Айзък Азимов
Немезида (36)

73.

Юджиния Инсиня беше посърнала.

— Наистина ли си решила да излезеш отново, Марлейна?

— Мамо, — отвърна Марлейна отегчено. — Говориш така, сякаш след дълго колебание съм взела това решение едва преди пет минути. Отдавна съм убедена в това, че искам да бъда вън, на Еритро. Не съм променила решението си, няма да го променя.

— Знам, че си сигурна в своята безопасност и че досега нищо лошо не ти се е случило, но…

— На Еритро се чувствам сигурна. Той ме привлича. Чичо Сийвър „разбира това“.

Юджиния погледна дъщеря си сякаш възнамеряваше отново да възрази, но вместо това поклати глава. Марлейна беше взела своето решение и никой не можеше да я спре.

74.

Този път, както установи Марлейна, на Еритро беше по-топло, достатъчно топло, за да се зарадва на ветреца. Сивкавите облаци се носеха по небето малко по-бързо и изглеждаха по-плътни.

Бяха казали, че на следващия ден ще вали и Марлейна си мислеше колко приятно би било да е навън и да наблюдава дъжда. Сигурно ще плющи в малкото поточе, ще намокри камъните и ще направи почвата мека и кална.

Беше стигнала до един плосък камък близо до поточето. Избърса го с ръка и седна на него внимателно, загледана как течащата вода се вие около камъните в поточето и си мислеше, че дъждът ще прилича на душ.

Цялото небе ще бъде като душ, изпод който няма да мога да изляза. Дойде й наум, че може би ще има проблем с дишането.

Не, това не е възможно. На Земята валеше през цялото време — или поне често — но тя не беше чувала някой да се е удавил в дъжда. Не, щеше да е като душ. Човек може да диша под душа.

Дъждът, обаче, нямаше да е горещ, а тя обичаше горещ душ. Тя размишляваше лениво. Навън беше много тихо и много спокойно и тя можеше да си почива без някой да я вижда, да я гледа, нямаше никой, когото да трябва да тълкува. Беше чудесно да не трябва да тълкува.

Каква ли щеше да бъде температурата му? На дъжда. Защо да не е със същата приятна температура като Немезида? Марлейна, разбира се, щеше да се измокри, а когато човек излиза от душа целия мокър, винаги е студено. Дъждът щеше да намокри и дрехите й.

Не, щеше да е глупаво да стои облечена под дъжда. Човек не влиза под душа с дрехи. Когато завали, хората сигурно си събличат дрехите. Това беше единственото смислено нещо.

Само че — къде си оставят дрехите? Когато си взимаш душ, си слагаш дрехите в чистачката. Тук на Еритро можеш да ги сложиш под някой камък или да си направиш малка къщичка, в която да си държиш дрехите когато вали. В края на краищата какъв смисъл има да се носят дрехи когато вали?

Или когато грее слънце?

Когато е студено, разбира се, ти се иска да ги носиш. Но в топло време…

Тогава защо хората на Ротор носят дрехи, след като там винаги е топло и чисто? В басейните, разбира се, не ги носят, което напомни на Марлейна, че младите хора със стройни и добре оформени тела се разсъбличат първи и последни се обличат.

А хората като Марлейна просто не свалят дрехите си на обществени места. Може би затова хората носят дрехи. За да крият телата си.

Защо интелектът няма форми, които човек може да покаже? Всъщност има, но на хората това не им харесва. Те обичат да гледат добре оформени тела, но извръщат глава пред добре оформен интелект. Защо?

Тук на Еритро, обаче, където нямаше хора, тя можеше да съблече дрехите си когато времето позволяваше това и да се освободи от тях. Нямаше кой да я сочи или да й се присмива.

Всъщност тя можеше да прави каквото си поиска, тъй като разполагаше с цял един уютен свят, един празен свят, един сам-самичък свят, който я заобикаляше и обгръщаше като голямо меко одеало — просто тишина.

Тя усети, че се отпуска. Тишина. Дори мислите й шепнеха за да не я нарушават.

