Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nemesis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Корекция
Mandor (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2007)

Издание:

Издателство „Полюси“, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor

Двадесет и шест
Планета

58.

Крайл Фишър беше виждал Игор Коропатски само два пъти през трите години, в които той заемаше поста на Танаяма и беше поел ръководството на неговия проект.

Въпреки това, когато образът му се появи на видео-звънеца, той го разпозна без усилие. Коропатски изглеждаше все така представителен и дружелюбен. Беше добре облечен, с голямо пухкаво шалче по последна мода.

Фишър, който беше прекарал сутринта в къщи, не беше много представителен, но не отказа да приеме Коропатски, въпреки че идваше без предупреждение.

Той включи на „Почакайте“, при което на екрана се появи рисувано човече, представляващо гостоприемен домакин (или домакиня, тъй като полът на фигурката беше неопределен), вежливо вдигнал ръка в жест, който общоприето означаваше „Момент, моля“, като по този начин спестяваше неудобството да изречеш това.

Фишър разполагаше с малко време да се среше и да оправи вида си. Можеше да се обръсне, но реши, че Коропатски ще сметне едно по-продължително забавяне за оскърбително.

Вратата се плъзна и Коропатски влезе. Той се усмихна любезно и каза:

— Добро утро, Фишър. Знам, че ви се натрапвам.

— Нищо подобно, г-н Директор, — каза Фишър като се опитваше да звучи естествено, — но, ако търсите д-р Уендел, страхувам се, че тя е при кораба.

Коропатски промърмори:

— Така и предполагах. В такъв случай нямам друг избор, освен да говоря с вас. Може ли да седна?

— Да, разбира се, г-н Директор, — каза Фишър смутен, че не го беше поканил да седне по-рано. — Искате ли нещо разхладително?

— Не. — Коропатски потупа корема си. — Претеглям се всяка сутрин и това само по себе си е достатъчно да ми развали апетита — донякъде. Фишър, не съм имал възможност да разговарям с вас по мъжки. А бих искал.

— Ще бъде удоволствие за мен, г-н Директор, — измънка Фишър, който започваше да се чувствува неловко. Какво означаваше всичко това?

— Нашата планета ви дължи много.

— Щом казвате, г-н Директор.

— Вие бяхте на Ротор преди той да отпътува.

— Това беше преди четиринадесет години, г-н Директор.

— Знам. Бяхте женен на Ротор и имахте дете.

— Да, г-н Директор, — каза Фишър тихо.

— Но се върнахте на Земята точно преди Ротор да напусне Слънчевата Система.

— Да, г-н Директор.

— Благодарение на нещо, което сте си спомнили и на едно предположение, което сте направили, Земята откри Звездата Съсед.

— Да, г-н Директор.

— И вие бяхте този, който доведе д-р Теса Уендел от Аделия на Земята.

— Да, г-н Директор.

— И пак вие направихте възможна работата й тук повече от осем години и я правехте щастлива, нали?

Той се ухили и Фишър си помисли, че ако Коропатски беше по-близо до него, щеше по мъжки да го ръгне с лакът в ребрата.

Фишър каза предпазливо:

— Двамата с нея се разбираме добре, г-н Директор.

— Но не сте се оженили.

— Аз вече съм женен.

— И разделен с жена си от четиринадесет години. Един развод би могъл да бъде уреден много бързо.

— Аз имам и дъщеря.

— Която ще остане ваша дъщеря дори и да се ожените повторно.

— Това е една безсмислена формалност.

— Може би, — кимна Коропатски. — А може би така дори е по-добре. Знаете ли, че „Свръхсветлинен“ е готов да отпътува? Надяваме се, че ще можем да го пуснем в началото на 2237 г.

— Д-р Уендел ми каза това, г-н Директор.

— Невронните детектори са инсталирани и работят добре.

— И това ми каза.

Коропатски сключи ръце в скута си и кимна бавно с голямата си глава. След това погледна Фишър и попита:

— Знаете ли как функционира?

Фишър поклати глава.

— Не, сър. Не знам нищо за същинския му начин на действие.

Коропатски отново кимна.

— И аз. Трябва да приемем думите на д-р Уендел и инженерите. Едно нещо обаче все още липсва.

— О? — (Силна тревога обзе Фишър. Още отлагане?) — Какво липсва, г-н Директор?

