Айзък Азимов
Немезида (39)

86.

Юджиния Инсиня каза полуучудено, полунедоволно:

— Тази сутрин Марлейна пееше. Някаква песен за „У дома, у дома, в звездите, където всички светове са весели и свободни“.

— Знам тази песен — кимна Дженар. — Бих ти я изпял, но пея фалшиво.

Току-що бяха приключили с обяда. Сега обядваха заедно всеки ден, нещо, което Дженар очакваше с тихо задоволство, въпреки че темата на разговор неизменно беше Марлейна и въпреки, че Дженар чувстваше, че може би Инсиня се обръща към него единствено от отчаяние, тъй като не може да разговаря свободно на тази тема с никой друг.

Това не го интересуваше. Независимо от причината…

— Не я бях чувала да пее — каза Инсиня. — Винаги съм мислила, че не може. Всъщност тя има приятен алт.

— Това трябва да е знак, че сега тя е щастлива, или развълнувана, или доволна, или нещо хубаво. Юджиния. Аз имам чувството, че е намерила своето място във Вселената, открила е смисъла на своя живот. Не на всеки човек е писано да го открие. Повечето от нас, Юджиния, се влачат напред и търсят смисълът на живота си, не го намират и свършват някъде между страшното отчаяние и тихото примирение. Самият аз спадам към тихо примирилите се.

Инсиня успя да се усмихне.

— Подозирам, че не мислиш същото и за мен.

— Не си страшно отчаяна, Юджиния, но си склонна да водиш загубени битки.

Тя сведе поглед.

— Имаш предвид Крайл?

— Ако така мислиш, значи него имаш предвид — каза Дженар. — Но всъщност имах предвид Марлейна. Тя вече е излизала около една дузина пъти. Страхотно й харесва. Това я прави щастлива, а ти продължаваш да седиш тук и да се опитваш да надвиеш ужаса. Какво те притеснява, Юджиния?

Юджиния замълча замислено, докато си играеше с вилицата в чинията си. После каза:

— Чувството за загуба. Не е честно. Крайл направи своя избор и аз го загубих. Марлейна направи своя избор и аз я губя, ако не заради Епидемията, то заради Еритро.

— Знам. — Той посегна към ръката й и тя разсеяно я постави в неговата.

— Тя все повече и повече иска да бъде навън и по-малко да бъде с нас. След време ще намери начин да заживее навън и ще се връща все по-рядко и пак ще си отива.

— Сигурно си права, но целият живот е симфония от последователни загуби. Загубваш младостта си, родителите си, любовта си, приятелите, удобствата, здравето, а накрая и живота си. Да отричаш загубата означава така или иначе да загубиш всичко, като освен това загубиш хладнокръвието и душевното си спокойствие.

— Тя никога не е била щастливо дете, Сийвър.

— Себе си ли обвиняваш за това?

— Можех да проявя повече разбиране.

— Никога не е късно да започне човек. Марлейна искаше цял свят и сега го има. Искаше да превърне една своя способност, която винаги й е тежала, в начин за директно общуване с друг разум, и успя. Би ли я принудила да се откаже от това? Би ли избегнала загубата на нейното повече или по-малко продължително присъствие, като й причиниш по-голяма загуба, отколкото някой от нас може да си представи — да не може истински да използва своя необикновен мозък?

Въпреки че очите й бяха плувнали в сълзи, Инсиня успя да се засмее.

— Можеш да придумаш заек да излезе от дупката си, Сийвър.

— Така ли? Моите думи никога не са имали успеха, който имаше мълчанието на Крайл.

— И други неща оказаха влияние — каза Инсиня. — Няма значение — свъси вежди тя. — Сега ти си тук, Сийвър, и си ми голяма утеха.

Дженар опечалено каза:

— Най-сигурният признак, че съм достигнал възрастта си е, че ме утешава фактът, че те утешавам. Огънят е затихнал, когато искаме не друго, а утеха.

— В това със сигурност няма нищо лошо.

— Абсолютно нищо лошо. Предполагам, че съществуват много двойки, преминали през бурната страст и обредите на екстаза, без да искат да намерят утеха един в друг и може би накрая те са готови да разменят всичко това за утеха. Не знам. Тихите победи са толкова тихи. Съществени, но пренебрегвани.

— Като теб ли, бедни ми Сийвър?

— Виж, Юджиния, през целия си живот се опитвам да избегна капана на самосъжалението и сега ти не трябва да ме примамваш в него, само за да ме гледаш как страдам.

— О, Сийвър, не искам да гледам как страдаш.

— Ето, точно това исках да чуя. Виждаш ли колко съм умен. Но, знаеш ли, ако имаш нужда от заместител на Марлейна, аз с радост ще бъда на разположение, когато се нуждаеш от утеха. Дори цял един свят само за мен не би ме изкушил да те оставя, ако ти не желаеш това.

Тя стисна ръката му.

— Аз не те заслужавам, Сийвър.

— Не използвай това като довод да се разделим, Юджиния. Аз имам желание да се жертвам за теб и ти не бива да ми пречиш да направя такава върховна саможертва.

— Не намери ли някоя по-достойна?

— Не съм търсил. Нито пък съм усетил сред жените на Ротор някаква голяма нужда от мен. Освен това, какво бих правил с по-подходящ обект? Колко отегчително би било да се предложа като достойно заслужен подарък. Колко по-романтично е да бъдеш незаслужен подарък, дар от небето.

— Да бъдеш богоподобен в своето благоволение към недостойните.

Дженар закима оживено.

— Това ми хареса. Да. Да. Точно този образ ми допада.

Инсиня отново се засмя. Този път по-непринудено.

— Ти също си луд. Знаеш ли, не бях забелязвала това.

— Аз имам скрити дълбини. Когато ме опознаеш по-добре, без да бързаш, разбира се…

Острият звън на факса го прекъсна.

— Виждаш ли, Юджиния. Стигам до момента, в който ти си готова да се разтопиш в обятията ми — дори не помня как го направих — и ни прекъсват. Ох! — Внезапно гласът му коренно се промени. — Известието е от Солтейд Левърет.

— Кой е той?

— Не го познаваш. Почти никой не го познава. Не съм срещал по-голям отшелник от него. Работи в астероидния пояс, защото там му харесва. Не съм виждал стария безделник от години. Не знам защо казах „стар“, след като е на моите години.

Освен това е запечатано. Може да се отвори само с моите отпечатъци на пръстите. Това означава, че е толкова секретно, че се налага да те помоля да излезеш, преди да го отворя.

Инсиня рязко се изправи, но Дженар й направи знак да седне:

— Не ставай глупава, Юджиния. Секретността е просто болест на бюрокрацията. Аз не й обръщам внимание.

Той натисна листа с единия си палец, а другия постави на определеното място и буквите започнаха да се появяват. Дженар каза:

— Винаги съм мислил, че ако човек няма палци…

И след това млъкна.

Без да продума, той й подаде бележката.

— Имам ли право да чета това?

Дженар поклати глава.

— Разбира се, че не, но кой го е грижа? Прочети го.

Тя го прочете почти с един поглед и вдигна очи.

— Непознат кораб се готви да кацне тук.

— Поне така пише — кимна Дженар.

— Ами Марлейна? Тя е навън — каза обезумяла Инсиня.

— Еритро ще я пази.

— Откъде знаеш? На този кораб може да има извънземни. Истински извънземни. Нечовеци. Това нещо на Еритро може да няма влияние над тях.

— Ние сме извънземни за Еритро, но въпреки това той лесно може да ни контролира.

