Айзък Азимов
Немезида (22)

40.

Марлейна неуверено се усмихна на Сийвър Дженар. Тя беше свикнала да нахлува в кабинета му когато пожелае.

— Много ли си зает, чичо Сийвър?

— Не, мила, по принцип нямам много работа. Пит откри това място, за да се отърве от мен. А аз го приех и останах, за да се отърва от Пит. Не бих го признал пред кой да е, но съм принуден да ти кажа истината, тъй като ти винаги разбираш дали те лъжат.

— Плаши ли те този, чичо Сийвър? Пит се уплаши и Оринел също щеше да се уплаши, ако беше разбрал какво мога.

— Аз не се плаша, Марлейна, защото се предадох. Просто реших, че за теб съм прозрачен. Всъщност това успокоява. Ако се замислиш, лъжата е трудна работа. Ако хората бяха истински мързеливи, никога нямаше да лъжат.

Марлейна отново се усмихна.

— Затова ли ме харесваш? Защото заради мен можеш да мързелуваш?

— Не можеш ли сама да разбереш?

— Не. Разбирам, че ме харесваш, но не разбирам защо. Начинът по който се държиш показва, че ме харесваш, но причината е скрита в главата ти, а там мога да долавям единствено неясни чувства понякога. Не мога да проникна там вътре. — Тя се замисли. — Понякога ми се ще да можех.

— Радвай се, че не можеш. Мислите са мръсно, усойно и неудобно нещо.

— Защо говориш така, чичо Сийвър?

— От опит. Не притежавам твоята природна дарба, но съм си имал работа с хора много по-дълго от теб. Ти харесваш ли своите мисли, Марлейна?

Марлейна се изненада.

— Не знам. Защо не?

— Харесваш ли всяка своя мисъл? Всяко нещо, което си представяш? Всеки свой импулс? Бъди искрена. Въпреки че няма да разбера, ако ме излъжеш, бъди искрена.

— Е, понякога си мисля глупости или лоши неща. Понякога се ядосвам и на ум ми идват неща, които не бих направила наистина. Но не много често.

— Така ли? Не забравяй, че си свикнала със своите мисли. Почти не ги забелязваш. Те са като дрехите. Не ги усещаш, защото си свикнала с тях. Косата ти докосва врата, но ти не забелязваш това. Ако косата на някой друг докосне врата ти, ще те гъделичка и ще ти пречи. Някой може да мисли неща не по-лоши от тези, които ти мислиш, но това са мисли на друг човек и няма да ти харесат. Например ако разбереш защо те харесвам може да не ти стане приятно. Много по-добре и по-спокойно ще се чувстваш, ако приемеш отношението ми като факт и не тършуваш из мислите ми за да разбереш причината.

— Защо? Каква е тя? — неизбежно попита Марлейна.

— Ами, харесваш ми, защото някога аз приличах на теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам да кажа, че съм бил младо момиче с красиви очи и дарба като твоята. Искам да кажа, че бях млад и мислех, че съм обикновен и че затова никой не ме харесва. Знаех си че съм умен, но не разбирах защо не ме харесват заради това. Не беше честно да ме презират заради един недостатък, а да пренебрегват доброто ми качество. Това ме нараняваше и ядосваше и аз реших, че никога няма да се отнасям с хората така, както те се отнасяха с мен, но нямах много възможности да приложа на практика това добронамерено решение. След като те срещнах и те опознах, открих, че не си толкова обикновена колкото бях аз и че си много по-умна, отколкото аз някога съм бил, но това, че си по-добра от мен, не ми пречи. — Той се усмихна широко. — Все едно, че имам втора възможност — с предимства. Но ти май не дойде да си говорим за това. Може да не съм проницателен като теб, но поне това ми е ясно.

— Да, исках да говорим за мама.

— Така ли? — Дженар се намръщи внезапно обзет от явен и почти болезнен интерес. — За какво по-точно?

— Тя почти привършва с работата си тук. Ако реши да се върне на Ротор, ще иска и аз да се върна с нея. Налага ли се това?

— Мисля, че да. Ти не искаш ли да се върнеш?

— Не искам. Имам чувството, че е важно да остана тук. Така че искам да кажеш на Губернатора, че искаш да ни задържиш. Ще измислиш някаква правдоподобна причина. Сигурна съм, че Губернаторът ще бъде много доволен ако останем, особено ако му обясним, че мама е открила, че Немезида ще унищожи Земята.

— Тя ли ти каза това?

— Не, но не е необходимо да ми го казва. Можеш да обясниш на Губернатора, че вероятно тя постоянно ще му натяква да предупреди Слънчевата Система.