— Комуникационна връзка. Аз мисля, че ако има начин един кораб да се движи много по-бързо от светлината, трябва да има и начин да се изпращат вълни или някакво друго средство за предаване на съобщения по-бързо от светлината. На мен ми се струва, че е по-лесно да изпратиш свръхсветлинно съобщение, отколкото да задвижиш кораб със свръхсветлинна скорост.

— Не знам, г-н Директор.

— Но д-р Уендел ме уверява, че обратното е вярно; че все още няма ефикасен метод за свръхсветлинна комуникация. Тя казва, че след време ще има, но не иска да чака до създаването му, което според нея може да отнеме много време.

— Аз също не бих искал да чакам, г-н Директор.

— Да, аз също силно желая напредък и успех. Вече толкова години чакаме, че съм нетърпелив да видя тръгването и завръщането на кораба. Но това означава, че щом отпътува, ние ще загубим връзка с него.

Той кимна замислено, а Фишър тактично запази мълчание. (Какво става? Накъде бие старият мечок?) Коропатски погледна Фишър.

— Знаете ли, че Звездата Съсед се движи към нас?

— Да, г-н Директор, чух това, но ми се струва, че според общото мнение, тя ще премине на достатъчно голямо разстояние, за да не ни засегне.

— Това е мнението, което искаме хората да имат. А истината, Фишър, е че Звездата Съсед ще премина достатъчно близо, за да повлияе значително на земната орбита.

Фишър беше потресен.

— И ще унищожи планетата?

— Не във физическия смисъл. Климатът обаче ще се промени така, че Земята ще стане необитаема.

— Това сигурно ли е? — попита Фишър, който не искаше да повярва.

— Учените никога не са напълно сигурни. Но са достатъчно сигурни, за да ни накарат да вземем мерки. Разполагаме с пет хиляди години и можем да се движим със свръхсветлинна скорост — ако корабът работи.

— Щом д-р Уендел казва, че работи, г-н Директор, аз съм сигурен, че е така.

— Да се надяваме, че доверието ви е оправдано. Но въпреки петте хиляди години и полетите със свръхсветлинна скорост, шансовете ни не са големи. Ще трябва да създадем сто и тридесет хиляди Колонии като Ротор, на които да прехвърлим осем милиардното население на Земята плюс достатъчно растения и животни, за да осигурим нормални условия за живот. Това прави по двадесет и шест Ноеви Ковчега на година, ако започнем веднага. И при положение, че през следващите пет хиляди години населението на Земята не нарасне.

— Може би, — каза Фишър внимателно, — ще успеем да създаваме средно по двадесет и шест на година, тъй като с времето опитът ни ще нарасне, а и от десетилетия контролът ни над прираста на населението е ефикасен.

— Много добре. Сега ми отговорете на следващия въпрос. Ако успеем да прехвърлим населението на Земята на сто и тридесетте хиляди Колонии, като използуваме изцяло земните ресурси, както и тези на Луната, Марс и астероидите и оставим съдбата на Слънчевата Система в ръцете на Звездата Съсед, къде ще отидем с всички тези Колонии?

— Не знам, г-н Директор, — каза Фишър.

— Ще трябва да намерим планети, подобни на Земята, които да приемат многобройното ни население, без да изискват допълнително приспособяване. За това също трябва да се помисли и то още сега, а не след пет хиляди години.

— Дори да не намерим подходящи планети, можем да пуснем Колониите в орбита около подходящи звезди. — Фишър несъзнателно описа кръг с показалец.

— Драги мой, това няма да стане.

— Моите уважения, г-н Директор, но точно това става тук в Слънчевата Система.

— Съвсем не. Тук в Слънчевата Система има една планета, на която дори днес, въпреки всички Колонии, живеят деветдесет и девет процента от човешкия вид. Ние сме човечеството, а Колониите са нещо като отронени листи около нас. Могат ли те да съществуват независимо от нас? Нямаме доказателство за това, а аз мисля, че не могат.

— Може би сте прав, г-н Директор, — каза Фишър.

Може би? В това няма съмнение, — отвърна разпалено Коропатски. — Заселниците се преструват, че ни презират, но ние изпълваме мислите им. Ние сме тяхната история. Ние сме техният модел. Ние сме енергийният източник, към който те се завръщат отново и отново, за да се презаредят. Ако останат сами, те ще загинат.