— Трябва да изляза.

— Каква полза…

— Трябва да бъда с нея. Ела с мен. Помогни ми. Ще я върнем в Купола.

— Ако това са всемогъщи и враждебни похитители, няма да сме в безопасност в…

— О, Сийвър, сега ли е времето да се разсъждава? Моля те. Трябва да отида при дъщеря си!

87.

Бяха направили снимки и сега ги изучаваха. Теса Уендел поклати глава.

— Невероятно. Целият свят е абсолютно пуст. С изключение на това.

— Разум навсякъде — каза Мери Бланковиц, сбърчила чело. — Сега, когато се доближихме толкова, това е безспорно. Пуст или не, разум има.

— Но е най-силен при онзи купол. Нали?

— Най-силен, Капитане. Най-лесно забележим, и най-познат. Извън купола има известна разлика и не съм сигурна какво означава това.

— Никога не сме експериментирали с друг високоразвит разум, освен човешкия — каза Шао-Ли Уу — така че, разбира се…

Шао-Ли Уу се обърна към него.

— Ти си на мнение, че разумът извън купола не е човешки?

— След като се съгласихме, че за тринадесет години хората не може да са се заровили навсякъде под земята, какъв друг извод можем да си направим?

— А куполът? Той човешки ли е?

— Това е нещо съвсем различно и не зависи от плексоните на Бланковиц. Там се виждат астрономически уреди — каза Шао-Ли Уу — Куполът или част от него е астрономическа обсерватория.

— Не може ли и извънземните да бъдат астрономи? — попита Дженар малко язвително.

— Разбира се — каза Шао-Ли Уу — но ще имат свои уреди. Когато видя нещо, което ми прилича на инфрачервен компютъризиран скенер, точно какъвто бях видял на Земята… Нека да го погледнем така. Да забравим за произхода на разума. Виждам уреди, които или са произведени на Слънчевата Система, или са конструирани по проекти, изготвени на Слънчевата Система. Това е безспорно. Не мога да допусна, че извънземни са конструирали такива уреди, без да са влизали в контакт с човешки същества.

— Много добре — каза Уендел. — Съгласна съм с теб, Шао-Ли Уу. Каквото и да има на този свят, под този купол има, или е имало човешки същества.

Крайл Фишър каза троснато.

— Не казвай просто „човешки същества“, Капитане. Там има роторианци. Не е възможно да има други човешки същества на този свят, като изключим себе си.

— Това също остава без отговор — каза Шао-Ли Уу.

— Този купол е толкова малък — каза Бланковиц. — На Ротор трябва да е имало десетки хиляди души.

— Шестдесет хиляди — промълви Фишър.

— Невъзможно е всички да се поберат в този купол.

— Може да има и други куполи — каза Фишър. — Можем да направим хиляда обиколки около този свят и пак да не забележим много неща.

— Това е единственото място, където изглежда има разлика във вида на плексоните. Ако съществуваха и други такива куполи, щях да забележа някой от тях, сигурна съм — каза Бланковиц.

— Има и друга вероятност — каза Фишър. — Това, което виждаме, да е малка част от цялостна структура, простираща се на мили под повърхността, откъде можем да знаем.

— Роторианците са дошли с Колония — каза Шао-Ли Уу — Колонията може би все още съществува. Може да има и много други. Този купол може да е само аванпост.

— Не видяхме Колония — каза Джарлоу.

— Не сме търсили — каза Шао-Ли Уу — Съсредоточихме вниманието си изцяло върху този свят.

— Не открих разум никъде, освен на този свят — каза Бланковиц.

— Ти също не си търсила — каза Шао-Ли Уу. — Наистина ще е необходимо да претърсим цялото небе, за да открием една или две Колонии, но след като регистрира плексони на този свят, не потърси другаде.

— Ако мислиш, че е необходимо, ще го направя.

Уендел вдигна ръка.

— Ако съществуват Колонии, защо те не са ни забелязали? Не сме се опитвали да прикрием отделяната от кораба ни енергия. В края на краищата бяхме доста сигурни, че тази звездна система е необитавана.

— Те може да са били също толкова уверени, Капитане — каза Шао-Ли Уу. — Те също не са ни търсили, затова сме се промъкнали край тях. Или, ако са ни засекли, може би се чудят кои или какво сме и се колебаят какво действие да предприемат, както и ние. Това, което искам да кажа, обаче е, че знаем едно място на този голям спътник, където трябва да има човешки същества и мисля, че трябва да слезем и да влезем в контакт с тях.

— Мислиш ли, че това ще е безопасно? — попита Бланковиц.

— Предполагам, че да — каза твърдо Шао-Ли Уу. — Не могат да ни застрелят току-тъй. В крайна сметка ще искат да узнаят нещо повече за нас, преди да го направят. Освен това, абсолютно нищо няма да постигнем, ако останем тук и правим догадки, а трябва да се върнем и да разкажем какво сме открили. Земята ще изпрати тук цяла флотилия от свръхсветлинни кораби, но няма да ни бъде благодарна, ако се върнем с минимално количество информация. Ще влезем в историята като експедицията, която се уплашила и избягала.

Той се усмихна мило.

— Както виждате, Капитане, научих нещо от Фишър.

— Значи мислиш, че сега трябва да кацнем и да установим контакт — каза Уендел.

— Точно така — отвърна Шао-Ли Уу.

— А ти, Бланковиц?

— Аз съм любопитна. Не за купола, за евентуалният извънземен живот. Бих искала да узная нещо и за него.

— Джарлоу?

— Бих искал да имаме подходящо оръжие или хиперкомуникация. Ако бъдем унищожени, Земята няма да научи нищо, абсолютно нищо, като резултат от нашето пътуване. Тогава тук може да дойде някой друг, също толкова неподготвен и несигурен като нас. Но, ако оцелеем след този контакт, ще се върнем с важна информация. Предполагам, че трябва да рискуваме.

Фишър каза тихо:

— Ще поискаш ли и моето мнение, Капитане?

— Предполагам, че искаш да кацнем, за да видиш роторианците.

— Точно така. Затова може ли да предложа… Нека да кацнем колкото се може по-тихо и незабелязано, и аз ще сляза от кораба на разузнаване. Ако стане нещо, ме оставяте, отлитате и се връщате на Земята. Без мен може, но корабът трябва да се върне.

Лицето на Уендел изглеждаше обтегнато и тя веднага попита:

— Защо ти?

— Защото поне познавам роторианците и защото… искам.

— Аз също — каза Шао-Ли Уу. — Трябва да бъда с теб.

— Защо да рискуваме двама? — попита Фишър.

— Защото за двама е по-безопасно. Защото при евентуален конфликт единия може да избяга, докато другия задържа нападателя. И най-вече, защото, както сам казваш, ти познаваш роторианците. Твоята преценка може да е субективна.

— В такъв случай — каза Уендел — ще кацнем. Фишър и Шао-Ли Уу ще слязат от кораба. Ако по някое време между Фишър и Шао-Ли Уу възникне спор относно начинът на действие, Шао-Ли Уу ще взима решения.

— Защо? — попита възмутено Фишър.

— Шао-Ли Уу каза, че познаваш роторианците и твоите решения могат да бъдат субективни — отвърна Уендел с твърд поглед — и аз съм съгласна с него.

88.

Марлейна беше щастлива. Чувстваше се обгърната от нежни ръце, пазена, закриляна. Виждаше червеникавата светлина на Немезида и усещаше вятъра по лицето си. Можеше да наблюдава как облаците частично, а от време на време цялостно закриват големият глобус на Немезида, така че притъмняваше и светлината ставаше сивкава.