Тишина.

И Марлейна се изправи. Тишина?

Но тя беше излязла, за да чуе отново онзи глас. Този път без да пищи. Без да се страхува. Къде беше гласът?

И сякаш го призова, сякаш му подсвирна…

— Марлейна!

Сърцето й трепна.

Тя се стегна. Не трябваше да издава признаци на уплаха или безпокойство. Просто се огледа, след което изрече съвсем спокойно:

— Къде си, моля?

— Не е — нужно — нужно да ви — вибрираш въздуха — да говориш!

Това беше гласът на Оринел, но съвсем не говореше като него. Звучеше така, сякаш му беше трудно да говори, но скоро ще се усъвършенства.

— Ще се усъвършенствам — каза гласът.

Марлейна не беше казала нищо. И сега не каза нищо. Просто изрече наум: Не е нужно да говоря. Трябва само да си мисля.

— Нужно е само да се приспособиш. Вече го правиш.

— Но аз те чувам да говориш.

— Аз приспособявам твоя модел. Това създава у теб впечатлението, че ме чуваш.

Марлейна леко облиза устни. Не трябва да допуска да се уплаши, трябва да е спокойна.

— Няма нищо, от което — когото — каквото да се плашиш — каза гласът, който не беше точно гласът на Оринел.

Тя помисли:

— Ти чуваш всичко, нали?

— Това смущава ли те?

— Да.

— Защо?

— Не искам да знаеш всичко. Искам някои мисли да си останат само за мен.

(Тя се опита да не мисли за това, че може би другите хора искат от нея същото, че искат чувствата им да останат скрити, но Марлейна знаеше, че тази мисъл ще бъде прочетена в момента, в който се опита да не си я помисля).

— Но твоят модел е различен.

— Моят модел?

— Моделът на твоят разум. Другите са объркани, заплетени. Твоят е прекрасен.

Марлейна отново облиза устни и се усмихна. Когато интелектът й беше доловен, той можеше да бъде оценен като прекрасен. Тя ликуваше и помисли с презрение за момичетата, които имаха само… външност.

Гласът в главата й каза:

— Тази мисъл лична ли беше?

Марлейна отговори почти на глас.

— Да.

— Мога да доловя разлика. Няма да отговарям на личните ти мисли.

Марлейна почувства желание да бъде похвалена.

— Много модели ли си виждал?

— Долавял съм много, откак вие чо-веците дойдохте.

Не беше сигурен за думата — помисли Марлейна. Гласът не реагира и това изненада Марлейна. Изненадата беше лично чувство, както Марлейна установи, след като помисли за това, но тя не си я беше белязала като лична предварително. Може би личните неща са си лични, независимо дали го съзнаваш или не. Гласът беше казал, че долавя разлика и това явно беше вярно. Личало си по модела.

Тук гласът отново не отговори. Тя трябваше специално да попита, за да покаже, че това не лична мисъл.

— Извинявай, по модела ли личи? — Не беше нужно да уточнява. Гласът знаеше за какво говори.

— Личи по модела. Всичко личи по твоят модел, защото е така добре създаден.

Марлейна буквално измърка. Получи похвалата си. Редно беше да върне комплимента.

— Но сигурно и твоят е добре създаден.

— Той е различен. Моят модел е пространен — Той е прост във всяка точка, а сложен само като цяло. Твоят поначало е сложен. В него няма простота. И е различен от този на останалите от твоя вид. Другите са — заплетени. С тях не може да се влезе във връзка — да се общува. Едно пренареждане е пагубно, структурата е крехка. Аз не знаех това. Моят модел не е крехък.

— А моят?

— Не. Твоят се приспособява.

— Ти си се опитвал да общуваш и с други, нали?

— Да.

Епидемията на Еритро. (Не последва отговор. Това беше лична мисъл.)

Тя затвори очи и съзнателно простря мисълта си, опитвайки се да установи източника на този чужд разум, който достигаше до нея. Тя правеше това по някакъв начин, който сама не разбираше, вероятно погрешен, а може би изобщо не го правеше. Чуждият разум можеше да се присмее на нейната несръчност — ако изобщо можеше да се смее.