— Може и да сте прав, г-н Директор, но такъв експеримент не е правен. Никоя Колония не е правила опит да съществува самостоятелно, без планета…

— Такъв опит е правен, или поне аналогичен. В ранната история на човечеството някои хора се заселили на острови, като по този начин се отделили от останалите. Ирландците населили Исландия, норвежците населили Гренландия, бунтовници населили Питкаирнските острови, полинезийците населили Великденските острови. Резултатът? Колонизаторите загинали, а в някои случаи напълно изчезнали. Винаги застой. Никаква цивилизация не се е развила, освен на континентите или на островите в непосредствена близост до тях, човечеството има нужда от пространство, простор, разнообразие, хоризонти, граници. Разбирате ли?

— Да, г-н Директор, — отвърна Фишър. (След определен момент е безполезно да се спори.)

— Така че… — и Коропатски нравоучително постави десния си показалец върху лявата си длан, — … трябва да намерим планета, поне една планета на първо време. Което ни отвежда до Ротор.

Фишър учудено вдигна вежди.

— До Ротор, г-н Директор?

— Да. Какво се е случило с тях през тези четиринадесет години?

— Д-р Уендел е на мнение, че вероятно са загинали. — (Казвайки това, той усети силна болка. Винаги усещаше тази болка, когато мислеше за това.)

— Знам. Разговарял съм с нея и приех думите й без да споря. Но бих искал да чуя и вашето мнение.

— Нямам мнение, г-н Директор. Само искрено се надявам, че са оцелели. Аз имам дъщеря на Ротор.

Може би все още имате. Помислете! Какво може да ги е унищожило? Някаква техническа неизправност? Ротор не е кораб, а Колония, на която за петдесет години не е имало сериозна повреда. От тук до Звездата Съсед е пътувал през празно пространство, а има ли нещо по-безопасно от празното пространство?

— Малка черна дупка, незабелязано астероидно тяло…

— Какви са доказателствата? Според астрономите това са само предположения с почти нулева вероятност. Дали хиперпространството има някакви свойства, които може да са унищожили Ротор? От години експериментираме с хиперпространството, но не сме открили нищо опасно. Така че можем да предполагаме, че Ротор благополучно е стигнал до Звездата Съсед, ако изобщо се е запътил натам, но изглежда всички са на мнение, че не е вероятно да е отишъл другаде.

— Иска ми се да мисля, че са пристигнали благополучно.

— Но тогава възниква въпросът: Ако Ротор е в безопасност около Звездата Съсед, какво прави там?

— Съществува. — (Това беше нещо между въпрос и твърдение.)

— Но как? Като обикаля около Звездата Съсед? Самотна Колония на безкрайно, самотно пътешествие около една звезда червено джудже? Не ми се вярва. Те ще загинат и няма да им е необходимо много време, за да разберат това. Сигурен съм, че не след дълго ще загинат.

— И ще се оставят да умрат? Това ли е вашето заключение, г-н Директор?

— Не. Ще се откажат и ще се върнат. Ще се признаят за победени и ще се върнат на сигурно място. Те обаче не постъпиха така и знаете ли какво си мисля? Мисля, че са открили обитаема планета около Звездата Съсед.

— Но около едно червено джудже е невъзможно да съществува обитаема планета, г-н Директор. Има недостиг на енергия, а ако е много близо, ще се получи прекалено голям приливен ефект. — Той замълча и смотолеви смутено: — Д-р Уендел ми обясни това.

— Да, астрономите и на мен ми го обясниха. Но… — той поклати глава — … от опит знам, че колкото и да са сигурни учените, природата умее да ги изненадва. Както и да е, разбирате ли защо ви включваме в това пътуване?

— Да, г-н Директор. Вашият предшественик ми обеща това в замяна на добре свършената работа.

— Аз имам и по-добра причина. Моят предшественик, който беше голям човек, човек достоен за уважение, накрая беше един болен старец. Враговете му смятаха, че страда от параноя. Той вярваше, че на Ротор са знаели в каква опасност се намира Земята и са ни напуснали без да ни предупредят, защото са искали тя да бъде унищожена, и следователно Ротор трябва да бъде наказан. Но него вече го няма и сега аз съм тук. Не съм нито стар, нито болен, нито страдам от параноя. Ако Ротор е при Звездата Съсед, ние нямаме намерение да им причиним зло.