Но в сиво тя виждаше също така добре, както и в червено, като различаваше отсенки и нюанси, които образуваха омайващи шарки. И въпреки, че вятърът захладняваше когато светлината на Немезида се скриеше, тя не усещаше студ. Сякаш Еритро усилваше зрението й, сякаш затопляше въздуха около нея, когато беше необходимо, сякаш изцяло се грижеше за нея.

Освен това тя можеше да разговаря с Еритро. Беше решила да мисли, че клетките, от които се състоеше животът на Еритро, са иначе? Поотделно клетките бяха просто клетки, също толкова примитивни, всъщност много по-примитивни от клетките в нейното тяло — единствено взети заедно, всички прокариотни клетки образуваха един организъм, който обгръщаше планетата с милиони милиарди микроскопични взаимносвързани части, които така изпълваха и проникваха, и обгръщаха планетата, все едно че са самата планета.

Колко странно — помисли Марлейна. Сигурно преди идването на Ротор тази гигантска форма на живот никога не е знаела, че съществува друг живот, освен нея.

Не беше задължително нейните въпроси и чувства да съществуват изцяло в мислите й. Понякога Еритро се надигаше пред очите й като тънка струя сив пушек и се материализираше в подобна на привидение човешка фигура с трептящи контури. Това винаги предизвикваше усещането за движение. Марлейна не го виждаше, но беше сигурна в чувството си, че всеки миг милиони невидими клетки напускат местата си и моментално биват заместени от други. Никоя прокариотна клетка не можеше да съществува дълго извън водната си обвивка, така че всяка една присъстваше във фигурата за съвсем кратко време, но самата фигура оставаше докато пожелае, без да загубва образа си.

Еритро повече не прие формата на Оринел. Беше подразбрал, без да му се казва, че това предизвика смущение. Сега видът му беше неутрален, като понякога се променяше леко, според капризите в мислите на Марлейна. Еритро умееше да долавя тънките промени в модела на мисълта й по-добре от самата нея — реши тя и фигурата се приспособяваше като за момент заприличваше повече на някоя фигура от съзнанието й, но когато тя се опитваше да се съсредоточи и да я идентифицира, фигурата леко се преобразяваше в нещо друго. От време на време тя успяваше да долови извивката на скулата на майка си, големият нос на чичо Сийвър, отделни черти на момичетата и момчетата, които познаваше от училище.

Това беше една симфония от взаимодействие. Не толкова разговор помежду им, колкото мисловен балет, който тя не можеше да опише, нещо безкрайно успокояващо, безкрайно многообразие — отчасти променящ се вид — отчасти променяш се глас — отчасти променяща се мисъл.

Това беше разговор в толкова много измерения, че мисълта да се върне към общуване, състоящо се единствено от думи, я караше да се чувства куха, безжизнена. Нейната дарба да чете езика ка жестовете разцъфна в нещо, което никога преди това не си беше представяла. Мислите можеха да бъдат обменени много по-бързо и дълбоко, отколкото посредством грубата недодялана реч.

Еритро й обясняваше — по-скоро я изпълваше — с шокът от срещата с друг разум. Разуми. Множествено число. Един повече лесно можеше да бъде уловен. Друг свят. Друг разум. Но да се срещнеш с много разуми, трупащи се един връз друг, всеки различен, застъпващи се в малко пространство. Немислимо.

Мислите, които просмукваха съзнанието на Марлейна, както се изразяваше Еритро, можеха да бъдат изразени с думи отвлечено и недостатъчно. Тези думи бяха заливани, давени в емоциите, чувствата и невронните вибрации, които разчупваха Еритро, прегрупирайки представите.

Той беше експериментирал с различните разуми — беше ги усетил. Но не в смисъла, който хората биха вложили в тази дума, а със съвсем различен, застъпен съвсем бегло това понятие. И някои от тези разуми рухваха, разстройваха се, ставаха отблъскващи. Еритро беше престанал хаотично да усеща разуми, а издирваше такива, които ще издържат на контакта.

— И намери мен? — попита Марлейна.

— Намерих теб.

— Но защо? Защо си ме търсил — попита тя разпалено.

Фигурата потрепери и стана по-замъглена.

— Просто за да те намеря.

Това не беше отговор.

— Защо искаш да бъда с теб?

Фигурата започна да избледнява и мисълта премина съвсем бързо:

— Просто за да бъдеш с мен.

След което изчезна.

Само образът изчезна. Марлейна все още усещаше закрилата, топлата прегръдка. Но защо изчезна? Да не го беше огорчила с въпроса си?

Тя чу шум.

Лесно е да се изредят шумовете на един празен свят, тъй като не са много. Има шум от течаща вода и по-мекият стон на вятъра. Имаше шумове, които можеш да предскажеш и които самият ти предизвикваш — направената стъпка, шумоленето на дрехите ти или свистенето на дъха ти.

Това, което Марлейна чу, не спадаше към тях и тя се обърна по посока на звука. Над оголените скали вляво от нея се показа главата на мъж.

Първата й мисъл, разбира се, беше, че това е някой от Купола, който е дошъл, за да я прибере и тя усети прилив на гняв. Защо продължаваха да я търсят? От сега нататък ще откаже да носи вълнови емитер и тогава няма да имат друг начин да я намерят, освен ако не търсят напосоки.

Но лицето не й беше познато, а беше сигурна, че вече е виждала всички от Купола. Може да не знаеше имената им или нещо за тях, но когато срещнеше някой от Купола, щеше да познае лицето му.

Не беше виждала това непознато лице в Купола.

Очите му се бяха вторачили в нея. Устата беше леко отворена сякаш човекът дишаше тежко. А след това този някой прехвърли възвишението и се затича към нея.

Тя се обърна към него — протекцията, която усещаше около себе си, беше силна. Не изпитваше страх.

Той спря на десет крачки, вторачен в нея, приведен напред сякаш бе достигнал непреодолима бариера, което му пречеше да продължи.

Накрая, той каза със сподавен глас:

— Роузан!

89.

Марлейна го наблюдаваше внимателно. Микродвиженията му бяха нетърпеливи и излъчваха чувство за собственост: притежание, близост, моя, моя, моя.

Тя направи крачка назад. Как беше възможно това? Защо той…

Някакъв избледнял спомен за холоизображение, което беше видяла веднъж като малка…

Накрая тя не можеше повече да отрича. Колкото и невъзможно да звучеше, колкото и невероятно…

Тя се сгуши в защитната завивка и каза:

— Татко?

Той се втурна към нея, сякаш искаше да я сграбчи в прегръдките си и тя отново отстъпи назад. Той спря, олюля се и сложи ръка на челото си, сякаш за да пропъди замайването.

— Марлейн, — каза той — Исках да кажа Марлейн.

Марлейна забеляза, че го произнесе неправилно. Две срички. Но това беше нормално. Откъде можеше той да знае?

Появи се още един човек и застана до него. Той беше с черна права коса, широко лице, тесни очи и жълтеникав тен. Марлейна никога не беше виждала човек с подобни черти. Тя зяпна и трябваше да направи усилие да си затвори устата.

Вторият човек каза на първия с мек и недоверчив глас:

— Това ли е дъщеря ти, Фишър?

Марлейна се ококори. Фишър! Значи това беше баща й.

Баща й не отмести поглед от нея.

— Да.

Другият продължи с още по-мек глас:

— При първото раздаване на картите, Фишър? Идваш тук и първият човек, когото срещаш, е дъщеря ти?

