Айзък Азимов
Немезида (21)

37.

Трите години прекарани на Земята бяха състарили Теса Уендел. Кожата й беше загрубяла. Беше напълняла. Под очите започваха да се образуват торбички и тъмни кръгове. Бюстът й не беше така стегнат и талията й не беше толкова тънка.

Крайл Фишър знаеше, че Теса наближава петдесетте и че е с пет години по-голяма от него. Но тя не изглеждаше по-възрастна, отколкото беше в действителност. Все още беше една хубава зряла жена (както някой се беше изразил), но вече не можеше да мине за жена на около тридесет както беше, когато я видя за пръв път на Аделия.

Теса също усещаше промяната и само преди една седмица с горчивина бе повдигнала тази тема.

— Ти си виновен, Крайл, — му каза тя една нощ, когато лежаха заедно в леглото (в такива моменти тя явно най-силно усещаше, че остарява). — Ти ме предаде на Земята. Казваше, че е величествена и огромна, че има разнообразие и винаги по нещо ново, че е неизчерпаема.

— А не е ли? — попита той, въпреки че знаеше какво не й харесва, но й даде възможност отново да излее чувствата си.

— Не, що се отнася до гравитацията. По цялата подпухнала, непоносима планета, силата на гравитацията е една и съща. Във въздуха, под Земята, тук, там, навсякъде еднаква гравитация, гравитация, гравитация. Да умреш от скука.

— Ние не познаваме друг начин на живот, Теса.

— Ти познаваш. Бил си на Колониите. Там можеш да си избереш такава сила на гравитацията, каквато поискаш. Можеш да си правиш упражнения при ниска гравитация. От време на време можеш да облекчиш тялото си от напрежението. Как можете да живеете без това?

— Тук на Земята също правим упражнения.

— О, моля те… правите ги при същата гравитация. През цялото време се борите с нея, вместо да си взаимодействате свободно. Не можете да скачате, не можете да летите, не можете да се носите във въздуха. Не можете да се спускате в по-силно притегляне, нито да се издигате в по-слабо. А тази гравитация ви тегли ли, тегли надолу и вие се изгърбвате, сбръчквате и остарявате. Погледни ме! Погледни ме!

— Гледам те колкото мога по-често, — тържествено отговори Фишър.

— Тогава не ме гледай. Ако ме гледаш, ще ме зарежеш. А ако го направиш, ще се върна на Аделия.

— Няма да го направиш. Какво ще правиш там, след като си била вече тук? Изследователската ти работа, лабораториите ти, екипът ти, всичко е тук.

— Ще започна отначало и ще сформирам нов екип.

— А ще ти осигури ли Аделия подкрепата, с която си свикнала тук? Естествено, че не. Трябва да признаеш, че Земята не те ограничава и получаваш всичко, което поискаш. Не бях ли прав?

— Дали си бил прав? Предател! Ти не ми каза, че Земята притежава хиперпространствения метод. Не ми каза и за съществуването на Звездата Съсед. Всъщност ти ме остави да говоря за безполезността на Космическата Сонда на Ротор и изобщо не ми каза, че тя е открила нещо повече от няколко паралакса. Седеше и ми се надсмиваше, защото си едно безсърдечно нищожество.

— Исках да ти кажа, Теса, но какво щеше да стане, ако не се беше съгласила да дойдеш на Земята? Това не беше моя лична тайна.

— А след като дойдох на Земята?

— Веднага след като се залови за работа, ти казахме.

— Те ми казаха и ме накараха да се почувствам изумена и глупава. Можеше поне да ми подскажеш с нещо, за да не изглеждам като идиот. Трябваше да те убия, но какво можех да направя. Ти си като наркотик. И го знаеше, когато ме прелъсти да дойда на Земята.

Това беше игра, която тя обичаше да играе и Фишър знаеше своята роля:

— Прелъстих ли те? Ти настояваше. Иначе нямаше да се съгласиш.

— Лъжец такъв. Ти ми се натрапи. Изнасили ме като развратен маниак. И пак ще го направиш. Познавам по ужасния ти похотлив поглед.

От месеци не беше играла тази игра и Фишър знаеше, че това означава, че е доволна от работата си. По-късно той я попита:

— Напредваш ли?

— Дали напредвам? Да, може да се каже. — Тя беше задъхана. — За утре съм уредила демонстрация за вашия прогнил, древен Землянин, Танаяма. От известно време безмилостно ме тормози за това.

— Той е безмилостен човек.

