка й се ядосваше и й казваше, че не трябва да говори такива неща.

С годините започна да вижда фалша по-ясно, но той я притесняваше все по-малко. Беше се научила да го приема и да прекарва колкото е възможно повече време насаме със собствените си мисли.

Напоследък често мислеше за Еритро, планетата, в чиято орбита обикаляха откакто се помнеше. Не знаеше защо мисли за него, но понякога отиваше на наблюдателната платформа, взираше се жадно в планетата и искаше да бъде там — на Еритро.

Майка й не разбираше защо иска да отиде на една пуста, неплодородна планета и тя не можеше да й обясни. Не знаеше. „Просто искам“ отвръщаше тя.

Сега беше сама на наблюдателната платформа и съзерцаваше Еритро. Роторианците почти не идваха тук. Марлейна предполагаше, че е така, защото гледката им беше позната и по една или друга причина Еритро не ги вълнуваше така, както нея.

Той стоеше в небето — едната му част осветена, другата тъмна. Марлейна смътно си спомняше как някога две ръце я повдигаха, за да види Еритро и всеки път той ставаше по-голям с приближаването на Ротор към него.

Истински ли беше този спомен? Все пак тогава тя беше почти четиригодишна, така че това беше напълно възможно.

Но сега този спомен, независимо дали беше истински или не, бе изместен от други мисли, от все по-ясното осъзнаване на това, колко голяма бе всъщност една ПЛАНЕТА. Диаметърът на Еритро беше не осем, а повече от дванадесет хиляди километра. Тя не можеше да проумее тези размери. На екрана той не изглеждаше толкова голям и тя не можеше да си представи да стои на него и да вижда на стотици, дори хиляди километри. Но силно желаеше това.

Оринел не се интересуваше от Еритро и това я разочароваше. Той казваше, че има да мисли за други неща, като например подготовката за университета. Той беше на седемнадесет години и половина, а Марлейна току-що беше навършила петнадесет. Но това няма голямо значение, мислеше си гневно тя, тъй като момичетата се развиват по-бързо.

Поне би трябвало да е така. Тя се погледна и не за пръв път си помисли разочаровано и смутено, че все още е ниска и набита като дете.

Тя отново погледна към Еритро. Той беше голям и красив и на места отразяваше мека червена светлина. Беше достатъчно голям, за да бъде планета, но Марлейна знаеше, че е спътник. Той обикаляше около Мегас и в действителност Мегас (който беше още по-голям) беше планетата, въпреки че всички наричаха Еритро така. Те двете, Мегас и Еритро, както и Ротор, обикаляха звездата Немезида.

— Марлейна.

Тя позна гласа на Оринел. Напоследък се притесняваше да разговаря с него и причината за това я смущаваше. Харесваше й начинът, по който той произнася името й. Произнасяше го правилно. Три срички: Мар-ЛЕЙ-на, с леко вибриране на „р“-то. Само като го чуеше й ставаше хубаво.

Тя се обърна и смотолеви:

— Здравей, Оринел, — и се опита да не се изчервява.

Той се ухили.

— Гледаш Еритро, нали?

Тя не отговори. Естествено, че гледаше Еритро. Всички знаеха какво чувствува тя към него.

— А ти какво правиш тук? — (Кажи, че ме търсиш, помисли си тя.)

— Майка ти ме изпраща, — отговори Оринел.

(Е, нищо.)

— Защо?

— Каза, че си в лошо настроение и че всеки път, когато изпитваш самосъжаление, идваш тук, а аз трябваше да дойда и да те взема, защото тя каза, че ако останеш тук, ще станеш още по-кисела. А ти защо си в лошо настроение?

— Не съм. А дори и да съм, си имам причини.

— Какви причини? Хайде, вече не си малко дете. Трябва да умееш да се изразяваш.

Марлейна вдигна вежди.

— Благодаря, но мога да се изразявам достатъчно ясно. Причината е, че ми се пътува.

Оринел се засмя.