— Не ти ли е минавало през ум, че Губернаторът може да не иска да ми прави услуги. Ако помисли, че искам да ви задържа тук, в Купола на Еритро, той е способен да ви нареди да се върнете на Ротор само за да ме подразни.

— Сигурна съм, — спокойно каза Марлейна, — че Губернаторът ще предпочете да достави удоволствие на себе си, отколкото да те подразни като ни върне. Освен това ти искаш мама да остане тук, защото я обичаш.

— Много я обичам. Като че ли цял живот съм я обичал. Но тя не ме обича. Преди време ти ми каза, че тя все още мисли за баща ти.

— Тя те харесва все повече и повече, чичо Сийвър. Много те харесва.

— Това не означава, че ме обича, Марлейна. Убеден съм, че ти вече си разбрала това.

Марлейна се изчерви.

— Говоря за възрастните хора.

— Като мен… — Дженар се облегна назад и се разсмя. — Извинявай Марлейна. Възрастните просто мислят, че младите не са разбрали какво е да обичаш истински, а младите мислят, че възрастните са забравили какво е любов и, знаеш ли, и младите и възрастните грешат. А защо смяташ, че е важно да останеш в Купола на Еритро, Марлейна? Не вярвам да е само защото ме харесваш.

— Разбира се че те харесвам — сериозно отвърна Марлейна. — Много ми харесваш. Но искам да остана тук заради Еритро.

— Вече ти обясних, че това е опасна планета.

— Не и за мен.

— Все още ли мислиш, че Епидемията няма да те засегне?

— Убедена съм в това.

— От къде знаеш?

— Просто го знам. Винаги съм го знаела, още когато бях на Ротор. Нямаше как да не го знам.

— Права си. Но след като вече знаеш за Епидемията.

— Това не променя нещата. Тук се чувствам в пълна безопасност. Повече отколкото на Ротор.

Дженар бавно поклати глава.

— Трябва да си призная, че не те разбирам — той огледа сериозното й лице, тъмните й очи, прикрити под великолепните мигли. — Но позволи ми да опитам да изтълкувам твоето изражение. Този път си решила да получиш това, което искаш, на всяка цена и да останеш на Еритро.

— Да — твърдо каза Марлейна. — И очаквам да ми помогнеш.

41.

Юджиния гореше от гняв. Не говореше високо, но гласът й беше изпълнен с напрежение.

— Той не може да направи такова нещо, Сийвър.

— Разбира се, че може, — отвърна Сийвър също така тихо. — Той е Губернатор.

— Но не е абсолютен владетел. Аз имам граждански права и те включват свобода на движението.

— Ако Губернаторът реши да обяви извънредно положение, независимо дали то е всеобщо или се отнася само до един човек, гражданските права престават да важат. Това е в общи линии същността на Закона за пълномощията от двадесет и четвъртата година.

— Но това е подигравка с всичките ни закони и традиция от създаването на Ротор.

— Съгласен съм.

— И ако аз протестирам срещу това, Пит ще се окаже…

— Юджиния, моля те. Изслушай ме. Остави нещата така. Защо не останете тук, поне засега? Ще бъдете добре дошли.

— Какво говориш? Това е все едно да ме затворят без обвинения, без съд и присъда. Извънредното постановление ни принуждава да останем на Еритро за неопределен период от време.

— Моля те, подчини се без възражения. Така ще е най-добре.

— Какво ще му е по-доброто? — в гласа на Юджиния ясно прозвуча презрение.

— Дъщеря ти Марлейна силно желае да останете.

Юджиния го погледна учудено.

— Марлейна?

— Миналата седмица тя дойде при мен и ме помоли да накарам Пит да се разпореди вие да останете на Еритро.

Юджиния понечи да стане от стола си, изпълнена с възмущение.

— И ти я послуша?

Дженар енергично поклати глава.

— Не. Изслушай ме. Аз само уведомих Пит, че работата ти тук е привършила и че не знам дали според него трябва да се върнеш на Ротор с Марлейна или да останеш тук. Това беше едно напълно неутрално послание. Преди да го изпратя, аз го показах на Марлейна и тя го одобри. Тя каза, че ако му дам да избира, той ще ви задържи тук. И изглежда беше права.

Юджиния се облегна назад.

— Сийвър, наистина ли се ръководиш от съветите на едно петнадесет годишно момиче?

— Аз не мисля, че Марлейна е само едно петнадесет годишно момиче. Но би ли ми казала защо толкова много бързаш да се върнеш на Ротор?

— Работата ми…

— Нямаш работа. Ако Пит не те иска, няма да имаш работа. Дори да ти позволи да се върнеш, мястото ще е заето. От друга страна тук има апаратура с която вече си работила и която можеш да използваш. В края на краищата ти дойде тук за да направиш нещо, което не можеше да направиш на Ротор.