— Той е глупав човек. Мислех си, че дори едно общество, което не познава науката, би могло да знае нещичко за нея, за методите на работа. Ако сутринта ти дадат кредит от един милион, не могат да очакват конкретни резултати още същата вечер. Трябва да изчакат поне до следващата сутрин, за да можеш да работиш и през нощта. Знаеш ли какво ми каза той последния път когато разговаряхме и аз му казах, че вече мога да му покажа нещо?

— Не, не си ми казвала. Какво ти каза?

— Сигурно си мислиш, че е казал „Невероятно е, че само за три години сте успели да разработите нещо толкова удивително и ново. Трябва да ви имаме пълно доверие и нашата благодарност към Вас е безгранична.“ Естествено е да помислиш, че е казал това.

— Не, и през ум не може да ми мине, че Танаяма би могъл да каже подобно нещо. Какво ти каза?

— „Значи най-после след три години имате някакъв резултат. Надявам се, че е така. Колко дълго мислите, че трябва да живея още? Да не си мислите, че Ви поддържам и Ви плащам, и че Ви храня цяла армия помощници и работници, за да постигнете нещо след като умра и не мога да го видя?“ Това ми каза, и да ти кажа, иска ми се да отложа демонстрацията докато умре, за мое лично удоволствие, но все пак работата стои над всичко.

— Наистина ли имаш да му покажеш нещо, от което ще остане доволен?

— Свръхсветлинен полет, нищо повече. Истински свръхсветлинен полет, а не оная глупост — хиперпространствения метод. Вече притежаваме ключа към Вселената.

38.

Работната площадка, където изследователският екип на Теса Уендел работеше, за да разклати Вселената, беше готова още преди тя да бъде вербувана и да дойде на Земята. Тя се намираше в една огромна пещерна галерия, недостойна за огромното население на Земята, и в нея беше построен един истински изследователски град.

Сега Танаяма беше тук и седеше в своя автоматизиран стол. Само очите му, скрити зад тесния процеп на клепачите, бяха живи и хвърляха пронизващи погледи на всички страни.

Той не беше най-високопоставената фигура в управлението на Земята, нито беше най-висшестоящ сред присъстващите, но продължаваше да бъде действителния ръководител на проекта и всички му правеха път.

Само Уендел не се боеше от него.

Едва чуто той попита:

— Кораб ли ще ми покажете, д-р Уендел?

Естествено, наоколо не се виждаше кораб.

— Нямаме кораб, г-н Директор, — отговори Уендел. — Това ще стане след години. Искам да ви направя само демонстрация, но тя ще е вълнуваща. Ще видите първата публична демонстрация на свръхсветлинен полет, който е нещо много повече от хиперпространствения.

— Как ще го видя?

— Доколкото ни е известно, г-н Директор, вече са ви уведомили.

Танаяма се изкашля дрезгаво и спря, за да си поеме дъх.

— Опитаха се да говорят с мен, но аз искам Вие да ми кажете. — Очите му я гледаха втренчено, зли и жестоки. — Вие ръководите проекта, той е ваш. Обяснете ми.

— Не мога да Ви обясня теорията. Това ще отнеме много време. Ще Ви отегча.

— Не искам теории. Кажете какво ще видя?

— Това, което ще видите, са два кубични стъклени контейнера. И двата съдържат вакуум.

— Защо?

— Свръхсветлинният полет може да започне само във вакуумна среда, г-н Директор. Иначе обектът, който се движи по-бързо от светлината, ще повлече след себе си материя, което ще увеличи изразходваната енергия и ще намали управляемостта. Полетът трябва също така да завърши във вакуум, иначе резултатите могат да бъдат катастрофални, защото…

— Не е важно защо. Ако този ваш свръхсветлинен полет трябва да започва и да свършва във вакуум, каква полза ще има от него?

— Първо ще трябва да излезем в космоса с обикновен полет, а след това ще преминем в хиперпространството и ще останем там. Когато наближим крайната цел на пътуването, отново ще преминем в космическото пространство и ще пристигнем там с обикновена скорост.

— Това ще отнеме време.

— Дори свръхсветлинния полет не може да се извърши за един миг, но ако можете да изминете разстоянието от Слънчевата Система до някоя звезда на четиридесет светлинни години от тук за четиридесет дни, вместо за четиридесет години, би било неблагодарно да се оплаквате, че се губи време.

— Е, добре. Имате два кубически стъклени контейнера. И какво?