— Ти си пътувала, Марлейна. Пропътувала си повече от две светлинни години. Никой в цялата история на Слънчевата Система не е пропътувал дори и малка част от една светлинна година. Освен нас. Така че нямаш право да се оплакваш. Ти си Марлейна Инсиня Фишър, галактически пътешественик.

Марлейна подтисна смеха си. Инсиня беше моминското име на майка й и винаги, когато Оринел казваше трите й имена, той козируваше и правеше гримаса, а отдавна не го беше правил. Марлейна предполагаше, че това се дължи на неговото израстване и че той трябваше да се упражнява да се държи като голям.

— Изобщо не си спомням това пътуване, — каза тя. — Знаеш, че не го помня, а това означава, че то не се брои. Ние сме тук, на повече от две светлинни години от Слънчевата Система и никога няма да се върнем там.

— Откъде знаеш?

— Хайде, Оринел. Чувал ли си някой да говори за връщане?

— Дори и да не се върнем, какво от това? Земята е един пренаселен свят и цялата Слънчева Система все повече се пренаселва и изхабява. По-добре ни е тук, като господари на всичко наоколо.

— Само че не сме. Ние наблюдаваме Еритро, но не слизаме там долу, за да му бъдем господари.

— Разбира се, че слизаме. На Еритро имаме един добър базов Купол и ти знаеш това.

— Да, но той не е предназначен за нас, а за някакви си учени. Аз говоря за НАС. Те не ни позволяват да слизаме долу.

— След време ще ни позволят — каза весело Оринел.

— Да, когато остарея. Или когато умра.

— Нещата не са чак толкова лоши. Както и да е. Излез оттук и зарадвай майка си. Аз не мога да остана. Имам работа. Долорет…

Марлейна усети бръмчене в ушите си и не успя да чуе какво точно каза Оринел. Достатъчно беше, че чу — Долорет!

Тя МРАЗЕШЕ Долорет, която беше висока и… и ПРАЗНОГЛАВА.

Но какво от това? Оринел се въртеше около нея и само като го погледнеше, Марлейна знаеше точно какво изпитва той към Долорет. А сега го бяха изпратили да я намери и той само си губеше времето. Тя виждаше, че той си го мисли и също така виждаше с какво нетърпение чака да се върне при тази… тази Долорет. (Защо винаги виждаше тези неща? Понякога тона беше толкова ужасно.)

Изведнъж Марлейна поиска да го нарани, да му каже нещо, което да му причини болка, някаква истина. Не искаше да го лъже.

— Ние никога няма да се върнем в Слънчевата Система. Аз ЗНАМ защо — изрече тя.

— И защо?

Марлейна се колебаеше дали да отговори и той добави:

— Тайна ли е?

Марлейна се усети. Не трябваше да казва това. Тя смотолеви:

— Не искам да ти кажа. Не би трябвало да го знам.

И все пак тя ИСКАШЕ да му каже. В този момент тя искаше ВСИЧКИ да се чувствуват зле.

— На мен, обаче, ще кажеш, нали? Ние сме приятели.

— Така ли? — попита тя. — Добре, ще ти кажа. Няма никога да се върнем, защото Земята ще бъде унищожена.

Оринел не реагира както тя очакваше. Той се разсмя високо. Когато се успокои, тя го изгледа възмутено.

— Марлейна, къде чу това? Ти си гледала филми на ужасите.

— НЕ СЪМ!

— Но какво те накара да кажеш такова нещо?

— Защото знам. Виждам. От това, което хората казват, но не изказват и което правят, но не знаят, че правят. И от неща, които компютърът ми казва, когато му задам правилния въпрос.

— И какви неща ти казва той?

— Няма да ти кажа.

— А възможно ли е… има ли СЪВСЕМ малка възможност, — и той показа с два пръста близо един до друг, — да си въобразяваш тези неща?

— Не, не е възможно. Земята няма да бъде унищожена веднага, може би не и след хиляди години, но тя ще бъде унищожена. — Тя кимна сериозно, лицето й беше напрегнато. — И нищо не може да предотврати това.