Фишър сякаш направи опит да откъсне очи от дъщеря си, но не успя.

— Мисля, че да, Шао-Ли Уу, Марлейн, твоята фамилия е Фишър, нали? Майка ти е Юджиния Инсиня? Така ли е? Аз се казвам Крайл Фишър и съм твоят баща.

Той протегна ръка към нея.

Марлейна добре разбираше, че копнежът, изписан по лицето на баща й е съвсем искрен, но тя отново отстъпи назад и каза хладно:

— Как така си тук?

— Дойдох от Земята, за да те намеря. Да те намеря. След толкова години.

— Защо си искал да ме намериш? Ти си ме оставил когато съм била бебе.

— Тогава това се налагаше, но винаги съм възнамерявал да се върна за теб.

Тогава се намеси друг глас — суров и безчувствен — и каза:

— Значи си се върнал за Марлейна? За нищо друго?

Юджиния Инсиня стоеше бледа с почти безцветни устни и треперещи ръце. Зад нея стоеше Сийвър Дженар, който изглеждаше учуден, но остана по-назад. Нито един от двамата не носеше предпазен костюм.

Инсиня каза с бърз, почти истеричен глас:

— Помислих, че ще бъдат хора от някоя Колония, хора от Слънчевата Система. Помислих, че може да е някаква извънземна форма на живот. Прехвърлих всички възможности, които ми дойдоха на ум и между всички мисли, които се струпаха в главата ми, когато ми казаха, че някакъв непознат кораб за миг не ми хрумна, че Крайл Фишър може да се връща. И то за Марлейна.

— Дойдох с други и с важна мисия. Това е Шао-Ли Уу. Мой спътник. И… И…

— И се срещнахме. Минавало ли ти е през ум, че може да ме срещнеш? Или мислиш единствено за Марлейна? Каква е важната ти мисия? Да намериш Марлейна?

— Не. Това не е мисията. Просто моето желание.

— А аз?

Фишър сведе поглед.

— Дойдох за Марлейна.

— Дойде за нея? За да я вземеш?

— Мислех… — започна Фишър, но думите му заседнаха.

Шао-Ли Уу го наблюдаваше учудено. Дженар се намръщи, ядосано замислен.

Инсиня се обърна към дъщеря си:

— Марлейна, би ли отишла където и да било с този човек?

— Никъде с никого няма да ходя, мамо — каза тихо Марлейна.

— Ето ти отговора, Крайл — каза Инсиня — Не можеш да ме изоставиш с едногодишно дете и да се върнеш след петнадесет години, за да кажеш „между другото, сега аз ще я поема“. И да не помислиш за мен. Тя е твоя дъщеря биологично, но само толкова. Тя е моя по правото на петнадесет години любов и грижи.

— Няма смисъл да се карате за мен, мамо — каза Марлейна.

Шао-Ли Уу пристъпи напред.

— Извинете. Аз бях представен, но на мен никой не ми беше представен. Вие сте, госпожо?

— Юджиния Инсиня Фишър — тя посочи Фишър — негова жена — някога.

— А това е дъщеря ви, госпожо?

— Да. Това е Марлейна Фишър.

Шао-Ли Уу кимна леко.

— А този господин?

— Аз съм Сийвър Дженар — каза Дженар — Комендант на Купола, който виждате на хоризонта, зад мен.

— Добре, Коменданте, бих искал да разговарям с вас. Съжалявам, че както изглежда, тук има семейна разправия, но това няма нищо общо с нашата мисия.

— И каква точно е вашата мисия? — изръмжа още един нов глас. Към тях се приближаваше човек с побеляла коса, с уста, обърната надолу, в краищата й с нещо, което много приличаше на оръжие в ръка.

— Здравей, Сийвър — каза той, когато мина покрай Дженар.

Дженар изглеждаше изненадан.

— Солтейд. Защо си тук?

— Представям Губернатора на Ротор, Дженъс Пит. Повтарям въпроса си към Вас, сър. Каква е мисията ви? И как се казвате?

— Името си поне — каза Шао-Ли Уу — мога лесно да ви кажа. Казвам се Д-р Шао-Ли Уу. А вие, сър?

— Солтейд Левърет.

— Привет. Идваме в мир — каза Шао-Ли Уу, като поглеждаше към оръжието.

— Надявам се — каза строго Левърет. — С мен има шест кораба, които държат вашият кораб на мушка.

— Наистина ли? — каза Шао-Ли Уу — Този малък Купол? С Флотилия?

— Този малък купол е само аванпост — каза Левърет. — Флотилията е с мен. Не се надявайте, че блъфирам.

— Ще приема думите Ви за истина — каза Шао-Ли Уу. — Но нашият малък кораб идва от Земята. Той е със възможности за свръхсветлинно летене. Разбирате ли ме? Пътуване със скорост, по-голяма от тази на светлината.

— Разбирам ви.

Внезапно Дженар каза.

— Истината ли казва д-р Шао-Ли Уу, Марлейна?

— Да, чичо Сийвър — отвърна Марлейна.

— Интересно — промърмори Дженар.

— Радвам се, че думите ми бяха потвърдени от тази млада дама — каза спокойно Шао-Ли Уу. — Да разбирам ли, че тя е експертът по свръхсветлинни полети на Ротор?

— Не е необходимо да разбирате нещо — каза Левърет нетърпеливо. — Защо сте тук? Не сме ви канили.

— Вероятно. Не знаехме, че някой тук ще има нещо против нашето идване. Но аз ви съветвам да не ставате раздразнителен без повод. При първата погрешна стъпка от ваша страна, нашият кораб ще изчезне в хиперпространството.

— Не е сигурен в това — каза Марлейна.

Шао-Ли Уу се намръщи.

— Достатъчно съм сигурен. А дори и да успеете да унищожите кораба, нашата база на Земята знае къде се намираме и поддържаме непрекъсната връзка. Ако нещо се случи с нас, следващата експедиция ще бъде от петдесет бойни кораба. Недейте да рискувате, сър.

— Това не е вярно — каза Марлейна.

— Кое не е вярно, Марлейна? — попита Дженар.

— Когато каза, че базата на Земята знае къде се намират, това не беше вярно и той го знаеше.

— Добре. Солтейд, тези хора не разполагат с хиперкомуникация — каза Дженар.

Изражението на Шао-Ли Уу остана непроменено.

— Нима се доверявате на предположенията на една тийнейджърка?

— Това не са предположения. Това е истината, Солтейд. По-късно ще ти обясня. Разчитай на думата ми.

Внезапно Марлейна каза:

— Попитайте баща ми. Той ще ви каже.

Тя не разбираше напълно откъде баща й ще знае за нейната дарба — със сигурност не я бе притежавала или поне не я бе показвала, когато е била на една година, но й беше ясно, че той разбира. Въпреки, че останалите не виждаха това, то й се набиваше в очите.

— Няма смисъл, Шао-Ли Уу — каза Фишър. — Ние сме прозрачни за Марлейна.

За пръв път хладнокръвието на Шао-Ли Уу изглежда го напусна. Той се навъси и каза язвително:

— Откъде знаеш каквото и да е за това момиче, дори да ти е дъщеря? Не си я виждал откакто е била бебе.

— Някога имах по-малка сестра — тихо каза Фишър.

Внезапно оживен, Дженар каза:

— Значи се предава в рода. Интересно, Юджиния, д-р Шао-Ли Уу, както виждате тук имаме средство, което не позволява да се блъфира. Нека в такъв случай да говорим открито. Защо сте дошли на тази планета?