— Това са холографически проекции. В действителност контейнерите се намират на три хиляди километра един от друг от двете страни на Земята, и всеки от тях е скрит в планинска пещера. Ако светлината измине разстоянието между тях през плътен вакуум, пътят ще трае една хилядна от секундата — една милисекунда. Разбира се, ние няма да използваме светлина. В средата на контейнера от лявата страна има малка сфера, която всъщност е малък хиператомен мотор и се задържа в пространството от силно магнитно поле. Виждате ли сферата, г-н Директор?

— Там виждам нещо, — отвърна Танаяма. — Това ли е всичко?

— Ако гледате внимателно, ще видите как тя ще изчезне. Броенето вече тече.

То наистина звучеше като шепот в ушите на всички присъстващи и когато стигна нулата, сферата изчезна от единия контейнер и се появи в другия.

— Не забравяйте, — каза Уендел, — че разстоянието между контейнерите в действителност е три хиляди километра. Броячът показва, че сферата е изминала пътя за малко повече от десет микросекунди, което означава, че се е движила със скорост почти сто пъти по-голяма от скоростта на светлината.

Танаяма я погледна.

— Откъде да знам? Това може да е трик, предназначен да заблуди този, когото считате за наивен старец.

— Г-н Директор, — строго каза Уендел, — тук присъстват стотици изтъкнати учени и голяма част от тях са Земляни. Те ще Ви покажат каквото Ви интересува и ще Ви обяснят как работи апаратурата. Тук не става дума за нищо друго, освен за честна научна работа.

— И така да е, какво от това? Една малка топка, която изминава няколко хиляди километра. Това ли е всичко, което постигнахте за три години?

— Това което видяхте е може би повече, отколкото някой има право да очаква, моите уважения, г-н Директор. Тя може да е голяма колкото топка за пинг-понг, и може да е пропътувала само три хиляди километра, но това е същия свръхсветлинен полет, с помощта на който един космически кораб би изминал разстоянието от тук до Арктурий със скорост сто пъти по-голяма от тази на светлината. Това което видяхте е първата публична демонстрация на свръхсветлинен полет в историята на човечеството.

— Но аз искам да видя космическия кораб.

— За това ще трябва да почакате.

— Нямам време. Нямам време, — изхриптя Танаяма с дрезгав шепот и отново се разтърси от пристъп на кашлица.

— Дори Вашите желания не могат да помръднат Вселената, — каза Уендел толкова тихо, че само той я чу.

39.

Трите уморителни дни на бюрократизъм бяха минали и натрапниците бяха напуснали града, известен като Хипер Сити.

— Ще са необходими още три, четири дни, за да се възстанови реда отново и да започне работа с пълна сила — каза Уендел на Крайл Фишър. Тя изглеждаше изтощена и много недоволна. — Какъв противен старец.

Фишър веднага разбра, че става дума за Танаяма.

— Той е един болен старец.

Уендел го погледна ядосано.

— Да не би да го защищаваш?

— Това е факт, Теса.

Тя му се закани с пръст.

— Сигурна съм, че това ужасно изкопаемо е проявявало същата липса на разум и логика когато е бил здрав и млад. Откога е Директор на Управлението?

— Той е вечен. Повече от тридесет години. Преди това почти толкова време е бил Главен Заместник и подозирам, че през цялото това време, през което са се сменили трима или четирима Директори, той е държал истинската власт. Независимо колко е стар и болен, той ще остане Директор докато умре, а може и три дни след това, докато хората не се уверят, че няма да възкръсне.

— Виждам, че това ти се вижда смешно.

— Не е смешно, но какво друго ми остава, освен да се смея на този цирк, в който един човек без явна власт, дори без да е известен на обществото, вече повече от половин век държи цялото правителство в страх и покорство, само защото упражнява строг контрол над компрометиращите тайни на всеки един и не би се поколебал да ги използва.

— И те го търпят?

— О, да. Нито един човек от правителството не е пожертвал собствената си кариера, само за да се опита да свали Танаяма.

— Дори сега, когато държи нещата по-хлабаво?

— Грешиш. Неговата власт може да свърши когато умре, но дотогава тя никога няма да отслабне. Тя ще си отиде последна, след като спре сърцето му.

— Какво кара хората да се задържат толкова дълго на власт? — попита Уендел с отвращение. — Няма ли желание да се оттегли достатъчно рано, че да умре спокойно?

— Танаяма? Никога. Не мога да твърдя че съм му близък, но през последните петнадесет години съм имал контакти с него и те винаги са завършвали болезнено за мен. Познавам го отдавна и винаги съм знаел, че няма да спре. Но да отговоря на първия ти въпрос. За различните хора има различни стимули. За Танаяма това е омразата.