Марлейна се обърна и се отдалечи. Тя се сърдеше на Оринел, че се съмнява в думите й. Не, не затова. Имаше нещо друго. Той мислеше, че тя не е с всичкия си. И ето резултата. Тя беше казала твърде много, а не беше спечелила нищо. ВСИЧКО се обърка.

Оринел втренчено гледаше след нея. Усмивката беше замръзнала на момчешки хубавото му лице и някакво безпокойство го беше накарало да сбърчи вежди.

2.

По време на пътуването до Немезида и дългия престой след пристигането, Юджиния Инсиня беше достигнала средна възраст. Тя често си напомняше: Това е за цял живот; и за живота на нашите деца в неизвестното бъдеще.

Тази мисъл винаги я подтискаше.

Защо? Тя беше разбрала, че това е неизбежното следствие на всичко, което беше станало от момента, в който Ротор напусна Слънчевата Система. Всички на Ротор — до един останали доброволно — го бяха разбрали. Тези, които нямаха смелостта за вечна раздяла, бяха напуснали Ротор преди отпътуването и измежду тях…

Юджиния Инсиня не довърши мисълта си. Тя често я спохождаше и Юджиния се стараеше никога да не я довършва.

Сега те бяха тук, на Ротор, но това ли беше техният дом? Той беше дом за Марлейна, която не познаваше друг. А за нея, за Юджиния? „У дома“ бяха Земята и Луната, Слънцето и Марс, и всички планети, които съпътствуваха човечеството в неговата история и праистория. Те съпътствуваха живота от самото му начало. Тази мисъл, че Ротор не е „у дома“, не я напускаше и сега.

Все пак тя беше прекарала първите двадесет и осем години от живота си в Слънчевата Система и беше работила по дипломната си работа на самата Земя в продължение на две години.

Беше странно, че от време на време я спохожда мисълта за Земята. Тя не й беше харесала. Не й харесаха внезапните промени във времето, раните върху земята и замърсеният океан. Тя се завърна на Ротор с огромно облекчение и с нов съпруг, на когото се опита да дари своя малък мил въртящ се свят — да направи подредения му уют така приятен за него, както беше за нея, родената там.

Но той забелязваше единствено, че Ротор е малък. „За шест месеца ти втръсва,“ беше казал той.

Самата тя не успя да задържи интереса му по-дълго. Какво да се прави…

Нещата щяха да се решат от само себе си. Не за нея. Тя беше завинаги изгубена между световете. За децата. Юджиния беше родена на Ротор и можеше да живее без Земята. Марлейна беше живяла само на Ротор и можеше да живее без Слънчевата Система, като се изключи смътното чувство, че произлиза оттам. Нейните деца нямаше да знаят дори това и то нямаше да ги интересува. За тях Земята и Слънчевата Система щяха да бъдат някакъв мит, а дотогава Еритро щеше да е станал един бързо развиващ се свят.

Тя се надяваше да е така. Марлейна вече беше странно запалена по Еритро, въпреки че това беше започнало преди няколко месеца и може би щеше да премине също така бързо, както беше започнало.

Общо взето би било неблагодарно от нейна страна да се оплаква. Никой не беше допускал съществуването на обитаема планета около Немезида. Условията, които правеха Еритро обитаем, бяха забележителни. Като се вземе предвид това, и като се добави близостта на Немезида до Слънчевата Система, всичко това изглеждаше още по-невероятно.

Тя отново се обърна към компютъра, който чакаше да й подаде съобщенията за деня с безкрайната търпеливост, присъща за неговия вид. Но преди да успее да приеме данните, от малкия микрофон, прикачен на лявото рамо на дрехата й, се чу тихият глас на нейната секретарка.

— Оринел Пампас иска да ви види. Няма уговорен час.

Инсиня се намръщи, после си спомни, че го беше изпратила да потърси Марлейна.

— Нека влезе.

Тя хвърли бърз поглед в огледалото. Видя, че изглежда добре. Намираше, че няма вид на четиридесет и две годишна. Надяваше се, че и другите мислят така.