— За да спасим Слънчевата Система. Попитайте младата дама — след като тя е вашият абсолютен авторитет — дали този пъти казвам истината.

— Разбира се, че казвате истината, д-р Шао-Ли Уу. Ние знаем за опасността. Майка ми я откри.

— Ние също я открихме, млада госпожице, без никаква помощ от страна на майка ви.

Солтейд Левърет гледаше ту към единия, ту към другия и накрая каза:

— Може ли да попитам за какво става дума?

— Вярвай ми, Солтейд, Дженъс Пит знае всичко това — каза Дженар. — Съжалявам, че не ти е казал, но ако влезеш във връзка с него сега, ще го направи. Кажи му, че си имаме работа с хора, които умеят да пътуват по-бързо от светлината и че може би ще успеем да се споразумеем.

90.

Четиримата седяха в дома на Сийвър Дженар в Купола и Дженар се опитваше да не се отдаде на чувството, че това е историческо събитие.

Това беше първият пример за междузвездни преговори в човешката история. Дори и никой от четиримата да не беше известен с нищо друго, това беше достатъчно имената им да отекнат по коридорите на Галактическата история.

Двама на двама.

Шао-Ли Уу и Крайл Фишър представляваха Слънчевата Система (всъщност Земята, а кой би помислил, че упадъчната Земя ще представлява Слънчевата Система, че те ще открият свръхсветлинния полет вместо някой от съвременните жизнени Колонии).

Шао-Ли Уу беше приказлив и говореше с намеци. Той беше математик, но явно притежаваше практическа находчивост. Фишър, от друга страна (Дженар все още не можеше да свикне с мисълта, че наистина го вижда отново) седеше мълчаливо, потънал в мисли и почти не взимаше участие.

От страната на Дженар беше Солтейд Левърет — недоверчив и неспокоен от това, че се намира в толкова близък контакт с трима души наведнъж, но твърд — липсваше му словоохотливостта на Шао-Ли Уу, но въпреки това не му беше трудно да се изразява ясно.

Що се отнася до Дженар, и той мълчеше като Фишър, но изчакваше останалите трима да решат въпроса — тъй като той знаеше нещо, което те не знаеха.

Бяха изминали часове и вече беше паднала нощ. Бяха им донесли обяда, а след това и вечерята. Биха правили почивки, за да разсеят напрежението и по време на една от тях Дженар излезе, за да види Юджиния Инсиня и Марлейна.

— Не върви зле — каза Дженар. — И двете страни могат да спечелят много.

— А Крайл? — попита нервно Инсиня. — Повдигна ли въпроса за Марлейна?

— Наистина, Юджиния, това не е темата на разговора и той не е повдигал въпроса за нея. Мисля, че е много нещастен.

— Би трябвало да бъде — каза Инсиня с горчивина.

Дженар се поколеба.

— Ти какво мислиш, Марлейна?

Марлейна го погледна с тъмните си непроницаеми очи.

— Аз съм над това, чичо Сийвър.

— Това е малко коравосърдечно — промълви Сийвър.

Но Инсиня му се сопна.

— А защо да не е? Изоставена като бебе.

— Не съм коравосърдечна — каза замислено Марлейна. — Ако мога да помогна да се успокои, ще го направя. Но моето място не е при него. Нито пък при теб, мамо. Съжалявам, но моето място е на Еритро. Чичо Сийвър, нали ще ми кажеш какво решение сте взели?

— Нали ти обещах.

— Важно е.

— Знам.

— Би трябвало да дойда като представител на Еритро.

— Предполагам, че Еритро присъства, но ти ще се включиш преди да свършим. Дори аз да не ти го гарантирах, мисля че Еритро ще се погрижи за това.

След това той се върна, за да продължи разговора.

Шао-Ли Уу се беше облегнал назад, а по проницателното му лице нямаше и следа от умора.

— Нека обобщя — каза той. — Ако оставим настрана съществуването на свръхсветлинен полет, тази звезда Съсед — ще я наричам Немезида като вас — е най-близката звезда до Слънчевата Система, така че всеки кораб, тръгнал към звездите, първо ще спре тук. Когато обаче цялото човечество разполага със свръхсветлинен полет, разстоянието вече няма да е пречка и хората няма да търсят най-близката, а най-удобната звезда. Ще се търсят звезди, подобни на Слънцето, около които обикаля поне една планета, подобна на Земята. Немезида тогава ще остане настрана.

Тогава вече няма да е нужно Ротор да издига в култ секретността, както е правил досега, за да избегне идването на други и да запази тази звездна система за себе си. Тази система не само ще бъде нежелана от другите Колонии, но и самият Ротор може вече да не я иска. Той може да пожелае да издири звезди от Слънчев тип. Такива звезди има с милиарди по страничните рамене на Галактиката.

За да се сдобие Ротор със свръхсветлинен полет, може да ви хрумне да насочите срещу мен оръжие и да поискате да ви кажа всичко, което знам. Аз съм математик, при това теоретик, и информацията, която имам е ограничена. Дори и да плените кораба ни, ще научите много малко от него. Това, което трябва да направите, е да изпратите делегация от учени и инженери на Земята, където ще могат да получат подходящо обучение.

В замяна ние искаме този свят, който вие наричате Еритро. Доколкото разбирам, вие не живеете на него, освен в този Купол, който използвате за астрономически и други проучвания. Вие живеете в Колонии.

Докато Колониите на Слънчевата Система могат да се отразят в търсене на планета от Слънчев тип, хората от Земята не могат. Там има осем милиарда души, които трябва да бъдат евакуирани за няколко хиляди години и колкото повече Немезида се приближава към Слънчевата Система, толкова по-лесно ще става Еритро да служи като временна станция, на която да настаняваме земляни, докато намерим светове, подобни на Земята, на която да ги прехвърлим.

Ще се върнем на Земята с избран от вас роторианец, който да послужи за доказателство, че сме били тук. Ще бъдат построени повече кораби и те ще се върнат — можете да бъдете сигурни, че ще се върнем, защото Еритро ни е необходим. Тогава ще вземем вашите учени, които ще изучат техниката на свръхсветлинния полет, техника, която ще предоставим на останалите Колонии. Достатъчно ясно ли обобщих решенията, до които стигнахме?

— Не е толкова просто — каза Левърет. — Еритро ще трябва да се тераформира, ако трябва да издържа значителен брой земляни.

— Да, аз пропуснах подробностите — каза Шао-Ли Уу. — Те също ще трябва да се вземат предвид, но не от нас.

— Вярно е, че Губернаторът Пит и Съветът ще трябва да вземат решения от името на Ротор.

— А Световният Конгрес от името на Земята. Но като се има предвид в каква опасност се намираме, не очаквам да ни създадат проблеми.

— Ще ни трябват гаранции. Доколко можем да се доверим на Земята?

— Почти толкова, колкото Земята може да се довери на Ротор, предполагам. Осигуряването на гаранции може да отнеме година. Или пет години. Или десет. При всички положения построяването на подходящ брой кораби за начало ще отнеме години, но ние имаме програма, която би трябвало да трае няколко хиляди години и която ще приключи с наложителното изселване на Земята и с началото на колонизирането на Галактиката.

— Ако приемем, че няма да се наложи да съперничим с други форми на разум — изръмжа Левърет.

— Хипотеза, която можем да приемем до доказване на противното. Това остава за в бъдеще. Сега ще се консултирате ли със своя Губернатор? Ще изберете ли роторианец, който да ни придружи, за да можем да тръгнем колкото е възможно по-скоро?