— Така си и мислех, — каза Уендел. — Личи му. Не е възможно един толкова омразен човек да не мрази. Но кого мрази Танаяма?

— Колониите.

— О, така ли? — Уендел явно си спомни, че идва от Колония. — Никога не съм чувала хора от Колониите да кажат добра дума за Земята. А и ти знаеш моето отношение към местата, където няма разнообразие в притеглянето.

— Не става дума за антипатия, Теса, нито за неприязън, за презрение. Говоря ти за сляпа кърваво червена омраза. Почти никой Землянин не обича Колониите. Всичко там е по последна мода. Животът е спокоен, без тълпи, удобен и буржоазен. Имат достатъчно храна, достатъчно развлечения, нямат лошо време, нямат бедни. Имат внимателно скрити роботи. Естествено е хората, които понасят лишения, да не обичат тези, които като че ли имат всичко. Но Танаяма се води от кипяща омраза. Според мен той би искал да види унищожението на всички Колонии.

— Защо, Крайл?

— Според мен той не се интересува от нещата, които изброих. Това, което не може да понася, е културното единство на Колониите. Разбираш ли ме?

— Не.

— Хората на Колониите се подбират. Те подбират хора които приличат на тях. На всяка Колония културата е една, дори до известна степен външността на хората е една. Земята, от друга страна, е и винаги е била една неконтролирана смесица от култури, които се обогатяват взаимно, конкурират се, подозират се. Танаяма и много други Земляни — например аз — смятат тази смесица за извор на сила и мислят, че културното единство на Колониите ги прави по-слаби и в крайна сметка скъсява техния живот.

— Защо тогава мразите Колониите задето притежават нещо, което според Вас е техен недостатък? Да не би Танаяма да ни мрази защото сме и по-добре и по-зле? В това няма логика.

— Не е необходимо. Кой ще си прави труда да мрази, ако първо трябва да обмисля дали е разумно. Може би Танаяма се страхува, че Колониите ще успеят и ще докажат, че всъщност културното единство е нещо хубаво. А може да мисли, че Колониите искат да унищожат Земята също толкова силно, колкото той желае да унищожи Колониите. Това със Звездата Съсед го вбеси.

— Не само това. Те не ги предупредиха, че се движи към Слънчевата Система.

— Предполагам, че не са знаели.

— Танаяма никога не би повярвал на това. Убеден съм, че според него са знаели и нарочно не са ни предупредили, надявайки се че ще бъдем неподготвени и че Земята, или поне Земната цивилизация, ще бъде унищожена.

— Установено ли е, че Звездата Съсед ще мине достатъчно близо до нас, че да ни навреди? Не съм чувала такова нещо. Доколкото ми е известно, повечето астрономи смятат, че Звездата ще мине на безопасно разстояние от нас. Ти чувал ли си нещо друго?

Фишър сви рамене.

— Не, не съм, но мисля, че Танаяма подхранва злобата си като вярва, че съществува опасност. Оттук логично следва, че трябва да притежаваме свръхсветлинен полет, за да основем един свят подобен на Земния някъде другаде. Тогава, ако се случи най-лошото, ще можем да прехвърлим колкото може повече хора на този друг свят. Не можеш да отречеш, че идеята е разумна.

— Така е, но за да стане това не е необходимо да очакваме най-лошото. Дори Земята да не е застрашена, естествено е човечеството да се отправи към Космоса. Хората се преместиха на Колониите и е логично следващата стъпка да бъде към звездите, а за да направим тази стъпка ни е необходим свръхсветлинен полет.

— Да, но Танаяма ще каже, че това е проява на равнодушие. Това, което желае, е да намери Ротор и да го накаже задето изостави Слънчевата Система без да го е грижа за човешката общност. Той иска да е жив, за да види това и затова те тормози.

— Може да ме тормози както иска, но това няма да помогне. Твърде стар е.

— Не съм сигурен. Съвременната медицина прави чудеса и съм убеден, че за Танаяма лекарите ще направят всичко, което е по силите им.

— Дори съвременната медицина има граници. Говорих с лекарите.

— И какво ти казаха? Мислех че здравословното състояние на Танаяма е държавна тайна.

— При тези обстоятелства това не се отнася за мен. Отидох при лекарския екип, който се грижи за Стария тук, и ми казаха, че много искам да построя истински космически кораб, който да може да превозва хора към звездите, и че искам да го довърша докато Танаяма е жив. Попитах ги с колко време разполагам.