Не последва отговор.

— Мислѝ за нещо — помисли Марлейна.

— За какво да мисля? — автоматично отвърна мисълта. Не идваше от никъде. Не идваше оттук или оттам или от другаде. Идваше от вътре в главата й.

Тя помисли (ядосана от собственото си неумение):

— Кога долови модела на моя разум?

— На новия контейнер с човешки същества.

— На Ротор?

— На Ротор.

Изведнъж тя разбра.

— Ти си ме искал. Ти си ме викал.

— Да.

Естествено. Иначе защо ще иска да ходи на Еритро? Защо беше гледала Еритро с такъв копнеж в деня, когато Оринел дойде при нея за да и каже, че майка й я търси?

Тя стисна зъби. Трябва да продължи да пита:

— Къде си?

— Навсякъде.

— Ти ли си планетата?

— Не.

— Покажи ми се.

— Ето ме.

И изведнъж гласът имаше посока.

Тя се загледа в поточето и внезапно осъзна, че докато беше разговаряла с гласа в главата си, поточето е било единственото нещо, което е усещала. Не беше съзнавала нищо друго около себе си. Сякаш съзнанието й се беше затворило, за да изостри своята чувствителност към единственото нещо, което го изпълва.

А сега мъглата се вдигна. Водата клокочеше по камъните и правеше мехурчета над тях; на място, белязано от няколко такива мехурчета, образуваше малък водовъртеж. Мехурчетата се завъртаха и се пукваха, докато се образуваха нови и очертаваха фигурата, която като цяло не се променяше, но отделните й детайли никога не се повтаряха.

След това мехурчетата безшумно се пукнаха едно по едно и водата стана напълно гладка, но продължи да се върти. Как виждаше въртенето, след като водата беше гладка? По леките проблясъци по повърхността от розовата светлина на Немезида водата се въртеше и Марлейна виждаше това, тъй като отблясъците образуваха дъги, които докато се въртяха и сливаха оформяха спирали. Очите й бяха приковани във водата и следяха бавните извивки, които изрисуваха окарикатурено лице с две тъмни петна за очи и цепка за уста.

То ставаше все по-ясно, докато тя наблюдаваше очарована.

Добиваше очертание и накрая се получи лице, което гледаше нагоре към нея с празни очи и въпреки това беше достатъчно истинско, за да го познае.

Това беше лицето на Оринел Пампас.

75.

Като се опитваше да гледа на нещата спокойно, Сийвър Дженар каза бавно и замислено:

— И тогава ти си тръгна.

Марлейна кимна.

— Миналия път си тръгнах, когато чух гласа на Оринел. Този път — когато видях лицето му.

— Не те обвинявам.

— Ти ми се подиграваш, чичо Сийвър.

— А какво очакваш да направя? Да те ритна? Остави ме да ти се подигравам, ако това ми доставя удоволствие. Този разум, както го наричаш ти, явно е взел гласът и лицето на Оринел от твоите мисли. Те трябва да са били много ясни в съзнанието ти. Колко близки бяхте с Оринел?

Тя го погледна подозрително.

— Какво имаш предвид? Колко близки?

— Нищо лошо. Приятели ли бяхте?

— Да. Разбира се.

— Ти харесваше ли го?

Марлейна стисна устни и за момент не отговори. След това каза:

— Предполагам, че съм го харесвала.

— Говориш в минало време. Вече не го ли харесваш?

— Ами какъв смисъл има? Той гледа на мен като на… малко момиченце. Може би като на по-малка сестра.

— При тези обстоятелства такова отношение не е много учудващо. Но ти все още мислиш за него — затова си извикала във въображението си гласът, а след това и образът му.

— Какво искаш да кажеш с „извикала във въображението си“? Гласът и лицето бяха истински.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Каза ли на майка си за това?

— Защо?