Сега Фишър се наведе напред.

— Може ли да предложа дъщеря ми Марлейна да бъде човекът, който…

Но Дженар не го остави да довърши изречението.

— Съжалявам, Крайл. Вече се консултирах с нея. Тя няма да напусне този свят.

— Ако майка й тръгне с нея, тогава…

— Не, Крайл. Това няма нищо общо с майка й. Дори и да искаше Юджиния да се върне при теб и тя да вземеше решение да тръгне с теб, Марлейна пак би останала на Еритро. И ако ти решиш да останеш тук, за да бъдеш с нея, това също няма да ти помогне, ти вече си я загубил, както и майка й.

Фишър каза гневно:

— Тя е още дете. Не може да взима такива решения.

— За твое съжаление и за съжаление на майка й, и на всички нас тук, а може би и на цялото човечество, тя може да взима такива решения. Всъщност аз й обещах, че когато тук приключим, а смятам, че вече приключихме, ще я запознаем с решенията си.

— Това положително не е необходимо — каза Шао-Ли Уу.

— Хайде, Сийвър — каза Левърет — не е нужно да искаме разрешение от едно малко момиче.

— Моля Ви да ме изслушате — каза Сийвър — Нужно е и трябва да се обърнем към нея. Разрешете ми един експеримент. Аз предлагам Марлейна да дойде тук, за да й кажем какво сме решили. Ако някой от вас намира, че това не желателно, нека да излезе, нека стане и излезе.

— Мисля, че здравият разум те е напуснал, Сийвър — каза Левърет. — Нямам намерение да си играя на игрички с една тийнейджърка. Ще говоря с Пит. Къде си държите предавателя?

Той се изправи и почти мигновено залитна и падна.

Шао-Ли Уу се надигна уплашено.

— Г-н Левърет…

Левърет се претърколи и вдигна ръка.

— Някой да ми помогне да стане.

Дженар му помогна да се изправи и да седне отново на стола си.

— Какво стана? — попита той.

— Не съм сигурен — отвърна Левърет. — Получих ужасно главоболие, което трая само миг.

— И не успя да излезеш от стаята. — Дженар се обърна към Шао-Ли Уу. — След като не смятате, че е нужно да се видим с Марлейна бихте ли излезли от стаята?

Много внимателно, без да премества поглед от Дженар, Шао-Ли Уу стана бавно от стола си, трепна и отново седна.

Той каза учтиво:

— Може би е по-добре да се видим с младата дама.

— Налага се — каза Дженар. — На този свят поне желанията на тази млада дама са закон.

91.

— Не! — каза Марлейна така силно, че прозвуча почти като писък. — Не можете да направите това!

— Какво не можем да направим? — попита Левърет и белите му вежди се свиха към бръчката помежду им.

— Да използвате Еритро за временна станция… или за каквото и да е.

Левърет я гледаше гневно и устните му се разтеглиха сякаш се канеше да каже нещо, но Шао-Ли Уу се намеси.

— Защо не, млада госпожице? Това е един празен и неизползван свят.

— Не е празен. Не е неизползван, чичо Сийвър, кажи им.

Дженар каза:

— Това, което Марлейна иска да каже е, че Еритро се обитава от безброй много фотосинтезиращи прокариотни клетки. Това е причината в атмосферата му да има кислород.

— Много хубаво — каза Шао-Ли Уу. — Какво променя това?

Дженар се покашля.

— Взети поотделно, клетките са съвсем примитивни, малко над нивото на вирусите, но стана ясно, че те не могат да бъдат разглеждани поотделно. Взети заедно, те образуват невероятно сложен организъм. Те опасват цялата планета.

— Организъм? — Шао-Ли Уу запази учтивия тон.

— Цялостен организъм, който Марлейна нарича с името на планетата, тъй като те са така тясно свързани.

— Сериозно ли говорите? — каза Шао-Ли Уу. — Откъде знаете за този организъм?

— Предимно от Марлейна.

— От тази млада дама — каза Шао-Ли Уу — която може да е… истеричка?

Дженар вдигна пръст.

— Не казвайте срещу нея нищо сериозно. Не съм сигурен дали Еритро — организмът — има чувство за хумор. Знаем предимно от Марлейна, но не само от нея. Когато Солтейд Левърет стана, за да излезе, беше съборен. Когато вие се изправихте преди малко, може би също, за да си тръгнете, явно не се почувствахте добре. Това са реакциите на Еритро. Той закриля Марлейна, като влияе директно върху съзнанието ни. В ранните ни дни на този свят той непреднамерено причини малка епидемия от психически заболявания, която ние нарекохме Епидемията на Еритро. Боя се, че ако пожелае, може да предизвика непоправими психически увреждания и ако пожелае, може да убива. Моля ви, да не подлагате това на проверка.

Фишър каза:

— Искаш да кажеш, че не Марлейна е…

— Не, Крайл, Марлейна има определени способности, но не такива, че да причинява болка. Еритро е опасният.

— Как можем да го направим безопасен? — попита Фишър.

— Като начало, ако слушаме учтиво Марлейна. Освен това нека аз разговарям с нея. Еритро поне ме познава. И можете да ми вярвате като казвам, че искам Земята да се спаси. Нямам желание да причинявам смъртта на милиарди хора.

Той се обърна към Марлейна.

— Нали разбираш, Марлейна, че Земята е в опасност? Майка ти ти показа, че с приближаването си Немезида може да унищожи Земята.

— Знам това, чичо Сийвър — каза Марлейна с отчаян глас. — Но Еритро принадлежи на себе си.

— Може би иска да бъде споделен, Марлейна. Той позволява на Купола да остане на планетата. Ние изглежда не му пречим.

— Но в Купола няма и хиляда души, а и те стоят в Купола — Еритро няма нищо против Купола, защото това му позволява да изследва човешкия разум.

— Когато земляните дойдат, ще има още по-голяма възможност.

— Осем милиарда?

— Не, не всичките осем милиарда. Те ще се заселват тук за кратко, след което ще продължават наникъде. Само част от населението ще се намира тук наведнъж.

— Това ще бъдат милиони хора. Сигурна съм. Не можеше да ги наблъскате всичките в един купол и да им доставяте храна и вода, и всичко необходимо. Ще трябва да ги разположите по Еритро и да го тераформирате. Еритро няма да го понесе. Той ще трябва да се защити.

— Сигурна ли си?

— Ще трябва да го направи. Ти не би ли?

— Това ще означава смърт за милиарди хора.

— Аз не мога да променя това. — Тя стисна устни, след това добави — Има друг начин.

Левърет каза грубо:

— За какво говори това момиче? Какъв друг начин?

Марлейна хвърли един поглед по посока на Левърет, след което се обърна към Дженар.

— Аз не знам — Еритро знае. Поне — поне казва, че знанието за него е тук, но той не може да го обясни.

Дженар вдигна и двете си ръце, за да възпре евентуалния порой от въпроси.

— Нека аз да говоря.

След това каза много тихо.

— Марлейна, бъди спокойна. Безсмислено е да се притесняваш за Еритро. Знаеш, че той може да се защитава от всичко. Кажи ми какво имаш предвид като казваш, че Еритро не може да го обясни.

Марлейна дишаше тежко и се задъхваше.

— Еритро знае, че знанието е тук, но той няма човешкия опит, човешката наука, човешки начини на мислене. Той не го разбира.

— Знанието е в главата на някой от нас?

— Да, чичо Сийвър.

— Не може ли да сондира съзнанията ни?

— Ще ги нарани. Може да сондира моето съзнание без да го нарани.