— И какво ти отговориха?

— Че имам една година. Така ми казаха. В най-добрия случай. Помолиха ме да побързам.

— Ще успееш ли за една година?

— За една година? Разбира се, че няма да успея, Крайл, и се радвам че е така. Радвам се, че този отровен човек няма да доживее да го види. Защо се мръщиш? Да не би да ти е неприятно, че говоря толкова жестоко?

— Говориш дребнаво, Теса. Колкото и да е отровен, този Старец стои в основата на всичко това. Той осъществи Хипер Сити.

— Да, но заради собствените си цели, не заради мен. Нито заради целите на Земята или човечеството. Освен това и аз имам право да бъда дребнава. Убедена съм, че Директор Танаяма никога не е пожалил никой от враговете си, нито е отслабил натиска си върху тях дори с един ден. И вярвам, че не очаква съжаление и милост от никого. Сигурно би презрял като слабак всеки, който му ги предложи.

Фишър не се усмихна.

— И колко време ще ти е необходимо, Теса?

— Откъде мога да знам? Може да продължи цяла вечност. Дори всичко да върви сравнително добре, не виждам как ще стане за по-малко от пет години.

— Но защо? Ти вече осъществи свръхсветлинния полет.

Теса се наведе напред в стола си.

— Не бъди наивен, Крайл. Това което постигнах е само една лабораторна демонстрация. Мога да взема един лек предмет — топка за пинг-понг — чийто малък хиператомен двигател съставлява деветдесет процента от нейната маса, и да я преместя със свръхсветлинна скорост. Но кораб пълен с хора е нещо съвсем различно. Прекалено оптимистично е да мислим, че пет години ще ни стигнат, а трябва да сме сигурни. Повярвай ми, че преди съществуването на съвременните компютри и техните възможности, пет години щяха да са неосъществима мечта. Дори петдесет щяха да са малко.

Крайл Фишър поклати глава и не отговори.

Теса Уендел го гледаше замислено, после го попита почти троснато.

— Какво ти става? И ти ли бързаш?

Фишър я успокои.

— Знам, че и ти, като всички останали, искаш да го направиш, но аз наистина копнея за такъв кораб.

— Значи ти го искаш повече от другите.

— Да много повече.

— Защо?

— Защото искам да отида при Звездата Съсед.

Тя го погледна гневно.

— Защо? Да не би да мечтаеш да се върнеш при жената, която си изоставил?

Фишър никога не беше разказвал на Теса Уендел подробно за Юджиния и сега нямаше намерение да се хване на въдицата й.

— Там е дъщеря ми. Мисля че можеш да го разбереш, Теса. И ти имаш син.

Това беше вярно. Той беше на около двадесет години и учеше в Университета на Аделия и от време на време пишеше на майка си.

Чертите на Уендел омекнаха.

— Крайл, не бива да храниш напразни надежди. Съгласна съм, че щом са знаели за съществуването на Звездата Съсед, те са отишли там. Но пътуването е отнело поне две години ако са използвали само хиперпространствения метод. Не можем да сме сигурни, че Ротор е издържал на такова пътуване. А дори и да са оцелели, шансовете да намерят подходяща планета около червено джудже са почти нулеви. Ако са стигнали до там, може да са продължили пътя си, за да намерят такава планета. На къде са тръгнали? И как можем да ги открием?

— Предполагам, че са знаели, че няма надежда да намерят подходяща планета около Звездата Съсед. В такъв случай не биха ли се подготвили да преминат в орбита около звездата?

— Дори да са оцелели и дори да са в орбита около звездата, животът им ще бъде стерилен и може да продължи под някаква съвсем различна форма. Крайл, трябва да си готов за това. Какво ще стане, ако успеем да организираме експедиция до Звездата Съсед и не открием нищо или в най-лошия случай открием, че от Ротор е останала само една черупка.

— В такъв случай ще се примиря с това. Но сигурно съществува възможност да са оцелели — отвърна Фишър.

— И да намериш своето дете? Скъпи Крайл, разумно ли е да се надяваш на това? Дори Ротор да е оцелял и дъщеря ти да е оцеляла, тя е била само на една година, когато си я напуснал през двадесет и втора. Сега тя ще бъде на десет години, а ако отидем на Звездата Съсед в най-краткия възможен срок, ще е на петнадесет години. Тя няма да те познае. Всъщност и ти няма да я познаеш.

— Независимо колко години са изминали, петнадесет или петдесет, ако я видя ще я позная — каза Фишър.