— О, чичо Сийвър. Познаваш мама. Не бих могла да понеса цялото й притеснение. Знам. Ще ми кажеш, че е от любов, но това не го прави по-лесно за мен.

— Но на мен искаш да разкажеш, а аз също много те обичам, Марлейна.

— Знам, чичо Сийвър, но ти не си от притеснителните. Ти гледаш на нещата от логичната страна.

— Да приема ли това за комплимент?

— Така беше предвидено.

— В такъв случай нека погледнем логично на нещата, които си открила.

— Добре, чичо Сийвър.

— Така. Като начало на планетата има нещо живо.

— Да.

— И това нещо не е самата планета.

— Не, определено не е — отрече той.

— Но явно това е нещо живо.

— Аз останах с впечатлението, че е нещо живо. Проблемът, чичо Сийвър е там, че това, което стана, не е като телепатия. Не е просто да разговаряш като четеш мисли. То включваше и впечатления, които те обземат изведнъж, сякаш гледаш цяла картина вместо светлите и тъмни петна, от които е изградена.

— И впечатлението ти е, че това е едно живо същество.

— Да.

— И то разумно.

— Високо интелигентно.

— Но не технически. На тази планета не открихме никаква техника. Това невидимо живо същество, което се стеле над планетата мисли, разсъждава, но не прави нищо. Така ли?

Марлейна се поколеба.

— Не съм съвсем сигурна, но може и да си прав.

— След това сме дошли ние. Според теб, то кога е усетило присъствието ни?

Марлейна поклати глава.

— Не знам.

— Скъпа моя, то е знаело за теб още когато си била на Ротор. Трябва да е усетило разума, нахлуващ в системата на Немезида още докато сме били далеч. Ти с такова впечатление ли остана?

— Не, чичо Сийвър. Аз мисля, че той не е знаел за нас преди да дойдем на Еритро. Това е привлякло вниманието му, след което се е огледал и е открил Ротор.

— Може би си права. След това то започнало да експериментира с този нов разум, дошъл на Еритро. Това е първият чужд разум, който то е срещало. От колко време съществува то, Марлейна? Имаш ли някаква представа?

— Не, чичо Сийвър, но останах с впечатлението, че съществува много отдавна, може би откак съществува планетата.

— Може. Независимо от колко време съществува, то за първи път среща носители на разум, съвсем различен от неговия. Това как ти звучи?

— Правилно.

— И така то започнало да експериментира с тези носители на нов разум и тъй като знаело съвсем малко за тях, ги увредило. Това е била Епидемията на Еритро.

— Да — внезапно се оживи Марлейна. — Той не каза нищо за Епидемията, но остави у мен силно впечатление. И първоначалните му експерименти са били причината за нея.

— И след като установило, че причинява вреда, престанало.

— Да, и затова сега няма Епидемия на Еритро.

— От това изглежда, че този разум е дружелюбен и има чувство за морал, което ние можем да одобрим и че не желае да нарани други носители на разум.

— Да! — каза зарадвано Марлейна. — Сигурна съм, че е така.

— Но какво представлява то? Дух ли е? Нещо нематериално? Нещо отвъд нашите представи?

— Не знам, чичо Сийвър — въздъхна Марлейна.

— Нека повторя това, което ти е казало — каза Дженар. — Прекъсни ме, ако сбъркам. То е казало, че моделът на неговия разум е пространен, че е прост във всяка точка и сложен само като цяло, че не е „крехък“. Така ли е?

— Да.

— Единственото живо нещо, което успяхме да открием на Еритро, са прокариотите — бактериообразните клетки. Ако търся нещо, което не е дух, а е нематериално, остават само тези прокариоти. Възможно ли е тези микроскопични клетки, които изглеждат самостоятелни, да са всъщност част от един организъм, опасващ планетата? В такъв случай моделът на неговия разум ще е пространен. Ще бъде прост във всяка точка и сложен само като цяло. И няма да е крехък, защото дори да бъдат унищожени големи части от него, целостта на този организъм едва ли ще бъде нарушена.

Марлейна зяпна Дженар.