— Надявам се — каза Дженар — но в теб ли е знанието?

— Разбира се, че не. Но той може да използва моето съзнание като сонда към останалите. Твоето. На баща ми. Всички.

— Това безопасно ли е?

— Еритро смята, че е безопасно, но… о, чичо Сийвър, страх ме е.

— Това несъмнено е лудост — каза Шао-Ли Уу и Дженар сложи пръст на устните си.

Фишър беше на крака.

— Марлейна, не трябва…

Дженар му махна яростно с ръка.

— Нищо не можеш да направиш, Крайл. Милиарди хора са подложени на риск — през цялото време говорим за това и трябва да позволим на този организъм да направи каквото може. Марлейна.

Очите на Марлейна бяха обърнати нагоре. Тя изглеждаше в транс.

— Чичо Сийвър — каза тя — дръж ме.

Залитайки, почти падайки, тя се приближи към Дженар, който я хвана здраво.

— Марлейна… Успокой се… Всичко ще бъде наред.

Той седна внимателно на стола с неподвижното й тяло в ръце.

92.

Приличаше на тиха светлинна експлозия, която заличи света. Нищо не съществуваше отвъд себе си.

Дженар дори не осъзнаваше, че е Дженар. И личността не съществуваше. Съществуваше единствено една безкрайно сложна сияйна мъглявина, която се разпростираше и се разделяше на тънки снопове, поемащи в себе си нейната безкрайна сложност. Завъртя се, отдалечи се и след това се разгърна като се приближи отново. Това се повтаряше, хипнотизираше, като нещо безкрайно, което винаги е съществувало и ще съществува.

Безкрайно падаща в някакъв отвор, който с приближаването си се разширяваше без да става по-широк. Непрекъснато изменение, което не води до промяна. Малки взривове, разгръщащи се в нова сложност.

Отново и отново. Без звук. Без чувство. Без образ дори. Съзнание за нещо със свойствата на светлина, което не е светлина. Това беше разумът, разбиращ себе си. Това беше самосъзнаването на съзнанието.

След това болезнено — ако във Вселената съществуваше болка — и с ридание — ако във Вселената съществуваше звук — започна да избледнява и да се върти, и да се изтегля все по-бързо и по-бързо докато се превърна в точка светлина, която проблесна и изчезна.

93.

Съществуването на Вселената беше натрапчиво.

Шао-Ли Уу се протегна и каза:

— Някой друг изпита ли същото?

Фишър кимна.

Левърет каза:

— Е, аз повярвах. Ако това е лудост, тогава всички сме луди.

Но Дженар все още държеше Марлейна и се бе навел над нея. Тя дишаше неравномерно.

— Марлейна, Марлейна.

Фишър се бе изправил с усилие.

— Добре ли е тя?

— Не знам — промълви Дженар. — Жива е, но това не е достатъчно.

Тя отвори очи. Беше вперила в Дженар празен, невиждащ поглед.

— Марлейна — отчаяно пошепна Дженар.

— Чичо Сийвър — тихо отвърна тя.

Дженар отпусна дъха си. Поне го беше познала.

— Не мърдай — каза той. — Почакай докато всичко премине.

— То вече премина. Толкова се радвам, че свърши.

— А ти добре ли си?

Тя замълча за миг, след това каза:

— Да, чувствам се добре. Еритро казва, че съм добре.

— Откри ли скритото знание, което трябва да имаме? — попита Шао-Ли Уу.

— Да, Д-р Шао-Ли Уу, открих го. — Тя прокара ръка по влажното си чело. — Всъщност вие сте този, в когото се намира.

— Аз? — каза Шао-Ли Уу разпалено. — Какво е то?

— Аз не го разбирам — каза Марлейна. — Може би вие ще го разберете, ако ви го опиша.

— Какво да ми опишеш?

— Нещо, свързано с гравитация, която отблъсква вместо да привлича.

— Да, гравитационното отблъскване — каза Шао-Ли Уу. — Това е свързано със свръхсветлинния полет. — Той пое дълбоко дъх и тялото му се изпъна. — Аз направих това откритие.

— В такъв случай — каза Марлейна — ако преминете близо до Немезида със свръхсветлинна скорост, ще има гравитационно отблъскване. Колкото по-бързо прелетите, толкова по-силно ще бъде отблъскването.

— Да, корабът ще бъде отблъснат.

— А Немезида няма ли да бъде отблъсната в обратна посока?

— Да, обратно пропорционално на масата, но преместването на Немезида ще бъде неизмеримо малко.

— А ако това се повтаря стотици години?

— Преместването на Немезида пак ще е съвсем малко.

— Но пътят й ще се измени леко и с изминаването на светлинните години разстоянието ще се увеличи и може би Немезида ще премине достатъчно далече от Земята, за да не я унищожи.

Уендел каза:

— Ами…

— Може ли да се направи нещо такова? — попита Левърет.

— Бихме могли да опитаме. Един астероид, който се движи с нормална скорост, преминава в хиперпространството за една тримилионна част от секундата, след което се появява обратно в пространството на хиляди мили. Астероидите могат да обикалят около Немезида и винаги да преминават в хиперпространството от едната й страна. — За момент той потъна в размисъл. След това, сякаш да се защити, каза: — Сигурно и сам щях да се сетя за това след известно време.

— Заслугата и така е твоя. В края на краищата Марлейна взе идеята от теб — каза Дженар.

Той се обърна към останалите трима и каза:

— Е, господа, освен ако нещо не се обърка, нека забравим за възможността да използваме Еритро като временна станция, която той и без друго не би допуснал. Няма да е необходимо да се занимаваме с евакуирането на Земята, ако се научим да използваме гравитационното отблъскване правилно и пълноценно. Мисля, че положението значително се подобри благодарение на Марлейна.

— Чичо Сийвър — каза Марлейна.

— Да, скъпа.

— Много ми се спи.

94.

Теса Уендел погледна Крайл Фишър сериозно.

— През цялото време си повтарям „Ти се върна“. Някак си не вярвах, че ще се върнеш, щом разбрах, че си намерил роторианците.

— Марлейна беше първият човек — съвсем първият човек, когото видях.

Той стоеше загледан в нищото и Уендел го остави на мира. Той трябваше да премисли всичко. Имаха достатъчно много неща, над които да помислят.

Щяха да вземат и един човек от Ротор: Рене Д’Обисон, неврофизик. Преди двадесет години тя беше работила в една болница на Земята. Със сигурност щеше да има хора, които я помнят и ще я познаят. Сигурно имаше архиви, които да послужат за нейното идентифициране. И тя щеше да е живото доказателство за това, което са направили.

Шао-Ли Уу също се беше променил. Той беше пълен с планове как да се използва гравитационното отблъскване, за да отклони движението на Звездата Съсед. Сега той я наричаше Немезида, но ако успееше да изготви план за да я отмести дори съвсем малко, тя може би нямаше вече да бъде Земната Немезида.

Шао-Ли Уу беше станал по-скромен. Не искаше за себе си признанието за това откритие и Уендел намираше това за абсолютно невероятно. Той твърдеше, че проектът е бил изработен на конференция и отказваше да каже нещо повече.

Освен това, той беше твърдо решен да се върне в системата на Немезида — не само за да ръководи проекта. Той искаше да бъде там. „Ако трябва, ще отида пеша“ — казваше той.

Уендел усети, че Фишър я гледа леко намръщен.

— Защо не вярваше, че ще се върна, Теса?

Тя реши да бъде делова.