Струваше й се глупаво да се тревожи за това, как изглежда, пред едно седемнадесетгодишно момче, но Юджиния Инсиня беше видяла как Марлейна гледа това момче и знаеше какво означава този поглед. Инсиня мислеше, че Оринел — толкова доволен от собствената си външност — гледа на Марлейна, която все още не беше се отървала от детинската си пълнота, само като на едно забавно дете. И все пак, ако Марлейна трябваше да се примири с това, поне да не мисли, че майка й, по някакъв начин, е допринесла за нейния неуспех; тя винаги се е отнасяла мило с момчето.

Така или иначе тя ще ме упреква, си помисли с въздишка Инсиня, когато момчето влезе в стаята с усмивка, все още по детски свенлив.

— Е, Оринел, — каза тя, — намери ли Марлейна?

— Да, госпожо. Точно там, където казахте, че ще бъде. Казах й, че не искате да остава там.

— И как се чувствува тя?

— Ако ви интересува, д-р Инсиня, не мога да определя дали това е депресия или нещо друго, но тя си е наумила нещо доста странно. Не съм сигурен, че ще й хареса, ако ви кажа…

— Е, аз също не искам да пращам хора да я следят, но тя често има странни хрумвания и ме тревожи. Моля те, кажи ми какво ти каза.

Оринел поклати глава.

— Добре, но не й казвайте, че съм ви казал. Това НАИСТИНА е налудничаво. Тя каза, че Земята щяла да бъде унищожена.

Той зачака Инсиня да се разсмее.

Но тя не се разсмя. Вместо това избухна:

— КАКВО? И какво я е накарало да каже това?

— Не зная, д-р Инсиня. Тя е много умна хлапе, нали знаете, но има странни мисли. А може и да се е пошегувала.

Инсиня го прекъсна.

— Може да е направила точно това. Тя има странно чувство за хумор. Така че, слушай, не искам да повтаряш това пред никого. Не искам да тръгнат глупави приказки. Разбираш ли?

— Разбира се, госпожо.

— Съвсем сериозно! Нито дума!

Оринел кимна енергично.

— Все пак, благодаря, че ми каза, Оринел. Беше много важно. Ще говоря с Марлейна и ще разбера какво я безпокои… и няма да й казвам, че ти си ми казал.

— Благодаря ви, — каза Оринел. — Още нещо, госпожо.

— Какво?

— Земята ще бъде ли унищожена?

Инсиня се втренчи в него, после се засмя насила.

— Разбира се, че не! Сега можеш да си вървиш.

Тя остана загледана след него. Щеше й се да е била по-убедителна в отговора си.

3.

Дженъс Пит имаше внушителна външност, която му беше помогнала да се издигне като Губернатор на Ротор. В началото, когато Колониите се формираха, се предпочитаха хора със среден ръст. Това се дължеше на представата, че така ще са нужни по-малко място и средства на глава от населението. След време тези съображения бяха счетени за излишни и изоставени, но предубеждението все още съществуваше в гените на ранните Колонии и средният роторианец беше с един-два сантиметра по-нисък от средния жител на по-късните Колонии. Пит, обаче, беше висок, със сива като стомана коса и дълго лице с дълбоки сини очи, и въпреки че беше на петдесет и шест години, тялото му беше в добра форма.

Когато Юджиния Инсиня влезе, Пит вдигна очи и се усмихна, но, както обикновено, се почувствува леко смутен. Юджиния винаги го смущаваше, дори го уморяваше. Тя винаги имаше такива Причини (с главно П), с които беше трудно да се справиш.

— Благодаря ти, че ме прие толкова бързо, Дженъс, — каза тя.

Пит натисна „пауза“ на компютъра си и се облегна назад, като си наложи да изглежда спокоен.

— Хайде, — каза той. — Между нас няма формалности. Познаваме се отдавна.

— И сме преживели много неща заедно, — каза Инсиня.

— Така е. Как е дъщеря ти?

— Впрочем, именно заради нея идвам. Включено ли е защитното поле?

Пит повдигна вежди.

— Защо е необходимо? Какво има да крием и от кого?

Самият въпрос го накара да осъзнае странното положение, в което се намираше Ротор.