— Много се радвам, но това не е ли нещо, което трябва да обсъдите с д-р Уендел? Тя ще бъде капитан на кораба.

— Д-р Уендел е Заселник, а вие сте предан Землянин.

— Д-р Уендел от години работи предано над проекта за свръхсветлинна скорост.

— Нейната преданост към проекта не подлежи на съмнение. Но предана ли е на Земята? Можем ли да разчитаме тя да носи посланието и духа на земните намерения към Ротор?

— Мога ли да попитам, г-н Директор, какви по-точно са земните намерения към Ротор? Доколкото разбирам, вече не възнамерявате да накажем тази Колония за това, че не ни е предупредила.

— Точно така. Това, което искаме сега, е сътрудничество, братство, най-топли чувства. След установяване на приятелски отношения трябва да се върнете с колкото е възможно повече информация за Ротор и планетата.

— Сигурен съм, че ако кажете всичко това — ако обясните всичко това — на д-р Уендел, тя ще го изпълни.

Коропатски се подсмихна.

— Това е логично, но нали знаете. Тя не е в първа младост. Тя е чудесна жена, нямам никакви забележки, но е на петдесет години.

— И какво от това? — Фишър се почувствува засегнат.

— Тя знае, че когато се върне от един успешен свръхсветлинен полет, за нас тя ще е по-ценна от когато и да било с жизненоважния опит, който има; ще ни е нужна, за да проектира нови, по-добри, по-съвременни свръхсветлинни кораби, да обучава млади хора като пилоти. Сигурно знае, че никога няма да й позволим да предприеме ново пътуване през хиперпространството, просто защото ще е прекалено ценна, за да допуснем подобен риск. Следователно преди да се върне, тя може да се поддаде на изкушението да удължи пътуването. Може да поиска да изследва нови звезди и да достигне нови хоризонти, но рискът, който поема като отива на Ротор, за да събере информация и да се върне, е достатъчно голям и не можем да позволим да поема допълнителен риск. Нямаме и време за губене. Разбирате ли? — Гласът му стана суров.

Фишър преглътна.

— Навярно нямате основание…

— Имам пълно основание. Положението на д-р Уендел тук, като Заселник, винаги е било деликатно. Надявам се, че разбирате. На нея разчитаме най-много от всички, а тя е Заселник. Тя беше обект на подробно психологическо изследване. Проучена е най-щателно, с и без нейно знание, и сме напълно сигурни, че ако има възможност да удължи пътуването, тя ще се възползува от нея. А след като няма да поддържаме връзка, няма да знаем нито къде е, нито какво прави. Няма да знаем дори дали е жива.

— Защо ми казвате всичко това, г-н Директор?

— Защото знаем, че вие имате голямо влияние върху нея. Вие можете да я ръководите, ако сте твърд.

— Струва ми се, че надценявате влиянието ми, г-н Директор.

— Сигурен съм, че не е така. Вие също бяхте обект на изследвания и знаем точно колко е привързана към вас добрата докторка — може би повече, отколкото предполагате. Знаем още, че вие сте предан син на Земята. Можехте да заминете с Ротор, да останете при жена си и дъщеря си, но вие се върнахте на Земята, въпреки че това ви струва раздялата с тях. Още повече, че направихте това със съзнанието, че моят предшественик, Директорът Танаяма, ще сметне, че сте се провалил поради неуспеха ви да донесете информация за хиперпространствения метод и че кариерата ви може да рухне. За мен това е достатъчно доказателство, че мога да разчитам да държите д-р Уендел под строг контрол и да я върнете възможно най-бързо, и че този път — този път — ще ни донесете нужната информация.

— Ще се постарая, г-н Директор, — каза Фишър.

— Сякаш се колебаете, — каза Коропатски. — Моля ви да разберете значението на молбата ми. Трябва да знаем точно какво правят, колко са силни и какво представлява планетата. Узнаем ли всичко това, ще знаем какво ние трябва да направим, колко силни трябва да бъдем и за какъв живот трябва да се подготвим. Защото, Фишър, на нас ни е нужна планета и то сега. И нямаме друг избор, освен да вземем планетата на Ротор.

— Ако такава изобщо съществува, — каза Фишър с дрезгав глас.

— По-добре да съществува, — каза Коропатски. — От това зависи оцеляването на Земята.