— Жена ти е по-млада от мен, Крайл и не би пуснала дъщеря ти. Бях сигурна в това. И като знам колко отчаяно искаше да бъдеш с дъщеря си, си помислих…

— Че ще остана с Юджиния, защото това е единствения начин?

— Нещо такова.

Фишър поклати глава.

— Това нямаше да стане независимо от всичко. Отначало я помислих за Роузан — сестра ми. Най-вече заради очите, а и в други неща приличаше на Роузан. Но тя беше много повече от Роузан. Теса, тя не беше човек, не е човек. По-късно ще ти обясня. Аз…

Той поклати глава.

— Нищо, Крайл — каза Уендел. — Ще ми обясниш, когато пожелаеш.

— Това не беше напразно. Видях я. Жива е. Добре е. И в края на краищата предполагам, че не съм искал нищо повече. Някак си след преживяното Марлейна стана… просто Марлейна. До края на живота си, Теса, искам единствено теб.

— Примиряваш се с това, което имаш, а, Крайл?

— А това е нещо прекрасно, Теса. Ще се разведа официално. Ще се оженя за теб официално. Ще оставя Ротор и Немезида на Шао-Ли Уу, а ние с теб можем да останем на Земята или на която Колония пожелаеш. Ще имаме добри пенсии и можем да оставим Галактиката и нейните проблеми на други. Ние направихме достатъчно, Теса. Ако, разбира се, това е и твое желание.

— Нямам търпение, Крайл.

Един час по-късно те все още стояха прегърнати.

95.

— Толкова се радвам, че не бях там — каза Юджиния Инсиня. — През цялото време мисля за това. Бедната ми Марлейна. Сигурно много се е страхувала.

— Да, така е. Но тя успя, направи възможно спасяването на Земята. Сега вече дори Пит не може да направи нищо. В известен смисъл цялата му досегашна работа изгуби смисъла си. Не само, че няма смисъл в целият му проект за тайно изграждане на нова цивилизация, но се налага да ръководи проекта за спасяването на Земята. Налага му се. Ротор вече не е тайна. Може да бъде достигнат по всяко време и всяка част от човечеството, на Земята или не, ще се обърне срещу нас, ако не се присъединим отново към човешкия род. Това нямаше да стане без Марлейна.

Инсиня не мислеше за значимото. Тя каза:

— Но когато беше уплашена, наистина уплашена, тя се обърна към теб, не към Крайл.

— Да.

— И ти я държа, а не Крайл.

— Да, но Юджиния, недей да търсиш в това нещо тайнствено. Тя ме познава, а не познава Крайл.

— Ти винаги ще дадеш разумно обяснение, Сийвър. Такъв си. Но аз се радвам, че се е обърнала към теб. Той не я заслужава.

— Съгласен съм. Той не я заслужава. А сега, моля те, Юджиния, престани. Крайл си заминава. Никога няма да се върне. Видя дъщеря си. Видя как тя предложи начин да бъде спасена Земята. Аз не го виня за това и ти не би трябвало да го виниш. Така че, ако нямаш нищо против, ще сменя темата. Знаеш ли, че Рене Д’Обисон заминава с тях?

— Да. Всички говорят за това. Някак си не ми липсва. Никога не съм намирала, че харесва Марлейна.

— Същото може да се каже и за теб понякога. Това е голямо нещо за Рене. След като разбра, че така наречената Епидемия на Еритро не е достойно поле за изследване, работата й тук бе разбита, но на Земята тя може да представи съвременните мозъчни скенери и да води чудесен професионален живот.

— Добре. Радвам се за нея.

— Но Шао-Ли Уу ще се върне. Много умен човек. Всъщност неговият мозък подаде решението. Знаеш ли, сигурен съм, че когато се върне, за да работи над Ефекта на Отблъскването, истинското му желание ще бъде да остане на Еритро. Организмът Еритро го е избрал както е избрал Марлейна. А още по-странното е, че според мен е избрал и Левърет.

— Според теб на какъв принцип подбира, Сийвър?

— Имаш предвид защо взима Шао-Ли Уу, а не Крайл? Защо взима Левърет, а не мен?

— Е, разбирам, че Шао-Ли Уу е много по-умен човек от Крайл, но, Сийвър, ти си много по-добър от Левърет. Не че бих искала да те загубя.

— Благодаря. Предполагам, че организмът на Еритро има свои собствени критерии. Дори мисля, че имам някаква представа какви може да са те.

— Наистина ли?

— Да. Когато сондираха съзнанието ми, това означаваше, че самият организъм Еритро влиза в нас чрез Марлейна. Предполагам, че съм се докоснал до мислите му. Не съзнателно, разбира се, но когато всичко свърши, аз сякаш знаех неща, които преди това не знаех. Марлейна има особен талант, който й дава възможност да общува с организма, както и той да използва мозъка й като сонда за други мозъци, но според мен, това е чисто практическо преимущество. Той я е избрал заради нещо по-необикновено.

— Какво може да е то?

— Представи си, Юджиния, че си конец. Как би се почувствала, ако внезапно и най-неочаквано видиш парче връв? Представи си, че си кръг. Как би се почувствала, ако срещнеш шарена сфера? Еритро познава само един вид разум — своя собствен. Той е огромен, но толкова скучен. Той е това, което е, само защото е изграден от билиони и билиони клетъчни единици, хлабаво свързани помежду си.

Тогава той срещнал човешките мозъци, в които клетъчните единици са сравнително малко на брой, но с огромен брой връзки помежду им — безкрайна сложност. Връв вместо конец. Трябва да е бил завладян от съвършената му красота. Трябва да е сметнал, че мозъкът на Марлейна е най-красив от всички. Затова се е спрял на нея. Ти не би ли направила същото, ако имаше възможност да се сдобиеш с оригинален Рембранд или Ван Гог? Затова я е защитавал така страстно. Ти не би ли защитавала едно велико произведение на изкуството? И въпреки това се изложи на риск в името на човечеството. Беше тежко за Марлейна, но доста благородно от страна на организма.

Както и да е, това е моята теория за организма на Еритро. Смятам, че е познавал не изкуството, колекционер на красиви съзнания.

Инсиня се засмя.

— По този признак излиза, че Шао-Ли Уу и Левърет имат много красиво съзнание.

— Според Еритро сигурно е така. И той ще продължи да колекционира, когато пристигнат учените от Земята. Накрая сигурно ще събере група хора, различни от останалите. Групата на Еритро. Може би ще им помогне да си намерят нов дом в Космоса и накрая в Галактиката, може би ще има два вида светове — световете на земляните и световете на по-способните пионери, истинските косможители. Чудя се какво ще излезе от това. Бъдещето положително ще е в техни ръце. Донякъде съжалявам за това.

— Не говори за това — каза настоятелно Юджиния. — Остави хората на бъдещето да се справят с него каквото дойде. В момента ние с теб сме човешки същества, съдещи един за друг по човешки стандарти.

Дженар се усмихна радостно и приятното му обикновено лице се озари.

— Това ме радва, защото смятам, че твоето съзнание е красиво и може би ти смяташ, че моето е също толкова красиво.

— О, Сийвър, винаги съм смятала така. Винаги.

Усмивката на Дженар сякаш помръкна.

— Но има и други видове красота, знам.

— За мен вече няма. В теб има всички видове красота. Сийвър, двамата с теб си загубихме сутринта. Но остава следобедът.

— В такъв случай какво повече бих могъл да желая, Юджиния? Сутринта е добре загубена — щом ще прекараме следобеда заедно.

Ръцете им се докоснаха.