Практически Ротор беше сам във Вселената. Слънчевата Система беше на повече от две светлинни години оттук и може би не съществуваха други светове населени с разумни същества на стотици, дори на милиарди светлинни години разстояние. Въпреки че роторианците понякога се чувствуваха самотни, те бяха изцяло освободени от страх от вмешателство отвън. Е, почти изцяло, помисли си Пит.

— Знаеш какво имаме да крием, — каза Инсиня. — Ти си този, който винаги е държал на секретността.

Пит включи защитното поле и каза:

— Пак ли ще говорим за това? Моля те, Юджиния, този въпрос е решен. Той беше решен още преди четиринадесет години, когато отпътувахме. Знам, че от време на време мислиш за това.

— Мисля за това? И защо не? Това е МОЯТА звезда. — Тя махна с ръка, като че да посочи Немезида. — Тя е МОЯ отговорност.

Пит стисна устни. Необходимо ли е пак да говорим за всичко това, си мислеше той. На глас каза:

— Защитени сме. Сега, какво те безпокои?

— Марлейна. Дъщеря ми. По някакъв начин тя е разбрала.

— Какво е разбрала?

— За Немезида и Слънчевата Система.

— Откъде би могла да разбере? Освен ако не си и казала?

Инсиня разпери ръце безпомощно.

— Разбира се, че не съм й казала, но това не е необходимо. Не знам как, но Марлейна сякаш чува и вижда всичко. И от това, което чува и вижда, тя проумява нещата. Винаги е можела да го прави, но през последната година това много се засили.

— Значи налучква и понякога успява да отгатне истината. Кажи й, че греши и се погрижи да не говори за това.

— Но тя вече е казала на един младеж, който дойде да ми каже. Така узнах. Оринел Пампас. Той е приятел на семейството.

— А, да. Познавам го бегло. Просто му кажи да не слуша измислиците на едно малко момиче.

— Тя не е малка. На петнадесет години е.

— За него е малка, уверявам те. Казах ти, че го познавам. Имам чувството, че е минал пубертета и си спомням, че когато аз бях на неговите години, петнадесетгодишните момичета не ме интересуваха, особено ако бяха…

— Разбирам, — каза Инсиня с горчивина. — Особено ако са ниски, пълни и обикновени. А това, че е много интелигентна, не е ли от значение?

— За теб и за мен? Разбира се. За Оринел — разбира се, че не. Ако е необходимо, аз ще говоря с момчето. Ти говори с Марлейна. Кажи й, че тази мисъл е абсурдна, че не е истина и че тя не трябва да разказва обезпокоителни измислици.

— Ами ако е ИСТИНА?

— Не става въпрос за това. Виж, Юджиния, аз и ти сме прикривали тази вероятност години наред и би било по-добре да продължаваме да я крием. Ако се разчуе, тя ще бъде преувеличена и това ще предизвика буря от чувства и то напразно. Това само ще отвлече вниманието ни от делото, с което се захванахме след като напуснахме Слънчевата Система и което ще продължи да занимава цели поколения.

Тя го погледна изумена.

— Наистина ли не изпитваш нищо към Слънчевата Система, към Земята, света от който произлиза човечеството?

— Напротив, Юджиния, изпълнен съм с чувства, но те са ирационални и аз не мога да им позволя да ме водят. Ние напуснахме Слънчевата Система, защото мислехме, че е настъпил моментът, когато човечеството трябва да излезе от нейните граници. Сигурен съм, че и други ще ни последват. Може вече да са тръгнали. Ние превърнахме човечеството в галактическо явление и не можем повече да ограничаваме мисленето си само в една планетна система. Нашата работа е ТУК.

Те впериха поглед един в друг и Юджиния каза с нотка на отчаяние в гласа:

— Пак ще ме убедиш. Винаги си успявал.

— Да, но догодина пак ще се наложи да те убеждавам и после по-догодина. Ти не се предаваш лесно, Юджиния, и ме изморяваш. Един път трябваше да бъде достатъчен, — и той отново се обърна към компютъра.