— Искащ да кажеш, че съм разговаряла с микроби?

— Не мога да бъда сигурен, Марлейна. Това е само хипотеза, но съвпада идеално, а не мога да помисля нищо друго, което да обяснява нещата така добре. Освен това, ако погледнем стотиците милиони клетки, от които е изграден твоят мозък, всяка една от тях, взета отделно, не е кой знае какво. Ти си организъм, в който всички мозъчни клетки са скупчени на едно място. Ако разговаряш с друг организъм със самостоятелни мозъчни клетки и свързани помежду си с миниатюрни радиовълни например, толкова ли е голяма разликата?

— Не знам, — отговори леко разтревожена Марлейна.

— Но нека си зададем още един много важен въпрос. Какво иска от теб тази форма на живот — каквато и да е тя?

Марлейна изглеждаше учудена.

— Той може да разговаря с мен, чичо Сийвър. Може да ми предава идеи.

— Значи ти предполагаш, че то просто си търси събеседник? Смяташ ли, че когато ние, хората, сме дошли, то е осъзнало, че е самотно?

— Не знам.

— Нямаш впечатление по този въпрос?

— Не.

— То би могло да ни унищожи сега. — Дженар говореше на себе си. — Лесно би могло да ни унищожи, ако му омръзнеш или му станеш скучна.

— Не, чичо Сийвър.

Дженар каза.

— Но то нарани мен, когато се опитах да ти попреча да се свържеш с разума на планетата. Нарани д-р Д’Обисон, майка ти и един човек от охраната.

— Да, но ви нарани само колкото да ви попречи да ми се месите. Нищо повече.

— То прави всичко това, за да те изкара навън само за да си говори с теб, за да има компания. Това не ми изглежда достатъчна причина.

Марлейна каза:

— Може би ние не можем да разберем причината. Може би той мисли по толкова различен начин, че не може да ни обясни, а ако го направи, тя може би не би имала смисъл за нас.

— Но неговия разум не е толкова различен, че да не може да разговаря с теб. Той разменя с теб идеи, предава ти идеи, нали? Вие с него общувате.

— Да.

— И то те разбира достатъчно добре, за да се опита да ти се хареса като приеме гласът и образът на Оринел.

Марлейна наведе глава и се загледа в пода пред себе си.

Дженар продължи нежно:

— А след като то ни разбира, може би и ние ще можем да го разберем и ако е така, ти трябва да разбереш защо толкова те иска. Много е важно да научим това, защото кой знае какви планове крои? Нямаме друг начин да научим това освен чрез теб, Марлейна.

Марлейна трепереше:

— Не знам как да направя това, чичо Сийвър.

— Просто прави това, което си правила досега. Този разум изглежда дружелюбен към теб и може би ще ти обясни.

Марлейна вдигна очи и загледа Дженар.

— Ти се страхуваш, чичо Сийвър.

— Разбира се. Имаме работа с разум, много по силен от нашия. Ако реши, че не ни иска, той може да ни довърши всичките.

— Нямам това предвид, чичо Сийвър. Ти се страхуваш за мен.

Дженар се поколеба.

— Все още ли си убедена, че си в безопасност на Еритро, Марлейна? Безопасно ли е да разговаряш с този разум?

Марлейна се изправи и каза почти високомерно:

— Естествено. Не съществува никакъв риск. Той няма да ме нарани.

Тя говореше съвсем уверено, но сърцето на Дженар се сви. Какво мислеше тя, нямаше почти никакво значение, тъй като мислите й бяха приспособени от разума на Еритро. Можеше ли да й има доверие сега? — чудеше се той.

В края на краищата защо този разум, изграден от милиарди и милиарди прокариоти да няма свой собствен план, като Пит например? И защо този разум в стремежа си да изпълни този план да не прибегне до лицемерието на Пит?

Тогава какво ще стане, ако този разум лъже Марлейна по някакви свои причини?

Прав ли беше да позволи на Марлейна да излезе при тези обстоятелства?

Но имаше ли значение дали е прав или не? Имаше ли избор?