— Работата ми е без значение — съвсем нелогично извика Юджиния, изпадайки в противоречие. — Не разбираш ли че искам да се върна по същата причина, заради която той иска да остана. Той иска да унищожи Марлейна. Ако преди да тръгнем знаех за тази Епидемия на Еритро, никога нямаше да дойдем. Не мога да жертвам мозъка на Марлейна.

— Това е последното нещо което аз бих пожертвал, — каза Дженар. — По-скоро бих жертвал себе си.

— Но ще бъде много рисковано да останем тук.

— Марлейна не мисли така.

— Марлейна! Марлейна! Говориш сякаш е богиня. Какво разбира тя?

— Юджиния, изслушай ме. Нека поговорим разумно. Ако Марлейна наистина е в опасност, ще намеря начин да ви върна на Ротор. Но първо ме чуй. Марлейна не страда от мегаломания, съгласна ли си?

Юджиния трепереше. Чувствата й не бяха утихнали.

— Не разбираш какво говориш.

— Случва ли се да претендира за нереални способности, да говори нелепости?

— Разбира се, че не. Тя е много разумна… Защо ми задаваш такива въпроси? Знаеш, че няма никакви претенции, които…

— Които са неоснователни. Знам. Тя никога не изтъква своята проницателност. Обстоятелствата я накараха да я разкрие.

— Така е, но какво целиш с всичко това?

Дженар тихо продължи.

— Твърдяла ли е някога, че притежава необикновена интуиция? Изразявала ли е някога убеждение, че ще се случи или че няма да се случи нещо определено, само защото тя е убедена в това?

— Не никога. Тя се придържа към очевидното. Никога не прави крайни твърдения без основание.

— И все пак едно нещо е така. Убедена е че Епидемията няма да я порази. Тя твърди, че още на Ротор е чувствала тази увереност, че Еритро не може да й причини нищо лошо, а когато е дошла в Купола, то е станало още по-силно. Тя твърдо е решила да остане тук.

Юджиния широко отвори очи и покри устата си с ръка. Тя простена и каза:

— В такъв случай… — и продължи да го гледа ужасено.

— Да, — каза Дженар с внезапна тревога.

— Не разбираш ли? Може да е хванала Епидемията. Личността й се променя. Умът й е поразен.

— Не, не може да бъде, в нито един от случаите на заболяване не се е проявявал такъв ефект. Това не е Епидемията.

— Нейният мозък е различен от този на другите хора. Той може да се влияе по различен начин.

— Не, — каза отчаяно Дженар. — Не мога да повярвам, че е така. Не вярвам, че е така. Вярвам, че щом Марлейна е сигурна, че няма да се разболее, тя няма да се разболее и че това ще ни помогне да разрешим загадката на Епидемията.

Юджиния пребледня.

— Затова ли искаш да остане на Еритро, Сийвър? За да я използваш като средство срещу Епидемията?

— Не. Не искам да остане само за да я използвам. Тя иска да остане и може да бъде средство, независимо дали ние искаме това или не.

— И ти си съгласен да й позволиш да остане на Еритро само защото тя желае това. Само заради някакво нейно опърничаво желание, което не може да обясни и за което нито ти, нито аз можем да намерим разумно и понятно обяснение. Наистина ли смяташ, че трябва да я оставим тук само защото тя иска така? И се осмеляваш да ми кажеш това?

— В интерес на истината, изкушавам се да ти го кажа, — каза Дженар с усилие.

— Лесно ти е да се изкушаваш. Тя не е твое дете. Тя е мое дете. Тя е единственото…

— Знам — прекъсна я Дженар. — Тя е единственото нещо, което ти е останало от Крайл. Не ме гледай така. Знам, че не си го забравила. Разбирам чувствата ти.

Той изрече последните думи тихо и нежно и сякаш искаше да протегне ръка и да докосне наведената й глава.

— Но въпреки всичко, Юджиния, ако Марлейна наистина иска да излезе на Еритро мисля, че нищо няма да я спре. И е възможно, ако е напълно убедена, че Епидемията няма да навреди на мозъка й, това нейно отношение наистина да я предпази — непоклатимостта на нейния здрав разум и увереност може да се окаже неин умствен имунитет.

Юджиния рязко вдигна глава, очите й горяха.

— Говориш глупости и нямаш право да се влияеш от внезапния романтичен порив на едно дете. Тя ти е чужда. Ти не я обичаш.

— Тя не ми е чужда и аз я обичам. Нещо повече, аз й се възхищавам. Любовта не би могла да ми вдъхне това пълно доверие, което да ми позволи да рискувам, но възхищението ми го дава. Помисли върху това.

И те останаха така, вперили поглед един в друг.